Евразийската стратегия на Турция

Принадлежността на Турция към т.нар. „брегова зона” (т.е. онова, което Макиндер определя като „външен полумесец” или rimland) е фундаментална геополитическа аксиома. В исторически план, този факт е рeзултат от хода на драматичната история на целия ХХ век, в чието начало Османската империя все още представлява нещо съвършено различно, т.е. самостоятелен сухопътен анклав, макар че (подобно на континентална Европа) е подложена на въздействието на два противоположни геополитически вектора – атлантическия (от страна на Великобритания) и евразийския (от страна на Руската империя). В ерата на империите обаче, контурите на окончателната геополитическа картина са твърде неясни и е необходимо цяло столетие за да могат прогнозите на първите геополитици да съвпаднат с политическата карта на света, където на едната страна са САЩ, а на другата – Евразия (Русия). Така или иначе, но днес Турция е част от „бреговата зона”, следователно, геополитическата теорема на турската политика в глобален мащаб се решава посредством баланса и противопоставянето на двете ориентации – атлантическата и евразийската. Краен случай представлява ситуацията на директна колонизация на бреговата територия, но и в този случай все пак остава някакво политическо пространство за опозицията и, съответно, за търсенето на геополитическа подкрепа от противоположния полюс (такава е геополитическата история на съвременен Виетнам, Корея, Афганистан и т.н.). Но в онези брегови държави или ансамбли от държави, които претендират за самостоятелна политическа роля в регионален мащаб, изборът между атлантизма и евразийството е доброволен, активен и изпълнен с драматизъм.

Следва да подчертаем, че геополитическият избор най-често си остава трансцедентен по отношение на конкретните идеологии или политически партии. Макар че между геополитическия избор и конкретните идеологически системи има определена симетрия и взаимна връзка, не е възможно да се търси някакво тъждество в тази сфера. Проевразийските и проатлантическите партии могат да бъдат десни и леви, религиозни и светски, демократични и тоталитарни, консервативни и прогресистки. Нещо повече, в рамките на една и съща партия и политическа система могат съвместно да съществуват геополитически полюси, ориентиращи се към противоположни геополитически реалности. Това изисква изключително внимателен анализ на всеки конкретен случай. Решаването на геополитическата теорема в рамките на партийните, социални и идеологически спорове и дискусии може да става по най-странен и причудлив начин, разделяйки от двете страни на барикадата членове на една и съща партия и сближавайки привърженици на съвършено противоположни мирогледи и партийни платформи. Геополитиката налага върху политическата и социологическа картина на обществото допълнителна „координатна мрежа”, основаваща се на автономна система от признаци.

Всичко това съвсем пряко засяга Турция, в качеството и на могъща регионална държава, принадлежаща към „бреговата зона”. От времето на Ататюрк, Турция притежава мощно национално самосъзнание, възприема своята държавност като колосална, висша и почти абсолютна ценност и се стреми да играе, в регионалния контекст, самостоятелна и значима роля. Следователно, историческите инвестиции на политическа воля и интелектуални усилия в геополитическия избор и баланса между силовите линии на атлантизма и евразийството в Турция са огромни и представляват изключително важен политически процес, който, до голяма степен, определя националния път на страната на всеки исторически етап.

Фазите на перманентния геополитически избор

Историята на формирането на съвременна Турция, след краха на Османската империя, илюстрира симетричните вълни в смяната на нейната ориентация. Изначално притисната между Русия и Великобритания, Турция се осъзнава, като най-близка към Централна Европа и по-конкретно към Германия, намираща се в същото положение като нея, но в друг сектор на „бреговата зона” - на Северозапад. Турция е ориентирана към Германия като към свое европейско alter ego. С тази ориентация обаче не се изчерпва и самият геополитически избор. На практика, тук все още няма какво да се избира: намирайки се в сходна геополитическа ситуация, двете страни, които изпитват естествено взаимно привличане, се подкрепят и се стремят към провеждането на съвместна консолидирана политика в региона. Турция е естествена опора на континентална Европа (до втората половина на ХХ век – на Германия) в Близкия изток и, обратното, Германия органично изразява и защитава турските интереси в Европа. Това също е закон на геополитиката, макар да касае онази нейна част, която е свързана с логиката на отношенията между страните, принадлежащи към „бреговата зона”.

Истинският избор следва да търси в друг контекст и това е фундаменталният избор между атлантизма и евразийството.

Съвременна Турция се ражда в кървавия сблъсък на Босфора срещу британците. Кемал Ататюрк изгражда новата турска държава на основата на твърдото противопоставяне на англо-саксонския (атлантическия) проект. С други думи, евразийският избор е заложен в самата основа на съвременната турска държавност и именно от този антибритански (и, на второ място, прогермански) импулс започва отброяването на съвременната турска история.  Геополитическата линия на Ататюрк е еднозначна: Турция не възнамерява да бъде атлантическа „колония”, тя иска да бъде свободна от атлантизма. Именно това е свободният и фундаментален избор, който прави бащата-основател на новата държава, и този избор, в геополитически план, е евразийски.

По-нататък следват редица символични стъпки към Съветска Русия. Убеден привърженик на лаицизма и светския характер на държавата, Ататюрк вижда в нея онова, което му се иска да види – т.е. нова нация, светска република, динамично развиващ се евразийски полюс, надигащ се от руините на старата империя. Това обяснява и сближаването на Анкара с болшевишка Москва, един от знаците на което е днешният Карабах, предоставен от Кремъл на съветски Азербайджан в знак на симпатия към кемалисткия режим.

