Особености на авторитарния модел и прехода към демокрация в Испания

Генерал Франко умира на 83-годишна възраст на 20 ноември 1975. Историците са единодушни, че той оказва огромно влияние върху историята на Испания през ХХ век. При това обаче, фигурата на Франко, който упровлява страната в течение на 36 години (1939-1975), често бива оценявана по диаметрално противоположен начин. За едни той е „диктатор и палач”, а за други – „спасител на страната от комунизма и реформатор, заложил соцално-икономическия фундамент на днешна Испания”. През изминалия след смъртта му половин век наследството на франкизма продължаваше да се усеща в различните сфери на социалния живот в страната. Това е особено очевидно през последните години. Кризисните явления в развитието на съвременна Испания, разочарованието от системните политически лидери и партии и нарастването на поляризацията между десните и левите сили, усилва носталгията по авторитарното минало сред част от обществото, актуализирайки ожесточените дискусии, свързани с оценката на Франко и франкизма. Проучване, проведено през октомври 2025 от държавната социологическа агенция CIS, показва, че 21,3% от испанците определята ерата на Франко като „добра“ или „много добра“ за страната, в сравнение с 11,2%, които са отговорили по същия начин на подобен въпрос през 2000-та. В друго проучване на CIS от юли с.г. 17,3% от испанците на възраст 18-24 години твърдят, че предпочитат авторитарно правителство пред демократично, което е скок с 10 пункта от 2009 насам.

Пътят към властта

За начало ще се спра на онези моменти от биографията на Франко, които оказват най-силно влияние върху социално-политическото развитие на Испания.

Франсиско Франко Баамонде е роден на 4 декември 1892 в малкото градче Ел Ферол (Галисия, Северозападна Испания) в семейството на морски офицер. Според британския му биограф Пол Престън, той ненавижда тираничния си баща си, но изпитва нежни чувства към благочестивата си и любяща майка си. Престън твърди, че именно нещастното му детство „вероятно е една от причинитее, подхранващи желанието му за величие“.

След като постъпва в армията едва на 15-годишна възраст, Франко прави главозамайваща кариера, като участник в колониалната война на Испания в Мароко. Под негово командване испанците печелят няколко битки. През 1916, на 23-годишна възраст, той става майор, най-младият в испанската армия. През 1926, доста преди да достигне необходимата възраст, 33-годишният Франко е повишен в бригаден генерал - най-младият генерал в тогавашна Западна Европа. Смелите му действия се съчетават с пълна безмилостност към  противника. Според Пол Престън, именно в Африка, Франко „придобива свое политическо кредо, основано на идеята, че армията е арбитър на политическата съдба на Испания и, по-важното, убеждението за собственото му право и съдба да командва. Той винаги ще разглежда политическата власт като аналог на военното командване (el mando) с всичките му присъщи атрибути - йерархия, подчинение и дисциплина“ (1).

Участието му в Мароканската война превръща Франко в национален герой. Той е ранен в стомаха, получава 12 отличия и се ползва с личното покровителството на крал Алфонсо XIII. Кралят дори замества бащата на Франко на сватбата му с Кармен Поло, принадлежаща към една от най-видните благороднически фамилии в Астурия. Този брак сближава генерала с висшата испанска аристокрация.

Франко посреща идването на Втората испанска република (1931–1939) като началник на военната академия в Сарагоса. През февруари 1933 обаче, той е изпратен да командва гарнизона на Балеарските острови. Убеден монархист, националист и антикомунист, генералът се отнася крайно негативно към новия режим, въпреки че полага клетва пред републиканските власти. През 1934 Франко ръководи потушаването на въстанието в Астурия, оглавено от местните социалисти и анархисти. Очевидно смятайки, че репресиите срещу разбунтувалите се граждани на Испания не се различават принципно от тези в Мароканската война, той действа срещу сънародниците си също толкова брутално, както го е правил и в Африка. След потушаването на въстанието в Астурия престижът на Франко в очите на десницата осезаемо нараства и тя започва да го възприема като „човекът, който може да спаси Испания от анархията и болшевизма“. През май 1935 Франко е назначен за началник на Генералния щаб, но след като Народният фронт печели изборите през февруари 1936, което води до смяна на правителството, той е изпратен да командва военен окръг на Канарските острови, което самият Франко възприема като заточение.

Макар че не приема Републиката, пресметливият и предпазлив генерал дълго време отказва предложенията да се включи в различни антиправителствени конспирации, смятайки ги за преждевременни. Едва след като партиите на Народния фронт идват на власт, насилието ескалира и поляризацията между левите и консервативните и патриотични сили се задълбочава, Франко се присъединява към заговорниците.

Всъщност, първоначално лидер на антирепубликанските сили, които се разбунтуват на 18 юли 1936, поставяйки началото на гражданската война в Испания, не е Франко, а генерал Хосе Санхурхо. Два ни по-късно обаче той загива в самолетна катастрофа. Поемайки ръководството на националистическите сили на 1 октомври Франко е избран за държавен глава, удостоен е със звание генералисимус и титлата каудильо (водач), което дава на противниците му още една причина да го приравняват с Мусолини и Хитлер.

На свой ред, националистите разглеждат гражданската война като „кръстоносен поход срещу червените безбожници“. И, в крайна сметка я печелят, като важна роля за това изиграват няколко ключови фактора: масивната военна помощ от Германия и Италия и фрагментацията на подкрепяните от СССР републиканци, които са разделени на множество фракции с разнообразни и променящи се цели, за разлика от по-сплотените и преследващи ясни цели противници на Републиката.

Режимът на Франко

Франкисткият режим в Испания съществува от 1939 до 1975, т.е. през безпрецедентно продължителен период в в контекста на цялата предишна испанска история (ако става дума за еднолични режими). През цялото му съществуване всички изпълнителни, законодателни, съдебни и военни власти са концентирари в ръцете на Франко. Той е държавен глава, генералисимус (върховен главнокомандващ на въоръжените сили) и каудильо, т.е. водач на единствената официално разрешена политическа партия - Испанската фаланга, а след това и на наследилото я т. нар. Национално движение, което обединява поддръжниците на диктатурата. Всички висши служители, генерали, провинциални губернатори и епископи са назначавани само със съгласието на „върховния лидер“.

Франко оглавява всички испански правителства, управлявали до 1973, като министрите в неговите кабинети действат не от свое име, а като представители на държавния глава, който определя линията им на поведение. Правителствата включват представители на различни „кланове“: военни, фалангисти, католици, монархисти, докато самият Франко действа като своеобразен арбитър, поддържайщи баланса между тях. Според биографа му Пол Престън: „Сред отличителните му черти са инстинктивната хитрост и непоклатимото самообладание, с чиято помощ провокира съперничество между различните сили в рамките на режима и лесно успява да се справи с предизвикателствата, които те му отправят... Франко остава така дълго на върха, не толкова защото облагодетелства нацията, колкото заради способността му да манипулира властта и да преследва собствената си изгода“. Според американския историк Стенли Пейн, „Франко концентрира повече власт в ръцете си от всеки друг управник на Испания преди него: „Никой крал през Средновековието или Новото време не е разполагал с такава абсолютна власт, като него“ (2). Тоест, няма съмнение, че става дума за режим на личната власт.

