На фона на конфликта между Запада и Русия заради анексията на Крим, в края на март 2014 германският канцлер Ангела Меркел поиска да бъде намалена зависимостта на ЕС от руските енергийни доставки и лансира идеята за "нов подход към цялата енергийна политика на Съюза". Тя направи това след разговорите си с канадския премиер Стивън Харпър, който пък предложи страната му да поеме част от доставките на енергоносители за ЕС: "Без оглед на руско-украинския конфликт, бихме искали да диверсифицираме износа си на енергоносители. Разполагаме с огромни енергийни ресурси, но в момента продаваме само на северноамериканския пазар". В същото време Харпър призова да се действа внимателно по въпроса за санкциите срещу Русия поради риска от подобни мерки за световната икономика. В тон с него, Меркел изрази надежда, че няма да се стигне до третата фаза в санкциите срещу Русия, т.е. до налагане на икономически санкции.
Може ли Америка да разреши "газовия проблем" на Европа?
Междувременно, президентът на САЩ Барак Обама също декларира готовност да помогне за решаването на "газовия проблем" на Европа, в случай, че срещу Москва все пак бъдат наложени и икономически санкции. На пресконференцията за резултатите от срещата между ЕС и САЩ в Брюксел в края на март той заяви: "Готови сме да разрешим износа на природен газ в количества, които да покрият ежедневната консумация на Европа".
В същото време обаче, както призна говорителят на Държавния департамент Дженифър Псаки, през следващите няколко години САЩ няма да са в състояние да помогнат на ЕС да диверсифицира доставките на природен газ. Като основна причина тя посочи техническите проблеми, свързани с инфраструктурата на газопроводите.
Въпреки това, председателят на Европейския съвет Херман ван Ромпой обяви, че страните членки ще предприемат мерки за ограничаване на зависимостта си от руските енергоносители. Според него, това може да стане чрез повишаване ефективността на използване на енергията, диверсификация на източниците на доставки и използването на възобновяеми енергийни източници. Повечето експерти обаче, оцениха твърденията на Ромпой като "твърде екстравагантни", особено на фона на разногласията в средите на американския елит относно подпомагането на Европа.
В тази връзка ще напомня, че през последните години Старият континент вече се е сблъсквал с непланирани прекъсвания на газовите доставки заради липсата на споразумение между Москва и Киев относно цената на руския енергоносител. Така, в началото на 2009, когато "Газпром" спря доставките на природен газ за Украйна, а украинският "Нафтогаз" реши в отговор да отклони част от транзитирания за Европа газ, от това пострадаха редица държави от Централна и Югоизточна Европа, които най-силно зависят от руските газови доставки. Това с най-голяма сила се отнася за България. Затова лесно можем да си представим, какво ще се случи, ако тези доставки бъдат прекратени отново.
Мнозина експерти посочват, че поне на теория, руските петролни доставки за Европа могат да бъдат заменени с американски, но за целта е необходимо политическо решение на управляващите в САЩ, с което да бъде отменена забраната за износ на суров петрол от страната, която действа от 70-те години на миналия век насам. Само че вземането на подобно решение ще стане изключително трудно, да не говорим, че дори то не е в състояние да ликвидира напълно зависимостта на Европа от руския петрол.
Замяната на руския природен газ пък ще бъде още по-сложно, ако въобще е възможно. Наистина в края на 2014 в щата Луизиана следва да бъде въведен в експлоатация терминал за втечнен газ, който ще се изнася в Европа, но не е ясно, дали процесът може да бъде ускорен. Сега в САЩ има един единствен терминал за втечнен газ, който е в Аляска и работи за Япония. В момента в Европа се изграждат няколко терминала за ректификация на втечнен природен газ (т.е. за превръщането му в "нормален" газ), което означава, че вероятно този проблем ще бъде решен, но наистина сериозните трудности са свързани с потенциалните доставчици на енергоносители, защото дори ако терминалът в Луизиана бъде завършен предсрочно, той не е в състояние да покрие напълно газовите потребности на европейския пазар.
