Израелският проект, 70 години по-късно

Последвалите няколко арабско-израелски войни бяха своеобразен тест за оцеляване на еврейската нация. Днес, в качеството си на една от най-динамично развиващите се държави в Близкия Изток, Израел следва своя собствена регионална стратегия, с която са принудени да се съобразяват не само локалните, но и големите външни играчи.

Новите измерения на израелския модел

Както е известно, последните парламентарни избори в Израел, провели се през 2015, окончателно укрепиха позициите на местната консервативна десница, чиито представители в момента заемат ключовите министерски постове в правителството на страната. Според мнозина анализатори, сегашният кабинет на премиера Нетаняху е сред най-консервативните в цялата история на на съвременната израелска държава. При това, въпреки ръста на популярността на либералната формация "Йеш Атид" ("Има бъдеще") и нейния лидер Яир Лапид, десницата най-вероятно ще продължи да доминира и занапред.

В същото време, вътре в управляващата коалиция, формирана от десни и ултрарелигиозни партии, е налице сериозно напрежение. Въпреки близостта на външнополитическите им позиции, във вътрешнополитически план между тях съществува определени разногласия, като сред основните "препъни камъни" през последните няколко години бяха законите за магазините, за мигрантите и за военната служба на т.нар. "ултраортодоксални евреи".

В много сериозен проблем се превърна например, работата на магазините по време на т.нар. "шабат" (който е в събота), нещо недопустимо за религиозните партии от коалицията. Според въпросния закон, вътрешният министър (в момента това е Арие Дери от ултрарелигиозната партия Шас) получава правото да регулира работата на магазините в този свещен за евреите ден. В тази връзка ще припомня, че законът беше приет от Кнесета с 58 гласа "за", срещу 57 "против", което илюстрира дълбочината на общественото разделение. Впрочем, работата по време на "шабат" отново се превърна в предмет на ожесточени спорове, когато ръководството на израелските железници разреши извършването на ремонтни дейности в този ден. В знак на протест, оставка подаде здравният министър Яков Лицман, който оглавява ултраортодоксалния блок "Яхадут Ха Тора".

Друг въпрос, провокирал спор между религиозната и светската част на израелското общество, е един от най-актуалните в цялата нова история на държавата и касае закона за военната служба. Опитът на ултраортодоксалните партии да прокарат законопроект за отмяна на службата в Израелските отбранителни сили (Цахал) за студентите в религиозните учебни заведения, се сблъска със съпротивата на военния министър Авигдор Либерман, лидер на обединяващата предимно руски евреи националистическа партия "Израел Бейтану" ("Нашият дом Израел"). Отказът на Либерман да подкрепи законопроекта беше очевидно нарушение на коалиционната дисциплини и можеше да му струва поста. На свой ред, подобно развитие би провалило приемането на държавния бюджет за 2019. В крайна сметка, въпросът беше решен от премиера Нетаняху, който успя да постигне компромис, веднага след връщането си от САЩ, предотвратявайки по този начин провеждането на извънредни избори.

Сред белезите за усилващите се позиции на консервативните и ултрарелигиозни сили в израелското общество беше и приемането на закона за националния характер на Държавата Израел. Както е известно, еврейският характер на държавата се споменава нееднократно още в декларацията за създаването и от 14 май 1948, но ако одобреният на първо четене законопроект бъде окончателно приет, той ще закрепи конституционно статута на Държавата Израел като национална държава на еврейския народ, както и характера на Израел като "демократична еврейска държава". Това ще означава, че нормите на религиозното право ще бъдат заложени в основите на съдебната система на страната и ще се ползват с приоритет, ако влязат в противоречие с други норми.

Укрепването на позициите на консервативната и религиозна десница в израелския обществен и политически живот се съпровожда и с множество скандали, повечето от които са свързани с обвинения в корупция. Вътрешният министър и водач на Шас Арие Дери например, е подозиран, че е прехвърлял сериозни бюджетни средства по сметката на организация, контролирана от собственото му семейство, както и в съмнителни сделки с недвижими имоти с участието на неговата съпруга. Всичко това доведе до рязък спад в рейтинга на собствената му партия.