„Новата държава“ на Франко осъществява сурови репресии срещу всички поддръжници на Републиката. Броят на екзекутираните извънсъдебно и от военни съдилища се оценява на 141 951 (към 2010), при това масовите екзекуции продължават дори и през 1945, т.е. след края на Втората световна война. Стотици хиляди републиканци преминават през затвори и концентрационни лагери, като около 400 000 от тях са използвани принудително като работна сила.

Режимът забранява всички подкрепящи Републиката партии и синдикати. Стачките са обявени за незаконни, а гражданските свободи са премахнати. Диктатурата се стреми да запази духа на гражданската война, разделяйки населението на два полярни, враждебни лагера – победителите („националистите“) и победените („червените“). Самият Франко нарича тези лагери „Испания“ и „анти-Испания“.

Установен е държавен контрол върху икономиката. В основна форма на нейната организация се превръща корпоративният модел, в чиято основа са „вертикалните“ синдикати (в тях за задължени да се включат всички работници и служители, заедно с предприемачите), които получават правото да вземат решения по много икономически и социални въпроси, опитвайки се да преодолеят класовите антагонизми. Корпоративистката организация на социалния живот е тясно свързана с политиката на автаркия – т.е. изграждането на изолирана, затворена в себе си държава, която не участва в международното разделение на труда. Франкисткият режим следва политика на унификация и в сферата на националните отношения. Предоставената от Републиката автономия на Каталуния и Страната на баските е премахната, а езикът, културата и традициите на баската и каталунска общности се потискат.

Политиката на автаркия, съчетана с пренебрегване на механизмите за икономическо регулиране, води обаче до дълбока икономическа депресия. През 1940-те години значителна част от испанското население живее в крайна бедност, в страната цари глад. Опитвайки да се справи със ситуацията, режимът въвежда купонна система, като повечето основни стоки могат да бъдат закупени само по спекулативни цени на черния пазар.

В тези условия франкисткият режим залага на създаването на система за социално подпомагане, включваща социално осигуряване, семейни помощи, пенсии и обезщетения за инвалидност. През 1951 към тях е добавена и безплатна медицинска помощ. Тези мерки помагат за оцеляването на много испанци. Особено силен психологически ефект върху обществото оказва решаването на проблема с безработицата в страната. Следвайки германския модел, режимът забранява на работодателите да прекратяват едностранно трудовите договори на служителите в предприятията си..

Официално, Испания не участва във Втората световна война. Макар че не крие симпатиите си към силите на Оста, Франко се ръководи от националните интереси на страната, която е обезкървена от гражданската война. Все пак, съставената от испански оброволци т.нар. „Синя дивизия” се сражава редом с германските войски на Ленинградския фронт от октомври 1941 до октомври 1943.

През май 1945 Франко се дистанцира от капитулиралата нацистка Германия и започва да определя режима си като „органична демокрация“. През 1947 с референдум е възстановена вековната испанска монархия, макар че това не е толкова продължаване на историческата традиция, а по-скоро лично творение на Франко. Той изключва прекия наследник на трона – графът на Барселона Дон Хуан, който е син на крал Алфонсо XIII, от процеса на наследяване, скъсвайки със стария кралски дом на Бурбоните. Тоест, създава своеобразна „кооптирана монархия“, която при това е без крал. Тази ситуация напълно устройва самия Франко, тъй като му позволява да държи под пълен контрол ключовия въпрос за своя наследник.

Междувременно, след края на Втората световна война, режимът се оказва във външнополитическа изолация. Той е подложен на критики заради оказаната от Германия и Италия помощ по време на гражданската война, както и за диктаторския му характер. Въпреки това, испаннската дипломация се стреми да намери изход от международнага изолация, акцентирайки върху връзките с антикомунистическите и католически кръгове. Тези усилия дават плодове. След началото на студената война отношението на западните страни към режима започва да се променя. През 1953 между Съединените щати и Испания са сключени споразумения, според които които Мадрид предоставя на САЩ три военновъздушни и една военноморска база на своя територия в замяна на американска икономическа и военна помощ. През 1955 Испания се присъединява към ООН. Тя обаче не е включена в плана „Маршал“ и не е приета в НАТО и Европейската икономическа общност.

Разнообразните (включително репресивни) мерки за въздействие върху населението, позволяват на франкисткия режим да постигне относителна стабилизация на социално-политическата ситуация. Репресиите пораждат апатия, изострена от глада и бедността, от които страдат милиони испанци. Хората са загрижени предимно за собственото си оцеляване, макар че продължават да съществуват и отделни огнища на съпротива срещу режима. Непосредствено след края на гражданската война, част от републиканците започват партизански борба, действайки предимно в планините на Арагон, Астурия, Галисия и Андалусия. Активността им се засилва след края на Втората световна война. По онова време в обществото има очаквания за скорошен крах на режима под натиска на западните демокрации, но те се оказват илюзорни. От 1945 до 1947 се активизират и опозиционните партии, чиито активисти действат както в чужбина, така и в самата Испания. Водеща роля играе Комунистическата партия (PCI), която е единствената, разполагаща с нелегална мрежа в страната. Паралелно с това се активизира и работническото движение, като тази активност се изразява в различни форми (индивидуални искове, заведени в трудовите съдилища, а също локални стачки, включващи работници от една и съща професия).

Преломен момент в политическата и социално-икономическа история на франкисткия режим настъпва в периода 1957-1960, когато приключва периодът на „твърд авторитаризъм”, който е заменен от сравнително „мек“ авторитарно-технократичен модел. На фона на икономическите успехи на много западноевропейски страни, подписали Римския договор през 1957, неефективността на испанския икономически механизъм, който се самоизолирал от международното разделение на труда, става съвършенно очевидна. В рамките на управляващия елит се засилват различията между технократите, представлявани от поддръжниците на католическата организация Opus Dei, които изразяват интересите на динамичните кръгове на испанската буржоазия, настояващи за икономически реформи, и „фалангистите”, които настояват за продължаване на политиката на автаркия и запазване на държавния контрол върху икономиката. В този разгорещен дебат поддръжниците на Opus Dei излизат победители: след февруари 1957 техни представители постоянно присъстват в правителството, измествайки постепенно „фалангистите”.

