19
Съб, Сеп
22 New Articles

Ролята на Анкара в трансформацията на Големия Близък Изток

брой1 2013
Typography

Промените в силовия баланс в т.нар. Голям Близък Изток принуждават големите регионални играчи да търсят създаването на нови междудържавни конфигурации. Сред заинтересованите от появата на такива конфигурации в Близкия и Средния Изток са Турция, Египет, Пакистан и Саудитска Арабия, която нерядко действа в тандем с Катар. Всеки от изброените играчи демонстрира различна степен на активност в инициирането на нови многостранни обвързаности, като (поне за момента) най-активна в това отношение изглежда турската близкоизточна политика.

В Анкара очевидно не страдат от илюзии по въпроса за приемането на такава голяма мюсюлманска държава като Турция в ЕС. След всяко поредно посещение в Европа и на срещите си с водещите европейски политици турските лидери все повече се убеждават, че следва да пренасочат основния вектор на своята геополитика към Близкия Изток, където нараства усещането за нарастващ вакуум на влиянието на външните и регионални сили.

Турция реанимира идеята за Османската империя

"Турция си запазва правото да се въоръжава с всякакви видове оръжие с цел да гарантира защитата си от всяка заплаха, изхождаща от Сирия" - така президентът Абдула Гюл коментира искането на Анкара НАТО да разположи на турска територия ракети „Пейтриът” (заповедта за това беше подписана от държавния секретар по отбраната на САЩ Леон Панета през декември 2012, след което последва и фактическото им разполагане). По този повод, главнокомандващия на иранската армия Хасан Фирузабади, заяви, че инсталирането от страна на НАТО на ракетни системи „Пейтриът” на сирийско-турската граница създава заплаха от Трета световна война.

Всъщност, разполагането на ракетите е само част от по-глобалните планове за разгръщане на системи за противоракетна отбрана (ПРО) в Турция. В тази връзка, мнозина експерти напомнят, че Турция участва в американската система за ПРО още от есента на 2010. Тогава обаче се твърдеше, че нейните елементи на турска територия са предназначени да противодействат на евентуална иранска заплаха. Тази постановка се съдържаше, в частност, в документите от срещата на НАТО в Лисабон през ноември 2010, макар че самата Анкара държеше източникът на заплахата да не се конкретизира. Сега обаче, в „заплаха” за Турция се превърна Сирия. Решението за разполагането на американските ракети беше взето на фона на усилената обработка на турското обществено мнение, на което се внушава, че страната е в правото си да предприеме военна намеса в Сирия. Всичко това не може да не тревожи Техерен, който предупреди Анкара, че ако подобно нещо се случи, може да нанесе удар по обектите на НАТО в Турция.

На практика, Турция се превръща в основния плацдарм на силовата политика на Запада в региона. Сред самите турски анализатори обаче, има мнозина, които смятат, че представяйки съседните мюсюлмански държави като източник на заплаха, Анкара рискува повече да загуби, отколкото да спечели. Въпреки, това, опитвайки да повишат международния си имидж с всички възможни средства, сегашните турски управляващи решиха да се опрат на Вашингтон. Включително и защото става все по-ясно, че не могат да се опрат на Брюксел. Доскоро Турция демонстрираше твърда решимост да стане „част от обединена Европа”. Само че брюкселските еврократи не са склонни да и отворят широко вратата за това. Тази двусмислена ситуация се обуславя от от взаимните съмнения относно целесъобразността на по-натъшната интеграция. Както е известно, турския поход към Европа започна още през 1959, а през 2005 стартира качествено нов етап в преговорния процес, който обаче четири години по-късно се оказа в задънена улица и оттогава насам не може да излезе от нея. В крайна сметка, съдбата на турската евроинтеграция ще си остане неясна, поне в обозримо бъдеще. Впрочем, германският канцлер Меркел достатъчно ясно се обяви против влизането на Турция в ЕС, предлагайки и вместо това статута на "привилегирован партньор". Мнозина в Европа пък смятат, че трябва да се престане с даването на празни обещания на Анкара, като вместо това усилията се съсредоточат върху създаването на общо икономическо и културно пространство с Турция. На практика, европейското обществено мнение изглежда все по-склонно да приеме, че Турция не е европейска държава, никога не е била и едва ли ще стане такава в бъдеще. На свой ред, турското обществено мнение също смята, че интеграцията на страната в ЕС би имала изкуствен характер и, че е крайно време този въпрос да не бъде поставян на първо място в турския външнополитически дневен ред. Днес погледите на турците все повече се обръщат на Изток. Неслучайно, както европейските и американските, така и турските анализатори непрекъснато акцентират върху реанимацията на идеята за Османската империя, която навремето е включвала половината мюсюлмански свят, а също Балканите и Южен Кавказ. При това мнозина от тях смятат, че е налице своеобразен синтез между пантюркизма и неоосманизма. При всички случаи този тип идеи срещат разбиране в турското общество. Още повече, че според местния елит на изток от Турция се е формирал политически вакуум и след като политиката (също както и природата) не търпи празните пространство, Анкара е в правото си да се опита да го запълни.

