25
Нед, Авг
4 New Articles

Новата геоикономическа ера

брой 6 2014
Typography

Геоикономиката може да бъде дефинирана по два начина - като геополитическите последици от икономическите процеси или като икономическите последици от геополитиката на националната държава. Както идеята, че "търговията върви след знамето", отразяваща икономическите последици от проекцията на националната власт, така и тезата, че "знамето върви след търговията", отразяваща геополитическите последици от икономическите явления, представляват предмет на геоикономиката.

Интелектуалните корени на геоикономиката можем да открием в Европа през ХVІІ век и, най-вече, във френския "меркантилизъм". Военната надпревара за пазари, ресурси и ценни метали, в която участва Франция и чиято цел е да се гарантира възможността "да се изнася повече и да се внася по-малко, да се купува евтино и да се продава скъпо", предшества появата на съвременната икономика, основаваща се на идеите за свободната търговия и ненамесата. Но, макар че през ХІХ век доминират идеите на "класическата политическа икономия", меркантилизмът никога не е изчезвал и нееднократно надига глава - например в Европа през периода между двете световна войни и съвсем наскоро - в Китай. През 1980, възходът на Япония провокира тревога в Европа и САЩ, притеснени, че японците са поели именно по пътя на меркантилизма. Съвсем наскоро пък, кризите в Европа и Северна Америка отново възродиха скрития меркантилизъм, а мнозина обвиниха Германия и САЩ, че следват откровено меркантилистки дневен ред.

През следвоенния период, т.е. между 1950 и 1990, международната икономика и политика бяха белязани от конфликта между идеите за свободната търговия и либералната демокрация, от една страна, и интересите на етатизма и авторитаризма - от друга. В същото време имаше държави, опитващи да съчетаят двата пътя, например смесвайки либералната демокрация и държавния капитализъм (Индия), или пък свободното предприемачество с военното или еднопартийно управление ("азиатските тигри" и много страни в Латинска Америка).
Доминираща парадигма през този период от епохата на студената война обаче, бе тази, в която водещата роля се отреждаше на политиката, а геополитиката беше обусловена от идеологически, а не от чисто икономически фактори. Затова не е случайно, че трите най-важни идеи, определящи съвременната геоикономика, бяха формулирани в самия край на студената война, когато се очерта нова ера на икономическо съперничество между нациите.

Първата важна артикулация на съвременните геополитически последици от следвоенните икономически тенденции се съдържаше в книгата на Пол Кенеди "Възходът и упадъкът на великите държави" (1987), в която бе формулирана тезата за "имперското свръхнапрягане на силите" и се отделяше специално внимание на финансовото и другите икономически ограничения пред националната мощ и нейната проекция. Пророческият и характер се потвърждава от факта, че тя беше написана още преди официално да бъде обявен краят на студената война.

Както посочва Кенеди: "... основните промени в глобалните военни и силови баланси следват промените в производствените баланси...., а възходът и упадъкът на различните империи и държави в международната система биват затвърдени от резултатите от най-важните големи войни за власт, в която победител винаги е онзи, който разполага с най-значителни материални ресурси" (1).

Втората важна артикулация на идеята за "геоикономиката" беше появилото се през 1990 есе на Едуард Лютвак "От геополитика към геоикономика: логиката на конфликта и граматиката на търговията". Според Лютвак: "вече всички са склонни да приемат, че методите на търговията изместват военните методи - капиталът измества огневата мощ, гражданските иновации - военно-техническия прогрес, а проникването на пазара - гарнизоните и военните бази. Държавите, като пространствени обекти, структурирани чрез ясното разграничаване на техните територии, няма да изчезнат, но ще се преориентират към геоикономиката за да компенсират изчезващата си геополитическа роля... "Геоикономиката" е най-подходящото понятие за да бъде описана тази смес между логиката на конфликта и методите на търговията".

Именно това е аргументът, насочил вниманието към зараждащия се неомеркантилизъм в епохата на студената война, особено в Япония и сред архитектите на Европейския общ пазар, които започват да тревожат САЩ. По онова време "логиката на конфликта" в "търговските методи" не се забелязва нито в разпадащия се Съветски съюз, нито във все още "спящия" Китай. Тя обаче е очевидна в агресивните експортни модели на растежа, възприети от Япония и азиатските тигри, както и от формиращата се Европейска икономическа общност.

