Втората световна война, завършва с подписването на 2 септември 1945 на капитулацията на Япония на борда на американския линеен кораб „Мисури“. От страна на антифашистката коалиция подписите си слагат представителите на САЩ, Китай, Великобритания, СССР, Австралия, Канада, Холандия, Франция и Нова Зеландия.
Китайският представител подписал капитулацията е генерал Сю Йончан.[1] От японска страна тя се подписва от външния министър Шигемицу Мамору(重光 葵) и началникът на Генералния щаб генерал Умедзу Йошиджиро: (梅津 美治郎).
Окупацията на Япония се осъществява под егидата на Главната щаб-квартира на съюзните сили(Allied Powers General Head-quarters /GHQ/- „ренго: коку сайко: ширейбу“/連合国最高司令部/), която е доминирана от главната окупационна сила – САЩ. В края на 1945 година Щабът на Обединеното командване на САЩ излиза с директива, озаглавена “Основни цели на военната окупация на Япония”, в която се определя философията на окупацията:
“Основната цел … е да се създадат условия, чрез които да се гарантира в най-голяма степен това, че Япония няма да стане още веднъж заплаха за мира и сигурността на света и ще се позволи нейното допускане като отговорен и миролюбив член на семейството на нациите. Тези условия включват преди всичко … Забраната на милитаризма и ултра-национализма, … разоръжаването и демилитаризацията на Япония, … укрепването на демократичните тенденции и процеси в правителствените, икономическите и социалните институции; засилването и поддръжката на либералните политически тенденции в Япония.”[2]
Следва да се отбележи, че периодът на окупацията на Япония е белязан и от редица негативни тенденции и процеси. Първият момент е свързан с експулсирането на 7 милиона японци-колонисти имащи постоянно местожителство в различни части на Японската империя. Загубата на територии като Тайван, Корейски полуостров, Манджурия, Южен Сахалин, Курилите и така нататък, води до изгонването на японците. Репатрираните, връщайки се в Япония като правило са без жилища, без постоянна работа, лишени от всякаква социална сигурност и подкрепа. В тези условия алкохол, престъпност, отчаяние и морален упадък стават базова тенденция на социалното развитие на Япония. Тази ситуация е наречена „кьодацу джьо:тай“ (虚脱状態), т.е.„състояние на летаргия“. При това основен израз, които японците в това време използват е „шиката-га най“(仕方がない) – „нищо не може да се направи“. [3]
С цел демилитаризация и демократизация на страната под егидата на Главната Щаб-квартира на съюзните сили се провеждат редица политически и социално-икономически реформи. Важен компонент в политическите реформи е налагането на наказания на военнопрестъпниците. Това се разглежда като съществена част от процеса на демилитаризация на страната. Решава роля за това изиграва Токийският трибунал, започнал през май 1946 год. и продължил две години до ноември 1948 год.
Този международен военен трибунал за Далечния изток е създаден на 19 януари 1946 година на базата на подписаните договорености между СССР, САЩ, Великобритания, Франция, Китай, Австралия, Канада, Холандия и Нова Зеландия, както и присъединилите се по-късно Индия и Филипините. Работата на този трибунал в определен смисъл става част от крайно ограничените в този момент отношения между Китай и Япония, дотолкова доколкото в качеството на съдия в същия участва от страна на Република Китай генерал майор Mei Ju-ao, а в качество на обвинител Xiang Zhejun (Hsiang Che-chun. [4]
Нужно е да се има предвид, че по това време се възобновява Гражданската война в Китай(кит. трад. 國共内戰, кит. опр. 国共内战, пинин guógòng neìzhàn, гогун нэйджан). [5] Тази война завършва с победата на ККП/- 中国共产党, пинин. Zhōngguó gòngchǎndǎng, Джунго Гунчандан). На 1 октомври 1949 г. е обявено създаването на Китайската народна република (/КНР/ - 中华人民共和国, пинин Zhōnghuá rénmín gònghéguó, Джунхуа жънмин гунхъго). Това стартира формирането на нов тип държавност и социално-икономическа система в Китай. Подобна промяна създава съвсем различна ситуация в отношенията между Нов Китай и Япония, доколкото върху тях ключово въздействие започват да оказва противоборството между двата основни блока в започналата вече «Студена война» - Pax Americana и Pax Sovietica.[6] В тази връзка е и заповедта на GHQ от 03.12.1950 г. въвеждаща пълно ембарго на търговията между Япония и КНР.
Периодът 1950 – 1954
От момента на създаването на КНР до началото на войната на Корейския полуостров 1950-1953 китайско-американските, а оттук и китайско-японските отношения са относително открити за възможни стъпки в една или друга посока. Но с началото на Корейската война[7] САЩ започват спрямо КНР политика на „сдържане и изолация“. В тази политика Страната на изгряващото слънце като част от Азиатско-Тихоокеанската зона играе важна роля. Така, например, В рамките на тази война Япония се превръща в тилова и производствена база на американските войски, взели участие във войната. Японската промишленост започва да изпълнява т.нар. „специални поръчки“ – „токуджю“( 特需), Последните означават производство на въоръжения и на материали необходими за войната. За тази цел Върховният командващ на съюзните сили в зоната генерал Дъглас Макартър издава специално разрешение за правото да се произвеждат горните. В резултат на тези „специални поръчки“ в Япония потичат потоци от долари, т.е. посипва се т.нар. „Златен дъжд“ – „киню:( 金雨). В резултат на това настъпва икономически бум известен като „Подемът на специалните поръчки“ – „токуджю кейки“(特需景気).
Важен момент за международното признание на Япония става подписването на Мирния договор в Сан-Франциско.[8] Правителството на КНР, което не е поканено да подчпише договора, се обявява ккато срещу сключването на този договор, така и срещу подписания същия ден Японо-Американски договор за сигурност/кит.ез. 美日安保条约, пиин. Měi rì ānbǎo tiáoyuē, Мейжъ анбао тиаоюе/. Мирният договор от Сан Франциско не решава въпроса за регулиране на китайско-японските отношения. Като едно от условията за ратификация на Мирния договор от Сената на САЩ е искането японското правителство, възглавявано от Йошида Шигеру да даде гаранции, че признава гоминдановското правителство в Тайван като единствен представител на Китай. Подобно признание слага спирачки пред всякакви взаимоотношения с КНР.
За да затвърди своето положение на съюзник на САЩ Страната на изгряващото слънце следва да демонстрира своята лоялност към политиката на Щатите към КНР. Израз на тази лоялонст става подписването на т.нар. «Договор от Тайпей». Китайско-японският мирен договор (кит. ез. 中日和平條約/Джонджъ хъпинтияоюе/; яп. ез: 日華平和条約/Никка хейва джьо:яку), (официално договор за мир между Република Китай и Япония, кит.ез. 中華民國與日本國間和平條約; яп. ез. 日本国と中華民国との間の平和条約), е известен още като «Договора от Тайпе»(кит.ез.台北和約/Тайбей хъюе). Това договор между Япония и Република Китай[9], подписан в Тайпе, Тайван на 28 април 1952 г. Той влиза в сила на 5 август с.г., отбелязвайки официалния край на Втората китайско-японска война (1937-1945 г.). Основните положения в този договор са следните:
В член 2 се признава, че «съгласно член 2 от Договора за мир с Япония, подписан в град Сан Франциско в Съединените американски щати на 8 септември 1951 г. (наричан по-нататък Договорът от Сан Франциско), Япония се е отказала от всички права и претенции за Тайван (Формоза) и Пенху (Пескадорите), както и за островите Спратли и Параселските острови.
В член 3 се подчертава, че «Разпореждането с имущество на Япония и на нейните граждани в Тайван (Формоза) и Пенху (Пескадорските острови) и техните искове, включително дългове, срещу властите на Република Китай в Тайван (Формоза) и Пенху (Пескадорските острови) и техни жители и разпореждането в Япония с имущество на такива власти и жители и техните искове, включително дългове, срещу Япония и нейните граждани, ще бъдат предмет на специални договорености между правителството на Република Китай и правителството на Япония. Термините граждани и жители, когато се използват в настоящия договор, включват юридически лица.
В член 4 се заявява, че «всички договори, конвенции и споразумения, сключени преди 9 декември 1941 г. между Китай и Япония, са станали невалидни в резултат на войната.»[10] Договорът не случайно е подписан на 28 април 1952 г., т.е. деня на влизане в сила на Мирния договор от Сан Франциско. Той се предлага като основополагащ документ уреждащ следвоенните взаимоотношения между Япония и основната пострадала страна от японската военщина – Китай. По този начин зад този договор се вижда претенцията на Гоминдановското правителство да бъде законния представител на Китай. В този смисъл на КНР се отказва правото да представлява китайския народ. Този договор отразява текущия геополитически баланс в зоната на Азиатско-Тихоокеанския регион и провежданата от САЩ политика на сдържане и изолация на КНР. В търговско-икономически план тази японска политика следваща указанията на Вашингтон води към преориентация на търговско-икономическите връзки към САЩ в замен на Китай. Така, например, ако частта на Китай в доставката на желязна руда за Япония в периода 1934-1936 г. е 34%, на сол е 38.6%, на въглища е 68.4% и на соя е 71.3%.През 1953 г. вносът на КНР на желязна руда пада до 1.1%.И обратно вносът на САЩ се увеличава от 0.1% през гореспоменатите години до 10.8% през 1953 г.[11]
Нужно е да се подчертае и този факт, че от гледна точка на националните интереси Япония се нуждае от възстановяване на стопанските взаимоотношения с КНР като най-близък съсед, способен да достави суровини и материали при най-изгодни цени. В Страната на изгряващото слънце се създава движение за възстановяване на търговията между двете страни, подкрепено най-вече от малки и средни фирми. Тези фирми не са в състояние да конкурират с големите фирми на Япония монополизирали до немалка степен търговията със САЩ. Затова те се надяват за получаване на по-изгодни условия чрез търговията с КНР. Още през октомври 1950 г. с подкрепата на леви сили в Япония се създава Дружество за японо-китайска дружба.[12]
Във връзка с горенаписаното е необходимо да се разглежда и подписването на частни търговски съглашения през 1952 г.. Същото е продължено и през 1953 г. Но трябва да се отбележи, че тези съглашения са изпълнени само в една малка част.
