„Отнесени от кризата”: глобалната икономика, десет години след срива на ипотечния пазар

Все по-остро бива поставян въпросът за бъдещия характер и основните характеристики на навлязлата в период на трансформаци система на международните търговско-икономически и финансови отношения. На практика, става дума за това, по какви пътища ще тръгне развитието на човечеството през следващите десетилетия.

Привържениците на глобализацията акцентират върху очевидните и постижения в миналото, включително в производствената и социалната сфери. Действително, в периода от началото на 90-те години на ХХ век насам беше осъществена истинска технологична революция, появиха се принципно нови стоки и услуги, бяха разкрити допълнителни канали за финансиране. В повечето страни по света намаля бедността, нарасна средната класа, осезаемо се подобри здравеопазването, а десетки милиони млади хора за първи път получиха достъп до висше образование. Популярност придоби „теорията на просмукването” (Trickle Down Economy), обосноваваща целесъобразността от ниски данъци върху имуществото: според адептите на тази теория, част от икономисаните по този начин средства се „просмуква” към бедните слоеве на населението [Amadeo].

През последните години обаче, прогресът на международно равнище очевидно спря. В тази връзка, във фокуса на вниманието се оказват негативните страни на неолибералния модел. Глобалната криза от 2008-2009 охлади оптимизма и укрепи позициите на критиците на неолибералната глобализация, според които тя все повече обслужва елитите и се осъществява за сметка на интересите на мнозинството граждани. Те смятат, че логиката на сегашния модел не позволява решаването на глобалните проблеми, които стоят пред човечеството (и постоянно се задълбочаават). Създадените в резултат от Втората световна война мултилатерални институции (Международният валутен фонд, Световната банка, регионалните икономически организации) също не могат да дадат ясни и убедителни отговори на острите въпроси на съвременността. В сложна ситуация се оказа Световната търговска организация (СТО), тъй като значителен брой страни все по-често нарушават установените правила на международната търговия, включително налагайки санкции срещу определени държави  [Alonzo].

Не може да се каже, че вече е поставена окончателна „диагноза” на случващото се, но много факти, явления и тенденции от последно време пораждат сериозни съмнения за „светлото бъдеще” на неолибералната глобализация.

Как започна всичко

Крахът на пазара за недвижими имоти в САЩ през 2007-2008 изигра ролята на детонатор на глобалните кризисни сътресения. Заради разрушителните му последици често го сравняват с Голямата депресия от 30-те години на миналия век [Kotler, с. 172]. И тъй като САЩ заемат специално място в глобалната икономика и търговия, а от състоянието на техните финансови и фондови пазари до голяма степен зависи международната стабилност, ипотечната криза много бързо „прекрачи националните граници”, превръщайки се в първото звено от дългата верига на глобалния икономически срив. Десетки държави, включително и Русия, продължават и днес да търпят негативните последици от глобалната криза през 2008-2009,  не могат напълно да се оправят от преживения шок и да се върнат към предкризисните показатели на социално-икономическото си развитие.

Какво се случи в действителност на американския пазар за недвижими имоти? Защо някои икономисти наричат ипотечната криза в САЩ „аферата на века” и я смятат за финалния акорд в съществуването на системата на „класическия капитализъм”, формирала се след Втората световна война?

В началото на 2011 специално създадената от Вашингтон Комисия за разследване на финансовата криза (Financial Crisis Inquiry Commission) публикува доклада си за причините за ипотечния крах. В документа, базиран на показанията на над 700 свидетели, се прави изводът, че основната причина за кризата, която според експертите е могла да бъде избегната, е провежданата от американските власти в течение на три десетилетия политика на постепенно премахване на механизмите, защитаващи финансовите интереси на гражданите, и ерозията на инструментите за регулиране на банковата активност. Авторита на доклада посочват редица „смайващи случаи на безотговорност от страна на правителството” и многобройни „грешки в корпоративното управление и управлението на рисковете” в дейността на „лидерите на финансовия сектор” – т.е. на най-големите банки и застрахователни компании. Неслучайно, по време на изслушването на комисията, известният инвеститор Уорън Бъфет нарече ипотечната криза „най-големият спекулативен пазарен балон от всички, които сме виждали досега” [Financial ...].