По обвинение в корупция беше задържан и синът на социалния министър Хаим Кац (член на ръководството на Ликуд), както и генералният секретар на партията на военния министър Либерман "Израел Бейтану" Фаина Киршенбаум (бивш зам. министър на вътрешните работи).

Най-големите корупционни скандали обаче са свързани с обвиненията срещу самия премиер Бенямин Нетаняху, който в момента се разследва по цели три дела, включително за сделката за закупуване на германски подводници на обща стойност 1,5 млрд. евро, въпреки че според бившия министър на отбраната Моше Яалон тя е била напълно ненужна. Показателно е, че с разследването на въпросните дела е ангажиран специалният отдел на полицията "Лахав 433".

За да бъде минимизиран негативният ефект от всичко това, в Кнесета беше приет законопроект, с който се забранява да се публикуват препоръките на полицията в резултат от осъществяваните от нея разследвания, преди делото да бъде изпратено в съда. Така, новите разследвания, касаещи ключови фигури от партиите в управляващата коалиция, вече няма да оказват толкова значително влияние върху общественото мнение, което ще позволи на въпросните партии да съхранят електората си и да избегнат евентуални предсрочни избори.

Външнополитическата стратегия

Формулираната от първия премиер на Израел Давид Бен Гурион "периферна" външнополитическа стратегия се основава на създаването на съюзнически отношения с неарабските мюсюлмански държави в Близкия Изток, като Турция и Иран, с отделни християнски (като маронитите в Ливан) и мюсюлмански (като иракските кюрди) общности от региона, както и с преобладаващо християнската Етиопия. Тази стратегия обаче, окончателно загуби своята ефективност след като през 1974 бе свален етиопският император Хайле Селасие, а пет години по-късно, в резултат от т.нар. "ислямска революция", същото се случи и с иранският шах Мохамед Реза Пахлави. Що се отнася до добрите отношения с Турция, те се запазват и развиват постъпателно чак до инцидента с овладяването от израелските ВМС на турския кораб "Мави Мармара", опитал се да пробие блокадата на Газа през 2010.

Основната цел на "периферната стратегия"е създаването на своеобразни "обръчи за сдържане" по т.нар. "източен фронт", в който Израел включва такива враждебно настроени държави, като Сирия, Ирак, Египет и Йордания. След подписването на мирните договори с последните две държави обаче, както и след ислямската революция в Иран, основната заплаха за еврейската държава започна да се генерира именно от Техеран. Силно отслабените от продължителни конфликти Сирия и Ирак вече не представляват толкова сериозна заплаха, а основното предизвикателство, идващо от територията на тези две държави е свързано с укрепването на иранските позиции в тях.

В тази връзка възникна необходимостта от формулирането на нова стратегия, която да гарантира физическото съществуване на израелската държава, нейната сигурност и развитие. Неслучайно от няколко години насам в израелските академични среди упорито се обсъжда създаването на т.нар. "нова периферна стратегия". Характерно за нея е, че обхватът и излиза извън рамките на Близкия Изток. Според експертите, основните и елементи са "Централна Азия" (в която освен държавите от региона е включен и Азербайджан), "Средиземноморието" (в чиято основа са Гърция, Кипър и България, които следва да компенсират "загубата" на Турция) и "Източна Африка" (Кения и Уганда). Сред регионалните сили, представляващи специален интерес за Израел е Иракски Кюрдистан, както и част от държавите от Персийския залив.

