Геополитическата визия на държавите от АСЕАН

Не по-малко важно е, че макар да са заобиколени от големи държави – Китай, Индия и, географски отдалечените, но присъстващи физически в региона, САЩ – страните от Югоизточна Азия развиват собствена геополитическа експертиза, която генерира оригинални идеи за гарантиране на регионалната сигурност и развитие. С имиджа на най-авторитетни лидери в сферата на международните изследвания и геополитическия анализ в региона се ползват Сингапур и Малайзия.

Въпреки че в Югоизточна Азия не се формира самостоятелна, т.е. различаваща се методологично от западните подходи, научна школа в сферата на международните отношения, в регионалния научно-експертен наратив присъстват редица почти еднакви за всички национални школи мотиви. Наред с високото ниво на хетерогенност на субрегиона в политически, социално-икономически и етнорелигиозен аспект, ключова роля в това отношение играе такъв фактор като историческото наследство, включително общото колониално минало. Както посочват редица анализатори, западните държави привнасят национализма в местната среда и оставят след себе се един уестърнизирън елит, което оказва влияние върху начина, по който се градят отношенията между страните от региона, както и тяхната визия за теорията на международните отношения и геополитиката.

Въпреки това, отделни учени, като индиеца Амитав Ачария, сингапурския геополитик Кишоре Махбубани, британския професор Марк Емерс или професора от Филипините Мели Кабалено-Антони, залагащи на конструктивисткия подход, имат сериозен принос за теоретичната обосновка на процесите за постигане на регионална сигурност, прокарването на икономически инициативи и функционирането на инстутуциите в Югоизточна Азия и най-вече на АСЕАН. Те анализират дейността на Асоциацията през призмата на основополагащите принципи на това обединение – т.нар. „Път на АСЕАН“, лансиран първоначално през 1974, но играещ ролята на ключово звено във всички процеси още от първите дни на формирането на Асоциацията през далечната 1967.

Основни елементи на „Пътя на АСЕАН“ са принципите за ненамеса, уважение към суверенитета и териториалната цялост, доверие, търпимост и отчитане на индивидуалните особености на страните членки, което намира отражение във всички ключови документи на Асоциацията, включително Хартата на АСЕАН, декларацията „Перспективите на АСЕАН – 2020“ и „Перспективите на Общността АСЕАН – 2025“. Освен това, интегрална част от функционирането на асоциацията е използването на неформален подход, основан на консенсуса и консултациите. Този модел на вземане на решенията в АСЕАН се базира на системата на социално-политическите отношения на коренното население на Индонезия – яванците. В традиционната яванска култура, старейшината на селото (lurah) лансира различни инициативи, които след това се обсъждат от всички (mufakat) и при липса на възражения от страна на жителите на селото старейшината обявява, че е постигнат консенсус (musjawarah).

Освен това, анализаторите от Югоизточна Азия се опитват да преосмислят теоретично концепцията за общността на сигурност, прокарвана активно от такива известни представители на западната школа в теорията на международните отношения като Карл Дойч, Еманюел Адлер и Майкъл Бърнет. Според Амитав Ачария, процесът на формиране на колективна идентичност, като базов критерий за изграждането на Общност на сигурност в лицето на АСЕАН, е пряко свързан с наличието на общи азиатски ценности на страните участнички. Самите лидери на Асоциацията многократно са декларирали привързаността си към азиатските ценности, изтъквайки универсалния им характер. В тази връзка, традиционно се подчертава значението на постигането на социална хармония, грижите за социално-икономическия просперитет и общественото благополучие, наличието на силна трудова етика, лоялността към политическите лидери и управляващия режим. Отделно следва да отбележим примата на колективизма и комунитаризма, което изиграва ключова роля за създаването на многостранни форуми за диалог и появата, през 2015, на Икономическата общност на АСЕАН. Сред основните идеолози на „азиатските ценности” са бащата на сингапурското икономическо чудо и бивш премиер на Малайзия Махатхир Мохамад (1923-2015). Показателно е, че именно той се обяви против присъединяването на Австралия и Нова Зеландия към създадената през 2005 Източноазиатска среща на върха, тъй като според него, те са част от „колективния Запад” и не споделят фундаменталните азиатски ценности.

