20
Съб, Юли
26 Нови статии

Аферата „Шпетер“: Половин век по-късно

Други статии и материали
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

На 2 март 1973 г. израелската контраразузнавателна служба Шин Бет арестува най-високопоставения офицер на съветското разузнаване в Израел, легендиран като австрийски бизнесмен под името Karl Bernd Motl. Той е осъден на 18 години затвор.

На 12 ноември същата година българското външно контраразузнаване (ВГУ-ДС) арестува икономическия експерт Хенрих Натан Шпетер, работил в структури на ООН в предходните седем години. След половингодишно следствие той е осъден на смърт за „шпионаж в полза на американското и израелското разузнаване“. Присъдата обаче не е приведена в изпълнение, а на 23 август 1974 г. в метростанцията на Фридрихщрасе в граничната зона между Източен и Западен Берлин се извършва дискретна размяна между „Мотл“ и Шпетер. Скоро след политическите промени в България бившият български и настоящ израелски гражданин Хенрих Шпетер отправя молба за преглед по наказателното дело срещу него и отменяне на присъдата от 1 юни 1974 г. Молбата му е отхвърлена на 26 април 1993 г. от състав на Върховния съд на Република България, въпреки че дори прокурорът по делото пледира в негова полза.

През последните три десетилетия случаят „Шпетер“ е обект на различни публични интерпретации в България[1], а случаят „Мотл“ съответно в израелски публикации[2]. Сред повдигнатите дискусионни въпроси са: Дали арестът на Хенрих Шпетер не е резултат от масираната антиизраелска пропагандна кампания в Източна Европа след скъсване на дипломатическите отношения на държавите от „Съветския блок“ с еврейската държава през юни 1967 г. и особено след края на Октомврийската война („Йом Кипур“) през 1973 г.? В този дух още през 1974 г. се изказва предположение дали това не е нова политическа афера „Драйфус“ в периода на Студената война. Дали Шпетер не е бил арестуван и обвинен в резултат на специално искане от КГБ с цел осъществяване на последвалата размяна година по-късно? Доколко отговарят на истината обвиненията и многократните собствени самопризнания на Шпетер, че в продължителен период от 27 години е сътрудничил с американското разузнаване? Имат ли почва обвиненията на Шпетер от 2004 г., че признанията му са били „изтръгнати след психически натиск и мъчения“ по време на следствието? Верни ли са твърденията в съвременни израелски публикации, че съветският разузнавач-нелегал с фалшивата самоличност „Мотл“[3] скоро след ареста е направил подробни самопризнания за своята дейност в Израел? И въобще уникален ли е този случай с размяна на нелегал от КГБ задържан по време на тайна мисия с български гражданин осъден за „шпионаж“?

В българските публикации по темата са налице две тенденции. От една страна, бивши представители на службите за сигурност пресъздават обобщено официалните резултати от разследването и съдебното дело на Шпетер от 1973-1974 г., но в някои конкретни детайли и между тях има известни противоречия. Характерно е, че те не проучват внимателно от дистанцията на времето и не си задават необходимите въпроси доколко обективни и достоверни са изнесените факти и интерпретации напълно в духа на онази конкретна историческа епоха. В същото време, през изминалото десетилетие разследващи журналисти (Алексения Димитрова и Пенчо Ковачев в „24 часа“) представиха в свои медийни публикации версията на самия Хенрих Шпетер, изложена в негови мемоарни записки след края на Студената война, но без да съпоставят тази алтернативна версия с наличните архивни данни.

Странно е, че никой досега не е извършил внимателно и задълбочено проучване на значителния брой документални материали с общ обем от над 3500 страници от 11-те тома следствени документи и протоколи, които официално са декласифицирани през юли 2013 г.[4] Не са били използвани също наличните архивни документи по темата, съхранявани в Централния държавен архив от фондовете на министерството на външните работи, Президиума на Народното събрание и Държавния съвет на НРБ, личния архивен фонд на Тодор Живков[5]. При работата ни в архива на МВР още преди създаването на Комисията за досиетата открихме в кореспонденцията между КГБ и МВР автентични документални свидетелства относно подготвяната размяна на „Мотл“ със Шпетер[6], а по-късно през 2012 г. доц. Румяна Маринова-Христиди публикува в документален сборник[7] нови архивни материали за наказателното дело срещу Хенрих Щпетер. Важни документални свидетелства на КГБ от т. нар. „Архив на Митрохин“ за резидентурната група на нелегалния разузнавач „Карл Мотл“ в Израел бяха обнародвани през 2005 г.[8] Оригинални документални материали от архивите на израелските служби за сигурност обаче досега не са били разкривани.

ДОР „Хелето

Кога всъщност възниква шпионската афера „Шпетер“? Съществува версия, че през декември 1972 г. от КГБ в София е получен сигнал за изтичане на конфиденциална служебна информация в Израел за търговските контакти и спогодби между държави от Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) и някои арабски страни. След последвало разследване в София се стига до предположението, че вероятният източник е Хенрих Шпетер. Проф. Бончо Асенов предлага друга версия, основана на оперативните документи в архива на българското контраразузнаване[9]. От сътрудник на Държавна сигурност в БАН дошла информация през март 1973 г. за получено писмо от Институт за международни сравнителни икономически изследвания във Виена относно възложено проучване на старши научен сътрудник Хенрих Шпетер от Научноизследователския център за Азия и Африка (НИЦАА) при БАН. В писмото се изисквали данни по теми, които очевидно представлявали държавна и служебна тайна. В тази версия има отделни неточности, тъй като Шпетер постъпва на работа в Центъра за Азия и Африка едва през май, а е избран за старши научен сътрудник през август 1973 г. След анализ на посоченото писмо от Виена офицери от „западногерманското направление“ на българското контраразузнаване (Трети отдел на Второ главно управление в ДС) започват проверка (Дело за оперативна проверка) с кодово наименование ДОП „Хелето“ с проучване на всички налични данни за личността на Шпетер, а през втората половина на май и отново през август 1973 г. е осъществено тайно проникване в неговия дом с преснемане на държани там служебни документални материали. След натрупване на редица свидетелства за „съмнително поведение“ и „нерегламентирани контакти“ на „обекта“ и доклад до заместник-министъра ген. Григор Шопов (отговарящ за дейността на Държавна сигурност) проучването прераства в Дело за оперативна разработка (ДОР „Хелето“).

Дългогодишният офицер от българското външно разузнаване (ПГУ ДС) Атанас Кременлиев, който от края на 60-те до средата на 70-те години на ХХ век има две мисии във Виена легендиран като дипломат в българското посолство, в свои спомени посочва, че резидентурата на българското разузнаване оказала помощ на специално изпратени офицери от контраразузнаването за тайно разследване на Шпетер при пребиваването му в австрийската столица (1968-1973)[10]. Това свидетелство не отговаря на предходната версия за датата на откриване на ДОП „Хелето“. Най-вероятно става въпрос за объркване на периода, тъй като със сигурност подобно разследване се е случило едва след окончателното завръщане на Шпетер в София.