Още по-откровена артикулация на тази гледна точка стана появилото се през 1993 есе на Самюел Хънтингтън "Защо международната доминация е от значение", което допълва и разширява тезата на Даниел Бел, че икономиката е продължение на войната с други средства (1990) и прокарва смелата хипотеза, че : "През следващите години, основният конфликт на интереси с участието на САЩ и големите световни държави най-вероятно ще бъде породен от икономически проблеми. В момента икономическото лидерство на Америка се оспорва от Япония, а в бъдеще то вероятно ще бъде оспорено и от Европа. Очевидно е, че САЩ, Япония и Европа имат общи интереси, свързани със стимулирането на икономическото развитие и международната търговия". Между тях обаче съществуват дълбоки противоречия относно разпределянето на ползите и разходите за икономическия растеж и, особено, за разпределянето на разходите при наличието на икономически застой или спад. Идеята, че икономиката е, на първо място, игра с не-нулева сума, е любима на мнозина авторитетни учени. Икономистите обаче изглеждат слепи за факта, че икономическата активност е източник на мощ, както и на благополучие. Всъщност, това вероятно е най-важният източник на мощ и в днешния свят, в който военните конфликти между големите държави са нежелателни по ред съображения, икономическата власт ще играе все по-важна роля при определяне на лидерската (или пък подчинената) позиция на конкретната страна.

В сферата на военната конкуренция, инструменти на мощта са ракетите, самолетите, бойните кораби, бомбите, танковете и живата сила. В сферата на икономическата конкуренция такива инструменти са ефективното производство, контролът върху пазара, положителното салдо на търговския баланс, силната валута, валутните резерви и контролираните чуждестранни компании, заводи и технологии".

Краят на студената война, който съвпадна с възхода на нова Япония, накара мнозина да повярват, че светът е в навечерието на нова "геоикономическа" ера (2).

Геоикономиката след студената война

Само по себе си, разпадането на Съветския съюз беше най-важното "геоикономическо" събитие в периода след края на Втората световна война. Впрочем, дълги години преди това да се случи, СССР на практика беше ерозирал тотално основите на своята мощ, като причината за това бе неговата все по-зле работеща икономика. Въпреки това, малцина анализатори прогнозираха краха на Съветската империя и дори в края на 1987 Пол Кенеди сумира резултатите от анализа на парадокса на съветския икономически спад и ситуацията във военната сфера по следния начин: "това не означава, че СССР е близо до своя крах, нещо повече, той трябва да бъде разглеждан като държава, притежаваща почти свръхестествена мощ. Това означава, че съветската икономика е изправена пред неудобен избор и, че усилията и призивите за подобряване на нейното състояние ще се усилват. Но тъй като е малко вероятно, че дори един енергичен режим в Москва ще бъде склонен да се откаже от "научния социализъм" за да стимулира икономиката, или рязко да съкрати бремето на разходите за отбрана, засягайки по този начин военното ядро на съветската държава, перспективите за преодоляването на противоречията, с които се сблъсква СССР, не изглеждат много ясни" (3).

Но, докато по онова време малцина оценяват правилно неизбежните геополитически последици от съветския икономически спад, политическите опасения, породени от икономическия възход на Япония, днес ни изглеждат силно преувеличени. Хънтингтън например прокарва тезата за т.нар. "японска стратегия за икономическо максимизиране на мощта", очертавайки пет основни източници на японската мощ: господство на производителя, т.е. изборът в полза на икономическата мощ, а не на благополучието; ориентация към индустрията - създаване на потенциал за производство както за вътрешния пазар, така и за износ, с акцент върху стратегическите високи технологии и високата добавена стойност в индустрията; разделяне на пазара, а не търсене на печалба на всяка цена - т.е. целенасочена стратегия за инвестиции в губещи производства с цел гарантиране на крайната доминация в индустриалната сфера; ограничаване на вноса - поставяне на прегради пред вноса и преките чуждестранни инвестиции; постигане на устойчив профицит - формиране на валутните резерва на основата на устойчивото положително салдо по търговския баланс и намеса на валутните пазари с цел да се поддържа силна национална валута.

Имайки предвид обсебеността на Хънтингтън от идеята за "цивилизационния сблъсък", не е чудно, че възходът на Япония поражда у него смътна тревога. Той, в частност, цитира един от основателите на Sony Акио Морита, според който: "Предстои да станем свидетели на съвършено нова конфигурация в разположението на силите в света. Вече никога няма да се върнем към времето, когато Америка безразделно господстваше в индустриалната сфера". Тоест, в края на 80- години САЩ виждат в Япония възходяща "неомеркантилистка" и "геоикономическа" сила (т.е. гледат на нея, по същия начин, по който гледат днес на Китай).