Освен това, както посочва Ачария, многостранната дипломация на АСЕАН традиционно е насочена към ускоряване на нормативната социализация на политическите елити на страните участнички чрез усъвършенстването на формалните и неформални канали за комуникация. Това твърдение се вписва логично в теорията за общността на сигурност на Карл Дойч, според която способността на членовете на общността да разрешават конфликтите по мирен път чрез използването на различни институционална механизми е много по-важна от наличието на противоречия помежду им.

Тоест, примерът на АСЕАН е сред най-показателните измежду съществуващите регионални интеграционни обединения и позволява да бъдат разширени съществуващите теоретични рамки на анализите, посветени на ролята на ценностите, нормите и принципите на функциониране на институциите.

Аналитичните центрове в Югоизточна Азия

В в списъка на 175-те водещи световни научно-изследователски и аналитични центрове на Global Go To Think Tank Index Report фигурират и четири организации от Югоизточна Азия: Сингапурският институт за международни изследвания (62-ро място), индонезийският Център за стратегически и международни изследвания (84-томясто), сингапурският Институт за отбрана и стратегически изследвания (100-но място) и малайзийският Център за публични политически изследвания (102-ро място). Те са специализирани по широк кръг актуални проблеми на международните отношения и най-вече –гарантирането на регионалната и глобална сигурност, мултилатералната дипломация, социално-икономическото развитие на конкретната държава, както и на Азиатско-Тихоокеанския регион, като цяло.

Водещите позиции на сингапурските „мозъчни центрове“ сред държавите от Югоизточна Азия се дължи на редица икономически, институционални и административни фактори. Сред тях е мащабната и целенасочена държавна подкрепа за образователната и научната сфера. Официалните данни сочат, че Сингапур изразходва около 13 млрд. долара, т.е. 16% от бюджета си за образование и 2,1% от своя БВП – за научно-изследователски и опитно-конструкторски работи (НИОКР), и активно подпомага работата на водещите изследователски центрове и университети. Освен това, сингапурските „мозъчни центрове“ поддържат тесни връзки с правителството на страната и са активно ангажирани с изготвянето на практически препоръки за социално-икономическото развитие на Сингапур и гарантирането на сигурността му. Те са плътно интегрирани в глобалната мрежа от изследователски центрове, имат партньорски споразумения и реализират съвместни проекти с редица водещи световни организации и институти.

Накрая, следва да спомена и за кадровата политика на сингапурските аналитични центрове и водещи университети, които привличат не само известни чуждестранни експерти, но и бивши високопоставени дипломати и чиновници. Сред тях са бившият председател на Съвета за сигурност на ООН Кишоре Махбубани или бившият представител на Сингапур в Световната организация Билахари Каусикан, които през различни периоди бяха на водещи позиции в Националния университет на страната. Те, както и колегите им, допринасят за популяризацията на сингапурската геополитическа школа, включително анализирайки различни аспекти на американско-китайските отношения, проблема за биполярния и мултиполярния модел в международните отношния, както и ролята на малките и средни държави на световната сцена.

Междувременно, още през 1988, един от водещите аналитични центрове в Малайзия – Институтът за стратегически и международни изследвания (ISIS) – създаде мрежа от „мозъчни центрове” под егидата на АСЕАН. Тя вкючва десет организации: Брунейския институт за политически и стратегически изследвания (BDIPSS), Камбоджанския институт за сътрудничество и мир (CICP), Центъра за стратегически и международни изследвания на Индонезия (CSIS Indonesia), Института за международни отношения на Лаос (IFA), Института за стратегически и международни изследвания на Малайзия (MISIS), филипинската Фондация „Азиатско-Тихоокеански път към прогреса”, Сингапурския институт за международни отношения (SIAA Singapore), Института за проблеми на сигурността и международни изследвания на Тайланд (ISIS Thailand) и Дипломатическата академия на Виетнам.

Всички те участват активно в прокарването на различни икономически инициативи и проекти  в Югоизточна Азия и формулиране на практически препоръки за решаването на по-комплексни задачи. Те, в частност, имаха сериозен принос в подготовката на Споразумението за създаване на зона за свободна търговия на АСЕАН през 1992 и разработването на механизма за разрешаване на проблемите, касаещи продоволствената, водната и енергийната сигурност в региона.