Както посочва в тази връзка доцентът от Института за стратегически изследвания в Анкара Мехмед Акиф Окур: "Днес в света се извършват важни промени. На свой ред, Турция ще опита да си извоюва определени позиции в хода на тези процеси на трансформация и сегашната и външна политика цели именно това. Същността на осъществяващите си глобални промени е, че световният ред се трансформира от еднополюсен в многополюсен. Западът, начело със САЩ, го е осъзнал и вече започна да преразпределя силите си. Така например, Вашингтон постепенно ограничава присъствието си в Близкия Изток и отделя повече внимание на Азия, където в момента се разгръща основната битка за влияние в света. Турската политика пък се базира на предпоставката, че с намаляването на американското присъствие в региона, както вече стана в Ирак, създалият се там вакуум ще бъде запълнен от регионалните сили. Тоест, Турция е твърдо решена да стане една от силите, способни да запълнят този вакуум на влияние. Затова турската външна политика цели разширяване на връзките с държавите от близкоизточния регион. И тази политика се подкрепя от обществото, защото в миналото Турция е била част от една велика държава - Османската империя, и турският народ не го е забравил. Той смята, че е загубил присъщото му величие и сега се опитва да си го възвърне. Турската общественост подкрепя активната външна политика, която би позволила на страната да възстанови загубения си след Първата световна война статут на велика държава. Според мен, именно тази психология на турската нация, както и динамично развиващата се национална икономика, са опорите, върху които се гради активната външна политика на Анкара".

Действително, в резултат от Първата световна война, Турция се превръща от фактически хегемон в Близкия Изток в раздиран от вътрешни противоречия придатък на Запада. Това нанася жесток удар по турското самосъзнание. Както е известно, от времето на Ататюрк насам религията беше отделена от държавата и ислямът не оказваше почти никакво влияние върху турската политика. Нямаше как обаче, след като стигне до мъртвата си точка, махалото да не тръгне в обратната посока. Сегашните управляващи съзнателно рушат наследството на Ататюрк и открито се ориентират към ислямските ценности. Неслучайно, мнозина на Запад усещат в реториката на Анкара все по-отчетливи войнствени нотки. Което е свързано с простия факт, че управляващата Партия на справедливостта и развитието успя да обедини турската нация около нов имперски проект.

