Според д-р Владимир Трапара, който е старши научен сътрудник в белградския Институт за международна политика и икономика (IIPE): „Сърбия е държава на Балканите, чиято външна политика задължително трябва да е добре балансирана, за да бъде ефективна, предвид тежкото историческо наследство на региона и неговата податливост на пертурбациите в световната политика.
Ето защо сръбските елити са длъжни да са наясно във всеки един момент относно позицията на страната си в международните отношения и да действат в съответствие с това. Основният проблем обаче е, че повечето от тези елити се ръководят предимно от своите групови и лични интереси, а не от националните”.
Всъщност, националният интерес на Сърбия е сравнително лесен за дефиниране, имайки предвид геополитическото положение на страната, нейната историческа традиция и съвременните международни предизвикателства. По-голямата част от сръбските елити приемат, че крайъгълните камъни на този интерес са териториалната цялост на страната, включително контролът над Косово и Метохия (днешната частично призната Република Косово), както и свободата и благосъстоянието на сърбите в региона и най-вече запазването на тяхната политическа автономия в съседната Република Сръбска. Предвид специфичното геополитическо положение на Сърбия в сферата на влияние на сили, които по принцип не симпатизират нейните интереси – САЩ и техните европейски съюзници, признали независимостта на Косово, след като бомбардираха Сърбия, за да позволят отделянето на населената предимно с албанци област, и които често квалифицират Република Сръбска като „геноцидно творение“, стремейки се да я демонтират и „влеят” в хърватско-босненската федерация, и - от друга страна - дистанцирането на традиционно просръбски настроената Русия след началото на войната в Украйна, военният неутралитет се превръща в единствената логична външнополитическа ориентация на Белград.
Неутралитетът и проевропейският курс на Сърбия
Но, за да накара западните държави да уважават сръбския неутралитет и да толерират поне частично суверенитета на страната при дефинирането и защитата на собствения и национален интерес, Сърбия официално се придържа към т.нар. „европейски път на развитие”, което означава обявяване на членството в Европейския съюз за висша външнополитическа цел на страната. Повечето сръбски елити действително са за присъединяване към ЕС, тълкувайки го като собствен избор, макар че по същество това не е така. То по-скоро е задължение за държавата, която вече е дълбоко интегрирана в западната сфера на влияние.
Това е особено вярно за сегашния управляващ елит в Сърбия, чието лице е президентът Александър Вучич, който управлява страната от 12 години насам. Ключът за разбиране на собствените му, както и на неговата Сръбска прогресивна партия, външнополитически възгледи се крие в тяхната история. През по-голямата част от политическата си кариера Вучич беше антизападно и анти-ЕС настроен политик. Както е известно, той се отдели от предишната си Сръбска радикална партия заедно със своя политическия съратник Томислав Николич едва през 2008, когато и двамата осъзнаха, че Западът никога няма да им позволи да дойдат на власт, докато се придържат към подобна ориентация. Тоест, политическата трансформация на Вучич в „про-ЕС” политик беше прагматичен ход, целящ да получи съгласието на Запада да поеме властта в Сърбия. От друга страна, той е наясно и, че повечето от избирателите му, както и населението на Сърбия, като цяло, остават антизападно и проруски настроени, т.е. споделят различна визия за сръбския национален интерес, затова през цялото си управление е принуден да балансира подхода си към Запада и Русия, за да не загуби подкрепа вътре в страната. Това му позволи да спечели симпатиите на над 50% от избирателите и впоследствие да си осигури почти абсолютна власт: с проевропейската си реторика и поведение той временно привлече дори част от прозападното малцинство в сръбското общество и, което бе по-важното, получи известна подкрепа от Запада. В същото време, представяйки се за твърд защитник на националния интерес и русофил, той привлече по-голямата част от избирателите с подобни чувства и, разбира се, подкрепата на Москва. Това му позволи да провежда сравнително балансирана външна политика, от която Сърбия се нуждаеше и продължава да се нуждае, но проблемът е, че в случая националния интерес е второстепенен мотив, в сравнение с личния и групов политически интерес на Вучич и свързаната с него част от сръбския елит да овладеят властта и да я укрепят, след като постигнат това.
