Промените, които настъпват след края на двуполюсния модел и противопоставянето между двата лагера през студената война, водени съответно от САЩ и СССР, поставят страните от Източна Европа, както и от бившия Съветски съюз, в различна обстановка и пред променени предизвикателства в търсенето им на нова роля на геополитическата сцена. България не прави изключение.
С приетата от VII Велико народно събрание Конституция, през 1991 у нас се установява парламентарно управление. То се изразява не само с водещата роля на парламента и на парламентарен контрол върху правителството, но и с необходимостта да се за създаде устойчива, работеща коалиция при липсата на политическа формация с парламентарно мнозинство. В периода от ноември 1991 до август 2014, в рамките на мандата на седем парламента в България, парламентарна подкрепа са получавали осем правителства.
Програмните декларации у нас се представят от кандидата за министър-председател в Народното събрание преди встъпването на правителството в длъжност. Това е важен политически документ, чрез който се обявяват неговите ангажименти и намерения. Характеризират се с информативност, липса на тясна пропагандна и идеологическа натовареност, възможност за повече реализъм, свобода, откритост и призивна насоченост. Съдържат аналитичен момент и могат да послужат за сравнение, доколко са реализирани в периода на управление на съответното правителство. Програмните декларации на кандидатите за министър-председатели наподобяват тронните слова (известната „кралска реч”), което не е новост за политическия живот на Третата българска държава1.
Трябва да се отбележи, че в изследването не попадат служебните правителства, които са назначавани от президента на републиката и не са обект на парламентарен контрол, чиято цел е реализирането на политическа отговорност.
Коалиционните правителства в България след 1991
Необходим е кратък преглед на типологията на разглежданите правителства, с помощта на теорията на коалициите. В изследванията на политическите коалиции се използват индуктивният и дедуктивният подходи. Индуктивният използва резултата от събитията на реалната политика, обобщени и анализирани. Дедуктивният пък борави с аналитичните методи, където реалните политически процеси се разглеждат като информационен източник.
Теорията на коалициите е свързана с теорията на игрите, която пък е основен клон на теорията за рационалния избор. Основаните на постиженията на теорията за рационалния избор дедуктивни концепции в изследванията за формиране на коалиция изхождат от два основни типа промени: количествени и качествени, т.е. от размерите на политическите формации, които участват в коалицията и степента на идейна, идеологическа, политическа и от програмна близост между тях в ситуация, благоприятстваща коалиционното взаимодействие.
Правителствата на Филип Димитров (1991-1992), на Бойко Борисов (2009-2013), както и обявеното за програмно правителство на Пламен Орешарски (2013-2014), са типични правителства на малцинството. Те нямат гарантирани 50% плюс един от депутатите и са принудени с помощта на коалиционни взаимодействия да търсят подкрепа за провежданата политика, за да не бъде блокирана дейността им. Правителствата на малцинството се характеризират с нестабилна подкрепа в парламента и са принудени да правят множество компромиси и договорки, които често пъти са скрити и непублични. Устойчивостта им до голяма степен зависи от наличието не само на коалиционни традиции, но и на консенсусна политическа култура.
Моделът на експертно правителство на Любен Беров (1992-1994), което е подкрепено от динамично парламентарно мнозинство, е разновидност на коалиционните. То спада към системата на действия в британския парламент в периода 1977-1978, където правителството разчита на работно споразумение между различни групи. Правителството не се опира на парламентарното мнозинство, но една или няколко от непредставените с министри в правителството партии имат ангажимент по определени точки от програмата и при вот на недоверие да подкрепят кабинета2.
Правителствата на Жан Виденов (1995-1997) и на Иван Костов (1997-2001) са коалиционни правителства на предизборни коалиции, прераснали в управленски следизборни коалиции с абсолютно парламентарно мнозинство, в резултат от проведените избори. Наблюдава се съвпадение на предизборна, парламентарна и правителствена коалиция3.
Правителствата на Симеон Сакскобургготски (2001-2005) и Сергей Станишев (2005-2009) са правителства на следизборни коалиции, сключени на базата на писмени споразумения. Създаденото през 2001 коалиционно правителство между НДСВ и ДПС, от гледна точка на количествените критерии, е правителство на „минимално печелившите коалиции с минимален размер“4 и на „минимален брой партии“5. От гледна точка на качествените критерии, то е правителство на „коалициите с минимален обхват“6.
Създадената през 2005 коалиция между БСП, НДСВ и ДПС бива определяна като голяма коалиция, или широка коалиция с квалифицирано мнозинство, но според типологията на коалициите това правителство попада в модела на „минимално свързаната коалиция“7. Местата в социаллибералната коалиция са разпределени по формулата 8:5:3, плюс един независим, в лицето на министъра на финансите. По подобен начин е образувана и Коалицията на дъгата в Ирландия (Rainbow coalition), където през 90-те години на ХХ век местата в кабинета са разпределени между една голяма, една средна и една малка партия в съотношение 3:2:1.
Геополитически акценти в програмата на правителството на Филип Димитров
На 8 ноември 1991 ХХХVІ Народно събрание одобрява оглавяваното от Филип Димитров правителство на малцинството на коалицията СДС, което се крепи на подкрепата на ДПС. В програмната декларация на кабинета Димитров геополитическите акценти са представени в два основни момента: външнополитически и външноикономически.
Външноикономическият е насочен към преодоляване на външнотърговската изолация чрез връщане на традиционните пазари в източните и централноевропейските страни, в Русия, Украйна, Молдова, Задкавказието, Близкия Изток и Северна Африка и, същевременно с това, излизане и утвърждаване на пазарите на Западна Европа и други индустриално развити страни.
В края на програмната декларация в три акцента е засегната външната политика на правителството. Първият касае започналия конфликт в Югославия, като се акцентира на добросъседските отношения с балканските държави, зачитане на суверенитета, правото на населението на самоопределение и липсата на териториални претенции към други страни.
Вторият акцент извежда, като основна цел развитието на отношенията с Европа, САЩ и другите демократични страни, приобщаване към Европа, участие в Съвета на Европа, Европейското съвещание за сигурност и сътрудничество, както и предприемането на необходимите стъпки за участие в Европейската общност.