Накрая, следва да посоча още една мрежова експертна структура в рамките на АСЕАН – Икономическият изследователски институт за АСЕАН и Източна Азия (ERIA), ориентиран към развитието на икономическото сътрудничество в Източна Азия и задълбочаване на интеграционните процеси в Азиатско-Тихоокеанския регион. През последните години усилията на ERIA са насочени към прокарването на центрираното около АСЕАН мегарегионално търговско споразумение – т.нар. Всеобхватно регионално икономическо партньорство (РВИП).

По-долу ще се спра по-подробно на актуалната тема за незападните подходи към геополитическата наука и теорията на международните отношения на примера на няколко държави от региона, които представляват особен интерес в това отношение: Виетнам, Сингапур, Тайланд и Малайзия. Причината е свързана с техните уникални историко-политически контексти: социалистическото минало и успешната интеграция на Виетнам в световната икономика, прагматизмът на Сингапур като глобален хъб и специфичната дипломатическа традиция на Тайланд, свързана с факта, че той никога не е бил нечия колония. На свой ред, Малайзия традиционно играе ролята на един от лидерите и „интелектуалните двигатели” в Югоизточна Азия, по отношение на институционалното строителство и нормативно-правната социализация на регионалните и извънрегионални партньори. Освен това, малайзийската геополитическа школа се развива особено активно, при това успешно комбинира националните и западните подходи към теорията на международните отношения, да не говорим, че играе важна роля за създаването на експертно-аналитични мрежи и за интелектуалната обосновка на редица ключови процеси в Югоизточна Азия.

Освен че всички тези страни са членки на АСЕАН, те олицетворяват цялото разнообразие на подходите към геополитическата наука и теорията на международните отношения в Азиатско-Тихоокеанския регион, което ги прави особено подходящи за анализа на незападните геополитически теории.

„Бамбуковата дипломация“: виетнамския подход към теорията на международните отношения

Формирането на виетнамската геополитическа школа се осъществява под влиянието на сложна комбинация от философски, религиозни и идеологически традиции, включително конфуцианството, будизмът, даосизмът, идеите на френското Просвещение и марксистко-ленинската идеология, адаптирана от Хо Ши Мин. Ако използваме подхода на американския философ Томан Кун, можем да приемем, че виетнамската школа в теорията на международните отношения се намира в предпарадигмална фаза от развиетието си, т.е. в нейните рамки съществуват различни подходи без наличието на обща, доминираща парадигма. Ако пък използваме този на британския философ от унгарски произход Имре Лакатош, бихме могли да раглеждаме марксизмът и идеите на Хо Ши Мин като своеобразно „твърдо ядро“, а адаптацията на западните теории – като „защитен пояс“, който обаче поне засега е твърде слабо развит за да може са формулира самостоятелна програма. Според споменатия по-горе Амитав Ачария пък, виетнамската школа в сферата на геополитиката и теорията на международните отношения още дълго време ще си остане фрагментирана заради липсата на систематична традиция в изучаването им.

В исторически план, развитието на теорията на международните отношения във Виетнам е свързано с процеса на държавно строителство след обединяването на страната през 1975-1976 и политиката на „обновяване“, лансирана на VI конгрес на Виетнамската компария през 1986. Първоначално тя се опира най-вече на идеите на Хао Ши Мин, акцентирайки върху независимостта и „революционната дипломация“, но с течение на времето започва да включва и елементи на западните теории, което е свързано с прехода на Виетнам от изолация към отваряне и икономически интеграция. От ключово значение в тази връзка е дейността на Виетнамската дипломатическа академия и Университета за социални и хуманитарни науки.

Виетнамската школа в геополитиката и теорията на международните отношения се характеризира с три основни подхода. Първият – „класическият“ – се основава на марксизма-ленинизма и идеите на Хо Ши Мин, които са задължителна част от учебните програми в редица университети като Националния университет в Ханой или Академията за журналистика и телекомуникации. При това държавата и Комунистическата партия стрикно следят научните изследвания да не излизат извън рамките на „социалистическите цели“, което ограничава академичната автономия. Вторият подход е „традиционният“, който залага на синкретизма между конфуцианството, будизма и даосизма, акцентирайки върху хармонията и стратегическата гъвкавост, което се проявява и в съвременната външна политика на Ханой. Третият подход е „интегралният“, който съчетава конструктивизма (анализа на идентичността), адаптирания реализъм (съобразяване със статута на малка държава) и либералните идеи за взаимната зависимост, приспособени към местните условия.

