Регионалната военна стратегия на САЩ

Формирайки регионалната си стратегия, САЩ винаги (или поне от появата на доктрината Монро, през 1823, насам) са си поставяли задачи, свързани не само с отбраната на континенталната територия на страната, но и с военно-политическата и доминация в Западното полукълбо.

След Втората световна война, американските стратези възприемат геополитическите концепции на Маън и Макиндер, според които Америка представлява „световен остров” и, за да гарантира сигурността си, следва да установи контрол върху „евроазиатския хартленд”. В тази връзка, от изключително значение за САЩ се оказва военно-политическият контрол върху евразийската „периферия” и, преди всичко, Западна Европа, Близкия изток и Япония.

След края на студената война, американският елит преформулира регионалните си приоритети, като Източното полукълбо също се превърна в зона на военно-политическата доминация на САЩ. Както отбелязва Збигнев Бжежински в книгата си „Голямата шахматна дъска”, след разпадането на Съветския съюз „най-голямата геополитическа награда за Америка е Евразия. През последните петстотин години преобладаващо влияние в световната политика имаха евразийските държави и народи, борещи се помежду си за регионално господство и опитващи се да постигнат глобална власт. Днес водеща роля в Евразия играе една не-евроазиатска държава и глобалното лидерство на Америка пряко зависи от това, колко дълго и ефективно ще се запази превъзходството и в Евразия”.

На свой ред, коментирайки промяната в подхода на американския елит към Евразия, руският геополитик проф. Алексей Богатуров от Института по проблемите на международната сигурност в Москва подчертава, че „в началото на ХХІ век все по-отчетливо се очертава тенденцията за изместване на „епицентъра” на американската политико-стратегическа активност” към вътрешните континентални зони на Евразия, което бележи края на двестагодишния период на опити за „усвояване” на Евразия „откъм морето” – т.е. на военно-политическата стратегия възприета първоначално от Великобритания, а след това заимствана и от САЩ”.

В условията на съвременния еднополюсен свят, Вашингтон получи възможност да запази и укрепи доминиращите си позиции на „световния континент” чрез по-нататъшното разширяване на НАТО, отслабването и геополитическата изолация на Русия и нарастване на прякото военно присъствие на САЩ не само в зоната на евразийския „римленд”, но и (за първи път в историята) в континенталното „ядро” на Евразия. В рамките на тази стратегия, държавите, които по една или друга причина не са склонни да приемат американската хегемония, рискуват да изпаднат в политическа изолация и да бъдат подложени на силен военно-политически натиск от страна на САЩ и техните нови и стари съюзници.

Както е известно, в Стратегията за национална сигурност на САЩ (от март 2006), американските регионални приоритети се дефинират по следния начин:

-                      Запазване на безапелационната американска доминация в Западното полукълбо, което се определя в документа като „предна отбранителна линия на амeриканската национална сигурност. Вашингтон цели да контролира не само военната и външната политика на държавите от региона, но и тяхната вътрешна и икономическа политика, твърдо пресичайки всички прояви на т.нар. „антипазарен популизъм”.

-                      Укрепване на американските позиции в Близкия изток, където целта е „да се подкрепят усилията на местните реформатори да създадат по-добри условия за себе си и за региона”, както и да бъдат ерозирани позициите на „тираничните режими” в Сирия и Иран.

-                      По-нататъшно разширяване на НАТО на изток, чрез включването в пакта на нови „ефективни демокрации”, следствие от което ще бъде изолацията на Русия, която, според създателите на стратегията, в крайна сметка ще бъде принудена да се примири, че ще бъде обкръжена от въпросните „ефективни демокрации”, както в Източна Европа, така и в Централна Азия.

-                      Укрепване на японско-американския и американско-южнокорейския военни съюзи, които очевидно са насочени срещу Китай. Що се отнася до самия Китай, в стратегията от 2006 се посочва, че той следва да се откаже от опитите да провежда прекалено амбициозна военна, външна и икономическа политика, ако желае нормализация и укрепване на отношенията си със САЩ.

В публикуваната от Държавния департамент по отбраната (през март 2005) Национална отбранителна стратегия, основните военно-стратегически цели на САЩ се определят така:

-           Защита на САЩ от пряко нападение;

-           Гарантиране на американския достъп до ключовите райони на планетата, търговските пътища и глобалното морско, въздушно и космическо пространства;

-           Укрепване на връзките със съюзниците и партньорите;

-           Формиране на благоприятни международни условия за укрепване на американската сигурност.

