25
Нед, Авг
4 New Articles

НАТО като елемент на американската „хибридна дипломация”

брой 2 2018
Typography

Сериозно влияние върху международната сигурност напоследък оказва самият начин, по който се формира съвременната глобална политика и отражението на задълбочаващите се процеси на „хибридизация” върху нея.

В сферата на международната сигурност, хибридизацията представлява съвкупност от способи, с чиято помощ досегашните форми на взаимодействие между суверенните държави, транснационалните организации, коалиции и алианси, се „еманципират” от утвърдената международна практика и се превръщат в основа за изграждането на модели, изпълняващи качествено нови функции и преследващи нови цели и задачи. Сама по себе си, хибридизацията не е нов процес, но в днешните условия на ускорена глобализация, влиянието на факторите на хибридизацията придава различна динамика на този процес, разширявайки и сферата на обхвата му.

Според повечето експерти, основни катализатори на хибридизация на световната политика са:

  • все по-ограничените възможности на организациите, които би трябвало да гарантират международната сигурност, да предотвратяват или разрешават конфликтите;
  • прогресивно нарастващата хаотизация на международните отношения, породена, освен всичко друго, и от едностранното използване на сила от САЩ или от провокираните от тях "цветни революции";
  • развитието на мрежовите структури на транснационалния тероризъм, разпространението на оръжията за масово унищожение и средствата за тяхната доставка;
  • активизирането на действията на НАТО, насочени срещу Русия (и, в по-малка степен, срещу Китай);
  • наличието на широка мрежа от партньорски проекти и програми на алианса, касаещи ключовите региони на планетата.

Като цяло, глобалната политика все повече става обект на процесите на хибридизация, чиито инструменти са хибридните войни и цветните революции, включващи широк спектър от технологии на контролирания хаос, които упражняват сериозно въздействие върху политико-адмминистративната, социално-икономическата и културно-мирогледната сфери на отделните държави или алианси от държави. При това, в арсенала на политическите субекти се запазват и усъвършенстват военните средства, включително ракетно-ядреното оръжие и свръхточните конвенционални оръжия, които могат да бъдат използвани при възникване на извънредна ситуация. Нова динамика на процеса на хибридизация и хаотизация на глобалната политика придава и появата на политическата сцена на такива ексцентрични и непредсказуеми политица, като Доналд Тръмп или Ким Чен Ун, например.

Влиянието на процесите на хибридизация е най-силно в сферата на междукултурните комуникации, нарастващата миграция и разширяването на диаспорите, мултикултурализма и ерозията на националните граници. Тоест, новите хибридни форми са индикатори за осъществяващи се на фона на растящата мобилност, миграцията и мултикултурализма дълбоки трансформации.

Сред ключовите специфики на хибридизацията в условията на глобално преустройство на света е, че този процес обхваща всички сфери на международното взаимодействие: политическата, икономическата, идеологическата, военната, културната и екологичната. При това, в зависимост от баланса между интересите на играчите във всяка от тях могат да се използват различни форми на взаимоотношения: противопоставяне, сътрудничество или приспособяване на държавите, основаващи се, съответно, на различието, съвпадението или съгласуването на интересите им въз основа на съществуващите механизма на международното право.

Хибридизацията и международното взаимодействие

Процесите на хибридизация на световната политика са тясно свързани с глобализацията и информационно-комуникационната революция, които определят съвременното развитие на човечеството. За анализа на механизмите на взаимното влияние на глобализационните процеси мога да използват няколко подхода.

Първият е, че идеята за глобалната култура е водещата тенденция в рамките на глобализацията. В условията на глобализация и хибридизация, глобалната култура се превръща в стандартизирана и универсална, определяйки основните пътища за развитие на човечеството. Характерни за културната глобализация са сближаването и постепенното сливане на потребителската и бизнес културата в различните държави по света и непрекъснато разширяващото се международно общуване. От една страна, това води до популяризирането на отделни национални култури (и най-вече на американската) по целия свят. От друга, популярните международни културни явления постепенно изместват националните или пък ги превръщат в интернационални. Културната глобализация обикновено се отъждествява с американизацията на културата, което пък се оценява от много държави като предпоставка те да загубят националните си културни ценности и стимулира борбата за възраждане на националната култура.

