Геоикономически и геополитически фактори за формирането и краха на „Икономиката на спекулативния бум“ в Япония

В Япония същата е наричана „Икономика на балона“/バブル経済 – „бабуру кейдзай“/. Под „балон“ в случая се разбира спекулативно нарастване на цените на различни видове активи. Ето защо в дадения материал предпочитаме именно термина, който разкрива същината на явлението. Затова използваме термина „Икономика на спекулативния бум“. Крахът на този спекулативен бум води до стагнацията на т.нар. „изгубено десетилетие на 90-те години“/失われた９０年代の十年間 – ушинаварета кю:джю: нендай-но джю:ненкан/. След това стагнацията продължава и по-нататък. Стигна се дотам да се говори за „загубените 20 години“. След това тръгнаха приказките за „загубените 30 години“ и така почти до днес.

Темата за „Икономиката на спекулативния бум“ предвид нейното значение и продължаваща актуалност е разглеждана от много посоки и аспекти от различни политици, изследователи, анализатори и журналисти. Но като правило с малки изключения се избягва споменаването на важни фактори, т.е. геоикономическите и геополитическите фактори,  които не просто въздействат, но понякога определят динамиката на същата.

Именно това е целта на предлаганата разработка – да се покаже скритото, но и замълчавано действие на горните фактори за формирането, протичането и краха на „Икономиката на спекулативния бум“. Както и да се демонстрира тяхното влияние върху продължаващит процеси, самите те резултат на последствията от краха на гореспоменатата „Икономика на спекулативния бум“.

Преглед на общата геополитическа и геоикономическа обстановка на Япония от периода на Новото време до първата половина на 70-те години на ХХ век

Страната на изгряващото слънце от 1603 г. се намира под управлението на феодалния режим на шогуните Токугава. От 1630 г. до 1641 г. постепенно е въведен режим на самоизолация. Той е известен под наименованието „сакоку“ (鎖国), буквално „страна във вериги“, т.е. страната се самозатваря. Тази самоизоляция е резултат на опасението, че страната не може да се справи с натиска на Запада и може да се превърне в колония на западните страни, чийто представители вече са се появили в Страната на изгряващото слънце. 

През юни 1853 г. военна ескадра от четири кораба на САЩ под ръководството на комодор Матю Пери(Matthew Calbraith Perry) пристигат в страната с писмо от президента на САЩ с искане Страната на изгряващото слънце да се отвори и да започне търговия със САЩ. През януари 1854 год. Пери за втори път пристига в Япония. Той, заплашвайки с война, съумява да постигне подписването на договор. Според този договор шогунатът открива за Щатите две пристанища, а също така разрешава да се строят американски селища и да се създаде консулство.

Неравноправните договори и постоянните отстъпки на шогуната пред натиска на Запада пораждат недоволство сред самурайството. В него вземат връх самураи от феодални владения, опозиционни към шогуната. Опозиционерите търсят легитимност чрез фигурата на императора като шогунът е обявен за узурпатор. Те вдигат  лозунга „Почитание към императора, изгонване на варварите! (т.е. западните страни) - 損王攘夷 – „Сонно: джо:и“. „Отварянето“ на Япония предизвикващо безконтролна търговия от страна на западните търговци води до сериозна икономическа нестабилност на страната.

В крайна сметка, обаче, шогунатът е свален и на власт идва императорът. Започва епохата „Мейджи“(наречена още «Реставрацията Мейджи» или «Обновлението Мейджи»/明治維新 – Мейджи ишин/, поради това, че сваля систевата на «Бакуфу», т.е. властта на шогуна и се реставрира властта на императорската фамилия). Тази смяна на властта става точка на започване на системна модернизация и съпровождащата тази първична модернизация процес на начална индустриализация. Тя е резултат от една страна на факта, че около императора се събира кръг от активни, т.нар. «пасионарни личности», мечтаещи за величието на Япония. Началната индустриализация, осъществена в епохата Мейджи демонстрира за първи път относително централизиран модел. При него държавата е инвеститора за създаването и „мениджъра“ на индустриалните предприяти. Но също така тя е и основния потребител на индустриалната продукция – кораби, оръдия, пушки, както и униформи за армията и западен тип дрехи за чиновниците. Тогава се издига лозунга „Да настигнем и да надминем“ – има се предвид Запада в индустриалното производство(追い付く追い越す - „Ойцуку, ойкосу“). Именно благодарение на тази начална индустриализация Страната на изгряващото слънце се превръща първата в Азия индустриална държава.

В създалата се възможност за тази «догонваща модернизация и индустриализация» присъства геополитически момент. Той е свързан с конфликт, осъществяван в зоната на Източна Азия с основни противостоящи играчи Британската срешу Руската империя. Става дума за делбата по отношение на Китай, където Лондон търси, както винаги, водене на «прокси-война (англ. Proxy - пълномощие). В лицето на Япония е намерено решението, но тази страна трябва да бъде подсилена за да може да се изправи срещу Русия

Така или иначе Страната на изгряващото слънцие придобива геополитическа субектност посредством  победите в две войни – Японо-китайската война(1894-95 г.) в края на XIX век и Руско-японската война(1904-05 г.) в началото на ХХ век. Но разгромът във Втората световна война води до това, че Япония отпада от кръга на водещите геополитически държави.

Тук ще споменем един факт, който е слабоизвестен у нас. Става дума, че още през лятото на 1945 г. под ръководството на генерал Дъглас Макартър в САЩ пристъпват към разделение на Япония на четири окупационни зони, така както е разделена Германия. Окупационните зони са разпределени между САЩ, СССР, Великобритания и Китай. След войната този проект не се осъществява и на практика основна и единствена окупационна сила остава САЩ с генерал Макартър начело на окупационните сили. Първоначално през 1945 г. Щабът на Обединеното командване на САЩ излиза с директива, където се заявява, че “Основната цел на окупацията на Япония… е да се създадат условия, чрез които да се гарантира, ...че тя няма да стане още веднъж заплаха за мира и сигурността на света...” (Вж. Carr, E.H. The Twenty Years  Crisis.1919-1939.London, Macmillan, 1957, р.240). 

След края на Втората Световна война Япония изпада в изключително тежко положение. Загубила предишните си колонии, бедна на природни ресурси, с ограничена територия и многочислено население(около 80 милиона души, включително 7 милиона репартрирани от бившите колонии) Страната на изгряващото слънце се оказва на границата на физическото оцеляване.

Карта на разделението на Япония на окупационни зони

Началото на „Студената война“(冷戦-рейсен), която се сята, че е започнала с известната реч на тогава вече бившия британски премиер Унистън Чърчил във Фултън, САЩ на 5 март 1946 г. създава съвсем нова обстановка не само в Европа, но и в Източна Азия. В резултат на това Вашингтон сменя своята политика по отношение на Токио. Стартира т.нар. «Обратен курс». Особено след като на 1.10.1949 г. се формира Китайската народна република САЩ губят ключов съюзник в лицето на изхвърлените от китайския материк и намерили убежище в Тайван сили на Гоминдан-а. Затова те обръщат поглед към Япония, която да стане техен форпост в западната част на Тихоокеанския регион и Източна Азия. Казано по друг начин  геополитиката казва тежката си дума и САЩ прекратяват дотогавашната си враждебна политика спрямо Япония.

От друга страна, положението на Корейския полустров съдейства за новия политически курс. Корея след изгонването на японците е разделана на две военно-административни зони – Съветска и Щатска. На основата на американската зона първоначално е обявена Република Корея. След известно време на 09.09.1945 г. е дадено началото и на Корейската народно-демократическата република. Скоро на Корейския полуостров през 1950 г. в рамките на световната «Студена война» започва «горещата» Корейска война, продължила 3 години. Япония служи като тилова и ремонтна база на тази война. Специалните поръчки на армията на САЩ за тази война се превръщат в «златен дъжд за японската промишленост. На 8 септември 1951 г. в Сан Франциско се сключва Договора за сигурност между Съединените щати и Япония (яп.ез. 日本国とアメリカ合衆国との間の安全保障条約, Нихонкоку то Америка гасшю:коку тоно айда ни андзен хо:шьо джьо:яку), наричан накратко «ампо:-джьо:яку»/安保条約-«двуточието» в края на гласната изразява дължина на звука, б.м. Н.С./. Същият договор с неговите обновления по-нататък става «крайъгълен камък» на външната политика на Токио оттогава до днес. Япония става част от “Pax Americana”(лат.ез. «Мир по американски»), т.е. «Свят, доминран от САЩ». «От “перфиден  враг и “жълта опасност” Япония започва да се разглежда като сигурен съюзник на Съединените Щати»(Вж. “Harness the Rising Sun: An American Strategy for Managing Japan’s Rise as a Global Power”, University of America, Inc. 1993, р. 118).

По този начин на Япония вече се гледа не като на бивш противник, който трябва да бъде отслабен, а като на подчинен съюзник, който трябва да бъде усилван. Именно с тази смяна на курса на САЩ започва пътя на Япония към това, което по-късно наричат «Японско чудо». Страната на изгряващото слънце застава пред нови предизвикателства, предвид възможностите да бъде подпомогната от САЩ като опорна точка на американската геополитика в зоната на Източна Азия. Несъмнено в значителна степен тези възможности са свързани не толкова с повишаване на нейната геополитическа тежест, колкото с това да формира нов геоикономически потенциал. Макар, че между геополитическата сила и геоикономическата такава в нерядко случаи съществува пряка връзка. Тук следва да припомним, че в периода на модернизация на Япония – ерата Мейджи(1867-1912 г.) страната има опита за бързо създаване на геоикономически потенциал, който прераства в сериозна геополитическа субектност, изгубена с разгрома на Токио във Втората световна война.

Във времето от края на 50-те години до началото на 70-те години на ХХ век в Япония се осъществява т.нар. „Японско икономическо чудо“ (日本経済の軌跡-нихон кейдзай-но кисеки), известно още с английското си наименование “Japan Miracle”. В рамките на „високите темпове на икономически растеж“ (高度成長 – ко:до сейчьо:) през този период Страната на изгряващото слънце осъществява първата част на своя лозунг, изигнат в «Епохата Мейджи» – «Да настигнем и да надминем»/Запада-б.м. Н.С./ Т.е. настига западните страни, ставайки третата икономика в света след САЩ и СССР. 

По своята същност в Япония е изградена нова парадигма на технико-икономическа динамика, която може да наречем «Японски икономически модел». По-късно различни механизми на същия са успешно прилагани, като се отчитат съответните странови особености, от страни от Източна и Югоизточна Азия, започвайки от Сингапур, Тайван, РКорея, Малайзия, КНР за да се стигне до СРВиетнам и други. Японският модел може да бъде изразен чрез следните заявления:

1.Макрониво

• Стратегическа роля на държавата, осъществявана чрез „Индустриална политика“

(工業政策- ко:гьо: сейсаку) и «Публично-частно сътрудничество»(官民連携 – канмин ренкей);

• Конкретните инструменти на тази статегическа роля е петилетното индикативно макропланиране (五年間計画-Гоненкан кейкаку), чрез което се осъществява „планово-пазарен синтез“.
• Тук трябва да отбележим значителното различие между т.нар. „кейнсиански“ и неокейнсиански модели на Запад и моделът създаван в Япония, получил наименование „Японски модел на управление“ или просто „Японско управление“(日本的経営). Най-характерно за него е, че не просто различвнинт мероприятия от страна на държавата са носчени не просто за регулиране и стимулиране на пазарните процеси и стопанските единици в случай на криза или на признаци за задаваща се криза, както е при кейнсианството. Става дума за това, че с помощта на държавата се формират пазарни структури и процеси, особено такива на иновационна платформа. Тези мероприятия са демонстрирани от ивестиционната дейност на държавната „Банка за развитие“(開発銀行- кайхацу гинко:), маркетинговата дейност за разкриване на нови пазари в чужбина на организацията JETRO - Japan External Trade Organization (на яп.ез. 日本貿易振興官) съответните данъчни, митнически, информационни, амортизационни и прочее политики. Но най-вече от иновационно-технологическата политика на държавата. В рамките на същата държавата създава условия за т.нар. „Дай-пуро“/ 大プロ/, т.е. „Големи иновационно-технологически проекти“. Държавата предлага нисколихвени или безлихвени кредити, снижена данъчна ставка или освобождаване от данъците на средствата, които фирмите влагат в такива проекти. Такива стимули се използват особено ако фирмите са съгласят да обединят усилията си на началните най-трудни етапи на тези проекти. На определен по-късен етап, когато вече се очертават положителните резултати, последните се разделят и всяка фирма самостоятелно разработва крайния продукт под свое фирмено наименование, с което влиза в конкуренция с другите.