Но, както във всяка „брегова”държава, геополитическият фундамент винаги е относителен и ограничен от конкретните исторически рамки, от една страна, а от друга е свързан със стремежа на регионалната държава да увеличи националната си мощ, използвайки геополитическите противоречия между основните планетарни полюси. Затова Ататюрк не се ориентира към „съветизирането” на Турция, а лансира тезата за „третия път” между социализма и капитализма, т.е. модела на солидарна и самобитна национална държава. Това обяснява и появата на известни търкания и напрежение в отношенията със Съветска Русия през първата половина на ХХ век: Анкара иска да върви по свой собствен път, за който е характерно позитивното отношение към Москва и отхвърлянето на атлантизма, но и стремежът към максимална независимост. За това помага и желанието на нацистка Германия, напук на всички правила на геополитиката, да се обяви за самостоятелен геополитически субект. Високомерното невежество на Хитлер води до грандиозно клане, когато на цивилизацията на Морето, в противоестествен съюз с цивилизацията на Сушата, се налага съвместно и с цената на колосални жертви да потушава обречения на неминуем провал пожар на бунта на „бреговата зона” против двата геополитически полюса.

В края на 40-те години Турция отново е изправена пред необходимостта да определи геополитическата си ориентация. Германия вече не съществува като самостоятелен геополитически играч, Европа е разделена и политическият избор се предопределя от достатъчно ясната дуалистична геополитическа картина – американският атлантизъм или съветското следвоенно евразийство.

Този път Анкара избира Атлантика и морската цивилизация. За това съдейства успешната дипломатическа тактика на Лондон и Вашингтон, както и недалновидната политика на Сталин, който (след териториалните си успехи в Източна Европа и все още под влияние на шока от нацистката агресия) стига до извода, че най-сигурния начин да се справи с „бреговата” зона е просто да я завладее. В тази връзка си струва да спомена и мита за уж съществуващия „стремеж на Сталин да завладее Северна Турция”, т.е. да реализира своеобразна съветска версия на стария имперски мит за „освобождението на Цариград”. Трудно може да се каже, дали Сталин действително е имал подобни планове, документални доказателства за това липсват, но и нищо не доказва, че те не са съществували. И наличието, и липсата им се вписват в геополитическата логика на събитията, последвали Втората световна война. Друг въпрос е, че въпросният мит успешно бива използван от САЩ за да ускорят атлантическата преориентация на Анкара: тъй като националната държава представлява висша ценност за турците, заплахата, че тя може да бъде загубена бива възприета съвсем сериозно. Освен това Съветският съюз започва активно да подкрепя редица мюсюлмански държави, които са регионална съперници на Турция, докато Западът предлага гаранции и защита срещу присъединяването на Анкара към атлантическата стратегия.

В тази геополитическа фаза Турция прави про-атлантически избор и гради политиката си върху антикомунизма и антисъветизма, следвайки логиката на Вашингтон. По въпроса за Северен Кипър, Съветският съюз заема твърда прогръцка позиция, подкрепя кюрдите, а също и управляваните от партията БААС арабски държави срещу Израел, което допълнително тласка Анкара към „морската цивилизация”. Въпреки това, Турция си остава съвършено самобитна държава. И, ако на първоначалния етап, става дума за „евразийство на Третия път”, сега то се трансформира в своеобразен „атлантизъм на Третия път”.

Атлантическата стратегия на Турция през втората половина на ХХ век

През втората половина на ХХ век турската регионална политика се основава на баланса между ориентацията към САЩ и НАТО и стремежа да бъде запазена националната самобитност и регионалната независимост. Дори в периодите на най-тясното си сближаване с Вашингтон, Анкара никога не се възприема като „колония”, а като партньор на Америка, направил навремето съвсем осъзнат геополитически избор. В това отношение, Северен Кипър се превръща в своеобразен тест, дали останалите членки на НАТО биха допуснали конфликт между Турция и Гърция – европейска държава и членка на пакта. Тестът, общо взето, се оказва успешен – върху Турция не са наложени никакви сериозни санкции.

През този период Турция е стабилна стратегическа опора на Запада в Близкия изток. Светското управление сдържа ръста на ислямския фактор, а историческите противоречия между турци и араби, в епохата на Османската империя, поставят Анкара в особено положение в отношенията с мюсюлманските държави от региона, което пък диктува сближаването и с Израел. В същото време, твърдият антикомунизъм прави Турция потенциален противник на СССР. Поддържаните в постоянна готовност виртуални структури за влияние върху тюркските народи в Съветския съюз, опитите на турските специални служби да проникнат в Южен Кавказ, лабораторната екзалтация на „пантуранските идеи”, които, макар и на теория, подготвят изваждането на обширни евразийски територии, населени с тюкски народи, изпод контрола на Москва. Всичко това обаче не е толкова проява на някаква специфична турска стратегия, колкото тези, логично произтичащи от атлантическия избор. След като Анкара разиграва атлантическата карта, тя е принудена да се развива в руслото на атлантическата логика и, следователно, да действа срещу противниците на своите съюзници и „старши партньори”. Това е задължително условие, защото за онези, които застават на страната на атлантизма, евразийството се явява противник.

През последните над петдесет години атлантическата идентичност на Турция остава, повече или по-малко, постоянна и пуска дълбоки корени в политическата система на страната. Особено се изострят тези тенденции в периода, когато става очевидно, че Съветският съюз преживява последните си дни. Анкара получава възможност да премине от пасивното и до голяма степен виртуално противопоставяне с евразийския противник към по-конкретни действия. От средата на 80-те години турските емисари започват активно да работят в тюркските съветски републики, в зоните, населени с татари, башкири, чуваши, кавказки тюрки, както и в по-широк план – сред всички мюсюлмани и жители на Кавказ. По онова време, ориентацията към Анкара се разглежда като специфичен маршрут (в рамките на общата ориентация на Запад) към Вашингтон, което пък – според геополитическата логика на дуалистичния избор – е насочено срещу Москва и руснаците. Пантуранизмът започна да придобива по-конкретни форми: от Турция към СССР се насочва поток от множество издания и текстове, емисари и пропагандисти, действащи под прикритието на различни фондации и мисии, с цел да подготвят „туранската интеграция”.

