Ескалацията на напрежението по оста Исламабад-Делхи: Quid prodest?

САЩМеждувременно, индийската авиация атакува лагери на терористите в пакистанската зона на Кашмир, в резултат от което бяха убити около 300 души. Последваха пакистански въздушни удари срещу индийски Кашмир, в отговор на което индийски самолети навлязоха във въздушното пространство на Пакистан, където два от тях бяха свалени. Малко по-късно индийските ВВС свалиха пакистански многоцелеви изтребител F-16, а пакистански самолети бомбардираха позиции на индийската армия в щата Джаму и Кашмир. В отговор Делхи временно затвори въздушното пространство в северната част на страната.

Най-големият за последните 30 години терористичен акт рязко изостри отношенията между Индия и Пакистан, в които напоследък се беше очертала тенденция към подобряване. Отговорност за терористичното нападение пое ислямската формация „Джаиш-е-Мохамед”, базирана в Пакистан, но Делхи обвини Исламабад, че е съучастник в това престъпление. Реакцията на САЩ на случилото се беше доста двусмислена. От една страна, съветникът на президента по националната сигурност Джон Болтън и държавният секретар Майкъл Помпео отправиха критики към Пакистан и подкрепиха „правота на Делхи да се защити от трансгранични атаки”. От друта страна обаче, в кулоарите на Мюнхенската конференция по сигурността, шефът на американската делегация – сенаторът републиканец Линдзи Греъм, и пакистанският външен министър Шах Махмуд Куреши се обединиха около идеята за „всеобхватно стратегическо партньорство” между двете страни. Каква всъщност е политиката на Вашингтон по отношение на Индия и Пакистан? И по-важният въпрос - Quid prodest, т.е. кому е изгодно задълбочаването на конфликта между тях?

Според някои, в създалата се ситуация, американските интереси изискват провеждането на балансиран курс между двете страни, тъй като Вашингтон се нуждае от Индия като противовес на Китай, а пък Пакистан си остава основния коридор за снабдяване на войските на САЩ в Афганистан. В същото време обаче, Съединените щати имат стратегически причини да поощряват нарастването на напрежението в региона.

Както е известно, след нападенията от 11 септември 2001, САЩ дълго време се опитваха да решат двойната задача: да запазят съюзническите връзки с Пакистан, необходим за „глобалната война срещу терора”, един от ключовите елемента на която станаха военните действия в Афганистан, и, в същото време – да намерят подходящия балансьор на стремително нарастващата мощ на Китай. Последното обяснява стратегическия интерес на САЩ за сближаване с Индия, разглеждана във Вашингтон като най-добрия и естествен противовес както на китайския възход, така и на прекалената самостоятелност на Исламабад.

Тази американска стратегия обаче, беше реализирана само отчасти. Към края на втория мандат на президента Обама, отношенията между САЩ и Индия достигнаха качествено ново равнище, макар че не постигнаха стратегическата дълбочина, на която разчитаха във Вашингтон. В същото време, през целия този период отношенията между САЩ и Пакистан непрекъснато девалвираха, в резултат от което Исламабад се преориентира към стратегическо партньорство с Китай, разширяайки в същото време и връзките си с Русия. Така, когато Тръмп влезе в Белия дом, задачата на Вашингтон в Южна Азия съществено се усложни. В момента американските стратези са изправени пред предизвикателството да ерозират китайското влияние в целия регион на т.нар. Голяма Азия, включително в Пакистан, да не допуснат формирането на военно-политически алианс между Китай, Пакистан и Иран и да съхранят лостовете за влияние върху Индия, която в предходния период затвърди традиционния си курс към мултивекторна външна политика и отказ от участие в „ангажиращи съюзи”.

Както изглежда, по отношение на Индия, Тръмп възнамерява в общи линии да следва политиката на Обама от последните години на управлението му. Така, коментирайки посещението на държавния секретар Тилърсън в Индия през есента на 2017, американските медии открито признаваха, че основната му цел е да се гарантира подкрепата на Делхи против по-нататъшното усилване на Китай в Азиатско-Тихоокеанския регион. Малко по-късно, самият Тръмп потвърди, че Индия е жизненоважен партньор на САЩ в усилията им да гарантират свободата и отварянето на целия голям регион, който стратезите на президента определят като „Индо-Пасифика”.

На свой ред, в резултат от нарастващото икономическо и военно-стратегическо изоставане от Китай, индийското ръководство е принудено да действа все по-енергично в региона на Голямата Азия. От една страна, Делхи открито проучва възможностите за формиране на коалиции с очевидно антикитайска насоченост. На първо място, става дума за поетия от индийското ръководство курс към сближаване с Вашингтон и Токио. По време на срещата на върха на АСЕАН+ в Манила през ноември 2017 се проведе и официална среща на представители на Индия, САЩ, Япония и Австралия (за първи път от 2007), на която те се споразумяха да възобновят четиристраните консултации, в които някои експерти виждат едва ли не основите на една „азиатска Антанта”. През декември 2018, по време на неформалните срещи в кулоарите на Г-20, САЩ, Индия и Япония осъществиха мини-среща на върха на „азиатските демокрации”.

