Регионът на Каспийско море притежава мащабни запаси от енергоносители, повечето от които се изнасят. Каспийският петрол традиционно се доставя на европейските пазари, както чрез руската система от тръбопроводи, така и през Турция.
А след като потребностите на европейските държави от природен газ значително нараснаха, стартира изграждането едновременно на няколко газопровода, преминаващи през територията на Турция, сред които и руско-турският проект „Турски поток”. Благодарение на своето централно географско положение като своеобразен мост между Азия и Европа, Турция има всички шансове да утвърди статута си на енергиен хъб. Това става възможно, включително благодарение на факта, че Анкара не зависи от наложени отвън регулаторни мерки. Тоест, Acquis communautaire на Европейския съюз, както и изискванията на Третия енергиен пакет, не я засягат.
Турция като транзитна държава
Проливите Босфор и Дарданелите на турска територия са в основата на превръщането на Турция в транзитен хъб между Близкия Изток и Европа. В течение на дълги столетия въпросът за проливите е препъни камък между Руската и Османската империя, а също и Великобритания. Редица инициатива през ХIX и XX век: Ункярискелесийският договор от 1833, Лондонската конвенция за проливите от 1841 и Лозанският мирен договор от 1923, така и не водят до окончателното разрешаване на проблема. Конвенцията от Монтрьо (1936) утвърждава правото на Турция да контролира проливите и налага фактическа забрана за преминаване през тях на военни кораби на нечерноморски държави и правото на Анкара да ограничава преминаването през тях в случай на военни действия. Изискванията на Конвенцията запазват юридическата си сила и до днес. Въз основа на тях турските власти събират транзитни такси за преминаване на търговски кораби през проливите.
Тези такси за транзита на търговските кораби през Босфора и Дарданелите варират между 100 и 320 евро за еднократно преминаване. Регулирането на преминаването през Босфора и Дарданелите се налага заради прекалената им натовареност. Всяка година през проливите преминават около 48 хиляди кораба.
Освен териториалния контрол, Турция разполага с още един лост за влияние върху ситуацията в Черно море. Макар че според конвенцията от Монтрьо, тя не може да се намесва в режима за безпрепятствено преминаване през проливите, Анкара запазва правото си да определя нормативните изисквания по отношение на мерките за сигурност и защита на околната среда. Следва обаче да отбележа, че досега, въпреки възникването на редица остри въпроси и конфликтни ситуации между Русия и Турция, руските търговски кораби не са били обект на какъвто и да било натиск от турска страна.
От стратегическата гледна точка на Москва не изглежда целесъобразно да се разчита на Черно море като транзитен коридор, тъй като руските власти не разполагат с пълен контрол над проливите. Всяко ново връщане към конфронтацията между Русия и Турция, подобно на онова от ноември 2015 например (във връзка със сваления от турците руски изтребител над Сирия), може в резултат от рязката реакция на Анкара да ескалира в затварянето на черноморския транспортен коридор за руските кораби. В тази връзка е съвсем логично, че през 2016 износът на петрол от Новоросийск (който включва и големи количества казахстански петрол) е бил 30,4 млн. т, докато от Приморск, по петролопровода „Дружба”, са били изнесени 50,6 млн. т, а през далекоизточното пристанище Козмино – 31,84 млн. т (1).
През последните двайсет години бяха предприети много опити за създаванто на алтернативен на проливите маршрут. Проектът за петролопровода Бургас-Александруполис, лансиран от консорциума, включващ Транснефт, Роснефт и Газпром Нефт, беше замразен от българското правителство през 2011 под предлог, че застрашава екологичната сигурност. Същата бе и съдбата на проектирания петролопровод АМВО, който трябваше да свърже българското пристанище Бургас с албанското Вльора, на петролопровода Констанца-Триест, както и на прокарвания от Транснефт петролопровод Киикьой-Ибрикхаба. Макар че все още има интерес към изграждането на заобиколен маршрут (през 2015 такъв интерес декларира дори американската компания Chevron, която държи 50% от находището Тенгиз в Казахстан), в момента не съществуват трансчерноморски варианти за транспортирането на енергоносители, освен традиционния маршрут през Босфора и Дарданелите.