Сегашната военна политика на САЩ е насочена към запазване, през ХХІ век, на глобалното американско военно превъзходство и, най-вече, на качественото превъзходство в тази сфера. Тази задача следва да бъде постигната чрез повишаване на мобилността, ударната мощ, гъвкавостта и ефективното управление на войските, разположени най-вече на територията на самите Съединени щати. Ключов компонент на съвременната американска военна политика е Глобалният план за пребазиране (Global posture review), обявен от президента Буш, през август 2004. В съответствие с него, пред следващите 10 години (т.е. до 2014) се планира прехвърлянето на около 70 хил. американски военни и 100 хил. души – членове на техните семейства и граждански специалисти, от базите в чужбина на територията на САЩ.

Това решение за намаляване на американското военно присъствие в света не бе продиктувано от влошаването на военно-политическото положение на САЩ (както стана след войната във Виетнам, през 70-те години на миналия век, когато Вашингтон бе принуден, съкращавайки военните си бази, да възприеме т.нар. „blue-water strategy”). Напротив, то демонстрираше убедеността на американския елит в непоклатимите военно-политически позиции на единствената свръхдържава.

Постигнатото, благодарение на трансформацията, качествено военно превъзходство на американските въоръжени сили би трябвало да гарантира глобалната военна доминация на САЩ, при намаляване на масираното им военно присъствие в чужбина. Във всеки случай, редица известни американски анализатори стигнаха именно до този извод (както се оказа впоследствие, доста прибързано).

На практика обаче, прогнозираното съкращаване на американското военно присъствие в чужбина така и не стана факт. По-скоро обратното: ако през септември 2002 общият брой на американските военни, разположени извън границите на САЩ беше 197 453, днес той надминава 360 хиляди души.

Нещо повече, в момента американските военни са принудени да вършат именно това, с което, според Пентагона, не би трябвало да се занимават, а именно - с „държавно строителство”, при това в такива страни като Афганистан и Ирак, чиято специфика им е слабо позната.

Тоест, излиза, че американският план за управление на евразийския „хартленд” в „дистанционен режим” се провали и САЩ продължават да увеличават военното си присъствите в Евразия, като вместо да се задоволят с отлично оборудваните си бази в Европа и Далечния изток, американските военни са принудени да водят изтощителни и безперспективни войни в иракските градове и афганистанските планини.

Американската военна стратегия в Европа

Както е известно, през целия ХХ век основна задача на американската политика на Стария континент беше да не допусне само една държава да разполата с военно-политическа хегемония в Европа. В края на миналото столетие тя се увенча с триумф – с краха на Съветската империя изчезна и последният претендент за доминация в Европа, а заедно с него се изпариха и опасенията, че на континента може да възникне сериозна заплаха за сигурността на САЩ.

Въпреки мащабните промени в системата на международните отношения през последните десетина години, Европа си остава най-важния стратегически съюзник и партньор на САЩ. Достатъчно е да припомним, че в момента, в различни западноевропейски държави, постоянно са разположени над 96 хил. американски военни (в 491 военни обекта), което е една четвърт от цялата численост на намиращите се извън границите на САЩ въоръжени сили на страната, а в американските военни складове в Европа е складирана военна техника и снаряжение за две бронетанкови дивизии. Освен това, Старият континент е единственото място, извън територията на САЩ, където постоянно се съхраняват американски тактически ядрени боеприпаси (днес, в десет авиационни бази, в седем европейски страни-членки на НАТО, има 400 атомни бомби, тип В61).

Съгласно американската военна стратегия, в новите исторически условия, след края на студената война, Европейското командване на американските въоръжени сили (EUCOM) запазва значението си на най-важно регионално командване на САЩ. За целта обаче, разположените в Европа американски части подлежат на много сериозна трансфрмация.

В момента, подчинен на EUCOM е Пети корпус на американските сухопътни сили, който включва 1-ва пехотна и 1-ва танкова дивизии, 12-та авиационна бригада, 18-та бригада на военната полиция, 22-ра свързочна бригада, 69-та бригада на противовъздушната отбрана, 130-та сапьорна бригада, 205-та бригада на военното разузнаване, корпусна артилерия и части за тилово осигуряване. Освен това, пряко подчинена на Европейското командване е Южноевропейската въздушно-десантна тактическа група, част от която е 173-та въздушно-десантна бригада, както и някои други части и военни обекти в Европа.