Съвременната виетнамска геополитика и теория на международните отношения се отличават с практическа насоченост, тясно свързана с практическите задачи пред страната. Изследванията се концентрират върху проблемите на регионалната сигурност, отношенията с големите държави, икономическата дипломация и глобалните предизвикателства, като климатичните промени и цифровизацията.

Методологията съчетава количествените и качествени подходи с традиционния анализ, основан на историческия и културен контекст. Важна роля играе концепцията за „бамбуковата дипломация“, която официално беше лансирана през 2021 от бившия лидер на Виетнамската компартия Нгуен Фу Чонг. Тя символизира устойчивостта (националните интереси), стабилността (политическият курс на страната) и гъвкавостта (т.е. способността за адаптация към външните условия), сред най-очевидните примери за което е неутралната позиция на Виетнам по отношение на конфликта между Русия и Украйна, като Ханой съзнателно избягва да критикува действията на участниците, фокусирайки се върху мирните инициативи.

Институционалната база на виетнамската школа в геополитиката и теорията на международните отношения включва няколко водещи центрове в Ханой и Хошимин и, в частност, Дипломатическия институт на Виетнам и Националния университет на Хошимин, както и около 180 аналитични центрове, като в това отношение страната е сред лидерите в света. За развитието на теоретичните дискусии пък способстват такива специализирани издания като International Studies Review и National Defence Journal. Сред ключовите концепции, лансирани от виетнамските геополитици е тази за „средната държава“ (която се използва неофициално за анализиране ролята на Виетнам в региона, например във връзка с водите на река Меконг) и принципът на „трите не“ (отказ от участие във военни алианси, чуждестранни военни бази и конфронтация), допълнени от идеята за „отказ от намеси със сила“.

Въпреки еволюцията си, виетнамската школа в геополитиката и теорията на международните отношение си остава недостатъчно цялостна и зависима от западните теории. Приносът и към глобалната наука е ограничен заради езиковите прегради и ориентацията към прагматични, а не фундаментални изследвания. В същото време обаче, съчетаването на местните традиции със западните подходи създава потенциал за формиране на наистина уникална местна школа макар че тя засега все още е в зародишен стадий, опитвайки се да комбинира адаптацията към новите реалности и запазването на идеологическата основа на марксизма и идеите на Хо Ши Мин.

Сингапурската геополитически школа

Сингапур е уникален пример за малка държава с голямо стратегическо значение, в която външната политика и академичният дискурс по отношение на геополитиката и теорията на международните отношения се формират под влияние както на западните традиции, така и на регионалния контекст. Местната геополитическа школа се опира на западните парадигми, като реализма например, без да демонстрира сериозни парадигмални отклонения. Своеобразно „твърдо ядро” на сингапурската школа в теорията на межународните отношение е прагмагичния реализъм, около който гравитират такива конструктивистни елементи, като „азиатските ценности” например. Според Амитав Ачария обаче, именно зависимостта от англоезичните стандарти препятства формирането на наистина самостоятелна и независима геополитическа школа в Сингапур.

Нейното развитие започва след получаването на независимост през 1965, като от 1970-те години в Националния университет на Сингапур (NUS) и други институции  се провеждат интердициплинарни курсове, интегриращи елементи на политологията и икономиката, като през 1990-те изучаването на теорията на международните отношения придобива по-специализиран характер, което способства за формирането на местна академична традиция, макар и силно повлияна от западните модели.