Петролната инфраструктура на Турция обаче не се ограничава само с проливите. Тя е разнообразна и носи многобройни ползи за Анкара. Така, петролното пристанище Джейхан е крайна точка едновременно на два петролопровода: Киркук-Джейхан и Баку-Тбилиси-Джейхан. Първият, по който се транспортира петрол, добит в находищата в Северен Ирак, беше въведен в екплоатация още през 1970. На фона на военните действия на САЩ в Ирак, петролопроводът беше обект на постоянни терористични нападения. След като вакуумът във властта в Северен Ирак трансформира „борбата срещу тероризма” в борба срещу Ислямска държава, която завладя Мосул и редица други градове в региона, въпросът за контрола над началната точка на петролопровода увисна във въздуха. Първоначално властите в Иракски Кюрдистан съумяха да се възползват от ситуацията, изтласквайки силите на Ислямска държава от Киркук и поставяйки петролопровода под свой контрол. В края на миналата 2017 обаче, иракските власти си върнаха контрола над града и петролопровода.
В момента петролопроводът Киркук-Джейхан, с капацитет от 1,6 млн. барела дневно, е основния маршрут за доставката на петрол от Иракски Кюрдистан (освен в Турция, част от него се доставя в израелското пристанище Ашкелон). По-голямата част от азербайджанския петрол също се доставя в Джейхан по влезлия в експлоатация през 2006 петролопровод Баку-Тбилии-Джейхан (БТД), чиито капацитет е 50 млн. т годишно (както и на петролния терминал в пристанище Джейхан). Впрочем, в момента се използват само 2/3 от капацитета на тръбопровода. След като казахстанските петролни компании предпочетоха Каспийския тръбопроводен консорциум и се отказаха от петролния транзит през БТД, почти 90% от обема на транзитирания по него петрол се пада на Азербайджан (останалите 10% се запълват с петрол от континенталния шелф на Туркменистан).
Между другото, Джейхан можеше да се превърне в транзитен хъб и за руския петрол. В края на 2000-те години активно се дискутираше възможността за изграждането през турска територия на петролопровод Самсун-Джейхан. В проекта участваха италианската Eni, опитваща се да намери допълнителни възможности за износ на петрол от находището Кашаган, турската Calik, както и руските Транснефт и Роснефт. Последната, а след това и Лукойл, декларираха, че са заинтересовани да доставят петрол по този тръбопровод. В крайна сметка обаче, проектът беше спрян още в началния етап на разработката му, тъй като участниците стигнаха до извода, че той е икономически нерентабилен. Впрочем, на реализацията му попречи и влошаването на отношенията между Eni и турските власти, след като Анкара вкара италианската компания в черния си списък, заради осъществяваните от нея проучвания в континенталния шелф на Кипър.
На, ако през 2000-те Турция започна изграждането на комплексна мрежа от петролопроводи, през второто десетилетие на ХХI век тя концентрира своите усилия върху превръщането си в една от най-големите транзитни държави в Евразия. Третият енергиен пакет, приет от ЕС през юли 2009, поставя акцента върху диверсификацията на енергиийните източници и (макар че в текста им не фигурира подобна цел) намаляване на зависимостта от руските енергийни доставки. Всички варианти на новите, прокарвани от Брюксел, газопроводни проекти, включваха Турция – както Nabucco, така и ТANAP. След провала на газопровода Nabucco, който трябваше да бъде захранван с газ или от подложения на санкции Иран, или от лишения от реална възможност да транспортира енергоносителите си през Каспийско море Туркменистан, в основен проект се превърна Транскаспийският газопровод (TANAP). Паралелната реализация на TANAP и руския „Турски поток” допълнително укрепва статута на Турия като ключова транзитна държава.
