War of Civilisations: India , AD 1857, by Amaresh Misra, 355 pp., Rupa & Co., New Delhi , 2007
Сред най-скандалните книги, появили се през отиващата си 2007, е издържаното в духа на модерния напоследък исторически ревизионизъм, изследване на известния индийски историк и писател от Момбай Амареш Мисра „Войната на цивилизациите: Индия, 1857”. То е посветено на въстанието на сипаите, избухнало в „перлата на Британската империя” преди 150 години, и в него се твърди, че по време на потушаването му, както и през следващите десетина години, британците са унищожили няколко милиона индийски бунтовници и мирни жители.
Според Мисра, става дума за „геноцид с невъобразими мащаби”. Той смята, че през десетилетията след 1857 са загинали почти 10 милиона души, а Великобритания за малко не е загубила още тогава най-ценната си колония.
Повечето историци, които пишат по темата, споменават за гибелта на около сто хиляди разбунтували се индийски войници (т.нар.сипаи) при жестокото потушаване на възстанието. Мисра обаче твърди, че никой не е пресмятал точния брой въстаници и мирни жители, ликвидирани от британските войски при отчаяните им опити да възстановят реда в страната.
Авторът подчертава учудването си от факта, че „счетоводната книга на Историята” не дава точен отговор, колко индийци все пак са загинали в десетилетието след 1857. Според самия него, това е изключително важно, защото в тогавашната имперска епоха в битката за Индия се е решавала (ни повече, ни по-малко) съдбата на света. В интервюто си за британския „Гардиън”, Мисра твърди, че: „става дума за геноцид, в който загиват милиони. От британска гледна точка, това е било неизбежно, защото те са смятали, че единственият начин да победиш е изцяло да изтребиш населението на разбунтувалите се селища. Просто и жестоко. Бунтовниците индийци са били унищожавани, но мащабите на тези убийства са се пазели в тайна”. В книгата си, той опитва да изчисли истинския брой на жертвите, използвайки три основни източника. Два от тях са списъците на убитите бунтовници, съставени според религията, която са изповядвали – т.е. дали са били ислямски „моджехидини” или хиндуистки войни-аскети.
Третият му източник са британските данни за наличната работна сила в различните райони на Индия. Те сочат, че в значителна част от страната, тя внезапно е намаляла с около 1/5, или дори с 1/3. Обяснението, което дава един от тогавашните британски колониални чиновници е, че: „това са резултат от неоспоримата демонстрация на британската мощ, оказала се необходима в онези кошмарни и нерадостни дни, когато, както изглежда, са загинали мнозина от разбунтувалите се негодници”.
Много мрачни факти се съдържат и в писмата от онова време. Мисра твърди, че в индийските правителствени архиви има около два милиона необработени писма, в някои от които директно се говори за „отмъщението на нашите части, което се стовари върху главите на презрените бунтовници – индуси и мюсюлмани, убиващи нашите жени и деца” (думите са на британски чиновник).
Както британските, така и индийските власти обаче, категорично оспорват изчисленията на Мисра. „Много трудно може да се установи точният брой на убитите, просто защото не може да се каже, дали част от населението в даден район е била унищожена, или просто е напуснала зоната на конфликта” – твърди Шаби Ахмад, който ръководи проекта „1857-а” на Индийския съвет за исторически изследвания – напълно възможно е въпросните райони да са били обезлюдени в резултат от миграцията, а не заради масовите убийства, за които говори Мисра”.
Други пък смятат, че източниците, използвани от автора, заслужават доверие, но цифрите, които цитира, са силно завишени. Така, британският историк Сол Дейвид, автор на „Въстанието на сипаите”, отбелязва, че определянето на точния брой на убитите наистина е важно, но той със сигурност не надминава няколко стотин хиляди. Според него: „Изчисленията на Мисра са крайно преувеличени. Безспорно, гладът е причинил смъртта на милиони, а суровите действия на британците допълнително са влошили ситуацията. Но, за да се изясни тъмната страна на имперската политика, не са необходими подобни, бомбастични цифри, още по-малко пък да се говори за геноцид. Историята на империите и без това е пълна с достатъчно престъпления”.