2. Мезониво

• На междуфирмено ниво големите японски финансово-промишлени групировки,

 „企業集団ーкигьо: шюдан“ неформално обменят промишлен, финансов и търговски капитал, както и човешки ресурси на базата на формално установеното взаимно преплитане на собственост между отделните компании, влизащи в групировките. При тази система равнището на дивиденти е ниско  - 24-28% от приходите.

Системата на кръстосано владеене на т.нар. постоянни акции при хоризонталните групировки от големи корпорации и банки – „кигьо: шюдан“, спомагаща за ускорено акумулиране на производствен капитал

 Голямата част от средствата отиват за технологично обновяване, което се  поддържа от държавата, която изключва средствата за технологично обновяване от облагане с данъци. За сравнение в САЩ в този период равнището на плащане на дивидентите е над 80% от приходите. Така се създават условия за ускорено акумулиране на капитал за производствени нужди в рамките на отделната голяма компания.Това несъмнено е един от механизмите за ускорен растеж на големите фирми в Япония. Затова в един момент победената във Втората световна война Япония се оказва с технически обновен производствен парк по сравнение с победителите – САЩ, Великобритания и Франция. Всичко това оказва немалко позитивно влияние върху общата национална конкурентоспособност на Страната на изгрянащото слънце.

• Формиране на вертикалните производствеиа групировки – “кейрецу”(系列), базирани на пирамидата от „постоянни поддоставчици“ от свръхмалки, малки и средни фирми, доставящи компоненти за крайния продукт, асемблиран в голямата фирма. Усъвършенствана системата на взаимодействия, позволява да се използват достойнствата на „големите“ и „малките“ като се получава оптимизиран синергиен ефект.

Специфична японска система от вертикални връзки между големи компании, производители на крайния продукт и техните „постоянни под-доставчици”(„下請けーшитауке”. Това създава „вертикалните производствени групировки ”/立て系列制度－тате-кейрецу сейдо:), която позволява съкращаване на разходи поради по-ниското равнище на заплащане на труда при микро, малките и средните фирми – поддоставчици. Това в крайна сметка води до повишаване на ценова конкурентоспособност на краен продукт

3. Микрониво

От втората половина на 50-те и първата половина на 60-те години на ХХ век в Япония се формира специфичен модел на управление в рамките на редица големи фирми, наречен Японско фирмено управление. Той се състои от

• Базова философско-етична концепция на „Японското управление“ - „кайдзен“ (改善), т.е. непрекъснато инкрементално усъвършенстване;
• Културно-организационна платформа за мотивация, интеграция и активизация на сътрудниците на организацията в лицето на системата за управление на човешкия фактор-„джинджи кейей“(人事経営);
• Функционални блокове по отделни направления: Тотално управление на качеството; Тотална поддръжка на оборудването; Тотално намаление на себестойността; Управление на материалните потоци по типа «точно навреме» и други.

Във външноикономическата си политика Страната на изгряващото слънце се ръководи от максимата „сейкей бунри“(政経分離), което буквално означава разделяне на икономиката от политиката. Реално тази максима се изразява в гъвкав търговско-икономически курс за успешно лавиране и създаване на търговско-икономически връзки даже със социалистическите страни в условията на „Студената война“.

Несъмнено, обаче, основният икономически контрагент е САЩ, а след него са първоначално страните от Западна Европа. Геоикономическата подкрепа на Вашингтон спрямо Токио може да се открие по много направления, например:

• Фиксиран курс йена-долар 360 йени за 1 долар, което създава важна благоприятна финансова среда за ускорен растеж;
• Осигурен стабилен достъп до енергийни ресурси – нефт(който в този момент е основен енергиен източник в световен план) чрез американските нефтени корпорации, доминиращи световния петролен бизнес;
• Открит достъп за значителен времеви период до най-големия в света американски потребителски пазар без различни ограничения, каквито се налагат понякога по различни причини на други държави;
• Улеснено технологическото заимстване, осъществявано по най-различни начини – закупуване на патенти, покана на висококвалифицирани специалисти, лицензионни съглашения, внос на оборудване и други. Основен източник на подобно заимстване е водещата западна страна – САЩ. По американски данни "В периода между 1956 и 1978 год. японските фирми са платили само 9 млрд. долара за достъп към американски технологии, разработката на които е струвала на американците от 500 млрд. до 1 трилион долара"(вж. Raich R. “World of Science” в „Scientific American“, 1989, No 12).  На практика става дума за гигантска технологическа „инжекция“, която Страната на изгряващото слънце получава на относително ниска и достъпна цена Зад подобен „благороден жест“ от името на Щатите стои скрит интересът на Вашингтон в лицето на Токио да имат силен и верен съюзник, желаещ искрено предвид повишаване на собствено благосъстояние да сътрудничи със САЩ в „Студената война“.

Синтезът между собствените усилия на Япония от една страна и геоикономическата поддръжка, мотивирана от геополитически причини, от друга, създават феномена на „Японското икономическо чудо“ и превръщането на Страната на изгряващото слънце в третата геоикономическа сила на света в края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ век.

Структурната криза през 1974-75 и преструктурирането на Япония за нов качествен скок през 1976-1985

През 1974-1975 година икономиката на Япония е обхваната от световната криза, започнала в САЩ в края на 1973 година. Тази криза по своите мащаби надхвърля всички следвоенни кризи.Нейните особености са следните:

• Синхронност – обхваща едновременно всички развити капиталистически страни – САЩ, страните от Западна Европа и Япония;
• Циклическата криза се преплита с енергийната и суровинната криза – високите темпове на растеж през 50-те и 60-те години водят до нарастване на търсенето на суровини и енергия, което се увеличава за периода 1950-1972 год. 3 пъти. Изменя се и структурата на енергобаланса. Потреблението на нефт сред общото потребление на първични енергоресурси се увеличава 5 пъти;
• Структурната криза – синтезът на циклическата с енергийно-суровинната кризи води до възникването на т.нар. „структурна криза“, демонстрираща се чрез диспропорциите между развитието на отделните сфери и отрасли. Структурната криза поразява отрасли, където търсенето се развива по-бавно, отколкото икономиката като цяло, а понякога това търсене се съкращава абсолютно;

Непосредствен тласък за възникване на структурната криза от 1974-1975 год. се смята, че става т.нар. „Нефтена криза“ или „Нефтен шок“ от октомври 1973 г. Тогава членките на Организацията на арабските страни - износителки на петрол или OAPEC (състояща се от арабските членове на ОПЕК, плюс Египет, Сирия и Тунис), обявяват петролно ембарго. То е отговор на решението на САЩ да снабди Израел с оръжие ​​във войната Йом Кипур (военните действия започват в този ден – Йом Кипур, който е еврейски религиозен празник). Това ембарго продължава до март 1974 г.

За Япония освен „Нефтената криза“ силно въздействие за проява на кризисни явления оказва преходът от февруари 1973 г. от фиксиран курс долар/йена към плаващ курс долар/йена. Още през 1971 г. се осъществява т.нар. „Никсън шок“, т.е. прекратяване от президента на САЩ Ричард Никсън на смяната на долар за злато.

Но още преди да стартира плаващият курс и въздействието на нефтената криза върху Япония йената расте спрямо долара. Това води до повишаване на цените на японските стоки на международните пазари и загуба на конкурентоспособност. Валутно-финансова криза в Япония се наслагва върху циклическата и енергийната. Тези вълни в своята съвкупност „раждат“ структурната криза на японската икономика.

Тези негативни въздействия нанасят удар върху реалния сектор на японската икономика.Обемът на производството в обработващата и добивната промишленост бележи спад от 4% през 1974 и 11% през 1975 година. Общият спад на БВП за периода е близо 2%. Фактически в условията на кризата от 1974 – 1975 г.  в Япония завършва вторият следвоенен цикъл.

Моделът на „генрьо: кейей“(減量経営), т.е. политиката на рационализация

В кризисната обстановка правителството предприема мерки за държавно стимулиране на стопанско оживление. Започва се курс на активизация на вътрешния растеж с помощта на значими държавни инвестиции в «обществени дейности»(за 1977 и 1978 год. за всяка година съответно се дават по 6.4 трилиона йени, като по този начин те се превръщат в движеща сила за икономиката/вж. в “Daily Yomiuri”, 3.III.1980/).

Ключова роля за преодоляване на структурната криза изиграва т.нар. „политика на рационализация“ – „Генрьо: кейей(減量経営).Буквално преведен този термин означава „управление с минимални разходи“ или „ефикасно управление“. Корпорациите провеждат „рационализация“ в три области:

• Работна ръка - в областта на работната ръка се приемат програми за рационализации имащи няколко насоки – най-важната от които се оказва мащабната преквалификация на работната ръка в посока на овладяване на знания и умения по енергийна и материална ефективност, екологични методи на производство, работа с нови технологии и други;
• Материали - усилията са за създаване на нови иновационни технологии и нови продукти, използващи значително по-малко материали и значително по-нисък разход на енергия. Акцентът е развитие на информационните технологии и синтеза им с класическите производствени технологии, което се оказва действие във вярна посока;
• Финанси - подобряване чрез промяна в модела на финансиране на стопанските дейности. Т.е. преход от модел на „непряко финансиране“ чрез банкови кредити и междукорпоративно отпускане на средства към модел на „пряко финансиране“, реализиращо се чрез пускане на акции и корпоративни облигации.

Тази активна политика скоро дава плодове. Японската икономика започва да се трансформира от „тежка, дебела и едра структура“ – „джю:ко:чо:о:гата“(重厚長大型) в „лека, тънка, къса и малка структура“ – „кейхаку таншо:гата“(軽薄短小型).

Темповете на растеж на японската икономика в периода 1956 -2006 г. Вижда се сериозния спад в рамките на «Структурната криза 1974-1975 г», както и по време на «Азиатската криза 1997-1998 г. Цит. по https://fiveable.me/history-japan/unit-11/economic-bubble-burst-lost-decades/study-guide/1iipPyZExFrkfT1j

Япония демонстрира високи темпове в производството на електронно оборудване както за битово, така и за промишлено използване. Стойността на промишленото оборудване през 1979 г. е 1трл. 989 млрд йени. Това е скок спрямо предходната 1978 г. с изключителните 22%(вж в “Japan Economic Journal”, 18.XII.1979).

Япония става водеща световна сила в производството на машинообработващи центри с ЦПУ(цифрово-програмно управление). Тази продукция става израз на синтеза

на класически продукт на обработващата промишленост с информационните технологии. Само за 1979 година прирастът в този отрасъл е 12.4%. С още по-големи успехи могат да се похвалят електротехническата индустрия и точната механика, и оптика, които за същата 1979 година успяват да регистрират растеж от 15% и 31% съответно(Там).