Разпадането на Съветския съюз през 1991, поне на пръв поглед, откри всички възможности за това. Турските организации масово навлязоха в страните от ОНД, съчетавайки бизнеса с пропагандата, хуманитарните проекти и идеологическата индоктринация в пантурански, а понякога дори в „ислямистки” (което в самата Турция бе немислимо) дух. Турските премиери посещаваха столиците на новите централноазиатски държави и Азербайджан, открито призовавайки за формирането на пантуранска коалиция, т.е. на практика за противопоставяне на руското влияние на огромни територии от Евразия – чак до района на Волга и Якутия.

Турските специални служби рязко активизираха дейността си в Азербайджан, Централна Азия и Кавказ. Анкара опитваше да се закрепи навсякъде, където позициите на Москва отслабваха, при това сама и в откровено антируски формат. Тази тенденция достигна кулминацията си в периода на чеченската кампания, която логистично, информационно, икономически (а и по други начини) активно се подкрепяше от Турция. Наличието на значителна чеченска диаспора в самата Турция също помогна за това.

С една дума, в средата на 90-те години, атлантическата роля на Турция по отношение на Евразия достигна своя апогей. Ако Москва се беше изтеглила от Северен Кавказ, поддавайки се на сепаратисткия натиск, ако беше окончателно отслабнала, губейки контрола си върху ситуацията в  редица други региони, това би направило възможно мащабното въвличане на Турция в управлението на гигантски евразийски територии, откъснали се от heаrtland- а. До определен момент Вашингтон не само не пречеше на това, но пасивно го подпомагаше: разчленяването на Русия, след разпадането на СССР, беше следващата задача на атлантическите стратези, поне ако съдим от книгите на Збигнев Бжежински „Голямата шахматна дъска” (1997) или „Изборът” (2004). Турция би могла да стане важен елемент от този, така желан от атлантистите, процес, в регионален мащаб.

Новите явления в световната геополитика

Десетилетието след разпадането на Съветския съюз беше преломно в световен мащаб. Пред очите ни се появи един нов свят. Крахът на СССР рязко дебалансира общата ситуация, в световната геополитика се появиха нови и непознати дотогава явления. Съществено се промениха ролите и функциите на основните участници в „Голямата игра”.

Крахът на Съветския съюз и отстъплението на Москва пред атлантизма (по времето на Горбачов и Елцин) създадоха предпоставки за една нова реалност – тази на еднополюсния свят. Морската цивилизация (таласокрацията), за първи път в новата история на човечеството, съумя да постигна толкова очевидно превъзходство над геополитическия си опонент – цивилизацията на Сушата (телурокрацията). Махалото в „Голямата игра” рязко се измести към Запада, което имаше много сериозни последици.

На първо място, самият Запад, достатъчно монолитен в епохата на двуполюсния свят, доста бързо се раздели на два обособени полюса – САЩ (или, в по-широк план, Америка) и Европа. Линията на виртуалната граница, очертана по Атлантическия океан, започна да се превръща в реалност и вместо някога единния Запад се появиха два отделни геополитически субекта – Америка и Европа, със собствени геополитически интереси, проблеми, перспективи и проекти за бъдещо устройство на света. От този момент, понятието „Запад” престана да бъде точно – и по отношение на ЕС, и по отношение на НАТО, и по отношение на системата на Световната търговска организация (СТО) – възникнаха много сериозни алтернативи. Европа създаде собствена валута, влезе в сериозна търговска конкуренция със САЩ, отдръпна се от ключови военни проекти на англо-саксонската ос, която, в различни точки на света и, в частност, в Ирак, предпочита вече да действа самостоятелно. Този процес още не е приключил, но очертанията на реалната опозиция между САЩ (и Великобритания) и ЕС (особено в лицето на Франция и Германия) бяха достатъчно отчетливи в периода на втората иракска кампания, когато държавите от континентална Европа се оказаха, по отношение на този конфликт, на противоположни позиции със САЩ. Разбира се, те не подкрепяха режима на Саддам Хюсеин, но се обявиха против американската интервенция. Това обстоятелство повлия съществено върху „Голямата игра”. Европа се сдоби с наченки на собствена геополитическа линия и собствена стратегия по отношение на регионалните проблеми и, в частност, по отношение на Близкия изток

На второ място, ново значение придоби ислямисткият фактор. Навремето възходът му бе подкрепен (включително и от някои западни специални служби) с цел да се противодейства на просъветските, ляво-националистически режими в арабския свят (Ирак, Сирия, Либия и т.н.), както и в средите на континенталния ислям (Афганистан). След краха на Съветския съюз обаче, радикалният ислям (прословутата Ал Кайда) промени геополитическата си функция и се превърна в събирателен образ на „световното зло”, т.е. на „врага”, толкова необходим на архитектите и строителите на еднополюсния свят. Така ислямизмът се трансформира от инструмент на атлантическата геополитика в екстериториален антагонист, войната с който, според американските стратези, трябва да оправдае претенциите на САЩ за стратегически контрол върху ключовите зони на планетата, включително и правото им да се намесват във вътрешните работи на онези държави, чиято политика застрашава американските интереси: доктрината за „ограничения суверенитет”, приета от Вашингтон през 2002. Ето как радикалният ислям успешно замести изчезналата „империя на злото”, да не говорим, че самото понятие „ислямизъм” започна да се асоциира от широката и често некомпетентна западна общественост с понятието „ислям”. Макар че експертите не спират да обясняват разликата между двете, широките маси трудно възприемат нюансите. В прокламираният от Самюел Хантингтън „цивилизационен сблъсък”, ислямският свят явно се оказва от другата страна на барикадата, по отношение на Америка.