Някои централноазиатски държави, както и Азербайджан, са важни за Израел не само защото са разположени в непосредствена близост до основния му съперник Иран, но и в контекста на формирането на модел за сътрудничество, който да може да се приложи и по отношение на други мюсюлмански страни. Що се отнася до държавите от Средиземноморския регион, те са особено важни в контекста на евентуалния бъдещ износ на израелски природен газ за европейския пазар. Така, Израел, Гърция и Кипър възнамеряват още до края на 2018 да подпишат споразумение за съвместно изграждане на газопровод в Източното Средиземноморие, за което вече постигнаха предварително съгласие. Този дългосрочен проект предвижда изграждане на 2100-километров тръбопровод, по който да се транзитира газ от находищата в шелфа на Кипър и Израел, като ориентировъчната му стойност е 5,8 млрд. евро.

По африканското направление, вниманието на Израел е съсредоточено най-вече към Източна Африка, доколкото именно оттам, през района на Африканския рог върви основния трафик на оръжия и боеприпаси към Синайския полуостров, които после се насочват към Сектора Газа. Освен това, навремето в Еритрея баха базирани израелски подводници, т.е. там се подготвяше своеобразен плацдарм за нанасяне на удари по обекти на иранската ядрена програма. Установявайки тесни връзки с Уганда, Кения, Руанда и Етиопия, Израел концентрира усилията си върху укрепване на своите позиции и в западната част на Черния континент. Своеобразен апогей в тази посока беше участието му (като единствената държава извън региона) в срещата на върха на Икономическата общност на западноафриканските държави (ECOWAS). Основният инструмент, който израелците използват за установяването и укрепването на тези връзки, е оказването на помощ в редица, сфери, където те се смятат за експерти: селското стопанство, медицината, военната индустрия и високите технологии. Впрочем, освен че има съвсем обективни икономически интереси в този регион, Израел вероятно се стреми да създаде близки до съюзническите отношения с неислямските държави в него, които биха му помогнали да формира своя стратегическа опора в тази част на света.

Качествено нови направления на израелската външнополитическа стратегия са Латинска Америка и Азия. Днес Израел поддържа дипломатически отношения с всички латиноамерикански и карибски държави, без Боливия, Куба и Венецуела. Своеобразен връх в активизирането на този вектор беше осъществената през 2017 серия от посещения на премиера Нетаняху в Мексико, Колумбия и Аржентина, където се срещна и с парагвайския президент Орасио Кортес (тук е мястото да припомня, че Парагвай беше една от държавите, преместила посолството си от Тел Авив в Йерусалим през май 2018). Що се отнася до азиатското направление, специален интерес за Израел представлява Индия. Сред основните сфери на двустранното сътрудничество са отбраната (Израел е на второ място сред вносителите на оръжие в Индия, след Русия), енергетиката и киберсигурността. Определено сближаващ фактор в този контекст е конфликтът между Индия и мюсюлмански Пакистан, както и неособено положителния и имидж в мюсюлманския свят.

На свой ред, Иракски Кюрдистан, както и част от държавите от Персийския залив, представляват интерес за Израел, в контекста на евентуалното формиране на антиирански блок в региона. Еврейската държава използва територията на Иракски Кюрдистан за разузнавателни цели и му оказва постояна икономическа и дипломатическа подкрепа. През 2015 например, оттам се осъществяваше 77% от израелския петролен внос (което пък беше 1/3 от целия изос на кюрдската квазидържава). Израелските компании инвестират сериозни средства в Иракски Кюрдистан, най-вече в сферите на енергетиката, строителството, комуникациите и сигурността. Показателно е, че всички такива компании, действащи в региона, се ръководят от бивши висши военни и кадри на разузнаването, начело с генерал Дени Ятом, който преди време беше шеф на "Мосад". Благодарение на укрепването на позициите си в Кюрдистан, Израел разчита да се сдобие с реална възможност за сдържане на Иран и проиранските сили на територията на Ирак.

Негласното формиране на антииранска регионална коалиция с участието на Израел, Саудитска Арабия и Египет, под егидата на САЩ, стана възможно именно заради наличието на общ регионален съперник. При това, ако между Израел и Египет има мирен договор, подписан още през 1979, официални контакти между еврейската държава и Рияд засега липсват. Повратен момент в това отношение обаче стана изявлението на саудитския престолонаследник принц Салман, който заяви в интервю за списание The Atlantic, че "палестинците и израелците имат правото да разполагат със своя, собствена земя", признавайки по този начин правото на съществуване на Израел.

