В хилядолетната история на Китай, границите му многократно са се променяли. Затова не е случайно, че и в най-ново врееме Пекин продължава да има неразрешени спорове с редица азиатски държави, изразяващи се във взаимни териториални претенции.
В годините след основаването на Китайската народна република страната е била в конфликт с практически всичките си съседи: СССР, Индия, Пакистан, Япония, Виетнам и т.н. В основата им е провежданата от първия комунистически лидер Мао Дзедун политика, насочена към възстановяване на територилния обхват на страната по времето на династията Цин (управлявала през 1644-1912) (виж фигура 1).
Фигура 1. Карта на Китай при управлението на династията Цин.
Източник: Chinahighlights.com
Териториалните претенции на китайското ръководство далеч не се реализират само с политическите методи и средства, като в няколко случая се стига до въоръжени сблъсъци. Открояват се няколко сериозни кризи: китайско-индийските погранични конфликти през 1962 и 1967, китайско-съветският териториален конфликт за граничния остров Дамански през 1969, китайско-виетнамската война през 1979, редица инциденти на японския островен архипелаг Сенкаку (който китайците наричат Дяоюйдао), както и сблъсъци с различни държави в акваторията на Южнокитайско море.
В края на ХХ и началото на ХХI век Пекин драстично променя курса на своята външна политика. По отношение на териториалните спорове, Китай търси двустранния диалог и разрешаването им чрез задълбочен преговорен процес. Този модел на поведение е в основата на урегулирането на териториалните спорове с Русия и бившите съветски републики, а като следствие на постигнатите договорености се появява и Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС).
Въпреки положените усилия обаче, този подход не успява да разреши всички спорове, в които е замесен Китай, като все още съществуват няколко сериозни горещи точки, които при невнимателни действия могат да възпламенят целия Азиатско-Тихоокеански регион.
Конфликтите в Южнокитайско море
Териториалните конфликти в Южнокитайско море са най-сериозния и заплетен проблем в Югоизточна Азия (виж фигура 2). В основата му е спорът за собствеността върху малките необитаеми островни групи Спратли и Парасел, към които имат претенции общо шест държави: Бруней, Виетнам, Китай, Малайзия, Филипините и Тайван.
Архипелагът Спратли включва над 100 малки острова и рифове, разпръснати в елипса с дължина от около 1000 км от най-югозападната до най-североизточната си точки. Намират се на 400 км от островите Палаван и Калимантан, на 500 км от бреговете на Виетнам и на 1000 км от китайския остров Хайнан.
Островите са се превърнали в ябълка на раздора най-вече заради търговските пътища, които преминават край тях. По тях годишно се транспортират стоки за над 5.3 трилиона долара. Наличието на природни ресурси в акваторията на архипелага (най-вече петрол и природен газ), също стимулират интереса на страните от региона. По оценка на Американската администрация за енергийна информация, в акваторията на Южнокитайско море има 11 млрд. барела петрол и 190 трилиона куб. м природен газ.[1]
От гледна точка на сигурността, контролът върху акваторията на Южнокитайско море е важен, тъй като това е най-прекият път между Индийския и Тихия океан. Това е и основния мотив за активната позиция на САЩ по отношение на териториалните спорове, защото евентуалното нарушаване на превъзходството им в региона би довело до рухване на цялата американска военноморска стратегия. В това отношение архипелагът Спратли предоставя отлична платформа за разполагане на военни бази, които да гарантират засилено присъствие в региона – възможност, която Китай активно експлоатира.
Фигура 2. Карта на Южнокитайско море и териториални претенции на отделните страни
Най-активни в милитаризирането на островите са Китай и някои страни членки на АСЕАН (Виетнам и Филипините). Пекин контролира около 20 острова на архипелага, като на 6 от тях е изградил военни бази, включително системи за ПВО и самолетни писти. Филипините пък са разположили свои военни подразделения на 8 острова, като на един има самолетна писта. От своя страна, Виетнам контролира 21 острова, на които е построил пристанища и хеликоптерни площадки. От 1947 Тайван разполага с база на остров Иту Аба, който е най-големият от архипелага, но не демонстрира особена активност за разширяване на зоната на контрола си в региона.