Периодът 1955-1965
През 1954 в Япония на мястото на правителството на Йошида Шигеру, което е противник на всякакви контакти и връзки с КНР идва ново правителство начело с председателя на Либералната партия Хатояма Ичиро. Той се стреми към един по-балансиран курс, насочен към търсене на нормализация на отношенията с КНР и СССР.
Подобна позиция на това правителство е резултат от развитието на Страната на изгряващото слънце през преходните години, когато гарантирайки си съюзническите взаимоотношения със САЩ, укрепвайки икономически Япония се стреми да излезе на международната сцена за да разшири достъпа си както към пазари за износ, така и към доставки на суровини за бързоразвиващата се японска промишленост. От друга страна Япония е принудена да спазва определени ограничения в търговията и икономическите взаимоотношения със социалистическите страни, наложени от «закона Батл»[13], приет през 1951 г. в САЩ и забраняващ на Щатите и техните съюзници да търгуват със стратегически стоки със социалистическия свят.
4 май 1955 г. е подписано третото частно китайско-японско търговско съглашение.[14] В съответствие с това съглашение 18 октомври в Токио е открита изложба на китайски стоки.
На 1 октомври 1955 г. японска парламентарна делегация водена от депутата от Демократическата парти/民主党/ Кабашима Ейкичи по случай 6-та годишнина от създаването на КНР посещава Пекин и се среща с Мао Дзъдун и Джоу Енлай. В разговор с делегацията Мао Дзъдун заявява: Нашите две нации вече са равноправни и и (ние сме) две велики нации.“[15]
Трябва да се каже, обаче, че под натиск от Вашигтон правителството на Хатояма започва да се отклонява от линията на разширяване на връзките между двете страни. САЩ разглеждат развитието на китайско-японски връзки като угроза за американския курс на сдържане и изолация на КНР.
Междувременно в управляващата Япония Либерално-Демократическа партия[16]/ се създава прокитайско течение, което в някаква степен се противопоставя на мощните вътрешнопартийни проамерикански кръгове. Именно тези кръгове създават в началото на 1956 г. Комитета за японско-тайванско сътрудничество. Този комитет получава подкрепата на важни делови структури. Въпреки, че комитетът се явява неправителствена организация неговото влияние върху външната политика на страната е значително. Като резултат на дейността на тези кръгове и организации третото частно търговско съглашение между Китай и Япония/第３次日中民間貿易協定/ е само частично изпълнено. Несъмнено японското правителство се опитва да търси компромисни решения. По отношение на Тайван се съхранява политиката на Йошида Шигеру на признание на Тайван за законен представител на Китай. От друга страна, обаче, активно се развиват на частна основа търговските и друг тип неформални отношения между двете страни. Япония убеждава Гоминдановското правителство на Тайван, че контактите с КНР не означават политическо сближаване с Пекин.
Износът на Япония за КНР в периода от 1954 г. до 1956 г. нараства повече от 3 пъти – от 19,1 млн долара до 67,3 млн долара. Вносът нараства над два пъти – от 40,7 млн долара до 83,6 млн долара. През 1956 г. Япония застава на първо място сред развитите капиталистически страни по обема на търговията с КНР. Япония покрива 5% от външнотърговския оборот на Китай.[17] КНР организира отношенията с японските неправителствени организации (НПО) предимно чрез Китайския народен институт за външни работи (CPIFA). CPIFA приема японски политици от всички партии. Най-вече японските леви партии – Японската комунистическа партия/ЯКП/ и Японската социалистическа партия /ЯСП/ са заинтересовани от инициативите на КНР. Ляо Ченджъ, заместник-директор на Службата по външни работи на Държавния съвет на КНР, успява да уреди много други споразумения „като репатрирането на японски военнопленници с японския Червен кръст (1954 г.) и Споразумението за риболов с Япония и Китай с Рибарската асоциация през 1955 г.[18]
Период на влошаване на китайско-икономическите връзки(1958-1960 г.)
Следва да се отбележи, че под натиска на деловите кръгове на Япония правителството през юли 1957 снижава ограниченията във връзка с търговските отношения с КНР до равнището на тези със западноевропейските страни. Междувременно през септември с.г. започват преговори за сключване на поредното – Четвъртото търговско съглашение КНР-Япония. Същото е сключено на 3 май 1958 г.[19]
През 1958 г. започва т.нар. „Голям скок“ в политиката на ККП и КНР. Това е утопичен опит за ускорено развитие, което е следствие от политическата, идейната, икономическа и въобще цялата обществена атмосфера, която прави възможен този феномен. Като източник на тази специфична атмосфера следва да се посочи цял комплекс от условия и фактори, както вътрешни, но така и външни.
Във вътрешен план е нужно да се видят няколко ключови момента, действащи в сложен и вътрешнопротиворечив синтез. От една страна, това несъмнено са успехите на първата петилетка 1953-1957 г. Без всякакво преувеличение постигнати са впечатляващи резултати. Така например, ако в този период средногодишните темпове на растеж на промишленото производство в САЩ са 2.8%, във Великобритания са 4.1%, то в КНР са 18%. Още през януари 1956 г. Мао Дзъдун обявява, че Китай в най-кратки срокове е длъжен да достигне и надмине в икономическо отношение водещите индустриални страни. Но тези успехи формират, казано с термините на една друга страна - СССР, преминала по подобни пътища, – „главозамайване от успехите“.
Не може да не се отбележи и това, че по това време в ККП, но и в китайското общество се проявява тенденция, акцентираща върху повишаване ролята на субективния фактор при осъществяване на социално-икономическите преобразования. Т.е. набират сили надеждата и илюзията, че, когато съществува силно желание и воля, могат да бъдат преодолени липсата на материално-технически ресурси и условия.
Едновременно с това, в ККП върви процес на вътрешна борба, засягаща Мао Дзъдун и ролята му в партията и държавата. Борбата се осъществява на фона на мащабни социално-икономически промени - ликвидация на частната собственост и силно ограничаване на пазарните отношения. В ККП това се разглежда като победа на социалистическата революция. Казано по друг начин, между осъщественото одържавяване и социализацията на собствеността се слага знак за равенство.
Фактор във външен план, който допринася за създаване на атмосферата, довела до «Големия скок» е създалото се вече в момента напрежение между ККП и КПСС, а оттук между СССР и КНР. Началото е известния доклад на ръководителя на КПСС Н. С. Хрушчов на ХХ конгрес – 14-25 февруари 1956 г., в който той критикува Сталин и сталинизма. Подобна критика на първия ръководител на Съветския съюз и КПСС, Мао Дзъдун възприема и като косвени нападки срещу ситуацията, съществуваща в ККП и Китай. Това определено води до дистанциране от СССР и КПСС.[20]
Междувременно се случва т.нар. „Втора криза в Тайванския пролив“[21], наричана още „Кризата в Тайванския пролив от 1958 г.“. Това е конфликт, който се разиграва между Китайската народна република (КНР) и Република Китай (РК). В този конфликт КНР обстрелва островите Дзинмън и островите Мадзу по източното крайбрежие на континентален Китай (в Тайванския пролив) в опит да поеме контрола над Тайван от Гоминдан-а, както и да изследва в каква степен САЩ са готови да защитават Тайван. В рамките на кризата се провежда военноморска битка около остров Дачън, когато военноморските сили на РК отблъсват опит за амфибиен десант от флота на КНР.
Съединените щати насочват флота си към Тайванския пролив, като по този начин изпълняват задълженията си по Договора за взаимна отбрана между САЩ и Тайван от 1954 г. Те обаче призовават Чан Кайши да даде крайбрежните острови Дзинмън и Мадзу на Китай. Чан Кайши категорично не се съгласява, тъй като смята тези острови за удобна платформа за контранастъпление на войските на Гоминдан-а на континента. На 6 октомври китайският министър на отбраната Пън Дехуай предлага на САЩ да сключат примирие с Тайван и обещава Китай да спре да обстрелва тайванските територии[22].
Съветският външен министър по това време Андрей Громико заявява, че в случай на война СССР няма да подкрепи Китай, тъй като Китай не е информирал Москва за предстоящото действие. И въпреки че по-късно Хрушчов пише на Айзенхауер, че атака на САЩ срещу Китай ще се счита за атака срещу СССР, това се случва в момент, когато конфликтът вече е приключил. Както Вашингтон, така и Пекин разбират, че СССР не би искал да участва в ядрена война. Всичко това не може да не се отрази на съветско-китайските отношения, които и без това са започнали бързо да се „охлаждат“.[23]Държавният секретар на САЩ Кристиан Хертер (1959–1961 г.) нарича Втората криза в Тайванския пролив „първата сериозна ядрена криза“. [24]
Тайванската криза оказва негативно влияние върху китайско-японските взаимоотношения. В японската преса се вдига „критикуващ шум“ срещу КНР. Пример за настроенията, които създава този шум в обществото е инцидентът в град Нагасаки със сваления китайски държавен флаг на офиса на Дружеството за японско-китайска дружба от представители на крайно дясна организация.[25]
От друга страна тази криза стимулира тайванско-японските отношения. Киши Нобосуке премиер на дошлото на власт през февруари 1958 г. ново правителство на ЛДП на 15 януари 1959 г. на пресконференция в Токио заявява, че неговото правителство ще се придържа към сключения с Тайван договор за дружба. Ден по-късно японска икономическа делегация посещава Тайпе и нейният ръководител Ишидзава се среща с Чан Кайши. Интересен момент при тази среща е обещанието от тайванска страна да поддържат японската политика в Югоизточна Азия чрез китайската диаспора, имаща силни позиции в редица от страните в региона.[26]
Следва да се отбележи, че японското правителство чрез кредити с благоприятни условия поощрява развитието на връзките с Тайван. Редица тайвански фирми установяват тесни връзки с големи японски корпорации като „Тошиба“(東芝), „Ниппон денки“(日本電気), „Ишикаваджима харима джю:ко:гьо:“(石川島播磨重工業 ) и други.