На трето място, именно в този контекст на еднополюсния свят, за първи път въпросът за Евразия придобива нови характеристики. Ако в епохата на двуполюсния свят Евразия, като геополитическа реалност,  беше плътно засенчена от идеологическия дискурс на марксизма и комунизма, днес – на фона на все още не съвсем ясно формулираната руска политика – това огромно пространство, обединено стратегически, икономически и социално, представлява по-скоро въпрос, отколкото отговор, по-скоро потенциалност, отколкото актуалност. Евразия се превърна в самостоятелна геополитическа концепция именно през последните години, когато това пространство – определяно (като цяло) като „постсъветско” – окончателно се разграничи от понятията „социализъм”, „съветизъм” и „марксистка идеология”. Евразия се оказа много удобен термин за обозначаване на постсъветското пространство, откъснато от близкото минало на тези територии. Но, лишавайки се от идеологията и част от контролираните от нея територии, Евразия (чието ядро е Русия) все пак продължи да играе съществена роля в региона и, в по-широк план, в световната политика. Очасти, мащабите на тази роля се базират на инерцията и „фантомните болки” на бившия СССР, който безусловно беше един от главните субекти на световната политика и с това бяха свикнали както неговите граждани, така и тези на Запада, както и цялото човечество. Обявявайки се за наследник на Съветския съюз, съвременна Русия направи заявка за приемник на неговата геополитическа функция в новата историческа епоха. Наистина, практиката от 90-те години на миналия век по-скоро опровергаваше, отколкото потвърждаваше този факт и станахме свидетели на резкия спад на руското влияние върху онези световни процеси, които активно и сравнително успешно контролираше някогашният СССР. В същото време, от СССР (а в редица аспекти – и от Царска Русия) останаха и някои съвсем конкретни реалности – ядреното оръжие, огромните, обединени от транспортни системи, територии, икономическите системи, свързани с добива и преработката на полезни изкопаеми и енергоносители, достатъчно образовано и социално съзнателно население и сериозен културен потенциал. Несъветска, или постсъветска, Русия, дори и в качеството си само на потенциален играч и без възможност и желание активно да диктува волята си на съседните държави в колониален „империалистически” стил, придоби нова функция. Оставайки си ядро на Евразия, Русия постепенно започна да осъзнава предимствата на новото си положение и да укрепва позициите си в световната политика на нова основа. Именно това е Евразия – още не докрай определен, но постепенно превръщащ се във все по-значим, геополитически фактор от най-новата геополитическа картина на света. Интерес към този потенциален субект демонстрират всички участници в световния процес (глобален и локален).

На четвърто място, в света започнаха да набират сила глобализационните процеси. Те имат по-скоро виртуален, отколкото реален характер. Глобализацията засегна информационната сфера, върховете на управляващия елит, младежката култура, процесите във финансовия сектор на икономиката (фондовите пазари), ползвателите на Интернет-мрежата и т.н.. При това, в основен модел на глобализацията се превърнаха именно американските ценности, разпространени по целия свят – либералната демокрация, културата на постмодерна, крайният индивидуализъм, разтварянето на всички форми на колективна идентичност (национална, държавна, етническа, конфесионална, социална и т.н.), доминиране на финансовия над реалния сектор на икономиката и т.н. Тоест, по същество, глобализацията съвпадна с американизацията. Но, разликата между нея и „чистите” проекти за еднополюсния свят, доминиран от САЩ, е че глобализацията води не просто до американска доминация в планетарен мащаб, а до изключително дълбоко проникване на „американския начин на живот” в мащабите на цялото човечество, с перспективата за „край на историята” (Френсис Фукуяма) и създаването на „Световни съединени щати”, начело със „световно правителство”. Ако изграждането на еднополюсен свят предполага лишаването на държавите от част от техния суверенитет, глобализацията води до пълното изчезване на самите държави.

На пето място, общият глобализационен процес сравнително успешно се реализира в ограничен мащаб: двете Америки са достатъчно здраво интегрирани, ЕС се превръща в реалност пред очите ни, опити отново да обединят постсъветското пространство правят Русия, Беларус и Казахстан, а Тихоокеанският регион, където доминират демонстриращият невероятен напредък Китай и могъщата Япония, търси пътища за сближаване. Но тази регионална глобализация има съвсем друг смисъл, в сравнение с планетарната, по американски модел. Регионалните държави се обединяват на основата на общите си цивилизационни ценности, превръщайки се в съвременни аналози на „империите”, при това във всеки отделен случай става дума за процес на отдалечаване от САЩ и (меко или твърдо) противопоставяне на собствените цивилизационни начала на глобализма по американски модел. Тази регионална глобализация също представлява едно свръхсъвременно явление, тъй като потенциално води до възстановяването дори не на рухналия двуполюсен модел, а по-скоро на един футуристичен „четириполюсен” модел, чиито основни зони са американската, европейската, евразийската и тихоокеанската. При това, всяка от тези зони включва най-разнообразни компоненти – етнически, държавни, религиозни и т.н.