Половингодишното контраразузнавателно проучване не достига до категорични доказателства за контакти на „обекта“ с противникови разузнавателни служби. Предвид предварително обявена „изследователска командировка“ на Хенрих Шпетер във Виена на „собствени разноски“, при преминаване на границата при ГКПП-Калотина на 11 октомври 1973 г. със собствения му „Мерцедес“ е извършена щателна проверка и са иззети 1555 листа служебни материали, разпределени в 18 папки. Разследващите използват тактиката на „доверителни беседи“ със заподозрения на 19 и 23 октомври, след което внимателно проследяват неговото поведение и реакция. На 12 ноември Хенрих Натан Шпетер е задържан в следствения арест на ул. „Развигор“ № 1 в София. Разследването под контрола на заместник-началника на отдел „Следствен“ на Държавна сигурност полк. Богдан Калчев, се води основно от следователя полк. Тодор Лозанов, но в отделни случаи при разпита на „по-отговорни свидетели“ се включва и полк. Симеон Стоев, който по-късно изпълнява ролята на официален прокурор в съдебния процес. Първият стенографиран протокол от разпита на Шпетер е два дни след задържането му. На 17 ноември полк. Калчев нарежда на следователя Лозанов да се извърши експертиза на иззетите 97 документи доколко съдържат служебна и държавна тайна. С постановление от 24 ноември 1973 г. е образувано официално следствено дело № 383/1973 за „шпионаж в полза на чужда държава“.

В 11-те тома с архивни материали по аферата „Шпетер“ се съдържат общо над 70 протоколи от разпитите на Шпетер в периода ноември 1973 – март 1974 г., както и показания на повече от 80 лица, включително и на граждани на Съветския съюз, Източна Германия и Чехословакия (осигурени чрез службите за сигурност на съответните страни). Предвид широкия хронологически обхват от три десетилетия на проучваните исторически събития и значителния брой на разпитваните свидетели, първоначалният двумесечен срок на следствието е удължен с два месеца, а през март 1974 г. с още един месец. Обвинителният акт е предоставен на обвиняемия и неговите служебни защитници (Величко Иванов и Иван Пройков) на 17 май, а закритият съдебен процес (нохд № 34/1974) с председател Михаил Монов от Софийски градски съд заседава в периода 27 май – 1 юни 1974 г.

За изненада на следователя, още по време на втория разпит разследваният разкрива редица подробности, за които следствието не е предполагало, което налага значително по-големия обем от допълнителни свидетелски показания и издирване на документални материали от архива на МВР. Според версията на проф. Бончо Асенов, стига се до договореност с изпълнение на две условия, поставени от Шпетер. Той настоява да отговаря писмено на поставените му въпроси и да бъде изведен от следствения арест. Преместен е във вила на Държавна сигурност в покрайнините на София. В материалите по следствието са запазени два тома с протоколите от разпитите на задържания. Докато първоначалните разпити през ноември са във вид на машинописни копия с подписа на обвиняемия на всеки лист, в периода 10 декември 1973 г. – 4 март 1974 г. има 62 ръкописни протоколи, в които Шпетер саморъчно писмено отговаря на зададените въпроси. Показателно е, че в редица случаи въпросите на следователя са формулирани най-общо с искане да разкаже „по-подробно за своите контакти с чужди разузнавания“, а едва по-късно се стига до повторни уточняващи въпроси. Въз основа на огромния брой съхранени самопризнания, свидетелски показания, допълнителни справки от различни учреждения и материали от архива на МВР днес е възможно да се реконструира по-пълна хронологическа картина на историческите събития и личности, упоменати по един или друг начин по време на следствието. Разбира се, подобно на всички исторически проучвания, задължително е всеки документ да бъде критично анализиран и съпоставен с други налични данни, включително и „чистосърдечните показания“ на обвиняемия. С по-късна дата, редица факти и обстоятелства от биографията на Шпетер спекулативно се преиначават, хиперболизират или пренебрегват, а и той самият години след това избирателно премълчава някои от тях.

Кой е Шпетер

Хенрих Натан Шпетер е роден на 21 февруари 1921 г. в София в семейството на лекар. Има по-голяма сестра Ерна, родена в годините на Първата световна война. По време на следствието и съдебния процес една от квалификациите, срещу които той неколкократно възразява, е че бил от „заможно буржоазно семейство“. Майка му Рашел е от Пловдив, а след Втората световна война двете й сестри Ернестина и Юлия се преселват в новата държава Израел. В периода 1928-1935 г. Хенрих учи във Френския колеж в София, а през 1940 г. завършва Първа мъжка гимназия и става студент по право в Софийския университет. След приемане на анти-еврейски законодателни и административни мерки от правителството на Богдан Филов, Шпетер е принуден да прекъсне следването си, а през 1943 г. е мобилизиран в еврейска „трудова група“. В края на 1943 г. отива в Дупница, където е изселено неговото семейство. Според свидетелски показания, през 1941-1942 г. е симпатизирал на левите идеи, а след пристигането си в Дупница става член на нелегалната младежка организация РМС.

Съвсем скоро след пристигането си отново в София през октомври 1944 г. Хенрих Шпетер е препоръчан за „отговорна поверителна длъжност“ поради обстоятелството, че ползва руски, френски, немски и английски езици. В началото на ноември неговият приятел Исак Бенвенисти го запознава с Аврам Кало, по това време секретар на члена на Политбюро и организационен секретар на ЦК на БРП /к/ Георги Чанков. Изпратен е при завеждащия отдел „Военен“ на ЦК Георги Дамянов, който го свързва с полк. Иван Винаров, бивш кадрови офицер от съветското военно разузнаване. Предложено му е да постъпи на работа като преводач в канцеларията на Съюзната контролна комисия (СКК) за България, създадена в съответствие със Споразумението за примирие, подписано в Москва на 28 октомври 1944 г. Полк. Винаров (който по това време е упълномощен от правителството да поддържа официални контакти със съветското военно командване в България) лично завежда Шпетер в сградата на БНБ, където се помещава Съюзната комисия, и го представя на началник-щаба на СКК полк. Борис Зайцев. Със заповед на заместник-председателя на Съюзната контролна комисия ген.-полк. Сергей Бирюзов от 18 ноември 1944 г. Хенрих Шпетер е назначен за преводач в канцеларията на комисията. Според официална справка от Министерството на финансите, той е на тази длъжност до 10 април 1947 г. През този период паралелно завършва юридическото си образование, тъй като след напускане на СКК, през юни 1947 г. постъпва на работа в адвокатската кантора на Нисим Меворах (през декември 1947 г. Меворах е назначен за първи пълномощен министър на България във Вашингтон след Втората световна война).

По време на следствено дело 383/1973 по молба на София са разпитани редица съветски граждани, работили в администрацията на СКК в периода 1944-1947 г. В някои от показанията има тенденциозни оценки, че дейността на Шпетер не е била високо оценявана и дори е получил мъмрене от ген. Бирюзов за лош превод. Едновременно с това се твърди, че не е имал достъп до поверителни документи, което и самият той неколкократно заявява в своите показания. И двете твърдения следва да се приемат със съмнение. Фактът, че Хенрих Шпетер работи толкова продължително време в канцеларията на СКК, дори когато през лятото и есента на 1945 г. от Москва са командировани още военни преводачи, показва нагледно, че се е ползвал с необходимото доверие от страна на съветското командване. Той е имал и всички привилегии на съветските военни представители в България до влизане в сила на Парижкия мирен договор от 10 февруари 1947 г. – хранил се е заедно с тях в ресторанта на хотел „Славянска беседа“, имал е право да купува дефицитни стоки в трудните следвоенни условия в магазина на Военторг в София, присъствал е на специални културни прояви и кинопрожекции за съветските сътрудници в СКК. В същото време, от публикуван наскоро документален сборник се вижда, че на Шпетер е възлагано да преведе на руски език поверителна кореспонденция между българския министър на външните работи Петко Стайнов и ген. Сергей Бирюзов, включително и по деликатния въпрос за организиране интернирането в СССР на „германските поданици в България“[11].