Сингапурските учени се стремят да адаптират западните теории към азиатските реалности, акцентирайки върху прагматизма и стабилността. Израз на този стремеж е стратегическото балансиране между големите държави и активната роля в регионалното сътрудничество, особено в рамките на АСЕАН, където страната осъществява многостранна дипломация и прокарва концепцията за взаимната зависимост между страните от региона. Реализмът си остава водещия подход, но от 1990-те насам е налице осезаемо влияние на конструктивизма, свързано с дискусиите за „азиатските ценности” и „специфичния път на АСЕАН”. Въпреки това, възможностите за създаването на самостоятелна сингапурска школа в сферата на геополитиката и теорията на международните отношения са ограничени от редица фактори: зависимостта от западните стандарти, фактът, че изследванията обикновено целят подкрепа за прагматичните държавни интереси, което стеснява пространството за теоретични иновации, както и фактът, че за разлика от западните мозъчни центрове, където с приоритет се ползват фундаменталните концепции, сингапурските се фокусират върху анализа на конкретните геополитически предизвикателства.

В исторически план, сингапурската школа в геополитиката и теорията на международните отношения се развива под влиянието и контрола на държавата, което обяснява и акцента върху националната сигурност и вътрешната полиика. През 1990-те години, с голяма популярност в страната се ползваше конструктивизмът, включително благодарение на регионалните проекти, но използването на тази концепция не доведе до радикален отказ от „западните рамки”, тъй като неудобните въпроси за същността на властта и демократичната прозрачност обикновено биваха заобикаляни.

Съвременните предизвикателства, като технологичната глобализация например, способстваха за появата на концепцията за „икономическия реализъм”, демонстриращ способността на малката държава да постигне сериозни резултати, благодарение на политиката на гъвкаво управление и иновациите. Редица нови направления, като мрежовата дипломация и теорията на киберсигурността, също намират отражение в съвременната сингапурска геополитически школа.

Изследванията на повечето сингапурски учени и експерти са свързани с Източна и Югоизточна Азия, което потвърждава регионалната им насоченост. В същото време обаче, те продължават да се базират на западната теоретично-методологична основа, докато интересът към „незападните” подходи остава ограничен.

Тоест, сингапурската школа в сферата на геополитиката и теорията на международните отношения, съчетава елементи на западните теории с такива регионални особености, като прагматизма и регионализма, но редица институционални и външни фактори пречат за формирането на наистина независима школа. Перспективите за развитието и зависят от способността на местните учени да интегрират азиатския опит в глобалния дискурс, преодолявайки „натиска” на англоезичната академична среда.

Спецификата на тайландската геополитическа школа: будисткия реализъм

Тайланд представлява уникален случай в рамките на Югоизточна Азия, тъй като е единствената държава от региона, която не е била колонизирана от европейците. Независимостта дава на Тайланд възможност да формулира собствен път на развитие, включително геополитически подходи и подходи към изучаването на теорията и практиката на междунароните отношеня. Както отбелязва обаче тайландския професор Кити Прасиртсук (преподавател в университета Бъркли), независимостта невинаги способства за дълбоката интеграция на западните академични традиции в местната геополитическа школа, което едновременно осигурява свобода от външни влияние, но и ограничава развитието на самата школа.

От чисто теоретична гледна точка, тайландската геополитическа школа продължава да се намира в допарагидмален стадий, когато липсва единна парадигма, а изследванията  в сферата на международните отношения имат предимно описателен характер. Освен това тайландската школа страда от сериозна слабост на своя „защитен пояс”, тъй като местните теории не притежават достатъчна евристична сила за да се конкурират със западните школи, а пък липсата на систематична традиция в изучаването на международните отношения в Тайланд, само усилва зависимостта и от западните подходи.

Тайландският модел в геополитиката и теорията на международните отношения съчетава елементи на будистката философия с традициите на класическия реализм. Будистките ценности, като миролюбието и ненасилието, оказват влияние върху дипломатическия стил на страната, който често се характеризира с гъвкавост и стремеж към компромиси. Но, както подчертава проф. Прасиртсук, в условията на множество исторически предизвикателства, включително студената война и геополитическото съседство със зони на конфликти (например, Виетнам и Камбоджа), приоритет за Тайланд са националната сигурност и стратегическите съюзи, което укрепва ролята на реалистичните подходи в местната геополитическа школа.

Важно място в това отношение заема и концепцията за „икономиката на достатъчността” лансирана от крал Пумипон Адулядет (управлявал през 1927-2016 под името Рама IX), която акцентира върху устойчивото разитие и самодостатъчността като ключови елементи на външната и вътрешна политика. Практически израз на тази философия е участието на Тайланд в различни регионални инициативи, като АСЕАН и АТИС, където страната прокарва принципите на ”азиатския път” – консенсуса и ненамесата във вътрешните работи.