Заслепяващият стремеж към лесна печалба породи една невероятна (от гледна точка на здравия смисъл) ситуация, в която всеки неособено богат или дори безработен гражданин на САЩ можеше сравнително лесно да ипотекира скъпоструващи недвижими имоти, необосновано разчитайки, че в бъдеще ще може да ги продаде на по-висока цена. Тези необезпечени по съответния начин (т.нар. субстандартни) ипотечни кредити бяха наречени „джънк” (от junk, т.е. „боклук”), тъй като самите банкери, дълбоко в душите си бяха убедени, че никой няма да може да ги изплаща. По един парадоксален начин обаче, това не тревожеше никого. Финансовият интерес на банките отпускащи „джънк” кредити беше свързан с нещо съвсем друго: по правило, всяка ипотека беше обвързана с дългови ценни книга, които лесно се продаваха на борсата на многобройните инвеститори, търсещи печеливши начини да вложат капиталите си (лихвите по ипотеките достигнаха 3-4%, при положение, че лихвите на значително по-надеждните държавни облигации бяха едва 1%). С други думи, с чисто спекулативна цел, от „джънк” ипотечните кредити се създаваха продаващи се на борсата ценни книжа – т.нар. деривати, които никой и никога не бе в състояние да плати и, които много бързо заживяха свой собствен живот, преминавайки от ръка на ръка и,  на практика, откъсвайки се изцяло от реалната икономика [Lewis].

Разбира се, подобна ненормална ситуация не можеше да трае вечно. Като първи сигнал за надигащата се криза може да се приеме изявлението на най-голямата американска ипотечна компания New Century Financial Corporation (NCFC), която съобщи на 7 февруари 2007, че очаква значителни загуби за предходната 2006. Още на 13 март с.г. акциите на NCFC изпаднаха от листинга на Нюйоркската фондова борса, а на 5 април компанията обяви фалит и подаде заявление за защита от кредиторите си, сред които бяха такива първокласни международни банки, като Morgan Stanly (дългът на NCFC към нея бе 2,5 млрд. долара), Credit Suisse Group (900 млн. долара), Bank of America (600 млн. долара) и други [Кашин]. Звучи невероятно, но ясният тревожен сигнал, даден от NCFC, не беше чут от всички играчи на финансовия пазар, мнозина от които продължиха мащабните си свръхрискови операции с „джънк” ипотечни кредити.

В резултат от това общият обем на задълженията по ипотечните кредити в САЩ необратимо нарастваше, надхвърляйки в края на 2007 астрономическата сума от 10 трлн. долара, а средният размер на дълга по тези заеми на едно домакинство нарасна през седемте години преди кризата с почти 65%, достигайки около 150 хиляди долара [Ипотечний...]. За милиони американски семейства това бяха непосилни суми.

Сред най-активните участници в тази гигантска афера бяха такива ключови финансово-икономически играчи като търговските и инвестиционни банки, застрахователните компании, големите хедж фондове, както и водещите международни рейтингови агенции, които рисуваха в розови тонове картината на хиперфинансовата глобализация  [Яковлев, Фактор...]. При това всеки се опитваше да „изтиска” максимална изгода от ситуацията, без да го е грижа за драматичните последици, които настъпиха след като стана ясно, че около милион американци вече не са в състояние да обслужват своите кредити и мнозина от тях бяха принудени да оставят имотите си на банките-кредитори. Така на пазара се появи огромно количество обезценени недвижими имоти, за които липсваше платежоспособно търсене: в началото на 2008 броят на непродадените имоти многократно нарасна [Ипотечний...].

Ипотечният балон се спука, поставяйки началото на финансовата и възпроизводствена криза, която засегна всички сфери на икономиката на САЩ. Пръв рухна строителният сектор, повличайки след себе си машиностроенето, металургията, транспорта, дървопреработвателната и химическата индустрия и т.н. През 2008-2009 беше фиксирано влошаване на всички основни макроикономически показатели. Намаля БВП, сринаха се брутните вътрешни инвестиции и натрупвания, сви се външната търговия със стоки и услуги, значително (почти с 11%) паднаха постъпленията в бюджета, което пък рязко увеличи бюджетния дефицит: от 414 млрд. долара, през 2007, до 1,9 трлн. долара, през 2009, т.е. 4,6 пъти. На свой ред, спадът в производството и търговията неизбежно доведе до намаляване на заетостта и съществен ръст на безработицата (виж таблица 1).

Таблица 1. САЩ: макроикономически показатели

Източник: IMF. World Economic Outlook Database. April 2016. http://www.imf.org/

В разгара на кризата фалираха такива световно известни банки, като Bear Stearns и Lehman Brothers. Bank of America погълна Merrill Lynch. Други компании, включително General Motors и най-големите ипотечни агенции Fannie Mae и Freddie Mac, както и застрахователният гигант AIG, бяха спасени от държавата, на чиито гръб се стовари основното бреме на борбата с кризата [Яковлен, Эффект...].