Изборът в полза на Турция има както редица предимства, така и рискове. За разлика от България и Гърция, които са членове на ЕС, Турция не е зависима от Третия енергиен пакет и притежава достатъчно икономическо влияние за да бъде обект на външен шантаж. Освен това тя има голям газов пазар, в чиито рамки вътрешното и потребление е нараснало три пъти в периода 2000-2015, достигайки 44 млрд. куб. м. От друга страна, Анкара е склонна да взема политизирани решения, което - предвид участието както на Русия, така и на Турция, в сирийския конфликт - може да провокира периодични изблици на антагонизъм между двете страни. Както изглежда, Москва възнамерява активно да участва в окончателното разрешаване на сирийската криза. В тази връзка, на руските дипломати ще се наложи да действат доста предпазливо, тъй като кюрдският и туркменският проблеми, както и ангажирането на Иран в Сирия, могат да се превърнат във фактори за рязкото влошаване на руско-турските отношения.
Макар че идеята за създаването на Южен транспортен коридор вече не привлича чак толкова внимание в рамките на структурите на ЕС, както беше преди, при евентуален нов интерес към изграждането на транскаспийски газопровод Турция също ще играе централна роля. Предвид нежеланието на Брюксел да остави в ръцете на Русия лостове за натиск върху механизма на енергйните доставки за Европа, газът от Туркменистан би могъл да постъпва на европейския пазар и през територията на Турция. В същото време обаче, напрежението между структурите на ЕС и Анкара, достигнало своеобразен връх през ноември 2016, когато Европейският парламент гласува за замразяване на преговорите за присъединяване на Турция, поставя Брюксел в много неловко положение. Всяка нова активизация на проекта за Южния газов коридор би изисквала координация на позициите между ЕС и техния основен партньор (Русия или Турция), отношенията с който обаче не се основават на взаимното доверие, ето защо запазването на статуквото изглежда по-целесъобразно.
Съдбата на газовите суперпроекти
Турция играе ключова роля в реализацията на двата най-големи газотранспортни проекта в Европа. При това тези проекти са преки конкуренти и до голяма степен претендират за едно и също „парче от тортата”. Трансанадолският газопровод (TANAP) и неговото продължение – Трансадриатическият газопровод (TAP), се ползват с подкрепата на ЕС, който вижда в него инструмент за диверсификация на източниците на природен газ. В същото време логиката на изграждането на „Турски поток” се свежда до преодоляването на институционалния обструкционизъм от страна на държавите членки на Съюза, довел до провала на предишния проект „Южен поток”. Въпреки различията и разнопосочността на тези проекти, както ТАР, така и „Турски поток”, имат всички шансове да бъдат осъществени на практика.
Идеята за изграждането на „Турски поток” съвпадна с решението на руските власти да отменят проекта „Южен поток” през декември 2014. И макар че в случая с „Турски поток” натискът от страна на паневропейските власти не се превърна в значим фактор, в хода на преговорите се появи нов препъникамък, а именно – размерите на отстъпката, предоставяна на турската компания Botas. Първоначално се смяташе, че тя ще бъде 10,5%, но предвид политическата волатилност, тя не остана такава задълго. След като на 18 ноември 2015 турски бомбардировач свали един руски изтребител Су-24М над територията на Сирия, на няколко километра от границата с Турция, реализацията на „Турски поток” беше прекратена, също както и контактите между двете страни и дейността на двустранната търговско-икономическа комисия.