Вторият подход се базира на тезата за водещата роля на глобализацията за провокирането на т.нар. "сблъсък на цивилизациите" (2). Според автора  на това понятие - покойния американски професор Самюел Хънтингтън, една от последиците от цивилизационния сблъсък е радикалната трансформация на съвременните конфликти, които вече не са между отделните държави, а между различните култури, а ислямският екстремизъм ще се превърне в най-голямата заплаха за света.

Редица експерти обаче смятат, че към тезата на Хънтингтън следва да се отнасяме с известна доза предпазливост, той като онова, което той определя като "конфликт между цивилизациите", всъщност представлява закономерен процес на взаимодействието между световните и локалните цивилизации.

В резултат от развитието на тази тенденция след края на студената война, глобалната политика навлезе в нова фаза, в която незападните цивилизации престанаха да играят ролята на "експлоатирани реципиенти" на западната цивилизация, трансформирайки се в самостоятелна субекти, активно участващи в процеса на формиране на световната история в хода на очаквано противоречивия процес на взаимодействие между глобалните и локалните цивилизации. Според този подход, изострянето на цивилизационното противопоставяне в съвременния свят е породено от небивалата по мащабите си експанзия на северноатлантическата цивилизация на цялата територия на планетата, а опитите за "уестърнизация" на държави и народи, притежаващи собствена национално-културна идентичност, се сблъскват със съвсем естествен отпор от тяхна страна.

В рамките на третия подход, глобализацията се разглежда като процес на хибридизация, което пък води до "глобално смесване" и появата на нови комбинации от международни сили и играчи. Сред измеренията на хибридизацията е и феноменът на своеобразно "смесване на епохите", характерен, в частност,  за Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО). Както е известно, членовете на тази организация са държави, намиращи се на различни нива на политическо,икономическо и културно развитие. Лавинообразният процес на разширяване на НАТО доведе до това, че държавите основателки на пакта и повечето присъединили се през последните двайсетина години към него страни се намират на различни равнища на обществено развитие, характерни за които са белезите на предмодерното (като например Албания или Черна Гора, а по-малка степен - България и Румъния), модерното (Полша, Естония, Чехия и други) и постмодерното (САЩ, Великобритания, Германия и т.н.) общества. Тази особеност превръща монолитния в миналото военно-политически блок в хетерогенна и трудноуправляема структура, в която присъстват крайно разнородни елементи.

В тази връзка, не бива да изключваме вероятното развитие на алианса по едно от двете основни направления на процеса на хибридизация: "асимилационната хибридност", при която държавите членки ще склонят да приемат нормите и правилата, налагани от държавата хегемон (т.е. от САЩ), или "дестабилизиращата хибридност", в чиито рамки с течение на времето ще нараства съпротивата срещу диктата на държавата-хегемон (или на групата от доминиращи държави). Вторият вариант не изключва разпадането на Северноатлантическия алианс и формирането в Европа на нов военен съюз от няколко държави, обединени от общата си визия относно заплахите и предизвикателствата и начините за противодействие срещу тях.

При всички случаи процесът на хибридизация води до преразглеждане на границите, функциите и формите на международното взаимодействие, които традиционно се приемат за достатъчно стабилни и утвърдени.

Влиянието на хибридизацията върху развитието на ситуацията в сферата на гарантиране на международната и националната сигурност може да бъде както позитивно, така и негативно. Пример за позитивно влияние на хибридизацията във военно-политическата сфера е ангажирането на Русия в сирийския конфликт по молба на режима в Дамаск. Както е известно, Москва категорично отхвърли рамките, функциите и формите на взаимодействие, които се опитваше да и наложи Западът, създавайки нов формат за борба срещу Ислямска държава с цел стабилизиране и запазване териториалната цялост на Сирия, в който участваха различни играчи (Русия, Сирия, Иран, Ирак, Турция), а решаваща роля изигра руската военна авиация. В резултат от това терористичните групи на ИД бяха разгромени, разпадането на сирийската държава - предотвратено, а гражданската война - прекратена. Тоест, бяха създадени условия за мирното разрешаване на конфликта.