Според повечето западни анализатори, основната цел на вашингтонската администрация в икономическата сфера бе предотвратяването на „икономически Армагедон” в САЩ [Palacio], т.е. спасяването на финансовия сектор от пълен крах, включително с помощта на изключително ниските лихвени проценти на Федералния резерв (ФРС) и увеличаването на държавните разходи, което позволи в икономиката на САЩ да бъдат налети трилиони долари. Само че т.нар. „операция Уолстрийт” („хвърлянето на пари от хеликоптер”, ако използваме израза на тогавашния шеф на ФРС Бен Бернанке [Bernanke]) имаше и обратна страна, тъй като до голяма степен беше финансирана с парите на обикновените американци, мнозина от които се лишиха от жилищата, с които се бяха сдобили преди кризата, благодарение на ипотеките. Парадоксът беше, че вместо да накажат истинските виновници за кризата от 2007-2009 (прекалено алчните банкери, финансовите спекуланти и безотговорните рейтингови атенции), федералните антикризисни програми накараха милионите жертви на кризисните сътресения да платят сметката за „счупените гърнета”. Отговорът на гражданското общество бяха масовите протести, като движението „Окупирай Уолстрийт” (Occupy Wall Street) например, целящи да привлекат вниманието към престъпленията на финансовия елит [Occupy...].

Глобалните измерения на кризата

Разрушителните ефекти от ипотечния крах в САЩ се прехвърлиха по принципа на доминото върху десетки развити и развиващи се държави от всички континенти, свързани изключително тясно с американските финансови и стокови пазари.

Няма да е преувеличено, ако кажем, че именно неолибералната глобализация,  която невероятно усили международните търговско-икономически връзки, създаде оптималните условия за трансграничната трансмисия на кризисните явления и способства за стремителното им разпространение по целия свят. На 8 октомври 2008 всички водещи централни банки на планетата, с изключение на тези в Япония и Русия, взеха безпрецедентно решение за едновременно понижаване на лихвените проценти. Основният лихвен процент на ФРС беше понижен от 2% до 1,5%, с 0,5% бяха понижени и лихвените проценти на Банката на Канада, Банката на Англия, Банката на Швеция, Националната банка на Швейцария и Европейската централна банка (EЦБ). Анализаторите оцениха това решение като откровено признание за глобалния характер на кризата, което изискваше неотложни и координирани действия на икономиките на водещите държави. На следващия ден (9 октомври), този пример беше последван и от централните банки на Южна Корея, Тайван и Хонконг, които също понижиха основните си лихвени проценти [May, с. 22].

Днес можем да констатираме, че повечето от предприетите тогава монетаристки мерки не спасиха никого от неумолимо надигащите се кризисни сътресения. Напълно провалена за по-голямата част от световната икономика се оказа 2009, когато глобалният БВП, за първи път от Втората световна война насам, демонстрира отрицателна динамика (-0,1%), а съвкупният БВП на развитите държави намаля с 3,4%. Особено силно пострадаха държавите от еврозоната (-4,5%) и Япония (-5,4%). Кризата оказа много неравномерно въздействие върху развиващите се страни. Най-големи загуби понесе Латинска Америка (чиито БВП радна с 1,8%), в частност, заради прекалено силната търговско-икономическа и финансова обвързаност на много държави от региона със САЩ. Характерен пример в това отношение е Мексико, което формира, съвместно със Съединените щати и Канада, зоната за свободна търговия NAFTA. Мексиканският БВП се срина с почти 5%, което се оказа (наред с аржентинския „парадокс”) един от най-осезаемите икономически провали на юг от Рио Гранде (виж таблица 2).

Таблица 2. Световният БВП в % по отношение на предходната година (1999‒2008, средногодишен показател)

Източник: IMF. World Economic Outlook. October 2017. Washington, 2017, p. 242-247.

Много сериозни икономически загуби понесоха държавите, зависими от износа на суровинни и продоволствени стоки, търсенето на които (а съответно и цените) падна заради кризата. Сред тях, освен вече споменатата по-горе Аржентина, бяха най-големите експортьори на енергоносители – Руската Федерация и Саудитска Арабия. При това Русия пострада особено силно заради голямата и зависимост от европейските пазари (в държавите от ЕС се реализира 50% от руския износ) [Федеральная...], които се оказаха в епицентъра на глобалната криза. Именно суровите уроци от глобалните сътресения през 2009 акцентираха върху жизнената необходимост да бъде разширен кръгът на руските външноикономически партньори и да бъде диверсифициран стоковият експорт на страната, включително чрез укрепване на взаимодействието с Китай и други азиатски държави.