В същото време, Пекин и Делхи постепенно започват да осъзнават обективната необходимост, ако не от пълна нормализация, поне от позитивна стабилизация на двустранните отношения. През декември 2018 в Делхи се проведоха преговори между външните министри на Индия и Китай, след които шефът на китайската дипломация Ван И подчерта, че двете страни са създали с общи усилия „великолепната източна цивилизация”. Потвърждаването на плановете за продължаване на Уханския формат с посещението, което ще направи китайския президент Си Дзинпин в Индия през 2019, също говори за стремежа на двете държави да заложат на развитието на сътрудничеството. В същото време, американските анализатори упорито прокарат идеята за несъвместимостта на фундаменталните интереси на Индия и Китай. Според агенция Stratfor например, двете най-големи азиатски държави са „обречени” на стратегическо съперничество в целия регион на Индийския океан.

Тоест, въпросът за способността на Вашингтон да възложи на Индия необходимата – от гледна точка на американските интереси – геополитическа роля в противопоставянето между САЩ и Китай остава открит. Сегашната администрация, която разглежда Иран като основната заплаха за американските интереси в Близкия Изток, не може да не се безпокои от сближаването между Делхи и Техеран. Както е известно, Индия залага на шиитския Иран, опитвайки се да създаде противовес на нарастващото китайско влияние в сунитския Пакистан.

За да тласне Делхи към по-решително сближаване със САЩ, Вашингтон разполага с няколко важни геополитически инструменти: стимулирането на съперничестото между Индия и Китай, ситуацията в Афганистан и подклаждането на напрежението в индийско-пакистанските отношения. Тоест, Пакистан се оказва ключов елемент на американската регионална стратегия. Въпреки това, отношенията между Вашингтон и Исламабад винаги са имали откровено прагматичен и нерядко ситуативен характер. По правило, двете страни се обединяват за да се противопоставят на някой общ противник. Така беше след като САЩ стартираха военните си интервенции в Афганистан и Ирак и имаха нужда от подкрепата на Пакистан. В същото време обаче, разминаването между обективните стратегически интереси на двете страни в афганистанския конфликт доведе до охлаждане на отношенията им още в средата на 2000-те години. Истината е, че въпреки фрагментираността и хаотизацията на вътрешнополитическата ситуация в Пакистан, стратегическите интереси на Исламабад остават едни и същи: максималното отслабване на Индия и недопускане на консолидирането и стабилизирането на Афганистан, под егидата на някоя външна сила.

Както е известно, веднага след като влезе в Белия дом, Тръмп започна да отправя остри критики срещу Пакистан. Част от причините за това са очевидни. Още 2010 насам тази страна се възприема като обективен и едва ли не основен противник на целите, които САЩ са си поставили в Афганистан. По време на предизборната си кампания през 2016 Тръмп обеща да изтегли американските части от Афганистан и разчита да изпълни обещанието си до 2020, надявайки се, че това ще повиши шансовете му за втори мандат. 

В същото време, изборът на момента за началото на практическото усилване на натиска върху Исламабад, кара мнозина да смятат, че в действията на САЩ присъстват и някои скрити мотиви. Белият дом предприе решителни мерки за съкращаване на американската помощ за Пакистан, непосредствено след идването на власт там на новия премиер Имран Хран и началото на известно подобряване на отношенията между Исламабад и Делхи.

Освен това, Тръмп прокарва идеята за „ускорено” изтегляне на всички американски части от Афганистан и в тази връзка инициира преговори с Движението Талибан, което е основния военно-политически противник на САЩ в афганистанската война. Навремето, появата на Движението се свързваше с Пакистан, но в момента ситуацията е досто по-сложна и пакистанската армия води ожесточени сражения с местния филиал на талибаните.

Тоест, обективно погледнато, сегашната политика на Тръмп тласка Пакистан към по-решителни действия в Афганистан, а паралелно с това, лишаването на Исламабад от американската финансова помощ (на фона на влошаващото се икономическо състояние на страната) е от полза на онези кръгове в пакистанския елит, които залагат не на икономическите реформи, а на твърдите военно-полицейски мерки във вътрешната и външната политика. И, освен това, са последователни привърженици на конфронтацията с Индия. На свой ред, Делхи се стреми да не допусне усилване на пакистанските позиции в Афганистан, както и да предотврати възможни атаки срещу индийска територия от Пакистан. Поне на думи, Вашингтон подкрепя „максимално решителния отговор” на Индии на нападенията, извършвани от терористи, базирани на пакистанска територия. Както е известно, след терористичното нападение в Ури през 2016, индийските военни предприеха „наказателни действия” на територията на Пакистан. Сега обаче ситуацията е по-различна, тъй като евентуален по-мащабен индийски удар срещу Пакистан може да провокира твърдата реакция на Китай. И въпросът е, дали Вашингтон не би искал тъкмо подобно развитие на ситуацията? Тоест, дали не се опитва косвено да налива масло в огъня на поредното изостряне на индийско-пакистанските отношения, разчитайки, че този път конфликтът няма да е само пограничен, а ще доведе до ново и дълготрайно стратегическо охлаждане между Индия и Китай или дори до военно противопоставяне между тях. Тоест, критикувайки Исламабад, Тръмп очевидно визира Китай, използвайки Индия като инструмент.