Всички тези нови явления усложняват класическата представа за геополитическия дуализъм, който, в ерата на студената война, се олицетворяваше най-отчетливо от идеологическото противопоставяне между цивилизацията на Морето (капиталистическият лагер) и цивилизацията на Сушата (социалистическият лагер), водещи позиционна битка за контрола над „бреговата зона”, балансираща между двата полюса. В новата картина на света, атлантизмът вече е актуалност, при това почти безалтернативна и планетарна, докато евразийството е по-скоро възможност и алтернативен геополитически сценарий. При това, двата полюса се освободиха от идеологическото си бреме: противопоставянето между социализма и капитализма остана в миналото, а геополитическите конфликти и противоречия преминаха в друга плоскост. Тези явления вече не могат да се обяснят с термините на класовата борба, затова пък са лесно обясними, ако използваме геополитическата терминология.

Кризата на атлантизма и трансформацията на геополитическата роля на Турция

Беглият анализ на най-новите промени в геополитическата картина на света очертава контекста, в който се променят геополитическите функции на всички основни играчи. Това, в огромна степен, засяга и Турция и нейната геополитическа позиция, в мащабите на регионалната политика.

След като СССР и Русия престанаха да бъдат основния противник на атлантизма (поне в публичната част от външната политика на САЩ), антируската функция на Турция в района на Кавказ, в Централна Азия и на територията на самата Русия, загуби своята актуалност. Доказателство за това е и бързият спад на интереса към пантуранските проекти както в самата Турция, така и в постсъветското пространство. Защото едно е да осъществяваш натиск върху тюркското население на СССР, в руслото на общата атлантическа стратегия, целяща неговата антимосковска мобилизация, с неясен изход, и съвсем друго – да се опитваш на практика да градиш пантуранска държава в условията на еднополюсния свят. За реализацията на подобен проект нямаше как да стигнат не само ресурсите на Турция, а и тези на цялата атлантическа общност, която при това е раздвоена (между САЩ и Европа), а и въобще не би била склонна да подкрепи подобни интеграционни процеси на расова основа, и то в Азия. Следователно, пантуранската интеграция трябваше да бъде изоставена от Анкара, дори като чисто теоретичен модел, което пък премахна едно от основните препятствия за позитивното развитие на руско-турските отношения. Нещо повече, въпреки че през 80-те и началото на 90-те представляваше привлекателна алтернатива за тюрките и тюрските държави от ОНД, Турция постепенно загуби голяма част от тази привлекателност, с развитието на пазарната икономика в Русия и формирането на преки икономически връзки между въпросните държави и Запада. Ориентацията към силната турска национална държава, практикуваща доста твърда дипломация, бе прекалено рискован избор за колебаещите се и неуверени с себе си постсъветски държави, особено след като преодоляха първия шок от независимостта. Турция си остана значим партньор за много от тях, но за нито една не се превърна в реален притегателен център. През този период, активна подкрепа на турските проекти в постсъветското пространство оказваха САЩ, предпочитайки да действат директно, чрез вече формираната си мрежа от преки агенти за влияние.

Реакцията на Турция към появата на еднополюсния свят и глобализацията бе доста специфична. И двата проекта, превърнали се в основно съдържание на стратегията на атлантизма, в новите условия, макар и в различна степен, се оказаха много болезнени за Анкара. Турската идентичност се основава на абсолютизацията на държавността. След Ататюрк, Турция, като национална държава, е всичко за турците, дори нещо повече. Те я възприемат като абсолютна ценност, сама по себе си. Държавата е в основата на турското схващане за легитимността и е висшия критерий при формиране на баланса между антагонистичните социални сили – леви, десни, религиозни, светски, прозападни или националистически. Легитимирането на атлантическата политика, през втората половина на ХХ век, също се основаваше на този абсолют: изборът на страната на Запада по време на студената война беше обоснован от укрепването и развитието на турската държавност в реалните условия. Но ето че в новия свят основният отвъдокеански съюзник и патрон – САЩ, прокламираха необходимостта от ограничаване на държавния суверенитет и дори отмирането на държавите. Което намери и своето практическо потвърждение: САЩ оказват директно влияние върху Турция в стратегическата сфера, принуждавайки я да се ангажира, пасивно или активно, в неизгодни за нея регионални конфликти (и, в частност, този в Ирак), ерозират икономиката и, провокирайки колапс на финансовата система, я притискат за по-бързото разрешаване на кипърския проблем. Ако в миналото атлантизмът прагматично подкрепяше и защитаваше турската държавност, то в средата на 90-те стана ясно, че ситуацията драматично се е променила и продължаващата лоялност към атлантическата линия, от определен момент нататък, ще започне да носи на страната пряка вреда.

Турците възприемат много болезнено и протакащото се приемане на страната в ЕС. Европа (особено, в качеството и на самостоятелен геополитически субект) е заинтересована от развитието на автономна политика по отношение на арабските държави (което е свързано както с перспективата от формиране на т.нар. Евроафрика, така и с получаването на петрол, директно от арабския свят, прескачайки „посредничеството” на САЩ). Навремето обаче, следвайки атлантическата и проамериканска линия, Турция зае една по-скоро антиарабска позиция.

Междувременно, ново значение придоби и ислямският фактор. Ислямът е един от аспектите на турската идентичност, но мащабите на влиянието му върху турското общество са стриктно ограничени и нюансирани. Като светска държава, Турция внимателно следи за това ислямските кръгове да не излизат от рамките, очертани от принципите на лаицизма и модернизацията, и да спазват строго определени правила на поведение в политическата сфера. И тъй като в арабския свят, както и в съседен Иран, функциите на исляма са съвършено различни, активното ангажиране на Турция в проблемите на ислямския свят застрашава този твърде крехък баланс, стремежът към запазването на който съвсем доскоро подтикваше военното ръководство директно да се намесва в политическия живот на страната. За Анкара ислямизмът, т.е. радикалният ислям, представлява смъртен враг. При това, за турското ръководство тази заплаха е пряко свързана с отслабването на държавата. Едното води до другото: ислямизмът, като деструктивна сила, се активизира при отслабване на държавата, а държавата, на свой ред, отслабва в резултат от активизирането на радикалните ислямски кръгове.