Разбира се, глобалната криза не подмина и Азия. В тази огромна част от света беше фиксирано забавяне на икономическия растеж. Но само забавяне, а не отрицателна динамика на показателите на БВП и ключовите производствени отрасли. Характерно е, че дори през отчайващата за много държави 2009 китайската икономика регистрира ръст от 9,2%, индийската – от 8,5%, виетнамската – от 5,4%, тази на Бангладеш – от 5,3%, а на Индонезия – от 4,7%.

Това даде основание на мнозина експерти да заговорят за „икономическото чудо”, демонстрирано от развиващите се пазари [Sharma]. Както посочва италианската журналистка Лорета Наполеони, азиатският лидер Китай съумя успешно „да адаптира марксизма към процеса на глобализация” и да създаде уникално ефективен модел на икономическо развитие (т.нар. Maonomics), който по-добре от останалите се справи с ударите на световната финансова криза [Napoleoni].

В същото време обаче, дори и най-успешните в икономическо отношение държави не можаха да избегнат резкия спад на външнотърговския си оборот, което бе пряка последица от свиването на глобалната делова активност.

През 2009, при средно съкращаване на глобалния стоков експорт с 22% (от 16,2 до 12,6 трлн. долара), износът на руски стоки падна с 36%, а на канадските – с 31%. Износът на продукцията на европейските държави намаля с 23%, на американските – с 18%, а износът на китайска продукция в чужбина падна с 16% (виж таблица 3).

Таблица 3. Световният износ на стоки (млрд дол.)

Източник: WTO. World Trade Statistical Review 2016. Geneva, 2016, p. 134-137.

Основната причина за този феномен беше породеното от забавянето на ръста на БВП падане на цените на редица стоки (и най-вече на суровините и храните). Това обяснява и най-големите финансови загуби, претърпени от държавитее, специализирали се в производството и износа на суровинна продукция.

И така, световната криза от 2008-2009, която започна в резултат от безотговорната политика на мнозина играчи от финансовия сектор, прегряването на кредитния пазар и ипотечния крах в САЩ, разкри наличието на множество структурни проблеми, дисбаланси, противоречия и тесни места на глобалната икономика, като те така и не бяха отстранени от антикризисните мерки (които бяха предимно монетаристки), предприети на национално и международно равнище. Това се оказа детонатор на нови трудности и конфликти в системата на световните икономически връзки.

Тенденциите през посткризисния период: регионални и национални особености

Приключването на острата фаза на кризата беше ознаменувано от прехода на глобалната икономика към нова парадигма на развитие, характеризираща се с качествено различни явления и специфика. Сред тях са спадът на динамиката на растежа (т.нар. „нова нормалност” – new normal economy); стоварилият се като гръм от ясно небе Brexit – т.е. процесът на излизане на една от водещите европейски икономики от ЕС; неочакваното обръщане на управляващите в САЩ към протекционизма („ефектът на Тръмп”); отказът на Вашингтон да участва в трансатлантическия и транстихоокеанския мегапроекти, които самият той инициира навремето; преразглеждането на споразумението за Северноамериканската зона за свободна търговия (NAFTA); заплахите от трансгранични търговски войни; резките колебания на цените на суровинните стоки; миграционната криза и т.н. Като цяло, глобалната ситуация започна да се характеризира с повишена нестабилност и почти пълна непредсказуемост [Яковлев, Эффект...].

Посткризисният отскок на световната икономика – увеличаването на глобалния БВП с 5,4%, през 2010, и с 4,3%, през 2011, се смени през следващите години със спад на темповете на растеж до ниво 3,2-3,6%, а при развитиете държави – до 1,2-2,2%, което е доста по-ниско от показателите отпреди кризата (виж таблица 4).

Таблица 4. Световният БВП в % спрямо предходната година (2017-2018, оценка и прогноза)

Източник: IMF. World Economic Outlook. October 2017. Washington, 2017, p. 242-247.

Основният системен проблем обаче, не се свежда толкова до понижената траектория на икономическия растеж, колкото до това, че в световната икономика и трансграничната търговия цари нестабилност и непредсказуемост, а периодичните шокове, разтърсващи до основи международните финансови и стокови пазари се превърнаха в норма. Мнозина експерти започнаха да разглеждат тези феномени като обратната страна на глобализацията, която навлезе в период на турбулентност и дълбоки и болезнени трансформации. Както се посочва в анализ на британското списание The Economist, поредицата от финансово-икономически шокове демонстрира, колко е крехка и уязвима световната икономика и „пусна на свобода чудовищата на глобалната нестабилност”  [Who's...].