Подобна американска стратегия е в състояние да провокира в Южна Азия геополитически конфликти с катастрофални размери. Неслучайно редица американски експерти смятат, че „САЩ вече почти нямат инструменти за оказване на умерен натиск върху Пакистна и затова могат да се ориентират към по-твърди мерки”. И така, какво ще предпочете Вашингтон? Приятелският характер на срещата между Линдзи Греъм и Шах Махмуд Куреши по време на последната Мюнхенка конференция по сигурността, показва, че САЩ изглежда са склонни да се върнат към политиката на „моркова и тоягата”, чиито заложници нерядко са ставали американските партньори. За Индия това означава, че курсът на Вашингтон към Исламабад може бързо и радикално да се промени, а добре известно е, че неопределеността във външната политика често се оказва оръжие с две остриета.

Геополитическите измерения на индийско-пакистанкия конфликт

Анализът на съвременната геополитическа ситуация и перспективите за развитието и показва, че сред най-вероятните разултатите от сегашните сложни процеси в света ще стане постепенното очертаване на два противопоставящи се блока. Единият ще включва Русия и Китай, както и все още неясен брой присъединили се към тях държави, а във втория ще са САЩ, ЕС и техните ключови съюзници от други региона на планетата като Япония, Южна Корея, Австралия и т.н. Изглежда, че подобна конфигурация на политическото пространство, повече или по-малко, би удовлетворила Запада, с една много съществена уговорка: ако не съумее да забави възхода на Китай (или да обърне процеса назад), а Русия също демонстрира сериозен икономически подем, Западът доста бързо може за загуби икономическата война с тях, а след това – и всичките си останали позиции.

Как всичко това е свързано със сегашния конфликт между Индия и Пакистан? Очертаната по-горе конфигурация на политическото и икономическото пространство изглежда минимално приемлива, но все пак е силно рискована за „колективния Запад”. Тоест, той отчаяно се нуждае от усилване на позициите си. За целта обаче, ще трябва да намери начин да балансира мощта на руско-китайския алианс (представляващ съюз между един икономически и военен и друг – суровинен и военен, супергиганти). Тоест, ще му се наложи да се опита да създаде някаква алтернатива на Китай, включвайки я в своята ос. Подобен вариеат изглежда много привлекателен, освен това е повече от ясно, че едиствената алтернатива на Китай може да бъде Индия.

Именно Индия, която е съпоставима с Китай по численост на населението, територията и географското си положение. Впрочем, по население Индия съвсем скоро ще надмине Китай, а и геополитическата и тежест винаги е била по-голяма. Освен това, не бива да се придава прекалено голямо значение на сегашното икономическо превъзходство на Китай по отношение на Индия. Истината е, че стартовите условия на днешна Индия са значително по-добри, в сравнение с тези на Китай, отпреди 40 години, т.е. тя може да навакса изоставането си много по-бързо.

Ако съумее да си гарантира ефективната подкрепа на Запада (и най-вече на САЩ), Индия има всички шансове още в рамките на следващине двайсетина години да осъществи изключително мощен икономически пробив, сравним с този на Китай, и да се превърне в ключов глобален играч.

На първо място, следва да отбележа, че Индия и в момента е световен лидер по темпове на икономически растеж. През последните години той е 7-8% годишно, което надхвърля както средните световни показатели, така и тези на Китай. Това до голяма степен е следствие именно на западната подкрепа – чуждестранните инвестиции в страната непрекъснато нарастват, на индийските програмисти не се налагат никакви санкции и т.н.

На второ място, изборът на Запада в полза на Индия се потвърждава от факта, че Вашингтон демонстрира все по-хладно отношение към доскорошния си ключов съюзник в региона – Пакистан. Разбира се, все още не може да се гоори за пълен разрив, но изместването на фокуса на американското влияние от Исламабад към Делхи е очевидно.

На трето място, и друг път сме ставали свидетели на активното проникване на САЩ на индийския оръжеен пазар, където техен основен конкурент са руснаците. А, както е известно, позицията на основен доставчик на въоръжение позволява до голяма степен и контрол върху политиката на съответната държава. В този смисъл, усилията на американците да пласират колкото се може повече оръжие в Индия са напълно разбираеми. Да не забравяме, че само допреди двайсетина години тази страна не можеше да разчита на подобна лоялност от американските производители  на изтребители и друга военна техника. Отношенията между двете държави бяха доста сложни, включително заради евентуалната негативна реакция на Пакистан.

Към всичко това следва да се добави такъв фактор, като сближаването между Пакистан и Китай през последните години. Донякъде това беще следствие именно от охлаждането в отношенията между Исламабад и Вашингтон: виждайки, че вече не може да разчита на доскорошния си могъщ покровител, Пакистан обърна поглед към Пекин. На свой ред, китайците са силно заинтересовани от тази страна за успешното прокарване на геополитическите си интереси. Причината е проста: превръщайки Пакистан в свой съюзник, Китай решава изключително важна стратегическа задача – осигурява си военно присъствие в Индийския океан. По този начин, китайците не само девалвират частично изгодното географско положение на Индия, но и получават почти директен достъп до региона на Персийския залив, откъдето китайската икономика получава основния обем от нужния и петрол.