На свой ред Европа отговаря на японското "геоикономическо" предизвикателство със създаването на европейския "общ пазар". Прословутият доклад на Паоло Чекини за "разходите за не-Европа" беше написан на фона на нарастващата конкурентоспособност на Япония и страха на европейците, че могат да загубят част от глобалните пазари, изместени от японските и американските компании (4).

Интересно е обаче, че въпреки растежа си като голяма икономическа сила и втората по големина икономика в света, Япония така и не се превърна в център на глобална "геокономическа" мощ, т.е. не съумя да конвертира новото си икономическо влияние във военна и политическа сила. Японците не успяха да формират нова регионална източноазиатска икономическа групировка под свое ръководство. През 1995 Токио предприе сериозни усилия да прокара кандидатурата на президента на Токийската банка Тойо Гьохтен за шеф на МВФ, но не успя да го направи. Паралелно с това се провали и японската идея за създаването на Азиатски валутен фонд.

Така, макар че през 1988-1990 Япония се смяташе за новия претендент за световен лидер, който ще измести Европа и САЩ, в средата на 90-те стана ясно, че тя не е в състояние да трансформира икономическата си мощ в геополитическа. Както посочва в тази връзка Марк Търуел, японското предизвикателство се изпари твърде бързо. Заплахата, свързана с нарастващата конкурентоспособност на тази страна започна да изчезва, което имаше знаково значение за новата геоикономическа епоха (5).

Обединението на Германия, което също бе следствие от края на студената война, имаше определени геоикономически последици, намерили израз в разширяването на Европейския съюз и усилията за по-тясна икономическа интеграция в рамките на ЕС. Но тъй като по онова време в Германия все още имаше чужди окупационни части, както и заради особеностите на управлението на обединителния процес, геополитическите последици от този акт бяха ограничени. Акцентът беше поставен по-скоро върху геоикономическата и геополитическата роля на ЕС в международните отношения - в очевиден контраст със случващото се днес, като последица от финансовата криза в Европа, която даде на Германия по-голямо геополитическо пространство за маневриране. Впрочем, на тази тема ще се върна по-късно.

Геоикономиката на азиатската финансова криза

Изключително важно геоикономическо събитие в периода след края на студената война стана "азиатската финансова криза" през 1997-1998. Както е известно тя започна в Тайланд през лятото на 1997 със серия от спекулативни атаки срещу местната валута - тайландския бат. Само за няколко месеца тя засегна няколко държави от Югоизточна и Източна Азия, включително Индонезия и Южна Корея. И макар че реакцията на МВФ беше предсказуема (както беше и по отношение на Латинска Америка, Русия и Индия в началото на 90-те), Китай официално предложи помощта си, разчитайки впоследствие да използва своята геоикономическа мощ за да разшири сферата си на влияние в региона. Първата стъпка на китайците бе да разширят кредитната линия за Тайланд, давайки му възможност да защити националната си валута. След като светкавично преведе един милиард долара на тази страна, Китай отпусна чрез МФВ още 3,5 млрд. долара на другите, засегнати от кризата, азиатски държави. През следващите месеци Пекин декларира, че юанът ще запази курса си, въпреки девалвацията на почти всички останали азиатски валути.

Обобщавайки резултатите от китайските действия по време на кризата Министерството на външните работи в Пекин заяви: "За избягването на финансовата криза, китайското правителства предприе редица мерки. Сред тях бе активното участие в лансираните от МВФ проекти за подпомагане на някои азиатски държави. Така през 1997 Китай предостави на Тайланд и други държави от континента над 4 млрд. долара - помощ в рамките на МВФ или по други канали. На Индонезия и на други страни бяха предложени експортни кредити и безплатна спешна медицинска помощ. Водено от високото си чуство на отговорност, китайското правителство реши да не девалвира юана в името на общите интереси за поддържане на стабилността и развитието в региона. Това беше направено под огромен натиск и на висока цена, но допринесе много за финансовата и икономическа стабилност и развитието в Азия, в частност, и в света, като цяло. Придържайки се към политика на отказ от девалвация, китайското правителство стимулира вътрешното търсене и икономическия растеж. Тази политика изигра важна роля за гарантиране на здрав и стабилен икономически растеж в страната, отслаби натиска върху азиатската икономика и доведе до нейното възстановяване. Китай активно участваше и призоваваше за регионално и международно финансово сътрудничество" (6).