Специален анализ изискват политическите ситуации, при които, в рамките на процеса на хибридизация на международните организации, се наблюдава самоволно присвояване на разнородни функции и задачи на други органиазации, което пък води до хаотизация на международните отношевия и генерира нови предизвикателство и заплахи.

Спецификата на хибридизацията на НАТО

След разпадането на Съветската империя беше стартиран един доста сложен механизъм за трансформация на света, в чиито рамки НАТО постепенно се преформатира от регионална военно-политическа структура в глобална силова система, обслужваща интересите на англосаксонския елит и глобалната финансова олигархия и транснационалните корпорации (ТНК). Този процес се съпровождаше със самоволното присвояване от страна на Северноатлантическия алианс на разнородни функции и задачи, присъщи дотогава на други организации, което води до хаотизацията на международните отношения и поражда нови заплахи. В резултат от това, геополитическата структура на света придобива нестабилен характер и в момента се намира в преходно състояние, т.е. преминава през своеобразна точка на бифуркация.

Историческата еволюция на НАТО и перспективите пред пакта през ХХІ век

Както е известно, в основата на появата на Северноатлантическия алианс беше идеята за съветската военна заплаха срещу държавите от Запада. Разбира се, тезата за "заплахата от Изток" съвсем не е нещо ново за Стария континент. Всъщност, тя възниква още по време на арабското, монголското и турското нашествия в Европа през Средните векове (или дори преди това, по време на Великото преселение на народите, довело да краха на Римската империя), като мястото на източните варвари по-късно бива заето от Руската империя и наследилия я Съветски съюз. Както посочва Уинстън Чърчил в прословутата си реч, произнесена през март 1946 във Фултън: "С изключение на Британската общност и САЩ, където комунизмът все още се намира в начална фаза, комунистическите партии или "петите колони" са нарастващо предизвикателство и опасност за християнската цивилизация". Между другото, тринайсет години по-рано, в речта си пред Райхстага от март 1933 канцлерът на Германия Адолф Хитлер твърди почти същото, заявявайки, че "Правителството на Райха смята християнството за непоколебим фундамент на нравствеността и моралния кодекс на нацията, които са застрашени от еврейско-болшевишката власт в Москва, постоянно опитваща се да натрапи на нашия и другите европейски народи собственото си господство". Именно този често подсъзнателен и ирационален страх на (западно)европейците пред "източните орди" води до появата на най-мощната военна структура на планетата. В тази връзка си струва да напомня, че Северноатлантическият пакт е създаден през април 1949, когато САЩ разполагат с 200 атомни бомби и 447 стратегически бомбардировача. Тези данни са важни, в контекста на подписания от държавите основателки на НАТО "отбранителен Северноатлантически договор", съдържащ, освен всичко друго, стратегически план за настъпателни операции, включително за въздушно нападение срещу Съветския съюз с използването на американското ядрено оръжие. Както е известно, Москва се сдобива с първата си атомна бомба едва в края на август 1949, т.е. почти половин година след създаването на НАТО. Първата ескадрила от 22 съветски стратегически бомбардировачи ТУ-4, способни да носят ядрени заряди, пък се появява чак през есента на 1951. По онова време САЩ вече разполагат с 569 атомни бомби и също толкова стратегически бомбардировачи. Тоест, в течение първите две години след създаването на Северноатлантическият алианс, Западът е в състояние да унищожи Съветската империя без да се опасява от ответен ядрен удар, да не говорим, че американската стратегическа авиация е в състояние да я атакува от всички възможни посоки. Непосредствено преди появата на междуконтиненталните балистични ракети ядреният дисбаланс между САЩ и СССР изглежда така: през 1959 американците разполагат с 1551 носители и 2496 атомни бомби, а Съветският съюз - със 108 носители и 283 атомни бомби. Осъзнавайки, че при това положение нямат никакъв шанс да оцелеят в една "чисто отбранителна" война, Съветите решават да заложат на агресивна военна доктрина, разчитаща както на големия им потенциал в сферата на конвенционалните въоръжения, така и на западния манталитет. Така, в случай, че НАТО започне подготовка към реалния военни действия срещу нея, Москва планира да осъществи мълниеносно настъпление, разчитайки че танковете и ще достигнат максимално бързо до пролива Ламанш и,че американците няма да се решат да нанесат ядрен удар по вече окупираната от нея Западна Европа. Както би могло да се очаква, обаче, тези съветски планове пораждат своеобразна психоза на Запад и водят до качествено ново равнище на военната надпревара.