При наличието на необходимото ниво на отношение и гаранции, близкото съседство между Китай и Пакистан със сигурност ще доведе до създаването на впечатляващ транспортен коридор Пекин-Исламабад. Този коридор ще трябва да прекоси Хималаите, но за китайците, които вече изградиха най-високата скоростна железопъта линия до тибетската столица Лхаса, това едва ли ще е проблем. Ползата от реализацията на този проект трудно може да се подценява, тъй като той ще гарантира снабдяването на китайския флот в западната част на Индийския океан и Персийския залив, дори при възможно изостряне на отношенията с Индия и вероятните и съюзници.

От всичко това става ясно, колко сериозни геополитически интереси се пресичат в локалния конфликт между Делхи и Исламабад. Няма никакво съмнение, че развитието му се следи изключително внимателно от всички поне малко значими световни играчи, които ще реагират незабавно, ако той се изостри.

А да не забравяме и за чисто икономическите измерения на проблема. Индия традиционно се асоциира със съветското, а след това и с руското въоръжение. Неслучайно във въздушния сблъсък в небето на Кашмир участваха изтребители МиГ-21 и Су-30МКИ, един от които беше свален. Тоест, очевидно е, че всяко относително поражение на индийската армия в този конфликт автоматично ще се превърне в стимул за преориентацията на Делхи от закупуване на руско, към закупуване на американско въоръжение, още повече, че Китай все по-плътно стои зад Пакистан.

От друга страна, ако конфликтът ескалира и приключи с условната (или очевидна) победа на Индия, това със сигурност ще провокира силно недоволство в Китай. А при положение, че Москва реши достатъчно ясно да застане на индийска страна, подобно развитие може да доведе до сериозни усложнения в двустранните руско-китайски отношения. Което руснаците в никакъв случай не биха искали да допуснат. От това пък следва, че Русия е заинтересована най-вече от бързото потушаване на конфликта, още повече, че на практика формиралият се баланс на интереси в региона не е нарушен. Затова пък, ако конфликтът продължи и дори ескалира ситуацията може да стане доста неприятна за Москва. Руснаците не могат да допуснат евентуален разгром на индийската авиация, което означава, че ще се наложи да окажат някаква подкрепа на Делхи – например предоставяйки на индийците разузнавателни данни, анализ на възможностите на пакистанската авиация, спътникова информация и т.н. Но не повече от това. При всички случаи, след уталожването на напрежението, Москва ще трябва да предприеме някакви стъпки за да минимизира заплахата от прекалено тясното сближаване между Делхи и Вашингтон, като нейната задача максимум в този случай вероятно ще бъде да постигне значително подобряване на отношенията между Индия и Китай, включително използвайки механизмите на БРИКС. Което няма да бъде никак лесно.

Последиците от новия индийско-пакистански сблъсък

Несъмнено, февруарският инцидент беше своеобразен шок както за индийската общественост, така и за ръководството на страната. Незабавната реакция на индийското правителство в дипломатическата сфера беше напълно очаквана – то обвини Пакистан, че подкрепя терористите. Освен това, Индия обяви, че отменя търговския режим на най-облагодетелствана нация със своя съсед и ще активизира усилията си за неговата международна изолация. Върху позицията на Делхи не можа да повлияе и фактът, че Пакистан официално осъди терористичното нападение и предложи съвместното му разследване. Очевидно нивото на доверие между страните е прекалено нисък. Индийските власти аргументираха отказа от сътрудничество, изтъквайки, че преди това многократно са предоставяли на Исламабад сведения за действащи на пакистанска територия забранени организаии, отговорни, в частност, за терористичното нападение през 2008 в Мумбай, но пакистанската страна не е предприела сериозни действия за борба с тях.

Подобни обвинения и методи за политически натиск в индийско-пакистанските отношения не са нещо ново. Сред факторите, които съдействаха за по-нататъшното усложняване на ситуацията бяха насрочените за април и май 2019 парламентарни избори в Индия. Логиката на изборната борба принуди премиера Нарендра Моди да предприеме по-решителни и твърди мерки.

Въпреки че случилото се излиза извън рамките на обичайната логика на развитие на индийско-пакистанските отношения през последните години, прогнозите относно евентуално избухване на пълномащабна война не изглеждат реалистични. В момента, нито една от страните в конфликта е заинтересована от подобно развитие. Дошлата на власт в Пакистан през юли 2018 партия „Тахрик-и-Инсаф” („Движение за справедливост”) начело с премиера Имран Хан се стреми да води балансирана външна политика, целяща подобряване на имиджа на страната, установяване на дългосрочни взаимноизгодни отношения с партньорите и привличане на инвестиции в преживяващата трудности национална икономика. От друга страна, сегашното индийско правителство е подложено на сериозен натиск и критики по различни направления, включително във военната сфера, от страна на опозицията, и се опитва да минимизира риска за репутацията си в навечерието на изборите.