Япония успява да създаде компактни, енергоефективни, качествени автомобили, които отговарят на новото време, изискващо енергийна ефективност, качество и надеждност.  В периода 1979/80 год. общото производство на леки автомобили достига 10 милиона и 66 хиляди, което е ръст от 12.5% спрямо предходната година и представлява световен максимум. А по количеството на произведените леки коли Япония излиза на първо място в света, надминавайки САЩ в област, която дотогава е смятана за «свещената крава» на американската индустрия.

Трябва да се каже, че в резултат на преструктурирането, като следствие от въвеждането на “генрьо кейей“(減量経営) в Япония се снижава рязко енергопотреблението за единица създадена продукция.Така например за периода 1973-1979 год. обемът на вноса на нефт се съкращава с 3% при реален ръст на БВП(брутния вътрешен продукт) с 27%(вж. в „Япония.Ежегодник 1980.М., „Наука“, с.23).Поради тази причина при втората вълна на „Нефтената криза“ от 1979 година Страната на изгряващото слънце не изпитва сериозни затруднения. Даже обратното именно в условията на тази втора вълна японските автомобили със своята икономичност стават изключително популярни на западните пазари, особено в САЩ.

Първата половина на 80-те години на ХХ век са изключителни за японската икономика. Въпреки, че темповете на растеж са умерени и не може да има сравнение с епохата на високи темпове през 60-те години, през този период стопанството на Страната на изгряващото слънце е посочвано като пример за света.

Фактът, че Япония успява да изпревари другите развити капиталистически икономики в процесите на преструктуриране я поставя в авангардни позиции спрямо останалите. Това се демонстрира много добре от данните за външната търговия на Япония през този период. Така например през 1983 година японският износ е 147 милиарда долара на САЩ, което е на 5.8% повече от предходната година(вж. “Japan Economic Journal”, 28.II.1984). По темповете на растеж на износ, например, на видеомагнетофони  Япония определено заема първо място в света с 43% през същата тази 1983 год. спрямо предходната 1982 година. През същата тази година са изнесени 15.2 млн броя, като изнесените само в САЩ са 5.5 млн броя, което е 2.2 пъти повече, отколкото предишната година (Изчислено по „Секай-но нака-но нихон кейдзай-1990“/世界の中の日本経済, Японската икономика в света/, Токио, 1983, с.73/).

В Страната на изгряващото слънце през този период продължават  усилията по формиране на собствена база за фундаментални изследвания, както и укрепване на  приложни такива и научно-изследователска и развойна дейност/НИРД/. На практика Япония изгражда собствена технологична подзона в рамките на «Западната/капиталистическа/ технологична зона. Значима е ролята на правителството, което се старае да изгради по-добра система за координиране на научно-изследователската и развойната дейност на индустрията и академичната общност съсредоточена в университетите. През 1981 г. Агенцията за наука и технологии въвежда “Система за подпомагане на творческата наука и технологии” (創造科学技術推進制度– „Со:дзо: кагаку гиджюцу суйшин сейдо“). Тя предполага съвместни проекти в сферата на технологиите на база 5-годишни тристранни договори между индустрията, научно-изследователските звена (най-вече университетите) и държавата.

Следва да се каже, че през 60-те години на ХХ век, когато се осъществява т.нар. „Японско чудо“, т.е. „високи темпове на икономически растеж“ на практика Токио  осъществява първата част на заложения още през епохата Мейджи(1867-1912 г.) лозунг „Да настигнем и да надминем“ - „Оицуку, оикосу“(追い付く追い越す). В случая се има предвид да се надстигне и надмине Запада, като Страната на изгряващото слънце настига развитите капиталистически страни – САЩ и тези отн Западна Европа.

Вече в първата половина на 80-те години на ХХ век на базата на успешното преструктуриране на японската икономика, осъществено през втората половина на 70-те години, Япония се превръща във велика технологическа сила, като в някои области успява да изпревари същия този Запад, а по точно САЩ. В този смисъл може да се каже, че се осъществява втората част на горния лозунг, като по този начин се реализира феномен, който може без излишно преувеличение да наречем „Второ Японско чудо“.     

Неолиберализмът като качествена смяна на социо-икономическия модел в глобален план

Междувременно в света се осъществяват дълбоки политически и икономически промени, които водят до качествена нова геополитическа и геоикономическа обстановка в глобален план. Това несъмнено предизвиква сериозни изменения на геополитическите и геоикономически баланси на Страната на изгряващото слънце с останалия свят и най-вече с ключовите партьори на Токио.Без отчитане на тази геополитическа и геоикономическа динамика трудно бихме обяснили достатъчно адекватно случващите се събития във вътрешнополитически и вътрешноикономически план.

От края на 70-те години на ХХ век насам човечеството става свидетел на т.нар. «Неолиберална революция». Факторите, които правят възможна тази т.нар. „Неолиберална революция“ е кризата, в която изпадат доминиращите дотогава високоразвитите капиталистически страни кейнсиански и неокейнсиански модели. Те се базират на широко участие на капиталистическата държава във възпроизводствения процес. Не случайно по отношение на системата на тези страни по това време се използват термините „държавно-монополистически“ или „държавно-олигополистически капитализъм“.

Основните инструменти на това участие на държавата са данъчно-кредитните механизми, както и редица други. А при неокейнсианските парадигми даже се използва инструмента на държавно индикативно макропланиране. Чрез тези механизми държавата „заглажда“ цикличните кризи на капиталистическото възпроизводство. При което не само се избягват разрушителни тенденции във възпроизводствения процес, характерни за класическите национал-либерални модели, но даже не позволява възникване на такива циклични кризи. Но „Нефтеният шок“, предизвиканата от него стагфлация, съпроводена с работнически протести води до „Структурната криза от 1974-75 г.“. Същата в развитите капиталистически държави е преодолявана по кейнсиански начин, т.е. с вливане на мащабни публични средства, което създава значителен за онова време държавен дълг. Всичко това в своята съвкупност силно разклаща доверието в кейнсианството и неокейнсианството в страните на Запада.

Всичко това става повод, подкрепен от определени кръгове на най-едрия капитал (които кръгове определено не са доволни от прогресивна данъчна система и значителната според тях данъчна тежест, която налага тогавашната капиталистическа държава върху високите доходи на физически и корпоративни лица) „Неолиберализъмът“ започва своята „революция“, т.е. качествена смяна на доминиращите дотогава Запада кейнсиански и неокейнсиански модели. Първопроходци на тази смяна са „Тачеризмът“ в Обединеното кралство и „Рейгъномиката“ в САЩ. Стартира политики на реформи, като например рязко снижаване на прогресивната скала и данъчната тежест върху високите доходи на физицески и юридически лица, „премахване на ценовия контрол, дерегулация на капиталовите пазари, намаляване на търговските бариери“. Важна роля играе приватизацията за съкращаване на държавното влияние в икономиката. Предприемат се мерки за строги икономии в социалната сфера,

Особено драстична е промяната на кредитната политика. За да разберем спецификата на такъв важен инструмент за трансформацията на икономиката и обществото в рамките на неолиберализма като финансово–кредитната политика ще използваме сравнителния подход,

База за сравнение е кейнсианството.В разцвета на кейнсианската икономика (приблизително от 1930-те до 1970-те години), фокусът е върху стимулиране на съвкупното търсене чрез държавна намеса. Кредитната политика често дава приоритет на (1) Публични инвестиции в инфраструктура и промишленост; (2) Подкрепа за производствени субекти като производители и държавни предприятия; (3) Ниски лихвени проценти за насърчаване на бизнес заемите и инвестициите,Идеята е, че стимулирането на производството и заетостта естествено ще доведе до увеличено потребителско търсене. Кредитът става инструмент за подхранване на производствения капацитет на икономиката.

Тук ще повторим споменатото по-горе, че от края на 70-те години нататък неолибералните реформи наблягат на (1)Дерегулация на финансовите пазари; (2) Приватизация на държавните предприятия и намалена държавна намеса. Това води до кредитна среда, в която: (1) Потребителският кредит (кредитни карти, ипотеки, лични заеми) се разраства бързо; (2) Финансовите институции са насочени към физически лица, а не към бизнеса. По този начин потреблението на домакинствата се превръща в основен двигател на икономическия растеж. Промяната отразява широка социално-икономическа и идеологическа трансформация от държавно насочвано развитие към пазарно ориентирано потребление, като двигател на икономиката. Т.е. чрез стимулиране на масовото потребление да бъде задвижвана икономиката. Оттук акцент върху потреблението, а не върху производството. Но потребителският кредит е краткосрочен инструмент. Целта му е да мотивира непосредственото потребление. Той се различава от производствения кредит, който често пъти е източник на дългосрочните продизводствени инвестиции.

Въпреки че потребителският кредит може да стимулира краткосрочното търсене  критиците твърдят, че той може да доведе и води до: (1) Балони, т.e. спекулативно повишаване на стойността на активите; (2)Неустойчиви нива на задлъжнялост; (3) Намалени инвестиции във важни производствени сектори поради това, че в даден времеви момент краткосрочното потребителско търсене е ниско. Не бива да се забравя че нерядко нормата на печалба при производственото кредитиране може да бъде ниска. Междувременно кредитните политики в кейнсиански стил често се разглеждат като по-добри за дългосрочна икономическа устойчивост, въпреки че изискват по-активно участие на държавата.

Ключов инструменти на неолиберализма като икономическа система е т.нар. „финансиализация“. Какво представлява и как трябва да се разбира„финансиализация“-та, която безспорно се превръща в „сърце“ на неолибералния капитализъм. Същият, както всеки вариант на капитализма се стреми към максимизация на печалбата. Но има ли някаква разлика между неолибералния капитализъм и класическите варианти на същия?

Според определението дадено от Грета Крипнер /Greta Krippner/ от Мичиганския университет финансиализацията е „модел за натрупване, при който печалбата се постига в нарастваща степен чрез финансови канали, отколкото чрез търговия и производство на стоки“(Вж. https://en.wikipedia.org/ wiki/Financialization, Последно влизане 12.08.2018 г.).

При класическите формати на капиталистическата икономиката работи формулата „пари - стока - пари-прим". Капиталистът за да получи по-голяма печалба трябва да произвежда повече стоки. Но в епохата на неолиберализма влиза в действие друга формула - "пари - ценни книжа – пари-прим". Т.е печалбата идва не от производство, а от игра на фондовата борса. Там се купуват ценни книжа – акции и облигации, където постоянно вървят спадове и подеми на ценните книжа, осъществяват се и спeкулации. Капиталът се откъсва от своята материална база, която се превръща във виртуална.Вследствие на тази виртуалност на финансовия капитал за него стават присъщи постоянната промяна на субекта на собствеността и замъгляване на правата на собственост. Капиталът започва да губи такива свои характерни особености като управляемост, планомерност на процеса на вътрешен живот на капитала. Управлението на фирмата при виртуалния капитал се заменя с игра на фондовите борси, които не са доминирани от собствениците на акции, а от борсовите брокери.

Нещо повече, налице е относително "изключване" на този капитал от стоковото пазарното саморегулиране на процеса на производство. Неговата  ефективност не зависи вече от качеството и цената на продукцията, а от случайни фактори, т.е. от постоянно променящата се ситуация на пазара на фиктивни ценни книжа.

В резултата на развитието на информационните системи в рамките на Четвъртата Технологична революция този капитал вече не е локализиран в пространството и времето. Той се „де-територияризира“, т.е. няма страна, с която да е свързан. Той лесно избягва всякаква регулация – държавна или международна. И в същото време се оказва, че е виртуален по два начина – от една страна технологически той живее в компютърните мрежи, а от друга по отношение на вероятността.