Вътрешната логика на идеологическото противопоставяне по време на студената война неизбежно води към реален военен конфликт. Такъв конфликт едва не избухва по време на т.нар. Карибска криза през 1962, когато човечеството се оказва на ръба на ядрената катастрофа, след като Съветите решават, че в отговор на балистичните ракети на НАТО в Турция, могат да разположат свои ракети в Куба. В крайна сметка обаче, това не се случва, тъй като студената война приключва малко неочаквано в края на 80-те години на миналия век, в резултат от идването на власт в Москва на "реформатора" Горбачов, чиито действия водят първо до разпадането на съветския блок, а след това и на самия СССР.

Реакцията на НАТО на случилото се обаче, не е онази, която вероятно мнозина са очаквали. От една страна, тотално игнорирайки устните обещания, дадени от Вашингтон на Горбачов, пактът осъществи гигантска експанзия на изток, доближавайки се плътно до границите на постсъветска Русия. Днес мнозина американски и европейски професионални военни и политически експерти смятат това за грешка. То обаче става факт и именно това определя сегашното отношение на мнозинството руснаци, както и на руския елит, към Северноатлантическия алианс. Прощавайки се окончателно с илюзиите, които все още хранеха през 90-те години на миналия век относно истинските намерения на САЩ и Запада, като цяло, те отново се обърнаха към позабравената концепция на руския император Александър ІІІ, според който "единствените съюзнизи на Русия са нейната армия и флот".

От друга страна, колкото и парадоксално да изглежда, мащабното териториално разширяване на НАТО не доведе до значително усилване на военната мощ на пакта през 90-те и началото на 2000-те години. Съветската опасност внезапно изчезна, а заедно с нея и необходимостта от "европейския щит" (каквато роля играеше алиансът). За да се убедим в това е достатъчно да анализираме динамиката на военните разходи на европейските членове на НАТО. Те толкова радикално съкратиха бюджетите си за отбрана, че по време на избухналата през 2014 криза в Украйна например, стана ясно, че германският Бундесвер на практика е небоеспособен. Именно затова, през последните години толкова се говори за необходимостта от увеличаване на военните разходи на държавите от ЕС и дори за създаването на обща европейска отбрана.

На този фон, какви са перспективите пред Северноатлантическия алианс? Въз основа на реалностите, които наблюдаваме в момента, в близка и средносрочна перспектива изглежда вероятно той да претърпи определена геополитическа трансформация. От една страна, продължават последователните и напълно осъществими на практика стъпки към по-нататъшното му географско разширяване. Както е известно, на сравнително по-ниска степен на интеграция с пакта (т.нар. Индивидуална програма за партньорство) в момента се намират Азербайджан, Армения, Казахстан, Молдова и Сърбия. На следващата степен (Ускорен диалог с пакта) са Грузия и Украйна, а на "финалната права" (План за действие за членство в НАТО) се намират Македония и Босна и Херцеговина. Определена динамика се ноблюдава и с случая с все още неутралните Швеция и Финландия, чието военно сътрудничество с пакта непрекъснато се задълбочава.

От друга страна обаче, отношенията между НАТО и един от ключовите членове на пакта - Турция, продължават да се влошават. Кемалистка Турция, която традиционно се контролираше от местния военен елит, беше верен съюзник на алианса, само че тази Турция вече не съществува. Днешната Турция на Ердоган се стреми да се позиционира като водеща регионална (а в по-далечно бъдеще и световна) сила, която самостоятелно взема всички важни решения. Нейната еманципация от НАТО стигна дотам, че Анкара се сдоби с руски зенитно-ракетни комплекси С-400, които по никакъв начин не се вписват в архитектурата на системата на пакта. Все още е рано да прогнозираме, дали това влошаване на отношенията ще продължи и докъде точно ще стигне, но някои експерти вече не изключват, че на НАТО може да се наложи да търси друга база за своите ВВС в региона, отказвайки се от тази в Инджирлик.