На 12 юли 2016 Постоянният арбитражен съд в Хага се произнесе по иска, заведен от Филипините срещу Китай във връзка с териториалните претенции на Пекин в Южнокитайско море.[2] В решението си Съдът отбелязва, че Китай няма право да извършва риболов, добив на полезни изкопаеми или стопанска дейност, тъй като нито един от тези острови не влиза в неговата изключителна икономическа зона. Според решението, китайските икономически претенции са необосновани.
Впрочем, Пекин изрази своята позиция още преди да се стигне до официална присъда, като заяви, че няма да приеме или да се съобрази с решението, независимо какво е то. В допълнение, китайското правителство отбелязва, че действията на Филипините са в разрез с подписаната през 2002 Декларация за поведение на страните в Южнокитайско море, предвиждаща всички въпроси да се решават единствено чрез вътрешен диалог, т.е. без намесата на външни държави или организации.
Становището на Китай се базира на историята на страната и документи, потвърждаващи суверенитета ѝ над Параселските острови и островите Спратли. Проблем в тази линия на поведение е подписаната от КНР през 1982 Конвенция на ООН по морско право, в която всички ратифицирали я страни се отказват от „историческите“ претенции, свързани с територии извън техните граници, с изключение на заливи и крайбрежни зони. Това е и основният мотив на Съда в Хага да определи всички искания на Китай за незаконни.
Важна роля в спора играят и САЩ, чиито интереси са пряко засегнати от позицията и засилващата се роля на Китай. Вашингтон има няколко отправни приоритета в своята политика в Азиатско-Тихоокеанския регион и, в частност, в Южнокитайско море:
- недопускане на китайска хегемония в региона;
- контрол върху ситуацията в Южнокитайско море и предприемане на бързи мерки при влошаване на ситуацията (нарушаване на интересите на САЩ);
- привличане на държавите от АСЕАН към орбитата на САЩ.
Стратегията на Вшингтон е насочена към гарантиране сигурността на американските партньори в региона и недопускане на китайска експанзия в Южнокитайско море. Това е позиция, която лесно може да бъде припозната от повечето страни членки на АСЕАН, но не е достатъчна за създаване на здрава връзка и сътрудничество. Китай до голяма степен съумява да преодолее този политически аспект на въпроса, залагайки на икономическите стимули. Пекин е най-големия търговски партньор на АСЕАН, което е сред причините за липсата на единна позиция срещу Китай.
Най-сериозният проблем за САЩ е свързан с нарастващото влияние на Пекин в регионален и световен мащаб. Основното предимство на Вашингтон е военният му потенциал, но дори и то се топи сериозно през последните години. Китай усилено модернизира и развива своята армия, като все по-ясно манифестира своите цели. В Бялата книга на Народната освободителна армия на Китай от 2015 задачите пред ВМС прерастват от „защита на крайбрежните зони“ в „действия в открито море“. Това е процес, който на този етап практически не може да бъде спрян от САЩ, но със сигурност може да бъде забавен и тъкмо това е целта на американската стратегия. Вашингтон разчита на евентуални грешки от страна на Пекин, които да разколебаят или дори да сринат икономическия и политическия прогрес на Китай.
Другият голям спор в Южнокитайско море е между Китай и Виетнам и е за юрисдикцията над Параселските острови, които се намират на приблизително еднакво разстояние от териториите на двете страни. През 1974, след изтеглянето на американските войски от Виетнам, Китай завладява тези острови като запазва контрола си над тях и до днес. Конфликтът едва ли ще намери своето решение в обозримо бъдеще, още повече че Пекин ефективно експлоатира ресурсите в акваторията на оспорваните острови.
През май 2014 Китай разположи сондажна платформа HD-981, собственост на държавната петролна компания CNOOC, в изключителната икономическа зона на Виетнам на около 220 км от бреговете му.[3] След около година експлоатация сондата беше преместена, но това не мина без сериозни сътресения в отношенията между двете страни. Ханой възрази с официална протестна нота, а в страната премина голяма вълна на протести срещу действията на китайските компании и правителство.
Въпреки сериозния проблем обаче, двустранните отношения са сравнително спокойни и е малко вероятно да се стигне до въоръжен конфликт като този преди 40 години. Икономическото и военното превъзходството на Пекин е осезаемо и това предопределя сравнително ниския интензитет на спора за принадлежността на Параселските острови. Единственият полезен ход на Ханой за разрешаване на спора в негова полза е сътрудничество със САЩ, тъй като само те биха могли да му окажат сериозна подкрепа.