Американският и руският фактори

Едностранното излизане на САЩ от т.нар. "иранска сделка" (т.е. от Съвместния всеобхватен план за действие - СВПД) даде силен импулс за формирането на въпросната коалиция. Беше очевидно, че тази стъпка беше направена изключително в интерес на Израел, който винаги е демонстрирал крайно негативно отношения към СВПД. Именно с цел да подкрепи действията на САЩ, Нетаняху официално представи пред света т.нар. "секретен ядрен архив на Иран", който според него, доказва, че Техеран наистина има своя ядрена програма, въпреки официалните му твърдения, че тя отдавна е замразена.

Като цяло, след влизането на Тръмп в Белия дом, международните позиции на Израел започнаха да укрепват. Най-силен тласък в тази посока, както и своеобразна кулминация в израелско-американските отношения, беше прехвърлянето на посолството на САЩ в Йерусалим, което след това направиха и някои други държави, като Парагвай и Гватемала например.

Впрочем, сегашното безпрецедентно високо ниво на отношенията между Тел Авив и Вашингтон вероятно ще се запази и след края на мандата на Тръмп, най-малкото, защото САЩ просто няма как да предприемат рязък завой в политиката си, предвид бързо променящите се реалности в региона. Затова следващата американска администрация ще се придържа към определена приемственост с вече предприетите от предшествениците и стъпки.

Разбира се, наред с развитието на изключително тесни отношения със САЩ, израелския политически елит е наясно и за необходимостта от поддържането на доверителни отношения с Русия, особено предвид новата и роля в Близкия Изток. В момента, Москва играе важна роля за гарантиране сигурността на Израел по сирийското направление. Благодарение да създадения с руска помощ механизъм за деескалация на конфликтите, Цахал може да осъществява военни операции на сирийска територия, предотвратявайки прехвърлянето на модерно въоръжение на Хизбула, както и трайното укрепване на позициите на Иран в Сирия. Този механизъм представлява неофициално споразумение между двете страни, в рамките на което Русия позволява на Израел да осъществява въздушни операции, като не използва срещу него своите системи за противовъздушна отбрана. Вместо това се разчита на системите, с които разполага сирийския режим и които засега демонстрират само частично ефективност. Както е известно, след осъществената през април 2018 въздушна атака на западната коалиция (САЩ, Франция и Великобритания) срещу позициите на сирийската армия, Москва заплаши, че може да достави на Дамаск руски комплекси С-300, с цел да бъде "нивелирана" заплахата от нови подобни атаки. И тъй като те биха представлявали сериозна заплаха за израелските ВВС, особено предвид зачестилия обмен на удари между Израел и Иран на територията на Сирия, Нетаняху побърза да се появи в Москва (официално във връзка с честването на 73-годишнина от победата над нацистка Германия) за да се опита да разубеди Путин от предприемането на подобна стъпка.

За Москва, плюсовете от евентуално партньорство с Израел, в контекста на глобалната конфронтация, са следните. На първо място, еврейската държава твърдо отказва да подкрепи антируските санкции, въпреки натиска от страна на нерегионалните си партньори и икономическите загуби. На второ място, Русия и Израел, споделят обща визия по отношение на опитите за героизация на нацизма. По-важното обаче е, че за руснаците е необходимо да поддържат баланса на силите на територията на Сирия, гарантирайки доминацията си в тази страна. Вероятно именно по тази причина, Москва е склонна да позволява на Израел да осъществява въздушните си операции, отслабвайки позициите на Иран и подкрепяните от него сили.