Проектът беше възобновен девет месеца по-късно, през август 2016, след срещата между руския лидер Владимир Путин и президента на Турция Реджеп Ердоган. От турска страна, той вече не срещаше обструкционизъм. В онзи момент, проектът беше върнат в началната си точка и между страните беше налице очевиден дефицит на доверие. През есента на 2015 турската Botas започна дело срещу Газпром в арбитражния съд с цел да бъде определена „справедлива цена” на руския газ, а официална Анкара анулира вече издадените разрешения за изграждането на газопровода в турските териториални води. След потушаването на опита за военен преврат, политиката на Ердоган по отношение на Русия радикално се промени, доказателство за което беше бързината, с която Анкара и Москва успяха да подпишат през октомври 2016 междуправителственото споразумение за изграждането на двете тръби на газопровода „Турски поток” и за оперативно разрешаване на всички административни проблеми.
Турският парламент ратифицира споразумението в началото на декември 2016, а руският – през януари 2017. Тъй като сухопътният участък на газопровода беше готов още докато се разработваше проектът „Южен поток”, за старта на „Турски поток” е необходимо да се изгради морският участък и транзитната инфраструктура на територията на Турция до мястото, където газопроводът ще се включи в нейната газопреносна система. Газпром стартира полагането на морската част от „Турски поток” (с дължина 910 км) през май 2017, без да привлича външни партньори. През първите три месеца, т.е. до август 2017, компанията успя да положи малко над 20% от газопровода. Показателно е, че морският участък ще бъде 100%-на собственост на руския концерн. Инфраструктурата на турска територия следва да бъде изградена от Botas. „Турски поток” ще стигне до сушата в района на Киикьой и ще продължи до турско-гръцката граница в района на град Ипсала. Влизането в експлоатация на първата тръба на „Турски поток” следва да стане до края на март 2018, а на втората – през втората половина на 2019.
През последните малко над две години „Турски поток” претърпя редица промени. Първоначално се планираше да бъде изграден газопровод с четири тръби и общ капацитет 63 млрд. куб. м годишно. В сегашния вариант, „Турски поток” ще включва две тръби, всяка от които с капацитет 15,75 млрд. куб. м годишно (въпреки, че руснаците продължават да настояват за четири). Газът, който ще се транзитира по първата тръба, е предназначен изцяло за турския пазар, а този по втората – за държавите от Южна Европа. Още през февруари 2016 Газпром подписа меморандум за разбирателство с гръцката Depa SA и италианската Edison SpA за използване на южния маршрут за доставки на газ. Макар че този документ не ангажира сериозно никого, той потвърждава заинтересоваността на страните от реализацията на проекта. В случай че бъде удължен (чрез изграждането на газопровода „Посейдон” към Италия), „Турски поток” на практика ще дублира маршрута на Трансадриатическия газопровод. Интересът на Газпром се дължи на редица фактори: наличието на вече изградена за реализацията на „Южен поток” газопреносна инфраструктура, необходимостта от намаляване на зависимостта от маршрутите за доставка през територията на Украйна, което – като последица - значително ограничава свързаните с доставките рискове. Освен това отстъпката, която Газпром очевидно ще предостави на турските купувачи на руския газ, е допълнителен фактор за икономическата привлекателност на „Турски поток”. Отстъпката може да се окаже по-малка от договорените преди 10,25%, особено на фона на национализацията от турските власти на компанията Akfel Gas (която беше най-големия частен вносител на газ в Турция и чиито миноритарен акционер е Газпром) заради подозрения, че е свързана с гюленисткото движение.
Малко е вероятно Москва и Анкара да позволят на спорната ситуация с Akfel Gas да окаже някакво влияние върху реализацията на „Турски поток”. Предвид гъвкавостта, която двете страни прояиха през втората половина на 2016, следва да очакваме, че спорът за цената на газа рано или късно ще се разреши по взаимноприемлив начин. Следва да отбележа също, че междуправителственото споразумение за „Турски поток” не беше свързано с разрешаването на ценовите въпроси и арбитража, затова строителството на газопровода може да се осъществява паралелна със съдебните дела, касаещи ценообразуването. Като цяло, перспективите пред предназначената за Турция тръба на „Турски поток” изглеждат по-добри, отколкото тези пред втората, за която тепърва ще трябва да бъде постигнато решение по такива ключови фактори, като адресатите, обема и условията на газовите доставки.
