Постмодерното Средновековие: визия за Европа през 2030

В бъдеще, глобализацията неминуемо ще доведе до отслабване на националната държава. А продължителният процес на преход към глобално правителство, ще се окаже, също както и през Средните векове, епоха на много сериозна нестабилност. Но европейската структура на управление ще продължи да доминира, включително и в САЩ. И тъкмо това ще се окаже пътят към мира, защото този модел ще бъде заимстван от целия останал свят.

Европа е дала имената на всички исторически епоха и ще продължи да го прави и в бъдеще. Така, символ на Класическия свят е гръцкият просперитет; Средновековието следва разграбването на Рим от варварите; Европейският Ренесанс пък води до създаването на националните държави, трансформирали света, според собствените си представи.

И през ХХІ век Европа ще насочва и моделира усъвършенстването на постнационалните държави и съответстващото им постсъвременно управление, което също ще бъде възприето от целия останал свят. Всъщност, още днес са налице редица признаци за това, че светът се движи по „европейския път” Достатъчно е да видим например, как се развива сегашната финансова криза: все повече експерти посочват необходимостта да бъде открит баланс между американския ултралиберален капиталистически модел и централизираното планово ръководство на държавния тоталитаризъм. А оптималното съчетание между тези две крайности е именно европейският стил – т.е. моделът на социално-демократичния капитализъм.

Новото Средновековие

Нека се огледаме и видим, доколко съвременният политически пейзаж напомня на един от най-критичните периоди в европейската история, а именно Средновековието. Това е един продължителен и нееднозначен период, следователно може да послужи като идеална метафора за нашето време. Това е епоха на епидемии и прогрес, на търговски революции, на възникване и разширяване на империи, на кръстоносни походи и градове-държави, на  търговци и университети. Новото Средновековие, което се отъждествява с нашата епоха на постмодернистка глобализация, вече е започнало. Ще продължи възраждането на независимите градове-държави, като най-значима политическа единица. Днешният списък на „глобалните градове” – Ню Йорк, Лос Анжелос, Маями, Сау Паулу, Лондон, Дубай, Сингапур, Хонконг, Шанхай, Токио, постепенно ще включи и Александрия, Карачи, Истанбул и редица други. И днес, както и тогава, градовете-държави са най-вече търговски центрове, които постепенно се отделят от своята „национална опора”, загатвайки ни, че в бъдеще от първостепенно значение ще бъдат недържавните корпоративните субекти.

Днес държавните инвестиционни фондове вече се сливат с градовете-държави. Този съюз ще се превърне в утрешната Ханза, формирайки единна капиталистическа общност, „излъчваща” нови технологии към онези, които са разположени по периферията и. Така, Хамбург и Дубай подписаха споразумение за увеличаване обема на двустранната търговия и техническо сътрудничество.

Тези нови градове-държави ще се нуждаят и ще плащат за безопасността и защитата си, защото гарантирането на глобалната сигурност ще премине в корпоративните ръце на рицарите, наемните войници и кондотиерите на ХХІ век.

Средновековието е свидетел на множество иновации - като започнем с оръжията и свършим с компаса, всичко е насочено към разширяване на глобалното изследване и усвояване на пространството. Следователно, темпът на информационните и транспортни комуникации ще ни доведе много близо до абсолютния синхрон. Също както в редиците на милиардерите от индустриалната епоха изпъкват хора като Гети, Брансън и Амбари (богаташи, известни като спонсори на културата и изкуствата – б.р.) така в близко бъдеще можем да очакваме появата на своеобразни постмодернистки Медичи – мега-благодетели,  финансиращи космическите изследвания и управляващи териториите и производствата, подобно на средновековните князе.

С разширяването на империята в Евразийското пространство, Новото Средновековие ще стане многополюсно, или по-скоро аполярно, т.е. няма да се подчинява на един единствен световен лидер. По пътя на Карл Велики, опитал се да възроди свещената Римска империя, днес, повече от хиляда години по-късно, вървят мултиаспектните армади на Брюкселските Чиновници от Европейския съюз, настойчиво колонизиращи Балтика и Балканите, а в бъдеще и Анадола и Кавказ. Наистина, свещената им книга вече не е Библията, а „общото европейското законодателство”, 35-те глави на Lex Europea, които успешно интегрират страните-членки на ЕС.

Не само Украйна и Турция, но при повече късмет дори обезлюдената и непокорна Русия може да стане член на Европейския съюз до 2030. Дотогава Турция, която вече се е превърнала в една от главните енергийни артерии на Европа, ще поеме и ролята на основен търговски и инвестиционен коридор към Централна Азия и Близкия изток.  Магистралните мрежи, свързващи Анадола с Каспийско море, ще бъдат разширени на юг, към Сирия, Иран и Ирак, гарантирайки директен достъп до близкоизточните енергоносители и експортните маршрути на висококачествената европейска продукция.

През 2030, Близкият изток ще бъде интегрална част от разширената сфера на влияние на Европа. Макар че арабският свят ще е по-населен от Европа, енергийните му ресурси ще започнат да се изчерпват, а търговските му отношения ще го обвържат по-силно от всякога с европейските инвестиции в масовото производство на индустриални стоки – от автомобили до фотоелементи. Ислямът ще се окаже сломена религия, все още масово практикувана, но потисната от импулсите на икономическото развитие. По същия начин, по който Европа навремето се „откупи” от комунизма, тя ще „плати” за реформирането на Ислямизма и изграждането на конструктивна просперираща социална демокрация в тези региони.

Северноафриканските арабски държави, специализирали се в дребни производства и в селско стопанство с използване на външни ресурси, ще се окажат много тясно обвързани с Европа, с помощта на такива инструменти, като газопроводите например. Визията на Саркози за Средиземноморския съюз е своеобразно възраждане на Римската империя, този път със столица Брюксел.