Първите курсове по изучаване на теорията на международните отношения са организирани през 1948 в Университета Чулалонгкорн, където е създаден факултет за политически науки, а година по-късно - и в Университета Таммасат. Първоначално учебните програми са ориентирани към подготовка на дипломати за Министерството на външните работи, което е израз на прагматичния подход към висшето образование в страната.

Едва в края на 1990-те и началото на 2000-т години и особено след събитията от 11 септември 2001 и инцидента с отвличане на заложници в посолството на Мианмар в Банкок, се забелязва значително нарастване на интереса към международните отношения. Тези събития повишават осведомеността на обществото относно международните проблеми и правят дипломатическата професия далеч по-привлекателна. Въпреки това обаче, достъпът до учебните програми в сферата на геополитиката и международните отношения остава ограничен заради високите изисквания към кандидатите и концентрацията на водещите факултети в столицата Банкок, което подчертава елитарния характер на тази научна дисциплина.

Сред ключовите особености на тайландския подход към международните отношения е ясното разграничаване между теорията и практическото и приложение в политиката. За разлика от някои други държави от региона, като Индонезия например, където теоретиците често се прехвърлят в сферата на реалната политика, в Тайланд подобни случаи са редки. Сред малкото изключения е бившият губернатор на Банкок  Сукхумбханд Парибатра.

Концепцията на реализма, възприета през периода на студената война под влияние на американската традиция, си остава доминираща парадигма. Националните интереси се приемат за даденост без да се прави по-задълбочен анализ на тяхното формиране, което отразява практическата ориентация в обучението. На практика, в Тайланд липсват истински теоретици на геополитиката и международните отношения, а изследванията обикновено се ограничават с предоставяне на данни за една или друга държава, най-вече от региона на Югоизточна Азия, вместо да се правят опити за разработване на концептуални рамки.

През последните години, под влияние на глобализацията и по-широкия достъп до образование в чужбина (в САЩ, Великобритания, Австралия и Япония), в тайландските университети се забелязват нови подходи, включително акцентиращи върху международната политическа икономия и изследването на „нетрадиционната сигурност” (свързана например с миграцията, екологията или транснационалната престъпност). Тези промени обаче, все още не са довели да създаването на самостоятелна „тайландска школа” в геополитиката и теорията на международните отношения, съпоставима с британската например.

Причината е, че този процес се сблъсква с редица препятствия. На първо място, езиковата бариера ограничава достъпа до чуждестранна литература, а местните специалисти, завършили в чужбиина, често възприема безкритично „западите ценности”, което затруднява формирането на уникален местен подход. На второ място, комерсиализацията на образованието след Азиатската финансова криза през 1997-1998, ограничава възможностите за теоретични изследвания. На трето място, в страната е налице недостиг на образовани кадри заради разрива между поколенията: представителите на старото поколение се пенсионират, а младите учени все още не са успели да ги заместят.

Освен това, тайландските изледвания в сферата на геополитиката и теорията на международните отношения си остават предимно описателни и исторически, с минимално използване на количествените методи. Сред изключенията от правилото е Карин Фуангкасем, използващ метода на емпиричния анализ в изследванията си за външната политика на Тайланд. Като цяло обаче се акцентира върху практическите навици, които са полезни за националното управление, а не върху теоретичните изследвания, което ограничава приноса на тайландските учени в глобалните научни дебати.

Макар че през ХХI век постколониалисткият подход започва да прониква и в средите на тайландската академична общост във връзка с глобализацията на академичните дискурси и нарастващия интерес към критичните теории, той не получава широко разпространение в страната, тъй като тя просто няма колониално минало. Все пак, някои изследователи го разглеждат като алтернатива на държавно-центристкия реализъм, защото отделя по-голямо внимание на недържавните играчи, но истината е,

Тайланд до голяма степен заимства че тези идеи си остават заимствани отвън, т.е. не се трансформиират в оригинални местни концепции.