Проектът за Трансанадолския газопровод (TANAP), който плавно преминава на територията на ЕС в Трансадриатическия газопровод (TAP), се основава на стратегическото азербайджанско-турско партньорство. В момента Азербайджан е единствения източник на природен газ за TANAP. Макар първоначално да се смяташе, че в този проект може да се включи и Туркменистан (посредством Транскаспийския газопровод), днес става все по-очевидно, че начална точка на газопровода и занапред, ще си остане терминалът Сангачал край Баку. Сегашният проектен капацитет на TANAP е 16 млрд. куб. м годишно. Предвид факта, че се разчиташе до 2020 този капацитет да достигне 60 млрд. куб. м годишно, можем да направим извод, че изходните предпоставки за реализацията на проекта се оказаха прекалено амбициозни и необосновани. В тези сметки, по правило, влизаше и доставката на определени количества туркменистански газ, тъй като останалите доставчици нямат възможност да доставят подобни обеми природен газ или пък не са заинтересовани от това, предвид наличието на по-привлекателни пласментни пазари в Азия.
Строителството на TANAP, чиято дължина е 1900 км, стартира през март 2015, по време на срещата межу турския президент Ердоган и азербайджанския му колега Илхам Алиев. Газопроводът на стойност 8-9 млрд. долара ще се свърже с вече действащия газопровод Баку-Тбилиси-Ерзурум, чиито маршрут повтаря този на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан. Това е сериозен фактор за Анкара, тъй като по този начин турската газопреносна система се разширява и диверсифицира. Освен това, Турция ще си осигури стабилни доставки от 6 млрд. куб. м газ годишно, които ще се транзитират по TANAP съгласно действащия договор.
Следва да отбележа, че останалите 10 млрд. куб. м ще се доставят на пазарите на държавите от Южна и Югоизточна Европа от находището Шах Дениз 2, което в момента е единствения източник на газ за TANAP. Предполага се, че около 8 млрд. куб. м ще се доставят в Италия, а останалите 2 млрд. куб. м ще се пласират на гръцкия и българския пазар. Очаква се първите газови доставки за турския пазар да стартират през настоящата 2018, а тези за Югоизточна Европа – в края на 2019.
Подобно на Трансанадолския, и Трансадриатическият газопровод вече се строи. През май 2016 Гърция започна изграждането на 550 км от него на своя територия, а строителството на албанския участък стартира през ноември с.г. Началото на газопровода с дължина 878 км е в градчето Кипои, на гръцко-турската граница, като той преминава през територията на Северна Гърция, през планинските проходи на Албания (с височина до 1800 м) и по дъното на южната част на Адриатическо море за да достигне италианския регион Пулия. Във финансирането на проекта, чиято стойност е 6 млрд. евро, активно участват различни европейски инвестиционни структури. Така, помощта на Европейската банка за възстановяване и развитие ще достигне 1,5 млрд. евро, а Европейската инвестиионна банка, която се управлява съвместно от страните членки на ЕС, отпусна заем от 2 млрд. евро.
Подобно на повечето проекти за изграждане на сухопътни газопроводи, ТАР, въпреки подкрепата на ЕС и съответните национални правителства, се сблъсква с определени препятствия. Така например, в продължение на две години властите в регион Пулия оказваха сериозна съпротива на неговото изграждане в сегашния му вид. На първо място, става дума за екологичните последици от строителството на газопровода и възможното нарушаване на крехката екосистема на Средиземно море. Освен това, бе изразено несъгласие газопроводът да излезе на суша в района на италианския град Мелендуньо, недалеч от Лече, вместо около Бриндизи, където би могъл директно да се свърже с газоразпределителната мрежа на Апенинския полуостров. Едва в края на 2016 италианското правителство съумя да „прокара” решението за строителство, макар че процесът се оказа изключително бавен, тъй като се налагаше да бъдат решавани и такива въпроси като засаждането на нови маслинови дръвчета, вместо тези, които ще бъдат изсечени по време на строителството.