От друга страна КНР се старае да поддържа достигнатото равнище на търговски връзки като използва при това японските политически кръгове, настроени дружелюбно към Нов Китай.Така още през юни 1958 г. делегация на Японската социалистическа партия възглавявана от Тадатака Сата посещава Япония и се среща с Джоу Енлай. В този разговор Джоу Енлай издига „три политически принципа“ към правителството на Япония за благоприятно развитие на китайско-японските отношения“: 1. Да не се отнася враждебно към КНР; 2. Да се откаже от политиката на „Два Китая“; 3. Да не пречи на нормализацията на китайско-японските отношения.[27]
Период на размразяване на търговско-икономическите отношения между КНР и Япония
Периодът на регулиране на икономиката(调整国民经济的八字方针- „Курс на регулиране на икономиката в осем йероглифа“), който се провежда от 1961 до 1965 г. открива нова страница в развитието на КНР. Става дума за регулиране и възстановяване на китайското стопанство от последствията на т.нар. „Голям скок“.
С този период на регулиране е свързан започналият от началото на 60-те години, макар и бавен, процес на възстановяване на икономическите връзки между Китай и Япония. Тук присъства и друг момент. Той е свързан с постепенното съкращаване на връзките на КНР със СССР и страните на източноевропейския социализъм предвид охлаждането на връзките със Съветския съюз. Това е съпроводено с търсене на заместване на тези търговски връзки с такива от развитите капиталистически страни.
Същият процес съвпада с раждането на кабинета Икеда през лятото на 1960 г., Китайската народна република предприема активен подход към търговията с Япония. При среща с представителите на Японско-китайската асоциация за насърчаване на търговията/日中貿易促進会, Нитчю: бо:еки шинкокай/ министър-председателят на Държавния съвет на КНР Джоу Енлай обявява „Трите търговски принципа на търговията“: 1.Сключване на междуправителствени споразумения; 2. В случай не невъзможност на такива споразумения осъществяване на частни сделки; 3. Тъй като от прекратяване на китайско-японските отношения най-много страдат малките и средни фирми следва да се използва сътрудничество между профсъюзите. Силни леви групи и корпорации играят централна роля. В японския печат те получават името „приятелски фирми“.[28]
Някои големи японски общотърговски корпорации водят такава търговия чрез фиктивни фирми: „Мицуи буссан“ чрез фиктивната „Даичи цушьо:“, „Мицубиши шьо:джи“ чрез „Мейва сангьо:“, „Иточю: шьо:джи“ чрез „Шин ниппон цушьо:“, „Сумитомо шьо:джи“ чрез „Тайка“ и други.
През септември 1962 г. Мацумура Кендзо от ЛДП посещава КНР и се среща и разговаря с Джоу Енлай. В резултат на този разговор на 19.09.1962 г. е подписан съвместен меморандум, който поставя основите на по-нататъшното възстановяване на икономическо-търговските взаимодействия. [29]
На 28 октомври 1962 г. японският министър на външната търговия и промишлеността Такасаки Тацуносуке (高碕達之助) посещава КНР заедно с Окадзаки Кахейта (президент на АНА - All Nippon Airways) и други корпоративни лидери, за да насърчи търговията с нов метод, включващ държавни гаранции. Разменен е „Меморандум за разбирателство относно общата търговия между Япония и Китай“ и е одобрено създаването на държавни гаранции и служби за връзка. Търговията между Япония и Китай е възобновена на „смесена основа“/полуправителствена и получастна/. Тази търговия се нарича „Търговското съглашение Ляо-Такасаки“(„LT Trade“), което е съкращение от Ляо Ченджи(廖承志), представител на КНР и Такасаки Тацуносуке
(高碕達之助), представител на Япония.
На 19 април 1964 г., офисът на Такасаки Тацуносуке и офисът на Ляо Ченджи, които по това време управляват „LT Trading“, се споразумяват по въпроси, свързани с обмена на репортери във вестници между Япония и Китай и взаимното създаване на търговски офиси за връзка с представители Мацумура Кендзо и Ченджи Ляо. На 29 септември същата година седем журналисти от Китайската народна република са изпратени в Токио и девет японски журналисти са изпратени съответно в Пекин.
Укрепването на отношенията между КНР и Япония води до влошаване на тези между Япония и Тайван. В Тайпе се провеждат демонстрации с искания за бойкот на японските стоки, въпреки уверенията на японската страна, че търговията с Китай няма да навреди на взаимодействията с Тайван.
През ноември 1964 г. на власт идва правителство на ЛДП начело със Сато Ейсаку, който е за по-твърда линия по отношение на Китай и за укрепване на връзките с Тайван, като и разширяване на сътрудничеството със САЩ. Но въпреки тази по-твърда политика и сдържащото влияние, която тя оказва на китайско-японските взаимоотношения е необходимо да се подчертае следното: Въпреки недостатъчното изпълнение на „Търговското съглашение Ляо-Такасаки“, както и факта, че тази взаимоотношения не са поставени на устойчиви междудържавни гаранции Япония става през 1965 г. най-големия търговски партньор на КНР, далеч надминаващ страните от Западна Европа – Германия, Великобритания, Франция, Италия и други.
Несъмнено за това има обективни причини – близостта на Китай до Японския архипелаг, което освен време също така съкращава логистичните разходи. За това съдействат и такива моменти като този, че и двете страни са от една и съща цивилизационна зона. В този смисъл редица стоки за бита, както и суровините за тяхното изготвяне са близки или идентични.
Не може да се пренебрегва и такъв аспект като доброто познаване, което имат японците за Китай, доколкото от началото на 30-те години до средата на 40-те години те физически присъстват на китайска територия. И накрая през този период непрекъснато присъства засилващ се интерес и в деловите и политическите среди за разширяване на взаимоотношенията. Макар този интерес да се подхранва от различни основни мотиви и за двете страни. В този смисъл и през този период основна пречка за развитие на отношенията са по-скоро такива от геополитическо, отколкото от идейно-политическо и прочее естество.
„Великата Културна революция“ в КНР и „меморандумната търговия“ в китайско-японските взаимовръзки: 1966-начало на 70-те години на ХХ век
Започналата през август 1966 «Велика Културна революция» (文化大革命, пинин Wénhuà dàgémìng) е сложно социално-политическо явление, което по своите външни прояви представлява политическа борба, както вътре в ККП, така и в рамките на политическата система на КНР. Но по своето социално-икономическо съдържание тя става израз на силните колебателни процеси, създали се в резултат на огромните напрежения, характерни за ускореното модернизационно развитие на едно закъсняло аграрно общество, каквото е китайското през 60-те години на ХХ век.
На равнище масово обществено съзнание, силно влияние върху възможността от осъществяването на подобно политическо събитие, каквото е т.нар. „Велика Културна революция“ е силното присъствие на традиционни социално-утопични виждания, най-вече такива като „датуан“ (大团).[30] Разбирането на социално-икономическите процеси в КНР във втората половина на 60-те години на ХХ век, а и след това, включително взаимодействията с външния свят като цяло и Япония в частност, не би било пълно без знанието за ключов политически процес, водещ началото си още от втората половина на 50-те години на ХХ век – съветско-китайския разкол и свързаните с него конфликтни „припламвания“. Следва да се има предвид, че особено първият период в разгръщането на „Културната революция“ – 1966-1968 г. се характеризира с най-високо равнище на конфликтност.[31]
„Великата Културна революция“ оказва съществено влияние на китайско-японските отношения. От една страна във външната политика на КНР рязко се усилва тенденцията на т.нар. „свръх-революционаризъм“ , свързан с призивите за борба със световния империализъм в лицето на САЩ и Запада. От друга страна присъства лозунга за противостоене и противопоставяне на ревизионизма, т.е. СССР, но също така включващ страните на източноевропейския социализъм. Тези две тенденции определят политиката на Пекин по отношение на Токио в периода от втората половина на 60-те и най-ранното начало на 70-те години на ХХ век. Следва да се има предвид и това, че продължава Виетнамската война, при което събитията протичащи на Виетнамска земя също оказват въздействие на международната политика, включително и китайско-японските отношения.