Франко дава зелена светлина за промяна на принципите на икономическата политика, които в течение на почти двайсет години са в основата на „новата държава“. В същото време избраният от технократите курс не съответства и дори противоречи на собствените му убеждения. Въпреки това, като убеден политически прагматик и съзнавайки необходимостта от модернизация в рамките на авторитарната държава, той подкрепя този курс. Според известния испански историк Хавиер Тусел, прагматичният Франко „би могъл да прегърне Хитлер, а след него и американския президент Айзенхауер“ (3). Същото твърди впрочем, и британската авторка Гейбриъл Ходжис: „В името на политическата изгода Франко е склонен да пренебрегне дори най-фундаменталните си убеждения“ (4). Новият модел на развитие, основан на приходите от преживяващия бум международен туризъм, чуждестранните инвестиции и паричните преводи от трудовите мигранти в Западна Европа, стимулира ускорения икономически растеж на Испания, превръщайки я от аграрно-индустриална в индустриално-аграрна страна. През 1960-те и началото на 1970-те години социално-икономическият статус на населението се подобрява драстично. В рамките на само едно поколение испанците преживяват привидно невероятния преход от бедността на ранните следвоенни години към относително материално благосъстояние. За кратък период от време в страната се формира консуматорско общество и стабилна средна класа.

През годините на бума е налице и осезаема еволюция на характера на режима: властите смекчават цензурата, признават правата на работниците на колективно договаряне и икономически стачки и разрешават създаването на сдружения, които не са политически партии. Поемайки по пътя на самокорекцията, франкизмът разчита да укрепи позициите си. На практика обаче резултатите от авторитарната модернизация не оправдават тези му очаквания. Общественият живот се активизира и в страната започва да се формира гражданско общество, т.е. мрежа от организации, независещи от държавата. Опозиционните настроения се разпространяват сред почти всички класи и социални групи. Властта на режима бива ерозирана от работнически стачки и студентски протести. Особено тежък удар се оказва решението на Католическата църква да премине в опозиция, обвинявайки режима, че „не спазва основните принципи на християнството“.

В същото време обаче, демократичната опозиция не разполага с реални възможности да свали диктатурата . В борбата срещу режима участва само малка част от испанците, което се дължи отчасти на ефективността на репресивния апарат и фрагментацията на опозицията. Що се отнася до „испанското икономическо чудо“, въздействието му върху развитието на демократичното движение е нееднозначно – на практика то едновременно подхранва и антифранкистките настроения, и аполитичността и конформизма на мнозинството испанци.

Като цяло обаче, способността на режима да контролира ситуацията в страната намалява. Въпреки това характерът му остава непроменен. Арестите и екзекуциите на лица, обвинени в тероризъм (най-вече баски и каталунски сепаратисти), продължават чак до смъртта на Франко, въпреки промените във вътрешната и външната политика (ще припомня, че средата на 1970-те години е период на международно разведряване) и протестите на международната общност. Всъщност, истината е, че иначе гъвкавият Франко е вече твърде стар и болен за да предприеме радикални промени (през 1974 лекарите констатират, че той страда от болест на Паркинсон).

Нeпосредствен тласък на прехода на Испания към демокрация дава смъртта на Франко през ноември 1975. Докато е жив, политическата демократизация на режима изглежда малко вероятна, въпреки че обществото разчита на това. Както често се случва в подобни ситуации, диктаторът олицетворява създадения от него режим, парализирайки желанието за демонтиране на системата дори и само с присъствието си, и едва смъртта му стимулира политическото самоопределение на милиони испанци. При това обаче, режимът по никакъв начин не започва да се разпада. Бюрократичният апарат продължава да функционира, а армията и тайните служби остават подчинени на властите.

В крайна сметка, много от плановете на Франко не се сбъдват. Съгласявайки се на авторитарна модернизация, той вкарва режима в капан, от който не може да се измъкне. В същото време превръщането на изостанала Испания в индустриално-аграрна страна и формирането на средна класа стават ключови предпоставки за мирен и относително безкръвен преход към демокрация. След смъртта на Франко, крал Хуан Карлос I, който е обявен за наследник още през 1969, става държавен глава. С това се отваря нова глава в испанската история.

Отношението към гражданската война и диктатурата, като елемент от политико-партийното противопоставяне

Специфичната черта на испанския преход към демокрация е, че той се реализира без демонтиране на стария държавен апарат, но в същото време постепенната трансформация на франкистките институции, законодателство и политическа практика променя характера на режима. В основата на прехода, осъществен под егидата на крал Хуан Карлос I, са споразуменията и договореностите, постигнати между правителството на „франкиста- реформист” Адолфо Суарес и лявата опозиция, представена от Комунистическата партия и Испанската социалистическа работническа партия (PSOE). Именно с подкрепата на левите сили, екипът на „франкиста” Суарес успява да постигне демократизация и да избегне повторение на братоубийствената гражданска война, страхът от която в обществото е много голям. В същото време, поради компромисния характер на прехода, насочен към постигане на национално помирение, редица ключови социални проблеми остават нерешени.

Сред тях е отношението към т. нар. „престъпления на диктатурата”. През годините на прехода те съзнателно бива премълчавани. Премахването на потенциално взривоопасните въпроси за гражданската война и франкизма от официалния дискурс се превръща в едно от най-важните условия за помирение и консенсус между бившите франкисти и антифранкисти (т.нар. мълчалив пакт за забрава). Тоест, в Испания не се случват съдебни преследвания, подобни на лустрациите, извършени в Централна и Източна Европа. На семейството на Франко е гарантиран имунитет, а вдовицата му получава щедра държавна пенсия.

Лоялното отношение на преобладаващата част на десните сили към новия демократичен ред до голяма степен се обяснява със Закона за амнистията от 1977. Той разширява амнистията до всички политически престъпления, извършени преди 1977, включително убийствата на републиканци. Законът освобождава от наказателно преследване виновните за престъпленията на диктатурата, като така придава на последната своеобразна легитимност. В контекста на логиката на националното помирение, се налага наративът за „равната отговорност“ на левицата и десницата за трагичните събития от миналото и за обзелата ги„колективна лудост“, която следва да бъде забравена. В резултат, извършителите на престъпления по времето на франкизма остават ненаказани, а заслугите на противниците му не получават признание.

На официално ниво, промяна в отношението към близкото минало настъпва едва по време на правителството на ИСРП на Хосе Руис Родригес Сапатеро. През октомври 2007 е приет Закон за признаване на правата и приемане на мерки в интерес на лицата, подложени на преследване и насилие по време на Гражданската война и диктатурата, известен като Закон за историческата памет. Негово развитие и допълнение е Законът за демократичната памет, одобрен през октомври 2022 от лявото коалиционно правителство на ИСРП и блока Unidas Podemos, начело с Педро Санчес.