От документалните данни в МВР и свидетелски показания става известен и друг специфичен факт. Съвсем скоро след постъпването си в СКК Шпетер е потърсен от своя познат от РМС д-р Жак Молхов, който го привлича в създадената тайно към отделение „Б“ на Държавна сигурност (външно контраразузнаване) специална „агентурна група IV“ за проследяване дейността на представителите на САЩ в Съюзната комисия. Въпреки, че по-късни оценки са за „незначителни данни“ в донесенията на Шпетер, той изпълнява тази секретна задача в продължение на две години. Именно по този повод установява контакти с майор Ричард Луис Сигъл, за когото по време на следствието през 1973-1974 г. сам твърди, че бил вербуван от него за информатор на американското разузнаване. Двамата се запознават в клуба на „Лигата на английски говорещите в България“, разположен на бул. „Цар Освободител“ № 18. Шпетер посещавал Сигъл и в квартирата му на ул. „Шейново“ № 14, както и в сграда на Американския колеж в Симеоново[12].

Сведенията в архива на МВР наистина посочват, че Ричард Сигъл е бил установен като представител на военното разузнаване на САЩ, подобно на полк. Върнън Стензи, Уейн Вучинич, Емил Храбовски и др.[13] По-късната съдба на Сигъл обаче не потвърждава версията, че е бил кадрови американски разузнавач. През 1946 г. тай се оженва за българката Зара Стойнова, която е родена в Бесарабия, а баща й до смъртта си през 1940 г. работил за НКВД. През 1947 г. Сигъл и съпругата му заминават за Италия и оттам  по-късно за Съединените щати. Подполк. Ричард Сигъл напуска армията, завършва икономика и започва свой бизнес. В началото на 50-те години, според данните на МВР, съпрузите се развеждат и Зара Стойнова се установява в Канада. Освен самопризнанията на Шпетер, няма други доказани сведения за работата му „в полза на американското разузнаване“ с псевдоним „Андрю“ по поръчение на Сигъл.

През февруари 1949 г. Хенрих Шпетер постъпва на работа в секция „Чужди кореспонденти“ в Дирекция на печата към Министерството на външните работи, по-късно преобразувана в БТА към Министерския съвет. В изпълнение на своите задължения, през декември 1949 г. той е редактор на пропагандния сборник на английски език за процеса срещу Трайчо Костов. В тази му длъжност оказва съдействие на кореспондента на „Дейли Експрес“ Уилфред Бърчет, пристигнал в България за да отразява публичния процес срещу Костов. И тук е „втората изненада“ в самопризнанията на Шпетер по време на следствено дело 383/1973 – собственоръчно написва, че Бърчет се е свързал с него с уговорения псевдоним „Андрю“ и му поставил информативни задачи от името на „американското разузнаване“.

Никой от следователите и прокурорите през 1974 г. не си задава въпроси и не проверява реалните данни за личността на Уилфред Бърчет. Ляворадикален австралийски журналист, работил за известни западни издания, той е първият представител на медиите, влязъл в Хирошима съвсем скоро след експлозията на американската атомна бомба над града, но незабавно е изведен от там по нареждане на ген. Дъглас Макартър. По-късно се установява, че известно време тайно е членувал в комунистическата партия на Австралия, поради което през 50-те години консервативното правителство в Канбера му отнема временно австралийското гражданство. В следващите години професията му го отвежда в Китай, Северна Корея, Виетнам… Междувременно, през 1949 г. се е оженил за българската журналистка Вера Осиковска и многократно посещава България (1951, 1954, 1960, 1963, 1969, 1971, 1973, а от 1982 г. остава за постоянно в София). В твърдението на Шпетер няма и намек, че освен през декември 1949 г. някога отново се е срещал с австралиеца! А от разсекретени ключови документи в Москва през 1992 г. става известно, че Уилфред Бърчет през 1957 г. бил финансово подкрепен от КГБ като евентуален „агент под влияние“[14]. Показателно е, че в обзор за наказателното следствие срещу Шпетер през февруари 1976 г. името на Бърчет изобщо не се споменава[15].

През 1949 г. настъпват промени и в семейното положение на Хенрих Шпетер. Той се жени за Айше Абдурахман от Лом, която по това време работи в отдел „Национални малцинства“ в ЦК на БКП, а по-късно преминава на сходна длъжност в Националния съвет на Отечествения фронт. Независимо от нейната активност като член на БКП, по-късно в оценка за нея от органите на МВР се отбелязва, че „има брат, изселен в Турция“. През 1954 г. се ражда синът им Юлий. Година по-късно по-голямата сестра на Хенрих Ерна се омъжва за Вениамин Петраковски, руски евреин, след което получава съветско гражданство и семейството заминава за Съветския съюз в столицата на Северна Осетия гр. Орджоникидзе (дн. Владикавказ). В периода 1951 – 1954 г. Шпетер е журналист в чуждоезиковата редакция на Радио София, в продължение на две години е редактор в сп. „Българо-съветско единство/Българо-съветска дружба“, а от 1956 г. отново се връща в Радио София.

През март 1960 г. Хенрих Шпетер след конкурс е назначен за научен сътрудник в Икономическия институт на БАН в секцията за „икономически проблеми на съвременния капитализъм“ и именно там се случва следващият епизод от „шпионската афера“. На 27 юли 1960 г. на двудневно посещение в България пристига придобилият вече известност политолог и „съветолог“ от полски произход Збигнев Бжежински от Колумбийския университет в Ню Йорк. След официална среща в Икономическия институт директорът на института проф. Кръстю Добрев натоварва младия научен сътрудник Шпетер да разведе американския гост из центъра на София и го изпрати до хотел „България“. В своите самопризнания обвиняемият Шпетер неколкократно описва как когато останали сами Бжежински се обърнал към него с „паролата от американското разузнаване“ и го разпитвал за структурата, изследователските задачи и международните контакти на Икономическия институт. По време на следствието от 1973-1974 г. проф. Бжежински вече е достатъчно популярен като „яростен антисъветчик“, а само три години по-късно ще заеме ключовият пост съветник по националната сигурност на президента Джими Картър. В далечната 1960 г. обаче той все още предстои да се наложи като преподавател и експерт. При всички случаи, пребиваването му в България е съвсем инцидентно без каквито и да е конкретни негови прояви в следващите години, свързани с „българска проблематика“[16]. Единствената косвена връзка на Бжежински с ЦРУ в онзи период са близките му контакти след 1952 г. с директора на полската секция на Радио „Свободна Европа“ Ян Новак. В периода 1950-1971 г. Радио „Свободна Европа“ изцяло е финансирано и направлявано от ЦРУ.

В структурите на ООН

Следващата важна промяна в кариерата на Хенрих Шпетер е свързана с някои странни обстоятелства, което поражда хипотезата по време на следствието за „задкулисната роля на американското разузнаване“ при назначаване на българина на международна длъжност в структурите на ООН. През пролетта на 1965 г. се открива възможност за назначаване на български експерти в новосъздадената международна Организация за индустриално развитие на ООН (UNIDO). Въпреки, че ръководството на Икономическия институт на БАН не издига формално кандидатурата на Шпетер за такъв пост, каквато е обичайната процедура, той успява да представи кандидатурата си в министерството на външните работи. През октомври Шпетер се явява на необходимото  лично интервю с представителя на Секретариата на ООН Ники Береджик, американски евреин, роден и израсъл в България. Береджик дава най-висока оценка за качествата на Шпетер. На 13 януари 1966 г. в писмо до ръководителя на отдел „Външна политика и международни връзки“ на ЦК на БКП Димо Дичев Хенрих Шпетер протестира, че от министерството на външните работи тенденциозно бавят утвърждаването му на международната длъжност, след като е издържал успешно конкурса. В действителност, още в края на юли 1965 г. от външното министерство са отправили обичайна за времето заявка за съгласуване със съответните органи на МВР. Отговорът от Секретариата на МВР, пристигнал с голямо закъснение на 3 февруари 1966 г., е негативен с лаконична оценка, че Шпетер „не е подходящ“ за изпращане на работа в чужбина. Практиката в подобни случаи по онова време е след такава резолюция от службите за сигурност случаят да бъде приключен.