Все повече се налага тезата, че глобализацията не се е оказала изгодна за всички, т.е. че има печеливши и губещи от този процес. При това, по един парадоксален начин, сред губещите все по-често се споменават САЩ и Великобритания, които са основните създатели на неолибералната парадигма за развитие на световната икономика. Днес изглежда, че управляващите кръгове в тези държави не са особено доволни от получените резултати. Според тях, основните бенефициенти от глобализационния процес са се оказали отделни развиващи се страни (Китай, Индия, Мексико и други), които в условията на глобализация демонстрират стремителен ръст на своя производствен и външнотърговски потенциал.

Знакови трансформации настъпиха в икономиката и икономическата политика на САЩ. Така например, от началото на 80-те години на ХХ век страната се оказа чист международен длъжник, при положение, че от края на Първата световна война насам беше чист международен кредитор. Под влияние на сътресенията, поразили американската икономика през 2007 и след това, властите поставиха под по-стриктен контрол финансовия сектор, опитаха се да „потушат” кризата с огромни маси пари и доведоха държавния дълг до гигантската сума от почти 21 трлн. долара [US...]. При това около 20% от американския дълг (т.е. около 4 трлн. долара) се държат от Китай. В резултат от това на американските граждани се налага да плащат все повече средства, под формата на лихви за държавите-кредитори на САЩ, т.е. да превеждат част от доходите си в чужбина. Сред причините за тази ситуация е огромното отрицателно салдо на търговския баланс, чиито размер достигна около 800 млрд. долара през 2016 [WTO, p. 148, 152].

Президентът Тръмп не спира да твърди, че в основата на външнотърговския дефицит на САЩ са „недобросъвестните търговски практика” на определени държави. Всъщност, истинските причини за този феномен са доста по-сложни, а ситуацията в сферата на международните транзакции съвсем не е еднозначна. В частност, в търговията с услуги американските компании от дълги години насам регистрират положително салдо (виж таблица 5).

Таблица 5. САЩ: външна търговия с услуги (млрд дол.)

Източник: WTO. World Trade Statistical Review 2017. Geneva, 2017, p. 156, 160.

Статистическите данни сочат, че САЩ бяха и си остават най-големия световен износител на търговски услуги, а съвкупният им профицит във външната търговия с услуги през 2011-2016 надхвърли 1,6 трлн. долара. През ноември 2017 Доналд Тръмп осъществи 12-дневно пътуване в пет държави от Азиатско-Тихоокеанския регион, като навсякъде подчертаваше намерението си „да промени сегашните търговски правила, които са вредни за САЩ” [Inside...].

На срещата на Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН) в Манила Тръмп предупреди партньорите си, че Вашингтон е готов да прибегне до протекционистки мерки, ако това е в интерес на американския бизнес. Заявлението му беше в остър дисонанс с дневния ред на срещата, чиито основен въпрос бе именно противодействието на протекционизма.

На форума на Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество (АТИС) във виетнамския град Дананг Тръмп подложи на силна критика проекта за Транстихоокеанското партньорство (ТТП). В отговор, 11 държави, подписали споразумението за създаването на този междурегионален мегаблок, обявиха намерението си да реализират проекта без САЩ, под формата на Всеобхватно и прогресивно споразумение за Транстихоокеанско партньорство (ВПТТП). В заключителната декларация на форума се подчертава привързаността на участниците му към идеята за създаването на Азиатско-Тихоокеанска зона за свободна търговия, изразява се готовност за „постигането на по-нататъшен прогрес в тази посока” и се посочва значението на „недискриминационните, взаимни и взаимноизгодни търговско-икономически формати”, което е в пълно противоречие с курса на Белия дом към отказ от всички планове за създаването на многостранни интеграционни обединения  [Декларация...].

Доналд Тръмп нееднократно декларираше, че „глобализмът престана да бъде решение на проблемите, тъй като самият той се превърна в проблем”. Давайки подобни оценки, американският президент очевидно се стреми да гарантира водещата роля на САЩ. Съединените щати отново се превръщат в държава-инициатор, този път на изключително рискования процес на преустройство на икономическия ред в света по вашингтонския сценарий, което е в разрез ясно изразените стремежи на мнозинството държави на планетата.

Навсякъде по света е налице тревога от запазващото се забавяне на растежа (в сравнение с предкризисния период) на китайската икономика. Експертите го обясняват с изострянето на вътрешните системни противоречия. И най-вече – с безпрецедентното съвместяване в рамките на една и съща държава на два различни икономически модела: социалистическият (верността към който беше потвърдена на ХIX конгрес на Китайската компартия през октомври 2017) и стремително растящият капитализъм, което поражда гигантско различие в благосъстоянието на „висшите” и „нисшите” социални групи (което самите китайски лидери определят с формулата „една страна, две системи”, а Лорета Наполеони нарича „марксизъм с неолиберален привкус”) [Napoleoni p. 67]. Другият проблем, застрашаващ социално-икономическата стабилност на Китай, е задълбочаващият се разрив между крайбрежните и вътрешните райони на страната, което и при най-малкото отслабване на централната власт неизбежно ще усили сепаратистките настроения, провокирайки верижен процес от вътрешнополитически конфликти.