Междувременно, банковата и финансова криза беше последвана и от платежна, след която пък настъпи икономически спад, което имаше сериозни вътрешнополитически последици за засегнатите държави, както и геополитически последици за Азия, като цяло (7). Китай се превърна в голяма държава-износител за "останалия свят", но и във "вносител на мощ" в Азия. Променяйки т.нар. "модел на летящите гъски", (т.е. парадигмата за движение по схемата лидер-последовате­ли, при която страната лидер подава импулси за развитието на следващите я държави - б.р.) с експортно-ориентираната индустриализация в Азия, Китай се превърна в износител за Запада (Северна Америка и Европа) и вносител за Азия - на стоки, ресурси, технологии и капитали.

През 2001 Китай, с подкрепата на САЩ, стана член на Световната търговска организация, превръщайки се в голяма търговска държава и световна геоикономическа сила. През последвалото десетилетие станахме свидетели на трансформацията му в гигантски консуматор на ресурси, което пък имаше своите геополитически последици. Тоест, азиатската финансова криза съдейства за възхода на Китай, тъй като дестабилизира оригиналните "азиатски тигри" и по-изостаналите държави от региона започнаха да стават все по-зависими от китайската икономика.

Геоикономиката на трансатлантическата финансова криза

Докато азиатската финансова криза укрепи мощта на Китай в Азия, трансатлантическата финансова криза повлия за консолидирането на китайската мощ в глобален мащаб, макар че това не доведе до възникването на нова "биполярност", която някои прибързано нарекоха Г-2 (8). Преструктурирането на международните многостранни финансови институции и особено на МВФ, създаването на нова регионална архитектура в Азия, чрез Многостранната инициатива Чианг Май (споразумение между Китай и АСЕАН) и създаването на азиатски облигационен пазар - всичко това доведе до укрепването на китайската икономическа мощ в глобален план.

Но, ако Китай се оказа геополитическия бенефициент на азиатската финансова криза, Германия се превърна в геополитически бенефициент на европейската дългова криза. Германия използва своята икономическа и финансова мощ за да си гарантира политическата власт в Европа - нещо, за което дълги години тя дори не можеше да мечтае. Както посочва в тази връзка Ханс Кунднани: "геоикономическата концепция е много подходяща за да опишем външната политика на Берлин, който започна много по-открито да налага собствените си икономически предпочитания на останалите членове на ЕС в контекста на дискурса на конкуренцията с нулева сума между финансовата отговорност и финансовата безотговорност. Така например, вместо да подкрепи умерения ръст на инфлацията, което може да навреди да глобалната конкурентоспособност на нейния износ, Германия настоява за сурови икономии в еврозоната, макар че това ерозира способността за растеж на държавите от периферията на ЕС и застрашава общата сплотеност в рамките на Съюза. Според Лютвак пък, "Германия се опитва да инкорпорира методите на търговията в логиката на конфликта" (9).

И Китай, и Германия използват курса на своите валути като инструмент за увеличаване на геоикономическата си мощ. Съзнателно поддържаният от китайците нисък курс на юана, се разглежда от мнозина като "намеса в духа на меркантилизма". Малцина обаче си позволяват да коментират твърдата позиция на Берлин относно еврото, която удря по някои европейски държави (по същия начин по който валутната политика на Китай доста болезнено засяга азиатските му съседи), но позволява на Германия да остане конкурентоспособна на световния пазар. Скрит момент във валутната политика на Китай и Германия е стратегията "разори съседа си", която им помогна да генерират висок профицит по сметките на текущите операции, прехвърляйки бремето на корекциите върху съседните икономики.

Както изглежда, и Китай, и Германия успяват там, където Япония се провали, а именно - да конвертират икономическото си влияние в регионално политическо, ако не и в глобално, влияние. И двете страни отлично използваха регионалната финансово-икономическа криза за да променят регионалният силов баланс в своя полза. Всъщност, истината е, че те го промениха и в глобален план. Именно тези две държави са геоикономическите сили на нашето време.