Факт е, че в Тайланд все още не се е формирала самостоятелна школа в сферата на геополитиката и теорията на международните отношения, а местните изследователи си остават под силното влияние на идеите на класическия реализъм, наложили се по време на студената война. Историческият контекст, геополитическото положение и прагматичният подход към специализираното дипломатическо образование налагат приоритета на националната сигурност и практическите навици за сметка на теоретичнита разработки. Въпреки независимостта си от колониалното влияние, западните подходи (по линия на глобализацията и обучението на Запад) доминират, което не позволява да се говори за наличие на уникални „незападни” геополитически теории. Перспективите за развитие в това отношение са свързани с разширяването на диалога с междунаодната общност и преодоляването на вътрешните ограничения, като езиковата бариера и прекалено комерсиализираното дипломатическо образование, но поне засега не се забелязва кой знае какъв прогрес.

„Дипломацията на канчилата”: малайзийската геополитическа школа

Изучаването на геополитиката и теорията на международните отношение е сравнително нов феномен за Малайзия. До 1992 те не представляваха самостоятелно направление в изследванията на малайзийските учени и обикновено се преподаваха в университетите като част от курса по история. От началото на 1990-те насам обучението по геополитика и теория на международните отношения се осъществява в четири висши учебни заведение: Университетат на Малая, Националният университет на Малайзия, Научният университет на Малайзия и Университетът Утара. При това, основно внимание се отделя на въпроси, като глобализацията, двете световни войни и студената война, а водещи теоретични подходи са реализмът, либерализмът, критичните теории и постмодернизмът. По-късно този обхват е разширен с изучаването на процесите на икономическия регионализъм в Югоизточна Азия, формирането на общности за сигурност, възходящите регионални сили и регионалните институции.

Въпреки доминиращото влияние на западната школа в малайзийската академична и експертна общност, отделни местни изследователи се стремят да преосмислят малайзийската външнополитическа традиция, включително някои базови елементи на теорията на международните отношения - например, тезата за анархията, като липса на йерархия в междудържавните отношения между малките, средните и големите държави, както и концепцията за националния суверенитет. Сред водещите представители на този подход са австралийският професор Антъни Милнър и малайзийският му колега Сити Мунира Касим.

След като страната получава независимост през 1957, малайзийските официални лица много често представят Малайзия като малка страна с големи възможности, сравнявайки я с разпространения в региона малък азиатски елен – канчила. Според втория поред премиер на независима Малайзия Тун Абдул Разак, въпреки статута си на „малка държава“, тя е съумяла да допринесе съществено за трансформацията на архитектурата на регионалната сигурност, включително чрез приемането, през 1971, на Декларацията за създаване на зона на мир, свобода и неутралитет (ZOPFAN) и нормализацията на отношенията с комунистически Китай.

С течение на времето терминът „малка държава“ придобива все по-голяма популярност в политическия и експертния дискурс. Премиерът на страната Наджиб Разак (2009-2018) например, определяше Малайзия като „сръчна и пъргава“, подобно на азиатските канчили. В това отношение малайзийската дипломация до голяма степен следва сходни принципи с тези на лансираната от Сингапур по време на студената война „стратегия на отровната скарида“, според която островната държава съзнава, че е твърде малка за да може да предотврати евентуалната си окупация от някой по-голям съсед, но благодарение на своята неотстъпчивост и напористост би могла да направи военните  и материални разходи за подобна операция прекалено високи за осъществяването и.

Съзнавайки ограничеността на ресурсите си, Малайзия доброволно приема статуса на „младши партньор“, без да се опитва да антагонизира по-големите държави, което и позволява да извлича сериозни стратегически ползи. Това обяснява и позицията на Малайзия във връзка с проблемите в Южнокитайско море и ролята на Пекин в тях.

Периодът от завръщането на Махатхир Мохамед на премиерския пост през 2018 до оттеглянето на „Доктор М.“ от голямата политика през февруари 2020 способства за активизирането на малайзийската „дипломация на канчилата“, която позволи на страната да поддържа не само конструктивни, но и балансирани отношения с повечето стратегически партньори. Най-показателен пример в това отношение бе преразглеждането на големите инфраструктурни проекти с китайско участие, както и на външноикономическата политика на Малайзия, като цяло. Следва да отбележа, че след оттеглянето на Махатхир Мохамед от политиката, основните външнополитически принципи и стратегически направление на Малайзия си останаха същите, т.е. може да се твърди, че елитът действително  е склонен да продължи да провежда „дипломацията на канчилата“.

