Преди малко повече от три години САЩ изтеглиха своите бойни съединения от Европа. През последните месеци обаче, те ги връщат обратно, осъществявайки редовната им ротация, под предлог, че трябва да "сдържат" евентуално нападение от страна на Русия.
Както обясни заместник-началникът на щаба по операциите на Сухопътните сили на САЩ в Европа генерал Тимъти Дохърти: "да се подготвяш за война излиза значително по-евтино, отколкото да я водиш". Правилно. Защо обаче, самата Европа не се готви за такава война?
По време на студената война Съединените щати бяха разположили в Европа около 300 хиляди свои военни. Преди няколко години този брой беше сведен до 65 хиляди. Всъщност, дори и те бяха прекалено много: този контингент отдавна би трябвало да напусне Стария континент, слагайки край на американската "благотворителна опека" в сферата на европейската отбрана. Междувременно, Северноатлантическият алианс се разшири до границите на Русия, заплашвайки да присъедини към себе си дори Грузия и Украйна - две държави, които в миналото бяха част от Съветския съюз и Руската империя. Тоест, от гледната точка на Москва, НАТО продължи познатата от ерата на студената война "игра на сдържане", но вече на самите граници на Русия и в нейните бивши изконни територии.
В рамките на тази своя политика на "сдържане" Вашингтон и Брюксел разчлениха Сърбия, без въобще да се съобразяват с историческите интереси на Русия на Балканите. САЩ се стремяха да градят доверителни отношения и да създават свои бази дори в Централна Азия. Тоест, американската политика продължи да се гради на печално известната "Доктрина Бжежински": това, което е мое, си е мое, а онова, което е ваше, може да бъде предмет на дискусии.
Макар че във Вашингтон отдавна постигнаха консенсус, относно ролята на Департамента по отбраната като „ключов фактор” за международното благополучие, защитаващ проспериращите и многобройни съюзници на Америка, по време на последната президентска кампания кандидатът на републиканците Доналд Тръмп загатна за възможни промени по този въпрос, подлагайки на критика военните субсидии на САЩ за европейците. След като влезе в Белия дом, Тръмп изрично отбеляза незначителния ръст на военните разходи в европейските държави, но въпреки това продължи да жертва интересите на американците заради европейските правителства, предпочитащи да прехвърлят отоворността за собствената си защита на някой друг.
Всъщност, истината е, че мнозина на Стария континент не виждат никаква сериозна заплаха за своята сигурност: много малко европейци, ако въобще има такива, действително се опасяват от възможността руските пълчища да залеят Европа, достигайки до Атлантика. Що се отнася до европейските правителства, без значение, дали се тревожат или не от подобна заплаха, те очевидно разчитат, че Вашингтон ще ги защити. В такъв случай, защо трябва да обременяват европейските данъкоплатци, след като сметката може да бъде изпратена на Америка?
Защо вашингтонските политици и особено президентът Тръмп демонстрират подобна непонятна готовност да принудят американците да продължат да носят това бреме? Владимир Путин има тежък характер и това е известно на всички. Само че в света е пълно с подобни "неприятни" и авторитарни политици и това, само по себе си, не ги прави заплаха за Америка.
Заплаха ли е Русия?
Въпреки яростната реторика, която използва напоследък Вашингтон, Москва не представлява сериозна заплаха за Съединените щати. Руската активност във връзка с американските президентски избори през 2016 може да ни изглежда оскърбителна, но истината е, че САЩ правят същото, при това много по-често и в много повече държави. Администрацията на Тръмп трябва да настоява Русия да се откаже от подобни действия, като в същото време обещае, че и Америка няма отново да прави такива грешки в бъдеще.
Руската Федерация е единствената държава, чиито ядрен потенциал е сравним с американския, но евентуалното му използвано би довело до гарантиран ответен удар от страна на САЩ. От друга страна, макар че Русия възстанови своите конвенционални въоръжени сили след краха на Съветския съюз, днес Москва е сериозна регионална, но не и глобална държава. Освен това, нищо не показва, че Путин има какъвто и да било интерес да се конфронтира с Америка.
Нещо повече, между Съединените щати и Русия не съществуват никакви съществени противоречия, касаещи техните фундаментални интереси. Напротив, двете правителства се сблъскват най-вече по периферни въпроси, като например Сирия (с която руснаците отдавна поддържат съюзнически отношения и която не е от сериозно значение за Америка) или Грузия и Украйна (които не са важни за сигурността на САЩ). Напротив, и Америка, и Русия се опасяват от ислямския тероризъм, обявяват се против ядрените програми на Иран и Северна Корея и се противостоят на един потенциално агресивен Китай.
И въпреки това, САЩ връщат войските си в Европа. Началникът на Щаба на американските сухопътни сили генерал Марк Мили заяви, че "ние, т.е. армията на САЩ, смятаме, че този допълнителен военен потенциал е необходим" за сдържането на Русия. На свой ред, командващият войските на САЩ в Европа генерал-лейтенант Бен Ходжис заяви, че „ще правим това, докато е нужно”, добавяйки, че „няма да се отклоним от този курс и в бъдеще”.
