Целта на настоящата статия е да бъде показан международният контекст на Руската революция и да се прецени неговото влияние върху причините, хода и последиците от това събитие.
За целта ще се опитам да анализирам както годините на революцията, така и международната обстановка, в която се развива Руската империя през последните два века преди експлозията през 1917. При това ще се огранича с въпросите на геополитиката, дипломацията, войната и икономиката, като ще се постарая да не засягам европейския и световния културен и интелектуален контекст. Това в никакъв случай не означава, че не го смятам за важен. Ще напомня например, че огромна отрицателна роля за легитимността на руския царски режим изиграва фактът, че в началото на ХХ век в очите на европейците абсолютната монархия вече изглежда изключително остаряла и реакционна форма на управление. Редица държави, не само в Европа, но и извън нея, които се смятат за по-изостанали от Русия, разполагат с конституции. Всичко това поражда пренебрежително отношение към "самодържавието" в средите на образованото руско общество, включително у част от управляващия елит.
Що се отнася до руската външна политика, въпросите на идентичността, виждането за мястото на Русия в света и нейната историческа роля, също са от голямо значение. Най-яркият пример е вярата в самобитния характер на Русия като славянска и православна велика държава. Впрочем, аналогични фактори оказват влияние и върху външната политика на другите велики сили.
Още преди 1914 се очертава разделението на света на т.нар. "етноидеологически геополитически блокове", най-мощният от които е англо-американският, който потенциално обединява гигантските ресурси на Британската империя и САЩ. Германският блок в Централна Европа не е толкова мощен, но неговото дипломатическо и военно единство се гарантира с договор, какъвто не съществува между британците и американците. Появата на англоезичния и германския блокове е нещо ново, тъй като до последната четвърт на ХІХ век Великобритания и Съединените щати са геополитически и идеологически съперници. По-голямата част от британския елит се обявява за "смесена монархия" и смята демокрацията за опасна за обществения ред и международния мир и стабилност. Религиозното и политическо съперничество между Австрия и Прусия пък отива още по-далеч. Формирането на тези два нови наднационални блока се корени именно в етнолингвистичната и расова концепции, получили широко разпространение в края на ХІХ век. Макар и като чисто умозрително конструкции, те оказват влияние върху реалността и играят важна роля във властта и политиката. Тези два блока си съперничат и влизат в конфликт помежду си през ХХ век и се противопоставят на блока, ръководен от Русия и основаващ се на общи славянски, а след това - социалистически, принципи. Етноидеологическата солидарност значително укрепва сплотеността, особено на англоамериканския блок, който в крайна сметка излиза като победител от глобалното съревнование през ХХ век.
Целите и средствата на Русия
Основен приоритет на Царска Русия е гарантиране на позициите и като велика европейска държава. Русия постига този статус през ХVІІІ век, запазвайки го и през ХІХ. Руското правителството, общество и икономика се оказват под силното влияние на този приоритет. Властта в Русия се основава на уникалното съчетание между европейска военно-фискална държава и евразийска империя. Международното влияние и престиж на Царска Русия достигат своя връх след като тя изиграва водещата роля за разгрома на Наполеон през 1812-1815. Ключов елемент на руската военна мощ е нейната армия, обучена да маневрира, да координира действията си и да води близък бой, изградена по европейски модел (обединяване на различните родове войски: пехота/артилерия/кавалерия) и способна ефективно да използва модерно въоръжение. Русия обаче дължи своята мощ до голяма степен и на определени елементи, характерни за евразийската военна традиция. Тя, единствена измежду европейските държави, успешно използва "колониални" части във войната срещу Наполен: става дума за казаците, чиито военни традиции се коренят в евразийските степи. Във войните от миналото кавалерията представлява своеобразен еквивалент на съвременните танкове, самолети, самоходна артилерия и бронeтранспортьори, т.е. тя е изключително необходими за разузнаване, нанасяне на мощен военен удар, преследване на противника и осигуряване на мобилна огнева мощ. Благодарение на своите евразийските степи Русия разполага с много повече коне, отколкото който и да било от нейните съперници сред великите държави. Наличието на подобен резерв и участието на казаците изиграват важна роля за руската победа срещу Наполеон. Царският режим жестоко експлоатира своите поданици и отказва да предостави дори на образованите руснаци правата, с които разполагат все повече европейци, приемайки ги като нещо естествено. Херцен язвително квалифицира това като "немско-татарски деспотизъм". Истината обаче е, че във властовите и политически измерения, в които империята оценява своите постижения, този модел функционира достатъчно ефективно. Нещо повече, при управлението на династията Романови, руската литература и музика се превръщат в интегрална част и дори в своеобразно бижу на високата световна култура.