Подчинени на Командването на американските военновъздушни сили в Европа са 3-то и 16-то въздушни командвания, където служат 42 хил. военни, запасняци и граждански персонал. Те разполагат с 220 изтребители, щурмови и транспортни самолети и самолети-цистерни.

На Командването на военноморските сили на САЩ в Европа е подчинен VІ-ти американски флот (10 000 моряци). В Пентагона обаче смятат, че тази военна групировка и оглавяващата я командно-щабна структура са прекалено големи и мудни и не отговорят на изискванията на времето. В резултат от обединяването на командно-щабните ресурси на EUCOM с военните възможности на Пети корпус се подготвя формирането на ново командване – 7-ма армия. След приключването на тази трансформация, 7-а армия ще разполага с осем подразделения (в момента подчинени на EUCOM са 20 подразделения) и две бригади с постоянно базиране – ударната бойна бригада, разположена в германския град Вилсек, и въздушно-десантната бригада, разположена във Винченца (Италия). Предполага се, че третата бригада ще бъде разположена, на ротационен принцип, в американската военновъздушна база „Михай Когълничану” в Румъния, като основната и функция ще бъде подкрепата за Източноевропейската тактическа група (Eastern European Task Force).

Щабът на Европейското командване се намира в Хайделберг (Германия). Това е единственото американско командване, чиито щаб е разположен извън САЩ.

Разбира се, американските войски в Европа не останаха встрани от плановете на Пентагона за глобална предислокация на въоръжените сили на САЩ. През 2006, командването на 1-ва пехотна дивизия и една от разположените в Германия нейни бригади бяха прехвърлени в САЩ. Там ще бъде прехвърлена още една бригада от същата дивизия, след като приключи мисията и в Ирак. Междувременно, авиационната бригада на 1-ва бронетанкова дивизия вече бе прехвърлена в САЩ (в момента две общовойскови бригади от 1-ва бронетанкова дивизия осъществяват мисии в Ирак, като след приключването им също ще бъдат върнати в САЩ). Вместо 1-ва пехотна и 1-ва бронетанкова дивизии, през август 2006, в Германия (град Вилсек) бе разположена ударна бригада, чиито числен състав е 3,5 хиляди души.

Процесът на трансформация на американските сухопътни войски в Европа предвиждаше също формирането на бойна авиационна бригада, която, подобно на ударната бригада, да се изгражда на модулен принцип, т.е. в нея да бъдат включени само бойни и разузнавателни подразделения. Формирането на бригадата приключи през 2007.

Като цяло, в хода на трансформирането на Европейското командване, Пентагонът планира да изтегли от Европа (до 2012) 44 хиляди военнослужещи, 14 хиляди граждански служители и 57 хиляди членове на семействата на американските военни. Тези изтегляни от Европа части са много необходими на Вашингтон, предвид сложната ситуация в Афганистан и Ирак. В тази връзка обаче, възниква въпросът, дали EUCOM, разполагайки със само три бригади (сухопътна, въздушно-десантна и авиационна) ще бъде в състояние да решава все по-сложните задачи, пред които е изправено?

Тук е мястото да напомним, че след края на студената война зоната на отговорност на Европейското командване многократно нарасна и в момента покрива 21 млн. квадратни мили и 16 часови зони, простирайки се от Гренландия до Антарктида и от източното крайбрежие на САЩ до тихоокеанското крайбрежие на Русия. В тази зона живеят 1,4 млрд. души, т.е. около ¼ от цялото население на планетата. В същото време, ако в края на 80-те числеността на американските войски в Европа беше 315 хиляди души, оттогава тя намаля повече от три пъти (и, както вече посочихме, ще продължи да намалява).

В тези условия, осъществяването на плановете на EUCOM става невъзможно без подкрепата на американските съюзници от НАТО. Съгласно възприетата от Вашингтон доктрина, основните опасности за националната сигурност на САЩ са концентрирани не в Европа, а в други региона на света. Затова политиката на Вашингтон към съюзниците му от НАТО все повече ще се основава на използването на техните възможности за формиране на т.нар. „коалиции на желаещите и можещите” (“coalitions of the willing and able”), под американско военно-политическо ръководство, за решаването на най-различни военно-политически задачи, извън традиционната зона на отговорност на пакта.