Какво обаче правят самите европейци по отношение на Русия? Оказва се, че те (да го кажем така) са „прекалено заети”. Или пък, може би смятат, че вече са направили всичко, което са могли. В момента Европа изразходва за своите въоръжени сили два пъти повече средства, отколкото Русия. И, ако тези разходи на европейските правителства се оказват неефективни, те би трябвало да променят това, а не да чакат поредната намеса на Вашингтон. Впрочем, ако действително се чувстваха застрашени, сигурно щяха да направят много повече неща. Наскоро генерал Ходжис похвали Литва, че е благоволила да отдели 2,07% от своя БВП за армията си, но ако литовското правителство действително се опасяваше от появата на руските танкови дивизии, би трябвало да увеличи тези разходи поне два-три пъти. При това, тук не става дума да бъдат разгромени „пълчищата на Москва”, а да се гарантира, че евентуално нападение би излязло прекалено скъпо на руснаците и няма да си заслужава разходите.
Същото се отнася и за Естония, Латвия и Полша. Всички те, очевидно, страстно желаят да са сдобият с американски гарнизони. Но, ако чак толкова се нуждаят от чужда военна подкрепа, защо не поискат такава от своите европейски съседи?
Истината е, че ако оставим настрана държавите от периферията на ЕС, мнозинството европейци изглеждат прекалено заети за да се тревожат особено за своята отбранителна способност. Военните разходи на Германия например, нараснаха от 1,18% от БВП, през 2016, до 1,22%, през 2017, но се очаква през настоящата 2018 да намалеят. Логично е да предположим, че никой – поне в Германия – не очаква, че Бундесверът ще участва във военни действия. Германците дори се шегуват, че ролята му е само да задържи руснаците, докато не дойде „истинската армия” (т.е. американците). В най-добрия случай, вероятността, че германците ще тръгнат на изток за да спасяват държавите от Прибалтика или Полша, изглежда минимална.
При това положение, кой би повярвал, че италианските, испанските, португалските, датските, черногорските, словенските, словашките и чешките въоръжени сили ще формират голяма експедиционна армия за да дадат отпор на путинистите с кирзови ботуши? Проблемът не опира до недостига на ресурси. Населението на държавите от ЕС е по-голямо от това на САЩ, а европейската икономика е равностойна на американската. Военната им мощ изостава от тази на Съединените щати, но те в никакъв случай не са безпомощни. По своя военен потенциал, непосредствено след САЩ се нареждат Франция и Великобритания, следвани от Турция. Списъкът продължава с Германия и Италия. Заедно, всички те биха могли да направят много повече, стига да поискат, разбира се.
Освен това, европейците разполагат с многобройни и годни за военна служба човешки ресурси. Само Турция поддържа постоянна армия от 400 хиляди души. Наистина, по всеобщо признание, в момента Анкара не изглежда верен съюзник на Запада, но ако наистина е така, какво прави още в НАТО? Впрочем, Италия има 250-хилядна армия, Франция – около 200-хилядна, Германия – 180-хилядна, а Гърция – около 160-хилядна. Личният състав на въоръжените сили на Обединеното кралство надхвърля 150 хиляди души, а този на Испания – 124 хиляди. Всички тези държави биха могли да увеличат числеността на армиите си, ако смятаха, че това действително се налага от съображения за сигурност. Не САЩ, а именно те би трябвало да увеличават въоръжените си сили (при това много сериозно), ако наистина се опасяват от Русия и искат да я „сдържат”.
САЩ следва да отхвърлят „европейското бреме”
Повече от 70 години след края на Втората световна война жителите на Западна Европа отдавна са приключили с възстановяването на своите икономики, свалиха враждебните им комунистически режими и включиха държавите от Централна и Източна Европа в общоевропейския проект. Взети заедно, те значително превъзхождат онова, което е останало от някога страховитата Руска империя и от Съветския съюз. Москва безпроблемно може да разгроми малките си съседи, като Грузия например, но няма да и е лесно да „погълне” Украйна, да не говорим пък да завоюва Европа. Европейците очевидно го осъзнават, иначе как можем да си обясним, че продължават да ерозират военния си потенциал, който и без това беше силно ограничен, още повече на фона очакващия ги през следващите години икономически застой, демографски упадък и политическа криза.
Съединените щати са във фактически фалит. В съвсем близко бъдеще те ще бъдат изправени пред трилионен дефицит. Въпреки това Конгресът се отказва да направи необходимия труден избор, предпочитайки да съкращава приходите, вместо да реши проблема за разходите. Но тъй като федералният дълг, социалните разходи и ангажиментите на САЩ на международната сцена влизат във все по-остро противоречие помежду си, очертаващата се криза в крайна сметка ще ни накара да действаме. От което вероятно ще пострада интервенционистката външна политика на Америка. Малцина възрастни американци ще са склонни доброволно да пожертват здравните и социални програми за да могат САЩ да продължат да гарантират съществуването на европейските държави на „всеобщото благоденствие”. Тоест, за Вашингтон ще е по-добре да се заеме със щателно обмислено и систематично съкращаване на разходите си, вместо да се хвърля надолу с главата в европейската криза.
Европейците никога няма да престанат да призовават за разширяване на военните ангажименти на САЩ, но американските власти могат да престанат да плащат за сигурността на Европа. Вашингтон следва да остане в НАТО и другите си алианси само дотогава, докато те прокарват интересите на американската сигурност. А защитата на европейските държави, които са в състояние да се защитят и сами, в никакъв случай не е в интерес на Съединените щати.
* Авторът е старши научен сътрудник в Института Катон във Вашингтон и анализатор на Нешънъл Интерест, бил е специален помощник на президента Роналд Рейгън. През 2013 г-н Бендоу беше в България по покана на Българското геополитическо дружество за да участва в организираната от него конференция "Опиумната геополитика: афганистанският наркотрафик и борбата с него след 2014".