Сравнението с Османската империя ще ни помогне да си изясним по-добре този въпрос. Романови, както и турската Османска династия, управляват империи, разположени в периферията на Стария континент в една епоха, когато мощта на Европа нараства в геометрична прогресия и се разпространява по целия свят. През ХV век османските турци провеждат политика, която впоследствие е възприета и от Русия: те например, създават буквално "от нулата" военноморски флот, "внасяйки" за целта европейски кадри и технологии. През ХVІІІ век обаче, османците губят конкуренцията с Русия заради неспособността си да създадат съвременен европейски модел на военно-фискална държава. Дискусията относно причините за успеха на едната и провала на другата империя включва въпроси от фундаментално значение, като например сравнението между руското православние и исляма, в качеството им на консервативни и антизападни политически и културни сили. Ако руският народ плаща тежка цена за могъществото на царизма, на мюсюлманските народи в Османската империя се налага да платят за слабостта на своята държава. В началото на ХХ век към това се добавят мащабните етнически чистки, осъществявани от османските власти, и последвалата след краха на Османската империя частична европейска колонизация на някои от най-важните и части.
Цената, която трябва да плати Русия обаче, включва революцията от 1917 и последвалият я период. Двата ключови момента в победата на руския царизъм срещу османците са уестърнизацията на имперските елити и безмилостната крепостна система, която укрепва съюза между монархията и дворянството и поставя основата на военно-фискалната машина. Може да се каже, че революцията от 1917 включва и определени аспекти на културна война между народните маси на Русия и нейните европеизирани елити. Без всякакво съмнение, 1917 е и отговор на експлоатацията на населението от страна на държавата, която често е безпощадна, а също резултат от продължителния период на самодържавие, в комбинация с крепостническата система, които са необходими и основополагащи елементи на военно-фискалната държава на Романови и създадената от тях гигантски империя.
През ХІХ век обаче, Русия губи част от своята мощ. За това говорят честите и военни поражения в периода 1815-1918, в сравнение с победите, които тя удържа през предходния период (1700-1815). Упадъкът и неуспехите ерозират легитимността на режима, а също единството, оптимизма и спокойствите на неговите поданици. Промените в отношенията между великите държави са сред причините за този упадък в Русия.
Факторите за руския упадък
През ХVІІІ век Великобритания и Франция, в Западна Европа, и Прусия и Австрия, в Централна Европа, са яростни съперници. По онова време Русия се оказва единствената велика държава, която не е изправена срещу подобен непримирим противник, в лицето на друга велика сила, и съумява да се възползва от това, особено под умелото ръководство на императрица Екатерина ІІ. През 1815 обаче, продължителната поредица от англо-френски войни приключва с решаващата победа на Великобритания, което открива пътя към продължителния период на сътрудничество между двете държави през ХІХ век, нерядко за сметка на Русия. Кримската война през 1854-1856 се оказва най-катастрофалния за Русия резултат от това сътрудничество. Още по-лоши последици за нея има помирението между Прусия и Австрия след 1866, обединяването на Германия под властта на Хохенцолерните през 1871 и формирането на австро-германския алианс през 1879. В резултат от това, Русия се изправя лице в лице с мощен обединен германски блок по своята западна граница, т.е. в непосредствена близост до центровете на нейната икономическа, демографска и политическа мощ.