Сравнявайки военните потенциали на двете страни, наблюдателите често бъркат като поставят акцента върху анализа на количествените показатели, разликата в които – от една страна – е очевидна, а от друга – далеч невинаги е от решаващо значение за резултата от военните действия. Много по-важно е да се обърне внимание на качествените характеристики. Пакистан, който разполага с по-малко ресурси, съумя да изгради балансирани въоръжени сили, отличаващи се с висок професионализъм и разнообразен боен опит.

На свой ред, Индия, която несъмнено има предимство от гледна точка на числеността на въоръжените сили и количеството военна техника, изпитва редица трудности, които влияят върху тяхната ефективност. Сред най-острите проблеми, за които признава и индийското Министерство на отбраната, е остарелият парк на военната авиация и острият недостиг на нови изтребители. В тази връзка, конфликтът най-вероятно ще активизира вътрешнополитическата дискусия относно поредното преразглеждане на процедурите за военните сделки и тяхното опростяване, както и за ускоряването на конкретни програми и най-вече на търга за закупуване на 114 многофункционални изтребители за ВВС на страната.

Водният проблем

Една от ответните мерки на индийското правителство след атентата на терориста-камикадзе от "Джаиш-е-Мохамед" в Кашмир, беше решението за преустановяване действието на т.нар. "воден договор" с Пакистан, като според транспортния министър Нитин Гадкари, освободените в резултат от това водни ресурси ще бъдат използвани за покриване на нуждите на щатите Пенджаб и Джаму и Кашмир. Засега липсват данни, че Индия действително е прекратила обмена на водни ресурси с Пакистан, но ако това стане факт, според мнозина анализатори, войната между двете държави ще стане неизбежна. 

Отказът от обмена на водни ресурси застрашава Исламабад с появата на мащабен дефиците не само на питейна вода за населението, но и за напояване, без която в Пакистан може да настъпи глад. При това, освен от Индия, страната няма откъде другаде да получи необходимите и водни количества. За да предотврати подобно развитие, Исламабад би могъл да рискува и да започне пълномащабна война.

Както е известно, въпреки почти екваториалното си разположение индийският субконтинент страда от недостиг на водни ресурси. Техен ключов източник е водната система на реките Инд и Ганг (чието начало е в Индо-Гангската равнина), която на свой ред, се захранва от водите от планинските ледници в Хималаите. Разделянето, след 1947, на някога общото пространство на две отделни държави - Индия и Пакистан, чиято граница е доста изкуствено очертана, води до остър дисбаланс в наличните водни ресурси. В резултат от това Инд се оказва в Пакистан, а Ганг - в Индия. Но тъй като горното течение на Инд се намира на индийска територия и предвид развитата мрежа от канали, притокът на вода към Пакистан може лесно да бъде ограничен (и дори почти напълно спрян), като по този начин страната бъде поставена на ръба на продоволствената криза. 

Опитвайки се да намерят решение на проблема, през 1960 двете държави подписаха Договор за водата на Инд, даващ възможност за съвместно използване на ресурсите на шестте реки, вливащи се в Инд, и определящ правилата за отклоняване и използване на водата. Контролът върху изпълнението на договора се осъществява от специално създадена за целта двустранна комисия. 

Водният въпрос в Индустан е толкова важен, че Индия и Пакистан продължиха да спазват договора, дори когато воюваха помежду си, осъзнавайки, че обикновеният военен конфликт е едно, а войната за вода - нещо съвсем друго. Ако бъде лишен от постъпващите от Индия водни количества, Пакистан може да загуби между 45 и 48 милиона от населението си, т.е. между 1/4 и 1/3 от цялата му численост.

Проблемът се усложнява от извършващите се в света климатични промени. Глобалното затопляне постепенно съкращава размерите и количеството на хималайските ледници, а оттам и обема на генерираната от тях вода. През последния половин век водните запаси на региона са намалели почти двойно, а прогнозите сочат, че тенденцията ще се задълбочи, като може да се стигне до евентуално опустиняване на Индустан още до края на ХХІ век. На практика вече е налице определен недостиг, което прави въпроса за контрола и разпределението на наличните водни количества жизненоважен. Тук е мястото да напомня, че през септември 2016 Делхи вече изрази намерение да преразгледа условията на "водния договор" или въобще да се оттегли от него. Което разбира се, провокира изключително острата реакция на Исламабад.

Предвид факта, че в момента населението на Индия е 1,3 милиарда души, а това на Пакистан 207 милиона и чудовищния характер на подобна перспектива, така очертаната ситуация и без това изглежда достатъчно взривоопасна. На този фон, последното изостряне на двустранните отношения, провокирани от терористичния акт в Кашмир и последвалите действия на Делхи и Исламабад, евентуално решение на Индия да престане да снабдява Пакистан с вода няма да изглежда нелогично, тъй като индийския елит получава удобен повод "законно" да преразгледа "водния договор", чиито условия очевидно не го устройват вече. Въпросът обаче е, че подобно решение би могло да има наистина чудовищни последици.