Третият акцент е върху запазване и развитие на отношенията със страните от бившия социалистически лагер – Полша, Унгария, Чехия, както и с републиките от все още съществуващия Съветски съюз8.
Във външната политика на правителството на Филип Димитров приоритет получават българо-американските отношения. Подържа се ненамеса с войски и оръжие в югославската криза. Страната ни се вижда като фактор на сигурността на Балканите в тясно взаимодействие със страните от НАТО. Това накърнява отношенията с Русия и традиционни за страната партньори в Близкия Изток, особено след българската визита в окупираните от Израел Голански възвишения.
България се присъединява към подетата от Турция инициатива за икономическо сътрудничество между черноморските страни и подписва т. нар. “Истанбулска декларация” за учредяване на Черноморското икономическо сътрудничество (юни 1992).
Във външната ни политика се очертават три различни линии: на министър-председателя Филип Димитров, на президента Желю Желев и на външния министър Стоян Ганев, която е близка до тази на президента. Началото на загубата на устойчивост на правителството започва с признаването на Македония през януари 1992, което става без съгласието на външния министър и председателя на парламента и завършва с обявената през септември с.г. афера с „оръжието за Македония“.
По-време на управлението на правителството на СДС България е приета за постоянен член на Съвета на Европа (7 май 1992), започват преговорите за асоцииране с Европейската общност (май 1992), тя е и сред страните учредителки на Северноатлантическия съвет за сътрудничество (декември 1991).
Геополитически акценти в програмата на правителството на Любен Беров
На 30 декември 1992, в рамките на XXXVI НС, с гласовете на парламентарните групи на ДПС, БСП и част от народните представители от коалицията СДС, е избрано правителство с министър-председател Любен Беров. Още в самото начало на програмната си реч Беров акцентира върху геополитическата ситуация, в която се формира правителството, а именно „изключително опасната военнополитическа обстановка на Балканите“. Залага се на приемственост, запазване на традиционните български пазари, опростяване на външнотърговския режим, умерена протекционистка политика, търсене на свободни „ниши“ на свободния пазар, асоцииране към Европейската общност и нормите на Общото споразумение за митата и търговията (ГАТТ). Акцентира се и върху състоянието на въоръжените сили.
На първите две места сред двайсетте насоки в текущата дейност на правителството е поддържането на мира на Балканите и в света, недопускане въвличането на страната във въоръжен конфликт и провеждане на политика на сътрудничество с всички демократични страни и с международните организации. Правителството се дистанцира от проявите на национализъм като се ангажира с недопускането им, както и от опитите за манипулиране на населението и турцизиране в смесените етническо-религиозни райони9.
Кабинетът следва близка до прокарваната от президента Желю Желев външна политика. Стреми се да търси гаранции за сигурността на страната, провеждайки политика на прагматичен баланс в отношенията с основните международни сили. В геополитически план обаче (в условията на юговойната и югоембаргото), подобна политика на динамично равновесие е непосилна за експертното правителство на Беров. Липсва силен външен съюзник за подкрепа на такава политическа линия на геополитическата сцена, пречка е и обстановката на политическата конфронтация и нестабилност вътре в страната. Правителството не може да разчита на ясна и конкретно изразена със споразумение парламентарна подкрепа, което създава пречки в неговата дейност. То се превръща в заложник на една или друга парламентарна група, крепи се на динамично парламентарно мнозинство, като продължителността на управлението му зависи най-вече от подкрепата на БСП. В началото на 1994 обаче е постигана договореност между БСП и СДС до края на годината да се проведат предсрочни парламентарни избори.
В периода на по-малко от двугодишното си управление правителството на Любен Беров постига определени успехи по отношение на европейската и евроатлантическата интеграция. На 8 март 1993 е подписано Европейското споразумение за асоцииране на България към Европейската общност и Временното споразумение по търговията и свързаните с нея въпроси. Направена е първата крачка след промените към обвързване на страната с външни военнополитически структури и институции. През 1994 България се присъединява към инициативата „Партньорство за мир“ на НАТО и получава статут на асоциирана страна към Западноевропейския съюз (ЗЕС).
Геополитически акценти в програмата на правителствота Жан Виденов
В резултат от проведените предсрочни парламентарни избори на 18 декември 1994 коалицията между социалисти, леви земеделци и еколози си осигурява абсолютно парламентарно мнозинство от 125 народни представители. Представената в края на януари 1995 пред XXXVII НС от Жан Виденов програмна декларация поставя амбициозни задачи във външнополитически и външноикономически план. Ангажира се с протекционизъм и приемственост в интегрирането на българското стопанство в обединения европейски пазар, възстановяване на външноикономическите отношения с традиционни за страната партньори - Русия, страните от ОНД, Източна Европа, Близкия Изток и развиващите се страни, като цяло.
Пълноправното членство на България в Европейската общност е изведено като безспорен приоритет, наред с присъединяването към Световната търговска организация (СТО) и организацията наследник на Координационния комитет за контрол на износа (КОКОМ).
Развитието на инфраструктурата с регионално, национално и международно значение се разглежда като предпоставка за повишаване на инвестиционната активност, стабилизиране темповете на растежа и увеличаването ролята на страната в региона и на световната геополитическата сцена.
Интегрирането на България в Европа (ЕС), провеждането на достойна външна политика и гарантирането на националната сигурност са изведени сред тринайсетте основни направления в дейността на правителството.
Европейската ориентация, като водещ приоритет, се изразява в интегрирането на страната в съответните политически, икономически, военни и културни европейски структури. Сред външнополитическите акценти са диалогът със САЩ и развитието на най-активни отношения с Русия и страните от ОНД, политика на стабилизиране на Балканите, отказ от териториални претенции, неприкосновеност на границите, уважение на суверенитета и ненамеса във вътрешните работи, равнопоставеност на отношенията с всички съседни страни. Като неотложна политическа и икономическа необходимост се определя постепенната отмяна на югоембаргото.