При всички случаи, може да се твърди, че военно-бюрократичният "Франкенщайн", роден от прикритите страхове на Европа, отдавна е прекъснал пъпната си връв с породилия го мит за "комунистическата заплаха" и започва да генерира нови смисли и дискурси. Както вече посочих, членството в НАТО никога не е било пряко свързано с реалните проблеми на европейската сигурност. САЩ, които по време на студената война, разполагат с ядрен военен потенциал, който качествено превъзхожда съветския, дори и без Северноатлантическия алианс спокойно биха могли да гарантират защитата на (Западна)Европа. От друга страна, в момента редица държави членки на пакта (като Латвия, Литва и Естония например), без оглед на това, каква помощ биха получили от НАТО или директно от САЩ, очевидно не биха издържали повече от няколко дни на евентуална руска военна атака. Тоест, от гледната точка на европейската сигурност, едва ли си струва да търсим особен смисъл в съществуването на пакта. Според мнозина източноевропейски експерти, в момента той представлява своеобразен клуб, членството в който повишава престижа и статута на участниците в него. То обаче, не е в състояние да им гарантира защита при възникването на реална опасност за тяхната сигурност, което би трябвало да ги накара да потърсят други механизми за целта. Разбира се, ако наистина се чувстват застрашени.

НАТО като инструмент на САЩ във "втората студена война" срещу Русия

Както заяви през декември 2017 (непосредствено след срещата си с външните министри на страните членки на пакта) американският държавен секретар Рекс Тилърсън, в момента държавите от НАТО не смятат за възможно нормализирането на отношенията с Русия. Според него, макар че спорадично се осъществяват срещи на Съвета Русия-НАТО, алиансът няма намерение да работи за това, те отново да започнат да се провеждат редовно. В тази връзка, Тилерсън посочи, че диалогът с Москва е възможен само след разрешаването на конфликната ситуация в Украйна и прекратяването на "хибридната война", която уж водят руснаците там, тъй като подобни действия са "неприемливи и нетърпими".

На свой ред, генералният секретар на алианса Йенс Столтенберг твърди, че НАТО би искала да разшири практиката на взаимните брифинги във връзка с провежданите от страните военни учения и да обсъди с Кремъл т.нар. "хибридни заплахи".  Освен това, той потвърди заинтересоваността на ръководството на пакта от установяването на преки контакти с руския Генерален щаб. В същото време, Столтенберг подчерта, че членовете на НАТО продължават да смятат за ефективен подхода към Русия, възприет на срещата на върха във Варшава през лятото на 2016, в чиято основа е тезата за "укрепване на колективната отбрана при запазване на готовност за контакти". Тук е мястото да напомня, че дневният ред на въпросната среща беше с откровено антируска насоченост и тъкмо там бе взето решението за разширяване на военното присъствие на НАТО в Източна Европа. Неслучайно мнозина експерти - включително западни - квалифицираха срещата във Варшава като "официално обявяване на втора студена война".

От друга страна обаче, в пакта отдавна не съществува единството, характерно за периода на първата студена война. Най-яркият пример за това е сътрудничеството (макар и доста противоречиво) между Москва и Анкара в Сирия. Както е известно, турската армия е втората по численост (след тази на САЩ) в НАТО. В същото време, тази страна не просто поддържа контакти, но и взаимодейства с Русия на сирийското бойно поле, т.е. в реална военна обстановка, а не на учения. На всичкото отгоре, турците развиват и военно-техническото си сътрудничество с руснаците, купувайки например техните зенитно-ракетни комплекси С-400.

Освен това, следва да сме наясно, че цитираните по-горе думи на Тилърсън отразяват желанията, но не и реалните възможности на САЩ. Истината е, че безусловна подкрепа за американската позиция демонстрират само балтийските постстъветски републики и някои държави от Източна Европа, като Полша например, чиито ръководители мечтаят страната им да се превърне в новия европейски лидер. Германия и другите страни от т.нар. „Стара Европа” предпочитат да разсъждават за създаването на самостоятелни въоръжени сили на ЕС, които да заменят НАТО. Основната цел на този проект е поставянето на отбраната на континента под контрола на самите европейски държави и най-вече на германско-френската ос. И тъкмо поради това САЩ толкова усилено формулират все нови и нови заплахи, единствена защита от които, според Вашингтон, може да бъде само „хибридизираната” НАТО. Естествено, на първо място в американския списък е „руската заплаха”.