Отношенията между Тел Авив и Москва в контекста на опитите за разрешаване на сирийската криза

Всъщност,  основната причина за посещението Нетаняху в Москва беше необходимостта да обсъди с Путин изострянето, от израелска гледна точка, на ситуацията в Сирия, а именно усилването на противопоставянето между еврейската държава и Иран, чиито военни формирования (както т.нар. "стражи на ислямската революция", така и шиитските милиции и най-вече Хизбула) активно действат на територията на страната. На пръв поглед, темата не е нова, защото Израел при всеки удобен случай се опитва да привлече вниманието на световната общност към действията на режима на аятоласите, които уж застрашават самото съществуване на еврейската държава. При това проблемът за иранско-израелското противопоставяне има две основни измерения - ядрената програма на Техеран и присъствието на Иран и неговите сателити в Сирия.

Ядрената програма на аятоласите

Израел винаги се е обявявал категорично против опитите на Техеран да реализира собствена ядрена програма, подозирайки, че тя няма само мирен характер. Преди няколко години, т.е. преди подписването на т.нар. "ядрена сделка", Тел Авив беше напълно готов да осъществи военна операция с цел унищожаването на съответната инфраструктура, както го направи преди това в Ирак, през 1981, и в Сирия, през 2007. Подписването през 2015 на Съвместния всеобхватен план за действие за Иран (СВПД), задължаващ Техеран да постави ядрената си програма под контрола на МАГАТЕ, донякъде понижи градуса на напрежението, но истината е, че в Израел още тогава разглеждаха СВПД само като"временна пауза". От една страна, договорът сериозно затруднява реализацията на военната част от ядрената програма на Иран (ако такава действително съществува). От друга обаче, израелците са сигурни, че дори и ако Техеран стриктно спазва всички условия на сделката, заплахата че той ще се сдобие с ядрено оръжие въобще не е отпаднала, тъй като срокът на договора е 10-15 години (в зависимост от конкретния аспект на ядрената програма) и не е ясно, какво ще се случи след това. Възможно е, след този период Иран да се окаже готов в съвсем кратки срокове да създаде собствена атомна бомба. Затова израелското ръководство по всички възможни начини демонстрираше недоволството си от "ядрената сделка". Самият Нетаняху неведнъж е повдигал въпроса и пред Путин, но поне доскоро страните от т.нар. "шесторка" смятаха, че дори и несъвършения договор е за предпочитане пред военното противопоставяне. След като обаче президентът на САЩ Доналд Тръмп обяви в началото на май 2018, че възнамерява да изтегли страната си от сделката и да възобнови санкциите срещу Иран, нещата се промениха. Между другото, тази стъпка органично се вписва в стратегията на Тръмп за ликвидирането на всички сериозни проекти (вътрешни и външни), лансирани от предшественика му Барак Обама. Само че в резултат от това, "иранският проблем" се усложни още повече. Останалите участници в СВПД се обявиха против подобна стъпка, а единственият, който я подкрепи изцяло, беше израелският премиер.

Въпреки че преговорите между Нетаняху и Путин в Москва протекоха в пълна тайна, което силно затруднява анализа на резултатите от тях, изглежда очевидно, че в центъра им е била именно новата ситуация със СВПД. При това, разговорът между двамата вероятно е бил доста труден предвид факта, че по този въпрос Израел и Русия на практика заемат диаметрално противоположни позиции. Можем да предположим също, че Нетаняху е представил на Путин нови доказателства, свързани с т.нар."ирански ядрен архив", попаднал в ръцете на израелските специални служби, а пък руският президент е възложил на своите служби да проверят достоверността му. Което изглежда разумно, той като, дори и ако се абстрахираме от този въпрос, действията на Тръмп най-вероятно ще доведат до някакви промени по отношение на СВДП, макар да е трудно да се прогнозира техния характер.

Иранската активност в Сирия

В момента обаче, далеч по-актуален (и дори болезнен) за Израел е въпросът за активните действия на Техеран и подкрепяните от него движения в Сирия. Защото, ако ядрената програма на аятоласите представлява стратегическа заплаха за еврейската държава, позиционирането на шиитските милиции по границата на Израел, в района на Голанските възвишения, както и възможността за директен сблъсък с тях, е съвсем реална заплаха.