Кризата от 2008-2009 и последвалата я рецесия, Brexit и противоречията със САЩ по трансатлантическата ос ерозираха глобалните търговско-икономически позиции на Европейския съюз. Ситуацията допълнително се влоши от неконтролируемите мигрантски потоци от Близкия Изток и Северна Африка, както и от сепаратистките движения (особено в Каталуния) [Яковлев, Брекзит], активизирането на противниците на европейската интеграция според правилата на Брюксел и т.нар. „десен уклон” във вътрешната политика. В тези сложни условия, ръководството на ЕС и ЕЦБ положиха значителни усилия за възстановяването на икономическия растеж, акцентирайки върху реализацията на програмата за количествени облекчения (Quantitative easing – QE). В рамките на тази протрама, ЕЦБ в течение на три години (от март 2015 до края на 2017) изкупуваше активи на европейски търговски банки на стойност около 60 млрд. евро месечно, „наливайки” по този начин голези парични средства в икономиката на страните членки на ЕС [European...].

Стимулиращата политика на ЕЦБ даде резултат, като съдейства за известно ускоряване на икономическия растеж, най-вече в еврозоната, но не реши съществуващите структурни проблеми. В държавите от ЕС се запазват достатъчно високи рискове за поредно забавяне на ръста на БВП, което неизбежно ще увеличи изоставането на европейските държави не само от САЩ, но и от новите лидери на глобалната икономика – Китай и редица други азиатски страни. Осъзнавайки това, френският президент Еманюел Макрон лансира план за сериозно реформиране на Европейския съюз, в чиято основа е укрепването на оста Париж-Берлин. „Не можем да бездействаме, защото това ще разруши Европа” – подчертава френският лидер, призовавайки до 2024 пазарите на държавите от еврозоната да бъдат напълно обединени, като всички компании и банки, без оглед на националната им принадлежност, започнат да се подчиняват на едни и същи правила [Werly...]. Както посочват в тази връзка европейските медии, на практика става дума за „презареждане на проекта за ЕС” [Sartorius].

Разсъждавайки за бъдещето на европейската интеграция (и в по-широк план – за мястото и ролята на Европа във формиращия се икономически и политически световен ред), френският политолог и анализатор на Le Figaro Рено Жирар посочва, че сред факторите, които препятстват по-динамичното и балансирано развитие на Европа, е „абсурдният конфликт” между ЕС ии Русия. „Този конфликт – подчертава Жирар – е абсурден от гледна точка на заплахите, надвиснали над тяхната обща цивилизация, в лицето на радикализиращия се ислям и над техните икономики – в лицето на китайската стратегия на „новите пътища на коприната”. ЕС се нуждае от Русия за да може по-ефективно да се противопостави на стремежа на Китай към търговска хегемония. Русия пък се нуждае от Европа за да създаде това, което толкова не и достига: правова държава” [Girard...].

В същото време руската икономика и до днес не може напълно да се възстанови след кризата от 2009 и рецесията, започнала в периода 2013-2014 и задълбочила се от глобалния срив на цените на енергоносителите. Траекторията на растежа на руската икономика остава нестабилна, а засега не се очертават сериозни предпоставки за ускоряване на стопанското развитие. В навечерието на президентските избори в Русия през март 2018, с които са свързани надеждите за осъществяване на отдавна назрелите структурни реформи, в страната се обсъждат три ключови макроикономически стратегии:

• Министерството на икономическото развитие и лично министърът Максим Орешков предлага да се заложи на ръста на инвестициите, увеличаване на несуровинния износ и повишаване производителността на туда;
• Центърът за стратегически разработки, ръководен от бившия финансов министър Алексей Кудрин, свързва основните си очаквания с нарастването на съвкупната факторна производителност и съживяването на инвестиционния процес в най-перспективните отрасли;
• „Столипинският клуб”, начело с милиардера и бизнес-омбудсман Борис Титов, призовава за поддържане н умерено слабия валутен курс на рублата (който е изгоден за компаниите износителки) и обосновава необходимостта от стимулиране на икономическото търсене, включително с помощта на допълнителна парична емисия [Ломская].