Международната реакция и интересите на регионалните играчи

Оценявайки реакцията на външните играчи, като САЩ, Китай и Русия, на случилото се, няма как да не обърнем внимание на сериозните промени в системата на международните отношения в Южна Азия.

Ярко изразеният блоков характер на двуполюсната система от периода на студената война правеше избора на страните в индийско-пакистанския конфликт по-очевиден. Днес обаче, взаимната политическа и икономическа зависимост между южноазиатските страни и великите държави, заинтересовани да прокарват собствените си интереси в региона, съществено нарасна.

За САЩ например, Пакистан е ключов посредник в изключитетелно важните преговори с Движението Талибан за постигане на мир в Афганистан. На свой ред, Индия е основен елемент в стратегията на САЩ в Индо-Тихоокеанския регион, целяща сдържането на Китай. Необходимостта от запазване на баланса породи определени противоречия в американския политически елит. Така, Държавният департамент изрази съболезнованията си на Индия заради терористичното нападение в Кашмир и призова всички страни (очевидно, визирайки Пакистан) да спрат да укриват на своя територия и да подкрепят терористи. Буквално ден по-късно обаче, по време на Мюнхенската конференция по сигурността, сенаторът Линдзи Греъм заяви на пакистанския външен министър Шах Махмуд Куреши, че е „впечатлен” от постиженията на Исламабад в борбата с тероризма.

Китай, който от доста години насам е най-близкия военно-политически партньор на Пакистан също се оказа в сложна ситуация. Пекин е заинтересован от стабилността и сигурността на региона, за да може да реализира мащабните си икономически проекти в рамките на Инициативата "Един пояс, един път" (ЕПЕП). На този фон напоследък е налице положителна динамика и в китайско-индийските отношения. Предвид всичко това, Китай съзнателно се ограничи с неутрален коментар на случилото се, изразявайки надежда, че конфликтът ще бъде разрешен чрез диалог.

Що се отнася до руската реакция, ситуацията за Москва се усложнява от факта, че от 2017 и Индия, и Пакистан са членове на ШОС. Освен това, през последните години се очерта задълбочаване на руско-пакистанските отношения, включително в сферата на борбата с тероризма.

Тоест, изходът от кризата е възможен само при наличието на пряк двустранен диалог между Делхи и Исламабад.

Понижаването на напрежението и възможните перспективи

Формален повод за деескалацията на индийско-пакистанския конфликт стана връщането на пленения индийски летец в родината му. Това даде основание на Исламабад да твърди, че е действал сдържано и миролюбиво и изначално се е обявил против ескалирането на конфликта, предлагайки да сътрудничи за разрешаването му. А след като е демонстрирал военните си възможности, сваляйки двата индийски самолета, е направил стъпка към понижаване на напрежението, връщайки пленения летец на Индия.

На свой ред, Делхи акцентира върху успешната въздушна атака срещу лагера на "Джаиш-е-Мохамед" и предотвратяването на бъдещи терористични нападения. Освен това беше съобщено за свалянето на един пакистански F-16, а пък връщането на индийския летец се представя като разултат от натиска върху Пакистан и „голяма дипломатическа победа".

Важното в случая е, че нито една от страните в конфликта не се смята за "губеща" и не претендира за реванш, което създава условия за възстановяване на статуквото и спокойното очакване на резултатите от изборите в Индия. Освен това, възможностите за позитивна промяна в пакистанско-индийските отношения още до края на годината не са изчерпани.

Сред факторите, способстваши за затоплянето между Делхи и Исламабад, могат да станат по-твърдите действия на Пакистан против терористичните организации, като "Лашкар-е-Тайба" и "Джаиш-е-Мохамед". Според пакистанския министър на информацията Фавад Чоудхури, правителството вече е взело подобно решение. Освен това, през 2019 се навършват 550 години от рождението на основателя на сикхизма Гуру Нанак Дева. В тази връзка и в резултат от двустранно споразумение, в края на 2018 стартира изграждането на т.нар. Картарпурски коридор, който трябва да свърже индийския град Дера Баба Нанак и пакистанския Картарпур, което значително ще улесни посещаването на намиращите се в тях сикски светини от поклониците. В момента те трябва да чакат за визи и да използват 125-километровия маршрут през Лахор, въпреки че двата града са съвсем близо един до друг. Успешната реализация на проекта несъмнено ще бъде своеобразен пробив в двустранните отношения, но ще изисква от Дели и Исламабад да проявят необходимата политическа воля.

Негативният сценарий

По правило, перспективите пред развитието на Азия през ХХІ век се свързват най-вече с бъдещето на Китай, но тези пред нейната южна част зависят най-вече от Индия и Пакистан. В този смисъл реакцията на големите западни медии на поредния инцидент между двете държави до голяма степен илюстрира мотивите на САЩ да стимулират по-нататъшното хаотизиране на региона. Нито американският, нито британският елит придадоха особено значение на случилото се, въпреки че не само Южна Азия, но и съседните на региона държави се опасяваха, че той може да провокира пълномащабен конфликт.