Законът за демократичната памет определя режима на Франко като нелегитимен. Жертвите на режима имат право на обезщетение за понесените от тях материални щети и на обществено признание, а семействата им ще получават компенсации. Продължава издирването на изчезналите по време на гражданската война и управлението на Франко, като е планирано създаването на ДНК база данни за идентифициране на загиналите. 31 октомври е обявен за Ден на паметта на жертвите на военния преврат, войната и диктатурата. От съществено значение е и предефинирането на споменатия по-горе Закон за амнистията от 1977, превърнал се в ключов инструмент на националното помирение. Той остава в сила, но се подчертава необходимостта от „гарантиране на правото на истина за жертвите на сериозни нарушения на правата на човека или международното хуманитарно право“.

Дясната опозиция, по-специално Народната партия, отхвърля и двата закона. Консерваторите твърдят, че водена от електорални сметки ИСРП руши националното единство и възражда противопоставянето между „двете Испании“. Затова правителствата на Народната партия, управлявали през 2011-2018, отказват да приложат Закона за историческата памет.

Разбира се, въпросът за отношението към миналото не тревожи цялото испанско общество, мнозина са безразлични към него. Има обаче и немалко испанци, които продължават да се вълнуват от оценката за близкото минало на страната. За някои отварянето на старите гробове е светотатство, докато за други светотатство е, че загиналите им предци са погребани в масови гробове заедно с палачите си.

Дебатите по този проблем бяха подновени през юли 2018, когато правителството на Санчес реши да препогребе останките на Франко, под предлог, че гробницата му - базиликата в Долината на падналите – е изградена с труда на пленени републиканци, за да се прослави победата на националистите в гражданската война, като мнозина от тях са умрели по време на строежа и. Както е известно в Долината на падналите са погребани останките на приблизително 34 000 жертви на гражданската война – както републиканци, така и националисти, като 12 000 все още не са идентифицирани. Социалистите смятат, че погребението на диктатора до жертвите му е аномалия на испанската демокрация.

Последната ескалация на партийно-политическата битка относно миналото се случи през миналата 2025, когато правителството на Санчес обяви намерение да организира серия от събития в чест на 50-годишнината от смъртта на Франко. Целта на инициативата бе да напомни на обществото, особено на по-младото поколение, за диктатурата и страданията, които тя е причинила на испанците. Всъщност, основната цел на събитието беше да бъде дискредитирана Народната партия, която постоянно избягва дебатите за историческата памет. В отговор консерваторите отново обвиниха левицата, че се стреми да „отвори наново вече заздравели рани“ и да „раздели обществото на добри и лоши“.

Носталгията по Франко и авторитаризма

През петте десетилетия след смъртта на Франко, огромното мнозинство от испанците подкрепят демокрацията като предпочитана форма на управление. Въпреки това, дълго време избирателите гравитират към центристки партии – леви или десни – докато радикалните и екстремистки организации остават в периферията. В същото време в общественото съзнание продължават да се запазват белезите на „авторитарния комплекс“, характерен за испанската история, като цяло, и подсилен по времето на Франко: нетърпимост към мнението на другите, възприемане на компромиса като признак на слабост, персоналисткият характер на партиите и т.н. Освен това корупцията, съществувала по времето на диктатурата, не само беше наследена, но и се усили по времето на демокрацията.

Франко остава привлекателна фигура за част от испанцит, които го възприемат  като „гарант на стабилността и пазител на националното единство“. През 2008 например, поне 10% от испанците вярват, че франкизмът е бил „много положителен“ период за Испания. Други 46% смятат, че през този период е имало „някои положителни и някои отрицателни страни“ и само 37% го възприемат като „отрицателен“. Следва да имаме предвид и, че по-голямата част от жителите на страната не са живели по време на франкизма и имат само повърхностна представа за него.

На фона на нарастващите през последните години напрежение и социална поляризация , спомените за гражданската война и диктатурата на Франко не само че не избледняват от паметта на испанците, а напротив – възраждат се с нова сила. Докато през 1992 48% от испанците нямат желание да си припомнят за „разделението и взаимното озлобление“ от онази епоха, през 2024 този дял е спаднал до 35%. Експертите констатират, че в съзнанието на част от населението се наблюдава „пречистване“ и реабилитация на франкизма. На въпрос за избора между авторитаризма и демокрацията, 27% от анкетираните испанци твърдятт, че „предпочитат недемократичен режим, ако той осигурява високо качество на живот“. При това, най-висок в тази група е делът на младите хора на възраст от 18 до 24 години – 38%.

Констатираната и от други проучвания нарастваща привлекателност на авторитарното минало за младите испанци не е случайна. Днешните испански младежи живеят по-зле от родителите си. Те страдат от безработица, временна заетост и ниски заплати. Тази несигурна ситуация им пречи да правят планове за бъдещето. Поради липсата на стабилен източник на доходи, младите хора не могат да се справят без родителска подкрепа. Те не могат да си позволят да вземат ипотечен кредит за да купят жилище, да създадат семейство или да имат деца. Не е изненадващо, че младите испанци, загубили доверието си в традиционните партии, все повече се обръщат към нови политически сили и най-вече към набедената за „крайнодясна” Vox. Тази партия е създадена през 2013, след като няколко авторитетни фигури от дясното крило на Народната партия я напускат. За кратък период от време Vox преживя мощен възход, трансформирайки се от маргинална формация в третата най-влиятелна партия в национални парламент. Успехът ѝ се вписва в общия възход на крайнодесните сили в ЕС.

Крайъгълен камък на идеологията на Vox е радикалният национализъм, а основният и приоритет е единството на Испания, разбирано като премахване на сегашния федерален модел и превръщането ѝ в унитарна, централизирана държава. Сред останалите искания на Vox са депортирането на нелегалните имигранти и стриктното спазване на закона и реда в страната. Vox защитава традиционните ценности: семейството, като основна единица на обществото, и се обявява за забрана на абортите и еднополовите бракове.

Освен това партията настоява за отмяна на Закона за историческата памет, включително на забраната на франкистките символи – един от компонентите на закона. Последните се разглеждат като „част от миналото на страната и възможност да се почетат всички, които, въпреки различните си позиции, са се борили за Испания“. Партията категорично се противопостави на изнасянето на тленните останки на Франко от неговия пантеон. Около 58,5% от избирателите на Vox не смятат Франко за диктатор (в сравнение със средно 13,4% за целия испански електорат). Като цяло, партията има селективно отношение към франкизма. Макар че отхвърля апологетиката на авторитарния режим, значителна част от ръководството и подчертава значението на редица аспекти от франкисткото наследство. За мнозина испанци Vox е несистемна партия, която те разглеждат като наследник на франкизма и екстремистка сила, представляваща заплаха за демокрацията.

Тоест, очевидно е, че отношението към Франко и авторитаризма разделя, политизира и дестабилизира испанското общество. Дебатите за каудильо и неговия режим продължават с пълна сила и е малко вероятно да приключат скоро.