Въпреки това Обама упорито настоява, че Европа следва да диверсифицира доставките на петрол и газ. В отговор Брюксел съобщи, че до средата на 2014 ще разработи план за усвояване на нови видове доставки на енергоносители, целящ намаляване на тези от Русия. Както можеше да се очаква, първата инициатива за диверсификацията беше лансирана от Полша, която на 70% зависи от доставките на "Газпром". Полският премиер Доналд Туск обяви, че в Европа се създава Енергиен съюз, в който трябва да влезе и Украйна.
Основни лобисти на идеята за внос на американски газ в ЕС са Великобритания и Полша, които дори предложиха темата да бъде включена в подготвяния договор за създаване на Трансатлантическа зона за свободна търговия между САЩ и ЕС. При това обаче, не се обръща внимание на обективно съществуващите пречки пред реализацията на подобен мащабен проект. Нито пък на факта, че широко рекламираната "шистова революция" в САЩ не може да осигури доставки на външните пазари на достатъчно конкурентоспособно (като цена) "синьо гориво" или, че по източното американско крайбрежие все още липсва необходимата инфраструктура.
Активното британско-полско лобиране на американските газови интереси в пространството на ЕС не е никаква изненада, особено след случилото се в Крим.
Междувременно обаче, в рязък контраст с всичко това, Великобритания съобщи, че планира да осъществи преки покупки на газ от Русия. В момента, руският газ стига до страната през територията на Германия и други европейски държави. От октомври 2014 обаче, голямата британска енергийна компания Centrica, която е собственик на British Gas, ще започне да осъществява директен внос на руски газ. Според местните медии, тези планове на Centrica продължават да са актуални, въпреки опитите на европейските политици да ограничат енергийната зависимост на страните си от Русия.
Според шефа на отдела за газ, въглища и електроенергия на Международната агенция по енергетика (МАЕ) Ласло Варо, ако положи наистина сериозни усилия, Европа би могла да получи известно количество газ от други източници, но това не е никак просто и ще изисква доста време. Проблемът е, че газовите договори по правило са дългосрочни и, на практика, целият обем изнасян природен газ се доставя съобразно тези договори. Ситуацията може да се промени, само при появата на нови мащабни източници на газ, което едва ли е възможно.
Затова Европа поне още няколко десетилетия ще остане най-големия потребител на руски природен газ, тъй като рязкото нарастване на вътрешния добив на енергоносители, например за сметка на шистовия газ, ще бъде изключително трудно постижимо. Реалната ситуация е такава, че в момента някои членове на ЕС, като България, Литва, Латвия, Естония, Финландия, Чехия и Словакия зависят на 100% от руския газ.
Атаката срещу проекта "Южен поток" и последиците за България
Неслучайно, в началото на април 2014 министърът на икономиката и енергетиката Драгомир Стойнев изрази сериозна загриженост във връзка с възможността проектът за газопровода "Южен поток" да се превърне в жертва на отношенията между Москва и Брюксел. В тази връзка той препоръча и на еврокомисаря по енергетика Гюнтер Йотингер да се съобразява с мнението на всички членки, обвързани с проекта и подчерта, че става въпрос и за солидарност, т.е. както има "Северен поток", така може да има "Южен поток". Както е известно, газопроводът ще минава през най-бедните региони в България, ще създаде работни места и няма да струва нито стотинка на бюджета. По повод приетите на първо четене промени в Закона за енергетиката, изключващи морското трасе на тръбопровода от изискванията на ЕС и други компании освен "Газпром" да имат достъп до тръбата, министър Стойнев подчерта, че става дума за трасе, което няма да минава през територия на ЕС и според българската страна за него не би трябвало да важи т.нар. Трети енергиен пакет. Впрочем, едва ли някой у нас е забравил кошмара с газовата криза от 2009, когато никой не компенсира България за загубите от над 500 млн. лв.
Междувременно обаче, Украйна призова ЕС да прекрати реализирането на проекта „Южен поток”. Според представителя на новите украински власти в Брюксел Константин Елисеев: „ЕС трябва да направи всичко, което е по силите му, за да замрази проекта за газопровода „Южен поток”, тъй като е очевидно, че той противоречи на законодателството на Съюза”. В същата посока бе и предложената и гласувана на 17 април в Европейския парламент резолюция, препоръчваща икономически санкции, включително за енергийни фирми, както и намаляване на зависимостта от руския петрол и газ и насочена директно срещу "Южен поток".