Необходимо е да се има предвид, че по това време е създадена определена зависимост на КНР от търговията, особено с високотехнологично оборудване от страна на Япония, въпреки наличието на т.нар. „КОКОМ“/CoCoM, COCOM/[32] и „ЧИНКОМ“/ /CHINCOM/[33]. През 1966 г. делът на Япония във външнотърговския оборот на Китай достига 14%.[34]
През март 1966 Миямото Кенджи /宮本顕治/ ръководител на Японската комунистическа партия посещава Пекин. След връщането му от КНР се разбира, че в разговорите с Председателя на Китайската комунистическа партия Мао Дзъдун проличават сериозни различия между двете партии. По този начин дружеските дотогава отношения между двете партии значително се влошават.[35]
Тук е необходимо да се отбележи, че в КНР се усилва критиката спрямо японското правителство под ръководството на премиера Сато Ейсаку/佐藤栄作/. Това правителство продължава да се придържа към „Доктрината Йошида“, няма дипломатически отношения с КНР, поддържа Тайван и се ръководи във връзките си с Китай от принципа на „отделяне на политиката от икономиката“ /政経分離, сейкей бунрецу/. В същия този момент възниква въпросът за продължаване на „Търговското съглашение Ляо-Такасаки“, тъй като срокът му изтича. След дълги преговори такова е сключено през март 1968 г. за срок от една година, но обемът на стокооборота е със 100 милиона долара по-малък в сравнение с предходното търговско съглашение.[36]
4 април 1969 г. след 42 дена преговори се подписва ново съглашение с меморандум за японско-китайска търговия. Следващото т.нар. „меморандумно търговско съглашение“ е сключено на 1 март 1971 г.[37]
Може определено да се каже, че всичките дискусии, преговори и комюникета за продължаване на тези т.нар. „меморандумни търговски съглашения“ за периода 1966-1972 г. демонстрират, че въпреки всички противоречия, недоизпълнения, спорове и несъгласия по редица въпроси и Китай, и Страната на изгряващото слънце са заинтересувани да се поддържа този неофициален канал на взаимовръзки между тях. Това се вижда от факта, че между 1967 и 1970 г. стокооборота между Китай и Япония нараства от 537,7 до 825,5 милиона американски долари.[38]
Китай се стреми чрез тези търговски взаимоотношения да ограничи японско-тайванските икономически взаимодействия. Но трудно може да се говори за успехи в това отношение ако се погледнат данните за търговията между Япония и Тайван. Така, например, обемът на търговията между тях през 1970 г. е 953,1 милиона американски долари, което е с 28,2% повече, по сравнение с предходната 1969 г.[39]
Нужно е също да се отбележи, че през този период, когато начело на страната е правителство с премиер Сато Ейсаку[40] ръководството на КНР поддържа тесни връзки с опозиционни фракции в управляващата ЛДП, както и остро критикува Сато и неговото правителство. Взаимоотношения по линия на Китайската комунистическа партия /ККП/ се поддържат не само с левите партии като Японската комунистическа партия/ЯКП/ и Японската социалистическа партия/ЯСП/. Китай има отношения и с центристката партия Комейто:.
Формално в икономиката КНР сътрудничи с частни търговски организации. Но по своята същност тази „буферна търговия“ е само промеждутъчен канал на взаимодействия с управляващите кръгове на Япония – едрият японски капитал, ЛДП и висшата държавна бюрокрация.
Смяна на акцентите във взаимодействията между Китай и САЩ в началото на 70-те години на ХХ век като ключова предпоставка за „нормализация“ на взаимоотношенията между КНР и Япония
В продължение на повече от четвърт век от Корейската война до края на 60-те години на ХХ век политиката на САЩ спрямо КНР може да се окачестви чрез термина „сдържане и изолация“. Такъв тип политика по отношение на Китай са длъжни да следват и страните имащи един и друг вид съюзнически отношения с Щатите, включително Япония. Но от края на 60-те години Вашингтон започва курс на смяна акцентите по отношение на Пекин.[41]
Като първи публичен знак за затопляне на отношенията между Вашингтон и Пекин китайският отбор по пинг-понг кани членове екипа по пинг понг на САЩ в Китай на 6 април 1971 г. Журналисти, придружаващи играчите на САЩ са сред първите американци, на които е разрешено да влязат в Китай от 1949 г.[42]
Между посещенията на Хенри Кисинджър се случва друго важно историческо събитие - Съединените щати изпълняват обещанието си като подкрепят кандидатурата на Китай в ООН. Скоро след това делегацията на Народен Китай заема мястото на Тайван сред постоянните членове на Съвета за сигурност на ООН. По този начин изолацията на Китай приключва.
По време на второто посещение на Хенри Кисинджър през октомври 1971 г. страните обсъждат бъдещето на Тайван, японската отбранителна политика, войната във Виетнам, конфликта около Бангладеш и подробностите за предстоящото посещение на президента Никсън в Китай.
Освен това Хенри Кисинджър и Джоу Енлай обсъждат проектите на комюникето от Шанхай, което все още не е подписано. На 21 февруари 1972 г. се осъществява планираното посещение на Ричард Никсън в Китай, за което всички се готвят дълго.[43]
На 28 февруари, в края на посещението на Никсън в Китай, е публикуван текстът на Шанхайското комюнике между КНР и САЩ. Съвместното комюнике между Съединените американски щати и Китайската народна република, известно още като Шанхайското комюнике (上海公報, пинин - Shànghǎi gōngbào), е важен дипломатически документ, издаден от двете страни на 28 февруари 1972 г. по време на посещението на президента на САЩ Ричард Никсън в Китай. В него се посочва, че:
1) Напредъкът към нормализиране на отношенията между КНР и Съединените щати служи на интересите на всички страни;
2) Двете страни желаят да намалят риска от международен военен конфликт;
3) Никоя от страните не претендира за хегемония в Азиатско-тихоокеанския регион и всяка от тях ще се противопостави на усилията на която и да е друга страна или група държави да установят такава хегемония.[44]
Този член някои анализатори тълкуват като общо желание на САЩ и Китай да се отслаби влиянието на Съветския съюз в Азия и в света.[45]
Тайван е най-трудната тема на преговорите, но за да привлече подкрепата на Китай в борбата срещу СССР, Съединените щати правят отстъпки пред Китай, като на практика анулират Договора за съвместна отбрана между САЩ и Тайван от 1954 г. САЩ признават, че Тайван е част от Китай, но настояват за мирно разрешаване на проблема. С други думи те се съгласяват с концепцията на КНР за „Един Китай“.
Взаимоотношенията между САЩ и Китай играят централна роля за развитието на китайско-японските връзки. Именно политиката на Вашингтон на „сдържане и изолация“ на КНР е в основата на позицията и външнополитическия курс на японските управляващи кръгове спрямо Нов Китай от момента на създаването му през 1949 г. до началото на 70-те години.
В международните среди присъства понятието „Шокът на Никсън“. То представлява поредица от икономически мерки, предприети от президента на САЩ Ричард Никсън през 1971 г. в отговор на нарастващата инфлация, най-значимите от които са замразяването на заплатите и цените, допълнителните такси върху вноса и най-вече едностранното отменяне на международната конвертируемост на щатски долар към злато.[46]
В случая с новите акценти, които поставя Вашингтон в отношенията си с Пекин в Страната на изгряващото слънце започва да се говори за още един „Никсънов шок“, т.нар. „Китайският шок на Никсън“. Тъй като за Япония този ход на САЩ е изненада. Американците не само не са се посъветвали с ключовия си съюзник в Азиатско-тихоокеанския, но даже не са сметнали за нужно да го осведомят, че предприемат такава стъпка, която преобръща на 180 градуса политиката им по отношение на КНР.
Посещението на премиера на Япония Танака Какуей в Китай
В крайна регион за японските политически кръгове и делови среди става ясно, че Япония също следва да търси нормализация на взаимодействията си с КНР. С тази задача се заема правителството с премиер Танака Какуей/田中 角栄/ дошло на власт на 7 юли 1972. По това време той е лидер на най-голямата фракция на ЛДП и е избран за лидер на ЛДП. Това автоматически го прави министър-председател на Страната на изгряващото слънце два дена по-късно.
Танака Какуей заема активна позиция за осъществяване на пробив в отношенията между Япония и Китай още преди да встъпи в длъжност. В момента на встъпването си в длъжност като премиер на 7 юли на пресконференция с журналистите Танака заявява, че ще "ускори нормализирането на дипломатическите отношения между Япония и Китай.
Само два дена по-късно на 9 юли, министър-председателят на Държавния съвет на КНР Джоу Енлай обявява, че "приветства" такава позиция.[47] Когато бившият председател на Социалистическата партия Сасаки посещава Китай на 16 юли с.г., Джоу Енлай предава чрез Сасаки съобщение, че приветства посещението на премиера Танака в Китай.
На 25 юли председателят на Комейто/公明-Ко:мейто:/ Такеири Йошикадзу при посещение в Китай се среща с Джоу Енлай. За три дни от 25 до 27 юли той провежда с него общо 10 часа разговори за получи представа за мисленето на ръководителите на Китайската народна република На 4 август, след завръщането си в Япония, той връчва бележки от тези разговори на премиера Танака Какуей и външния министър Масайоши Охира. В тези бележки е отбелязано, че китайската страна е изказала съгласие и пълно разбиране на трите принципа за възстановяване (нормализиране) на дипломатическите отношения“, а именно:
(1) Признаване на КНР като единствена легитимен представител на Китай;
(2) Прекратяване на състоянието на война между двете страни със съвместно
заявление;
(3) КНР се отказва от правото си на военновременни репарации.
Тези три принципи са формулирани още през юли 1971 г. по време на посещение на делегация на Комейто в КНР.
Освен това Джоу Енлай е изразил следните мнения като „Съгласие с Петте принципа на мира“, „Противопоставяне на хегемонизма“, „Приемане на Договора за сигурност между Япония и САЩ“ и т.н.[48] Тези бележки на Такеири Йошикадзу убеждават Танака Какуей да осъществи посещението си в Пекин. Следва да се подчертае, че за японската страна решението да се скъсат връзките с Тайван е нелесно решение.
На 25 септември 1972 г. Танака каца на летището в Пекин със самолет на Japan Airlines/JAL/ Той посещава Китайската народна република седем месеца след посещението на Никсън в Китай. Първото заседание се провежда следобед на същия ден.
На срещата присъстват осем японеца, включително министър-председателят Танака Какуей, външният министър Охира Масайоши, главният секретар на кабинета Никайдо Сусуму, генералният директор на Бюрото по договорите Такашима Масуро, директорът на отдела за Китай Хашимото Хисаши и директорът на отдела по договорите Курияма Шоичи.