Истината е, че политическа алтернатива, която би поставила националния интерес начело, почти не съществува. Някогашната водеща, а сега втора по големина партия – Социалистическата партия на Сърбия – вместо да се стреми да се позиционира като такава алтернатива, реши да се откаже почти напълно от основната си идентичност, превръщайки се на практика в сателит на формацията на Вучич. Останалата част на сръбския политически елит е разделен на крайно прозападен и антизападен (проруски), като и двата варианта са в разрез с дефинирания по-горе национален интерес на Сърбия. Възгледите на тези елити биха могли да се обяснят отчасти с тяхното невежество и липса на нюанси по отношение на международното положение на страната, но и с икономическите интереси на някои от тях, например финансираните от Запада неправителствени организации.
По правило, позицията на Сърбия е трудно разбираема за външния свят, включително за собствените ѝ съседи, защото те не са наясно относно реалния национален интерес на страната и, как Западът работи срещу този интерес. Впрочем, ако Западът поиска от Румъния например, да приеме отделянето на Трансилвания като предварително условие за интеграция с него, нима Букурещ би се държал по-различно от Белград? Следва да сме наясно също, че декларативната проевропейска ориентация на сегашния управляващ елит на Сърбия, както и подкрепата на мнозинството от населението ѝ за присъединяването към ЕС, не са нищо друго освен прагматичен инструментализъм, т.е. приспособяване към реалността на живота дълбоко в западната сфера на влияние. Но, ако някой ден тази реалност се промени, прокламираните външнополитически приоритети на Сърбия моментално ще се трансформират, за да съответстват по-добре на действителните предпочитания на населението.
Промените в отношенията между Белград и Москва
Както е известно, още от началото на войната в Украйна, три европейски държави – Унгария, традиционният и съюзник Словакия, както и Сърбия демонстрират сдържано отношение към руските действия. Но докато Будапеща и Братислава правят това, изхождайки единствено от собствените си икономически интереси, официален Белград беше принуден да се съобразява с проруските настроения на по-голямата част от сръбското население, които при това са тясно свързани с отрицателното отношение на мнозинството сърби към НАТО. Ето защо Сърбия не се присъедини към антируските санкции на ЕС, което през 2022 беше обяснено от тогавашния вицепремиер Александър Вулин предимно с икономически съображения: „Фактът, че нашите санкции срещу Русия не биха и причинили дори минимални щети, но щяха да ни ликвидират икономически, показва колко малко ЕС се интересува от Сърбия и въпреки това от Брюксел упорито настояват за присъединяването ни към антируските санкции.“ Малко преди това Вулин зяви през Европейския парламент, че Сърбия няма да налага ограничения на Русия само заради присъединяването си към Европейския съюз: „ЕС вече не е наборът от ценности, на които се възхищавахме. Вече не е Европа на Дьо Гол, нито Европа на свободните нации. ЕС е загубил всякакъв морален авторитет да ни ръководи и съди. Мечтаехме за Европа на свободните народи и равните права; но се събудихме пред вратата на Съюз, който не се нуждае от нас.“
Както можеше да се очаква отговорът на ЕС не закъсня. Позицията на Брюкссел по въпроса за европейската интеграция на Сърбия е, че това няма как да се случи, ако страната не се присъедини към санкционната политика на Съюза, най-вече по отношение на Русия. След което от ЕС почти открито поискаха от Белград оставката на Вулин, която впрочем не се забави особено (ще припомня, че през май 2025 той стана обект и на санкциите на САЩ). Междувременно, в интервю за германското издание Cicero, президентът Вучич заяви, че Сърбия е готова да доставя боеприпаси на ЕС (които след това отиват в Украйна) и продължава твърдо да се придържа към курса за присъединяване към Съюза: „Не разбирам, защо добрите отношения Русия трябва да са пречка за пътя ни към ЕС. Никога няма да действаме против интересите на Европейския съюз. Поне десет пъти съм заявявал на Путин, че сме на път към членство в Съюза. Винаги ясно съм декларирал това наше желание и стратегическа цел и никога не съм ги криел. Сръбският народ иска да живее в демократично общество и да има по-добри условия за развитието си. И в това няма никакво съмнение”.