Тел Авив отдавна е определил своите "червени линии", чието преминаване от страна на Иран и сателитите му ще се възприема като директна заплаха за израелската национална сигурност. При това тези линии са очертани достатъчно ясно: снабдяването на Хизбула и другите проирански групировки с оръжие; изграждането на военнопромишлена инфраструктура на територията на Сирия или Ливан; появата на шиитски групировки на сирийско-израелската граница; продължаващата активност на Техеран и/или сателитните му организации в Сирия след края на гражданската война в страната.

Израелската позиция по този въпрос отдавна е ясна и на Москва. Нетаняху иска руснаците да използват влиянието си върху Иран за да минимизират вероятността от пряк военен сблъсък между него и еврейската държава. В тази връзка ще напомна, че Израел редовно бомбардира керваните с оръжие, насочващи се към базите на Хизбула в Сирия. Истината обаче, че възможностите на Русия да оказва влияние върху позициите на иранците по редица важни въпроси са доста ограничени.

Между другото, вече след посещението на Нетаняху в Москва, се случи едно знаково събитие. На 10 май бойци от иранския Корпус на стражите на ислямската революция (КСИР) изстреляха 20 ракети срещу територията на Израел, макар че не успяха да причинят някакви сериозни вреди. Показателно е, че подобна атака за първи път се осъществява пряко от иранските военни части, тъй като досега с това се занимаваха само контролираните от Техеран шиитски милиции. В отговор, Израел подложи на обстрел позициите на КСИР, т.е. възникна реална опасност от директен военен конфликт между двете регионални сили. Това обаче, не се случи.

В тази връзка, мнозина експерти смятат, че Русия би могла да изиграе доста съществена роля за предотвратяване по-нататъшното ескалиране на напрежението между Израел и Иран. В момента тя е единствения голям международен играч, поддържащ добри отношения и с двете страни в този конфликт, което пък позволява на руските дипломати с помощта на различни механизми да убедят (поне засега) и израелците, и иранците да проявят необходимата отговорност и да не влошават и без това изключително тежката ситуация в Близкия Изток. Един от тези механизми са постоянните контакти между ръководствата на Русия и Израел, които се смятат за достатъчно ефективни и от двете страни.

Друго показателно събитие, на фона на така очертаната ситуация и последната среща между Путин и Нетаняху в Москва, беше декларираното от руснаците намерение да продадат на сирийския режим занитно-ракетни комплекси С-300, в отговор на осъществените от западната коалиция, начело сас САЩ, въздушни атаки срещу военни обекти в Сирия. Както е известно обаче, на 11 май 2018 (т.е непосредствено след срещата Нетаняху-Путин) помощникът на руския президент Владимир Кожин заяви, че Русия всъщност няма подобни намерения. При положение, че липсва достатъчна информация, не можем еднозначно да твърдим, как точно се е развила ситуацията, но дори ако приемем, че Москва поначало не е имала намерение да предостави своите С-300 на Башар Асад, след разговорите между Путин и Нетаняху, тя окончателно се е отказала от тази възможност.

Преместването на посоството на САЩ в Йерусалим

Междувременно, през декември 2017 президентът на САЩ Доналд Тръмп взе решение да изпълни приетия от американския Конгрес още през 1995 Закон за преместване посолството на страната от Тел Авив в Йерусалим и признаването на последния за столица на Израел, макар че всичките му предшественици съзнателно отлагаха тази стъпка. Както е известно, на 14 май 2018 в Йерусалим тържествено беше открито новото посолство на САЩ, като тази тема вероятно също е била обсъждана на последната среща между Нетаняху и Путин.