Още по-пагубни се оказват последиците от индустриалната революция, която започва в Западна Европа и през целия ХІХ век постепенно се разпространява на изток, дестабилизирайки международните отношения и съществуващия баланс на силите. Нито едно правителство, особено пък руското, не е в състояние да контролира движещите сили на тази революция. Специалистите по икономическа история често си задават въпроса, защо индустриалната революция не започва в Китай или Индия. Те обаче никога не се питат, защо тя не стартира в Русия, тъй като отговорът им се струва очевиден. Той е свързан с ниската плътност на населението, огромните разстояния между находищата на въглища и желязна рода, както и с географската отдалеченост от традиционните центрове на световната търговия и култура. Поражението в Кримската война демонстрира на тогавашните политически елити последиците от задълбочаващата се икономическа изостаналост на Русия. Нейните противници в Западна Европа се придвижват и воюват с помощта на технологиите на индустриалната епоха и финансират водените от тях войни за сметка на производството си. В Русия пък се усеща недостиг на железопътни линии и параходи, на модерно стрелково оръжие и на финансиране.
След 1856 правителството пристъпва към реформи и предприема мерки за преодоляването на тази изостаналост. И действително, до 1914 е направено много в тази посока. Руската икономика расте бързо и мнозина чужденци дори започват да възприемат Русия като "бъдещата Америка". От гледна точка на жизненото равнище и технологиите на "втората индустриална революцията (като например електричеството, химикалите, оптиката и т.н.) обаче, Русия и през 1914 продължава да изостава от съседна Германия. В същото време, стремителният икономически растеж води до появата на съвременно градско общество, към което режимът на Романови се приспособява трудно. През периода 1914-1917 тези три фактора се наслагват и провокират кризата, унищожила руската монархия.
Една от ключовите и може би най-важната причини за Първата световна война е, че управляващите кръгове в Германия изпитват силна тревога от икономическия растеж в Русия. Тъй като са убедени, че само след 10-15 години руската мощ ще се окаже непреодолима, те решават незабавно да започнат война в Европа (която и без това смятат за неизбежна), докато все още имат сериозни шансове за победа в нея. В хода на войната, икономическата изостаналост на Русия по отношение на Германия и струва много скъпо. Истината обаче е, че основните причини за революцията, довела през февруари 1917 до свалянато на монархията, са политически. За разлика от Германия, през 1918, където военното поражение предшества избухването на революцията, в Русия поражението и разпадът започват в тила. Именно загубата на легитимност в очите на бързо променящото се руско общество и другите мащабни проблеми, породени от войната, водят до ревоюлюцията.
В настоящата статия ще дам два примера за това, как международният контекст и сравненията помагат за обясняването на дилемите и причинита за краха на руския царизъм. Единият вариант е да разглеждаме Русия като интегрална част от "Втория свят", с други думи - като част от групата държави, разположени в западната, южната и източната периферии на Европа, които се смятат за изоставащи, според стандартите на страните, формиращи ядрото на "Първия свят". Разбира се, жизненото равнище в отделните държави от европейската периферия съществено се различаава, но ги обединява това, че населението им е по-бедно и живее предимно с селските райони; числеността на средната класа е малка; връзките между отделните провинции на държавата са отслабени, а и самата институция на държавата продължава да е по-малко силна, отколкото в по-развитите европейски страни. Сблъсквайки се на границата между ХІХ и ХХ век с новия политически курс и социалистическите движения, правителствата и частните собственици в държавите от периферията на Европа се чувстват по-слабо защитени, отколкото онези в страните, формиращи нейното ядро.
Съвсем не е случайно, че през ХХ век само няколко държави от западната, южната и източната периферия на Европа се оказват способни да осъществят мирен преход към либерална демокрация. В периода между двете световни войни, почти във всички тях съществуват леви или десни авторитарни или тоталитарни режими. Самата Русия пък се смята за изостанала държава, дори по стандарите на повечето страни от "Втория свят". В Италия например, съществува недостиг на училища, освен това те са твърде примитивни за да могат да възпитат жителите на селата и дори на градовете в южната част на страната като лоялни италиански граждани. В същото време, по брой на учителите на глава от населението Италия превъзхожда Русия цели два пъти.