В подобна ситуация подкрепата за ислямистката антируска чеченска съпротива в Северен Кавказ, която беше факт през първата половина на 90-те, се превърна в самоубийствена за Анкара, тъй като чеченските бунтовници, завръщайки се в Турция (за да се реорганизират или просто да лекуват раните си), носеха със себе си и идеята за „ислямската революция”.

Всички тези фактори повлияха за драматичната промяна на турския геополитически курс в навечерието на ХХІ век. Турция съвсем сериозно се сблъска с въпроса за преразглеждане на геополитическия си избор, направен в началото на 50-те години на ХХ век, като в този процес бяха ангажирани не само ръководството, но и много широки обществени и политически сили. Ориентацията към атлантизма, НАТО и Вашингтон започна да поражда повече въпроси, отколкото отговори и да носи повече минуси, отколкото плюсове. И макар че окончателният избор все още не е направен (и вероятно не може да бъде направен поради съвсем обективни обстоятелства) фактът си е факт – през последните 5-10 години Турция започна постепенно да ограничава атлантическата си активност в постсъветското пространство – Северен и Южен Кавказ, Централна Азия и в самата Русия. През този период, в Турция все по-често започват да използват термина „Евразия”, очертават се и първите признаци за появата на своеобразно турско евразийство.

Евразийството като национална идея на Турция

В Турция, евразийството първоначално започна да се разпространява в левите среди. Ставаше дума за специфична негова лява версия, доста напомняща еволюцията на руските комунисти (т.е. на Руската компартия на Зюганов), които в началото на 90-те възприеха доста евразийски идеи, опитвайки се да ги съчетаят с трансформирани и  адаптирани към съвременната реалност комунистически теории. Сред представителите и са Турската работническа партия на Догу Перинчек, кръгът около списание „Айданлък” и някои близки до тях интелектуални среди. В този случай инерционният антикапиталистически и антиамерикански вектор, традиционно присъщ за левите и крайно левите, се съчета с постоянно нарастващият в тези среди национализъм и неокемализъм, което, наред с изостреното внимание към стратегията и геополитиката, доближи въпросните кръгове до теорията и проблематиката на евразийството.

В същото време обаче, интерес към евразийството започнаха да проявяват и съвършено противоположни сили – десни националисти, центристи, някои религиозни кръгове, част от турското военно ръководство, както и такива интелектуални центрове, като Фондация Ясави или АСАМ, движението „Платформа за диалог Евразия”, опитващо се да сближи интелектуалните елити в Турция и страните от ОНД, икономически структури като „Евразийския форум” на Еркан Сувер, евразийският департамент на Турската търговско-промишлена палата, Организацията за евразийско сътрудничество между Русия и Турция (РУТАМ), кръгът около списание „Ярин” и т.н. В крайна сметка, подкрепа за евразийството демонстрираха (както в частни разговори, така и по време на официални преговори) президентът Ердоган и външният министър Гюл. Във всеки от тези случаи рамките, в които се представяха евразийските идеи, бяха специфични, но основният вектор беше ясен: Анкара се стреми активно да реагира на предизвикателствата на новата геополитическа система, отказва се от еднозначния си атлантически избор, отхвърля или изтегля на заден план предишните антируски сценарии, търси ново разбиране на собственото си място в регионалния силов баланс, започва да гледа по друг начин на „новата Евразия” и търси нова система на взаимодействие с Русия – по нови правила и в нов контекст.

Паралелно на това прагматично евразийство, в средите на турския интелектуален елит започнаха да се развиват и други – по-качествени и съдържателни процеси, свързани с определянето на турската идентичност. Все повече хора започнаха да осъзнават, че самата Турция (без оглед на Русия и постсъветското пространство) е типична евроазиатска държава, с евразийска география, етнополитическо съдържание, евразийско имперско минало и евразийска социална психология. Турция – това е Изтокът, преместил се на Запад, но останал, дълбоко в себе си, именно Изток. В същото време тя е и Западът, преместил се далеч на Изток и постигнал органичен синтез с неговите ценности.

Съвременна Турция (както и днешна Русия) са изградени върху руините на евразийски империи. Корените на турците са в безкрайните континентални простори, а векторът на движението им е на Запад. Тоест, Турция, сама по себе си, е Евразия - мощна концентрация на историческа и политическа воля, претопила народи и държави в ново историческо явление. У турците европейското и азиатското са органично слети помежду си, а своеобразна ос на този синтез представлява националната турска държава, която е дълбоко евразийска.

Най-точно тази идея за евразийската идентичност на турците е съумял да изрази известният турски поет Атила Илхан, според който: „У турците винаги се усеща духът на Азия. В Европа винаги ще ни смятат за второ качество хора, но не защото сме по-лоши, а защото сме други и трябва да имаме мъжеството да бъдем самите себе си – турци, т.е. евразийци”. В този случай окончателно се преминава от чисто стратегическите съображения и геополитическата логика към търсенето на нова форма на идентичност и тук евразийството придобива ново значение и ново съдържание: то е подход към дълбоко преосмисляне ролята на националата и политическата история, поставяне на въпроса за многото цивилизации и неуниверсалния западен (и, особено, американския) модел на развитие. По същество, за хора като Атила Илхан, евразийството придобива характеристиките на нов мироглед или дори на „национална идея” на съвременна Турция.