Несъмнено, дискусиите по стратегическите въпроси на социално-икономическото развитие са полезни и дори необходими. Русия изпитва критична нужда от радикално обновена макроикономическа политика, способна да изведе станата на траекторията на устойчивия и динамичен растеж. Проблемът обаче е, че в сегашните нестабилни и труднопрогнозируеми икономически условия  дори и най-щателно подготвената национална стратегия може да се провали в резултат от неочаквани промени на глобалните финансови и стокови пазари. Като никога досега, перспективите за развитие на руската икономика зависят от външните фактори и от способността на националните предприятия да се възползват от промените в световното стопанство и международната търговия.

Какво бъдеще очаква глобалната икономика

Резултатите от 2017 показаха, че фазата на подем на световния икономически цикъл, започнала през втората половина на 2016, продължава да набира сила, като постепенно променя картината на текущото състояние на системата на глобалнте икономически връзки към по-добро. В същото време, както посочват и експертите от МВФ, осъществяващото се възстановяване на глобалната икономика е непълно и не касае много държави по света, което неизбежно отслабва тенденцията към растеж и е потенциален източник на дестабилизиращи шокове [World...]. Сериозни трудности, в частност, продължават да изпитват износителите на енергоносители, както и страните, преживели по време на кризата и рецесията мащабни политически вълнения, катаклизми и въоръжени конфликти на различна основа (държавите от Близкия Изток и Северна Африка, Украйна, отделни азиатски и латиноамерикански държави).

Тежък проблем е, че посоченото по-горе „непълно” икономическо развитие не гарантира в достатъчна степен ръста на ключовите социални показатели. Анализаторита, в частност, обръщат внимание на „учудващо бавния ръст на номиналната работна заплата, наблюдаван през последните години [World...]. С други думи, кризата на неолибералния модел обърна тенденцията към подобряване на материалното положение на средната класа и очерта гигантски разрив в доходите на различните слоеве от населението. По данни на международното обединение Oxfam, в момента всеки трети жител на планетата се намира под чертата на бедността, а осемте най-богати хора в света притежават състояние, равняващо се на това на 50% от цялото световно население [One...].

Стремителното и неконтролируемо развитие на технологиите може да има сериозни социални последици. Според експерти от Оксфордския университет например, автоматизацията на индустриалното производство може да лиши от работните им места до 47% от заетите в световната обработваща индустрия. Широкото внедряване на постиженията на биотехнологиите още в обозримо бъдеще ше намали заетостта в селското стопанство, а 3D-принтерите ще лишат от работа милиони продавачи. Напрежение пораждат и тенденциите и форматите на развитие в сектора на услугите: Uber (в транспортната сфера), Airbnb (наем на жилища), Deliveroo (доставка на храна). Всички тези компании предлагат нови гъвкави модели за осъществяване на бизнес, които могат да окажат силно въздействия върху икономиката и трудовия пазар, измествайки традиционните конкуренти [One...].

Някои експерти определят така очерталата се ситуация като „работа на празен ход” на съществуващия модел на глобализация (backlash against globalization), посочвайки, че нейната криза е възкресила най-лошите призраци от ХХ век: десния и левия екстремизъм, сепаратизма, тероризма, ксенофобията и популизма.

В същото време, по редица направление, глобализационните процеси продължават да се развиват успешно.

Въпреки забавянето в годините на кризата и рецесията, през периода 2000-2015 международната търговия значително нарасна, а обемът и по отношение на световния БВП се е увеличил от 51,5% до 58,2%. Особено интензивно нараства износът на търговски услуги, като през следващите петнайсет години се очаква той да се утрои. Съществено нараснаха и преките чуждестранни инвестиции, чиито натрупан обем през послените десет години се е удвоил, достигайки през 2016 почти 27 трлн. долара [UNCTAD, p. 226]. Налице са достатъчно основания да смятаме, че транснационалната експанзия на капитала ще продължи.

Реализацията на амбициозния проект „Един пояс, един път” (EПЕП), прокарван от Пекин, цели да даде нов импулс за развитието на световната икономика. Проектът, който предполага инвестиции от около 1 трлн. долара за изграждането на различни инфраструктурни обекти, може да оживи предприемаческата активност в огромните пространства на Азия и Европа. При това, финансирането ще се осъществява предимно чрез Азиатската инфраструктурна банка и Банката за развитие на БРИКС, т.е. от финансови институции, които са алтернативни на МВФ и Световната банка. Което означава, че глобализацията губи своя предимно атлантически характер, а центърът на тежестта и се измества към други региони на света.