Обяснението за тази реакция, е че в перспектива както Китай, така и Индия се разглеждат от Вашингтон като съперници на САЩ и, макар че формално Белият дом подкрепя Делхи като балансьор на Пекин, в Съединините щати нямат нищо против те да се отслабят взаимно.

На свой ред, Русия и Китай се опитват да попречат на хаотизирането на региона с всички достъпни средства, включително с помощта на създадената за целта през 2001 Шанхайска организация за сигурност (ШОС). Тази организация изначално беше предназначена за борба срещу западното проникване, т.е. да не се допусне постсъветските републики и регионалните съседи на Китай да попаднат под влиянието на САЩ. В тази връзка ще напомня, че през 2017, когато Индия и Китай се оказаха на ръба на военния конфликт, в ШОС бяха приети Делхи и Исламабад. С тази стъпка, руснаците се опитаха да създадат основа за съхраняването на сигурността в Южна Азия и, паралелно с това, да потушат в зародиш разгарящия се индийско-китайски конфликт. А предвид факта, че няколко години по-рано статут на наблюдател в ШОС получи Афганистан, става ясно, че ШОС се е превърнала във форум за диалог на почти цяла Азия, т.е. на повечето регионални играчи, без участието на САЩ и НАТО.

Предоставянето на статут на наблюдател в ШОС на Афганистан не беше случайно. Наред с другите стъпки на Москва за укрепване на отношенията с Кабул, това и позволи да активизира сътрудничеството с афганистанското правителство, в навечерието на американското изтегляне от региона. Последният пакистанско-индийски сблъсък демонстрира, че това е било правилна стъпка, тъй като Белият дом все по-често обещава "скорошно" изтегляне на войските на коалицията от Афганистан. Което на практика означава, че "колективният Запад" възнамерява да активира още едно "огнище на хаос" в региона.

Трансформацията на мисията на НАТО в Афганистан вече създаде условия за повишаване на нестабилността в Централна Азия, още повече, че след поражението на ислямистите в Сирия, американците почти открито започнаха да прехвърлят оцелелите бойци от техните групировки към северните райони на Афганистан. Очертаващото се хаотизиране на тази държава ще се отрази не само върху Централна Азия, която с основание се смята за "стратегическите слабини" на Русия и Китай, но и върху Азия, като цяло. Ако събитията се развият по този сценарий, Пакистан и Индия със сигурност ще бъдат въвлечени в битката за бъдещето на Афганистан, което - предвид диаметрално противоположните им визии по този въпрос - със сигурност ще разшири зоната на хаос към Южна Азия. Всичко това показва, че последните събития в Индия и Пакистан, въпреки сравнително мирното приключване на конфликта, не бяха случайност, а следва по-скоро да се разглеждат като своеобразен тест, извършен от определени външни играчи, чиято цел е провокирането на далеч по-мащабна криза.

Впрочем, сред факторите, увеличаващи шансовете за бъдещо хаотизиране на региона беше и предаването на пакистанското пристанище Гуадар под контрола на Китай. Това пристанище на Индийския океан осигурява директен достъп до Ормузкия пролив, през който се осъществява една трета от глобалния петролен транзит.

Предвид факта, че Гуадар се превърна в част от китайския суперпроект ЕПЕП и ще гарантира доставките на китайски стоки едновременно на три континента, хаотизирането на Южна Азия става още по-важно за САЩ. Без него, американците трудно биха съумели да изтласкат китайците от Пакистан. Англосаксонската ос в никакъв случай не може да си позволи да допусне Китай да запази контрола си върху това стратегическо пристанище, свързващо Близкия Изток, Южна и Централна Азия.

Дори и само този факт е достатъчно основание да се прогнозират бъдещи провокации в региона, но с това въпросът не се изчерпва. Както е известно, през 2016 шефът на руската Федерална служба за сигурност Александър Бортников се срещна в Исламабад с високопоставени представители на Междуведомственото разузнаване на Пакистан, в резултат от което пакистанците разрешиха на Русия да използва пристанище Гуадар за своите цели, а малко по-късно това беше оформено с подписването на официален проект. Което още веднъж потвърждава, защо за САЩ е толкова важно да хаотизират региона за да отнемат контрола върху пристанището от китайците и руснаците.

Накрая, напоследък става все по-ясно, че тероризмът е до голяма степен "инструментално понятие", което се потвърждава и от последната индийско-пакистанска криза. Защото истината е, че конфликтът не беше провокиран нито от властите в Исламабад, нито от тези в Делхи, а от базирани на пакистанска територия терористи, които - подобно на много други радикални групировки (включително Ал Кайда и Ислямска държава), поддържат стабилни контакти с американските специални служби. Тук е мястото да напомня, че през последните години за региона на Южна Азия е характерно постоянното влошаване на ситуацията в тази сфера. Така, от 2014 насам, в резултат от терористични нападения в Пакистан са загинали над 1700 души, а в Индия - над 400. При това цифрите нарастват с всяка изминала година и липсват основания да смятаме, че този инструмент за хаотизацията на региона няма да продължи да се използва от онези външни играчи, които са заинтересовани от това. 