Ирак, Северен Кипър и истанбулската среща на НАТО

Събитията от последните години ясно илюстрират кризата на атлантическата стратегия в Турция. На първо място, това бяха протестите сращу американската интервенция в Ирак и отказът на Анкара да предостави военни бази за въздушната атака срещу тази страна.

Тук, без съмнение, решаваща роля изиграха сериозните турски опасения свързани с кюрдския проблем, тъй като, де факто, независимите от Багдад иракски кюрди автоматично се превърнаха в източник на дестабилизация на турски Кюрдистан. Кюрдският проблем е крайно болезнен за турската държавност и иракският конфликт, на практика, се превърна в изпитание на степента на лоялност към атлантизма, при положение, че американският „патрон” непрекъснато изисква от младшия си партньор да предприема действия, насочени против собствените му интереси. Турция очевидно не издържа този тест за безусловна лоялност и въпреки огромното влияние на проатлантическите сили в Анкара (инерцията на двуполюсната история и ефективността на проамериканското лоби), турското правителство отказа на САЩ онова, което те искаха от него. В известен смисъл, това бе предизвикателство към Америка, първа внушителна и осъзната проява на новата „евразийска стратегия” на Турция. Властта демонстрира загрижеността си за съдбата на държавата, доказа, че независимостта си остава основна ценност за турците и се съобрази с настроенията на широките маси. Турция бе залята от антиамерикански демонстрации.

При това е показателно, че в този случай антиамериканизмът успя да обедини морално три съвършено различни и често антагонистични сили в турското общество: левицата, националистите и представители на религиозните среди. Този широк спектър показва, че евразийството има огромни перспективи в Турция, далеч надхвърлящи тесните рамки на една или друга политическа сила или партия.

Вторият важен проблем е този със Северен Кипър. Ако при възникването на този териториален проблем, по време на студената война, Западът косвено подкрепи Анкара, докато Съветският съюз застана зад кипърските гърци, днес всички предлагани сценарии не отчитат турските интереси при решаването на проблема. Максимумът, който Вашингтон гарантира, е толерантното отношения към кипърските турци в състава на единен Кипър, в рамките на ЕС, както и известна приемственост по въпросите на собствеността в северната част на острова. С други думи, Турция губи позициите си в Кипър и на кипърските турци се предлага мирно да се разтворят в общокипърския (доминиран от гърците) контекст. В този контекст, Рауф Денкташ се оказва персона нон грата за Запада, защото символизира онази Турция, която още не е достатъчно глобализирана и подчинена на единните „общочовешки” стандарти. Така или иначе, но турците виждат в проблема за Северен Кипър поредно потвърждение за това, че атлантическата стратегия на Анкара вече не е гаранция за укрепване на националната държавност. Затова страната периодично бива заливана от демонстрации на солидарност със Северен Кипър, в които десните отново крачат редом с левите.

И накрая, срещата на НАТО в Истанбул, през 2004. На нея, след като се опомни от шокиращата гледка на масовите антиамерикански демонстрации по улиците на града, президентът Буш наблегна на „значението на Турция като основен регионален партньор на САЩ”, както и, че „светска Турция е главната преграда пред разпространението на радикалния ислям” и поиска от ЕС незабавно да я приеме за свой член. По същество, това бе отчаян опит за укрепване на атлантическото влияние в страната и малко закъсняла реакция на ръста на евразийските настроения. Само че думите на Буш нямаше как да бъдат последвани от реални действия. В новите условия, САЩ се оказаха заложници на собствената си геополитическа стратегия. Инструменталното използване на техните „младши партньори” вече не носи за последните ползите, на които можеха да разчитат по време на студената война. На практика, Вашингтон не може да предложи нищо на Турция срещу лоялността и към атлантическия курс. Защото САЩ няма как да се откажат от плановете си за световно господство и от глобализацията, само защото някой от регионалните им съюзници много държи на националната си държавност, свободата и независимостта си. Впрочем, президентът Джордж Буш-младши едва ли познава биографията и идеите на Кемал Ататюрк.

Както посочва в появилата се преди няколко години книга „Краят на американската ера” известният американски интелектуалец-неоконсерватор Чарлс Купчан, САЩ са се превърнали в заложник на глобалната си мисия, която не са в състояние да изпълнят, но от която не могат да се откажат. В интервю за италианското списание “Imper”, на въпроса, каква е била ползата за европейските страни, подкрепили интервенцията на САЩ в Ирак, Купчан откровено отговаря: „Никаква”. Същото се отнася и за Турция. Ако в този момент реши да укрепва отношенията си с Вашингтон, Анкара рискува още повече да се противопостави не само на ислямския свят, но и на Европа, отново да възникне напрежение между нея и Русия, да нарасне вътрешната нестабилност, т.е. да провокира мащабна социално-политическа ентропия.

Събитията от последните години еднозначно потвърждават, че евразийството постепенно се превръща във фундаментален елемент на турската политика. Затова е време Европа, Русия, страните от ОНД и ислямският свят също да погледнат по нов начин на Турция. Защото Турция вече представлява нещо ново.

Проектът за стратегическа интеграция на Евразия

Сега нека се опитаме да погледнем в бъдещето и да очертаем основните направления на евразийската стратегия на Турция. Разбира се, става дума за чисто теоретичен проект, на както видяхме по-горе, конкретната политическа и социална реалност, в определени моменти, силно се доближава до теоретичните разработки, а някои теоретични постановки, напротив, биват коригирани от тази реалност, като своеобразен reality check.

Ако се ръководим от предпоставката за евразийската идентичност на Турция, новата и стратегия в региона би следвало да се изгражда на основата на четири „оси”: Анкара-Москва, Анкара-Техеран, Анкара-Брюксел и Анкара-Ер Риад. В тази ситуация Анкара се превръща в пети - при това централен – елемент в два огромни геополитически интеграционни проекта – този на евразийската интеграция по оста Москва-Техеран и в евроафриканския проект на бъдеща Велика Европа.