Външноикономически и външнополитическии аспекти на постфранкистка Испания

Въпреки значителните обективни трудности на преходния период и нееднократните национални, регионални и глобални кризи, чиито последици се отразяват негативно на икономиката и, Испания постига осезаем прогрес в обществения живот. Докато през последната четвърт на ХХ век страната гради потенциала си за растеж предимно в руслото на модела на догонващото развитие, през сегашното столетие тя до голяма степен реализира натрупания си потенциал. Статистиката показва, че през първата четвърт на ХХI век БВП на Испания е нараснал два и половина пъти, а БВП на глава от населението се е удвоил (по този показател страната изпреварва Япония), износът на стоки се е утроил, инфлацията е относително умерена, а броят на чуждестранните туристи почти се е удвоил. Икономическият възход е съпроводен със запазване на сравнително умереното данъчно бреме (по европейските стандарти), позволявайки значително увеличение на минималната работна заплата. Положителните промени в социално-икономическата сфера допринасят за значителния ръст (с почти осем години) на продължителността на живота и привличат в Испания милиони имигранти, на чиито приток се дължи най-вече и нарастването на населението и.

В същото време, пречки пред икономическото развитие на страната остават относително високата безработица, хроничният бюджетен дефицит, отрицателното салдо във външната търговия със стоки и публичният дълг, надхвърлящ БВП.

Не по-малко значими от радикалните промени в испанското общество, са и промените във външната политика на Испания. Опирайки се на увеличените материални ресурси, външната политика на Мадрид придоби нови измерения и характеристики, позволявайки му да преодолее традиционализма и международните ограничения от периода на Франко, радикално да разшири обхвата на трансграничните връзки и да затвърди мястото си в системата на европейските и световните търговско-икономически, финансови, политически, дипломатически и военно-стратегически отношения.

Новите въшнополитически хоризонти

Развитието на съвременните международни политически и икономически политики и практики на Мадрид, започнало в ранните години след смъртта на Франко, продължава и до днес, под влиянието на редица вътрешни и външни фактори. В резултат от това курсът на испанската дипломация периодично се коригира, адаптирайки се към променящите се обстоятелства и реагирайки на постоянно възникващите предизвикателства. Последиците от тези влияния са ясно видими във взаимодействието на Испания с тримата и приоритетни международни партньора: Европейския съюз, Съединените щати и Латинска Америка.

Още от първите години на демократичния преход отношенията с европейските държави, поели по пътя на икономическата и политическа интеграция, заемат централно място във външнополитическия дневен ред на Мадрид. Именно курсът на водещите европейски сили (Германия, Италия, Франция) към създаване и укрепване на Обединена Европа се превръща в своеобразен ориентир за външната политика на испанския управляващ елит. Оттук и упоритият стремеж на Испания да стане участник в процеса на европейска интеграция и, в по-широк план, да бъде част от политическия и икономически Запад. За тази цел, на 30 май 1982, Мадрид формализира присъединяването на Испания към НАТО, а на 1 януари 1986 тя се присъедини към Европейската икономическа общност (от 7 февруари 1992 - Европейски съюз).

Оттогава насам взаимодействието на Испания с ЕС, чиято основа са интензивните търговски и икономически връзки, се превърна в своеобразно ядро на цялата система на международните отношения на Мадрид. Това до голяма степен се улеснява от значителната финансова помощ на Съюза за Испания, както в хода на приспособяването и към условията и изискванията на обединена Европа, така и по време на пиковите периоди на световната икономическа криза от 2008-2009 и борбата с последиците от пандемията от Covid-19 през 2020-2021, когато Мадрид беше изключително заинтересован да получи максимална подкрепа от ръководните органи на ЕС. Цитирайки тези факти, както и позовавайки се на социално-икономическите резултати от членството на испанската държава в Европейския съюз, испанските политолози Игнасио Молина и Федерико Щайнберг твърдят, че членството в Европейския съюз е изиграло ролята на „двигател на националното развитие“ за Испания, но в същото време подчертават и наличието на нарастващи проблеми и противоречия в отношенията на Мадрид с европейските му партньори (5).

Истината е, че участието в обединителните процеси, съобразени със стратегията на брюкселските „еврократи“, се превърна в един от стълбовете на испанската дипломация, укрепвайки нейния потенциал и разширявайки хоризонтите ѝ. Като „цена“ за това обаче испанското ръководство трябваше да делегира част от националния си суверенитет на наднационалните органи на ЕС, което значително размива границите между външната и вътрешната политика. Нещо повече, поради негативните ефекти от световната криза от 2008-2009, международната дейност на Мадрид все повече придобива подчертано реактивен характер. Както самите испански експерти признават, изострянето на националните, регионалните (на европейския континент) и глобалните противоречия през втората половина на 2010-те  засилва вътрешното напрежение в испанското общество и демонстрира външнополитическата уязвимост на страната.

Тук е мястото да припомня основните характеристики на глобалния контекст, в който испанската дипломация се озова в началото на второто и третото десетилетие на ХХI век: турбулентният характер на световните търговско-икономически и военностратегически трансформации, усилването на съперничеството между държавите, нарастващият брой въоръжени конфликти и сблъсъци, засилената конкуренция за пазари, суровини и технологии, ребалансирането на силите в световната икономика и търговия, както и кризисните тенденции в Европейския съюз (Брекзит) и Северноатлантическия алианс (нежеланието на редица страни членки да увеличат военните си разходи). Нещо повече, тези процеси се развиват на фона на реални рискове от световна икономическа рецесия, което прави международните политически отношения трудни за предвиждане.

На този фон пред официален Мадрид възникна нелесната задача да формулира и реализира на практика такава концепция за испанската външна политика, която да отразява фундаменталните национални интереси и да отговаря на новите регионални и глобални предизвикателства. Такъв документ беше разработен от лявото коалиционно правителство, водено от лидера на социалистите Педро Санчес (на власт от юни 2018). Той е озаглавен „Стратегия за външнополитическа дейност за 2021–2024“ и формира основата на международната политика на испанската държава. Най-важният нов момент в Стратегията е включването (за първи път в испанската дипломатическа история) на специален раздел, касаещ външноикономическата стратегия на страната. На практика, тя поставя дейността на 128-те испански посолства в чужбина, 84-те генерални консулства и 96-те консулски отдела, 27-те бизнес центъра и 33те туристически офиса в служба на интересите на испанския бизнес. Целият този мощен дипломатически арсенал, както изрично се отбелязва в документите на испанското Външно министерство, следва активно да стимулира разширяването на външнотърговските, икономическите и финансовите връзки, да улесни ускорената интернационализация на испанския бизнес, да оказва ефективна помощ на онези корпорации, които търсят нови чуждестранни пазари за увеличаване на износа на стоки и услуги, както и да реализира мащабни инвестиционни проекти самостоятелно или съвместно с чуждестранни партньори.