Териториалният спор за островите Сенкаку (Дяоюйдао)е друга важна за външната политика на Пекин тема. Предисторията на този конфликт започва през 1895, когато Япония завзема остров Тайван, както и разположените сравнително близо острови Дяоюйдао (на около 190 км, най-близката до тях суша), които до този момент са били част от Китай. След края на Втората световна война през 1945 Япония губи всички територии, придобити в края на XIX век. Оттук тръгва и проблемът – Окинава, заедно с островите Сенкаку, остават под юрисдикцията на САЩ до 70-те години на ХХ век, когато са върнати на Япония.
Китай изразява несъгласие с взетото решение, като води последователна политика по въпроса от 1992, когато определя островите като „изконно китайски“, до ден днешен. В чисто исторически план, Пекин е в правото си да претендира за връщане на Дяоюйдао в пределите на страната,тъй като в продължение на векове островите са част от Китай, а освен това са и част от териториите, които следва да му бъдат върнати от Япония след 1945.
Както е известно, зад всеки по-сериозен международен спор се крият и икономически причини. През 1999 в акваторията на островите са открити залежи на природен газ, оценявани на 200 млн. куб. м. През 2003 Китай разполага платформа в близост до островите и започва сондажи, което задълбочава разногласията. Япония изразява загриженост, че китайците могат да започнат промишлен добив на природен газ, включително в тяхната акватория. Така в края на 2004 се стига до консултации за решаване на проблемите, свързани с газовите находища около Сенкаку. В крайна сметка, двете страни се споразумяха да решават всички въпроси чрез преговори и да се въздържат от използване на сила.
Териториалният спор между Япония и Китай се изостри значително през 2012, когато Токио обяви процедура за национализация на островите чрез изкупуването им от частни лица. Това провокира яростната реакция на Пекин, включително антияпонски демонстрации сред населението и затварянето на някои японски компании, работещи на китайска територия. Честа практика е и изпращането на патрулни кораби в района, което буди недоволството на Япония.
Това е още една причина, поради която ВМС на Китай се развиват и модернизират с приоритет. С разработването и приемането на въоръжение на втори самолетоносач, Пекин окончателно ще вземе надмощие над Токио в морската надпревара. За да реагира адекватно на китайските предизвикателства, Япония вижда като партньор (донякъде по неволя), САЩ, които имат редица бази и над 50 хил. военнослужещи, разположени на на нейна територия.
Териториалният спор се отразява негативно на икономическото сътрудничество между Китай и Япония, но именно икономиката е основната причина да не се стигне до ескалиране на ситуацията. И двете държави са силно ориентирани към външната търговия и не биха рискували икономическото си благополучие. Затова и решаването на бъдещето на островите Сенкаку (Дяоюйдао) ще се проточи във времето, като страните вероятно ще се придържат към споразумението за решаване на противоречията си чрез преговори.
Конфликтът между Китай и Индия
Териториалният конфликт между Китай и Индия е най-сериозния неразрешен сухопътен проблем пред правителството в Пекин. Този спор стои неурегулиран вече повече от столетие. Индия твърдо настоява за изпълнение на споразумението, прието по време на Конференцията в Симла през 1914, което, по предложение на Великобритания, установява границата между Индия и Тибет по така наречената линия Макмеън (McMahon line) (виж фигура 3). Още тогава се заражда сериозен проблем, тъй като Китай не приема условията и така очертаната граница, включително тази между Тибет и Китай, и се оттегля от споразумението, без да го ратифицира. Великобритания, в качеството си на организатор, взема решение да подпише договора на двустранна основа с Тибет – въпреки че в самия документ е заложено, че границите са нелегитимни без подпис от страна на китайското правителство.