Но Европа през 2030 няма само външно да обединява съседите си, а и вътрешно ще се смесва с тях. Украинската и турската нации ще се превърнат в елемент на европейската икономическа и социална структура, съхранявайки статута си на „възпроизводители” на военните механизми на империята. Арабските мигранти ще продължат да бъдат екзотична особеност на западноевропейското общество, но, подобно на турците в края на ХХ век, ще се трансформират в конструктивни диаспори, прокарващи в своите метрополии прогресивните социални и макроикономически модели, с помощта на свободния поток на капитали и идеи от Запад на Изток.

Пътят на Русия

Пътят на Русия, до голяма степен, ще бъде аналогичен с този на Турция. Първоначалната сдържаност и нежелание, съчетани със силния стремеж на тази страна да си запази свободата на действие във външнополитическата сфера, ще бъдат заменени от постепенното признаване достойнствата на координацията и съвместния политически натиск, както и от ненаситния апетит за качествени европейски инвестиции и щедри субсидии.

Русия ще замени своя опасен контрол над петролните ресурси и доставките на природен газ със стабилността и сигурността на заслужаващите доверието и европейски потребители. Тя ще се съгласи на справедлива компенсация и ще се научи, с помощта на Брюксел, Франкфурт и Лондон, как да харчи по-разумно парите си.

Аналогично, и други държави ще проявят интерес към европейския стил на йерархия и управление. Китай ще приключи с възстановяването на древния си статут на „Срединна Империя”, осъществявайки контрол върху половината от населението на планетата, благодарение гигантските мащаби на своя експорт, усъвършенствайки инфраструктурата си и разширявайки позициите на китайската диаспора. В трети глобален притегателен център ще се превърнат Съединените щати, които ще демонстрират демографска устойчивост, но, в същото време, все повече ще се „смесват” с Латинска Америка. Сто години след създаването на „Алианса за прогрес” от Кенеди, САЩ отново ще открият, като своя индустриална опора, големите находища на Юг и особено в Бразилия, за да укрепят конкурентоспособността си спрямо азиатското полукълбо и енергийната си независимост от близкоизточните държави.

Моделът на регионална управление, който ЕС олицетворява в неговата най-сложна форма, ще бъде заимстван не само от Северна Америка и Източна Азия, но и (постепенно) от Южна Америка и Африка. Бразилия вече говори за необходимостта от южноамерикански Съюз, като икономическа общност и единна дипломатическа концепция, доминирана от нейното „меко” лидерство. До 2030, Африканският съюз със сигурност ще изостава от всички тези настоящи и бъдещи регионални обединения, но, развивайки толкова необходимите му (за да сложи край на множеството изтощителни войни) миротворчески сили, ще даде възможност на много държави от континента, лишени от излаз на море, да доставят товарите си на регионалните и световни пазари.

Европа като посредник

И така, що се отнася до САЩ, европейският модел ще се използва не само на ниво социал-демократически капитализъм и федерално-правен механизъм, но и при формулиране на американската външна политика. Европа ще смекчи конфликтите, раздиращи нейните периферии, и ще модернизира последните, използвайки за целта такива инструменти като твърдата ръка в управлението и чуждестранните инвестиции. Именно тази стратегия следва да възприеме и Америка, защото тя е ключ към стабилизацията на Мексико и Централна Америка. Надявам се също, че под влияние на този модел, отношенията между Америка и Китай също ще претърпят положителна промяна, в чиято основа ще е по-голямо внимание към китайската специфика, отколкото към американския „стил” в демокрацията.

Европа разполага с отлична позиция за да се превърне в идеологически и културен посредник между Изтока и Запада. В европейското общество вече са се вписали успешно индийските и китайски художници, а богатите азиатци (включително араби) се превърнаха в основните купувачи на творбите на европейските импресионисти и модернисти. Аналогични процеси се развиват и в образователната сфера – днес в европейските университети учат повече китайци, отколкото американци, усвоявайки новите социал-демократически характеристики на ХХІ век, по същия начин, по който, през ХІХ-ХХ век, усвояваха европейския марксизъм и комунизъм.

В същото време, независимо от развитието на процеса на формиране и укрепване на европейските въоръжени сили, които до 2030 вече ще представляват внушителна сила, те ще си останат по-подходящи за поддържане на реда и бързо реагиране при кризи, отколкото за пълномащабни войни и окупация. Впрочем, подобни общоевропейски полицейски сили ще са особено необходими, предвид неопределения характер на Новото Средновековие. Защото нека си припомним, че стабилността не е характерна за класическото Средновековие, а през предстоящите десетилетия се очертават не по-малко на брой рискови фактори.

В тази връзка, какво да кажем за СПИН.а, маларията, атипичната пневмония и другите болести, които могат да се превърнат в не по-малко страшни епидемии от Черната смърт през ХІV век? Какви ще са последиците от „блуждаещите” криминални и терористични мрежи, потенциално нерешените войни и екологичните катастрофи? Кои ще бъдат следващите монголци – т.е. малките, концентрирани „орди”, които с огън и меч ще се опитват да наложат своя мир, закон и ред? Окончателното установяване на новото глобално управление ще отнеме столетия, следователно това, което ни чака в по-близка перспектива (т.е. към средата на ХХІ век), е неувереното лидерство и изключително сложният и объркан геополитически пейзаж. При всички случаи, следва да сме наясно, че следващото Възраждане няма да е никак скоро.

* Авторът е директор на Инициативата за глобално управление в New America Foundation и геополитически съветник на американските специални операции в Ирак и Афганистан, автор на бестселъра „Вторият свят”. Повече за него, виж интервюто му в „Геополитика”, бр.6/2008