Въпреки това изглежда, че Трансадриатическият газопровод ще бъде въведен в експлоатация навреме. Държавите от Южна Европа и най-вече Италия разглеждат ТАР като проект с национално значение и, предвид „приемливостта” на доставчика на природния газ, всячески ще съдействат за практическата му реализация. Междувременно, италианските власти си направиха необходимите изводи от досегашната реализация на проекта. През пролетта на 2017 решаването на въпросите, свързани с използването на поземлените ресурси във връзка с реализацията на енергийни проекти от национално значение, беше прехвърлено към Министерството на околната среда, с цел да се избегне възможността регионалните власти да блокират развитието на проекта. Като цяло, до 2020 капацитетът на газопровода трябва да достигне 10 млрд. куб. м, а впоследствие – при наличието на заинтересовани доставчици от трети страни и необходимите резервни мощности – той може да нарасне до 20 млрд. куб. м годишно.
Основният проблем на Южния газов коридор е, че в момента този проект е изцяло зависим от едно, единствено находище. Предполагаше се, че с влизането в експлоатация на находището Апшерон този проблем ще бъде решен, но въпреки наличието на съществени газови запаси, след проведените допълнителни геоложки проучвания стана ясно, че те са по-ниски от предварително обявените. Така, докато през 2016 се говореше за очакван добив от 5 млрд. куб. м газ годишно, сега тази цифра е паднала до 1,5 млрд. куб. м. Според подписаното през декември 2016 споразумение между френската Total (която е оператор на находището) и азербайджанската SOCAR се посочва, че добитият от Апшерон газ ще се пласира само на местния пазар, т.е. няма да се изнася. Изглежда парадоксално, но възможен изход от тази ситуация е инкорпорацията на руския газ в матрицата на доставките по Южния газов коридор.
Слабото място на стратегията на Газпром по южноевропейското направление е факторът на „втората тръба”. Както е известно, втората тръба на „Турски поток” е съгласувана с турските власти (през септември 2017 беше създадено съвместно предприятие с Botas за проектиране на сухоземния участък), но руският концерн все още няма споразумения с крайните купувачи. Освен това, Газпром следва да реши въпроса за механизма на газовия транзит. Обсъждаше се възможността за изграждането на газопровода „Посейдон”, но той на практика би дублирал маршрута на ТАР, с изключение на участъка през територията на Албания. Максималният проектиран капацитет на ТАР е 20 млрд. куб м, но Азербайджан може да достави само 10 млрд. куб. м. Ако Газпром се споразумее с акционерите в ТАР (по 20% имат BP, SOCAR, Snam; 19% — Fluxys, 16% — Enagas и 5% — Axpo) за достъп до газопровода, ЕС няма да може да предприеме никакви контрамерки, тъй като руският концерн няма да е ангажиран с акционерния капитал на газопровода. Брюксел не може директно да наложи забрана за вноса на руски газ, посредством нови транспортни мощности, тъй като при евентуални жалби от руска страна подобна мярка ще бъде еднозначно изтълкувана от съда на Световната търговска организация в полза на Газпром.
Освен Русия, потенциален източник на газ могат да станат и държавите от Източното Средиземноморие. В края сегашното десетилетие, след проточили се няколко години бюрократични проблеми, Израел ще стартира експлоатацията на гигантското газово находище „Левиатан” и, ако покрие напълно собствените си нужди и му остане достатъчно количество за износ, може да прояви интерес към използване на капацитета на TANAP и TAP. Кипър също може да стане износител на газ, но това директно зависи от разрешаването на кипърския въпрос. Тъй като Анкара няма да позволи на Никозия да разработва находището „Афродита” и другите обекти в островния шелф преди подписването на договор с кипърските турци, заинтересованите страни тепърва трябва да изминат дълъг път. Следва специално да подчертая, че успехът на преговорите зависи от положителното отношение както на управляващите в Република Кипър, така и на тези в Северен Кипър и в самата Турция.