Случва се обаче съвсем друго. На 17 февруари 1966 г. от Секретариата на ООН изпращат писмо, че кандидатурата на Хенрих Шпетер за работа в централата на ЮНИДО в Ню Йорк е одобрена. В молба до министъра на външните работи Иван Башев кандидатът Шпетер иска да бъде командирован на избраната длъжност, а в ответно писмо до Секретариата на ООН от 19 март уведомява, че приема предложението за назначаване на упоменатата длъжност. В тази ситуация ръководството на българското външно министерство се съобразява с решението на международната организация и в края на април изисква от МВР да бъде издаден международен паспорт и изходна виза за Хенрих Шпетер, който заминава със семейството си на 1 юни 1966 г. за Ню Йорк. През март 1967 г. в специален доклад пред пленум на ЦК на БКП председателят на КДС ген. Ангел Солаков изрично споменава за „случая Шпетер“: „Въпреки несъгласието на КДС и Министерството на външните работи, през май 1966 г. той бе изпратен в САЩ, където нарушава нормите за поведение на българските граждани в капиталистическите страни и излага престижа на НР България.“[17]

По време на следствието се разискват различни свидетелства за контактите на Шпетер с американски граждани, квалифицирани като разузнавачи. Според самопризнанията на обвиняемия, „информативните задачи“, които му били поставяни срещу периодично заплащане, се отнасяли до две основни теми – сведения за икономическото развитие на България и страните от СИВ и отношенията им с развиващите се страни от Третия свят, както и сведения за служители в българските представителства в Съединените щати, които биха могли да бъдат офицери от българските тайни служби. След като през 1967 г. администрацията на ЮНИДО се мести във Виена, подобни задачи са му поставяни от други „американски разузнавачи“ в австрийската столица. Всички налични свидетелства за този период (1966-1973) в следствено дело № 383/1973 са почти изцяло от самопризнанията на Шпетер, а свидетелските показания по-скоро добавят щрихи за неговия личностен облик и поведение. Все пак, повечето от изброените от него лица, които съобщил на представителите на „американското разузнаване“ като вероятни офицери от българските секретни служби, след съответна проверка наистина се оказват служители под прикритие на българското външно и военно разузнаване.

Когато наближава краят на четиригодишния договор за работа в структурите на ООН, обобщената оценка на постоянния представител на България в ЮНИДО и посланик в Австрия Любен Стоянов за работата на Шпетер е „незадоволителна“, но е направено предложение срокът да се удължи с три месеци „за да завърши учебната година синът му“. От съответния отдел на Министерството на външните работи издигат две други български кандидатури за тази длъжност. След като от Секретариата на ООН в писмо до българския представител в световната организация Милко Тарабанов изискват удължаване срока на договора с една година до края на август 1971 г., българското външно министерство дава своето съгласие за това. През февруари 1971 г. българският представител в ЮНИДО и посланик в Австрия Иван Попов е посетен от началника на техническата (административната) служба на тази организация, който настоял срокът на договора да се удължи с още три месеци. „От начина, по който бе поставен въпроса, докладва посланикът в София, разбрах, че въпросът е предрешен“. Същата процедура се случва още два пъти и договорът на Шпетер за работа в ЮНИДО е удължен отново до края на 1972 г. Междувременно, Хенрих Шпетер в писмо до министъра на външните работи Петър Младенов излага аргументи дипломатическият му ранг да бъде повишен от „първи секретар“ в „съветник“, което е прието през февруари 1972 г.[18]

Израелската връзка

През април 1972 г. е събитието, което внася съвършено ново направление в следствието година и половина по-късно. Още през 1969 г. на гости на семейство Шпетер във Виена е неговата леля Ернестина Фройдентал от Израел. С нея е Шмуел Бен Исак, зет на другата му леля в Израел Юлия Зилберщайн. Шмуел, който е счетоводител в търговска фирма, съобщава на Хенрих, че би могъл да го свърже с израелски компании, които проявяват интерес към сътрудничество с Източна Европа. Контактите между двамата продължават и така се ражда идеята за евентуално посещение на Хенрих Шпетер в Израел. Тъй като той не желае българските власти да узнават за подобно частно посещение, от международния отдел в ЮНИДО го съветват да се обърне към израелското посолство във Виена за издаване на входна виза на отделен лист за да няма следа в международния му паспорт. Щпетер се свързва с първия секретар в посолството на Израел Мордехай Пас, който урежда визата, но поставил въпрос за получаване на определени сведения относно икономическите отношения и търговски спогодби на България, Съветския съюз и други страни от Източна Европа с арабските държави. Съобщава също, че на летището в Тел Авив ще го посрещне представител на израелското правителство.

На 22 април 1972 г. Хенрих Шпетер заминава през Цюрих (за да няма случайно изтичане на информация към българското посолство във Виена) за Израел. В израелската столица го очаквал „израелски разузнавач“, според саморъчните му показания, представил се като Бен Арад. Три дни по-късно двамата са имали нов поверителен разговор „във вила на израелското разузнаване край Тел Авив“, където Шпетер подписал декларация за сътрудничество и получил псевдонима „Филип“. Съгласно дадените указания, след завръщането си във Виена Шпетер предал срещу заплащане исканите сведения на Мордехай Пас. След отпътуването на Пас от Австрия, през септември 1972 г. контактите продължили с друг „израелски разузнавач“ роден в Румъния – Йорге Гилгун, служител в ЮНИДО.

След приключване договора с ЮНИДО през декември 1972 г., Хенрих Шпетер остава още три месеци във Виена, където по поръчение на американския представител Кристиян Нюман подписал договор с международния Виенски институт за сравнителни икономически изследвания за подготовка на експертен доклад „Стопанското коопериране между страните-членки на СИВ и развиващите се страни“. Поради това  през февруари -март 1973 г. посещава ГДР и Чехословакия с цел събиране на необходимите сведения. В източногерманския институт, където в края на 1971 г. защитил докторска дисертация, му отказали получаване на исканите данни поради това, че представлявали „държавна тайна“. В края на март 1973 г. Хенрих Шпетер има последни конфиденциални срещи с Кристиян Нюман и Йорге Гилгун и на 4 април се завръща окончателно в България.

Според самопризнанията на Шпетер, в разговорите с Нюман и Гилгун станало въпрос след завръщането си той да се устрои на работа в Института за външна политика „Иван Башев“ към българското външно министерство. Свидетелски показания потвърждават, че той е имал такова намерение и направил първоначални сондажи, но неблагоприятните оценки за работата му в ЮНИДО възпрепятстват това. През май 1973 г. Хенрих Шпетер е назначен временно за научен сътрудник в НИЦАА, а след обявен конкурс през август става старши научен сътрудник (доцент) в Центъра. В съответствие с поетата задача да подготви експертен доклад за Виенския институт за сравнителни икономически изследвания, той отправя официални писма за съдействие и получаване на необходимите данни до министъра на външните работи Петър Младенов и до ръководството на специализираната Комисия за икономическо и научно-техническо сътрудничество (КИНТС) към Министерския съвет. Именно тогава във Второ главно управление на ДС е активирано Дело за оперативна разработка срещу него.