Руското самодържавие, което навремето превръща страната във велика държава, впоследствие се оказва пречка и не съумява да се адаптира успешно към предизвикателствата на разрастващото се урбанистично и грамотно общество. Ограниченото правно пространство, в което действат италианските и испанските синдикати, дава известна надежда за отслабване на революционните настроения сред работническата класа в тези две държави. Русия обаче не осигурява на поданиците си дори такъв "социален отдушник". В сравнение с повечето периферни държави, руският режим се оказва уязвим и в още едно отношение. В качеството си на империя, Русия се сблъсква с допълнителни проблеми, присъщи на тази специфична форма на държавна организация и свързани с управлението на огромни пространства и множество различни народности в епоха, която национализмът мощно набира сила. Анализирайки дилемите, пред които е изправен царизмът, не бива да забравяме и, че всички световни империи се сблъскват с подобни проблеми през ХХ век и нито една от тях не съумява да преживее тези трудности.
Ключовата роля на Германия
Когато започвах професионалната си дейност като аспирант, през 1975, сред западните историци доминираха два лагера: т.нар. "оптимисти" и "песимисти". Оптимистите смятаха, че през 1914 в Русия вече са съществували ключовите предпоставки за еволюцията и в посока към либерална демокрация, включително гражданско обшество, правна система и парламентарни институции. А също, че без войната и без Николай II, успещният и преход към либерална демокрация би бил напълно възможен. Песимистите, напротив, твърдяха, че мирната еволюция на царския режим е била невъзможна, а болшевишкият режим е закономерния наследник на Руската империя.
Самият аз, още тогава бях убеден, че анализът на късната имперска история на Русия, именно в този аспект, е обусловен най-вече от студената война и идеологическите схватки в средите на западната интелигенция и няма връзка с руските реалности в началото на ХХ век. Никога не съм смятал мирния преход към демокрация в Русия за възможен. Несъмнено, това по някакъв начин е свързано с моя собствен произход (авторът е потомък на немски аристократичен род от Прибалтика – б.р.). Първият оригинален документ, свързан с руската история, който имах възможност да прочета, беше прословутият доклад, представен от бившия руски вътрешен министър Пьотр Дурново на император Николай II през февруари 1914, в който той го предупреждава, че в тогавашна Русия победата на либерализма е невъзможна и, че влизането на страната в Европейската война ще доведе до социалистическа революция. Получих този документ като подарък за своя дванайсти рожден ден от моя чичо Леонид, който беше типичен представител на старата Русия и т.нар. „белоимигранти”. По-късно, дипломната ми работа в университета беше посветена именно на Дурново и неговите колеги от руския имперски бюрократичен елит. По онова време нямах достатъчно пълна представа за „Втория свят” и сравнителния анализ на империите, но елементите на единия и на другия вече се формираха в съзнанието ми, укрепвайки скептичното ми отношение към тезите на „оптимистите”.
Смятах, че позицията на песимистите е по-близка до реалността. Освен това ми се струваше, че ако не бе избухнала световната война, победата на болшевиките нямаше да е нито неизбежен, нито дори най-вероятния сценарий. Сред основните причини за този мой скептицизъм бе международният контекст на руската революция и въпросът за чуждестранната интервенция в Русия. В това отношение сравнението между 1905 и 1917 изглежда напълно оправдано.
Както е известно, през зимата на 1905-1906 руската монархия е на ръба на краха и оцеляването и зависи най-вече от лоялността на армията. Ако тогава цариззмът беше рухнал, а революцията – което изглежда почти неизбежно – беше тръгнала рязко „наляво”, европейските държави в никакъв случай не биха останали безучастни, виждайки, как Русия е на път да изпадне от международната система, превръщайки се в център на социалистическата революция, което би застрашило огромните чуждестранни инвестиции в нейната икономика и управление. Като непосредствен съсед на Русия и водеща военна сила в Европа, Германия несъмнено би изиграла ключовата роля в подобна успешна външна интервенция срещу революционната заплаха. При това Берлин би имал по-сериозни причини за намеса, отколкото останалите европейски държави: огромната германска общност в Русия се е чувствала уязвима пред лицето на надигащата се социална революция. Става дума най-вече за балтийските немски елити, тясно свързани с режима на Хохенцолерните в самата Германия. През зимата на 1905-1906 кайзер Вилхелм II обещава на балтийските немци, че германската армия ще им помогне да защитят своя живот и собствеността си, ако руската монархия рухне. Никой не може да каже, какви биха били резултатите, в краткосрочна или средносрочна перспектива, но е твърде вероятно, че подобна интервенция би довела до победа на контрареволюцията в Русия.