Русия на кръстопът: какво да се прави?
Заради многообразието на енергийните богатства на Русия и неравномерното им разпределение, Каспийският регион може да се окаже не най-приоритетния, от гледна точка на руската енергийна политика. Действително, западносибирските и източносибирските петролни региони на Русия разполагат с огромни запаси, които са най-вече на сушата, при това на компаниите, които добиват енергоносители в тези региони, не се налага да полагат допълнителни усилия за законодателното оформяне на своята активност. Полуостров Ямал и Иркутска област също разполагат с несравнимо по-голям ресурсен потенциал, що се отнася до обема на газовия добив, отколкото Каспийския регион. При това положение, какъв би могъл да е интересът на Русия за разработване на каспийските находища?
На първо място, регионът може да се превърне в плацдарм за създаването на национални петролно и газосервизни компании, като по този начин намали уязвимостта на руската икономика от западните санкции. Именно Каспийският регион, където себестойността на добива на ресурси е по-ниска, отколкото в Печорско или Карско морета например, позволява активното използване на руски технологии.
На второ място, в исторически план, Русия винаги е била активен играч в Каспийския регион. Именно тук се заражда руската петролна индустрия и стартира развитието на енергийната инфраструктура на страната. Регионът продължава да е силно конкурентен по отношение на добивите, а сравнително скорошното въвеждане в експлоатация на гигантското находище Кашаган само потвърждава големия му потенциал. Ако Русия не се стреми да влияе активно върху събитията в региона и не работи усилено за привличане на партньори, мястото и може да бъде заето от друга държава, по-склонна към компромисни решения и готова на големи отстъпки. Освен това, ако не разработваш собствените си енергийни находища, рискуваш те да се окажат без своя пазарна ниша. Възможно е активната позиция на Русия в Каспийския регион да усложни намирането на общ език с някои държави от региона, но бездействието е свързано с още по-големи рискове.
Представата, че Русия в течение на десетилетия е експроприирала или окупирала петролните зони на Азербайджан или Казахстан е съвършено погрешна. От историческа гледна точка, Русия е, на първо място, пласментен пазар за каспийския газ и петрол. След като находищата около Баку преминават под контрола на Руската империя през 1813, в резултат от Гюлистанския мирен договор, мащабите и механизмите на петролния добив радикално се променят. След 1813 компаниите за добив на петрол получават лицензи за разработване на находището от имперската власт, което до голяма степен определя юридическите рамки на осъществяване на добивите в света, като цяло (с изключение на САЩ, където петролът не е собственост на държавата, а на притежателя на находището). Наличието на голям вътрешен пазар и либералният икономически курс позволяват на Русия да се превърне във водещата енергийна държава в света, на границата между ХIX и ХХ век. Именно през този период, руските петролни компании, освен в Азербайджан, откриват и първите петролни находища в Казахстан (Карашангу, Досор) и изграждат първите обекти на петролната инфраструктура.
Следва да отбележа, че когато Москва бива обвинявана в прекален контрол или дори „окупация” на каспийските страни, епохата на Руската империя рядко се споменава. През съветския период, когато всички енергийни активи са национализирани, а всички пълномощия в сферата на енергийната политика преминават под контрола на държавните структури, каспийските страни не престават да се разививат. Тъкмо напротив, прилагането на нови технологични решения и мащабното разширяване на капацитета на петролнопреработвателната индустия съдействат за икономическото развите на каспийските републики на Съветския съюз. Каква е цената за това обаче? Прекалената експлоатация на петролните находища в Каспийско море ерозира неговата крехка фауна и флора, нарушава традиционния начин на живот на населението по крайбрежието и пренебрегва нуждите и усилията на отделния човек. Само че този подход към хората е характерен за цялата територия на Съветския съюз.