В периода януари – април 1974 г. в отдел „Следствен“ са проведени разпити и беседи с близо 60 български граждани, привлечени като свидетели. Сред тях са известни учени, дипломати и други експерти като акад. Евгени Каменов, проф. Кръстю Добрев, проф. Тончо Трендафилов, доц. Тодор Вълчев, доц. Едуард Малхасян, посланиците Любен Стоянов и Иван Попов. Сред свидетелите са също близки на обвиняемия в различни периоди от неговата кариера български граждани от еврейски произход, които по това време заемат различни отговорни постове – Аврам Кало (ръководител на държавна транспортна фирма), полк. Исак Бенвенисти от министерството на отбраната, доц. Жак Молхов, ръководител на катедра в Медицинска академия, чл.-кор. проф. Азаря Поликаров, доц. Нансен Бехар и др. Проведена е специална експертиза относно иззетите документални материали. Заключението на специалистите е, че някои от документите, както и работния вариант на подготвяния доклад, съдържат служебна и държавна тайна, включително по отношение на други страни-членки на Съвета за икономическа взаимопомощ.

Сред разпитаните свидетели са съпругата и синът на Хенрих Шпетер. По това време Юлий Шпетер, приет за студент във ВИИ „Карл Маркс“ (УНСС), отслужва военната си служба в българската армия. Полк. Бенвенисти споменава пред следователя, че през юли 1973 г. Хенрих Шпетер се е опитал да осигури „по-лека“ войнишка служба за своя син. Няколко дни преди началото на съдебния процес през май 1974 г. синът на обвиняемия в шпионаж е преместен да служи през втората година от наборната военна служба в Трудови войски. Четири десетилетия по-късно Юлий Шпетер драматично заявява пред журналисти: „Само аз си знам какво съм преживял и как съм оцелял“ като трудовак. Запазена е молба от Айше Абдурахман Шпетер от 6 март 1973 г. да й бъде позволено да ползва спестовната сметка на съпруга й в ДСК поради липса на средства за преживяване за нея и майката на обвиняемия Рашел. С последвала резолюция на полк. Калчев от 8 март е наредено: „Да се вдигне запора за сума до 1000 лева“.

Присъдата

Съдебният процес по нохд № 34/1974 г. в Софийски градски съд започва на 27 май 1974 г. Не отговаря на истината по-късно твърдение на Шпетер, че адвокатите му са се отнесли формално към задълженията си без да проявят усилия в негова полза. Протоколите от съдебните заседания и адвокатската пледоария свидетелстват, че служебните защитници на Шпетер категорично се обявяват срещу част от прокурорските обвинения. Основен техен аргумент е, че няма никакви други реални доказателства освен единствено самопризнанията на обвиняемия за осъществено от него престъпно деяние. Те оспорват и представената експертиза за наличие на „служебна и държавна тайна“ в конфискуваните документи. На 1 юни 1974 г. съдът произнася Присъда № 39 с три отделни обвинения за „шпионаж в полза на американското и израелското разузнаване“ с предоставяне на поверителни сведения, които представляват „служебна и държавна тайна“ на България, Съветския съюз и други страни-членки на СИВ. По две от обвиненията са отсъдени съответно 15 и 20 години затвор, но третото обвинение съгласно чл. 104 ал.1 от Наказателния кодекс от 1968 г. изисква смъртно наказание.

Три дни след произнасяне на присъдата адвокатите от името на обвиняемия внасят жалба до Върховния съд за преразглеждането й. На 22 юни е образувано съдебно производство № С-63 по жалбата на Хенрих Шпетер, но окончателното становище на Върховния съд с Решение № 89 от 9 август 1974 г. потвърждава смъртната присъда. За обвиняемия остава единствената законова възможност (след влизане в сила на новата републиканска конституция от 1971 г.) да се обърне към Държавния съвет на НРБ. По това време обаче е задействана тайна процедура за размяна на Шпетер с осъдения в Израел нелегален разузнавач на КГБ „Карл Бернд Мотл“

Офицерът от КГБ.

Кой все пак е „Мотл“ и каква е неговата съдба? В секретните български архиви не могат да се намерят действителните данни за личността му. Единственото споменаване в доклад от министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов до Тодор Живков относно предлаганата размяна е за родения през 1943 г. в Хемниц (по това време Карл-Маркс-щат) Карл Бернд Мотл. И трите данни са неверни. Кадровият офицер от Управление „С“ в ПГУ КГБ подполк. Юрий Линов е роден през юни 1938 г. в Калач, Воронежка област. Преди отбиване на военната си служба е потърсен за пръв път като перспективен бъдещ оперативен сътрудник на съветското външно разузнаване, а по-късно по препоръка на КГБ завършва университет за чужди езици в Харков. Междувременно се обучава в тайни курсове на ПГУ КГБ. През 1960 г. постъпва на кадрова служба в съветското външно разузнаване с перспектива да бъде използван като нелегал в Западна Европа. През 60-те години на ХХ век има няколко секретни мисии с престой в Белгия, ФРГ, Австрия и Ирландия и през 1968 г. е подготвян да се внедри на територията на САЩ. Прекъсването на дипломатическите отношения между СССР и Израел през юни 1967 г. радикално променя съдбата му и той е включен в спешна операция за възстановяване на резидентурата на КГБ в Израел. Самият председател на КГБ Юрий Андропов при разговор с делегация на КДС през май 1968 г. в Москва отбелязва: „Какво показва случаят с Израел? След скъсване на дипломатическите отношения, агентура има – връзка няма“[19].

В пропагандни израелски публикации се твърди, че съвсем скоро след ареста на Юрий Линов на 2 март 1973 г. той е разказал подробно за своята дейност и агентура в Израел. Автентичната документация на КГБ в „Архива на Митрохин“, публикувана през 2005 г. от проф. Кристофър Андрю (известен британски експерт по разузнавателна история и официален историк на MI-5) показва различна картина. Десетилетие по-късно авторитетният израелски разследващ журналист Ронен Бергман, който е завършил история и международни отношения в Кеймбридж с лекции при проф. Кристофър Андрю, има възможност в продължение на шест месеци да проучи много по-обстойно записките на Василий Митрохин за съветската агентурна мрежа в Израел, , съхранявани в колежа „Чърчил“ в Кеймбридж. През октомври 2016 г.. Бергман публикува своите разкрития за случая „Мотл-Линов“ в най-тиражирания израелски вестник „Едиот ахронот“[20]. След края на Студената война в няколко интервюта (първото от които през януари 1994 г., а последното през март 2017 г.[21]) самият Юрий Линов разкрива нови факти от своята дейност в КГБ. Това дава възможност да се реконструира една по-достоверна картина за тайните му мисии в Израел и предисторията на размяната със Шпетер.

Според документите от „архива на Митрохин“, през октомври 1970 г. по нареждане на председателя на КГБ Юрий Андропов стартира спешна операция с основна цел възстановяване на контактите и активизиране на агентурата на съветското външно разузнаване в Израел. До обнародването на тези документални източници през 2005 г. израелските служби за сигурност не са имали пълна представа за обхвата на съветската разузнавателна мрежа в тяхната страна, изграждана в периода 1948 – 1967 г. Сред агентите на КГБ се оказват двама депутати от Обединената работническа партия (MAPAM), единият от които член на парламентарната комисия за външна политика и отбрана, генерал-майор в Генералния щаб, бивш старши командир от „Хагана“ (предшественика на Израелските отбранителни сили) и дори старши офицер в израелското контраразузнаване (на който и до днес се знае само псевдонима „Малинка“).