Както вече споменах по-горе, според Тилърсън, най-важните условия за възобновяването на диалога с Москва са разрешаването на украинската криза и прекратяването на уж водената от руснаците „хибридна война”. Повече анализатори обаче смятат, че истинската причина за охлаждането на отношенията между САЩ и Русия е неочакваното за Вашингтон рязко нарастване на руското влияние в света. На всичкото отгоре, именно в периода, в който Русия се върна на международната сцена като равпопоставен на Америка геополитически играч, президент на САЩ стана един изключително неопитен във (външно)политически план човек като Доналд Тръмп (сред последните доказателства за това е решението му да премести американското посолства в Израел от Тел Авив в Йерусалим например).

Впрочем, за разлика от Тилърсън, генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг подчерта в края на миналата 2017, че пактът би искал да разшири практиката на взаимни пресконференции във връзка с военните учения, както и да обсъди с Кремъл т.нар. „хибридни заплахи”. Т.е. очевидно между неговата позиция и тази на американския държавен секретар съществува определено противоречие, доколкото за Тилърсън (както и за самата НАТО), именно Русия представлява най-голямата „хибридна заплаха”. Обяснението за това противоречие е просто: европейците очевидно са наясно, че възстановяването на икономические и военни контакти с Москва е в техен собствен интерес, но в същото време прословутата „евроатлантическа солидарност” (т.е. натискът на САЩ) все още не им позволява да го направят.

Истината е, че и днес една от основните функции на Северноатлантическия алианс е противопоставянето на Русия и това едва ли ще се промени обозримо бъдеще. Много е вероятно ситуацията да продължи да се влошава, като последните действия на САЩ са доказателство за това. Но, ако европейските държави съумеят да отстоят своя суверенитет, освобождавайки се от американската военна опека и създавайки собствена отбрана, би могло да се говори и за създаването в по-далечно бъдеще на общи отбранителни системи между ЕС и Евразийския съюз. Просто, защото Европа и Русия не са геополитически противници, а освен това са изправени пред общи заплахи.

Като изцяло доминиран от САЩ военен алианс обаче, НАТО е заинтересована от изострянето на кризата в отношенията с Русия, тъй като днес наличието на подобна криза е единстения аргумент за необходимостта и ползата от пакта за Западния свят, като цяло. Тоест, за да съществува този военен блок, той се нуждае от враг и в момента Русия играе ролята на такъв „полезен” враг за НАТО. Въпреки това обаче, взаимодействието между пакта и Русия е императивна необходимост, най-вече за да могат да бъдат предотвратявани евентуални авантюри и провокации, способни да доведат до пълномащабна война, чиито изход трудно може да се прогнозира, но чиито последици със сигурност ще са ужасяващи.

В състояние ли е НАТО да продължи да „сдържа” Русия

В обширен анализ, озаглавен „Битката на НАТО за сдържането на Русия”, появил се в началото на януари 2018, британският „Файненшъл таймс” посочва, че рязкото увеличаване на военното присъствие на пакта в Източна Европа с цел да бъде предотвратена евентуална руска инвазия в балтийските постсъветски държави или Полша, е провокирало гигантски комплекс от проблеми за пакта: от геополитически и финансови, до инфраструктурни и технически (3).

През последните две-три години НАТО значително укрепи своето въздушно, наземно и морско присъствие в непосредствена близост до руските граници. Контингентът на пакта на територията на Полша, Латвия, Естония и Литва беше увеличен до 4 500 души, а от 2017 насам една американска бронирана бригада се предислоцира на ротационен принцип от една в друга източноевропейска държава.

В същото време обаче, според изготвения през 2016 доклад на RAND Corporation, ако Русия действително реши да предприеме военна интервенция в Прибалтика, нейната армия може да овладее естонската столица Талин в рамките на едва 60 часа. От друга страна, само за дислоцирането там на частите от системата за „предно базиране” на НАТО ще са необходими поне няколко дни. Разбира се, повечето западни военни експерти не смятат за вероятно пряко руско нападение срещу някой от членовете на пакта. Според тях, далеч по-реална е заплахата от „хибридна” война (или кибервойна), комбинираща традиционните и цифровите методи за натиск.