Виртуалният финансов капитал може да е  пари, а може да бъде „фикция“ - чиста измислица. Паричните агрегати оособено на равнище М3/Паричният агрегат М3 (широко парично предлагане) е най-широката мярка за паричното предлагане. Той включва компоненти на всички останали агрегати, както и други видове депозити и активи, които могат да бъдат конвертирани в пари в брой с известно времево закъснение/ се превръщат в производно на виртуалния финансов капитал, престават да бъдат всеобщ еквивалент и стават специален "рисков капитал".

„Виртуалният финансов капитал, достигайки невероятните преди двадесет и повече години мащаби, се превръща в един вид "черна кутия", живееща относително независимо от системата на социално възпроизводство. Това е "черна кутия" - промените в структурата и размера се движат толкова бързо, че познаването на нейната вътрешна структура, система за взаимодействие и т.н., е фундаментално невъзможна задача. Като "черна кутия" той е в състояние да продължи да функционира относително стабилно, но може да създаде и финансова криза. Системата е непознаваема и нерегулируема и в този смисъл става несъвместима с развитието на човечеството. С други думи това се нарича „системна криза.“ (Вж. David M. Kotz. Marxist Crisis Theory and the Severity of the Current Economic Crisis в http://people.umass.edu/dmkotz/Marxist Cr_Th_09_12.pdf], Последно влизане 12.12.2021г.).

Друг важен момент предвид неолиберализма, е че той осигурява идеологическата, политическата, икономическата и социо-културната рамка, която задвижва поредната вълна на глобализация, разбирана като “Глобализация по американски“/Американски глобализъм“, започваща в края на 80-те години на миналия век. През 80-те и 90-те години на ХХ век неолиберализмът като горски пожар се разгаря и покрива огромни пространства в Азия и Африка, Латинска Америка, а също така страните от Западна и Източна Европа и бившия СССР. Определени неолиберални тенденции проникват и в рамките на реформите в Китай. 

В геоикономически план „Американският глобализъм“ създава специфична структура, на върха на която са глобализираните финансови институции най-вече със североамерикански, но отчасти западноевропейски, а донякъде и японски произход. Същият доминира производствени, търговски и прочее мощности, разположени по целия свят. Но ориентацията в нарастваща степен е насочена към страни с благоприятен климат и ниска цена на работната ръка, каквито несъмнено са страните от Източна, Южна и Югоизточна Азия – най-вече Китай, но Индия и други. Ключов оператор на финансовите потоци са глобалистичните структури като МВФ и Световната банка, по-късно СТО /Световната търговска организация/, контролирани от САЩ, по-точно от глобализирания американски финансов капитал. Основна световна резервна валута е доларът на САЩ. Значим елемент в геоикономически план е създаването на ЕС(Европейския съюз) като съюзна и доминирана от САЩ структура. Която, обаче, в никакъв случай не следва да се допуска да придобива позицията на самостоятелен фактор.

Важна задача, която осъществяват глобалистичните структури, е въздействие върху страните по света за формиране на „неолиберални модели на стопанска динамика”. Последните се опират на „три слона”: (1) Пълна или почти пълна приватизация на цялото стопанско пространство, включително и социалната сфера; (2) Квазипазарна конкуренция, тъй като е трудно да се говори за „честна пазарна игра” в условията на свръхмонополизираното световно стопанство, като се изключат ниските етажи на същото; (3) Чуждите инвестиции като базов източник на развитие.

В стремежа си да максимизира печалбата си глобализираният западен капитал, преди всичко американският такъв, извежда значителна част от производствените мощности навън, което води до деиндустриализация на собствените икономики. Съответно тези мощности са инсталирани в държавите с благоприятен климат и ниска цена на работната ръка. Тази ситуация в дългосрочна перспектива засилва промишления сектор в тези държави. Както и води до постепенна, но реална промяна в геоикономическите баланси на глобално равнище, която не е в полза на Запада.

Съществува и друг важен щрих в процесите, предизвикани от неолиберализма. Става дума за въздействието му в социо-културен план. Акцентът му в икономическата област е чрез съответните потребителски кредити да се влияе върху масовото потребление като двигател на икономиката. Съответно се наблюдава пренебрегване на собственото производство. Подобна обстановка е следствие и от износа на производството в страните с ниска цена на труда и вноса на продукти, произведени от тези изнесени мошности.

Всичко това  създава коренно променена социо-културна среда, трудови отношения и мотивация, както и съответно гражданско и трудово поведение.  «Неолибералната революция» предлага – хедонизъм и ултраконсюмеризъм /свръхпотребителство/, а също глобализираната «американска мечта» да станеш богат дори по неморален, полузаконен и незаконен начин.

„Свръхпотребителството“ е обгърнато от идеята за живота като „непрекъснат празник“. Една вечна „фиеста“, в която има максимум забавления, удоволствия, даже трепет, но няма труд, задължения и отговорности. Моралът на „свръхпотребителството“ е демонстративен израз на индивидуалния успех. При което се развива социопатична тенденция на фетишизъм, т.е. преклонение, към вещи и предмети. Губи се социална чувствителност, означаваща, че ако в обществото масово липсва такава, надделяват чувствата на личен и групов егоизъм, което определено омрачава дългосрочните обществени перспективи.   

«Империята отвръща на удара»

Засилването на износа на японски стоки в края на 70-те и началото на 80-те години на ХХ век насочен към основните търговски партньори на Япония – САЩ и страните от Западна Европа води до появата на т.нар. «търговски търкания» - «бо:еки масацу»(貿易摩擦) между тях. Като правило търговският обмен на Япония с тези страни, особено със САЩ, създава значителен търговски профицит, т.е. положителен баланс в японска полза При това тенденцията е този профицит да се увеличава.Така например, ако през 1976 год. търговският дефицит на САЩ в търговията с Япония е  6 778 млн долара на САЩ, през 1981 година този дефицит е 10 981 млн долара, а през 1983 год. става вече 21 665 млн долара(вж. в «Нихон кейдзай шинбун»/日本経済新聞/, 29.01.1984 год.).

Следва да се има предвид, че през 80-те години на ХХ век в Япония по времето на правителството на премиера Накасоне Ясухиро:/中曽根康弘/  се говори за период на т.нар. „Нов национализъм“/新国家主義- шинкоккашюги/. Тогава в японското общество и най-вече сред японския политически и икономически елит започва да се гледа с превъзходство по отношение на Запада, в частност към САЩ. Ярък пример за това е есето на един от лидерите на японския бизнес ръководителят на корпорацията „Сони“  Морита Акио /盛田昭夫/. „Япония, която може да каже не“/「NO」と言える日本/ е есе от 1989 г. То е  написано в съавторство от Акио Морита, председател на «Сони» и Шинтаро Ишихара, писател в разгара на търговския конфликт между Япония и САЩ. Есето хвърля критичен поглед върху начина, по който Щатите правят бизнес.В него се твърди, че Япония трябва да стане по-малко зависима от другите страни/чети САЩ- б.м. Н.С./ в много неща, от бизнеса до международните въпроси. Копие на това произведение с превод на английски език е тайно разпространено в американския Конгрес веднага след пускането му в Япония. Запознаването на американските конгресмени с него води до формирането на съответното отношение и позиция спрямо Токио.

Това предизвиква особено в Щатите мощна антияпонска обществена вълна. Тази вълна включва, например, т.нар. «търговски търкания» - «бо:еки масацу»(貿易摩擦).  Започва с критика по отношение на положителния баланс, който има Япония в търговския обмен със САЩ. Същата придобива такива размери, че японският лобист Робърт Ейнджъл/ Robert C. Angel/ “изковава» термина «Japan bashing». В японски вариант той фонетически звучи като «джяпан башингу (ジャパンバッシング), т.е. «нападките» или «натупването» на Япония. Това демонстрира размерите на антияпонската кампания и силата на антияпонските настроения в бизнеса и обществото на САЩ.

Интересен щрих в цялата тази кампания е появата на специализирана литература. Същата в една или друга степен инспирира подозрения, отправя нападки или заявява алармистки призиви във връзка с „японската заплаха“. Нужно е да се отбележи, че подобна „атака“ в определен смисъл наподобява няколко такива в Щатите през годините.

Тук трябва да се отбележи, че още в края на ХIX век появява терминът „yellow peril”(жълта опасност»).„Жълтата опасност“ е расистка цветна метафора, която изобразява народите от Източна и Югоизточна Азия, като се посочвани обикновено «Япония» или Китай»,  като екзистенциална опасност за западния свят.

Антияпонските настроения в Съединените щати съществуват още от края на ХIX век, особено по време на вълната на т.нар. „Жълта опасност». Става дума за относително многобройни расистки изстъпления – вербални унижения, насилствени хулигански действия, дори линчуване и други репресии по отношение на азиатски имигранти. В това време това са основно такива от Китай. Но също така сред обектите на това негативно и меко казано «грубо» отношение попадат и японци.

През 30-те години на ХХ век милитаристка Япония издига лозунга за неприкрита експанзия срещу съседните азиатски страни. Създадена е концепцията за  „Източноазиатската сфера за съвместно процъфтяване“(大東亜共栄圏- «дайто:а кьо:ейкен»). Основен момент в тази концепция е, че Токио  се представя за защитник на на Азия и освобождението ѝ от „белия“ колониализъм и империализъм. Съответно в САЩ започва да се говори отново за «Жълтата опасност», но в този случай вече се има предвид експанзионистките стремежи на Япония.

За трети път темата за «японската заплаха» навлиза в общественото пространство в края на 70-те и началото на 80-те години на ХХ век. Особено интересен поглед създава в това отношение специализираната литература. Интересен случай сред тази литература е видялото «бял свят» през 1980 г. академично издание, превърнало се в «бестселър» - «Япония като номер едно: Уроци за Америка»(Japan As Number One: Lessons for America). Негов автор е Езра Вогел (Ezra F. Vogel). Въз основа на най-актуални за това време източници, както и на обширни изследвания и преки наблюдения, книгата „Япония като номер едно“ анализира развитието на островната нация в една от най-ефективните индустриални сили в света, не само по отношение на икономическата производителност, но и на способността ѝ да управлява ефективно, да образова гражданите си, да контролира престъпността, да облекчава недостига на енергия и да намалява замърсяването. Езра Вогел използва критерии, които Америка традиционно следва за измерване на успеха, в своята задълбочена демонстрация на това как и защо японските институции са се справили далеч по-ефективно от американските си колеги.

Книгата «Япония като номер едно: Уроци за Америка», в която авторът Езра Вогел произовава САЩ да се учат от Страната на изгряващото слънце

Във времето, обаче, срециализираната литература става доста по-враждебна. Подходите използвани от Токио, които Вогел представя като нещо, което Вашингтон и американските корпорации трябва да възприемат, стават обект на остра критика.Така, например, особено известна става публикуваната през 1983 г. книга на Марвин Уолф (Marvin J. Wolf) «Японската конспирация: Заговорът за доминиране на световната индустрия – и как да се справим с него» (The Japanese Conspiracy: The Plot to Dominate Industry Worldwide-And How to Deal With It). Тя представя анализ на японските бизнес практики, обхващащи упешните японски индустрии от автомобилите до компютрите. В книгата се твърди, че успехът на японския бизнес се основава на методи като индустриален шпионаж, държавни субсидии, водещи до несправедливо ценообразуване, дъмпинг и експлоатация на домашния труд (Има се предвид включването на микрофирмите в производствения цикъл на големите корпорации, които микрофирми в мнозинството случаи представляват малки семейни фирми. Равнището на заяплащане на техния труд е значително по-нисък, отколкото в големите фирми – б.м. Н.С.).

Публикуваната през 1983 г. книга «Японската конспирация: Заговорът за доминиране на световната индустрия – и как да се справим с него» 

Въпреки че Япония изнася огромен обем аудио и видеотехника с особено сила се критикува японският износ на автомобили. Японската конкуренция на американския автомобилен пазар в началото на 80-те години значително по-силно настъпва по интересите на американския капитал, отколкото водените дотогава «текстилни», «телевизионни» и друг тип «търговски войни».  По американски данни японският износ в САЩ отнема работни места в страната. За всички «болести» на американската автомобилостроителна индустрия причината се вижда в Япония. Основното обвинение е, че Страната на изгряващото слънце използва нечестни практики.