За осъществяване на спешната „Операция ТН“ в Израел, заповядана лично от председателя на КГБ Юрий Андропов, е създадена група от пет опитни съветски разузнавачи-нелегали с ръководител Юрий Линов (псевдоним „Кравченко“). Той е легендиран като австрийски бизнесмен (Karl Bernd Motl), представител на застрахователна компания, регистрирана в Ирландия, която поддържа делови отношения с израелски фирми. В резидентурната група са още трима мъже и една жена с псевдоними „Карски“, „Патрия“, „Рон“ и „Юри“ легендирани съответно с канадско, испанско, мексиканско и финландско гражданство. Още през ноември 1970 г. Карл Мотл пристига за пръв път в Израел и успява да придобие ценни сведения за израелския ядрен реактор в Димона, някои военни бази и жизнено важната система за водоснабдяване           в страната. След задържането му израелското контраразузнаване не научава нищо за тази първа тайна мисия. През юни 1971 г. той отново е в Израел и дори завършва с отличие тримесечен курс по изучаване на иврит в Йерусалим (по това време Линов владее осем езици, включително немски, английски и френски). През същата година посещават Израел и останалите четирима от неговата резидентурна група.

Според една от израелските версии, контраразузнавателната служба Шин Бет получава предварителен сигнал, че на 15 декември 1972 г. с полет от Никозия до Тел Авив ще пристигне високопоставен офицер от КГБ. Няколко дни по-късно, след внимателно проучване на пътниците от полета, започва превантивно наблюдение над предполагаемото лице Карл Бернд Мотл, отседнал в хотел „Гранд Бийч“ в Тел Авив. Очевидно той усеща проследяването и променя местоположението, но по-късно е открит в хотел „Аркадия“ в Херцлия на север от Тел Авив. Установяват се негови контакти с информатор на съветското разузнаване с кодово име „Леон“, който се съгласява да сътрудничи с израелските тайни служби. Ръководителят на източноевропейското отделение в Шин Бет Рами Швили настоява за продължително проследяване на „обекта“, но директорът на контраразузнаването  Йосиф Хармелин с доклад до премиера Голда Меир изисква незабавното му арестуване.

След първоначалните разпити Линов признава, че е офицер от КГБ и че е имал разузнавателни контакти с „Леон“ и още двама агенти. По-късно само единият от агентите Шломо Бен Йехуда („Мирски“) е осъден на девет години затвор, но поради незначителната информация, която е предал на Линов, впоследствие е амнистиран. В същото време Юрий Линов не споделя и дума за останалите четирима от своята резидентурна група и за много по-важните „замразени“ агенти като „Малинка“. На 12 август 1973 г. е осъден на 18 години затвор и отведен в най-строго охранявания затвор в Рамла (Аялон).

Още преди приключване на процеса срещу „Мотл“ (Линов) от КГБ започват спасителна операция за неговото освобождаване. Двама офицери от ПГУ КГБ (Охулов и Хохлов) са натоварени да осъществят чрез трети лица контакт с израелското разузнаване. Чрез западногермански адвокат е установена връзка и със служебния адвокат на „Мотл“ Арие Марински. Първоначалният сондаж не дава резултат, тъй като израелското правителство отправя искане в замяна на Юрий Линов да бъдат освободени деветимата осъдени през 1970 г. за опит за отвличане на самолет, начело с Едуард Кузнецов, неговата бивша жена Силва Залмансон и бившия военен пилот Марк Димшиц. Съветското правителство отказва подобна размяна на „извършили терористичен акт“. Следващ опит е размяна на подполк. Линов срещу опитния агент на МОСАД Барух Мизрахи, задържан през 1972 г. в Йемен и откаран в египетски затвор. В последния момент обаче египетското правителство отказва „сделката“. Мизрахи е разменен през май 1974 г. за двама палестинци, агенти на египетското разузнаване. И в този момент на дневен ред излиза „случая Шпетер“.

Тайната размяна

Първото документално свидетелство, че КГБ проявява конкретен интерес към разследването срещу Хенрих Шпетер е от януари 1974 г. По това време българското следствие вече се е обърнало към Москва за свидетелски показания от бивши сътрудници на СКК. В писмо от КГБ от 24 януари 1974 г. до МВР в София е отправено запитване: „Моля да ни съобщите какви показания е дал арестувания през ноември 1973 г. Хенрих Натан Шпетер за характера на своите връзки с израелското разузнаване, кой от израелските разузнавачи и до каква степен е компрометиран в резултат на ареста и предприемат ли израелците опит за освобождаване на Шпетер?“[22] Едва половин година по-късно, вече след произнасяне на присъдата, на 13 юни 1974 г. от КГБ идва ново важно съобщение: „Шпетер представлява за нас голям интерес като възможен кандидат за обмен с наш разузнавач-нелегал. Поради това ви молим да се договорите с прокуратурата за отлагане изпълнението на присъдата му“. След направените постъпки от българска страна, на 29 юни идва ново секретно съобщение от Москва: „Благодарни сме на ръководството на МВР за положителната позиция по отношение на нашето предложение по делото на Шпетер и ние непременно ще използваме тази възможност за решаване на известния ви случай.“ Твърде интересен е следващ пасаж в писмото от 29 юни, от който става ясно, че българските власти негласно са насърчили семейството на Хенрих Шпетер (майка му Рашел и сестра му Ерна в СССР) да се обърнат с молби за преразглеждане на присъдата и помилване на техния син и брат.[23] От резолюциите в посочената кореспонденция се вижда, че с подготвителната „акция“ по евентуалната размяна са ангажирани началникът на българското външно контраразузнаване ген. Георги Аначков и представителят на КГБ при ВГУ-ДС полк. Ходякин[24]. Представители на българското външно разузнаване не участват в тези „мероприятия“.

Тук възниква следващ въпрос – уникална ли е тайната операция за измъкване с българско съдействие на арестуван разузнавач-нелегал от КГБ? Могат да се приведат няколко примери в това отношение. На 17 септември 1973 г. в София е получено съобщение от КГБ, че на 14 септември службите за сигурност в Тунис са арестували съветският разузнавач В. А. Кузавков, легендиран като кореспондент на агенция АПН. Отправена е молба към българското контраразузнаване да провери има ли компрометиращи материали за граждани от Тунис „и възможностите за използване на тези материали за провеждане на ответни акции в случай на необходимост“. В следващо писмо от КГБ от 21 ноември 1973 г. се посочва, че Кузавков е бил освободен „след предприетите мерки“, като положителна роля са изиграли действията на представители на социалистическите страни в Тунис.[25]

Паралелно със случая Шпетер се провежда друга операция, този път в Турция. През 1970 г. българското контраразузнаване разкрива агентурна група на турското разузнаване, ръководена от Мехмед-Фуат Юмеров, който е бил осъждан за подобна дейност още през 1948 г. През юни 1970 г. Юмеров е осъден на смърт, но присъдата му е заменена с 20 години затвор. Междувременно през 1971 г. към българските власти се обръща „австрийската гражданка“ Елена Славик, чийто съпруг Адолф Славик е бил осъден за шпионаж в Турция. Българското правителство отговаря на нейната молба, че „по хуманни съображения е склонно да размени Юмеров с Адолф Славик“. След негласни преговори между София и Анкара, на 3 юли 1974 г. турското министерство на външните работи уведомява, че властите в Турция са съгласни с предложената размяна. Председателят на Държавния съвет Тодор Живков отговаря положително на предложението на министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов Мехмед-Фуат Юмеров да бъде помилван и екстрадиран в Турция, в резултат на което на 27 юли 1974 г. е издаден секретен Указ на Държавния съвет № 1559[26] и непосредствено след това на българско-турската граница е осъществена размяната. Показателно е, че през юли 1980 г. на почивка в България от Виена пристига семейство съветски разузнавачи с псевдоними „Смелчак“ и „Дора“. В България те използват съветски паспорти с имената Александър и Елена Славикови. В придружителната справка от КГБ се изтъкват „големите заслуги“ на разузнавача „Смелчак“, но истинските имена на двамата и до днес не са известни.