Сравнението между този сценарий и събитията от 1917 дава наистина поразителен резултат. В мирно време Германия щеше да поеме ръководството на международната интервенция в подкрепа на руската контрареволюция. В контекста на Първата световна война обаче, тя на практика прави всичко възможно за да подкрепи революцията. Без съдействието на Германия Ленин през 1917 вероятно въобще нямаше да може да се добере до Русия. През първата година след овладяването на властта, продължаващата Първа световна война спасява болшевиките от международна интервенция. Тъкмо през тази една година новия режим се налага и укрепва позициите си в най-важните руски региони, където са концентрирани комуникационните центрове, военните складове и основната част от населението. Именно контролът над тези райони и техните ресурси гарантира победата на болшевиките в Гражданската война.
Разбира се, след падането на монархията през март 1917 триумфът на болшевиките съвсем не е неизбежен. Така например, ако Временното правителство не решава да предприеме настъплението от лятото на 1917, кабинетът, в който преобладават умерените социалисти, би могъл да се удържи до края на войната. Впрочем, дори това да беше се случило, умерените социалисти едва ли биха преживели трудностите, които неизбежно щяха да възникнат след края на войната, да не говорим за разрушителните последици от депресията през 30-те години. Сравненията с Европа дават основание да се говори за възможен военен преврат и идването на власт в Русия на десен авторитарен режим, под една или друга форма. Анализирайки алтернативните сценарии на събитията от 1917 не бива да забравяме, колко тясно са свързани Първата световна война и Руската революция. Зимата на 1916-1917 е сред ключовите моменти в европейската история през ХХ век. Ако, заради грешката на Берлин, САЩ не бяха се намесили във войната, точно в момента, когато би трябвало да започне стремителното разпадане на Русия, Германия можеше да победи в Първата светона война, с всички сериозни последици от това за Европа и целия свят.
Какво щеше да стане, ако...
За да обосновем това твърдение, нека си припомним европейските геополитически реалности в периода от средата на ХVIII до началото на XX век. През тази епоха една, едиствена държава, макар и трудно, би могла да завоюва и постави под свой контрол „каролингското ядро” на Европа, включващо териториите, които навремето са били част от империята на Карл Велики, а впоследствие – на държавите основателки на Европейския съюз. И Наполеон, и Хитлер съумяват да сторят това. По онова време, на един такъв паневропейски хегемон биха могли да се противопоставят два силови центъра, разположени в двата противоположни края на Европа, а именно – Великобритания и Русия.
Мобилизацията на достатъчно сили в рамките на „каролингското ядро” с цел да бъде постигната едновременна победа срещу морската държава Великобритания и сухопътната империя Русия, макар и да не е невъзможна, е изключително сложна задача. Нито Наполеон, нито Хитлер, успяват да се справят с нея, отчасти защото се опитват да подчинят Русия, осъществявайки военен блицкриг, който обаче не сработва заради географската специфика и огромните руски ресурси, както и в резултат от блестащите действия на руската армия.
През Първата световна война Германия използва по-ефективна военно-политическа стратегия за ерозията на руската държава. И тя се оказва успешна, което разбира се не означава, че революцията е продукт най-вече на германските усилия. В резултат от нея обаче, за първи път в европейската история от последните 200 години, една от двете велики периферни държави, макар и временно, бива „извадена от строя”. По тази причина и въпреки преобладаващото мнение, аз лично смятам, че Вилхелм II се оказва по-близо до покоряването на Европа, отколкото Наполеон или Хитлер. Именно влизането на Америка във войната обаче, лишава Германия от нейната вече очертаваща се победа.