За преодоляването на регионалната нестабилност и дисбаланса във въоръженията, липсата на контролни механизми на територията на бивша Югославия, етнорелигиозните конфликти и вълните от емигранти, като рискове за националната сигурност, се предвижда включването на страната ни в новата европейска архитектура на сигурност, подобряване състоянието на въоръжените сили и укрепване на военната промишленост10.
Още в самото начало на мандата на правителството на Жан Виденов, президентът Желев обявява, че България трябва да започне преговори за присъединяване към НАТО и критикува неясната и двусмислена позиция на правителството по този въпрос. По темата НАТО има явно разминаване и между външния министър Георги Пирински и министър-председателя Жан Виденов. Уклончивата и неясна външна позиция по отношение на пакта оказва негативно влияние върху осъществяваната геополитическа линия в отношенията не само със страните от Западна Европа (особено с Германия) и диалога със САЩ, но и в изграждането на отношенията с Русия и Китай.
Правителството следва последователна и доколкото е възможно балансирана политика по отношение на Балканите. На проведената през лятото на 1996 в София среща на министрите на външните работи на страните от Югоизточна Европа за стабилност, сигурност и сътрудничество на Балканите се приема декларация за добросъседски отношения, стабилност, сигурност и сътрудничество.
След поражението на президентските избори през есента на 1996 БСП губи не само контрола върху събитията, но и инициативата в политическия живот. Подаването на оставка от Жан Виденов като министър-председател и председател на Социалистическата партия през декември с.г. се оказва закъснял ход. Съпартиецът му Николай Добрев е поставен пред невъзможността да създаде стабилно и устойчиво второ правителство, което да разчита на достатъчна външна и вътрешна подкрепа. След постигнато споразумение между парламентарните политически сили при президента Петър Стоянов, на 4 февруари 1997 парламентът е разпуснат.
По време на управлението на Демократичната левица, макар и да не е постигнат желания външнополитически пробив, продължава да се провежда последователна и приоритетна политика на европейска интеграция, където са налице безспорни успехи. През 1995 България получава статут на асоцииран член на ЗЕС и подава молба за пълноправно членство в Европейския съюз (ЕС). През 1996 пък става пълноправен член на Централноевропейската инициатива (ЦЕИ) и отправя молба за присъединяване към Централноевропейското споразумение за свободна търговия (ЦЕФТА). Изпълнени са и заложените ангажименти в програмната декларация по присъединяването на България към СТО (1 декември 1996) и Споразумението от Васенаар (1996) - наследникът на КОКОМ.
Геополитически акценти в програмата на правителството на Иван Костов
Предсрочните парламентарни избори на 19 април 1997 са спечелени от предизборната коалиция Обединени демократични сили (СДС, ДП, БЗНС, БСДП), която има абсолютно мнозинство от 137 народни представители в ХХХVІІІ НС. Депутатите от общата листа на коалицията Обединените демократични сили (ОДС) се обособяват в две отделни парламентарни групи.
Външнополитическите акценти заемат второ място в програмната декларация на Иван Костов. Изхождайки от обстоятелството, че служебното правителство с министър-председател Стефан Софиянски вече е подало молбата за членство на страната в НАТО, се потвърждава последователност, приемственост и доразвиване на инициативите във външната политика в посока към ускорено членство в НАТО, конкретни стъпки за присъединяване към ЕС, балансирана регионална политика; последователна защита на правата на българските сънародници в чужбина, разширяване на отношенията с партньорите от Близкия, Средния и Далечния Изток, Латинска Америка и Африка и ефективно участие в дейността на международните организации с оглед засилване ролята на България в решаването на проблемите от световно значение и утвърждаването на националните интереси на международната сцена. В съответствие с новите външнополитически приоритети и потенциала на България е заложена оптимизация на структурата и организационните принципи на дипломатическата служба.
На външната политика и политиката за национална сигурност се гледа като неразривно свързана с вътрешната политика и с модела на реформата. Правителството е за изграждане на политика във военностратегическата област, базираща се на идеята за сигурност чрез сътрудничество. Реформата и бъдещето на българските въоръжени сили е подчинена на стандартите и оперативната им съвместимост с тези в НАТО, изработване на концепция за национална сигурност и военна доктрина.
В началото на февруари 1997 Иван Костов съумява да превърне коалицията СДС в партия, което и позволява да управлява, без да се допуска грешката с разнородната коалиция от 1991-1992. В съответствие с поетия ангажимент в програмната декларация, геополитическата ориентация към НАТО и ЕС се осъществява в синхрон между президента на страната Петър Стоянов, парламента и правителството.
През пролетта на 1999 правителството и управляващото парламентарно мнозинство ясно и категорично потвърждават своя външнополитически избор. В обстановка на поляризация на настроенията в страната във връзка със започналите бомбардировки на НАТО над Югославия заради нарушаването на човешките права в Косово, се ратифицира Споразумението между Република България и Организацията на Северноатлантическия договор за транзитно преминаване през въздушното пространство на страната ни на въздухоплавателни средства на НАТО в рамките на операцията "Съюзна сила". В същото време обаче, правителството не допуска в страната бежанската вълна от Косово. По-късно то отказва да предостави въздушен коридор на Руcия, за да дебаркира допълнителни сили към своя контингент на летището в Прищина, преди постигането на разбирателство между НАТО и Русия за участие на руски военни сили в КЕЙФОР.
Евроатлантическият завой съвпада и с отказа на България на руското предложение от 1997 да се включи в проекта за газопровода „Син поток“, а през пролетта на 2001 правителството на Костов гони трима руски дипломати от страната.
Опитът на правителството за активизиране на външноикономическите отношения с арабските страни е неуспешен. Негативна роля в това начинание изиграва започналият процес срещу българските медици в Либия, обвинени в редица закононарушения, включително заразяване със СПИН на 396 деца в болницата в Бенгази. Правителството на Иван Костов е обвинявано в бездействие, подценяване на ситуацията, закъснели и неправилни действия. Проблемът с българските медици ангажира усилията на следващите две правителства, като отнема много енергия и ресурси за оневиняването и връщането на българските медици в страната, което става факт през лятото на 2007.