Фигура 3. Карта на спорната зона между Китай и Индия
В днешно време граничните споровете са основно по две направления. Едното е Аксай Чин в западния участък от границата – непригоден за живот район с площ 38 хил. км2, разположен на височина от 4,5 до 7 хил. метра над морското равнище. Другата спортна територия е Аруначал Прадеш, намираща се в източната част от китайско-индийската граница с площ от около 84 хил. км2. Западното направление практически се управлява от Пекин, но е оспорвано от Ню Делхи, докато ситуацията в източната територия е обратната. На пръв поглед, Аксай Чин е напълно безперспективен район, но от гледна точка на сигурността е изключително важен за Китай, тъй като през него минава пътят, свързващ Синдзян-Уйгурския автономен регион с Тибет - две провинции, които потенциално могат и създават главоболия на правителството.
Част от проблема се корени и в стратегическите виждания за развитие на двете страни. Китай засили сътрудничество си с Пакистан, един от най-сериозните противници на Индия в международните отношения, като се стигна до изграждане на т.нар. китайско-пакистански икономически коридор. От своя страна, Ню Делхи поддържа близки отношения с Вашингтон и Токио, особено в определени сфери, като отбраната. Друг елемент в заплетения възел е наличието на ядрено оръжие и у двете държави, което, само по себе си, предопределя патовата ситуация, в която са се оказали Индия и Китай.
Последната сериозна конфликтна ситуация възниква през април
2013, когато китайски взвод пресича контролната линия в Аксай Чин и в продължение на около три седмици лагерува на индийска територия. В отговор, индийската армия разполага свои сили на разстояние от около 300 метра.[4] Индия настоява за решаване на проблема чрез преговори и след няколко седмици двете държави оттеглят въоръжените си части от района. През октомври 2013, като следствие от инцидента, Пекин и Ню Делхи подписват Споразумение за сътрудничество в граничната охрана.[5] В документа е заложен нов подход за регулиране на пограничните конфликти, като за тяхното разрешаване вече ще отговарят генералите, а не висшите политически органи.
Китай и Индия имат сходни виждания по редица световни проблеми, особено по отношение на еднополюсния световен модел. През последните години е налице затопляне на двустранните отношения, като сред примерите за това са приемането на Индия за член на ШОС и общите действияв в рамките на БРИКС, но тенденцията си проличава най-вече в отношенията между лидерите на двете страни Нарендра Моди и Си Дзинпин, които поддържат приятелски тон. Сред примерите за това е неофициалното посещение на Моди в Китай в края на април 2018 и срещата му със Си в Ухан. Икономическите перспективи пред двете страни са практически неограничени и затоплянето в отношенията постепенно прераства и в увеличаване на стокообмена, като Пекин има потенциала да се превърне в един от най-големите инвеститори в Индия. Мощното икономическо развитие на двете страни е и основната предпоставка за избягването на сериозен военен конфликт, който може да унищожи всичко съградено през последните десетилетия.
Заключение
Китай подхожда изключително внимателно, когато става дума за териториални конфликти, тъй като осъзнава, че тяхната ескалация е сред малкото потенциални пречки пред реализирането на дългосрочните му цели. Пекин си позволява използването на твърда сила в двустранните отношения дотолкова, доколкото иска да тества средата, а и за да може да изгради пълномащабна стратегия, включваща всички възможни сценарии. Разрешаването на споровете с Русия и републиките от Централна Азия гарантират на Поднебесната известно спокойствие и свобода за съсредоточаване на усилията най-вече в Южнокитайско море. Китай умело развива отбранителните си способности, но е малко вероятно да се възползва от пълния им потенциал – те ще бъдат използвани по-скоро в качеството им на възпиращ инструмент, – докато икономическият и културният потенциал на страната ще останат водещи при преследването на поставените крайни цели във всеки териториален спор.
Бележки:
[1]https://www.eia.gov/todayinenergy/detail.php?id=10651
[2]http://news.bnt.bg/bg/a/mezhdunarodniyat-sd-se-proiznese-sreshchu-kitay-za-yuzhnokitaysko-more
[3]https://www.nytimes.com/2016/01/21/world/asia/south-china-sea-vietnam-china.html
[4]https://web.archive.org/web/20131211131312/http://www.globalpost.com/dispatch/news/thomson-reuters/130507/india-and-china-withdraw-troops-himalayan-face
[5]Border Defence Cooperation Agreement between India and China
http://pib.nic.in/newsite/PrintRelease.aspx?relid=100178
*Докторант във Военна академия „Г.С. Раковски”