Не бива да забравяме, че за да победи в Първата световна война, Германия не се нуждае от победа на Западния фронт. За нея е достатъчно ситуацията на Запад да се окаже в задънена улица, а на Изток да постигне това, което всъщност постига с Брест-Литовския мир от 1918. Без намесата на САЩ подобен сценарий би бил напълно възможен. Без Русия или Съединените щати, европейците никога нямаше да победят Германия. Трудно можем да си представим, че без американска помощ западните съюзници биха били готови да продължат войната на фона на разпадащата се Русия, съкрушителното военно поражение на Италия при Капорето и бунтовете във френската армия през 1917. Впрочем, дори и да са били готови, едва ли щяха да разполагат с достатъчно средства за това. Още през есента на 1916 президентът на САЩ Удроу Уилсън заплашва да спре финансовата помощ, от която зависят военните действия на съюзниците. Проблемите, с които се сблъскват западните съюзници през 1917, ги правят безсилни пред натиска от страна на САЩ, настояващи за постигане на мир, прекратяване на блокадата и възстановяване на международата търговия. В подобни условия би било трудно британците и французите да бъдат убедени, че войната трябва да продължи за да се сложи край на германското господство в Източна Европа.
С разпадането на руската държава, Германия се сдобива със сериозни „козове” в Източна и Централна Европа. Бъдещето на региона до голяма степен зависи от бъдещето на Украйна, възникнала като независима държава в резултат от Брест-Литовския договор. На територията на Украинската република са разположени основните производствени мощности за добив на въглища и желязна руда, както и металургичните предприятия на Русия. Освен това Украйна е основния доставчик на изнасяната от Русия селскостопанска продукция. Без тези отрасли, Русия рискува да загуби статута си на велика държава, поне докато не създаде подобни производствени мощности в Урал и Сибир.
Последвалата в резултат от това промяна в европейския силов баланс се задълбочава от факта, че формално независимата Украйна може да оцелее само като сателит на Германия. Освен това на правителството в Киев се противопоставят не само болшевиките, руското и еврейското малцинства, но и по-голямата част от селяните, които макар и да са етнически украинци не се смятат за такива. Само Германия може да защити режима в Киев от неговите вътрешни и външни врагове. Тоест, на практика, Германската империя и Украинската република се оказват естествени съюзници, тъй като имат общи врагове, в лицето на руснаците и поляците. На пръв поглед изглежда, че подобен подход поставя под въпрос легитимността на украинската държава, но това не е съвсем така. С течение на времето, създавайки система от украински училища, режимът в Киев вероятно би успял да наложи украинското самосъзнание сред значителна част от селското население. Тоест, Украйна потенциално изглежда по-жизнеспособна държава, отколкото Ирак например, който Великобритания откъсва от Османската империя за да си гарантира контрола над петролните запаси в региона.
И макар че тази идея, със сигурност ще породи възмущение в много държави, ще се осмеля да предположа, че евентуалната победа на Германия в Първата световна война и нейната хегемония в източните и централни региони на Европа, може би нямаше да е най-лошия вариант, в сравнение с реалните резултати. Разбира се, съдбата на региона, ако той се бе оказал в ръцете на маршал Ерих Лудендорф нямаше да е никак завидна, но и реалната съдба на Източна и Централна Европа след 1918 също не е особено добра.
Борбата между Руската и Германскат империи поставя началото на Първата световна война в Източна и Централна Европа. И, колкото да е парадоксално, в тази война търпят поражение и руснаците, и германците. Версайският мир и териториалното урегулиране в Източна Европа се осъществяват без участието на Русия и Германия и в разрез с техните интереси. И двете държави обаче, продължават да са потенциално най-могъщите сили в региона и на европейския континент, като цяло.
Разбира се, перспективите за постигането на стабилен мир допълнително биват ерозирани от изолационистката политика на САЩ и отказът на Великобритания да се присъедини към Франция като член на един постоянен военен съюз, който да гарантира следвоенното урегулиране. Но дори ако британците и американците бяха възприели друго поведение, постигнатото против волята на двете най-мощни държави на континента европейско урегулиране щеше да си остане изключитено крехко. Ако Русия бе станала една от държавите победителки, следвоенният ред щеше да е много по-стабилен. Ако френско-руският алианс беше оцелял и би гарантирал този ред, вероятно можеше да бъде избегнато и идването на Хитлер на власт, и свличането на Европа във втора голяма война. На руския народ пък нямаше да се наложи да воюва два пъти в световни военни конфликти с ужасна цена както за него, така и за целия свят. Тази идея подвърждава основната теза, която се опитвам да изложа в настоящата статия – а именно, че историците, изучаващи Руската революция, игнорират международния контекст, външната политика и войната, с което вредят на себе си и заблуждават своите ученици и читатели.