През 1999 правителството на Костов съумява да осъществи своеобразен пробив в отношенията с Македония. „Езиковият спор“ намира прагматично решение, като Съвместната декларация между българския премиер и македонския му колега Любчо Георгиевски е подписана на официалните езици на двете държави, съгласно техните конституции (подход използван и през 70-те години).
Преговорният процес на страната с ЕС се използва като претекст за стартирането на инициативата „Български Великден“, която е и опит да се създаде българско лоби в чужбина чрез привличането на млади и образовани българи.
Коалиционното правителство на ОДС постига безспорни успехи и прави решителни стъпки за приобщаването на страната ни към ЕС и НАТО. България става член на ЦЕФТА (1998), започват преговори за присъединяването и към ЕС11, страната е извадена от черния Шенгенски визов списък (15 март 2001), приета е и Концепцията за национална сигурност (април 1998). Успехите във външната политика обаче не са достатъчни за преизбиране и втори управленски мандат, нито могат да прикрият обвиненията в корупция и клиентелизъм, безработицата и социалната тежест на реформите.
Геополитическите акценти в програмата на правителството на Симеон Сакскобургготски
След проведените редовни парламентарни избори през юни 2001 бившият монарх Симеон Сакскобургготски, като кандидат за министър-председател, представя пред XXXIX НС програмната декларация на коалиционното правителство на НДСВ и ДПС. Ангажира се за приемственост и консенсус. Основни приоритети са присъединяването и пълноправното членство на страната в ЕС и НАТО, борбата с корупцията, бърз и устойчив икономически растеж.
От гледна точка на възможностите за икономически изгоди се обръща внимание на географското положение на страната, като двоен мост между Изтока и Запада, между европейския юг и Близкия Изток.
Мерките и задачите в програмната декларация минават през призмата на интеграцията на България в ЕС и НАТО. Непосредствена външнополитическа задача е получаването на покана за присъединяване на България към НАТО през 2002 и пълноправно членство през 2004. Атлантическата интеграция се свързва с подкрепата и съдействието на НАТО в кризисни зони на територията на бивша Югославия.
Важна политическа цел за страната ни е осъществяването на политически диалог с държавите от Балканския диалог и Русия. Изразява се подкрепа на стабилността, демократичното развитие и просперитета на Република Македония, на демократичните промени в Югославия и интеграцията и в международната общност12.
В рамките на пълния си парламентарен мандат НДСВ преживява на три пъти сериозни изпитания заради групово напускане на народни представители от парламентарната и група. Това се отразява и върху парламентарната подкрепа за правителството, която минава през три етапа. Първият е свързан с абсолютното парламентарното мнозинство, което има коалицията на НДСВ и ДПС, от пролетта на 2004, вторият е правителството на малцинството, което продължава да се подкрепя от партия „Новото време“ в ключовите моменти, а третият етап е ново коалиционно правителство на абсолютното мнозинство, но вече трипартийно - между НДСВ, ДПС и „Новото време“, които образуват т.нар. Либерален алианс.
Коалиционното правителство на НДСВ и ДПС съумява да изпълни начертаната външнополитическа задача. България става пълноправен член на НАТО (април 2004) и навлиза в последната фаза от присъединяването си към ЕС. Едно от задължителните условия за членство в НАТО е унищожаването на ракетните комплекси СС-23, "Скъд" и "Фрог", които са с важно военно стратегическо значение за страната. България заема откровено проамериканска позиция, включвайки се в оглавяваната от САЩ „коалиция на желаещите13“ срещу Ирак през 2003. Участва със свои военни контингенти в Афганистан и Ирак. На 15 юни 2004 правителството на Симеон Сакскобургготски съумява да приключи шест месеца предсрочно преговорите с ЕС14. Договорът за присъединяване на България към ЕС е подписан на 25 април 2005 в Люксембург. Не е извършена обаче значителна част от необходимата за членството на България в ЕС синхронизация на националното законодателство, вина за което има законодателната програма на правителството. Дейността на парламента в тази сфера на моменти се изчерпва в ратификации и частични изменения и допълнения в отделни закони.
Във външнополитическата сфера, между избрания в края на 2001 за президент на страната социалистически лидер Георги Първанов и правителството на Симеон Сакскобургготски се очертава определен синхрон.
Правят се опити за активизиране на отношенията с Русия. След като става ясно, че правителството е приело спорното за българското общество искане на ЕС да бъдат затворени и 3-ти, и 4-ти блок на АЕЦ „Козлодуй", правителството на Симеон Сакскобургготски възобновява изграждането на АЕЦ „Белене“. България се присъединява и към инициирания от Австрия проект за газопровода „Набуко“ (2002).
Независимо от успехите, свързани с присъединяването на България към НАТО и ЕС, това не се оказва достатъчно за победа на изборите, а амбициозната икономическа програма и обещанията в социалната политика на правителството остават неизпълнени.
Геополитически акценти в програмата на правителството на Сергей Станишев
В резултат от проведените на 25 юни 2005 парламентарни избори за XL НС правителстото се формира след близо 50-дневни преговори, като още в самото начало се оформя прото-коалиция между БСП и ДПС. С мандата на социалистите е отхвърлен вариантът за коалиционно правителство на малцинството на БСП и ДПС. След върнат мандат от НДСВ, президентът Георги Първанов дава мандат на третата политическа сила ДПС и след подписаното споразумение между първите три политически формации - БСП, НДСВ и ДПС, парламентът избира коалиционното правителство с министър-председател Сергей Станишев, което разполага с парламентарна подкрепа за промяна на конституцията.
На два пъти в рамките на по-малко от месец Сергей Станишев излага пред парламента, като кандидат за министър председател, програмна декларация на коалицията за европейска интеграция, икономически растеж и социална отговорност. Ето защо двете програмни речи трябва да се разглеждат като взаимосвързани.
Основният акцент в тях е свързан със запазването на датата 1 януари 2007 като начало на пълноправното членство на България в ЕС. Трите важни цели са: преодоляване на изоставането в процеса на присъединяване на страната към Съюза, икономически растеж и социална ангажираност.