Някои изводи

Както е известно, без наличие на реална икономическа или военна подкрепа е невъзможно осъществяването на ефективна дипломация. А в случая с Индия и Пакистан, с "военно влияние" се ползват не САЩ, а Русия и Китай. Така, индийската армия е въоръжена предимно с руско оръжие, а пакистанската - с китайско. Предвид това, именно Москва и Пекин са в състояние да подкрепят дипломатическите си усилия и във военен план, тъй като дори и наличието на собствено лицензионно производство не гарантира автономията на въоръжените сили от основните външни оръжейни доставчици. Този факт, както и способността на Китай и Русия да влияят върху реалностите в региона със сигурност не се харесват на САЩ и са още една причина за опитите за "презареждане" на южноазиатския регион чрез неговото "хаотизиране".

Тази тенденция се усилва и в резултат от промените в международните отношения през последните години. Така, американското икономическо влияние в Пакистан намалява поне от десет години насам. Именно през този период Вашингтон заложи на Индия, като основен съюзник в усилията за сдържане на Китай, и по този начин рязко влоши позициите си в другите играчи от региона. Въпреки американските очаквания обаче, Делхи отказа изцяло да напусне орбитата на Москва, съзнателно проточва преговорите и продължава да твърди, че няма да отвори индийската икономика за западните корпорации, нито пък ще прави националната си валута конвертируема. Тоест, макар че формално Индия прие предложението на САЩ за "стратегическо партньорство", тя не се превърна в манипулиран от американците военно политически противовес на Китай. На свой ред, след очерталото се сближаване между Вашингтон и Делхи, Пакистан моментално смени основния си външнополитически вектор, преориентирайки се към Китай, което тласна развитието на събитията в друга посока. Своеобразна катастрофа за регионалната стратегия на "колективния Запад" (и най-вече на САЩ) в региона стана това, че вместо изолирането на Китай, Пекин пое контрола над пакистанското пристанище Гуадар, а вместо прекъсването на отношенията между Делхи и Москва, станахме свидетели на задълбочаването им, както и на приемането на Индия в ШОС. Опитите на САЩ да „поправят” нещата, само влошиха ситуацията, тъй като опитите за сближаване с Исламабад с цел да бъде изведен от китайската сфера на влияние, доведоха единствено до стопирането на преминаването на Делхи към американската орбита. В същото време, натискът върху Индия с цел да се позиционира като открит противник на Китай, тласна индийците обратно в обятията на Москва.

В последно време, към всичко това се прибави и новата американска политика към европейските съюзници на САЩ. Излизайки от Договора за ограничаване на ракетите със среден и малък обсег и застрашавайки Европа да се превърне в резултат от това в мишена на ответен руски ядрен удар, Вашингтон демонстрира, че ако Индия се ангажира със стратегията му за сдържане на Китай, това може да има катастрофални последици за нея. Включително, в случай на открита конфронтация с китайците, да бъде изоставена от САЩ да се оправя сама с Пекин и, евентуално, с Москва.

Осъзнавайки това, администрацията на Тръмп реши да смени "мекия" подход на Обама и да заложи на многобройните противоречия между Индия и Пакистан. Но, ако се съди по последните стъпки на американския президент, който в началото на март отмени търговските преференции на Индия, Вашингтон търпи поражение и по това направление на своята външна политика.

В същото време, американските стратези продължават да смятат, че хаотизирането на южноазитския регион би им дало нелоши шансове да ерозират сътрудничеството между Русия и Китай. Във Вашингтон са наясно, че при всяка нова провокация, Индия ще трябва да отчита стратегическата заплаха не само от Исламабад, но и от Пекин, а откритият конфликт между Пакистан и Индия ще ангажира не само тях, но и Китай и Русия. При подобно развитие за Москва ще бъде много трудно да се придържа към неутрална позиция, от друга страна обаче, ако реши да подкрепи някоя от страните, ще загуби шанса да продължи да бъде своебразна "площадка" за постигане на помирение между всички регионални играчи. В тази връзка ще напомня, че дори сега, предложената от руснаците среща в Москва беше приета от Пакистан, но не от Индия. Последната очевидно се опасяваше от китайското влияние, а пък Исламабад, напук на Делхи, беше готов да се съгласи с това. Тъкмо на тези разминавания разчитат американските (англосаксонските) стратези и, ако сметнат, че резултатите си струват, едва ли ще се поколебаят да ги „стимулират”.

Освен конфликта между Индия и Пакистан, като евентуални бъдещи огнища на напрежение в Азия, които могат да бъдат активирани от Вашингтон и Лондон, се очертават тези между Пакистан и Афганистан, между Китай и Индия, или пък граничните спорове между Индия и Бангладеш. Историята показва, че "колективният Запад" е склонен да провокира войни, дори и когато залогът е далеч по-малък. Което пък означава, че в бъдеще Москва и Пекин ще трябва да действат още по-предпазливо в региона, а Делхи и Исламабад да осъзнаят, че конфликтът между тях е до голяма степен провокиран отвън.

* Българско геополитическо дружество