Всъщност, каква е истинската причина за проевропейския курс на Белград? В основата му е геополитическата катастрофа, която претърпя през 1990-те години доминираният от Сърбия „югославски проект”. При това, за разлика от сходния с него крах на „съветския проект”, в западната ни съседка този процес бе съпроводен от кървава гражданска война, чиято кулминация бяха въздушните бомбардировки на НАТО през 1999. В резултат от това, сърбите загубиха голяма част от територията си, включително излаза на Адриатическо море (през територията на Черна гора, напуснала федерацията със Сърбия през 2006). На този фон едва ли е изненадващо, че сръбските управляващи елити прагматично следват курс към сближаване и интеграция с ЕС, докато по-голямата част от населението е настроено по-скоро проруски. Истината е, че за една малка и неособено богата държава, притисната между страни членки на НАТО и лишена от излаз на море просто нямаше друг изход, тъй като географията си казва думата.
Тук е мястото да припомня, че през 2015 сегашният президент на Сърбия Вучич, който тогава беше премиер на страната. настоя за провеждане на предсрочни парламентарни избори, изтъквайки необходимостта от „четири години стабилност“ за успешното приключване на преговорния процес и подготовката за присъединяването на Сърбия към ЕС. И той наистина получи необходимите му гласове, начело на коалиция от проевропейски партии. Този успех беше обобшен от Associated Press по следния начин: „Триумфът на премиера означава, че Белград ще продължи пътя си към членство в ЕС, въпреки противопоставянето на десните партии, които искат тесни връзки с традиционния си славянски съюзник Русия.“
Както е известно, през 2008 руският „Газпром нефт“ придоби сръбската NIS - компания, която по онова време не само беше нерентабилна, но и беше затънала в дългове, включително към собствените си служители (общата им стойност в момента на покупката надхвърляше един милиард долара). Неслучайно сърбите продадоха сравнително евтино контролния си дял в NIS - „само“ за 400 милиона долара. Освен това цялата инфраструктура на енергийния гигант от социалистическата епоха беше в руини и, според оценки на сръбското правителство, за реконструкцията му бяха необходими поне 500 милиона долара. Всъщност „Газпром нефт“ инвестира седем пъти повече, т.е. приблизително 3,5 милиарда долара, в реконструкцията и преструктурирането на сръбската петролна компания. Гордостта на NIS е нейната рафинерия в Панчево, за която представители на компанията твърдят, че е най-ефективната и модерна в Европа (средната „дълбочина на рафиниране“ за ЕС – съотношението на суров петрол към рафиниран продукт – е 85%, докато в рафинерията в Панчево е 99%). При това само 25% от приходите на компанията отиват за изплащане на дивиденти, докато 75% остават в Сърбия, инвестирани в развитието на сръбската петролна индустрия или хуманитарни проекти. NIS спонсорира спортни клубове и училища, фестивали, състезания и различни културни инициативи. Интересно е обаче, че сред финансираните от компанията бяха такива антиправителствени медии като радиостанцията В92 (съществувала през 1989-2015 и подкрепяна от Фондация Сорос и USAID) или списанието НИН, които при това се придържаха към откровенно антируски позиции. Впрочем, тук е мястото да напомня и, че след руската инвазия в Украйна, в Сърбия емигрираха около сто хиляди руски граждани, повечето от които са противници на властите в Москва и подкрепят протестите срещу сръбския президент Вучич. И сега руснаците се лишават от този инструмент за влияние върху Белград.