Сред първите стъпки по реализацията на този проект е и турската подкрепа за сирийската опозиция. Като цяло, поредицата от вътрешни конфликти, станала известна като "арабската пролет", умело се използва от Анкара в усилията и да си извоюва ролята на регионален хегемон. И, ако в Либия тези усилия се ограничаваха до доставките на оръжие, в Сирия към това следва да добавим и базите на бунтовниците на турска територия, и много други неща. С други думи, турската стратегия включва последователното отслабване позицията на другите претенденти за регионално лидерство. И макар че мнозина смятат тази стратегия за съмнителна от морално-етична гледна точка, истината е, че регионалната тежест на Турция вече е много по-голяма, отколкото преди десетина години например. Както посочва в тази връзка военният експерт от Университета Билкент в Анкара Корай Гюрбюз: "За да се даде адекватна оценка на ролята и мястото на Турция на световната сцена, следва да анализираме общите и граждански и военни ресурси. От гледна точка на гражданските ресурси, от голямо значение е ключовото географско положение на страната. Тя се намира в непосредствена близост с държавите от Близкия и Средния Изток, Русия, балканските държави и Кавказ. Турската територия е важен коридор за транзита на стратегически суровини. И в момента в страната се изграждат нови тръбопроводи, благодарение на които цените на петрола и природния газ на вътрешния пазар намаляват. Както е известно, Турция е член на НАТО, като в рамките на алианса турската армия е втората по численост. От друга страна, Турция е мюсюлманска държава, което е от полза за партньорите и от пакта, тъй като, докато тя е в него, той не може да се представя от противниците му като "кръстоносна армия", враждебна на ислямския свят. Ако Турция не участваше в операциите на НАТО в Либия и Афганистан, те вероятно биха били възприети като "кръстоносни походи". Тоест, НАТО има повече полза от Турция, отколкото тя от пакта. В момента Анкара силно зависи от решенията на Северноатлантическия алианс, който в крайна сметка се доминира от САЩ и Великобритания. Ето защо, поне според мен, турското членство в НАТО не носи нищо добро на страната. Ако Турция се беше ориентирала към по-самостоятелно поведение, вероятно ролята и на световната сцена щеше да е съвършено различна".

Впрочем, някои турски политици и експерти виждат своеобразен съвремен аналог на Османската империя и в т.нар. Евразийски съюз. Засега липсват някакви ясни контури на турското участие в подобно хипотетично наддържавно образувание, но дискусии за евентуалното му формиране се водят отдавна. Според известния руски експерт Станислав Тарасов, дори и ако между хипотетичния Евразийски съюз с турско участие и реално съществуващата Евразийска икономическа общност (EврАзИО, в която участват Русия, Беларус, Казахстан, Таджикистан, Узбекистан, Киргизстан) могат да се прокарат някакви паралели, те са само външни. Той смята, че на практика става дума за турски "контрапроект", т.е. за битка за влияние в евразийското пространство. На свой ред, Инеса Иванова от Института по изтокознание към Руската академия на науките твърди, че спекулациите за евентуалното създаване на Евразийски съюз с турско участие са само елемент от сложната "европейска игра" на Анкара: "Идеята въобще не е нова и отдавна се прокарва като алтернатива на ЕС. Турция тихомълком работи именно в тази посока. Така, през юни 2012 тя стана партньор на ШОС по диалога. В същото време Анкара засилва активността си, включително политическата, в рамките на Организацията за икономическо сътрудничество (ОИС), в която, освен нея, членуват Пакистан, Иран и централноазиатските държави. Тоест, от една страна Турция ще продължи да разиграва тази карта и да говори за Евразия, като активно действа в това направление, но от друга няма да се откаже от курса си към интеграция в ЕС. В същото време следва да сме наясно, че Турция няма възможност да формира съюз в Евразия без руско участие. Това е напълно изключено".

Макар че мнозина турски експерти смятат членството на страната си в НАТО за препятствие по пътя към евентуални доминирани от Анкара регионални интеграционни процеси, правителството очевидно не мисли така. При всички случи обаче, анализаторите са единодушни, че Турция следва трезво да оценява възможностите си и да следва разумна външна политика. В противен случай тя е обречена да си остане проводник на чужди интереси, пък макар и на по-обширно пространство, отколкото в миналото.