Срещу подобни мерки обаче се обявява значителна част от европейския и особено германия бизнес. Както обяви ръководителят на брюкселския офис на немския концерн BASF (най-голямата химическа компания в света) Волфганг Вебер: "Запознати сме с дискусиите и с твърденията на хора в Еврокомисията, че проектът за газопровода "Южен поток" трябва да бъде преразгледан. В същото време, базирайки се на трийсетгодишния си опит от работа с "Газпром", смятаме, че отказът от него не изглежда добра идея. Ден след ден руснаците изпълняват своите задължения по договорите". Както е известно, BASF използва газ като суровина в своите химически заводи и като енергиен източник. Компанията има дял в проекта "Южен поток" чрез своята дъщерна фирма Wintershall Holding, както и смесена фирма с "Газпром".
За страната ни забавянето, да не говорим за евентуалното спиране на реализацията на проекта, би имало изключително негативен икономически ефект. Впрочем, както посочва главният икономист на Института за пазарна икономика Десислава Николова, България е една от страните, които най-силно ще усетят евентуални санкции на международната общност спрямо Русия във връзка с украинската криза, подчертавайки, че както Украйна, така и Русия са сред основните ни икономически партньори.
Ако проектът за газопровода действително бъде преустановен, страната ни би загубила възможността за разкриване на над пет хиляди нови работни места само в най-бедния си регион (Северозападна България), да не говорим, че би породило несигурност относно доставките на природен газ въобще. Освен това ще бъдат загубени планираните около три милиарда лева външни инвестиции по изграждането на тръбопровода на българска територия, което трябва да бъде осъществено изцяло от български фирми. Възможно е също в резултат от подобно развитие (и особено ако бъдат ожесточени санкциите срещу Русия), България да загуби още 3 млрд. евро потенциални руски инвестиции в развитието на базовата транспортна инфраструктура по Черно море и река Дунав, за която ЕС не ни отпуска почти никакви средства. За подобна възможност бе съобщено в края на март 2014, по време на срещaта на членове на Българо-руската търговско-промишлена палата с премиера Пламен Орешарски и министрите на транспорта и икономиката Данаил Папазов и Драгомир Стойнев. Сред проектите,които се визират, са жп магистралата между Варна и Русе и модернизацията на жп линията Варна – Горна Оряховица – София, като предложението за руско участие в тях е било отправено неотдавна към министър Данаил Папазов.
Междувременно, в средата на април стана ясно, че проектът за газопровод „Южен поток” получава допълнителна подкрепа от Турция, чието правителство съобщи, че може да допусне преминаването на газопровода през турска територия. Според министъра на енергетиката Танер Йълдъз, турското правителство ще обмисли възможността за прокарване на газопровода през територията на страната, ако получи такова предложение от Москва, като въпрос ще бъде тема на преговори между двете страни в Анкара. Тоест, много вероятно е проектът все пак да бъде реализиран, дори ако България бъде принудена от Брюксел да замрази участието си в него. При всички случаи, при подобно развитие страната би следвало да предяви насрещни финансови претенции към Европейската комисия с цел да бъдат компенсирани загубите и от евентуалното и отстраняване от проекта.