Според една от израелските версии, в дискретните преговори за осъществяване на размяна между Шпетер и Линов участва и влиятелният източногермански адвокат Волфганг Фогел, който десетилетие преди това през февруари1962 г. има важна роля в преговорите за размяна на осъдения в САЩ съветски разузнавач „Рудолф Абел“ (с истинско име Вилям Фишер) с осъдения в СССР пилот на американски разузнавателен самолет U-2 Франсис Гари Пауърс[27]. В хода на преговорите израелските власти поставят условие освен Хенрих Шпетер да бъде освободена и осъдената на 10 години затвор в Съветския съюз за участие в опита за отвличане на самолета Ан-2 през юни 1970 г. Силва Залмансон. Условието е прието от съветска страна.

Непосредствено след потвърждаване на смъртната присъда за Хенрих Шпетер от Върховния съд в заседанието от 9 август 1974 г., министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов в официално писмо до Тодор Живков предлага Държавният съвет да издаде два указа – за промяна на смъртното наказание с 20 години затвор и след това за помилване на Шпетер. В документа се припомня, че след като Тодор Живков е дал съгласие да се осъществи размяната, „съветските другари са установили контакт с представители на израелското разузнаване и са се договорили Шпетер да се размени със съветския разузнавач през този месец в Берлин-ГДР.“ В съответствие с постигнатата договореност, на 19 август 1974 г. Държавният съвет на НРБ издава последователно два секретни Указа № 1693а и № 1693б. С първия указ присъдата се променя на 20 години затвор, а с втория Хенрих Натан Шпетер е помилван и освободен от българско гражданство[28]. След края на Студената война той ще твърди, че е освободен в резултат на „световната кампания в негова защита“. Според по-късни свидетелства на самия Шпетер, той е бил придружаван до източногерманската столица от заместник-началника на отдел „Следствен“ полк. Калчев, а процедурата по извършената размяна е била под контрола на представители на КГБ и ЩАЗИ. От израелска страна в „размяната“ участват офицери на МОСАД и Шин Бет.

По-нататъшната съдба на Юрий Линов след завръщането му в Москва е различна от очакваното. Той е обвинен, че е разкрил пред израелските служби за сигурност твърде много тайни, включително и за своята самоличност, а през 1975 г. е уволнен от КГБ. Поради своите уникални способности на полиглот, ползващ над десет езици започва работа в Център за чуждестранна научно-техническа информация в Киев, а през 80-те години на ХХ век е лектор в Дружество „Знание“. Непосредствено след разпадането на Съветския съюз се завръща в родния си град Калач. Известно време се занимава с агробизнес и внос на селскостопански машини от Германия. По-късно вече като пенсионер се занимава с краеведчески изследвания заради което е обявен за почетен гражданин на Калач. Не отговарят на истината израелски пропагандни твърдения, че е имал желание да се пресели в Израел, но бившите му колеги от разузнаването не му позволили това.

Последният епизод от темата за екстрадирането на Хенрих Шпетер е свързан с неговото семейство. Скоро след като синът му Юлий отслужва двете години военна служба, в началото на 1976 г. българското правителство разрешава на него и майка му Айше да заминат при баща му в Израел. В поверителна телеграма до Държавния секретар на САЩ от 25 февруари 1976 г. американският посланик в София Мартин Хърц информира, че вероятно българските власти са разрешили емигриране в Израел на семейството на Хенрих Шпетер и предлага по-нататъшна информация от тях да бъде изискана чрез посолството на Съединените щати в Тел Авив, както е станало при лична беседа със самия Шпетер след пристигането му в Израел през 1974 г.[29]

В отговор на журналистически въпрос през юли 2013 г. Юлий Шпетер, който от средата на 80-те години на ХХ век живее в Канада, отговаря, че баща му е работил в Израел за частна компания, пишел статии за израелски медии и сътрудничил на българската секция на радио BBC в Лондон. Разсекретени през първото десетилетие на XXI век документи на ЦРУ разкриват интересни детайли по този въпрос. Директорът на Бюрото за икономически изследвания в ЦРУ (от 1976 г. също координатор на Разузнавателния икономически комитет към Националния разузнавателен съвет на САЩ) Морис Ернст[30] периодично изпраща поверителни икономически доклади и анализи на ЦРУ до голям брой правителствени агенции, университетски учени (включително от военни академии и колежи) и експерти от водещи фондации и изследователски центрове – специалисти по „Съветския съюз и съветските сателити в Източна Европа“.

Изпратените разузнавателни доклади засягат широк кръг от теми, включително свързани с дългосрочни прогнози за развитие на съветската икономика и военно-промишлен потенциал, енергийни ресурси, бюджетен дефицит, дори за тенденции и насоки в съветската образователна система. Тази проблематика в онези години се смята за важно стратегическо направление в дейността на американското разузнаване при острата двуполюсна конфронтация с другата водеща свръхсила. От разсекретните материали се вижда, че в периода 1977 – 1981 г. Морис Ернст изпраща с молба за мнение и коментари копия от анализите на ЦРУ до около 250 експерти в САЩ и близо 50 експерти в десетина съюзнически и „приятелски“ страни. Адресати в Израел, които получават поверителните доклади на ЦРУ, са професор в Центъра за съветски и източноевропейски изследвания в Йерусалим и „д-р Хенри Шпетер, научен секретар на Израелския институт за изследване на съвременното общество“ в Йерусалим[31].

Опит за отмяна на присъдата

Скоро след началото на политическия преход в България, през юни 1992 г. Хенрих Шпетер отправя молба до Софийския градски съд за преразглеждане и отменяне на присъдата от 1 юни 1974 г. Любопитен факт е, че на 18 юли Шпетер пише до Збигнев Бжежински за своето намерение, а в отговор от 24 юли Бжежински категорично за пореден път подчертава, че кратката им инцидентна среща през юли 1960 г. в София не е имала никакъв „конспиративен“ характер[32]. През август 1992 г. Шпетер упълномощава от Тел Авив да го представляват пред съда двама български адвокати Харалампи Анчев (по това време главен секретар на Висшия адвокатски съвет, по късно министър на правосъдието в служебното правителство на Стефан Софиянски) и Гюро Гюров. След издирване и комплектуване на необходимите документални материали, на 17 февруари 1993 г. е депозирана молба от името на Шпетер до председателя на Върховния съд, който разпорежда образуване във Второ наказателно отделение на съдебно дело № 114/1993[33].