На фогографията е изобразено трошенето на японска кола от активисти на Американския профсъюз на автомобилостроителите. На плаката на преден план е написано «Американският профсъюз на автомобилостроителите казва

«Ако продавате в Америка стройте в Америка»

В дискусията по тези въпроси се вкарва терминът «Japan Inc.“, т.е. „Джепен Инкорпорейтид“, в смисъл, че срещу отделната американска компания се изправя не отделна японска такава, а цялата мощ на японската държава. Избирането на президента Рейгън начело на САЩ в първата половина на 80-те години на ХХ век засилва в американските официалните кръгове критиката и натиска срещу Япония. В резултат на това японските политици са принудени да възприемат политика на „доброволно ограничаване“ на износ на автомобили. Като следствие от тази политика японските компании тръгват да преодоляват наложените им ограничения чрез износ не на стоки, но на капитали, т.е. започват да изнасят производството извън Япония – преди всичко в САЩ и страните от Западна Европа.

Тук следва да се каже, че ако през 60-те години, когато се осъществява т.нар. „Японско чудо“, т.е. „високи темпове на икономически растеж“ на практика Япония реализира първата част на заложения още през епохата Мейджи лозунг „Да настигнем и да надминем“ - „Оицуку, оикосу“(追い付く追い越す), като под това се има предвид да се надстигне и надмине Запада в производствено-технологически план. В първата половина на 80-те години на ХХ век на базата на успешното преструктуриране на японската икономика, осъществено през втората половина на 70-те години, Япония се превръща в мощна технологическа сила. Тя в редица ключови области успява да изпревари същия този Запад. В този смисъл може да се каже, че се осъществява втората част на горния лозунг, като по този начин се реализира феномен, който може без излишно преувеличение да наречем „Второ Японско чудо“.  

Плакат изразяващ политиката на «Нападки срещу Япония»/Japan Bashing/ от страна на САЩ

Промяна на макроусловията на функциониране на японската икономика

Натискът на Вашингтон по отношение на Токио през първата половина на 80-те години на ХХ век изразен чрез горепосочената пропагандна кампания предизвиква доброволно ограничаване на износа от страна на Япониа към САЩ. Това съответно води до съкращаване на значителния японски профицит в търговията помежду им. Тръгва се с друг подход, който формира нов етап в социално-икономическото развитие на Япония. Началото на този подход става т.нар. „Споразумение от Плаза“(на японски език „пураза гои“-プラザ合意, на английски език - Plaza Accord). 22 септември 1985 година в хотел Плаза в Ню Йорк се осъществява  предварително подготвената среща на финансовите министри и представителите на централните банки на G5, т.е. на ФРГермания, Франция, Великобритания, Япония и САЩ. На тази среща се подписва споразумение за обезценяване на американския долар спрямо германската марка и японската йена. САЩ не могат да се справят сами с курса на силно надценения в резултат на „рейгъномиката” долар и решават да включат в корекцията на курса му и гореуказаните страни.

Финансовите министри на G5, подписалиспоразумението от Плаза. Япония е представена от  Такешита Нобору - 竹下 登(1924-2000), стоящ крайно вдясно на снимката

„Спразумението от Плаза“ до голяма степен се разглежда като отговор от страна на американското правителство на тенденцията страните от G5, особено Япония, а също и Германия, да формират значителен търговски профицит в търговията със САЩ. То оказва силно и сложно въздействие върху икономиката на Страната на изгряващото слънце. На практика на основата на това споразумение в Япония започва внедряване на неолиберален модел на развитие.

За броено време след подписването на споразумението започва феноменът на т.нар. „силна йена“ - „ендака“(円高) и „слаб долар“-„доруясу(ドル安), т.е. растеж на йената спрямо долара. Така например, в периода 1975-1984 год. курсът на йената спрямо долара е 250 йени за 1 долар. В навечерието на споразумението е 240 йени за 1 долар. В края на 1985 год. вече 200 йени се обменят за 1 долар. Тази тенденция на поевтиняване на долара  продължава и по-нататък за да се стигне  в края на 1986 година до курс 120 йени за долар. Първоначално това влияе в депресивна посока, особено на ориентираните към износ малки и средни фирми, тъй като увеличава цените на тяхните крайни продукти, изчислявани в долари на международните пазари.

„Споразумението от Плаза“ и промените на курса на йената спрямо долара в резултат от споразумението

Формиране на условията за „раждане“ на „икономиката на спекулативния бум“ – „бабуру кейдзай“(バブル経済)

Съответно, японското правителство, начело на което в дадения момент е Накасоне Ясухиро(中曽根康弘,), стремейки се да понижи американо-японските търговски противоречия, разширява чрез увеличаване на обществените дейности на потребителско търсене в страната. Пример за това е обществения проект за строителство на магистрален път през Токийския залив – т.нар. „Токио-ван акуарайн“(東京湾アクアライン).

От друга страна за да се отговори на депресията, дошла в резултат на рязкото покачване на йената и още повече да усили вътрешното търсене Централната банка на Япония понижава от 5 до 2.5 процента равнището на рефинансиране на банките.В условията на ниско равнище на рефинансиране банките за да си гарантират нужните размери на печалбите тръгват на разширяване на кредитната политика.Вследствие на това се засилват възможностите на фирмите както по отношение на източници за кредитиране, така и по отношение на условията за получаване на кредити. Сниженият процент на рефинансиране от страна на Японската централна банка води не само сваляне на лихвите по кредитите, но и до това, че падат лихвите по влоговете. Много започват да предпочитат не да влагат парите си в банки, а да ги насочват на фондови пазари и такива на закупка на земи. На практика тази практика става канала, по който в Япония се установява

Друга важна черта на неолибeрализма като икономическа система е понижаването на данък доход на физически и юридически лица. В това оатношение японското правителство строго следва неолибералния данъчен „катехизис“. То  сваля корпоративния данък от 42% на 30%, а данък доход физически лица от 70% на 40%. Като цяло в резултат на тези данъчни намаления държавните вземания спадат с 1/3, но с толкова нарастват приходите на имущите слоеве. Получените от тях свежи пари се насочват към покупката на земя и акции, което води до още по-голямо „загряване“ на фондовите борси и пазарите на недвижимо имущество.

Наред с горното в действие влиза и още един паралелен процес.В рамките на започнатата от правителството на Накасоне неолиберална политика стартира либерализацията на фондовите и паричните пазари. Това води да навлизане на международeн капитал на тези пазари.

Друг ключов момент в неолибералния курс е приватизацията. Япония започва мащабна приватизация на ключови публични компании. В това отношение правителството на Накасоне  Ясухиро: е вярно на неолибералната догма „че държавата не може да реши обществените проблеми, а обратното, че тя е проблема“. През 1985 г. се осъществява приватизацията на Японската телефонно-телеграфна корпорация(яп.ез. 電電公社, Денден ко:шя, англ.ез. Nippon Telegraph and Telephone - NTT), както и на „Джепен тобако“(яп.ез. 日本たばこ特殊会社, Нихон табако токушюгайшя, англ.ез. Japan Tobacco - JT). През 1987 г. започва приватизацията на Японските държавни железници(яп.ез. 国鉄, кокутецу, англ.ез. Japanese National Railways - JNR), Достатъчно е да се спомене случая с Японските държавни железници, поради това че тази държавна компания притежава значителни по размерите си имоти, особено в центровете на мегаполисите като Токио, Йокохама и други.

Целият този процес е съпроводен и със съкращаване на ограниченията по отношение на размерите на притежаваната земя в крайградските райони. Това привлича частните инвестиционни потоци особено на фона на дерегулацията и либерализацията на паричните и фондовите пазари и навлизането на международен капитал. Тези процеси представляват класически елементи на неолибералната програма – намаляване на ролята на държавата като собственик и засилване ролята на пазара (Posen, 1998; Ito & Patrick, 2005).

При това нарастването на стойността на йената при увеличаване на кредитните възможности на фирмите, особено едрите такива, понижава разходите за внасяните  отвън първични ресурси – енергия и материали, което немалко повишава равнището на тяхните печалби. Наред с това падат и цените на част от внасяните отвън хранителни продукти като друг тип първичен ресурс.

Част от разширените печалби се преразпределят сред работещите във фирмите, което увеличава доходите на населението като цяло, макар и в неравномерен план.Това води както до разширено потребление, но също и до ситуация, при която част от нарастналите доходи на населението също се насочват към фондовите пазари и пазарите на земя.

Както вече се спомена по-горе резкият спад на курса на долара спрямо йената след „Споразумението от Плаза“ през 1985 г. води до рязко поскъпване на йената, което отслабва конкурентоспособността на японския износ. В отговор Япония стимулира вътрешното търсене чрез разширяване на кредита, което допринася за формирането на финансов и имотен балон – процес на финансиализация, характерен за неолибералните икономики (Krugman, 1998; Koo, 2008).

Широки размери взема т.нар. „дзай тек“(財テク), което е съкращение от термина „дзайму текнороджи:( 財務テクノロジー), т.е. „финансови технологии“.. В случая става дума за това, че редица фирми, но също така и отделни граждани започват извън основната дейност на фирмата, респективно на гражданина, да се занимават с разработката на начини за повишаване на доходността на средства, получени като кредити с ниски лихви или акумулирани като излишъци като ги влагат в акции, облигации или недвижимост. С „дзайтек“ започват да се занимават малки и големи компании и даже студенти от универститетите.Това занимание се превръща за дадения момент едва ли не в „национален спорт“.

По този начин, макар и по един различен начин, но в Япония „изгрява звездата на финансиализацията“, едно от ключовите стредства на неолиберализма,  което се превръща в масово явление.

Базови характеристики на „спекулативния бум“ – „бабуру кейки“(バブル景気)

Наслагването на всички гореуказани условия води до формиране на инвестиционна треска и финансови спекулации особено в сферата на пазара на акции и земя. Курсът на акциите на японските корпорации нараства с 20-30% годишно. Така например през 1986 -1989 год. стойността на японските акции се увеличава три пъти. Като резултат от този растеж през 1989 сумарната капитализация на японските компании е шест пъти по-висока, отколкото през 1980 и 17 пъти по-висока, отколкото през 1970. За 40 години (1949-1989) курсът на акциите, котиращи се на престижната първа секция на Токийската фондова борса, нараства 200 пъти. За сравнение, през същия период, най-представителният индекс за акциите на американските компании ( S & P 500) нараства само 20 пъти.

Съотношението между цената на акциите и печалбата (Р/Е) в Япония непрекъснато се повишава, достигайки, през 1989, до 71, за всички акции от първата секция на Токийската борса, като цяло, и до 250 за отделни компании. По абсолютни размери на капитализация, Япония значително надминава САЩ и твърдо заема първото място в света с 40% от световната капитализация.

Раждат се и някои „инвестиционни мита“, като този, че цената на земята в Япония ще расте непрестанно – „точи шинва“(土地神話). Банките с удоволствие приемат недвижима собственост в качеството на залог при отпускането на кредити. Създават се спекулативни „пирамиди“, при които се вземат кредити като се залагат недвижимости. С взетия кредит се купуват нови имоти, които пак се залагат и се взема още по-голям кредит. Така подобни операции се повтарят 10-16 пъти.

В средата на 1989 ръстът на цените на недвижимите имоти (земи и жилища) на борсата вече поражда сериозна загриженост в японското правителствот. То взема решение да повиши основния лихвен процент, който между май 1989 и август 1990 е повишен от 2,5% до 6%. Това се оценява като прекалена реакция, имайки предвид равнището на инфлация само на стоковите пазари - индексът на потребителските цени устойчиво нараства, но не надминава 4% годишно, както и очерталите се признаци за забавяне ръста на БВП.