Китайската страна също се състои от осем члена, включително премиерът Джоу Енлай, външният министър Химе Пенгфей, председателят на комисия Ляо Ченджъ, заместник-министърът на външните работи Хан Нианлон и съветникът Джан Сяншан. На тази среща е потвърдено, че дипломатическите отношения ще бъдат нормализирани под формата на съвместно изявление, че Китайската народна република ще одобри японско-американския договор за сигурност и че Япония ще прекрати японско-тайванския мирен договор.
На вечерния банкет Джоу казва: „Убеден съм, че нормализирането на дипломатическите отношения между Китай и Япония определено ще се осъществи, ако и двете страни положат усилия, проведат достатъчно дискусии, оставят малки различия и потърсят общ език.“ От друга страна, Танака заявява: „Дълбоко съжалявам, че /японците – б.м. Д.С./причинихме много проблеми на китайския народ в миналото.“[49]
На срещата на външните министри на 26 септември сутринта са представени основните възгледи по четири точки:
- „Прекратяване на положението на война“;
- „Три принципа за възстановяване на дипломатическите отношения“
- „Прекратяване на претенциите за репарации'';
- ''Размисли за войната''.
На срещата на върха същия ден следобед се водят остри дискусии като се правят различни забележки. В отговор на това вечерта набързо е проведена среща на външните министри по предложение на японската страна.
Китайската народна република, към формулата, че „Тайван е част от Китай“, препотвърждава това с добавката, че е „неделима част". Японската страна заявява, че напълно разбира тази позиция и твърдо ще поддържа това положение въз основа на Потсдамската декларация. Сутринта на 27 японската делегация посещава Великата китайска стена и други забележителности.
Вечерта се провежда среща на върха. Атмосферата е спокойна за разлика от предишния ден следобед. Обсъдени са общи външнополитически въпроси и политики, както и съветско-китайските отношения.
Танака повдига въпроса за островите Сенкаку, но Джоу Енлай заявява: „Дори да го обсъдим сега, няма да бъде взаимно изгодно.“ През нощта Танака, Охира и Никайдо посещават личната резиденция на Мао Дзъдун. В момента, когато ги посреща председателят Мао пита: „Приключихте ли вече с битката?“ Същата нощ се провежда среща на външните министри. На нея е решено да се използва изразът „дълбоко разкаяние“ по отношение на отговорността на Япония за войната против Китай, както и формулата „прекратяване на ненормалната ситуация“ по отношение на ситуацията след края на войната.[50]
Подписване на „Съвместно заявление на правителството на Япония и правителството на Китайската народна република“
На 29 септември 1972 г. в Пекин е подписано „Съвместно заявление на правителството на Япония и правителството на Китайската народна република“.[51] В същото се заявяват следните важни положения, които фиксират значителни изменения в курса на отношенията на двете страни:
„Правителството на КНР потвърждава, че Тайван се явява неразделна част от територията на КНР. Правителството на Япония изцяло и напълно разбира и уважава тази позиция на правителството на Китай“.[52]
Нужно е да се каже, че по въпроса за Тайван Пекин настоява да се признаят решенията на Потсдамската конференция, където в параграф 8 е определен суверенитета на Китай по отношение на Тайван и Пескадорските острови. Тъй като даже Японско-тайванския мирен договор от 1952 г. не дава ясно определение на кого е предаден Тайван.
Трябва да се отбележи и този факт, че в „Съвместното заявление“ по молба на Япония не е включен пункт за скъсване на отношенията между Токио и Тайпе. На прес-конференция в Пекин по повод на подписването на „Съвместното заявление“ министъра на външните работи на Япония Охира Масайоши излиза с позицията, че още преди установяването на дипломатически отношения между Япония и КНР Японско-тайванския мирен договор от 1952 г. ще бъде прекратен.
На същата пресконференция премиерът на Страната на изгряващото слънце Танака Какуей отбелязва, че Пекин е проявил разбиране, че Япония има търговски отношения с Тайван, че повече от милион тайванци и японци посещават съответната друга страна и между тях съществуват търговски отношения, поддържат се авиолинии и т.н.[53]
Тук трябва да вметнем, че Япония въпреки скъсването на дипломатическите отношения с Тайван прави всичко възможно да запази постигнатите търговско-икономически отношения, макар вече на частна основа. Следва да се каже, че Страната на изгряващото слънце успява в тази област след като едва в началото на 90-те години търговията между КНР и Тайван успява да надмине обема на търговския оборот между Япония и Тайван.
Японската преса широко рекламира посещението на Танака в Китай като голям успех. Правителството и управляващата партия ЛДП се стараят да укрепят своите позиции в страната. Но също така и да повишат авторитета на Япония на международно равнище.
За КНР нормализацията на отношенията с Япония е важна линия на разширяване на сътрудничеството с развитите капиталистически страни. В условията на припламващи търкания на Япония със САЩ в икономическите взаимодействия посещението на Танака в Китай несъмнено поставя Страната на изгряващото слънце с „една крачка напред“ пред Вашингтон, въпреки че именно САЩ инициират новите акценти във взаимоотношенията с Китай.
След това посещение и постигнатите договорености би трябвала да се очаква някакво по-значително движение в областта на търговско-икономическите взаимоотношения. Но общата световна икономическа обстановка оказва своето негативно влияние. През 1974-1975 г. икономиката на Япония е обхваната от световната криза, започнала в САЩ в края на 1973 г. Тази криза по своите мащаби надхвърля всички следвоенни кризи.
Непосредствен тласък за възникване на структурната криза от 1974-1975 г. дава началото на т.нар. „Нефтена криза“ или „Нефтен шок“. Тази криза започва през октомври 1973 г., когато членовете на Организацията на арабските страни – износителки на петрол или OAPEC (състояща се от арабските членове на ОПЕК, плюс Египет, Сирия и Тунис), обявяват петролно ембарго. То е в отговор на решението на САЩ да снабдяват израелската армия с оръжие по време на войната на Йом Кипур. Това ембарго продължава до март 1974 г.
За Япония освен „Нефтената криза“ силно въздействие в посока на проява на кризисни явления оказва и преходът, през февруари 1973 г., от фиксиран курс долар/йена към плаващ курс долар/йена. Известно е, че още през 1971 година се осъществява споменатия по-горе икономически „Шок на Никсън“, т.е. прекратяване от страна на президента на САЩ Ричард Никсън на смяната на долар за злато. Впоследствие се стига и до плаващ курс на долара.[54]
Създалата се циклична криза се преплита с енергийната и суровинната кризи – високите темпове на растеж през 50-те и 60-те години водят до нарастване на търсенето на суровини и енергия, което се увеличава за периода 1950-1972 г. три пъти. Изменя се и структурата на енергобаланса. Потреблението на нефт сред общото потребление на първични енергийни ресурси се увеличава пет пъти. Това води до увеличаване на общата зависимост на вносителите на енергийни ресурси от страните-износители на такива. В крайна сметка се стига до суровинна криза, изразяваща се в рязък скок на цените на суровините. Така например през 1970-1974 г. цените на суровините нарастват с 87% . Синтезът на циклична с енергийно-суровинна криза води до възникването на т.нар. „структурна криза“, демонстрираща се чрез диспропорциите между развитието на отделните сфери и отрасли. Структурната криза поразява отрасли, където търсенето се развива по-бавно, отколкото икономиката като цяло, а понякога това търсене се съкращава абсолютно. Така се проявява относителното свръх-акумулиране на основен капитал и неговото обезценяване. Структурната криза предизвиква отлив на капитал от отрасъла, където се е осъществило натрупване и принуждава предприемачите да търсят пътища за снижаване на разходите. [55]
В същото това време в Китай, макар че първият „устремен етап“ на Културната революция да е завършил, икономическото развитие на КНР се осъществява на основата на «опора на собствените сили», т.е. в обстановката на икономическа автаркия. Взаимоотношенията със СССР са влошени, а такива със Запада едва започват да се формират. Следва да се каже, че в социален план ситуацията в КНР през периода на «Културната революция» бележи влошаване предвид факта, че рязкото увеличаване на броя на населението не е съпроводен със също така рязко повишаване на производството на селскостопански продукти. Поради изпуснатия контрол над раждаемостта по време на «Културната революция», населението нараства от 670 милиона души през 1962 г. до 890 милиона души през 1973 г. Затова през 1976 г. средногодишното потребление на храни на човек от населението е 381 дзина, т.е. по-ниско от 1952 г. когато то е 396 дзина. [56]
Така или иначе, но тези години са време, когато се изгражда законовата и институционалната база за разширяване на сътрудничеството между двете съседни страни, Сключени са четири споразумения, а именно:
- Търговско споразумение;
- Споразумение за въздушен трафик;
- Споразумение по риболова;
- Споразумение за корабоплаването.
Всичко това създава изключително благоприятна възможност за поставяне на търговско-икономическите взаимодействия на основата на междудържавни спогодби. През януари 1973 г. министърът на външната търговия и промишлеността Накасоне Ясухиро, който впоследствие става премиер на Страната на изгряващото слънце, посещава Пекин за да води преговори за разширяване на междусъседските икономически връзки. В разговорите, които води Накасоне с Джоу Енлай от китайска страна е предложено КНР и Япония да обединят усилията си с цел оказване на поддръжка на страните от Югоизточна Азия – Япония в сферата на промишлеността, а Китай в сферата на селското стопанство.
След възстановяване на дипломатическите отношения през пролетта на 1973 г.
КНР предлага да се осъществи обмен на посещения на министрите на външните работи. В тази връзка О:хира Масайоши посещава през януари 1974 г. Пекин. По време на това посещение на О:хира между двете страни е подписано споразумение за обмен на журналисти, както и да се активизират икономическите контакти.
На 26 януари е подписано споразумение за въздушен трафик между Китай и Япония чрез създаване на пряка авиолиния Пекин-Токио. Споразумението предвижда японски самолети да ползват летището на Шанхай при полети към Европа. Съответно летището в Осака да служи на КНР при полети към САЩ и Канада.