Тоест, в началото на 2020-те години дипломатическият фокус на Мадрид в решаваща степен се измести към насърчаване на чуждестранната експанзия на испанския бизнес, което по принцип обслужва търговските и икономическите интереси на Испания. Практическото прилагане на този нов външнополитически курс обаче се сблъска с редица препятствия, значително усложнявайки постигането на целите му.

Сътресенията в евроатлантическото пространство

В сериозен проблем за испанската дипломация се оказаха бурните процеси в Европейския съюз, където през последните години съществуващите конфликти и разногласия се изостриха. Основната причина за това е очевидното изоставане в темповете на икономически растеж на много западноевропейски държави, не само в сравнение със САЩ, но и с новите лидери на глобалното развитие – Китай, Индия, Индонезия, Бразилия, Мексико и редица други страни от Глобалния Юг. Според редица авторитетни анализатори, именно тези (и някои други) развиващи се държави са „новите ключови играчи“, определящи бъдещето на системата на международните отношения

С други думи, сегашният спад на глобалната търговска, икономическа, политическа, дипломатическа и военно-стратегическа тежест на ЕС е съпроводен от постъпателната експанзия на неговите стари и нови глобални конкуренти. В тази връзка редица испански изследователи лансират тезата, че Съюзът навлиза в период на „екзистенциална криза“. Към подобна гледна точка се придържа например известните политолози Сезар Молинас и Фернандо Рамирес Мазаредо, които, перефразирайки Маркс и Енгелс, с горчивина отбелязват, че „днес в Европа отново броди призрак -  призракът на песимизма“. Истината е, че на практика става дума за все по-ясно очертаващия се второстепенен геополитически статус на Европейския съюз.

В резултат, Мадрид, във фокуса на чиято външна хполитика бе именно сътрудничеството с държавите от Обединена Европа, се оказа в трудна и противоречива позиция. От една страна, Испания не може да се справи без финансова помощ от Брюксел и бе принудена да заложи на приоритетното взаимодействие с партньорите си от ЕС (което беше особено ясно демонстрирано от световната криза от 2008-2009 и пандемията от коронавирус). В същото време стагниращите европейски пазари не бяха в състояние да поемат нарастващите обеми продукция на испанската икономика. В резултат от това между 2022 и 2024 испанският износ за ЕС спадна с почти 9% (от 240,3 млрд. евро на 219 млрд. евро), което бе сериозен удар по външноикономическите интереси на испанския бизнес и правителството.

В основата на разногласията между Испания и партньорите и от ЕС - Австрия, Холандия, Полша и Франция, бе отказът на последните да ратифицират вече подписаното споразумение за създаване на зона за свободна търговия между Европейския съюз и южноамериканската интеграционна група Меркосур. За испанските власти положителното разрешаване на този въпрос е от решаващо значение не само от търговско-икономическа, но и от външнополитическа гледна точка, особено в навечерието на юбилейната XXX Иберо-американска среща на върха (в тези редовни срещи участват Испания, Португалия, Андора и 19 латиноамерикански държави) която ще се проведе в Мадрид през 2026.

Сериозни усложнения възникнаха и в отношенията на Испания с друг ключов западен съюзник - Съединените щати. Този път причината за недоволството на Вашингтон стана позицията на правителството на Санчес относно лобираното от Доналд Тръмп увеличение на военните разходи на страните членки на НАТО до 5% от БВП до 2035.

Проблемът е, че Испания доскоро изразходваше едва около 1% от БВП за отбрана, т.е. евентуалното безпрецедентно рязко увеличение на военните разходи заплашва да създаде неприемливо голяма дупка в държавния бюджет, който и без това е в дефицит. Това съвсем ясно се осъзнава от управляващите в Мадрид, което обяснява, защо премиерът Санчес (единственият лидер на страна членка на НАТО) отказа да подпише ангажимент за изразходване на 5% от БВП за отбрана, понижавайки този ориентир до 2,1%. Обяснявайки съществуващата ситуация, испанският министър-председател подчерта, че увеличаването на военния бюджет до 5% би изисквало страната му да изразходва допълнителни 350 милиарда евро и би довело до значително увеличение на данъците, намаляване на пенсиите и спиране на финансирането на редица социални програми.

Дипломатическият демарш на Санчес провокира крайно негативната реакция на американския президент Тръмп, който нарече позицията на Испания „ужасна“ и заяви, че макар „испанската икономика да е в добро състояние“, това може да се промени, „ако и се случи нещо лошо“. Обяснявайки, какво има предвид той заплаши да наложи за испанските стоки, два пъти по-високи мита от тези за продукцията на останалите европейски страни. Според експертите, ако САЩ действително предприемат подобни мерки, това би довело до спад на испанския износ за страната с близо 10 млрд. евро годишно, което пък ще причини  загуба на 55 000 работни места в испанската икономика и ще се отрази негативно на растежа на БВП. Трябва да отбележа, че испанско-американската търговия отдавна е в полза на САЩ, в резултат от което съвкупното отрицателно салдо в търговията на Испания със Съединените щати през последните 10 години, надхвърля 45 млрд. евро.

В испанските политически и бизнес среди се налага схващането, че чрез драстичните си действия в сферата на международната търговия, администрацията на Тръмп едностранно се стреми да укрепи и консолидира позициите на американския бизнес, без да обръща особено внимание на интересите на собствените си съюзници. В същото време геополитическите съображения не могат да бъдат пренебрегнати. Според експерти от водещия испански изследователски център Real Instituto Elcano, в днешната конфликтна глобална среда логиката на конфронтацията и интересите на „голямата“ геополитика често надделяват над специфичните търговски и икономически потребности. Сякаш за да потвърди това твърдение, през октомври 2025 Тръмп осъществи поредната груба политическа атака срещу Мадрид, предлагайки „Испания да бъде изхвърлена от НАТО“ заради отказа на правителството на Санчес да увеличи военните разходи в съответствие с изискванията на алианса.

Многобройни факти свидетелстват, че на фона на нарастващата геоикономическа и геополитическа турбулентност възникват нови линии на напрежение във външната политика и икономическите отношения на Мадрид с такива  ключови партньори като Брюксел и Вашингтон, около които е много  вероятно да се оформи силово поле на интензивна международна конкуренция за нови пазари, включваща най-големите бизнес структури. Илюстрация за което е и осезаемото усилване на активността на испанската дипломация и водещите испански корпорации в Азия, Африка и Латинска Америка.