На 2 декември 1989 година се наблюдава невиждан скок на индекса на фондовата борса Никкей (日経平均株価-„никкей хейкин кабука“), който достига максимални стойности от 38 957.44 пункта. Растат цените на земята особено в квартал Гиндза в Токио. Там 1 кв.м. се оценява през същата тази 1989 година на повече от 30 милиона йени, което е равно по тогавашния курс йена-долар на 215 000 долара. В Япония, къде на шега, къде на истина, започват да говорят, че цената на общия размер на земята на 23-те района на Токио е по-висока, отколкото цената на цялата територия на САЩ. Като цяло в Япония стремително нараства обема на паричната маса. Фактически „балонът“ достига до граници на спукване.  

Междувременно в периода от 1989 до 1990 год. се провеждат около пет японо-американски структурни съвещания- „ничи-бей ко:дзо: кьо:ги“ (日米構造協議). Те са във връзка с т.нар. на английски език „Structural Impediments Initiative“(SII), т.е. «Инициатива във връзка със структурните пречки». Целта на тези съвещания е решаването на въпроса със значителния положителен баланс на Япония в търговията със САЩ. 

„Рокфелер център“ – комплекс от 19 търговски сгради в Манхатън, Ню Йорк между

48-ма и 51-ва улици, закупен от компанията „Мицубиши Джишьо“ ( 三菱地所)

 „Слъночегледи“-те

  на Винсент ван Гог

            В края на 80-те години японските корпорации, акумулирали огромни финансови средства, започват да закупуват активи, недвижимости, произведения на изкуството и свръхлуксозни стоки в чужбина. През 1987 г. застрахователната компания „Ясуда касай“(安田火災) става собственик на картината „Слънчогледите“ на Винсент ван Гог за 5,7 милиарда йени, т.е. около 225 000 щатски долара/тогавашен курс/. „Сони“ купува филмовата компания „Колумбия пикчърс“, а през 1989 година корпорацията „Мицубиши джишо“(三菱地所) придобива „Рокфелер Център“, а групата „Мицубиши“ – групата „Рокфелер“.

Крахът на „Икономиката на спекулативния бум“ – (バブル崩壊, „Бабуру хо:кай“)и неговите последствия

На 1 октомври 1990 г. се наблюдава рязък спад на индекса Никкей, сринал се до 20 000 пункта, което е почти 2 пъти по-ниско в сравнение с най-високото равнище регистрирано 10 месеца по-рано в началото на декември 1989 г. Като непосредствена причина за това снижаване на фондовата борса се посочват нарастването на цените на суровия нефт във връзка с войната в Персийския залив и повишаването на процента на рефинансиране от страна на Централната банка на Япония.

Спадът на фондовата борса допринася до възникване на проблеми на пазара на недвижими имоти, където също във времето се наблюдава срив, макар и неравномерен.Когато в Токио цените на имоти започват да падат в Осака те продължават да растат. Даже през 1992 година при „изпускането на балона“ на цените на земите в големите градове – Токио, Йокохама и Осака, в такива райони като Хокайдо, Тохоку, Шикоку и Кюшю те продължават да растат. Във втората половина на 1990 г. в Япония започва дефлация, чието преодоляване става важна социално-икономическа и политическа задача.Така или иначе, но сривовете на пазара на недвижимости оказват значително негативно въздействие върху немалко редови японски граждани вложили средствата си в имоти, но също така и върху фирми и корпорации. Започват фалити не само сред малки и средни фирми, но и сред големите корпорации.

Колебанията на индекса Никкей във втората половина на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век, цит. по https://www.researchgate.net/figure/Real-Stock-Prices-Monthly-1980-to-1995-Nikkei-225-Closing-price-on-last-trading-day_fig1_46467161

Сменящите се правителства на страната през цялото това време се опитват да оживят загубилата динамика икономика. След 1991 година са реализирани девет мащабни проекта за изход от кризата за сметка на увеличаване на държавните разходи. В резултат на това през втората половина на 1995 се очертава известно стопанско оживление – започват да нарастват и кредитите, и инвестициите в основен капитал. През 1996 пък, японският БВП нараства с впечатляващите 2.5% - темпове, непознати след 1990, които се оказват най-високо постижение сред страните от Г-7.Но това оживление се оказва краткосрочно и неустойчиво.

Японските банки се оказват забъркани в мащабни финансови спекулации. Значителна част от всички отпуснати през 1984-1990 кредити са предназначени за фирми, извършващи операции с недвижими имоти. През 1999 година обемът само на официално признатите „лоши” кредити на японските банки достига астрономически размери – 1 трилион долара, т.е. около 30% от японския БВП. Около 1/3 от тази сума се формира от кредитите, отпуснати на различни клиенти от Югоизточна Азия, които престават да се обслужват през 1997-1998, заради регионалния финансов „тайфун” – Азиатската криза. Повечето от тези дългове са обезпечени с ипотеки на поземлени участъци, чиято цена, в края на 90-те години, е три пъти по-ниска, отколкото десет години по-рано, т.е. във върховия момент, преди балонът с активите да се спука.Затова пазарната реализация на заложените имоти би донесла гигантски загуби на банките.

Промените в цените на земята, акциите/TOPIX/ и номиналния БВП в Япония през

80-те и 90-те години на ХХ век, цит. по https://www.researchgate.net/figure/Japans-Asset-Prices-Stock-and-Land-Prices-and-Nominal-GDP-1980-2003_fig2_5148040

Така банките, отпускали значителни заемни средства след краха на спекулативния бум натрупват т.нар. „лоши дългове“ -„фурьо: сайкен“( 不良債権). През 1997 год. настъпва апогеят на кризата, когато се наблюдават поредица от фалити на банки и застрахователни институции такива като застрахователите  - Ниссан сеймей(日産生命) и Ямаичи шо:кен(山一証券), която е четвърта по големина брокерска компания в Япония. Фалира и десетата по активите си банка в страната - Хокайдо: такушоку гинко:(北海道拓殖銀行). Този процес продължава и през 1998 година с фалита на Японската банка за дългосрочни кредити – „Нихон чо:ки шиньо: гинко:“(日本長期信用銀行) и Японската кредитна банка – „Ниппон сайкен шиньо: гинко:“(日本債券信用銀行). Едновременно с това стартира процес на сливане на големи банки и застрахователни дружества.Показателно  е това, че правителството отказва да предостави помощ.  

Междувременно обаче, увеличаването на данъците през пролетта на 1997 година, отмяната на облекченията по подоходния данък, увеличаването на потребителския данък от 3% до 5%, и ръстът на отчисленията за здравно осигуряване, съпроводени с  разразилата се, през лятото и есента на същата година криза в Югоизточна Азия погребват надеждите за устойчиво развитие на японската икономика. Темповете на нарастване на японския БВП падат до 1,6%, през 1997, тъй като удари търпят  основните „локомотиви” на японската икономика – вътрешното потребителско търсене и износът.

В този период Токио желае след отслабването на долара да направи йената регионална резервна валута за страните от азиатско-тихоокеанския регион-АТР. Но тези стремежи не се увенчават с успех. Несъмнено за негативния резултати влияе и възникването на споменатата Азиатска криза от 1997 година. Тя е най-мащабния спад на азиатския фондов пазар от времето на Втората световна война. Кризата е следствие от бягството на чуждестранните инвеститори от страните от Юго-Източна Азия. Причината е девалвация на националните валути от региона и высокото равнище на дефицит на платежния баланса на страните от Юго-Източна Азия. По изчисления на икономистите азиатската криза снижава световния брутен продукт с $2 трлн.

Постепенно трудностите продължават да нарастват.През 1998 година резултатите са още по-лоши: икономическият ръст е отрицателен и БВП спада с 2%.

Започва да се оказва помощ на банките, въпреки че някои от последните до 1997 година продължават да отпускат ипотечни кредити с ниска равнище на възвращаемост. Държавата, поддържайки банковия сектор с парите на данъкоплатците не позволява на фалиралите банки и компании да изчезнат. Предприетите от правителството мерки за пряко бюджетно стимулиране се оказват доста полезни, макар че в тези условия икономиката започва да тъпче на място. В началото на 1998 окончателно се изяснява, че дори най-големите японски банки няма да могат да се оправят без подкрепата на държавата.

Динамика на БВП на Япония за периода 1985-2014 г., цит. по https://www.researchgate.net/figure/Japans-Real-GDP-Growth-1985-2014_fig1_318268445

В резултат, финансовата политика на правителството се променя на 180 градуса. Значително са увеличени държавните инвестиции, предприети са стъпки към намаляване на данъците. Японският парламент приема закон, с който се отпускат 30 трилиона йени (215 млрд. долара) за подкрепа на националните банки. През ноември 1998 г. парламентът удвоява финансовата подкрепа за банките достигаща 12% от БВП на страната. Създаден е специален Комитет за възраждане на финансовия сектор, който да контролира процеса на преструктуриране в банковата сфера.

Почти всички японски банки се възползват от тази държавна подкрепа. Всъщност, става дума за финансови инжекции чрез закупуване на държавни привилегировани акции или облигации, които могат да се конвертират в обикновени акции, ако банките не спазват изискванията, свързани с оздравяването им, например, ако в определен срок – от 3 месеца, до 7,5 години за различните банки – не успеят да се справят с проблемите си. Фалитите на нефункциониращите банки се избягват по всякакъв начин, като вместо това, по инициатива и под контрола на финансовото министерство, се осъществяват сливания на финансовите институции и паралелното вливане на държавни средства в техния капитал.

Фалиралите Японска банка за дългосрочни кредити, както и Японската кредитна банка, временно са национализирани. През септември 1999 г., американската компания Ripplewood Holdings получава разрешение от Комитета по възраждане на финансовия сектор да купи Банката за дългосрочни кредити, което е първия случай контролът върху водеща японска банка да се поеме от чуждестранна фирма.

В началото на 1999 г. Японската централна банка предприема поредица от неценови мерки за разширяване достъпа до ликвидност на банките. Тя на няколко пъти прибягва до преки пазарни покупки на държавни облигации, разширява списъка на ценните книжа, приемани за обезпечаване на репо-операциите, т.е. операции, при които собственикът на ценните книжа гарантира на купувача, че би ги изкупил обратно в определен срок и на определена цена и други.Обратната страна на тази политика на спасяване на банките е увеличаването на държавните разходи, а оттук и формиране на гигантски бюджетен дефицит. Той в края на 90-те години надхвърля 35% от БВП. След 2000 година по стойност на намиращите се в обръщение правителствени облигации, Япония надминава дори САЩ. По показателя  съотношение между държавния дълг и БВП Япония излиза на първо място сред индустриално развитите държави.

По съотношение между общия държавния дълг и БВП, който надхвърля 100%, Япония излиза на първо място сред индустриално развитите държави още в края на 90-те години на ХХ век, цит. по https://thenextrecession.wordpress.com/2025/07/19/japan-stagnation-and-confusion/

Наред с всичко това продължава да се засилва още една тенденция – тази на „деиндустриализацията“(産業空洞化, сангьо:ку:до:ка“). Под въздействие на високата йена за големите корпорации на Япония става по-изгодно да започнат да изнасят производството извън страната. Често пъти те са следвани от средни фирми – тяхни поддоставчици, които се стараят да ги следват и осигурят доставките даже, когато производството се осъществява извън Япония.  Принципиално погледнато, както вече бе коментирано, тенденцията на износ на капитали, а фактически на производство, започва още през 80-те години на ХХ век. Тогава целта е да се избегнат обвиненията от страна на САЩ и Западна Европа в нечестни търговски практики и предприемането на определени мерки срещу японските корпорации.Затова последните започват да изнасят производство в самите страни на Запада.