Стремежът е, като последователен, надежден и предвидим партньор в НАТО и ЕС, България да провежда активна външнополитическа дейност. Тя следва да бъде двигател на регионалното сътрудничество в Югоизточна Европа и Черноморския регион, както в политически, така и в икономически и културен план. Поема се ангажимент да се активизират връзките с ключови партньори, като САЩ и Русия, както и с други традиционни партньори на България15.
Тройната коалиция съумява да изпълни основния си приоритет и България става пълноправен член на ЕС от 1 януари 2007. През пролетта на 2006 пък е подписано Споразумение между правителствата на България и САЩ за сътрудничество в областта на отбраната. С него се урежда рамката на това сътрудничество, както и дейностите при използването на съвместните съоръжения на територията на страната ни. България, Унгария и Хърватия, като съседни на Сърбия държави и с оглед на тяхната геополитическа ориентация и подкрепата им към политиката на НАТО и ЕС в региона, признават през март 2008 независимостта на Косово16.
Синхронът, който съществува между правителството на Сергей Станишев и президента Георги Първанов позволява да бъдат активизирани и подписани ключови за страната споразумения с Русия, включително в областта на енергетиката (т.нар. „голям шлем“17): за газопровода „Южен поток“, за проектиране, доставка и изграждане на АЕЦ „Белене“, за създаване на международна проектна компания за нефтопровода Бургас-Александруполис и за отработеното ядрено гориво.
През мандата на тройната коалиция, през юли 2007, с решителната намеса на Франция, приключва сагата с българските медици в Либия, които се прибират в страната. Изпълнен е и заложеният в първата програмна реч на премиера Станишев ангажимент да бъде изтеглен българския контингент от Ирак.
Тройната коалиция се стреми да играе активна роля за присъединяването на Западните Балкани към ЕС. Правят се опити за активизиране на икономическите отношения с традиционни партньори на страната в Азия, Близкия Изток и арабския свят. През 2008 е подписан първият договор за доставка на газ от Азербайджан през газопровода „Набуко“. Газовата криза в отношенията между Русия и Украйна от 2008-2009 застрашава енергийната и националната сигурност на страната, и извежда на преден план необходимостта от изграждане на междусистемни газови връзки със съседните страни, като предпоставка за диверсифицикация на газовите източници и гарантиране на сигурни доставки.
Независимо от успехите, които постига правителството в икономическата сфера, привличането на инвестиции, в социалната политика, увеличаването на доходите и присъединяването на страната към ЕС, управлението му е свързано с обвинения за злоупотреби с еврофондове и корупция, а думата „коалиция“ се превръща в синоним на келепир и далавера.
Геополитически акценти в програмата на правителството на Бойко Борисов
След изборите през 2009 за XLI НС на власт идва ново правителство с министър-председател Бойко Борисов. Това е кабинет на малцинството, който в началото е подкрепян от „Синята коалиция“, РЗС и „Атака“, а впоследствие и от независими народни представители.
В програмната декларация на Бойко Борисов в декларативен стил са изброени седем насоки. На поддържането и развитието на партньорството с НАТО и ЕС се гледа като основна възможност за превръщането на страната във фактор за стабилността в региона и света, уважаван член на ЕС и като гарант за устойчиво развитие на българската нация, защитаващ интересите на българските граждани, мира и сигурността на Балканите и в Черноморския регион. Поема се ангажимент пред българските граждани в чужбина да се провежда политика, която да им даде възможност да станат част от процесите в страната18. Линията, която следва правителството във външната си политика, е по-близка до американската, отколкото до европейската. Енергийните проекти за нефтопровода Бургас-Александруполис и за АЕЦ „Белене“ са спрени. Подкрепяните от САЩ искания и действията на правителството на Бойко Борисов за проучване и добив на шистов газ, както и либерализирането на ГМО в страната срещат остра обществена реакция и са замразени. В започналия през март 2011 конфликт в Сирия, правителството следва плътно проамериканската линия и застава срещу режима в Дамаск. Извършеният през лятото на 2012 терористичен атентат срещу израелски туристи на Летище Бургас не е само пробив в националната сигурност. С него рухва и „концепцията“ на Бойко Борисов, че „дюнерите (т.е. традиционно добрите българо-арабски отношения) ни пазят от атентати”, а и като цяло, случилото се е резултат от силно дебалансираната на моменти външна политика на последните български правителства.
Водената външна, а и вътрешна политика на кабинета Борисов показва разминавания между правителството на ГЕРБ и президента Георги Първанов. Остри спорове между президента и външния министър Николай Младенов съпровождат заемането на посланически постове от лица с принадлежност към структурите на бившата Държавна сигурност и Военното разузнаване на комунистическата държава. Това се отразява негативно върху работата на дипломатическия корпус, блокират се назначения. Синхрон между правителството и президента настъпва едва след встъпването в длъжност на новоизбрания президент Росен Плевнелиев (януари 2012).
Изхождайки от своята външнополитическа ориентация, правителството допуска пропуск, като дава приоритет в изграждането на проекта „Набуко“, за сметка на „Южен поток“. Впоследствие, проектът „Набуко“ е трайно замразен, заради конкурентния „Трансадриатически газопровод“, който по подобие на „Син поток“ заобикаля България. От друга страна, драстично се забавя и протака изграждането на газопровода „Южен поток“, което става все по-зависимо от ограниченията на Третия енергиен пакет на ЕС и от геополитическите отношения между Москва и Вашингтон. Забавя се изграждането и проектирането на междусистемните газови връзки със съседните страни, като в най-напреднал етап е тази с Румъния.
Неизпълнени остават намеренията на правителството да провежда активна политика на приобщаване на Западните Балкани към ЕС, като тази роля започва все по-активно да се заема от Австрия. България не е приета в Шенгенското пространство. Правителството предприема и неособено успешни опити за разширяване на външноикономическите връзки с Китай, Виетнам и Катар.