Структурните промени и икономическите сътресения

Възходът на Китай и другите нови индустриализиращи се икономики в Азия, както и растежът, демонстриран от други "държави с развиваща се икономика", очертава структурна промяна в огнището на растеж в глобалната икономика. Става дума за трайна геоикономическа промяна, която вече доведе и ще продължи да води до определени геополитически последици и съпътстващи ги политически рискове и възможности. Тази структурна промяна обаче, следва да бъде разграничавана от "икономическите сътресения", като финансовата криза или енергийния шок, които могат да имат свои собствени геоикономически последици, като понякога ускоряват и подсилват структурните промени, а понякога ги забавят.

Налице са четири дългосрочни фактори, съдействащи за осъществяването на по-устойчиви структурни промени в световната икономика. Тоест, съществуват четири съществени признаци на геоикономическата мощ. На първо място сред тях е силата на знанието и демографският преход, на второ е аграрната трансформация и търсенето на ресурси, на трето - социалната и политическа трансформация (и особено нарастването на средната и предприемаческата класа) и на четвърто - финансовият потенциал за финансиране на военната мощ.

Както посочва през 1946 Уинстън Чърчил, империите на бъдещето ще бъдат "империи на ума". Знанията, т.е. човешките способности, са най-важния атрибут на мощта в съвременния свят. На свой ред, дългосрочните демографски промени влияят върху динамиката на мощта на знанията и имат както геоикономически, така и геополитически последици. Така, изместването на японската мощ от тази на Китай се обуславя от неговата демографска структура. Същото се отнася и за възхода на Индия. Ако дългосрочните демографски промени се съпровождат с инвестиции в човешките възможности, те могат да разширят значително рамките на производствените възможности на икономиката по решаващите направления. Държавите като САЩ, които са отворени за вътрешната миграция, могат да смекчат последиците от тези демографски промени. По-малко плуралистичните и недостатъчно отворени общества обаче, могат да се окажат в неизгодна позиция, дори да притежават потенциал да се превърнат в държави на знанието.

С аграрната трансформация са свързани няколко геоикономически последици. Най-важната е, че тя ускорява темповете на икономическия растеж, съдейства за развитието на индустрията и помага за гарантиране на продоволствената сигурност. Държавите с гарантиран достъп до природни ресурси разполагат с предимство пред онези, които зависят от вноса на жизненоважни ресурси, особено хранителни продукти и енергоносители.

Възходът на градската средна класа и на предприемаческата класа е ключово изискване за постигането на устойчив и дългосрочен икономически растеж. Икономическите институции и управлението са критично важни фактори в това отношение.

Разширяването на финансовите възможности на държавите вследствие на високите темпове на растеж и подобряването на управлението, осигурява финансовите ресурси, необходими както за изграждане и поддържане на необходимата инфраструктура, така и за формирането на значима технологична и военна мощ (10).

Всеки от тези фактори е важен за геоикономическата и геополитическа мощ на конкретната държава. Те обаче представляват дългосрочни структурни фактори и не могат да бъдат подложени на колебания от година на година във връзка със способността на държавите да решават тези проблеми. Дългосрочните прогнози за националната мощ следва да се базират на вероятните тенденции във всяко от тези явления. Така, анализаторите от Китайската академия за военни науки от доста време насам се опитват да определят "комплексната мощ" въз основа на такива геоикономически показатели като вътрешните икономически възможности и научно-техническия потенциал, социалното развитие, възможностите на държавата и т.н. (11).

В същото време обаче, съобразявайки се с тези дългосрочни тенденции, анализът на икономическата и политическа мощ, както и на рисковете, следва във всеки отделен момент да се базират на средносрочната възможност на съответната държава да се справи с "икономическите сътресения", които биха могли да окажат влияние върху тези дългосрочни тенденции. Така, финансовата криза може да има сериозни последици за дългосрочния растеж и общата национална мощ. Азиатската и трансатлантическата финансови кризи, както и европейската дългова криза, имаха силен ефект, като или ускориха, или забавиха тези дългосрочни структурни промени. Енергийният шок ще окаже сходно влияние върху националните възможности.

Опитвайки се да разберем взаимната връзка между икономическия и политически риск следва да правим разлика между риска от структурните промени, който е предсказуем и държавите могат да се "застраховат" от него посредством планирана политическа намеса, и риска от икономическите сътресения, които са много по-слабо податливи на планирана политическа намеса. Второто може да окаже влияние върху първото и обратното. В анализа на Световния икономически форум "Глобални рискове 2012" се изброяват пет различни типа рискове: икономически, екологичен, геополитически, социален и технологичен (12). Ясно е, че не всички рискове са от един и същи тип и с еднаква времева перспектива. В краткосрочна перспектива, политиката на намеса може да се окаже полезна само при определени типове рискове. Тоест, Европа може да формулира политически отговор на дълговата криза, но е в състояние да направи твърде малко за да компенсира възможните последици от демографския преход. "Кризата с недостига на питейна вода", който е посочен на пето място сред най-големите глобални предизвикателства, след "голямото неравенство в доходите", "хроничните бюджетни дисбаланси", "ръстът на емисиите на парникови газове" и "кибератаките", не може да се разреши лесно в краткосрочна перспектива, като другите четири източници на риск.