На 12 ноември 1974 г. е подписан договор за корабоплаването. А след дълги дискусии и преговори на 15 август 1975 г. е подписан договор за риболова. Несъмнено такива споразумения и договори подготвят постепенно почвата за сключване на мирен договор между двата съседа.
В никакъв случай, обаче, не бива да се смята, че взаимоотношенията между Китай и Япония през разглеждания период са се развивали „безоблачно“. Нека да споменем, макари накратко основните точки на напрежение.
Първа и безспорно най-сериозна точка на напрежение остава Тайванският въпрос. Въпреки че Япония е принудена да скъса дипломатическите отношения с Тайпе, съхранението и развитието на неофициални взаимодействие продължава да е източник на търкания и конфликти. Несъмнено решението на Тайванския въпрос в най-голяма степен зависи от китайско-американските взаимодействия. Но безспорно управляващите кръгове на Страната на изгряващото слънце са заинтересувани да се съхрани „статус-кво-то“ на Тайван като отделна единица поради икономически, идейно-политически и геополитически съображения.
Нерешен проблем остава и въпросът с о. Сенкаку[57]. Както вече става ясно от казаното по-горе по време на срещата Джоу Енлай-Танака се прави договореност този въпрос да не се засяга. В процеса на подготовка на Договора за мир и приятелство през 1974-75 г. пак по инициатива на КНР двете страни се разбират да не повдигат този въпрос.
За Китай обект на постоянна критика в масовия печат е милитаризацията на Япония. За Страната на изгряващото слънце безпокойство предизвиква военната активност на КНР в зоната на Югоизточна Азия в района на Параселските острови.
Щекотлив въпрос в отношенията между КНР и Япония в този период е опитът на Пекин под тезата за борба с хегемонизма да въвлече Япония в определено противопоставяне със СССР. Въпреки че за ключовия съюзник на Токио – САЩ, именно антисъветския настрой на Китай в това време е основния мотив да се търси смяна на политиката към КНР от „сдържане и изолация“ към нормализация, Япония се придържа към една по-балансиран курс. Тя се старае да не бъде въвлечена в това противостоене между двата социалистически гиганта.
В обобщение към този период на развитие следва да се отбележи, че безспорно той се характеризира с една основна тенденция – нормализация на отношенията между КНР и Япония. Тенденция, която означава качествено, макар и особено първоначално колебливо скъсване с предходния период на дистанциране и даже „студена враждебност“ между двете съседни страни. Да това „скъсване“ има своята вътрешна противоречивост както в мотивите, така и в процеса на осъществяване. Но едва ли това премахва позитивния характер на тази тенденция на нормализация на взаимодействията между два народа, съществуващи в една обща цивилизационна зона – тази на Източноазиатската Китаецентрична цивилизация.
*Преподавател в Софийския университет „Св.Климент Охридски”
Бележки:
[1] Генерал Сю Йончан (15 декември 1885 г. – 12 юли 1959 г.) (китайски: 徐永昌; пинин: Xú Yǒngchāng) е министър на военните операции на Република Китай между 22 декември 1948 г. и 22 април 1949 г. Той представлява Република Китай на 2 септември 1945 г. при подписването на капитулацията на Япония на кораба „Мисури“, с който акт приключва Втората световна война. в https://generals.dk/general /Xu_Yongchang/_/China.html/Последно влизане 01.06.2023
[2] Carr, E. H. The Twenty Years Crisis.1919-1939. London, Macmillan, 1957, р. 240.
[3] Стефанов Н. Държавно и политическо устройство на Япония. Изд. „Пропелер“, София, 2014, с.68.
[4] International Military Tribunal for the Far East. "Judgment: International Military Tribunal for the Far East" в http://www.ibiblio.org/hyperwar/PTO/IMTFE/index.html Последно влизане 01.06.2023.
[5] Гражданската война в Китай представлява серия от въоръжени конфликти между силите на Китайската република и китайските комунисти/ККП/ през 1927-1950 г. (с прекъсвания). Войната започва през 1927 г. след Северната експедиция, когато по решение на дясното крило на Гоминдан, водено от Чан Кайши, съюзът между Гоминдан и КПК е разбит. През декември 1936 г. генералите от Гоминдан-а Джан Сюелиа и Ян Хучен арестуват Чан Кайши по време на така наречения „Инцидент в Сиан“, принуждавайки го да се съгласи на примирие с ККП, така че и двете страни да могат да се съсредоточат върху борбата с японските нашественици. Но след победата над Япония Гражданската война се подновява с нова сила. През 1946 г. започва нов кръг от въоръжена конфронтация. Непосредствената причина е решението за създаване на общи въоръжени сили, които трябваше да възникнат на базата на 50 дивизии от армията на Чан Кайши и 10 дивизии на Мао Дзъдун. Чан Кайши се надява на предимството си - военно, техническо и числено. Разчита също на помощта на САЩ и неутралитета на Съветския съюз. Лидерът на Гоминдан-а прави опит да завземе властта в страната и да реши завинаги проблема с двувластието, но в крайна сметка се проваля. Вж. в 曹, 前发. "毛泽东的独创："兵民是胜利之本". 中国共产党新闻网. 人民网-中国共产党新闻网/Цао Цианфа „Оригиналното творение на Мао Цзедун: „Войниците и хората са в основата на победата“". Новинарска мрежа на ККП/ в http://dangshi.people.com.cn/big5/n1/2017/0622/c85037-29355018.html
[6] „Студената война“ представлява държавно-политическо, идейно-философско, социално-икономическо, дипломатическо, научно-технологическо, военностратегическо, културно-цивилизационно и прочее противоборство между два проекта. От една страна е Западно-либералният проект, в центъра на който е англосаксонската цивилизация в лицето на САЩ и Великобритания. Този проект има в момента на началото на „Студената война“ зад гърба си повече от 150 години история. От другата страна е „Червеният проект“, започнал с Октомврийската революция в Русия и утвърдил се с победата над фашизма през 1945 година.
Откритото начало на „Студената война“ се смята, че започва с известната реч на У.Чърчил през 1946 г. във Фултън, щата Мисури в САЩ. Ядрото на противопоставящите се сили в „Студената война“ са от една страна САЩ и създаденият около Щатите през 1949 г. военно-политически блок НАТО – Организация на Северноатлантическия пакт (NATO - North Atlantic Treaty Organization). От другата страна е СССР и формираната през 1955 г. Организация на Варшавския договор (ОВД). Като правило противоборството между двата проекта не се трансформира в „изгаряща война“, поради наличието на ядрено оръжие, което би довело до взаимно унищожение. Което, обаче, не означава отсъствие на „горещи припламвания“ в рамките на студените „сблъсъци“ и цялостно напрежение във взаимоотношенията и взаимодействията между двата блока.
[7] С победата на Китайската комунистическа партия (ККП) в Гражданската война, т.е. с победата на Китайската революция и създаването на КНР, страната става част от „Червения проект“ в противоборството му със Западно-либералния проект. Именно в Източна Азия сблъсъкът между двата проекта придобива характер на горещ конфликт в лицето на „Корейската война“ 1950-1953 г. Войната започва на 25 юни 1950 г. След първоначалните успехи на КНДР, влизането на САЩ във войната под егидата на ООН води до коренен обрат. Тогава през октомври 1950 г. в действие влизат китайските доброволци, които отхвърлят американската армия и съюзниците им обратно към първоначалната граница на разделение – 38-я паралел. В крайна сметка войната завършва на тази линия, откъдето започва на 25 юли 1953 г. СССР не участва пряко във войната, но изпраща летци, съветници, самолети и друго въоръжение. Народно-освободителната армия на Китай (НОАК) официално заявява 114 000 загинали в битка, 34 000 починали извън бойни действия, 340 000 ранени, 7 600 изчезнали без вест и 21 400 пленени (вж. www.bbc.co.uk/history/worldwars/coldwar/korea_hickey_01.shtml#four, последно влизане 20 май 2023 г.) Несъмнено усилията, човешки и материални, които хвърля КНР в тази война, въздействат негативно върху социално-икономическото развитие.
[8] Договорът от Сан Франциско (サンフランシスコ講和条約, Сан-Фурансисуко ко:ва джьо:яку), наричан още Договорът за мир с Япония (日本国との平和条約, Нихонкоку то хейва джьо:яку), възстановява мирните отношения между Япония и Съюзническите сили от антифашистката коалиция от името на Обединените нации чрез прекратяване на законното състояние на война и осигуряване на компенсация за враждебни действия до и включително Втората световна война. Той е подписан от 49 държави на 8 септември 1951 г. в Сан Франциско, Калифорния. Италия и Китай не са поканени, последният поради несъгласия дали Република Китай или Китайската народна република представлява китайския народ. Корея също не е поканена поради подобно несъгласие дали Южна Корея или Северна Корея представлява корейския народ. СССР отказва да подпише тъй като КНР не е поканена да подпише договора. Договорът влиза в сила на 28 април 1952 г. Той слага край на ролята на Япония като имперска сила, разпределя компенсации на съюзническите нации и бившите военнопленници, които са били жертви на японските военни престъпления по време на Втората световна война, прекратява съюзническата следвоенна окупация на Япония и ѝ връща пълния суверенитет.