Мястото Глобалният Юг в съвременната испанска (гео) политика

През последните години, в резултат от съвместните усилия на испанското правителство и бизнеса, много страни от Глобалния Юг (или Глобалното мнозинство) не само се превърнаха в привлекателни търговски партньори на Испания, но и в пространство на бизнес активността на стотици испански компании. Така например, най-голямата испанска строителна корпорация Grupo ACS има широки бизнес интереси и реализира мащабни инфраструктурни проекти в Аржентина, Индия, Индонезия, Мексико, Турция и Чили.

В момента, поради ред сериозни причини, Големият Близък Изток – т.е. Северна Африка и самият Близък Изток – се превръща в приоритет за испанския бизнес. Между 2005 и 2024 търговският оборот на Испания с държавите от този регион почти се е удвоил, надхвърляйки 75 млрд. долара. Мароко и Турция, например, вече са сред основните търговски партньори на Испания. През 2024 търговията с тях (почти 42 млрд. долара) е сравнима с търговията с цяла Латинска Америка (48,5 млрд. долара). Освен това, стоковата структура на испанската търговия с тези две страни се характеризира с абсолютното преобладаване на промишлените стоки. По-специално, Испания изнася за мароканския и турския пазари значителни обеми продукти на машиностроенето, леки автомобили, високотехнологично енергийно и електрическо оборудване, черни и цветни метали, различни химически и хранителни продукти.

От своя страна, няколко северноафрикански страни, както и арабски държави от Персийския залив, са основни доставчици на енергоносители – петрол и природен газ – които са критично необходими на испанската икономика. През последните години пет държави (Алжир, Ирак, Либия, ОАЕ и Саудитска Арабия) постоянно осигуряват над 20% от общия внос на тези енергийни стоки в Испания, което подчертава интереса на Мадрид от поддържане на търговски и икономически връзки със Северна Африка и Близкия изток на възможно най-високо ниво.

През септември 2025 например, испанската кралска двойка посети Египет. По време на визитата и, двете страни подписаха първото по рода си в двустранните отношения „Споразумение за сътрудничество за развитие за 2025-2030“. Освен към нарастването на двустранната търговия със стоки и услуги, споразумението се фокусира върху инвестиционното сътрудничество в енергетиката, логистиката и производството. Според редица експерти, Мадрид разглежда Египет като „ключов геополитически възел“, свързващ Европа с Близкия изток и Африка.

Испания традиционно поддържа тесни връзки с латиноамериканските държави. Тя, в частност, е основен инвеститор в такива страни, като Аржентина, Боливия, Бразилия, Доминиканската република, Колумбия, Салвадор и Чили. Само през 2024 например, преките испански инвестиции в техните икономики надхвърлиха 11 млрд. долара, което е почти 25% от всички испански капиталови инвестиции в чужбина.

Бразилският пазар е изключително интересен за испанският бизнес. Испания е третия най-голям чуждестранен инвеститор в страната, след Нидерландия и САЩ. Заслужава да се отбележи широката отраслова диверсификация на испанските инвестиции, включваща енергетика, транспорт, строителство, телекомуникации, автомобилостроене, финанси, застраховане и туризъм. В последно време редица водещи испански фирми обявиха планове за нови големи проекти на бразилския пазар. Енергийната корпорация Iberdrola например, придоби 30%-ов дял в бразилската компания Neoenergía за почти 2 млрд. евро. Чрез дъщерното си дружество Vivo, телекомуникационният гигант Telefónica обслужва над 116 милиона клиенти в Бразилия (два пъти и половина повече от населението на самата Испания). Производителят на автомобилни компоненти CIF Automotive непрекъснато разширява присъствието си в Бразилия и вече има 16 завода в страната. От 2020 насам компанията Aena управлява 17 бразилски летища, поемащи 20% от националния въздушен трафик. Банките Santander и BBVA заемат силни позиции на бразилския финансов пазар, особено в сферата на индустриалните инвестиции. За най-голямата испанска застрахователна компания Mapfre  пък, Бразилия е втория най-голям източник на приходи след самата Испания. На свой ред, строителните компании Abertis, Acciona, OHLA и Sacyr реализират в Бразилия мащабни инфраструктурни проекти за стотици милиони евро.

Естествено, най-важният регион на света, в контекста на испанския завой към Глобалния Юг, е Азия, където са концентрирани основните човешки, търговски и икономически ресурси на съвременния свят. Опитът обаче показва, че Азия е не само континент с големи възможности, но и силно конкурентна зона. Много азиатски държави са фокусирани върху чуждестранните пазари, активно насърчават собствения си износ и ограничават вноса. Тоест, за испанските компании е изключително трудно да пробият със своите стоки сред азиатските потребители. Цифрите говорят сами за себе си. Да вземем например търговията на Испания с Китай, Индия и Индонезия.

През последните две десетилетия обемът на испанско-китайската търговия със стоки е нараснал повече от три пъти, надхвърляйки 54 млрд. долара през 2024. В същото време обаче, Испания е отчела търговски дефицит от близо 39 млрд. долара. За сравнение, през същата година испанският дефицит в търговията с Индия е бил 4 млрд. долара, а с Индонезия - около 1,4 млрд. долара.

В обозримо бъдеще изглежда малко вероятно испанските фирми да успеят да обърнат сегашната ситуация и да балансират търговията си с азиатските страни. Най-голям шанс да се утвърдят на азиатските пазари имат силно конкурентните испански корпорации с богат опит в реализирането на инвестиционни проекти в сектори като енергетика, строителство, инженерство, туризъм и финанси. Вече има и примери за това. Така, някои от лидерите на испанската икономика, като Telefonica, Repsol, Inditex, Técnicas Reunidas, Alsa, Meliá, Gestamp и El Corte Inglés, вече разполагат със стабилни позиции в Китай, а околоо 240 испански компании имат свои клонове в Индия.

Въпреки ъществуващите трудности, испанското политическо ръководство и бизнес общността възнамеряват да продължат курса си на диверсификация на външните икономически връзки, разширявайки отношенията си с държавите от Глобалния Юг.

Испания и сътресенията на международната сцена

Особено сериозно изпитания за външната политика на Испания през третото десетилетиe на ХХI век се оказаха две големи международни кризи – руско-украинският конфликт и събитията в ивицата Газа. И в двата случая Мадрид демонстрира активна позиция, декларирайки желанието си да съдейства за мирното разрешаване на военните и политически кризи и опитвайки се, когато е възможно, да „залага на дипломатическите си козове“ с цел да се позиционира като важен участник в международните антикризисни усилия. Както изтъква испанският външен министър Хосе Мануел Албарес, Испания е изключително обезпокоена от „сложната и нестабилна международна обстановка“ и кризата в европейската сигурност и се обявава за „диалог, взаимно разбирателство и мир“.