Възможно е, ако геополитическият пейзаж в Източна Европа не се промени драстично, Сърбия, въпреки вътрешната съпротива отдолу, в крайна сметка да се присъедини към ЕС, а след това, дори и към НАТО. Всъщност, какво би могло да се промени за да не станем свидетели на реализацията на този сценарий? Истината е, че вече са налице редица признаци, че пред Белград се разкрива и алтернативен вариант и управлявашият в момента елит е наясно за това.
Оста Будапеща-Белград и перспективата за разширяването и в северна и южна посока
Действително, изглежда, че Сърбия все още има шанс да запази националната си идентичност и суверенитет. И той е свързан с възможността и да стане част от формиращият се през последните месеци квазиалианс, между Унгария и Словакия, към който би могла да се присъеди и Чехия. В тази връзка ще припомня, че през април 2025 Сърбия и Унгария подписаха двустранно споразумение за всеобхватно сътрудничество в областта на отбраната, планирайки множество съвместни дейности. Самият президент Александър Вучич ясно заяви, че Белград възлага големи надежди на сътрудничеството с Будапеща: „И това споразумение за съвместни дейности ще бъде продължено, докато се приближаваме към създаването на военен съюз между Сърбия и Унгария. Разбира се, този въпрос зависи от унгарската страна, унгарския и сръбския парламенти. Но отношенията ни са толкова добри, особено като се има предвид случващото се в Европа и света, че с премиера Орбан изразихме желанието и намерението си да ускорим сближаването в отбранителния сектор“. Както споменах, възможно е към този формат да се присъеди и Словакия, а според някои анализатори, проектът се ползва с дискретната подкрепа на Австрия (която изглежда не се отказала от стратегията на някогашната Австро-Унгария за осигуряване на пряк достъп до топлите пристанища на Егейско море).
От една страна е показателно, че бързото сближаване между Белград и Будапеща се случи непосредствено след като министрите на отбраната на Албания, Хърватия и самопровъзгласилото се Косово подписаха декларация за сътрудничество в областта на отбраната на 18 март 2025. С други думи, след като в рамките на НАТО се появи нов регионален военен съюз с антисръбска насоченост (както знаем, създателите му заявиха, че очакват към него да се присъединят Черна гора и България, но това очевидно няма да се случи).
От друга страна, част от лидерите на източноевропейските съседи на Украйна, като Виктор Орбан или Роберт Фицо, смятат, че перспективата за присъединяването на Киев към ЕС или НАТО почти неизбежно би довело до нова война с Руската Федерация, въвличайки в нея все повече играчи. Именно поради това, под егидата на Будапеща, която поддържа най-последователната позиция спрямо руската инвазия в Украйна, започна формирането на своеобразен. „антиукраински блок“ (който в същото време е и анти-Брюксел), като в него, освен Унгария и Словакия, може да се включи и Чехия, а на по-късен етап - дори и Полша (ако консерваторите от PiS се върнат на власт). Естествено, това в никакъв случай не е проруски, а по-скоро проамерикански квазиалианс, по-важното обаче е, че той олицетворява вътрешноевропейската опозиция срещу Брюксел и режима в Киев, и вероятно ще бъде подкрепен от Тръмп.
В резултат от това на европейската карта се очертава нещо, напомнящо за изчезналата Австро-Унгария, макар и засега без Австрия. За малката и лишена от излаз на море Сърбия, присъединяването към регионален военно-политически алианс с Унгария, Словакия и Чехия представлява известен шанс за оцеляване и дори развитие, при това без да разчита на Русия (или да следва безропотно директивите на брюкселските „еврократи”), както беше доскоро. Дали тази тенденция ще продължи да се развива обаче, до голяма степен ще зависи от изхода от изборите в Унгария и Сърбия през настоящата 2026.