Според руските анализатори, в това отношение Москва се интересува от два основни аспекта на проблема: хуманитарния и политическия. Първият е свързан с бунтовете на палестинците, провокирани от решението на Тръмп, като особено сериозна е ситуацията в Газа, където броят на жертвите се изчислява с десетки. От гледната точка на Русия, най-важното в случая, е да бъде предотвратена по-нататъшната ескалация на напрежението. Затова Путин вероятно е предложил на израелския премиер да се опита да избегне увеличаването на броя на жертвите сред палестинската общност и максимално бързо да ограничи мащабите на сблъсъците. Очевидно е, че Русия едва ли може да иска от Израел да се откаже да признае решението на САЩ да преместят посолството си в Йерусалим, който той смята за своя столица. Още през април 2017 обаче, руското Външно министерство изрази готовност, в контекста на мирното разрешаване на палестинско-израелския конфликт, да разглежда Източен Йерусалим като столица на бъдещата палестинска държава, а Западен - като столица на еврейската държава. В тази връзка не бива да се изключва, че Путин е предложил на Нетаняху още веднъж да разгледа възможността за осъществяването на преки двустранни израелско-палестински преговори под егидата на Москва, което изглежда особено актуално предвид невъзможността - поне на сегашния етап - Вашингтон да поеме ролята на посредник заради откровено произраелската си позиция.

Естествено, зачестилите контакти между ръководствата на Израел и Русия в никакъв случай не означават, че противоречията им ще бъдат преодолени. Те обаче дават гаранция, че участниците в тях ще придобият достатъчно ясна представа за позициите си по ключовите въпроси и ще се съобразят с тях при вземането на съответните решения. Съдейки по това, как се развиват събитията в региона Путин и Нетаняху вероятно ще продължат да се срещат доста често, тъй като им предстои да обсъждат и далеч по-важни въпроси от двустранните отношения между Русия и Израел.

Междувременно, в края на май 2018 израелският телевизионен канал Channel 2 News (цитиран след това и от авторитетния Jerusalem Post) лансира сензационното твърдение, че между Израел и Русия е постигнато негласно споразумение, според което армията на Асад ще се върне в Южна Сирия, поемайки контрола по границата с Израел, а Москва ще се ангажира да убеди иранците и Хизбула да се изтеглят от района. При това самият Израел уж щял да запази свободата си на действия в Сирия.

Според известния израелски военен анализатор Рон Бен Ишай, "в момента Путин иска максимално да се възползва от постигнатото в Сирия, включително гарантирайки си икономическа изгода от възстановяването на страната от разрушителната гражданска война. Освен това той иска да изтегли значителна част от своите военни части, за да ограничи разходите си. Но, за да постигне всичко това, Русия се нуждае от две неща: да наложи във военен и оперативен план властта на президента Асад на цялата територия на Сирия (в момента той контролира 70% от нея) и да постигне дипломатическо споразумение, слагащо край на гражданската война и гарантиращо реализацията на важните икономически проекти и възстановяването на правителствената армия. Ако успее да го направи, Путин ще получи толкова голямо международно признание и авторитет, че ще засенчи дори американските успехи в диалога със Северна Корея".

Действително, за руснаците е важно да не допуснат открит сблъсък между Израел, Иран, режима на Асад и Хизбула на сирийска територия. В този смисъл, иранското военно присъствие представлява известна пречка пред усилията на Москва за стабилизиране на ситуацията в Сирия, освен това Техеран опитва да се конкурира с Русия в редица икономически проекти, свързани с добива на петрол, газ и фосфати, от които руснаците (както впрочем и режимът в Дамаск) разчитат да  получат сериозни печалби. Евентуален пряк военен сблъсък между Цахал и КСИР на сирийска територия би могъл да доведе до краха на режима на Асад, обезмисляйки всички досегашни руски усилия.