Специална място в плановете за трансформация на Европейското командване имат двете членки на НАТО от Черноморския регион – Румъния и България. Както е известно, през април 2006, по време на срещата на външните министри на държавите от пакта в София, беше подписано българско-американско споразумение, предоставящо възможност на американските военни да ползват военните летища в Безмер и Граф Игнатиево, полигона в Ново село и военните складове край Айтос. Важното в случая е, че споразумението позволява на САЩ да прехвърлят части от обектите в България за изпълнение на бойни задачи в трети страни, след консултации с българското правителство, но в някои случаи – и без да е необходимо специалното разрешение на София. Според някои руски военни анализатори, американците биха могли да използват тези обекти за да улеснят евентуалното прехвърляне на войски в зоните на конфликти в постсъветското пространство – например в Южен Кавказ.

В авиобазата „Михай Когълничану”, която EUCOM изгражда на румънска територия, се планира да бъде настанено командването на Източноевропейските тактически многонационални сили (Eastern European Task Force). Гръбнакът и ще се формира от американската ударна бригада, разположена там на ротационен принцип. Според бившия командващ на Обединените сили на НАТО в Европа генерал Джеймс Джоунс, създаването им ще „съдейства за подобряване на планирането, координацията и сътрудничеството в сферата на сигурността и взаимодействието между съюзниците, на територията на Евразия и Кавказкия регион”. В момента вече е създадена необходимата командно-щабна инфраструктура и около 900 американски военнослужещи участваха, през лятото на 2008, в различни учения за отработване на взаимодействието с румънските им колеги.

Междувременно, очевиден факт е и постепенното американското военно проникване в Кавказ. Така, в рамките на програмата „Поддръжка и стабилност” на EUCOM, грузинската армия получи значителна военно-техническа помощ (формално с цел осигуряване пълноценното участие на грузинските части в състава на коалиционните сили в Ирак). Европейското командване разглежда сътрудничеството си с Тбилиси като образец за реализацията на аналогични програми и в други държави.

Друг пример за проникването на EUCOM в района на Южен Кавказ и Централна Азия е Инициативата „Каспийски страж” (Caspian Guard), в чиито рамки САЩ оказват помощ на армиите на Азербайджан и Казахстан. Последната включва обучаване на специалисти, доставка на оборудване, модернизация на военните кораби и свързочната техника. Сътрудничеството цели усъвършенстване на специалната морска подготовка на военнослужещи от двете каспийски държави, както и повишаване на ефективността им за откриване на оръжия за масово унищожаване, способността им за бързо реагиране, и усъвършенстване на граничната охрана.

Така, стремейки се да се освободи от военните си задължения към своите „стари съюзници” в Западна Европа, Пентагонът постепенно изпада в ситуация, когато прогресивно нараства зависимостта му от „новите” евроазиатски съюзници, сред които са страни, разположени в толкова нестабилни региони, като Балканите, Кавказ и Централна Азия. Наистина, става дума за много различни региони и силно различаващи се държави, но всички те имат някои общи белези: сравнително кратко самостоятелно историческо съществуване в сегашните им държавни граници; липса на опит за мирно решаване на споровете и разногласията със съседите, както и вредния навик да апелират към една или друга велика държава в борбата с тях. В тези условия, вероятността за ангажирането на американските военни във въоръжени конфликти, които на практика по никакъв начин не касаят националните интереси на САЩ, значително нараства.

Американската военна стратегия в Източна Азия

Както е известно, за разлика от Близкия и Средния изток, Азиатско-Тихоокеанският регион е зона на политическа стабилност, впечатляващ икономически ръст и успешна международна интеграция. На практика е изключена възможността радикалните ислямисти да дойдат на власт в някоя от страните от региона, а повечето държави поддържат стабилни отношения със САЩ. Въпреки това обаче, мнозина във Вашингтон смятат, че предизвикателствата към сигурността на Америка в Азия не само съществуват, но и нарастват.

Първото, което споменават в тази връзка повечето американски стратези, е ръста на китайското влияние в Азиатско-Тихоокеанския регион. При това САЩ почти не разполагат с икономически лостове за влияние върху Китай и, като изключим дипломацията, са принудени да разчитат на военните инструменти за въздействие.