В адвокатската пледоария се отчита, че Шпетер е бил автоматично амнистиран и „освободен от наказателна отговорност“ в съответствие със Закона за амнистия и връщане на отнети имущества от януари 1991 г.[34] Въпреки това се призовава Върховният съд да             отмени изцяло обвиненията в присъдата от 1974 г. поради недостатъчни доказателства и недоказани обвинения за издаване на „държавни тайни“ на чужди държави. На 26 март 1993 г. прокурорът по делото Борислав Йотов излиза с предложение „да не се дава ход на делото“ до проучване на допълнителни документални свидетелства, а по-късно изненадващо пледира в полза на ищеца[35]. На 26 април 1993 г. е оповестено Решение № 205 на Върховния съд на Република България, с което „остава без последствие молбата на Хенрих Натан Шпетер от Тел Авив за отмяна по реда на надзора“ на присъдата от 1974 г. Според мотивите на съда, представените от защитата аргументи са „несъстоятелни“.

Хенрих Натан Шпетер умира в Израел през 2009 г. на 88-годишна възраст без да е посетил България след своето екстрадиране през август 1974 г. Синът му Юлий има възможност да се запознае с материалите от следствието в читалнята на Комисията за досиетата при посещение в София през юли 2013 г. Неговият коментар след това пред разследващата журналистка от „24 часа“ Алексения Димитрова е, че „трябва да погребем миналото“. Дори и в наши дни, половин век по-късно, все още не е възможно окончателно да поставим точка и да разкрием напълно всички действителни детайли от „аферата Шпетер“, в която по един или друг начин са въвлечени представители на тайните служби на пет-шест държави.

Бeлежки:      

 

[1] Борислав Йотов, Супершпионинът си остава шпионин. Из дневника на прокурора, С., 1994; Бончо Асенов, Петимата големи шпиони, С., 2011; Венелин Митев, Тайни и загадки на „Тихия фронт“, С., 2019; Атанас Кременлиев, Из лабиринтите на българското разузнаване, С., 2021.

[2] Например: Петр Люкимсон, Разведка по еврейски. Секретные материалы побед и поражений, Краснодар, 2008; Schlomo Shpiro, “KGB Human Intelligence Operations in Israel 1948-1973”, Intelligence and National Security, London, 2011, No. 6, p. 879-881.

[3] Показателно е, че в рускоезични публикации в Израел съвършено еднозначната фамилия на Karl Bernd Motl погрешно е изписвана „Муттел“ или „Моллет“, а фамилията на Шпетер дори се споменава като „Шефтер“. Официални руски публикации за съветското разузнаване избягват споменаването на този случай, а в популярни монографии компилативно се преразказва историята със същите грешки при цитиране на имена и факти – Александр Север, „МОССАД“ и другие спецслужбы Израиля, Москва, 2011, с. 147.

[4] Централизиран архив на Комисията за досиетата (КОМДОС), Съд. II 3764.

[5] ЦДА, фонд 117, опис 15-С; фонд 1481, описи 17, 19, 20; фонд 378-Б, опис 5.

[6] Българските специални служби през годините на Студената война. Документи, ред. Йордан Баев, С, 2005; България и Близкоизточният конфликт през годините на Студената война. Документи, ред. Йордан Баев, С, 2006; Йордан Баев, КГБ в България. Сътрудничеството между съветските и българските тайни служби (1944-1991), С., 2009 (Второ издание – 2021).

[7] Държавна сигурност и еврейската общност в България (1944-1989), Съст. Костадин Грозев и Румяна Маринова-Христиди, С., 2012.

[8] Christopher Andrew and Vasili Mitrokhin, The World Was Going Our Way. The KGB and the Battle for the Third World, New York, 2005, p. 234-235.

[9] Бончо Асенов, пос. съч., с. 194-234.

[10] Атанас Кременлиев, пос. съч., с. 44-45.

[11] Съюзната контролна комисия в България. Документи, т. 2, Втора част, С., 2018, с. 297-298.

[12] В някои донесения на МВР се твърди, че майор Сигъл, който е от еврейски произход, е бил свързан с американската организация за подпомагане на еврейските общности по света „Джойнт“ (American Jewish  Relief Committee).

[13] По-подробно: Йордан Баев, Американското разузнаване и България 1941-1991, С., 2021, с. 69-70.

[14] Със секретно решение от 25 октомври 1957 г. Секретариатът на ЦК на КПСС утвърждава предложението на председателя на КГБ ген. Иван Серов по този повод.

[15] КОМДОС, „М“, ф. 2, оп. 6, а.е. 222, л.6.

[16] Library of Congress, Washington DC, Manuscript Division, MSS 84951, Zbigniew Brzezinski Papers.

[17] ЦДА, ф. 1-Б, оп. 34, а.е. 52.

[18] ЦДА, ф. 1481, оп. 17, а.е. 743; оп. 19, а.е. 673.

[19] КОМДОС, „М“, ф. 1, оп. 10, а.е. 535, л. 204.

[20] Петте части от разследването на Бергман са публикувани с общо заглавие “KGB Middle East Files” и могат да се видят онлайн - https://www.ynetnews.com/articles/0,7340,L-4869986,00.html  По настояване на MI-6 и израелската военна цензура някои имена и детайли в проучените документи са изключени от публикациите на израелския журналист

[21] В интервю през март 2017 г. за руско периодично издание 79-годишният Линов многозначително подхвърля: „преди два месеца почина в Париж последният мой агент и сега вече мога да говоря истината“.

[22] КОМДОС, „М“, ф. 1, оп. 10, а.е. 2083, л. 1.

[23] КОМДОС, „М“, ф. 1, оп. 10, а.е. 1050, л. 58-59.

[24] Полк. Ходякин е пряко отговорен за сигурността на двама знаменити агенти на съветското разузнаване, дошли на почивка в България през 1973 и 1974 г. – „Том“ (Ким Филби) и „Роман“ (Джордж Блейк).

[25] КОМДОС, „М“, ф. 1, оп. 10, а.е. 997, л. 159; а.е. 1072, л. 91.

[26] ЦДА, ф. 117, оп. 15-С, а.е. 302, л. 2-4.

[27] Според монографично изследване, в годините на Студената война Волфганг Фогел участва в тайни преговори за размяна на над 150 арестувани шпиони, включително и Гюнтер Гийом - топ-агент на ЩАЗИ и личен секретар на канцлера Вили Бранд – Craig Whitney, Spy Trader: Germany's Devil's Advocate and the Darkest Secrets of the Cold War, New York, 1993.

[28] ЦДА, ф. 117, оп. 15-С, а.е. 188, л. 1-5.

[29] US National Archives & Record Administration, College Park, MD, RG 59, FOIA Release 4 May 2006 – Doc. 1976SOFIA00392, Shpeter Case.

[30] Биографична справка при награждаването на Ернст с Почетния разузнавателен медал на ЦРУ във връзка с пенсионирането му през ноември 1984 г. показва, че той работи за американското разузнаване от 1951 г. в продължение на 35 години.

[31] Документите могат да се видят онлайн в дигиталния архивен сайт на ЦРУ – CIA-FOIA-CREST.

[32] Хенрих Щпетер изпраща копие от писмото на Збигнев Бжежински и до президента на Израел Хаим Херцог.

[33] Материалите по делото са в: КОМДОС, II съд. 3764.

[34] Държавен вестник, № 1, 4 януари 1991 г.

[35] Странното е, че само година по-късно в своя книга прокурорът по делото възпроизвежда без свой допълнителен коментар официалната фактология от следствието и съдебното дело от 1974 г. с красноречивото мото „Супершпионинът си остава шпионин“ – Борислав Йотов, пос. съч., с.112-128.

 

*Хоноруван професор по разузнавателна история в СУ „Св. Климент Охридски“

Поръчай онлайн бр.3 2024