В тази връзка, ще напомня, че на 31 май 2018 в Москва се проведе среща между руския министър на отбраната Сергей Шойгу и израелския му колега Авигдор Либерман, заедно с който в руската столица пристигнаха и шефовете на израелското военно разузнаване генерал Тамир Хайман и на военно-политическия отдел на Военното министерство Зоар Палти. Напълно възможно е двамата да са обсъждали и възможността за изтеглянето на проиранските въоръжени формации от района на сирийско израелската граница и поемането на контрола над него от сирийската армия, без това да срещне някакво противодействие от израелска страна. Както е известно, малко преди посещението на Либерман, специалният пратеник на руския президент за Сирия Александър Лаврентиев заяви, че всички чуждестранни сили (т.е. не само тези на САЩ и Турция, но и Хизбула и иранците) следва да се изтеглят от страната.

Естествено, Иран не е склонен да се откаже от плановете си за Сирия. От 2013 насам той е предоставил на сирийския режим заеми на обща стойност не по-малко от 4,5 млрд. долара, затова редица експерти по Близкия Изток (включително Надим Шехади, цитиран от саудитския вестник "Аш-Шарк ал-Аусат") смятат, че иранците могат да направят някои тактически отстъпки, за да не си развалят отношенията с Москва, но ще се стремят на всяка цена да запазят присъствието си в Сирия.

Разбира се, Русия в никакъв случай не би допуснала да влоши отношенията си с Иран и Турция, разчитайки само на обещанията на Израел, че ще гарантира запазването на позициите и в региона. Както заяви във връзка с израелските обвинения срещу Техеран руският външен министър Лавров: "ние не приемаме оценките, според които Иран е в основата на всички проблеми в региона: в Сирия, Палестина, Ливан и Ирак, както и в редица други страни". Според него, в момента САЩ се ориентират към изолирането на Техеран, разчитайки, че по този начин ще го принудят да промени своята политика. В тази връзка, Лавров напомни, че Москва вече предложи провеждането на конференция, посветена на сигурността в района на Персийския залив, където в момента се очертава опасна ситуация в отношенията между Техеран и повечето монархии от Залива. В същото време, той също подчерта необходимостта всички несирийски сили да бъдат изтеглени максимално бързо от югозападната зона на деескалация в Сирия. В случая обаче не стана ясно, дали Лавров включва в понятието "всички несирийски сили" иранските военни и шиитските милиции (както твърдят израелските медии) или пък визира най-вече изтеглянето на американските военни от зоната на Ет Танф, за което призовава и сирийския президент Асад.

Заключение

Укрепването на статута на Израел като регионален играч, благодарение на нарастващия му икономически и военен потенциал, продължава да усилва позициите на страната в контекста на урегулирането на палестинско-израелския конфликт. Нещо повече, преместването на посолството на САЩ в Йерусалим, създава сериозен прецедент и по този начин съществено променя силовия баланс в усилията за разрешаване на конфликта. Струва ми се обаче, че това е само един от етапите в реализацията на близкоизточната стратегия на Вашингтон. Възможно е нейният следващ етап да бъде свързан с някакви отстъпки от страна на Израел, който би могъл да склони да предаде част от арабските квартали на Йерусалим (Шуафат, Джебел-Мукабер, Исавия и Абу Дис) под контрола на Палестинската национална автономия. Разбира се, няма никакви гаранции, че подобна стъпка би удовлетворила и двете страни. Въпреки това, разработваният от САЩ (които съумяха да запълнят вакуума в преговорния процес) план за урегулиране на конфликта се очертава като единствен, поне на сегашния етап.

Очевидно е, че Израел ще се опитва максимално да оползотвори периода на управление на Тръмп за да получи подрепата на САЩ за реализацията на собствените си интереси в региона, предвид нарастващото в близост до границите му напрежение (усилването на иранските позиции в Сирия, победата на Хизбула на изборите в Ливан и т.н.). Нещо повече, с цел да се реагира оперативно на тези предизвикателства, Кнесетът дори предостави на премиера и военния министър пълномощия да обявяват война. Този, факт, както и осъществяването на най-големите през последните двайсетина години военни учения в северната част на страната, говорят за готовността на Израел да посрещне всякакви негативни сценарии за развитие на събитията в региона.

* Българско геополитическо дружество