Реалистични ли са очакванията за намаляване на зависимостта от руския газ
Както вече споменах по-горе, Брюксел възнамерява да намали зависимост на Европа от руския природен газ чрез повишаване ефективността на използване на наличната енергия, което да ограничи търсенето на енергоносители, както и чрез преразпределяне на доставките и използването на възобновяеми енергийни източници. Това обаче е възможно само в дългосрочна перспектива. Дори Германия, където през 2013 делът на руския газ бе едва 28% (в Италия например, той е 38%), е прекалено зависима от него и, поне засега, не може да си позволи да намалява тази зависимост с достатъчно бързи темпове, макар че се опитва да го направи от доста време насам. За страни като България пък няма какво да говорим. Освен това, експертите прогнозират, че през следващите години добивите на природен газ в други региони на Европа ще падат, като паралелно с това ще намаляват и запасите от този енергоносител в Холандия, Великобритания и Норвегия. Затова пък газовото потребление на континента ще продължи да нараства, достигайки през 2020 700 млрд. куб. м годишно (днес то е 650 млрд. куб. м). При това е неясно, откъде Европа може да получи недостигащите и количества газ. Защото газовите доставки от САЩ за Европа ще имат по-скоро политически, отколкото икономически измерения, тъй като не бива да очакваме, че те могат да се осъществяват в наистина големи обеми.
Действително САЩ разполагат с достатъчно газ, който биха могли да изнасят, но (както вече споменах), засега те не разполагат с инфраструктурата, необходима за транзитирането на втечнен природен газ, а това е единствената възможност той да се достави по море в Европа. При това, дори за водещата германска икономика пълният преход към втечнен газ може да се окаже неоправдано скъп, да не говорим за другите държави, като България например.
Както е известно, през 2013 делът на руските енергоносители на европейския пазар достигна 34%, което е с 1% повече, отколкото предвиждаше енергийната стратегия на ЕС. Което означава, че радикалната трансформация на този пазар едва ли е възможна. Тя би могла да стане факт само, ако междувременно бъдат открити нови видове енергоносители, но в сегашната ситуация това няма как да се случи.
Нещо повече, ако не станем свидетели на драматични промени, в средносрочна и дългосрочна перспектива делът на руския газ на европейския енергиен пазар ще продължи да нараства. Повечето находища са почти изчерпани. Що се отнася до Алжир, газовият му износ непрекъснато намалява. По отношение на очаквания внос на втечнен газ от САЩ, той също изглежда доста проблематичен. В САЩ чак до 2012 имаше дефицит на природен газ (макар че този дефицит непрекъснато намаляваше). През 2013 за първи път беше регистриран профицит, но той е твърде малък и, поне засега, остава неясно, колко американски втечнен газ ще може да бъде доставян на европейския пазар. Що се отнася до Норвегия - това е единственият източник на газ за Европа, където е налице известен ръст, само че тази страна не е член на ЕС и продава газ не само в Европа.
От друга страна, напоследък се откриват нови находища в шелфа на Северния ледовит океан, където може, сравнително лесно, да се добиват петрол и газ. Вероятно разработката им ще стартира съвсем скоро, затова можем да очакваме на европейския енергиен пазар да се появи известно количество енергоносители и оттам, но то няма как да покрие гигантския дефицит, който ще настъпи в Европа, ако тя се откаже от руския газ. Впрочем, подобно развитие (колкото е малковероятно да изглежда) очевидно не притеснява руските производители, тъй като, както заяви наскоро президентът на "Роснефт" Игор Сечин, те има къде да пренасочат своята активност: "икономиката е глобална, а светът е голям и в него отдавна не управляват Европа или Америка"
Има ли реална алтернатива на руските газови доставки
Както изглежда, наднационалните органи на ЕС не възнамеряват да се ограничат с въвеждането на персонални санкции срещу редица руски висши държавни чиновници и представители на бизнеса. Показателни (и пряко касаещи България) в тази връзка са поредните и отново вдъхновени от кримските събития опити на определени влиятелни среди в Брюксел да "погребат" проекта за газопровода "Южен поток", по който ще се доставя природен газ за държавите от Южна и Централна Европа. При това, въпреки очевидно слабите шансове той да бъде заменен от някакъв достатъчно мащабен алтернативен проект. Нито Азербайджан, нито Туркменистан, нито Иран ще съумеят през следващите години да влязат със значително количества свои енергоносители на платежоспособния пазар на ЕС. Така, азербайджанският газ вероятно ще може да компенсира донякъде намаляващите доставки на енергоносители от Северна Африка (Алжир, Либия), както и да осигури известни допълнителни количества за нуждите на турската икономика, но не повече от това. Разработката на втората фаза на азербайджанското находище Шах Дениз би могла да осигури на европейския пазар максимум 16 млрд. куб. м природен газ, при положение, че през миналата 2013 потребностите му са били 55 млрд. куб.м.