Този договор за мир с Япония, заедно с Японо-Американския договора за сигурност(англ.ез. U.S.-Japan Security Treaty, яп.ез. 安保条約, Анпо джьо:яку, или просто 安保 - Анпо) подписан на същия ден, бележи началото на «Системата от Сан Франциско», която определя отношенията на Япония със САЩ и ролята ѝ на международната арена, както и характеризира следвоенната история на Япония
[9] Република Китай(кит. трад. 中華民國, Джунхуа Минго), в международен контекст нарича себе си или Република Китай (Тайван) или просто Тайван по името на острова, съставляващ по-голямата част от територията ѝ. Тя е частично призната държава в Източна Азия. До 01.10.1949 г. е имала еднопартийна система, широко разпространено дипломатическо признание и контрол над цял Китай. Тя е един от основателите на ООН и бивш постоянен член на Съвет за сигурност.След поражението на управляващия Гоминдан от Китайската комунистическа партия в Гражданската война от 1946-1949 г. само Тайван и редица малки острови остават под контрола на Република Китай. В резултат на това започва постепенно да губи международно признание. През 1971 г. мястото ѝ в ООН е прехвърлено на КНР. Понастоящем (юни 2023 г.) Тайван поддържа официални дипломатически отношения с 13 държави-членки на ООН, но действителните връзки са с повечето страни по света чрез неговите търговски мисии.
[10] https://en.wikipedia.org/wiki/Treaty_of_Taipei#Summary_of_the_treaty, Последно влизане 01.06.2023 г.
[11]https://online.ucpress.edu/as/article-abstract/9/12/900/24914/Japan-s-Trade-with-Communist-China? Redirected From=fulltext, Последно влизане 01.06.2023 г.
[12] https://www.jcfa-net.gr.jp/, Последно влизане 01.06.2023 г.
[13] „Законът Батл“ е внесен от представителя на Алабама Laurie Calvin Battle в Конгреса през 1951 г. Официалното му наименование е Законът за контрол на взаимопомощта за отбрана от 1951 г./ Mutual Defense Assistance Control Act/. Той е известен също като Закон за битката. Забранява помощта на САЩ за страните, които търгуват със Съветския съюз и социалистическите страни. Вж. в https://www.encyclopedia.com/social-sciences-and-law/political-science-and-government/military-affairs-nonnaval/mutual-security#MutualSecurityAct, Последно влизане 01.06.2023.
[14] https://worldjpn.net/documents/indices/JPCH/index.html, Последно влизане 01.06.2023.
[15] https://www.rieti.go.jp/users/china-tr/jp/020812ntyu.html, Последно влизане 01.06.2023.
[16] През ноември 1955 година консервативната Либерална партия на Йошида Шигеру и либералната Демократическата партия на Хатояма Ичиро се сливат в отговор на обединяването на Японската социалистическа партия, разделила се няколко години преди това на „Социалистическа партия – Лява“ и „Социалистическа партия – Дясна“. С това обединение Либерално-демократическата партия/ЛДП/ - 自由民主党 - Джию:миншюто (съкратено Джиминто: - 自民党) се създава като консолидация на всички консервативни и либерални политически сили в японското общество. Тази партия доминира японския политически живот с няколко години изключение до днес.
[17] Ашинова Жанар. История взаимоотношении Японии и КНР. Алмааты.“Казак университетi“, 2012, с.17.
[18] Barnouin, Barbara; Changgen, Yu Chinese Foreign Policy during the Cultural Revolution. New York: Columbia University Press. 1998, pp. 113–116. ISBN 0-7103-0580-X.
[19] 第４次日中民間貿易協定/ Четвърто японско-китайско споразумение за частна търговия/ в в https://worldjpn.net/documents/indices/ JPCH/index.html, Последно влизане 02.06.2023.
[20] По този въпрос вж. Стефанов Н., А. Колева. Китай-социално-икономическо развитие от древността до наши дни. София. Изд. „Изток-Запад“, 2015, с.165-171, ISBN 978-619-152-658-3.
[21] Тайванската криза от 1954-1955 г. е наричана още Първата криза на Тайванския пролив. Тя представлява въоръжен сблъсък между КНР, от една страна, и Тайван и САЩ, от друга. По време на въоръжените сблъсъци Народноосвободителната армия на Китай (НОАК) превзема остров Идзяншан, а тайванската армия трябва да евакуира остров Дачън. Следва да се добави, че още 27 юни 1950 г. президентът на САЩ Хари Труман обявява навлизането на 7-ми американски флот в Тайванския пролив. Той трябва да попречи на всеки опит на КНР да завземе Тайван, както и да възпре Тайван от военни действия срещу континентален Китай. По това време обаче позицията на Съединените щати по отношение на Тайван и КНР все още е до голяма степен неопределена – надяват се да установят балансирани отношения с КНР. В този смисъл Труман е дистанциран и по отношение на Чан Кайши. Но участието на КНР в Корейската война окончателно обръща курса на САЩ в полза и подкрепа на Тайпе. Събитията в Тайванския пролив предизвикват сериозна загриженост в международната общност, тъй като този конфликт може да предизвика ядрена война. На 5 февруари 1955 г. СССР предлага да се обсъди този проблем на международно ниво с участието на всички заинтересовани държави. Китай, обаче, заявява, че този проблем е чисто вътрешен и не може да бъде обсъждан на международно ниво. В средата на март 1950 г. президентът Айзенхауер заявява, че всяко по-нататъшно агресивно действие от страна на Пекин ще доведе до използването на ядрени оръжия от страна на САЩ. Китай се обръща за помощ към СССР, но Съветският съюз не иска ескалация на конфликта и затова не подкрепя Китай. При тези обстоятелства на 13 април китайският премиер Джоу Енлай заявява, че Китай иска да си върне Тайван по мирен път. На 23 април КНР изразява желание да преговаря за прекратяване на огъня. До 1 май 1955 г. военните действия са прекратени.
[22] http://www.globalsecurity.org/military/ops/quemoy_matsu-2.htm // Second Taiwan Straight crisis, Последно влизане 02.06.2023.
[23]http://www.rusarm.com/arhiv/n2_2009/tajvanskaya_problema_v_sisteme_mezhdunarodnyh_otnoshenij // Тайваньская проблема в системе международных отношений, Последно влизане 02.06.2023.
[24] M.H. Halperin. The 1958 Taiwan Straits Crisis: A Documented History в https://archive.org/details/ The1958 TaiwanStraitsCrisisADocumentedHistory_201712, Последно влизане 02.06.2023.
[25] 祁 建民. 長崎国旗事件の真相とその意味. 長崎県立大学東アジア研究所『東アジア評論』第６号. 2014.3/ Кенмин Ци. Истината и значението на инцидента с флага в Нагасаки. Сп. „Източноазиатски преглед“ бр.6, 2014 ,м.3. Център за Източноазиатски изследвания на Префектурен университет в Нагасаки/ в http://reposit.sun.ac.jp/dspace/bitstream/10561/1089/1/v6p11_qi.pdfр, Последно влизане 02.06.2023.
[26] 日台国交断絶以前の戦後日本における台湾史研究文献目録/ Библиография на изследвания върху историята на Тайван в следвоенна Япония преди прекъсването на дипломатическите връзки между Япония и Тайван/ в https://www.kawashimashin.com/?page_id=1391#index_id12, Последно влизане 02.06.2023.
[27] 佐多忠隆参議院議員（社会党）の中国訪問報告書/ Доклад за посещението в Китай на Тадатака Сата, член на Камарата на съветниците (Социалистическа партия) в https://worldjpn.net/documents/indices/ JPCH/index.html, Последно влизане 02.06.2023.
[28]日中国交正常化/Нитчю:ко:ко:сейджьо:ка/ - Нормализация на японско-китайските отношения. в https://ja.wikipedia.org/wiki/%E6%97%A5%E4%B8%AD%E5%9B%BD%E4%BA%A4%E6%AD%A3%E5%B8%B8%E5%8C%96, Последно влизане 02.06.2023.
[29] 松村謙三自民党顧問と周恩来総理との会談に関する共同メモ(Съвместен меморандум относно срещата между съветника на Либерално-демократическата партия Мацумура Кендзо и премиера Джоу Енлай) в https://worldjpn.net/documents/indices/ JPCH/index.html, Последно влизане 02.06.2023.
[30] „Датуан“ (大团), което буквално означава „Великото Единство“, е многолика китайска традиционна концепция, тълкувана от различните китайски мислители по различен начин. За първи път се появява в класическата конфуцианска книга „Ли дзи“ в главата „Ли юн“. По своята същност представлява идея за социална хармония, основаваща се на приоритета на общото над частното. Китайските комунисти активно използват, особено в първите десетилетия на своето функциониране като партия, идеята за „датуан“ като начин за изобразяване на социалистическото и комунистическото общество. В сложните причинно-следствени връзки за нейното възникване може да се „глухо брожение“, свързано с възприеманата като социално несправедлива система на „ганбу“, т.е. китайската партийно-държавна номенклатура, против привилегиите, които тя си е създала, против една или друга форма на корупция и непотизъм, на които тя е носител. Не случайно, когато Мао в рамките на „Културната революция“ обявява „Огън по щабовете“ в смисъл на активна критика „отдолу“ по отношение на част от споменатите „ганбу“, т.е. тази „номенклатура“, която е опозиционна спрямо неговата групировка, призивът е позитивно възприет от широките маси. По този въпрос вж. Стефанов Н., А. Колева. Китай-социално-икономическо развитие от древността до наши дни. София. Изд. „Изток-Запад“, 2015, с.183-185, ISBN 978-619-152-658-3.
[31] Връх в този конфликтен процес става сблъсъкът на река Усури на границата между СССР и Китай в Манджурия през март 1969 г., когато от ръкопашен бой се стига до престрелка и използване на танкове и реактивна артилерия за залпов огън. При това се стига до многочислени жертви и от двете страни. В крайна сметка се стига до почти пълно прекъсване на икономически и прочее взаимоотношения и взаимодействия между двете основни държави на социалистическия свят с огромни последствия за развитието на социализма, международното комунистическо движение и света като цяло. Вж. там, с.187.