 Основният въпрос е, може ли глобалната икономика да придобие ново качество и да преодолее „стриктните конструкции на неолиберално-монетаристката политика” (по думите на професор Руслан Хасбулатов [Хасбулатов, с. 18]). Струва ми се, че, под една или друга форма, процесите на глобализация ще продължат да се развиват, тъй като е контрапродуктивно да се забавя научно-техническият прогрес и да се прекъсват създалите се здрави международни търговско-икономически връзки. Ако следваме логиката на здравия смисъл, не става дума за това „заради бълхата да изгориш юргана”, а за необходимостта, отчитайки поуките от ипотечния крах в САЩ и кризата от 2008-2009, да бъдат преосмислени и коригирани глобализационните механизми така, че да служат на обществото, като цяло, а не само на тесни прослойки от елита.

Тоест, не ни е необходима хаотична и безпорядъчна надпревара към един деглобализиран свят, носеща риска от социално-икономически застой в течение на десетилетия, а нов инклузивен модел на когнитивна глобализация, адаптиран към решаването на дългосрочните стратегически задачи на човечеството.

Литература:

Декларация 25-й встречи лидеров экономик АТЭС. 11.11.2017. kremlin.ru/supplement/5253.

Ипотечный кризис в США. 21.08.2014. forexchief.com/ru/analytics/economic-articles/mortgage-crisis-usa/.

Кашин В.А. Мировой финансовый кризис: причины и последствия // Финансы. 2009. № 1. С. 14 –19.

Ломская Т. Реформы следующего президента устаревают уже сейчас // Ведомости. 05.12.2017.

Мау В.А. Драма 2008 года: от экономического чуда к экономическому кризису // Вопросы экономики. 2009. № 2.

Федеральная таможенная служба. Экспорт-импорт России важнейших товаров в 2009 году. 08.02.2010. goo.gl/u6xaue.

Хасбулатов Р.И. Закат рыночного фундаментализма. Теории, политика, конфликты. М. 2015.

Яковлев П.П. Brexit по-испански: причины и последствия каталонского кризиса // Перспективы. Электронный журнал. 2017. № 3. С. 36-51.

Яковлев П.П. «Фактор Трампа» и меняющийся облик глобализации // Мировая экономика и международные отношения. 2017. № 7. С. 5-14.

Яковлев П.П. «Эффект Трампа» или конец глобализации? М. 2017. С. 83-84.

Alonzo Arroba Á. Globalización, eterno retorno o crisis sistémica? // Política Exterior. Madrid. Septiembre-Octubre de 2017. № 179.

Amadeo K. Why Trickle Down Economic Works in Theory But Not in Fact. April 29, 2017. thebalance.com/.

Bernanke B. How the Fed saved the economy // The Wall Street Journal. October 4. 2015.

European Central Bank. How quantitative easing works. ecb.europa.eu/explainers/show-me/html/app_infografic.en.html.

Financial Crisis Inquiry Commission. The Report. fcic.law.stanford.edu/.

Girard R. L’absurdité du divorce Europe – Russie // Le Figaro. Paris. 21.11.2017.

Inside President Trump’s Trip to Asia. November 15, 2017. whitehouse.gov/articles/president-trumps-trip-asia/.

Kotler Ph. Confronting Capitalism: Real Solutions for a Troubled Economic System. NY. 2015.

Lewis M. The Big Short: Inside the Doomsday Machine. NY. 2010.

Napoleoni L. Maonomics. La amarga medicina china contra los escándalos de nuestra economía. Barcelona. 2011. P. 67.

OccupyWallStreet. NYC Protest for World Revolution. occupywallst.org/.

One person in three in the world lives in poverty. oxfam.org/.

Palacio V. Después de Obama. Estados Unidos en tierra de nadie. Madrid. 2016. P. 41.

Sartorius N., De Espinosa E.L., Jordi Bacaria E.C. Relanzar la Union Europea // El País. Madrid. 23.03.2017.

Sharma R. Breakout Nations: In Pursuit of the Next Economic Miracles. NY. 2012.

UNCTAD. World Investment Report 2017. Investment and the Digital Economy. Geneva, United Nations. 2017.

U.S. National Debt Clock: Real Time. usdebtclock.org/.

Werly R. Emmanuel Macron met I’UE au défi de se réinventer d’ici à 2024 // Le Temps. Lausanne, 26.09.2017.

Who’s afraid of cheap oil? Jan 23^rd 2016. economist.com/node/21688854/print.

World Economic Outlook. October 2017. Seeking Sustainable Growth: Short-Term Recovery, Long-Term Challenges. Washington: International Monetary Fund. 2017. P. xiii.

WTO. World Trade Statistical Review 2017. Geneva. 2017.

*Преподавател в Руския икономически университет „Плеханов”