Водената от кабинета социално-икономическа политика, както и тази в енергийния сектор, до голяма степен провокират протестите срещу монополите и ЕРП-тата (енергоразпределителните предприятия), стартирали в страната през февруари 2013 и довели до оставката на правителството на Бойко Борисов - тактически ход, целящ съхраняването на партията му и подкрепата за нея.
Геополитически акценти в програмата на правителството на Пламен Орешарски След предсрочните избори за XLII НС през май 2013 управлението на страната е поето от програмното правителство на Пламен Орешарски. Съгласно разпоредбите на Конституцията от 1991 за първи път е съставено правителство с втория мандат и то е правителство на малцинството, подкрепяно от БСП и ДПС.
Акцентът в програмната декларация на правителството на Орешарски е поставен върху икономическото развитие, институционалното укрепване и заздравяването на демократичните принципи на устройство и поведение19. За разлика от всички останали, в нея обаче липсват геополитически акценти, а точно геополитическата обстановка оказва решаващо значение за краткия мандат на правителството и парламента.
Още в самото начало на управлението си, кабинетът е поставен под натиск. Работата на Народното събрание пък зависи от присъствието на „Атака“ в пленарната зала. Първата политическа сила на изборите ГЕРБ не признава резултата от изборите, отказва се да предложи проект за правителство и заема деструктивна позиция в парламента, като се възползва от протестите в страната след избирането на народния представител от ДПС Делян Пеевски за председател на ДАНС на 14 юни 2013.
Потокът от бежанци и нелегални емигранти, залял страната през границата ни с Турция, е друго предизвикателства преда програмното правителство. Предприемат се мерки за засилване на контрола на границата и изграждане на защитна ограда по 30 км от общо 259-километровата сухопътна българо-турска граница. Това е проблем, пряко застрашаващ националната сигурност на страната. Той е подценяван от предходното правителство, което, независимо от предупрежденията в обществото, не предприема достатъчно мерки за неговото предотвратяване, което показва и защо България не е приета в Шенген, както и доколко е способна да осъществява контрол по външната граница на ЕС. Външнополитическата обстановка допълнително усложнява положението на правителството, особено предвид започналата през ноември 2013 криза в Украйна, в която, от една страна, са ангажирани САЩ и ЕС, а от друга - Русия. Кабинетът се придържа към позиция, по-близка до европейската, което обаче се отразява негативно както върху поведението на формацията, от която зависи парламентарния кворум (ПП „Атака“), така и на подкрепата, която в последствие получава Социалистическата партия на европейските избори през май 2014. Тук следва да се отбележи разликата с по-балансираната позиция, която правителството на Тройната коалиция заема в конфликта между Грузия и Русия през август 2008.
Междувременно, след свалянето на общественото доверие към кабинета през юни 2013, в отношенията между правителството на Орешарски и президента Плевнелиев относно външната политика на страната се наблюдава очевидна липса на синхрон. Изключение прави общата им позиция през септември 2013 за употребата и поставянето под международен контрол на химическите оръжия в Сирия, както за необходимостта от политическо решение на сирийската криза. Правителството е обвинявано от президента, че води политика, насочена на Изток и неотговаряща на европейската ориентация на страната. Разминаването не е само по проекта „Южен поток“, но и по-отношение на кризата в Украйна, където позицията на президента е по-близка до насочената срещу Русия позиция на Полша и балтийските постсъветски държави.
Геополитическата ситуация, както и вътрешното разделение, лишават правителството на малцинството от възможност и потенциал да следва амбициозното си намерение да гледа на САЩ като стратегически съюзник, а на Русия като стратегически партньор.
Малкото време на управление и натискът, пред който е изправен кабинетът на Орешарски, както и сложната геополитическата обстановка, не стимулират курса към икономизиране на външната политика и дипломация с цел излизането на българските износители на пазарите на страни извън ЕС, включително и за привличане на инвеститори.
Независимо от поетия предизборен ангажимент на Социалистическата партия, проектът АЕЦ „Белене“ не е стартиран. В резултат на ексклузивни преговори, от декември 2013 до август 2014, е сключено акционерно споразумение с енергийната компания „Уестингхаус“ за изграждане на 7-ми блок в АЕЦ „Козлодуй“.
Правят се опити за активизиране на отношенията със Сърбия и Румъния, продължава работата, започната в края на управлението на Бойко Борисов по изработване и подписване на договор за добросъседство с Македония, който да даде нов тласък на отношенията между двете страни. Макар и със закъснение приключва строителството на междусистемната газова връзка с Румъния и предстои нейното въвеждане в експлоатация. Правителството се стреми да провежда политика за ускоряване изграждането на междусистемните газови връзки с Гърция и Сърбия. Изграждането на съвместен с Гърция терминал за втечнен газ в Егейско море е на ниво. Независимо от подписания меморандум през януари 2014 с Турция за изграждането на междусистемна газова връзка обаче, тя си остава най-проблемна и трудно реализируема в бъдеще.
Оттеглянето на подкрепата на ДПС за програмното правителство след евроизборите формално е свързана с резултата на изборите, на които БСП регистрира незадоволителен резултат, но неформално е свързана с проекта „Южен поток“. Последният става жертва на геополитическите противоречия между САЩ и Русия, задълбочили се покрай кризата в Украйна. Изграждането на газопровода не отговаря на геополитическата визия на САЩ за доставки от страните-членки на ЕС по Южния газов коридор с цел тяхното "освобождаване" от енергийната им зависимост от Русия. Видно е желанието на БСП строежът на газопровода да продължава, като стратегически проект не само за страната, но и за Европа, докато коалиционният партньор ДПС не е склонен това да стане без одобрението на Брюксел.
Заключение
С изключение на програмната декларация на правителството на Пламен Орешарски, в програмите на останалите правителства геополитическите акценти присъстват и то предимно сред приоритетите. Те са концентрирани в няколко основни направления: по отношение на европейската и евроатлантическата ориентация, Балканите и Русия.
По скалата "ляво-дясно" се забелязват съществени различия в програмните декларации, както и във водената политика сред по-близките или с прякото участие на БСП правителства, каквито са това на Беров, Виденов, Станишев и Орешарски, отколкото при тези с преобладаваща дясноцентристка ориентация, каквито са кабинетите на Димитров, Костов, Сакскобургготски и Борисов.