Впрочем, нека си припомим, как съвременниците-европейци, оценяват събитията от 1857 в Индия. Чарлз Дикенс например съжалява, че няма възможност да стане главнокомандващ на британските части в Индия, „за да заявя на местните, на техния собствен език, че ще положа всички усилия за да унищожа бунтовниците”. На свой ред Карл Маркс отбелязва, че „в случая не става въпрос, дали англичаните имат правото да завоюват Индия, а, дали предпочитаме вместо от тях, тя да бъде завоювана от турците, персите или руснаците”. На съвършено противоположна позиция е френският вестник L ' Estaffette , който призовава „да се намесим на страната на индийците, да изпратим там всичките си ескадри и да обедими усилията си с руснаците против Британска Индия – това е единствената политика, наистина достойна за славните традиции на Франция”. Британският „Гардиан” пък отбелязва: „Искрено се надяваме, че кошмарният урок, който получихме, няма никога да бъде забравен – можем да се опираме на местните бойци, но офицерите трябва да бъдат само европейци”.
Но, въпреки че британските и повечето индийски историци, аргументирано опровергават версията на Мисра, някои негови сънародници са склонни да мислят, че книгата му е важна стъпка към изясняване на индийската история през този мрачен период. „От 60-те години на ХІХ до края на ХХ век се мълчеше по този въпрос, като в публикуваните изследвания много рядко се цитираха индийски източници. Едва през последните години започва да се изяснява и гледната точка на другата страна в конфликта – подчертава професорът по история Амар Фаруки от Университета на Делхи – Книгите на автори като Мисра или британеца Уйлям Далримпъл показват, че има огромен неизследван материал, който трябва да бъде потърсен и щателно анализиран”.
Така или иначе, но някои факти действително пораждат сериозни въпроси. Както е известно, през 1857, британците управляват по-голямата част от Индия от името на Бахадур Шах Зафар ІІ – лишеният от реална власт император-поет, който, според легендата, се смятал за пряк потомък на Чингисхан (и носел титлата „велик могол”). Никой не оспорва и хода на развитие на събитията. На 10 май индийските войници (както мюсюлмани, така и индуси) разположени в Меерут (град в днешния щат Утар-Прадеш) вдигат въстание, избиват британските офицери и се отправят на юг – към Делхи. Бунтовниците обявяват 82-годишния Зафар за император на Индустан и издигат оранжевото си знаме над прочутата Червена крепост в столицата.
В книгата си, Мисра интерпретира последвалите събития като „първата война за независимост на Индия”, в хода на която народът се вдига срещу господството на една чужда империя. Неговите критици обаче, отбелязват, че мотивите на бунтовниците съвсем не са били толкова ясни – някои сипаи просто са смятали (при това неоснователно), че британските офицери обиждат религиозните им чувства. След разгрома на възстанието, Индия продължава да е британска колония още цели 90 години.
В същото време, книгата на Мисра дава ново потвърждение на тезата, че боевете са се водели в цяла Индия, а не, както е прието да се смята, само в северната част на страната. Според автора, взривове на насилие срещу британците се наблюдават както далеч на юг – в Тамилнаду, така и в района на Хималаите, както и по границата с Бирма. Тоест, „без съмннение, това е било общоиндийско въстание”.
Освен това, Мисра твърди, че отделни огнища на бунта са продължили да действат в продължение на години след потушаването на сипайското възстание и отхвърля разпространената теза, че превземането на Делхи от британските войски било последната голяма битка в него.
За мнозина, фактът, че сред индийските историци вече се очертават различни гледни точки за събитията от 1857, свидетелства за определена историческа зрялост. „Възстанието трябва да се разглежда в контекста на новата и много по-уверена в себе си Индия – подчертава Джон Уилсън, професор по история на Южна Азия в Лондонския Кралски колеж – Индия вече вижда по нов начин събитията от 1857. През 40-те и 50-те години на миналия век, възстанието се смяташе за грешка. Защото ставаше дума за въоръжена борба, а Неру и Ганди проповядваха отказ от насилието. Днес обаче, 1857 вече се възприема като органична част от индийската история и това е много сериозна промяна”
* Българско геополитическо дружество
{rt}