И петте каспийски държави влязоха в ХХI век като суверенни държави. Затова би следвало да се отделя повече внимание на това, новият формат на взаимоотношенията между Русия и тях да бъде съобразен с тези промени и да не се свежда само до „геополитически сметки”. Москва няма неразрешими противоречия с нито една от държавите от региона. Въпреки това, окончателното урегулиране на някои въпроси, като например създаването на механизъм за транзит на енергоносители по дъното на Каспийско море, ще има по-скоро отрицателно последици, затова тяхното разрешаване ще се проточи. Дори ако страните са наясно, че не споделят общи позиции по най-спорните въпроси, сътрудничеството между каспийските държави следва да се задълбочава, особено в сферата на екологията. Каспийско море трябва да бъде „отворено” за науката, като на най-високо ниво се постигне съгласие относно целесъобразността на съвместното изследване на този уникален воден басейн. Координирането на мерките при извънредни ситуации, създаването на междудържавни механизми за взаимна помощ при пожари на добивните платформи и т.н., както и изясняването на въпросите, касаещи отбранителната политика на държавите, са напълно постижими задачи.
Що се отнася до енергийната политика на Русия, тя би трябвало да обърне повече внимание на фактора на конкуренцията. При сегашното руско законодателство, недържавните играчи на практика нямат право да разработват участъци с „федерално значение”, т.е. всички залежи в континенталния шелф или в териториалните води на страната. В момента, това не застрашава текущите проекти на Лукойл, но участието на независими руски компании в бъдеще става невъзможно.
Властите в Москва не би трябвало да се стремят да оказват допълнително съдействие на държавните компании. Разумната политика изисква да се гарантира конкуренцията между руските компании без оглед на акционерния им капитал. Либерализацията на достъпа до находищата може да даде импулс за развитието не само на Каспийския регион, но и на Арктика.
Държавните вертикално-интегрирани петролни компании не могат да отделят еднакво внимание на всички петролно-газови шелфови зони на Русия. И това е още една причина да се либерализира режимът за използване на континенталния шелф и териториалните води. Фактът, че съгласно Федералния закон за „земните недра”, недрата на Русия са държавна собственост не изисква създаването на привилегирован режим за държавните компании. Ако недържавните петролно-газови компании се базират в Русия, плащат там данъците си и не нарушават законите, те също би трябвало да могат да участват. Още повече, че сегашната конкуренция между държавните компании може да доведе до това, решенията по един или друг проблемен въпрос да се вземат в зависимост от близостта им до държавния орган, който трябва да вземе въпросното решение. С либерализирането на режима следва да се запазят и привилегиите, които в момента приравняват каспийските проекти с тези в Източен Сибир.
Енергийната политика на Русия, касаеща въпросите за транзита, по отношение на каспийските държави, трябва да бъде балансирана. Прекалената зависимост от Турция, като транзитна държава, няма да способства за стабилността на доставките, тъй като спецификата на турския режим и наличието на редица конфликтогенни сфери в турско-руските отношения могат имат отрицателни последици за руските енергийни компании. Намирането на баланс между използването на „Северен поток 1”, „Северен поток 2”, газопровода „Ямал-Европа”, „Син поток” и „Турски поток” и постепенното внедряване на мощности за производството на втечнен газ (LNG), е най-оптималният вариант за руските власти. След като транзитната зависимост от Украйна бъде сведена до минимум, украинският транзит не бива да бъде напълно прекратен, тъй като всяко ограничаване на възможните маршрути за доставка намалява възможностите на руските компании да маневрират и да намират по-изгодни пътища за доставка на енергоносители.
Бележки:
- Argus FSU Energy. 12 January 2017. P.10.
*Авторът е известен унгарски енергиен експерт, директор по продажбите на MOL Group