Ако разглеждаме Турция не като преден пост на атлантизма, а като самостоятелен регионален играч, определящ интересите си в системата на регионалните силови центрове, тя може да изиграе огромна и, вероятно, дори решаваща роля за създаването на мощен евразийски стратегически блок. Доскоро, кавказкият и (в по-малка степен) централноазиатският проблеми се разглеждаха от повечето геополитици като обект на конкуренция между руско-иранската ос (регионалните държави в Евразия са жизнено заинтересовани от независимостта на цялото това пространство) и турския силов полюс, олицетворяващ атлантическата реалност. Този дуалистичен модел оказваше влияние върху маршрутите на изграждащите са тръбопроводи, върху тематиката на дипломатическите срещи и стратегическите договори, върху разиграването на „азербайджанската карта” (включително проблемът с Карабах и Южен Азербайджан) и т.н. Но, след като Анкара вече присъства в това пространство не като антируска и (едновременно) антииранска сила, а като пълноценен евразийски „играч”, цялата картина моментално се променя. Инструментите на турското влияние в Кавказ придобиват не дезинтеграционен, а интеграционен характер и Турция се включва в пълноправния процес на евразийската интеграция, заедно с Москва и Техеран, при това без да престава да защитава собствените си национални интереси. Но това вече е съвършено друг вектор. Отношенията между Турция и Русия се подобряват, но това подобрение би могло да придобие системен евразийски характер само при съгласуване на обща последователна стратегия, отчитаща всички фактори. С Техеран нещата са по-сложни, макар да е възможно трудностите да се дължат по-скоро на историческата инерция. Турция се опасява от Иран заради неговия ислямизъм, но не бива да забравяме, че днешен Иран явно се е отказал от идеята за „износ” на политическия си модел и е заинтересован, по-скоро, от регионална стабилност и запазване на собствената си система, предвид нарастващият натиск от страна на атлантизма. По същество, Турция, Русия и Иран имат едни и същи проблеми: в рамките на атлантическия сценарий тяхната държавност, техният суверенитет и независимостта им са застрашени, без значение дали чрез пряка конфронтация (както е известно, Иран бе включен в т.нар. „ос на злото”) или чрез т.нар. „меко партньорство”. В някои случаи, приятелите се оказват по-опасни от враговете, а „меката сила” – доста по ефективна от „твърдата”.

Втората част на проблема включва отношенията с Европейския съюз и арабския свят. Напоследък, самата Европа се трансформира в своеобразна Евразия, заемайки междинно положение между азиатската континентална маса и трансатлантическите Съединени щати. Променя се и етноконфесионалният състав на Европа. Затова пред нея изключително остро стои въпросът за новата и идентичност. Онези, които смятат, че присъединяването към Европа (ЕС) е отговорът на всички въпроси, ужасно бъркат: днес самата Европа е въпрос, търсене, криза и неопределеност. Европа не иска и не може повече да бъде просто съвкупност от държави, но все още не се е събудила като нова демократична империя. За Турция е важно да изгради паритетни отношения с ЕС. Независимо дали ще влезе в Съюза или не (най-вероятно не), тя трябва да формира система от балансирани и позитивни отношения с Брюксел, основаващи се на отказа от поемането на каквито и да било антиевропейски и антиарабски функции, заложени в основата на атлантическата стратегия. Колкото и да е парадоксално, но именно евразийска Турция, концентрирана върху собствените си национални интереси и активно участваща в интеграционните процеси както с Европа, така и с Русия (или ОНД) и Иран, ще бъде по-близка и приятелски настроена към Европа, отколкото оставайки си близкоизточна държава, яростно отстоявяща светския си характер, враждебно настроена към всичките си съседи, изповядваща твърда националистическа идеология и представляваща постоянен източник на вълнения за бдителните борци за човешки права (в частност, кюрдският въпрос).

Същият вектор идеално се вписва в стратегията на отношенията с ислямския свят. Турция по-добре ще съхрани уникалността на своята система, съчетаваща лаицизма и традиционния ислям не, ако се заеме (както иска Вашингтон) да пропагандира този модел сред арабите или в държавите на континенталния ислям (защото това е обречено на провал), а ако успее да изгради балансирани партньорски отношения с останалите страни от мюсюлманската „умма”.

Ислямската традиция има достойно място в евразийския „концерт” от религии, и то много влиятелно, следователно евразийският ислям и евразийството, като такова, ще може да послужи като оптимален формат за диалог с мюсюлманските държави, гарантирайки, че Турция ще запази правото си сама да избира политическата система и да определя баланса между религията и политиката въз основа на собствените си национални традиции.

Четирите (доста условни) оси, за които споменах по-горе, очертават накратко евразийската стратегия за Турция, в случай, че тя направи именно този избор. Като всеки исторически избор, той е съпроводен с известен риск и има своите недостатъци. Те задължително следва да бъдат отчетени и минимизирани. Едва ли има смисъл от прекалено резки стъпки в евразийската посока: следва да се има предвид, че евразийството още не е станало официално приета стратегия на основните действащи субекти – нито от Москва, нито от Техеран, нито от Брюксел, нито от арабските държави. Но нещата вървят именно в тази посока. Важно е предварително да се очертаят основните вектори, а останалото е въпрос на време и политическа конюнктура, където се сблъскваме с борбата на различни сили, групировки, тактики, идеи и влияния, което впрочем определя и съдържанието на конкретната политика.

 

* Авторът е сред най-известните съвременни руски геополитици-неоевразийци

{rt}