Макар че китайската армия е най-многобройната в света, доскоро тя не бе в състояние да осъществява мащабни настъпателни операции, извън националните граници. Днес, в региона изцяло доминират въоръжените сили на САЩ, доколкото са единствените, способни да проектират глобално американската военна мощ. Що се отнася до стратегическите ядрени сили на Китай, броят на ядрените бойни глави, с които китайците биха могли (на теория) да поразят цели на територията на САЩ, те си остават крайно ограничени – не повече от 30 (моноблокови ракети CSS-4, DF-31 и DF-31A). В тези условия, първият и вторият позиционни райони на националната система за противовъздушна отбрана на САЩ (разположени, съответно, в Калифорния и Аляска) могат без проблеми да прихванат и унищожат оцелелите след първия удар на американските стратегически сили китайски бойни глави, като по този начин напълно неутрализират потенциала на Китай да нанесе ответен удар.

В същото време обаче, през последните години Китай започна с бързи темпове да увеличава настъпателния си потенциал, снабдявайки се с най-новите модели бойни кораби, подводници, противокорабни крилати ракети и изтребители-бомбардировачи. В публикувания, през март т.г., доклад на Пентагона „Военната мощ на Китай, през 2008” се твърди, че всички тези промени в китайската армия, говорят за намерението на китайското командване да неутрализира американското военно-техническо превъзходство в акваторията на Тихия океан, около бреговете на Китай.

Що се отнася до китайските стратегически ядрени сили, през последните години Пекин съумя да осигури както количествения им ръст, така и качественото им усъвършенстване. Така, през юни 2005, американското разузнаване засече успешно изпитание на китайска балистична ракета, изстреляна от подводница клас JL-2 (морски вариант на междуконтиненталната балистична ракета DF-31). Тя може да поразява цели на разстояние до 7200 км, намирайки се в близост до китайското крайбрежие, т.е. под защитата на военноморския флот и военната авиация на Китай. Планира се, през 2009, да бъде приета на въоръжение втората китайска атомна подводница с балистични ракети на борда. Освен това се реализира програма за преоборудване на китайските междуконтинетални балистични ракети с разделящи се бойни глави с индивидуално насочване и средства за пробив на противоракетната отбрана на противника. По този начин, Китай усъвършенства способността си да осъществява ядрено сдържане на САЩ.

През юни 2005, непосредствено след изпитанието на ракетата JL-2, бившият американски държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд заяви: „Китай подобрява способността си да проектира своята мощ и развива модерни системи в сферата на военните технологии. И тъй като нито една държава не заплашва тази страна, следва да се запитаме, коя е причината за непрекъснато нарастващите инвестиции? Защо продължава мащабното усвояване на нови системи оръжия?”. Друг повод за безпокойство във Вашингтон стана успешното изпитание на китайската противоспътникова система, през януари 2007, като по този начин Пекин демонстрира готовността си да постави под въпрос американската доминация в Космоса.

Паралелно с това, в Пентагона отчитат и активизацията на Тихоокеанския флот и стратегическата авиация на Русия в Азиатско-Тихоокеанския регион.

Разбира се, казаното дотук не означава, че сме свидетели на нова студена война в „геополитическия триъгълник” Америка-Китай-Русия. При всички случаи обаче, абсолютното американско военно превъзходство в региона вече е под въпрос.

В тези условия, Тихоокеанското командване на САЩ (РАСОМ) продължава да отговаря за планирането на операциите, управлението и, в случай на война, командването на американските въоръжени сили в региона, който покрива почти половината от площта на земното кълбо (169 млн. кв. км) и където живее около 60% от цялото население на планетата. Зоната на отговорност на PACOM се простира от Северния ледовит океан до Антарктида и от източното крайбрежие на Африка до тихоокеанското крайбрежие на Америка. Гарантирането на сигурността на Хавайския архипелаг и тихоокеанските територии на САЩ, също е възложено на Тихоокеанското командване, чиито щаб е в базата Кемп Смит, щата Хавай.