През 1990-те години посоката на износа на производство е основно в страни с ниска цена на работната ръка най-вече от Югоизточна Азия. При това става дума за увеличаваща се тенденция. Ако през 1985 година износът на производство е 3% през 1990 година достига 6%. Особено значителни размери взема износът на производство във водещите експортни отрасли на Япония като производството на електротехнически, електронни изделия и леки автомобили.

Както отбелязват някои японски експерти този процес „..е толкова скоростен, че загубата на производствени технологии буди безспокойство” – вж. в Odagiri H., А.Goto. Technology and Industrial Development in Japan. N.Y. Oxford University Press. 1996, р.268.

Фактически се наблюдава ситуация, при която едрият японски капитал се включва в процеса на глобализация, стартиран от САЩ, т.е. на т.нар. „американски глобализъм“. Самият този капитал започва да се „транснационализира”, придобивайки нов формат на функциониране и нови приоритети на развитие, които определено вече не са свързани пряко с националните интереси на Япония, а придобиват наднационален характер.

Тенденциите на износ от Япония на производство зад граница на  

продукти на електротехниката и електрониката през първата половина на 90-те години на ХХ век, цит. по Odagiri H., А.Goto. Technology and Industrial Development in Japan. N.Y. Oxford University Press. 1996, р.268

Следва да се каже, че този период, както и провежданата в неговите рамки правителствена политика е силно критикувана, както от специалистите, така и от средствата за масова информация в Япония. Не се ползва той с популярност и сред широките маси от японските граждани. В края на 90-те години на ХХ век броят на самоубийствата е два пъти повече, отколкото в началото на 70-те години. Повечето от тях са свързани с фалити или с невъзможност да се върнат взетите дългове.

Когато говорим за 90-те години на ХХ век в Япония, обаче,  не бива да не се забелязват и пренебрегват редица интересни позитивни мероприятия. На първо място ще посочим политиката на стартиране на масирано вливане на обществени средства с цел стимулиране на иновационно развитие като ключов инструмент за осигуряване на растеж и устойчиво състояние на икономиката и обществото.

В началото на 90-те години е извършена промяна в организацията на научноизследователската и развойната дейност под егидата на Министерството на външната търговия и  промишлеността:(通産省– цу:саншо:). През 1993 г. “Системата изследвания и развой на широкомащабни промишлени технологии”, “Системата за изследване и развой на ново (следващо) поколение базови промишлени технологии” и “Националните програми за изследване и развой на медицински и социални технологии” се обединяват в единна “Система за индустриална наука и технологии” – „сангьо кагаку гиджюцу кенкю: кайхацу сейдо“(産業科学技術研究開発制度). Целта на промяната е преодоляване на противоречията възникнали във функционирането на различните системи, известното препокриване между тях, а също и оптимизиране на администрацията.

Институционализирането на промяната и изграждането на новата японска иновационна система започва с приетия през 1995 г. “Основен закон за науката и технологиите (科学技術基本法”- кагаку гиджюцу кихон хо:). Законът предвижда създаването на „Основен план за развитие на науката и технологиите“ (科学技術基本計画- кагаку гиджюцу кихон кейкаку)  обхващащ 5-годишен период. Планът се  разработва от Съвета за наука и технологии към Кабинета на министър-председателя след консултации между представители на науката и на бизнеса.

“Първият основен план за наука и технологии” е одобрен от японското правителство през 1996 г. и обхваща периода до 2001 г. Това е стратегически документ, чието действие се разпространява над всички институции отговарящи и свързани с политиката за изследвания и иновации. На практика през този период се извършва дълбока трансформация и преход от „индустриална политика” към „иновационна политика” като ядро на социално-икономическото развитие на страната. Делът, отделян от БВП за научно обслужване, започва с 2.52% през 1990 год. и се задържа на това равнище предвид общата стагнация през 1998 год. Но въпреки това може да се каже, че се извършва качествена промяна във вярна посока – по-нататъшно развитие на информационните технологии, а също така разработка на нови перспективни иновационни направления.  

Едновременно с това следва да се каже, че през 80-те и 90-те години на ХХ век японското правителство активно развива концепцията за създаване на „йенова зона“ - регионална икономическа сфера, в която търговията, инвестициите и финансовите операции да бъдат деноминирани в японски йени, а не в щатски долари (Kawai & Takagi, 2008). Целта е да се укрепи икономическото влияние на Япония в Югоизточна Азия, особено в страни, които са силно зависими от японски инвестиции, технологии и търговия, като Тайланд, Малайзия, Индонезия, Филипините и Сингапур (Park & Patrick, 2013).

Япония се стреми да намали доминиращата роля на долара в региона, да стабилизира валутните курсове на партньорите си и да улесни японските корпорации чрез намаляване на валутните рискове (Ito & Patrick, 2005). Смята се, че именно тези стремежи на Япония са в дъното на т.нар. „Азиатска криза през 1997-1998 г.“

Азиатската криза през 1997-1998 г.

Азиатската криза започва през 1997 г. в Тайланд и бързо се разпространява в Източна и Югоизточна Азия. Тя води до масови девалвации на валути, фалити на банки и компании, социални сътресения и спад на икономическия растеж в региона. Сривът избухва в Тайланд, когато правителството е принудено да пусне тайландския бат да плава свободно, защото вече няма достатъчно валутни резерви, за да поддържа фиксирания курс към долара.Това води до рязка девалвация на батa и масово изтегляне на капитали — т.нар. capital flight.След Тайланд кризата обхваща: Индонезия, Южна Корея, Малайзия, Филипините и Сингапур (по-ограничено)

Тези икономики имат сходни проблеми: високи външни дългове, прегряване на икономиката, слабо регулирани финансови системи и прекомерно зависими от краткосрочни чуждестранни инвестиции.

Но Азиатската криза нанася удар по такава изключителна зона на японските икономически интереси, каквато е икономиката на страните от Югоизточна Азия, явяващи се монтажен цех на японската промишленост. Тя разтърсва и значително отслабва външната индустриална база на японската икономика. Паралелно с това Западът печели няколко трилиона долара от споменатата  финансова криза.

По отношение на Азиатската криза 1997-1998 г. съществуват две основни разнопосочни и противоречащи се мнения.

Според първото през 1998 година същият този Запад – САЩ и ключовите западноевропейски страни, осъществяват настъпление непосредствено срещу японската икономика. Това настъпление се изразява в едновременна и явно синхронизирана промяна на курса на долара и на основните валути на страните от ЕС. Това на пръв поглед елементарно действие на валутните пазари става един от ключовите фактори за краха на т.нар. „Икономика на спекулативния бум“(バブル経済, бабуру кейдзай, букв. „Икономика на балона“). По този начин Страната на изгряващото слънце е вкарана в дългосрочна стагнация. Резултатът за ключовите западноевропейски страни е постигането на доминиращи позиции на стоковите пазари, а за САЩ – получаването на подобна доминация на финансовите такива.

С интересна подкрепа за такъв развой на събитията излиза източник от Република Корея/Южна Корея/, който в статия по този въпрос твърди следното: «Корените на кризата/Азиатската криза – б.м. НС/ лежат в геополитическата стратегия на САЩ. Те виждат в динамичното развитие на Източна и Югоизточна Азия, т.е. на Япония, Китай и Република Корея, както и  китайската диаспора в Югоизточна Азия опасност за глобалната си хегемония през ХХІ век. Съответно правителството на САЩ, американския частен сектор, включително финансови институции, както и някои финансови играчи като Джордж Сорос чрез манипулирането на финансовата криза в Индонезия и Тайланд през лятото на 1997 год. подриват силата на китайците в Югоизточна Азия. След това те създават от Южна Корея следваща цел.

Първо те предизвикват криза на валутния пазар в страната чрез обезценяване на вона, след това създават паника на фондовата борса посредством повишаване на цените на акциите. Целта била да се установи контрол върху икономическата мощ на Корея чрез завладяването на големите корейски компании. След това ще бъде разрушена китайската икономика, чиято експортна мощ ще бъде отслабена от износа на евтини корейски продукти. А накрая ударът ще бъде нанесен върху японската икономика, която в значителна степен се основава на китайския и корейския пазари”(Korea Focus, January-February, 19981, р.15-16). 

Другото виждане се зашитава основно от западни източници. Според анализи като този от Global Wealth Insight Фондът на Сорос (Quantum Fund) е участвал в спекулативни атаки срещу тайландския бат. Но тези атаки са били възможни, защото батът е бил надценен и защитаван с изчерпващи се валутни резерви. Когато Тайланд се отказва от фиксирания курс на 2 юли 1997 г., батът се срива – и спекулантите печелят. Следва да се подчертае, че в тази атака участват и други т.нар. „валутни хеджфондове“ (currency funds), глобални макрофондове, както и редица мощни американски банки като Goldman Sachs, Morgan Stanley, JP Morgan и Citibank.

Западните източници не се съгласяват с твърдението, че през 1998 година САЩ и ключовите западноевропейски страни, осъществяват настъпление непосредствено срещу японската икономика, както и че това настъпление се изразява в едновременна и явно синхронизирана промяна на курса на долара и на основните валути на страните от Западна Европа. Според тях няма доказателства за координирана западна намеса. САЩ и Европа не са провеждали валутни интервенции срещу Япония през този период(но не бива да се забравя, че такав вече е проведена чрез „Споразумението от Плаза“ - б.м. Н.С).

Напротив Япония е тази, която интервенира, за да подкрепи собствената си валута по време на Азиатската криза. Докладите на Федералния резерв описват движенията на валутите като пазарно обусловени, а не като резултат от политически решения. Според тези източници няма официални документи, които да показват координирана политика за отслабване на японската икономика.Но не бива да се забравя, че както Стиглиц твърди, реакцията на МВФ/Международния валутен фонд“/, който е „извикан“ да помага на азиатските страни, задълбочава кризата в някои страни, което индиректно влияе и на Япония (Stiglitz, 2002).

Според тези източници проектът за „йенова зона“ не се реализира напълно поради няколко фактора:

• Азиатската финансова криза (1997–1998), която кара страните да се обърнат към долара и МВФ, а не към Япония (Radelet & Sachs, 1998);
• Японското „изгубено десетилетие“, която отслабва доверието в йената като регионална опора;
• Политически опасения в Югоизточна Азия относно прекомерно японско влияние;
• Възходът на Китай след 2000 г., който измества Япония като основен икономически партньор (Chang, 2002).

Така или иначе Крахът на „Икономиката на спекулативния бум“(バブル経済の崩壊, „Бабуру кейсдзай-но хо:кай“), заедно с последствията от Азиатската криза 1997-1998 г. водят до спад и стагнация. За този период се използва термина „изгубеното десетилетие на 90-те години“ (失われた九十年代 - ушинаварета кю:джю: нендай). Като цяло от 1990 до 2000 г. средногодишният темп на растеж за десетилетието е 1.5%, който е почти три пъти по-нисък, отколкото в САЩ и почти два пъти по-нисък от ЕС за същия период. По нататък тази стагнация продължава и през първите две десетилетия на XXI век, въпреки опитите на Токио да излезе от нея. В резултат на това общият дълг на Япония за 2022 г.  достигна 216,21% спрямо БВП на страната.

Вместо заключение

По повод на действието на геоикономическите и геополитическите фактори, предизвикали смяната на модела на функциониране на Япония, което впоследствие води до създаване на т.нар. „Икономика на спекулативния бум“ и нейния крах, изиграл роля за  многогодишната стагнация на Япония, трябва да се изкажат следните изводи и заключения: 

Първо, нужно е да подчертаем какви са основните инструменти на геоикономическите и геополитическите фактори, как, от кого и защо са задействани тези ниструменти. Несъмнено в основата са интересите на САЩ и Западна Европа, които в предходния период до средата на 80-те години чувстват силен натиск от страна на Япония в търговски и технологически план.