[32] Координационният комитет за многостранен експортен контрол, по-известен като CoCom или COCOM, е международна организация, създадена през 1949 г. за многостранен контрол на износа за СССР и други социалистически страни; централа в Париж. По време на епохата на Студената война CoCom съставя списъци на „стратегически“ стоки и технологии, които не могат да бъдат изнасяни в страните от „Източния блок“, а също така установява ограничения върху използването на стоки и технологии, разрешени за доставка като изключение. По време на перестройката и след перестройката подходът на CoCom към износа на стоки към страните от ОНД и Източна Европа се смекчи. Организацията прекратява дейността си на 31 март 1994 г. Вместо COCOM през 1996 г. е сключено т.нар. Васенаарско споразумение. Вж. Yasuhara, Y. The myth of free trade: the origins of COCOM 1945–1950, The Japanese Journal of American Studies : journal. Vol. 4, р. 27. Последно влизане 15.07.2004.
[33] CHINCOM, China Committee – постоянна работна група към Парижката консултативна група от нации, работеща по контрола на износа на стратегически стоки към социалистическите страни. Тази група CHINCOM се занимава с контрола на износа именно към КНР. Вж. https://history.state.gov/ historicaldocuments/frus1955-57v03/terms, Последно влизане 03.06.2023.
[34] Ашинова Жанар. История взаимоотношении Японии и КНР. Алмааты.“Казак университетi“, 2012, с.32.
[35] Вж. 日中共産党の関係/Отношенията между ЯКП и ККП/, https://ja.wikipedia.org/ wiki/ %E6%97%A5%E4%B8%AD%E5%85%B1%E7%94%A3%E5%85%9A%E3%81%AE%E9%96%A2%E4%BF%82, Последно влизане 03.06.2023.
[36] 日中覚書貿易会談コミュニケ/Комюнике на преговорите по меморандума за японско-китайската търговия/в https://worldjpn.net/documents/indices/JPCH/index.html, Последно влизане 03.06.2023.
[37] Там.
[38] Ашинова Жанар. История взаимоотношении Японии и КНР. Алмааты.“Казак университетi“, 2012, с.34.
[39] Там.
[40] Сато Ейсаку е начело на три правителства в Япония. Първото правителство е на власт от 9 ноември 1964 г. до 17 февруари 1967 г.. Второто правителство управлява работи в периода 17 февруари 1967 г. – 14 януари 1970 г. Третото правителство, начело на което е Сато Ейсаку управлява Страната на изгряващото слънце за срок от 14 януари 1970 г. до 7 юли 1972 г. Сато Ейсаку с 2 800 дена на власт се нарежда на 1-во място като премиер за всички следвоенни правителства в Япония до неговите, включително преди Йошида Шигеру с неговите четири правителства и 2 251 дена на власт.
[41] През 1969 г. се провежда таен обмен на мнения между представители на КНР и САЩ след конфликти на съветско-китайската граница. На 5 септември заместник-държавният секретар на САЩ Елиът Ричардсън заявява, че в случай на мащабен въоръжен конфликт между Китай и СССР САЩ няма да останат безразлични. Това изявление е направено въз основа на доклад на ЦРУ, според който по време на граничните сблъсъци близо до съветско-китайската граница е имало 40 съветски дивизии и не е имало значителна концентрация на войски от китайска страна/цит. по “Nixon in China” в http://www.america.gov/st/peacesec-russian/2008/August/20080814154536WRybakcuH0.5987971.html, Последно влизане 03.06.2023.
[42] Пинг-понг дипломацията създава благоприятен политически фон, който прави възможни посещенията на Хенри Кисинджър (тогава съветник по националната сигурност) в Китай през юли и октомври 1971 г. По време на първото си посещение той подчертава, че „САЩ вече не са враг на Китай, повече няма да изолират Китай, ще подкрепят предложението за възстановяване на членството на Китай в ООН, но ще се противопоставят на експулсирането на представителите на Чан Кайши от ООН."/цит. по С. А. Евсеев «Стратегический треугольник»: геополитические противоречия США - КНР - СССР в Восточной Азии в конце 1960-х - конце 1970-х гг.“ Известия Уральского государственного университета. в http://proceedings.usu.ru/?base=mag/0053(01_14-2007)&xsln=showArticle.xslt&id=a22&doc=../content.jsp, Последно влизане 03.06.2023/. Освен това, в разговор с Джоу Енлай, Хенри Кисинджър очертава точките от дневния ред, които е планирано да бъдат обсъдени по време на посещението на президента Никсън в Китай (ситуацията в Индокитай, тайванският проблем, отношението към трети страни (Япония и СССР), оръжейния контрол и др.). Най-болезнената тема на дискусията е проблемът с Тайван, в който САЩ правят отстъпки на КНР, като се съгласяват да изтеглят две трети от американските военни сили от Тайван след войната във Виетнам. В знак на топло отношение към Китай Хенри Кисинджър предава на Китай снимка на съветски военни съоръжения, направена от американски сателит. Вж. в http://www.lib.ua-ru.net/diss/cont/178615.html#contents, Последно влизане 03.06.2023.
[43] С посещението на президента на САЩ Ричард Никсън започва ерата на нормализиране на отношенията между Китай и САЩ. От 1971 г. страните непрекъснато обменят разузнавателна информация за разполагането на съветските войски. През 1973 г. е инсталирана телефонна линия между президента на Китай и президента на Съединените щати. Във връзка със скандала Уотъргейт и напускането от страна на Никсън на президентския пост нормализирането на отношенията между САЩ и Китай донякъде се забавят. Въпреки това на 1 януари 1979 г. между КНР и САЩ са установени дипломатически отношения. Китай и САЩ често си разменят визити на официални лица. На практика почти всички президенти на САЩ след Никсън посещават Пекин. Страните започват активно сътрудничество в политическата, военната, икономическата, културната, научната и други области.
[44] https://en.wikisource.org/wiki/Shanghai_Communiqu%C3%A9, Последно влизане 03.06.2023.
[45] Следва да се припомни, че през първата половина на 70-те години на ХХ век Мао Дзъдун излиза с т.нар. „Концепция за Трите свята“/ (традиционен китайски език 三個世界的理論, опростен китайски ез. 三个世界的理论, пинин Sān gè Shìjiè de Lǐlùn). Според тази концепция в международен план съществуват три политически и икономически свята: Първият свят са супер-силите САЩ и СССР, Вторият свят са "междинните сили, като Япония, Европа и Канада". Третият свят е "Азия, с изключение на Япония", цяла Африка и Латинска Америка". Теорията за трите свята, разработена от Мао Дзъдун, се различава от теорията за трите свята на Запада (предложена от Алфред Сови през 1952 г.). Западната теория твърди, че Първият свят включва Съединените щати и техните съюзници, Вторият свят е Съветският съюз и неговите съюзници, а Третият свят са неутрални и необвързани страни. Вж. Редакция газеты «Жэньминь жибао» Теория Председателя Мао Цзэдуна о делении на три мира — огромный вклад
в марксизм-ленинизм (1 ноября 1977 г.) в https://web.archive.org/web/20120711082928/http:/ /library.maoism.ru/three_world.htm, Последно влизане 03.06.2023.
[46] Lewis, Paul ("Nixon's Economic Policies Return to Haunt the G. O. P."/Икономическите полотики се завръщат за да преследват Републиканската партия/ The New York Times, August 15, 1976 в https://www.nytimes.com/1976/08/15/archives/nixons-economic-policies-return-to-haunt-the-gop-nixons-economic.html, Последно влизане 04.06.2023.
[47] Вж. 日中国交正常化/Нитчю: кокко: сейджьо:ка- Нормализиране на дипломатическите отношения между Япония и Китай/ в https://ja.wikipedia.org/wiki/%E6%97%A5%E4%B8%AD% E5%9B% BD% E4%BA%A4%E6%AD%A3%E5%B8%B8%E5%8C%96, Последно влизане 04.06.2023.
[48] Там.
[49] Пак там.
[50] 日中国交正常化/Нитчю: кокко: сейджьо:ка- Нормализиране на дипломатическите отношения между Япония и Китай/ в https://ja.wikipedia.org/wiki/%E6%97%A5%E4%B8%AD%E5%9B%BD% E4%BA%A4%E6%AD%A3%E5%B8%B8%E5%8C%96, Последно влизане 04.06.2023.
[51] 日本国政府和中华人民共和国政府联合声明/Пинип Rìběn guó zhèngfǔ hé zhōnghuá rénmín gònghéguó zhèngfǔ liánhé gōngbào, яп.ез. 日本国政府と中華人民共和国政府の共同声明 – Нихонкоку сейфу то Чю:каджиминкьо:вакоку сейфу-но кьо:до: сеймей/ Съвместно заявление между правителството на Япония и правителството на Китайската народна република / в https://www.cn.emb-japan.go. jp/ itpr_zh/bunken_1972seimei.html, Последно влизане 07.06.2023.
[52] Там.
[53] Вж. пак 日中国交正常化/Нитчю: кокко: сейджьо:ка- Нормализиране на дипломатическите отношения между Япония и Китай/ в https://ja.wikipedia.org/wiki/%E6%97%A5%E4%B8% AD%E5%9B%BD%E4%BA%A4%E6%AD%A3%E5%B8%B8%E5%8C%96,Последно влизане 04.06. 2023.
[54] По този въпрос вж. Стефанов Н., Е. Кандиларов. Япония – икономика, технологии, иновации и управление. С., Изд. „Изток-Запад“, 2012, с.111-112, ISBN 978-619-152-132-2.
[55] Там, с.111-112.
[56] Стефанов Н., А. Колева. Китай-социално-икономическо развитие от древността до наши дни. София. Изд. „Изток-Запад“, 2015, с.196-197, ISBN 978-619-152-658-3.
[57] Териториалният спор Япония-Китай е островите Сенкаку (尖閣諸島-японски език, 钓鱼岛及其附属岛屿 Дяоюй-дао-китайски език).Принадлежат на Япония, но КНР и Тайван имат претенции.