Лидерските амбиции на Анкара в Близкия Изток

На провелия се през септември 2012 Четвърти конгрес на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) за пореден път бяха потвърдени претенциите на турското ръководство за водещите позиции на страната в ислямския свят и ролята и на "системообразуващ фактор" в регионалните процеси в т.нар. Голям Близък Изток. Наистина, все още малцина от лидерите в региона са склонни да признаят открито това, което заяви на конгреса водачът на ХАМАС Халед Машаал: "Ердоган, днес ти си не само лидер на Турция, но и на ислямския свят", но вероятно си мислят същото. Друг въпрос, разбира се, е, доколко са искрени елитите в Египет, Пакистан и Саудитска Арабия, когато възприемат с мълчаливо одобрение лидерската активност на Анкара в опитите за разрешаване на острите регионални проблеми. Кайро, Исламабад и Риад очевидно не могат да не осъзнават, че Турция е най-стабилния, икономически развит и притежаващ най-големи външнополитически възможности играч. Много важна роля играе и турската военна мощ, членството на страната в НАТО и двустранните и отношения със САЩ.

Само че голото признание на турското лидерство в региона от страна на другите играчи в него не е достатъчно за формирането на необходимите системни елементи на новите междудържавни конфигурации. За целта е необходима основа за сближаването на всички големи държави от Близкия и Средния Изток, като тя следва да притежава собствена идеология и политическа мотивация.

В тази връзка прави впечатление, че в последните програмни изявления на различни представители на сегашното турско ръководство умереноислямистката идеология съзнателно беше изместена на заден план, за сметка на идеята за т.нар. "консервативна демокрация", изповядвана от управляващата ПСР. Така, на последния партиен конгрес Ердоган обяви, че съпартийците му "се смятат за консервативни демократи... и концентират усилията си за промяна по отношение на основните права и свободи. Тази политика вече излезе извън границите на страната и се превърна в пример за всички мюсюлмански държави".

Разбира се, турският премиер малко избързва, определяйки "консервативната демокрация" като вече възприет от всички мюсюлмански държави пример, но не можем да отречем факта, че съществуват определени предпоставки за обединяване интересите на Египет, Пакистан, Саудитска Арабия и Турция именно на този идеологическа основа. Още повече, че в лансираното от Ердоган понятие "консервативна демокрация" доминира традиционализмът, т.е. запазването на приемствеността с предишните етапи на развитие, което допада на отнасящите си изключително предпазливо към всички прояви на демокрацията режими, като саудитския например.

Тук е мястото да споменем и за едно, чисто икономическо измерение на тази консолидация. Движеща сила на смайващия турски икономически растеж беше (както и в Испания например) кредитната експанзия. Така, през 2011 нивото на кредитиране на населението достигна до 30% за гражданите и 40% за бизнеса. И тъй като породеното от заемите търсене не можеше да бъде покрито от местното производство, бюджетният дефицит нарасна почти до 45%, през 2011 - най-вече, защото голяма част от кредитите отиде за покупка на долари и на вносни стоки. Наистина, в сравнение с Южна Европа, турският дълг не изглежда голям, но през последните години нараства с бързи темпове. Така, докато в Европа са разтревожени от финансовата криза в Италия, чиито дълг се удвои за последните седем години, никой не обръща внимание, че в Турция това стана само за година и половина, нито се наема да прогнозира какво ще се случи до лятото на 2013. Това означава, че Турция се намира в дълбока финансови криза, развиваща се без особен шум, но бързо и необратимо. Турското общество още не го е осъзнало, но във финансовия сектор вече са наясно за перспективите в съвсем близко бъдеще, а също и как това ще се отрази върху политиката на страната. Истината е, че Саудитска Арабия, а също ОАЕ и Катар, които напоследък се сдобиха с голямо количество турски ценни книжа, вече разполагат с мощен инструмент за натиск върху правителството в Анкара.

Сред политическите мотиви за консолидацията на големите регионални играчи с водещата роля на Турция, следва да посочим и общата им заинтересованост от стабилизацията на процесите в Големия Близък Изток и избягване ескалацията на "революционните събития". В същото време, в региона все още не съществуват необходимите предпоставки за формирането, под егидата на Анкара, на някаква "близкоизточна НАТО", или на регионални системи за колективна сигурност като вече несъществуващата CENTO (разпаднала се след ислямската революция в Иран, през 1979). В същото време турската визия относно водещата роля на страната като системообразуващо ядро говори именно за наличието на такъв дългосрочен сценарий. Фактор в тази посока е и общата позиция на големите регионални сили относно реализацията на стратегия за сдържането на Иран.