Въпросът за доставките на туркменски газ пък изцяло зависи от изграждането на т.нар. Транскаспийски газопровод. Няма сериозни основания обаче, да очакваме, че прокарването му по дъното на Каспийско море може да стане факт през следващите 5-7 години. Освен това, липсва яснота за реалните експортни възможности за централноазиатската държава в западно направление. Според прогнозите на туркменистанското правителство, през 2016 износът на природен газ от страната може да достигне 80,7 млрд. куб. м, а до 2030 - 180 млрд. куб. м. В същото време обаче, експертите от МАЕ смятат, че през 2035 Туркменистан ще може да добива (но не и да изнася) не повече от 138 млрд. куб. м годишно.
Що се отнася до Иран, отношенията между режима на аятоласите и Запада са достатъчно сложни. Наистина, през последните месеци се очертава известно подобряване на политическия климат между Техеран и западните столици, но до пълното разрешаване на съществуващите противоречия предстои да бъде изминат много дълъг път. Освен това, надеждите на Брюксел, че иранският газ може да замести поне отчасти руските доставки се сблъскват не само с продължаващите противоречия между Запада и Иран в Близкия Изток и извън него. Техеран се ориентира към осъществяване на качествен пробив в своя енергиен сектор и постигане на значителен ръст на износа на петрол и газ, като бъдат достигнати и дори надхвърлени нивата отпреди въвеждането на санкциите срещу режима. При това се залага за привличането на западни инвестиции и технологии, без които иранците няма да могат в съкратени срокове да осъществят сериозен износ на природен газ. Както е известно обаче, през последните десет години вътрешното потребление на газ в страната нарасна двукратно: от 71 млрд. куб. м, през 2002, до 140 млрд. куб. м, през 2012. Покриването на собствените нужди от енергоносители поставя под въпрос сериозното нарастване на газовия износ на Иран.
Още по-съмнително пък изглежда иракското направление за внос на природен газ в Европа. Според плановете на Брюксел, най-отдалеченият във времето етап от разширяването на газовите доставки за европейския пазар по т.нар. Южен газов коридор (обединяващ мощностите на двата проектирани газопровода - Трансанадолския - TANAP, и Трансадриатическия - ТАР) е именно включването на перспективните находища в Северен Ирак. Става дума за трите етапа от преминаването на Южния газов коридор в режим на пълно натоварване. На първият етап, част от европейското търсене ще се покрива за сметка на азербайджанския газ. На втория етап по тръбопроводите на Южния газов коридор трябва да започне да се подава туркменски газ. Но едва включването, на третия етап, на северноиракските находища, ще позволи по Южния газов коридор да се доставят обеми, съпоставими с руските газови доставки.
Тази стратегия може доста ясно да се проследи и в позицията на енергийната дипломация на САЩ. Преди да бъде назначен за посланик на САЩ в Азербайджан Ричард Морнигстар работеше изключително активно за прокарването на идеята за Южния газов коридор. Така например, през ноември 2011, по време на срещата си с азербайджанския президент Илхам Алиев, Морнингстар (който тогава беше специален представител на държавния секретар на САЩ по енергийните въпроси в Евразия) заяви, че Вашингтон предпочита проектът да стартира с по-малкия газопровод, който може да бъде разширен, когато станат достъпни нови и по-големи обеми природен газ.
Според екперти от руския "Газпром", през 2025 Европа ще се нуждае от 145 млрд. куб. м вносен природен газ, като през 2030 тази цифра ще нарасне до 200 млрд. куб. м. Предвид очаквания ръст на търсенето на природен газ в Европа, от руския гигант неведнъж са изразявали готовност да доставят на "енергийния пазар на континента толкова газ, колкото му е необходимо". Разбира се, ако в Брюксел решат да наложат икономически санкции на Русия, това предложение автоматично ще отпадне, а Европа неминуемо ще се изправи пред много сериозни проблеми.
* Българско геополитическо дружество
{backbutton}