Плашещи паралели
На изпитите по история на Руската революция, които провеждам, често се дразня, като слушам, как някои от студентите ми критикуват Временното правителство, че не е извадило едностранно Русия от войната, сякаш това е било лесно и подобна стъпка не би довела до тежки последици.
Днещната ситуация в света също показва, че съвременните историци не би трябвало да игнорират международния контекст и политиката на великите държави. Налице са тревожни паралели между динамиката на международните отношения в навечерието на 1914 и сегашното положение. Фундаменталните промени в силовия баланс трудно могат да бъдат управлявани, не на последно място и заради амбициите на някои държави, както и заради истерията, в която те изпадат, виждайки, че глобалният им статут може да бъде понижен. Ако в периода преди 1914, процесът на присъединяване на Германия – която е европейска, християнска и капиталистическа страна, към управляващия „клуб” на англофонските държави, става толкова трудно, по тази логика сегашната интеграция на далеч „по-чуждия” Китай ще бъде съпроводена с още по-големи проблеми. Днес, както и преди 1914, техническият прогрес повишава ценността на териториите, които доскоро не са били обект на конкуренцията между големите държави, тъй като експлотацията им не беше възможна. Преди 1914 железопътните линии и технологиите на подземния добив на полезни изкопаеми откриват за експлоатация централната част на континентите, а днес същото се случва с морското дъно.
Геополитическата основа на епохата на „висшия империализъм” се определя от убеждението, че в бъдеще само ресурсите с континентален мащаб (т.е. империите) ще позволят на една европейска държава да съхрани статута си на велика сили, предвид последиците от глобализацията и гигантския ръст на потенциалната мощ на Америка. За съжаление, най-опасният аспект на тази идея, е че това е съвсем вярно. Самият европейски континент е доста неподходящо място за империя, като причините за това са както исторически, така и геополитически, но държавите, които най-вероятно ще доминират в света днес и утре, представляват големи континентални държави, като САЩ, Китай и, евентуално, Индия. В известен смисъл, Европейският съюз представлява опит за гарантиране мястото на европейците в групата на водещите световни държави, за да могат да участват във вземането на най-важните решения, които ще определят бъдещето на нашата планета, а неговият най-голям проблем (до болка познат и на държавниците от периода преди 1914) е, как да легитимира континенталното (т.е. имперското) правителство в региона, смятан за люлка на съвременния национализъм. Управлението на историческите империи винаги е било трудно поради огромните им размери и нееднородност, но на техните ръководители рядко се е налагало да се интересуват от мнението на когото и да било, с изключение на елитите. Последните обикновено са контролирали масите с помощта на местните системи на покровителство и принуждаване. В съвременната епоха на масова грамотност и масово участие обаче, в политиката се раздават много повече гласове, които трябва да бъдат чути и балансирани. Управлението на континенталните държави, които доминират в международните отношения, става все по-трудно, а противоречивите вътрешни проблеми правят процеса на вземане на рационални решения в сферата на външната политика още по-сложен. В същото време, скоро ще се сблъскаме с политическите последици от глобалната екологична криза. Ако водата и храната, които са фундаментални човешки потребности и които неизбежно са свързани с територията, се окажат дефицитни и обект на изостряща се конкуренция, ние всички ще продължим все повече да се отдалечаваме от света на либералната глобализация и да се връщаме към по-старите и смъртоносни геополитически реалности, които исторически са заложени в основата на много велики държави. И, ако за моето поколение историци би било грешка да игнорират такива въпроси, като силовата политика, дипломация и войната, в света на нашите деца тази необходимост, за съжаление, ще бъде още по-актуална.
* Авторът е сред най-известните съвременни британски историци, професор в Лондонското училище по икономика и политически науки