Друг важен момент, който, обикновено не се споменава, е този, че Токио се стреми да създаде йенова зона, включваща страните от Югоизточна и част от Източна Азия. Съответно след първоначалната атака в първата половина на 80-те години на ХХ век, изразена чрез т.нар. „Нападки срещу Япония“ (Japan Bashing) започва значителен натиск посредством „Споразумението от Плаза“ през 1985 г. То е последвано през 1989-1990 г.  от пет „Японо-американски структурни съвещания“ (日米構造協議 - „ничи-бей ко:дзо: кьо:ги“, англ. ез. „Structural Impediments Initiative“ - SII), имащи за цел решаването на въпроса със значителния положителен баланс на Япония в търговията със САЩ. 

Чрез този натиск започва неолиберализацията на японската икономика и постепенната смяна дотогавашния модел на планово-пазарна икономика, при който държавата създава пазарни структури и процеси. Основните неолиберални характеристики на социално-икономическия модел на Страната на изгряващото слънце са следните:

• Отказ от индустриална политика и нацинално петгодишно индикативно планиране;
• Приватизация на важни държавни стопански активи, което заедно с отказа от индикативно планиране и индустриална политика ограничават ролята на държавата в социално-икономическите процеси в Япония;
• Смяна на акцентите в кредитната политика - от производствените кредити към потребителско кредитиране, предвид превръщане на масовото потребление в двигател на икономическото развитие;
• Превръщане на фондовите борси в ключов инструмент на корпоративното функциониране чрез формулата «пари – ценни книжа – пари прим»;
• Включване в «Американския глобализъм» чрез износ на капитали, съпроводен с частична деиндустриализация;
• Установяване на нов тип обществени настроения и трудов морал, свързан с пренебрегване на дотогавашната култура на трудолюбие(勤勉さ- кинбенса, т.е. усърдие, трудолюбие/ и замяната ѝ със стремежа за бързо забогатяване и свръхпотребителство чрез игри на фондовите борси, паричните пазари и тези на земя.

Несъмнено японския неолиберален модел се характеризира с определени особености,

които значително го различават от класическите англосаксонски неолиберални модели /Обединеното кралство, САЩ/, което дава право някои автори да го наричат «хибриден модел». Например Министерството на икономиката, търговията и индустрията (яп.ез. 経済産業省, Кейдзай сангьо:шьо:, англ.ез. Ministry of Economy, Trade and Industry, METI, т.е. до 2001 г. бившето Министерство на външната търговия и индустрията, 通産省, Цу:саншьо:,  Ministry of International Trade and Industry, MITI) продължава да осъществява следното:

• Определя технологическите приоритети и осъществява петгодишни индикативни планове в областта на науката, иновациите и технологиите;
• Координира индустриалните клъстери;
• Подкрепя стратегически отрасли (автомобили, електроника, роботика).

Има два ключови момента във връзка с геоикономическите и геополитическите фактори. Първият момент е доколко целият процес на неолиберализация е мотивиран от тези фактори. Този процес в глобален план е част от „Глобализмът на САЩ“, стартирал след края на „Студената война“. Несъмнен е натискът, оказван най-вече от Вашингтон, но и страни от Западна Европа за неолиберализацията на Япония. Т.е. тук може да се говори за геоикономическа мотивация, която движи мощни финансови кръгове в САЩ и донякъде в Западна Европа за налагане на неолибералния модел в световен план.

Но несъмнено в този процес активно участва и най-едрият японски капитал. На този капитал предходната японска система, т.нар. „Японско управление на макроравнище“, със своите високи прогресивни данъци, както и редица други ограничения, става вече неизгодна. Те вече са достигнали равнище на развитие, при което държавната поддръжка не е толкова необходима. Стремежът им да се глобализират, т.е. да разширят възможностите за максимизация на печалбите, излизайки извън Япония, ги мотивира да станат част от възможностите, които им предлага „Американският глобализъм“.

Другият момент е свързан с „Азиатската криза от 1997-1998 г.“. Каква е мотивацията на определени също мощни западни кръгове за атаката на страните от Югоизточна и Източна Азия? Не е ли свързана тази атака с желанието да се нанесе удар на стремежа на Токио да създаде йенова зона?

Западните източници признават факта, че САЩ не подкрепят идеята за йенова зона

Американските анализатори от 90-те години на ХХ век открито пишат, че:

• Доларът трябва да остане доминираща валута в Азия;
• Япония не трябва да води самостоятелна регионална финансова политика;
• МВФ трябва да бъде основният инструмент за управление на кризи в региона.

Но от друга страна се заявява, че няма нито един официален документ, нито разсекретени материали, нито академични изследвания, които да подкрепят идеята, че САЩ са инициирали кризата, че хедж фондове са действали по /гео/политическа поръчка. А също, че няма доказателдства, че целта е била да се унищожи възможността за „йенова зона“. Не се отрича, че САЩ имат интерес доларът да остане доминиращ, че хедж фондовете имат интерес да печелят от нестабилност. Това, видите ли, създава впечатление за координация, дори когато няма такава. Но фондът на Сорос (Quantum Fund) е атакувал валути и преди (напр. британския паунд през 1992 г.), но винаги с финансова, а не с геополитическа мотивация.

По този въпрос нашата позиция е следната. Несъмнена е финансовата мотивация на основните играчи – хеджфондовете и банките, в атаката на страните от Югоизточна и Източна Азия. Както е несъмнено това, че в тази си атака те са се възползвали от слабостите на тези страни – надценени валути,  огромните дългове, слабо регулираните банките, създаваните имотни и прочее балони. Но в никакъв случай не може да се отрича геополитическата мотивация, която според нас е водеща. А именно да не се позволява в никакъв случай да се създава самостоятелна йенова зона, която трудно ще бъде контролирана. И поради това наличието на йенова зона определено ще влияе негативно на монопола на долара на САЩ не само в регионален, но и в глобален план.

Остава само да се отговори на въпроса защо няма доказателства за тази геополитическа мотивация – нито документи, нито изявления, нито академични изследвания. По наше мнение тази атака, която  в крайна сметка е насочена срещу Япония, означава в същия момент атака против ключов съюзник в Тихоокеанската зона. В този смисъл тя следва да бъде осъществена по начин, при който дълбоко да бъде скрита геополитическата мотивация, за да не  се алиенира, не се отчужди този ключов съюзник.

Крайният извод е следният:

• Както става ясно от показаното по-горе осъществяването на неолиберализацията на Япония до голяма степен е геоикономически мотивирана. Обаче причините за краха на „Икономиката на спекулативния бум“ имат значително по-сложен характер. От една страна са недостатъците на самият неолиберален модел, за който са характерни формирането на спекулативни балони. От друга са слабостите на самото японско правителство по управление на социално-икономическите процеси.

Но от трета за провала основно спомага и геополитически мотивираната „Азиатска криза 1997-1998 г.“;

• Анализът показва, че когато говорим за т.нар. формирането на «Икономиката на спекулативния бум», за краха на същата, както и причините за този крах, става дума за сложен многопластов и мултиаспектен феномен, при който имаме преплитане на различни обстоятелства, действащи и противодействащи сили. При което, обаче, в никакъв случай не може да се отрича не просто важната, но водещата роля на геоикономическата и геополитическа мотивация зад тази пъстра амалгама от фактори и причини.

Използвани източници:

На кирилица

1. Стефанов Н., Е. Кандиларов. Япония – икономика, технологии, иновации и управление.С., Изд. «Изток-Запад», 2012, ISBN 978-619-152-130-2]
2. Стефанов Н. Иновационно развитие на страните от Източна Азия. С., «Изток-Запад», 2011, ISBN 978-954-321-964-3]
3. Стефанов Н.Държавно и политическо устройство на Япония. Изд. „Пропелер“, София, 2014, ISBN 978-954-392-241-3;
4. „Япония.Ежегодник 1980”.М., „Наука“,1981;

На латиница

5. Odagiri H., А.Goto. Technology and Industrial Development in Japan. N.Y. Oxford University Press. 1996;
6. Carr, E.H. The Twenty Years 1919-1939.London, Macmillan, 1957;
7. “Harness the Rising Sun: An American Strategy for Managing Japan’s Rise as a Global Power”, University of America, Inc. 1993;
8. Raich R. “World of Science” в „Scientific American“, 1989, No 12;
9. “Daily Yomiuri”, 3.III.1980;
10. “Japan Economic Journal”, 18.XII.1979;
11. Japan Economic Journal”, 28.II.1984;
12. David M. Kotz. Marxist Crisis Theory and the Severity of the Current Economic Crisis в http://people.umass.edu/dmkotz/Marxist Cr_Th_09_12.pdf
13. Ezra F. Vogel. Japan As Number One: Lessons for America, Harvard University Press, 1979;
14. Marvin J. Wolf.The Japanese Conspiracy: The Plot to Dominate Industry Worldwide-And How to Deal With It. Empire Books, 1983;
15. Radelet, Steven, Jeffrey Sachs.The Onset of the East Asian Financial Crisis. Working Paper 6680. National Bureau of Economic Research.1998.
16. Ha-Joon Chang. Kicking Away the Ladder: Development Strategy in Historical Perspective, Anthem Press, 2002
17. Stiglitz, Joseph E. Globalization and Its Discontents, New York and London, Norton, 2002;
18. https://www.researchgate.net/figure/Real-Stock-Prices-Monthly-1980-to-1995-Nikkei-225-Closing-price-on-last-trading-day_fig1_46467161
19. https://www.researchgate.net/figure/Japans-Asset-Prices-Stock-and-Land-Prices-and-Nominal-GDP-1980-2003_fig2_5148040
20. https://www.researchgate.net/figure/Japans-Real-GDP-Growth-1985-2014_fig1_318268445
21. https://thenextrecession.wordpress.com/2025/07/19/japan-stagnation-and-confusion/;
22. https://fiveable.me/history-japan/unit-11/economic-bubble-burst-lost-decades/study-guide/1iipPyZExFrkfT1j;

На японски език

24. 日本経営史(Нихон кейей-ши - История на японското управление), 京都, ミネルバ書房, 1980;
25. 世界の中の日本経済 (Секай-но нака-но нихон кейдзай - Японската икономика в света), Токио, 1983;
26. 日本経済新聞(в. «Нихон кейдзай шинбун»), 29.01.1984;
27. 現代企業入門(Гендай кигьо: ню:мон - Въведение в съвременното предприятие), Токио, Изд. Нихон кейдзай шинбуншя, 1990.
28. 宮崎正康(Миядзаки Масаясу), 伊藤修(Ито Осаму), 戦時戦後の産業と企業(Сенджи сенго-но сангьо:то кигьо - Промишленост и предприятия по време и след войната) в серията „История на японската икономика“ (日本経済史シリーズ), 岩波書店, 1989;
29. 国民経済計算年報1999 (Кокумин кейдзай кейсан ненпо - Национален икономически статистически годишник за 1999).
30. 日本的経営の構造 (Нихонтеки кейей-но ко:дзо: - Структура на Японското управление), 東京, 大月書店, 1985;
31. 占領と戦後改革(Сенрьо: то сенгокайкаку - Окупацията и следвоенните реформи) под редакцията на Накамура Масанори (中村政則編「), статията на Судзуки Кунио, „Първоначалните окупационни реформи“ (鈴木邦夫「初期占領改革), Токио, Изд. „Кавахиро бункан“, (川弘文館), 1994.
32. 政治経済総覧1996年 (Сейджи кейдзай йо:ран 1996 нен - Политически и икономически преглед 1996 г.), Токио, 1996.

*Преподавател в СУ „Свети Климент Охридски“