Египет, Пакистан, Саудитска Арабия и Турция са склонни да работят за въпросното "сдържане" без оглед на това, дали иранската ядрена програма действително има военен характер. С други думи, тези четири държави искат да бъда ограничено външнополитическото влияние на Иран, назависимо дали тази страна ще разполага някой ден с ядрено оръжие или не.

Това движение към формирането на "близкоизточна НАТО" или на подобен военнополитически блок в региона стартира с провеждането на съвместни военни учения, които засега се реализират само в двустранен формат, но във всички тях участва Турция. Така, през октомври 2012 тя проведе съвместни военноморски маневри с Египет в Източното Средиземноморие. Месец по-късно пък беше осъществено турско-пакистанско военноморско учение, наречено "Син кит". Пак през октомври турският парламент одобри споразумение за съвместни военни учения със Саудитска Арабия.

Особено важно за Анкара, както впрочем и за Вашингтон, който и осигурява дипломатически и военно-политически "чадър", е привличането на Пакистан в групата на държавите, склонни да реализират стратегията за сдържане на Иран. Фактът че Пакистан и Иран имат дълга обща граница, големият брой скрити противоречия между двете страни, които Исламабад все още не е склонен да изведе на преден план в отношенията си с Техеран, карат Турция и САЩ да работят още по-активно за организирането на мащабно и обкръжаващо отвсякъде Иран "сдържане".

В същото време, редица западноевропейски и американски анализатори посочват, че сред военните кръгове в Пакистан (които традиционно разполагат с голямо влияние в страната) съществува стремеж към развитие на отношенията с Турция и САЩ. В тази връзка се подчертава, че на срещите между различви високопоставени американски и пакистански представители, Вашингтон нееднократно е потвърждавал, че разглежда отношенията си с Исламабад именно през призмата на пакистанско-иранските отношения. Впрочем, засега в  тези отношения не се забелязват признаци за конфронтация, но потенциал за такава конфронтация в бъдеще все пак съществува. Да си припомним само коренно различния начин, по който Иран и Пакистан реагираха на събитията в Бахрейн, довели до изпращането в тази страна на саудитски военни части. Сериозни различия съществуват в оценките и подходите към подкрепата на отделни политически групировки в Афганистан, да не говорим за тайно подкрепяният от Пакистан сепаратизъм на белуджите, населяващи най-изостаналата икономически иранска провинция Систан и Белуджистан.

Сред важните фактори, определящи политическата мотивация на големите регинални играчи в Близкия и Средния Изток, е не само демонстрацията на военна мощ за "сдържането" на Иран, а и тясното взаимодействие по най-деликатният в момента за Техеран въпрос с общорегионално значение - сирийския конфликт. Сътрудничеството между Турция, Пакистан и Саудитска Арабия по този проблем, включително по линия на техните военни ръководства и на специалните им служби, не е тайна за Иран. Напоследък обаче, към това се добавиха и по-мащабни планове за ограничаването на иранското влияние в региона. В центъра на тези планове, които се разработват във Вашингтон, включително с помощта на редица известни турски анализатори, е прекъсване връзките на Иран с неговите, и без това малобройни, партньори в региона - правителството в Багдад, режимът в Дамаск и движението "Хизбула" в Ливан.

Най-интересното в случая е, че тази стратегия се основава на доста парадоксалната за Турция предпоставка, че за Анкара може да се окаже изгодно поощряването на т.нар. "контролиран сепаратизъм" в Сирийски Кюрдистан (т.е. в северните сирийски провинции). Различни "мозъчни центрове" във Вашингтон усилено разработват планове за фрагментацията на Сирия, в резултат от проточилия се въоръжен конфликт, на няколко "суверенни" територии - на друзите, на алауитите, на кюрдите и на сунитското арабско мнозинство.