На свой ред, Москва с основание обвинява НАТО, че осъществява военна ескалация в непосредствена близост до границите и, включително разполагайки на територията на Европа своите противоракетни системи, и оценява това като „акт на агресия”. В тази връзка руският представител в пакта Александър Грушко рязко разкритикува „генетичният код на НАТО, проявяващ се в търсене на врага на Изток, срещу който алиансът следва да се отбранява”.

Истината е, че новите приоритети на НАТО са – поне отчасти – закъсняла последица от необмисленото решение в пакта да „интегрира” бившите държави от рухналия Източен блак, като по този начин границите му достигнаха до територията на Русия. Това разширяване налагаше самите европейски страни да се нагърбят с редица изключително скъпоструващи ангажименти. И сега въпросът е, дали Европа, която е изправена пред множество сериозни проблеми: от нарастващия популизъм, през икономическите трудности и миграционната криза, до т.нар. Brexit, е в състояние да се нагърби и със значително повишаване на военните си разходи. И то в името на очевидно ненужната и конфронтация с Русия, която ерозира собствените позиции на ЕС и е в интерес единствено на САЩ.

Заключение

Еволюцията на НАТО към разширяването на собственото и функционално и географско измерение вече доведе до хибридизацията на алианса. Този процес стартира в началото на 90-те години на ХХ век и продължава и днес. В условията на краха на двуполюсната система пактът пристъпи към привличане на отделни държави и цели региони в своята орбита на влияние. При това обаче, НАТО нарушава собствените си нормативни документи, както и международните закони и правила, нагърбвайки се с решаването на задачи, които очевидно са извън нейните компетенции, и позволявайки си едностранно да използва сила в международните отношения. В този процес, алиансът играе едновременно ролята на обект и субект на хибридизацията на световната политика.

Хибридизацията на НАТО, като военно-политическа структура, е свързана с процеса на присвояване от други организации, целящи гарантирането на международната сигурност - и най-вече на ООН и ОССЕ - на широк спектър от разнородни функции, задачи, понятия и методи. Това незаконно от гледна точка на международното право присвояване се осъществява с активната подкрепа на САЩ и някои други членки на пакта на фона на слабото противодействие от страна на ръководството на въпросните организации, както и на значителна част от международната общност, като цяло. Отделните опити да се противодейства на процеса на хибридизация на НАТО, предприемани от Русия, Китай и някои други държави, само подчертавят тази опасна тенденция. В резултат от това, в края на ХХ и началото на ХХІ век алиансът се превърна в мащабна военно-политическа структура, чиято активност не се подчинява на съществуващите международни норми и правила, а се осъществява на основата на чисто вътрешни процедури и е насочена към реализацията на интересите и ценностите на "обединения Запад", а на практика - на САЩ.

Ако по време на студената война, функциите на НАТО бяха ограничени до военната сфера, а в географски план - до зоната на пряката отговорност на пакта, от началото на 90-те години на миналия век бяха стартирани механизми за неговото разширяване и хибридизация. Така целият свят постепенно се превръща в зона на отговорност на Северноатлантическия алианс, който - освен с чисто военните задачи, все повече се ангажира с широк спектър от "твърди" или "меки" намеси във вътрешните работи на отделни суверенни държави и цели региони, активно използвайки за целта технологиите на "хибридните войни" и "цветните революции".

 

Бележки:

 

  1. Стивън Ман, Теорията на хаоса и стратегическото мислене, сп. "Геополитика", бр.4/2012 - https://geopolitica.eu/more/drugi-statii/1405-teoriyata-na-haosa-i-strategicheskoto-mislene
  2. Самюел Хънтингтън, Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред, Обсидиан, С.2000
  3. https://www.ft.com/content/90345ab8-dff5-11e7-a8a4-0a1e63a52f9c?FTCamp=engage/CAPI/webapp/Channel_Cision/B2B

 

*Българско геополитическо дружество