В средите на испанският политически и дипломатически истъблишмънт се наложи усещането, че евроатлантическата система за сигурност, създадена по време на студената война, е навлязла в период на задълбочаваща се криза, ерозираща стратегическата позиция и международния авторитет на Европейския съюз и НАТО, а следователно и на неговите страни членки, включително Испания. В частност, политическите и икономическите стълбове на ЕС бяха сринати от „войната в центъра на Европа“ – въоръжения конфликт в Украйна – който на практика сложи край на популярните сравнително доскоро идеи за изграждане на обединена Европа „от Лисабон до Владивосток“ или „по-голямо европейско пространство“, които имаха доста поддръжници и последователи в испанските официални и бизнес среди.

Така например, хиляди испански компании поддържаха тесни бизнес връзки с руски и украински партньори, като техните експортни и импортни операции включваха широка гама от промишлени стоки, енергийни ресурси, храни и търговски услуги (предимно в туристическия сектор). Ескалацията на украинската криза и последвалата политика на ЕС за последователно налагане на все нови пакети от антируски търговски, финансови, икономически и хуманитарни санкции доведоха до многомилионни загуби за испанския транснационален бизнес.

В тази връзка, мнозина експерти отбелязват, че след присъединяването на Мадрид към западните санкции срещу Москва е налице почти пълно „замразяване“ на отношенията между Руската Федерация и Кралство Испания, което е върнало много назад целия комплекс на руско-испанските отношения“.

В същото време, придържайки се като цяло към съгласуваната линия за постигане на силово разрешаване на „украинския проблем“ в рамките на алгоритъма, формулиран от «колективния Запад», испанските власти трябваше да се съобразят и с широко разпространените антивоенни и пацифистки настроения в обществото. Това накара правителството на Санчес да се съсредоточи не върху оказването на военно-техническа помощ за Киев (въпреки че предостави и такава), а върху политическите, социално-икономически и хуманитарни въпроси и най-вече върху приемането и настаняването на голям брой украински бежанци на територията на страната. По официални данни в средата на 2025 броят им в Испания е достигнал 235 000, което поставя страната на четвърто място в ЕС (след Германия, Полша и Чехия), преди такива големи европейски страни като Италия и Франция.

Въпреки че се придържа към откровено проукраинска позиция, официален Мадрид смята бъдещото възстановяване на пълноценните отношения с Руската Федерация за неизбежно. Това беше ясно заявено от външния министър Хосе Мануил Албарес, който свърза нормализирането на връзките с Москва с определянето на балансиран и прагматичен външнополитически курс за испанската държава в условията на зараждащия се нов световен ред.

Доста по-конструктивна е позицията на Мадрид по отношение на кризата в Близкия изток. На 17 май 2025 Педро Санчес присъства, като специален гост, на 34-тата среща на върха на Арабската лига в Багдад. В речта си на този престижен форум испанският министър-председател засегна един от най-належащите проблеми в Близкия изток – палестинско-израелският конфликт – и обяви подготовката, съвместно с ръководството на палестинската държава, на резолюция на Общото събрание на ООН, с която се изисква Израел да прекрати хуманитарната блокада на ивицата Газа. „Палестина кърви пред очите ни“ - подчерта испанският лидер, призовавайки за бързо прекратяване на конфликта, въз основа на спазването на принципа на мирното съвместно съществуване между еврейската и арабските държави.

Испанските управляващи са наясно, че през първите десетилетия на този век политическото, дипломатическото и военното влияние на ЕС (като колективен орган, представляващ интересите на повечето европейски страни) в Близкия изток забележимо отслабна. Това подтиква Испания (макар и да държи под око Брюксел) да действа все по-самостоятелно, възприемайки оригинален модел на външнополитическо поведение в кризисни ситуации и да увеличавайки дипломатическите си усилия.

Прокарвайки собствения си външнополитически дискурс, Мадрид се обяви за взаимодействие с държавите от Близкия изток не само на двустранна, но и на многостранна основа, ангажирайки и други европейски държави в търсенето на ефективен модел за мирно разрешаване на арабско-израелския конфликт. В този контекст, специално внимание заслужава инициативата на министър Хуан Мануел Албарес, който публикува през май 2025 съгласувана с външните министри на Ирландия, Исландия, Люксембург, Норвегия и Словения декларация, относно намеренията на израелското ръководство да разшири военните операции в ивицата Газа.

В декларацията се изразява „дълбока загриженост“ относно плановете на правителството на Нетаняху да ескалира военното присъствие на Израел в палестинските територии, тъй като подобна политика може да има катастрофални политически последици. Въпросните европейски министри „решително отхвърлиха“ всякакви опити за промяна на демографския състав или териториалните граници на ивицата Газа, подчертавайки, че районът „е неразделна част от палестинската държава и принадлежи на нейния народ“. Същевременно, те единодушно осъдиха пречките, поставяни от израелските власти пред международната хуманитарна помощ, предназначена за цивилното население, и призоваха за „прекратяване на огъня и освобождаване на всички заложници“. Авторите на съвместния документ потвърдиха отново и ангажимента си към концепцията за мирно съвместно съществуване между Израел и арабската Палестинска държава.

Тоест, гласът на испанската дипломация прозвуча достатъчно ясно в общия хор на осъждане на политиката на Израел за ескалация на насилието срещу палестинското население, с което Мадрид допринася за сложния процес на нормализиране на ситуацията в Близкия изток.

Заключение

В продължение на повече от половин век развитие в условията на конституционно управление, испанската държава измина трудния път към изграждане на мултивекторна система на международни връзки, установяване на дипломатически отношения с повечето държави по света и създаване на механизми за насърчаване на външната търговия и икономическата активност на националната бизнес общност.

Сравнително ново направление на испанската външна политика е разширяването и интензифицирането на взаимодействието с държавите от „Глобалното мнозинство”, т.е. тези от Азия, Африка и Латинска Америка. „Обръщането към Глобалния Юг“ разшири обхвата на бизнес контактите на испанските корпорации и позволи на испанската дипломация да се утвърди на фона на конфликтите, които до голяма степен определят характера и съдържанието на съвременната световна политика. В същото време, оставайки зависима от Европейския съюз и Северноатлантическия алианс, Испания все още не е в състояние да преодолее гравитацията на колективното международно влияние на Запада и затова често е принудена да взема решения, които не отговарят на фундаменталните ѝ национални интереси.

Бележки:

1. https://archive.org/details/francobiography00pres
2. https://books.google.bg/books/about/Franco.html?id=rn6aBAAAQBAJ&redir_esc=y
3. Javier Tussell, Historia de España en el siglo XX - 3: La dictadura de Franco, Taurus,2012
4. Gabrielle Ashford Hodges, Franco: A Concise Biography, Thomas Dunne Books, 2024
5. Molina I., Steinberg F.40 años de España en la UE // Real Instituto Elcano. 12.06.2025. – URL: realinstitutoelcano.org/especiales/40-anyos-de-espana-en-la-ue/ (date of access: 27.09.2025).

*Българско геополитическо дружество