Още в началото на изграждането на демократичната политическа система между политическите сили се оформя консенсус по отношение на приоритетната геополитическа ориентация на България към Европа (ЕС). Характерни за външната ни политика са приемствеността, стремежът към балансиране и активизиране. При правителствата с преобладаваща дяснополитическа ориентация се забелязва смесване на евроатлантическата с европейската интеграция, възприемани като равнозначни. В процеса на евроинтеграция членството в НАТО се разглежда, като задължително условие за приобщаване към ЕС. Консенсусът в политическия ни елит по отношение на евроатлантическата ориентация се оформя окончателно през първите години на ХХІ век, когато Социалистическата партия заема по-категорична и ясна позиция в подкрепа на членството на България в НАТО.
По отношение на кризата и процесите, развиващи се в бивша Югославия през 90-те години на ХХ век, още от самото начало има политически консенсус за ненамеса и провеждане на балансирана политика на Балканите, като страната ни се стреми да бъде фактор на стабилност в региона. Доминиращото становище в програмните декларации и политика на различните български правителства е за подкрепа, на първо място, на НАТО и едва след това на ЕС за намиране на изход при кризите и конфликтите в Югоизточна Европа. Известно изключение в това отношение правят правителствата Виденов и Беров, които виждат решението на кризисните конфликти на територията на бивша Югославия в рамките на цялата международната общност, докато за кабинета на Филип Димитров то е свързано преди всичко с действията на САЩ и (след това) на съюзниците им от НАТО. Забелязва се разминаване по отношение на обявените в програмните декларации намерения за водене на политика на диалог, развитие на равноправни и взаимноизгодни връзки с Русия и реалната линия на поведение и конкретни действия. От 1991 насам българската държава не съумява да формулира единна и ясна стратегия за развитие на отношенията си с Русия. Акцентът единствено върху отношенията със Запада (в чиито рамки особено място заемат тези със САЩ) води до известен дисбаланс във външната ни политика, в резултат от което страдат не само отношенията с Русия (както е по времето на правителствата на Димитров, Костов и Борисов). Стремеж за баланс в политиката между Запада и Изтока се забелзява в правителствата на Станишев, Орешарски, Беров, както и в това на Симен Сакскобурготски (което до голяма степен се дължи на личните му качества), което силно го отличава от останалите десноцентристки правителства. В същото време следва да се отбележи, че при управлението на Сакскобурготски на моменти се очертава разминаване с политиката на т.нар. "Стара Европа", например в българската подкрепа за интервенцията на САЩ в Ирак. При Виденов пък, а донякъде и при Беров, се наблюдават опити за провеждане на динамична и по-самостоятелна политика, каквато обаче е немислима без подкрепа и одобрение от страна на основните геополитически играчи.
Воденето на дебалансирана външна политика се отразява силно и на външноикономическите ни отношения. В програмните декларации на правителствата на Димитров, Беров, Виденов и Костов присъстват намерения (макар и неособено реалистични) за "пробив" в сферата на външната търговия и пазари. След това обаче този аспект като че ли изчезва. Държавата сякаш е загубила ролята и мястото си в тази област, след като при управлението на ОДС е осъществена мащабна приватизация на нейната собственост. Следваната от страната ни геополитическа ориентация, съчетана с модела и посоката на икономическата реформа, води до загуба на пазари и на конкурентоспособност, както и до отказ от вече изградени външноикономически отношения. Въпреки благоприятнота си географско положение, България не провежда достатъчно активна, гъвкава и последователна политика за превръщането си в безспорен енергиен фактор, т.е. производител, износител и транзитьор на електроенергия и природен газ. Не е изграден напълно нито един от четирите големи европейски сухопътни инфраструктурни коридори, които преминават през страната (№ 8, № 4, № 9 и № 10), с важно геополитическо значение и потенциал за икономическо развитие. Независимо от опитите им, правителствата на Станишев, Борисов и Орешарски не могат да се похвалят със значителни успехи в привличането на инвеститори и траен интерес по конкретни проекти извън ЕС, било то от Китай, или пък от страните от Персийския залив.
Постигнатите постижения на българските правителства по отношение на интеграцията на страната в ЕС и НАТО не се оказват достатъчни условия за тяхното преизбиране, защото без успешна и балансирана външна политика е трудно да се разчита на икономическа и социална стабилност.
Честата липса на синхрон между президента, правителството и парламента оказва влияние върху водената от страната ни външна политика, което е свързано и със заложения в конституционния модел на страната дуализъм. Принципно взаимодействие и единомислие във външната политика се наблюдава, когато президента и управляващото парламентарно мнозинство са от една и съща политическа сила, както е при Петър Стоянов и Иван Костов, Георги Първанов и Сергей Станишев, Росен Пленелиев и Бойко Борисов. Изключение са отношенията между Желю Желев и Филип Димитров, което се оказва пагубно за устойчивостта на мнозинството, подкрепящо правителството. Конфликти и разминаване се редуват с диалог при президент и министър-председател от различни политически формации: на Желю Желев с Жан Виденов, на Георги Първанов с Бойко Борисов, на Росен Плевнелиев с Пламен Орешарски. Изключение тук са отношенията между Георги Първанов и Симеон Сакскобургготски, където доминира диалогът.
Разминаванията във външнополитическата линия не само между президента и правителствата, но и между подкрепящи кабинета парламентарни формации пряко се отразява върху продължителността на управление на коалиционните правителства, тяхната устойчивост и стабилност. Показателен за това е краткотрайният живот от около 14 месеца на правителствата на Филип Димитров и Пламен Орешарски (и двете подкрепяни от ДПС).
Геополитическата и военна обстановка (положението в бивша Югославия) оказва огромно влияние в единствения случай, когато в рамките на мандата на един парламент се формира второ правителство - през декември 1992. През 2005 пък, геополитическата ориентация на страната към Европа помага, от една страна, да няма предсрочни избори през февруари, а от друга, макар и трудно, след проведените през юни редовните избори да се състави устойчиво коалиционно правителство.