В този гигантски регион са разположени както държави, към които САЩ имат съюзнически задължения (Американско-филипинският договор за взаимна отбрана от 1952; пактът АНЗЮС: Австралия-Нова Зеландия-САЩ, от 1952; Договорът за взаимна отбрана между САЩ и Южна Корея от 1954; Договорът за колективна отбрана в Югоизточна Азия между САЩ, Франция, Австралия, Нова Зеландия, Тайланд и Филипините и Американско-японският договор за взаимно сътрудничество и сигурност от 1960), така и страни, които Вашингтон смята за потенциални противници (най-вече Китай и Русия).

Оперативно подчинени на РАСОМ са около 300 хиляди американски военнослужещи, включително 100 хиляди в предно базираните сили на САЩ. В момента, на Тихоокеанското комндване са подчинени следните оперативни съединения: 25-та лекопехотна дивизия (базирана в Хавай), І-ва тактическа експедиционна група на морската пехота (в Калифорния) и ІІІ-та тактическа експедиционна група на морската пехота (в Япония).

Освен сухопътните и военновъздушните сили, на Тихоокеанското командване са подчинени 3-ти и 7-ми флоти (190 бойни кораба и кораби за поддръжка, 1400 самолети и 213 хиляди моряци, морски пехотинци и граждански служители, разположени в 35 бази на територията на САЩ и извън границите на страната), както и 5-то, 7-мо, 11-то и 13-то въздушни командвания. Освен това, Командването на специалните операции в Тихоокеанския регион разполага с отделна общовойскова тактическа група. Отделната 172-ра пехотна бригада (базирана в Аляска) беше прехвърлена на оперативно подчинение към Северното командване, със заповед на председателя на Обединения комитет на началник щабовете от февруари 2002. Сега пък ІІІ-та тактическа експедиционна група на морската пехота се прехвърля от остров Окинава на остров Гуам (става дума за 8 хиляди пехотинци и членове на семействата им).

Тази предислокация обаче не следва да се тълкува като отслабване на японско-американския военене съюз. Става дума по-скоро за по-нататъшната му еволюция в новите условия. Този съюз е изключително важен за Вашингтон. При това не става дума само за това, че нито един от съюзниците на САЩ не изплаща на американската страна толкова големи компенсации за присъотвието на американски части на своя територия (четири милиарда долара годишно). От огромно значение за САЩ е и активната финансова и материална подкрепа от страна на Токио за американската политика в Афганистан и Ирак и японската готовност за взаимодействие с американците за изграждане на системата за противоракетна отбрана. Така, влиятелни кръгове в Токио лансираха идеята за създаването на подобна ограничена система на японска територия и демонстрират желание за развитие на сътрудничеството със САЩ в производството на системи за противоракетна отбрана тип Patriot РАС-3 и за осъществяване на научно-изследователски и опитно-конструкторски работи за създаването на нова противоракетна система с морско базиране.

Съкращавайки числеността на американските военнослужещи в региона, PACOM активно работи за превъоръжаването на онези части, които остават в него. Така, през лятото на 2008, във военновъздушните сили на Тихоокеанското командване започнаха да пристигат първите изтребители от пето поколение F-22 Raptor, като се предвижда и доставката на разузнавателни безпилотни самолети с голям обсег RQ-4 Global Hawk.

Според РАСОМ, укрепването на противоракетната отбрана в региона е от ключово значение зя САЩ. За целта есминците клас АЕGIS, които са част от тази отбрана, бяха снабдени с противоракетни системи SM-3. Планира се на базата в Гуам да бъдат разположени система за противоракетна отбрана, клас THAAD, както и ново поколение противоракетни системи с наземно и морско базиране, чиито ракети имат бойни глави с кинетично действие.

През март 2008, по време на изслушванията в Комитета по въоръжените сили към американския Конгрес, командващият на PACOM адмирал Тимъти Кийтинг заяви, че основният приоритет на командването е „борбата с международния тероризъм”, посочвайки в подкрепа на твърдението си сериозната помощ, която РАСОМ оказва на контратерористичните операции на филипинските и индонезийски специални части. В същото време е очевидно, че програмата за превъоръжаване на американските войски в Азиатско-Тихоокеанския регион не кореспондира особено с твърденията на адмирала. Защото терористите не разполагат нито с реактивни самолети, нито с балистични ракети. Такива обаче притежават Русия и Китай. Така или иначе, можем да констатираме, че за първи път след края на студената война, Азиатско-Тихоокеанският регион рискува отново да бъде ангажиран в мащабна военна надпревара.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}