Освен това, способността на правителството да преодолее един риск, често зависи от възможността му да се справи с друг. Така например, "хроничните фискални дисбаланси", могат по-лесно да бъдат преодолени, ако управляващите разполагат с политически мандат и имат волята да съкратят "сериозните диспропорции в доходите". Никъде взаимодействието между политическите и икономическите рискове не е по-очевидно, отколкото в националната политика. В края на краищата, изборът се формира от динамиката на мощта. В международните отношения също са налице сходни варианти, които могат да бъдат реализирани. Политическият избор винаги има своите икономически последици, а геоикономиката се опира на геополитиката, в същата степен, в която икономиката се опира на политиката.

Мощта до голяма степен зависи от просперитета, от друга страна обаче, просперитетът е функция на мощта. Разбира се, възможно е епизодичното им разграничаване. Тоест, една държава може да е в състояние да осъществява или проектира по-голяма политическа или военна мощ, отколкото са икономическите и възможности. Отличен пример за това е Съветският съюз през 70-те години на ХХ век. По същия начин една просперираща държава може да упражнява влияние, надхвърлящо нейната военна и геополитическа мощ. Пример за това е Япония през 80-те. В крайна сметка обаче, както СССР, така и Япония не съумяват да издържат на този дисбаланс между икономическата и политическата мощ, защото не разполагат с четирите задължителни елементи на геоикономическа мощ.

 

Бележки:

1. Paul Kennedy, The Rise and Fall of the Great Powers: Economic Change and to Military Conflict From 1500 2000, Random House, New York, 1987, p. 439.
2. Виж: Mark P. Thirlwell, ‘The Return of Geo-economics: Globalisation and national Security’, Lowy Institute for International Policy, September 2010; Klaus Solberg Soilen, ‘The shift from Geopolitics to geoeconomics and the failure of our modern Social Sciences’’ Electronic Research Archive of Blekinge Institute of Technology; Michael D. Ward and Peter D. Hoff, ‘Analysing Dependencies in Geoeconomics and Geopolitics’, 2007.
3. Kennedy (1987), p. 513
4. Paolo Cecchini, /The European Challenge, 1992: The benefits of the Single Market/, Wildwood House, 1988.
5. Thirlwell (2011), p. 10
6. Pro-Active Policies by China in Response to Asian Financial Crisis, 17/11/2000. Ministry of Foreign Affairs, Beijing. http://www.fmprc.gov.cn/eng/ziliao/3602/3604/t18037.htm
7. Виж: Ch. 30, ‘The Asian Economic Crisis and India’s External Economic Relations’, in Sanjaya Baru, Strategic Consequences of India’s Economic Performance, Routledge, 2007.
8. Sanjaya Baru, ‘India: Rising through the slowdown,’ in Ashley J. Tellis, Andrew Marble and Travis Tanner, (Eds). /Strategic Asia 2009–10: Economic Meltdown and Geopolitical Stability, /National Bureau of Asian Research, Seattle, US. http://www.nbr.org/publications/issue.aspx?id=186
9. Hans Kundnani, ‘Germany as a Geo-economic Power’, /The Washington Quarterly/, Summer 2001. p 41. 10. Каутиля посочва в своя трактат "Артхасастра" (около 400 г.пр.н.е.), че армията се крепи на възможностите на хазната. Същата идея е в основата на тезата на Кенеди за "имперското свръхнапрягане на силите", както и на хипотезата на Фергюсън за "карето на властта", лансирана в книгата: Niall Ferguson, The Cash Nexus: Money and Power in the Modern World/, 1700-2000, Allen Lane The Penguin Press, 2001.
11. ‘Conceptualising economic security’(Ch.3) in Sanjaya Baru (2007). p76
12. World Economic Forum, /Global Risks 2012/, Geneva, 2012.

* Авторът е директор на Отдела за геоикономика и стратегия на Международния институт за стратегически изследвания в Лондон

{backbutton}

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.4/2017