Анализът на осемте коалиционни правителства, излъчени в мандатите на седем парламента, показва много случаи на разминаване между предвидените в програмните им декларации геополитически акценти и реално постигнатите резултати. Страната ни не съумява да провежда достатъчно гъвкава, достойна и балансирана политика. Очевидна е необходимостта от постигане на консенсус между политическите сили по основните направления и акценти във външната политика и външноикономическите отношения на България, както и за нейното място и роля на геополитическата сцена. Консенсус, който да постави началото на провеждането на активна, прагматична и рационална външна политика, на равновесие, което да гарантира устойчив политически и икономически модел за развитие, стабилност и сигурност за страната. При разделението в общество у нас днес, постигането на такъв консенсус минава по-скоро през формата на по-голямото коалиционно взаимодействие и участие, отколкото чрез еднопартийното или тясно коалиционно правителство.
Бележки:
1. Вж. пов. Пенев, Васил (2001). Тронните слова в българската демокрация - Международни отношения, № 3, 39-56.2. Эллис, Эндрю (1993). Новые коалиции, новые парламенты – Полис, №6, 83.3. Дюверже, Морис (2000). Политические партии. /Пер. С франц. - Москва: Академический Проект – (Серия „Концепции“),. 49-50.4. Минимално печеливши коалиции – едновременно минимална и печеливша. Формациите от коалицията заедно притежават мнозинство. Напусне ли една от тях, коалицията се разпада. - Вж. пов. Riket, William H. (1962). The Theory of Political Coalitions. New Haven: Yale University Press.5. Коалиции с най-малък брой партии. Принципът е, че двама партньори по-лесно се договарят и решават разногласията между тях. Водещото при коалициите на минималния брой партии е, че колкото е по-малък броят участници в коалицията, толкова ще е по ефективно и жизнеспособно правителството.- Вж. пов. Leiserson, Michael (1968). Factions and Coalitions in One-Party Japan: An Interpretation Based on the Theory of Games. - The American Political Science Review, 772-776; Lijphart, Arend (1984). Democracies: Patterns of Majoritarian and Consensus Government in Twenty-One Countries. New Haven: Yale University Press, 49-50; Lijphart, Arend (1999). Patterns of democracy: government forms and Performance in thirty-six countries. New Haven and London: Yale University Press, 94.6. Минимален обхват на коалициите – с минимален обсег, амплитуда. Освен количествени има и качествени критерии, близостта на политическите програми и платформи на партиите. Значение оказват идеологическите характеристики на коалиционните партньори по скалата ляво-дясно. Политиката се простира пространствено. - Вж. пов. Lijphart, Arend (1999). Patterns of democracy: government forms and Performance in thirty-six countries. New Haven and London: Yale University Press.7. Минимално свързани печеливши коалиции - водеща е идеологическата близост, наличие на свързващо звено между участниците в коалицията. Смята се, че са по-стабилни коалициите от три партии, отколкото тези с две, защото имат в средата партньор, който ги свързва. - Вж. пов. Axelrod, Robert (1970). Conflict of Interest& A Theory of divergent Goals with Applications to Politics. Chicago: Markham Publishing Company.: Markham De Swann, Abram (1973). Coalition Theories and Cabinet Formation: A Study of Formal Theories of Coalition Formation Applied to Nine European Parliaments after 1918. Amsterdam: Elsevier.8. Вж пов. Стенографски дневници 36 НС, Кн. 2., І с., Зас. 4-6, от 8-14.11.1991 г., 1995: 7-11.9. Вж. пов. Стенографски дневници 36 НС, І с., Зас. 161-181, от 9.12. 1992 г. до 10.02. 1993 г., 1995: 452-456.10. Вж. пов. Стенографски дневници 37 НС, Кн. 3.; І с., Зас. 6-8, 1 изв., от 25-27.01.1995 г., 1995: 5-14.11. На 10 декември 1999 в Хелзинки Европейският съвет взема решение да стартира преговори с България, Латвия, Литва, Словакия, Румъния и Малта. Официално преговорите с България започват на 15 февруари 2000.12. Вж. пов. Стенографски дневници 39, Кн. 2.; І с., Зас. 1 изв., 8-10, от 24-27.07.2001 г., 2001: 6-8.13. Изразът „Коалиция на желаещите“(Coalition of the Willing) се използва от 90-те години на ХХ век за обозначаване на колективно участващите страни във военни интервенции, за които в Съвета за сигурност на ООН не е постигнат консенсус за мироопазваща операция. Вж. пов. Kreps, Sarah Elizabeth (2011). Coalitions of Convenience: United States Military Interventions After the Cold War. New York: Oxford University Press.14. Европейският съвет в Брюксел на 16 –17 декември 2004 потвърждава приключването на преговорите за присъединяване и декларира, че ЕС се надява да приветства страната като член на Съюза през януари 2007.15. Вж. пов. Стенографски дневници XL НС, Кн. 3, І с., Зас. 1 изв., 6 и 7, от 26, 27 и 29.07.2005 г., 2005: 13-18., както и Стенографски дневници XL НС, Кн. 6, І с., Зас. 2 изв., 14-16, от 16-19.08.2005, 2005: 7-9.16. Вж. пов. Съвместно заявление на правителствата на България, Унгария и Хърватия за Косово от 19 март 2008.17. На 18 януари 2008 българският президент Георги Първанов, на съвместна пресконференция с руския президент Владимир Путин, определя постигнатите енергийни споразумения като „голям шлем“, търсейки аналогия с най-добрия възможен резултат при спортния бридж.18. Вж. пов. Стенографски дневници XLI НС, Кн. 2, I с., Зас. 1 изв., 4 и 5, от 27, 29 и 30.07. 2009, 2009: 7-9.19. Вж. пов. Стенографски дневници XLII НС, Кн. 2, І с., Зас. 2 изв., 14-16, от 16-19.08.2005, 2005: 7-9.* Авторът е политолог, експерт по външна политика и национална сигурност
{backbutton}
* Авторът е политолог, експерт по външна политика и национална сигурност
{backbutton}