За Турция, а вероятно и за Египет, Пакистан и Саудитска Арабия, основната цел при подобна фрагментация на Сирия е противодействието на шиитското влияние на Иран, което в момента се реализира по оста Техеран-Багдад-Дамаск-„Хизбула”. Според привържениците на тази стратегия, "балканизацията" на Сирия би представлявала "уникална възможност" за Турция.

Въпросът за формирането на регионални структури, в които да участват само страни от региона и които да могат да съдействат за стабилизацията на процесите в него и да предложат посредническите си услуги за прекратяване на конфликта в Сирия, действително е назрял и се нуждае от практически отговор. Само че очертаните по-горе предполагаеми схеми, под турска егида, съдържат определени конфронтационни елементи, а освен това са непрозрачни и насочени към постигането на такива деструктивни цели на определени външни сили, като изолацията на Иран и неговото политическо и икономическо "задушаване". Едно наистина адекватно решение на съществуващите в Големия Близък Изток проблеми изисква не изолацията, а максималното ангажиране на Иран в схемите за регионална стабилизация.

В този контекст, позицията на Китай и Русия за привличане на регионалните сили за разрешаване на острите конфликти в Близкия и Средния Изток, изглежда добра основа. Както е известно, Москва обяви, че подкрепя инициативата на египетския президент Мурси за формирането на регионален "четириъгълник" с участието на Египет, Иран, Саудитска Арабия и Турция. Това бе официално потвърдено и от руския външен министър Сергей Лавров в Кайро, в началото на ноември 2012.

Грешките в турската външна политика

В своята появила се наскоро книга „Външна политика на ръба”, бившият представител на Турция в НАТО Юнур Оймен, който днес е депутат от опозиционната Народно-републиканска партия прави прави задълбочен анализ на основните проблеми на турската външна политика през десетгодишното управление на ПСР. В нея той посочва, че макар Турция да си е извоювала позиция на сравнително силна регионална държава, тя не притежава необходимата мощ за да влияе върху глобалната политика. Затова, имайки предвид географското и положение и факта, че е заобиколена от такива силно проблемни региони като Балканите, Кавказ и Близкия Изток, за да може да предприема самостоятелни решения Анкара трябва да е в състояние да контролира и поддържа крехкия баланс в отношенията си с такива световни сили като САЩ, Русия и Китай. Според Оймен, през последните десет години, турската външна политика е демонстрирала три фундаментални надостатъка:

- прекалено идеологизиран подход, в рамките на който националните и глобални реалности се разглеждат през призмата на собствената идеология на ПСР, което отдалечава турската външна политика от реалността;

- турската външна политика, до голяма степен, си остава управлявана отвън (т.е. от САЩ), в резултат от което не е в състояние в достатъчна степен за защити националните интереси;

- прекалено честата промяна на принципите и позициите на турската външна политика, ерозира доверието към страната и също пречи на последователната защита на националните интереси.

Така, що се отнася до идеологията, Оймен твърди, че при управлението на ПСР е осъществен преход от външна политика, концентрирана върху членството в ЕС, към такава, ориентирана към ислямско-арабската ос, в резултат от което положението на Турция спрямо Запада е било дестабилизирано. Освен това, в случая с иракската и сирийската кризи, Анкара е възприела отдавна отречения „мазхабен” (т.е. подчертано просунитски) подход, което значително е ерозирало влиянието и в региона.

В същото време, прекаленото сближаване със САЩ и контролираната от американците „прагматична” външна политика на Турция са излезли извън рамките на допустимото. Оймен посочва, че сред резултатите от погрешно управляваната турска външна политика е възможността САЩ съзнателно да се „самоотстранят” от сирийската криза, опитвайки се да използват Анкара като основен външен инструмент за разрешаването и. Според него, честата смяна на принципите, целите , действията и реториката е нарушила последователността в турските действия и в приеманите от Анкара решения, което пък е довело до понижаване нивото на доверие към нея от страна на другите държави, в рамките на кризите в Либия, Ирак и Сирия.

* Българско геополитическо дружество


{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2020