Резюмирайки казаното по-горе, можем да отбележим, че въпреки липсата на самостоятелна школа в сферата на геополитиката и теорията на международните отношения в Малайзия и доминиращата роля на западните концепции, спорадичните успешни опити за интегриране на вестфалските категории и традиционните малайзийски подходи при изследването на регионалните подсистеми могат да се използват за анализ на спецификата на формирането на външнополитическите стратегии на малките и средни държави по отношение на по-големите играчи. При това обаче, усилията за прокарване на оригинални местни подходи обикновено се сблъскват с критиките на представителите на западната школа в теорията на международните отношения. Последните, в частност, изразяват съмнение, доколко е правилно използването на понятието „общност за сигурност“ по отношение на Югоизточна Азия, поствестфалската интерпретация на термина „национален суверенитет“, феномена на азиатските ценности и формирането на колективна идентичност в региона. Въпреки това обаче, въпросните подходи способстват за разширяването на наличната теоретична база и тъкмо в това е и тяхната основна заслуга.

Заключение

Анализът на опита на Виетнам, Сингапур, Тайланд и Малайзия в развитието на национални школи в сферата на геополитиката и теорията на международните отношения, потвърждава тезите на Амитав Ачария и Бари Бузан за „догонващия“ и фрагментиран характер на незападните школи. И в четирите страни е налице значително влияние на западните парадигми и най-вече на реализма, което е обусловено както от историческия контекст (студената война, колониалното минало или липсата на такова), така и от прагматичната ориентация на местните академични кръгове към решаването на чисто национални задачи. Така, Виетнам се опитва да синтезира марксистко-ленинската идеология с местните традиции, като „бамбуковата дипломация“, Сингапур адаптира западните теория към регионалните реалности, залагайки на „прагматичния реализъм“, докато Тайланд остава привързан към класическия реализъм, въпреки уникалната си история на съхранена през вековете независимост. Засега обаче, нито една от четирите страни не е съумяла да създаде напълно самостоятелна школа в сферата на геополитиката и теорията на международните отношения, което подчертава зависимостта им от западните интелектуални стандарти и ограничеността на местните ресурси за теорегични иновации.

Класическата философска мисъл в Азиатско-Тихоокеанския регион, включваща конфуцианството, будизма и даосизма, несъмнено притежава потенциал за формиране на уникални местни подходи към геополитиката и теорията на международните отношения, но влиянието и се ограничава от слабата теоретична база и приоритета на чисто прагматичните задачи. Тоест, геополитиката и теорията на международните отношения в тези страни все още се намират на допарадигмален стадий, а техният „защитен пояс“ е недостатъчно развит за да може да се конкурира успешно със западните теория. Културните бариери и липсата на систематична традиция в изучаването на геополитиката и международните отношения, затрудняват развитието на незападни местни школи. Виетнам например демонстрира частична интеграция на философията в такива концепции като „бамбуковата дипломация“, Сингапур използва прагматични елементи на конфуцианството, а Тайланд залага на будистките принципи и „икономиката на достатъчността“. За да се реализира този потенциал обаче са необходими институционални реформи, разширяване на академичната автономия и преодоляване на езиковите прегради.

Перспективите за по-нататъшни иззледвания на незападните школи в сферата на геополитиката и теорията на международните отнощение в контекста на Азиатско-Тихоокеанския регион са свързани с разширяването на географския тематичен обхват. Изучаването на опита на други региони, като Латинска Америки или Африка, би позволило да разберем по-добре приноса на незападния свят към глобалните знания за международните отношения. Освен това, задълбоченият анализ на взаимната връзка между културните ценности и теоретичните разработки може да улесни създаването на по-универсални модели, излизащи извън рамките на западноцентризма. Накрая, укрепването на академичното взаимодействие между незападните държави, чрез съвместни платформи и конференции, би могло да усили колективното им влияние върху геополитиката и теорията на международните отношения. Тоест, изучаването на незападните школи в тази сфера не само обогатява глобалния дискурс, но и съдейства за по-инклузивното и полицентрично разбиране на световната политика.

*Българско геополитическо дружество