Буферна неутрална държава или част от проамерикански „двоен санитарен кордон”?
Тук е мястото да отбележа, че евентуалната поява на подобен регионален квазиалианс в рамките на Източна Европа се разглежда от някои (предимно руски) анализатори като своеобразна алтернатива на подкрепяния от Полша проект за т.нар. „Междуморие” (Инициативата „Три морета”), целящ, според тях, да откъсне Русия от Западна Европа. По-вероятно е обаче, с покровителството на Вашингтон, въпросният хипотетичен алианс да бъде използван от САЩ за собствените му цели в Европа. Както е известно, в течение на близо половин век (1970-2020) успехът на европейския икономически и социален модел до известна степен се дължеше на достъпа на ЕС до евтините руски ресурси. Но след събитията в Киев през 2014 и особено след пандемията от коронавирус и руската инвазия в Украйна през 2022, този модел рухна и Съюзът навлезе в системна криза, която „еврократите” се опитват да преодолeят, залагайки на милитаризацията на Европа и подготовката и за война с руснаците (според редица европейски лидери, този военен сблъсък е неизбежен и ще избухне най-късно през 2030). От друга страна, стратегията на сегашната американска администрация по отношение на Украйна и Русия се заключава в това САЩ да си осигурят постоянен достъп и частичен контрол над техните ресурси, маргинализирайки окончателно (Западна) Европа. И за да я реализират, те са склони да подкрепят формирането на нов квазиалианс от консервативни източноевропейски правителства в зоната между нея и Украйна/Русия, който – от една страна – окончателно да откъсне западноевропейските държави от руския пазар, а – от друга – да улесни американското проникване там. Неслучайно, в края на миналата 2025, в британския Times се появи скандалното твърдение, че администрацията на Тръмп се стреми да убеди Австрия, Унгария, Италия и Полша да излязат от ЕС. Три от тези страни са част от споменатия по-горе хипотетичен квазиалианс, към който биха могли да се присъединят и Словакия, Сърбия, Чехия, а вероятно и Северна Македония (макар че присъствието на албански партии в управлеието в Скопие може се окаже сериозна пречка за това). Сръбското и унгарско влияние в Скопие е очевидно, като в тази връзка ще припомня само скорошния скандал с банковата сделка, която може да доведе до навлизане на съмнителни финансови потоци и зависимости от Сърбия. Както е известно, опозиционната Социалдемократическа партия обвини управляващите консерватори, че са позволили спорна банкова сделка с участието на сръбската „Алта банк“, свързана с близки до президента Александър Вучич бизнесмени. От друга страна, да не забравяме и, че крайно антибългарски и просръбски настроеният бивш лидер на управляващата ВМРО-ДПМНЕ и експремиер на Северна Македония Никола Груевски избяга от съдебното преследване в родината си именно в Унгария, която официално му предостави убежище.
Във връзка с очертаните по-горе тенденции, полският геополитически анализатор Адриан Корчински посочва, че „Вишеградската група (V4), която дълго време се смяташе за бастион на централноевропейския суверенитет, претърпява дълбоки промени: Полша губи регионалното си влияние, а Будапеща, Братислава, Прага и Белград формират нова регионална ос”.
Действително, през миналата 2025 ролята на Полша във групата започна да отслабва, тъй като премиерът Доналд Туск, чиито позиции вътре в страната бяха ерозирани от поражението на партията му на президентските избори, спечелени от кандидата на консерваторите, твърдо подкрепя външнополитическия дневен ред на Брюксел.
В същото време Сърбия се превръща в неформален член, а де факто и в стратегически център на „Вишеградската четворка плюс“ (V4+). Белград се позиционира като свързващо звено във все по-многополюсния свят, задълбочавайки връзките си с Унгария, Чехия и Словакия, които в момента опитват да се обединят в прагматичен суверенистичен клъстер. Политиката на стратегически баланс на Александър Вучич – т.е. изграждането на мостове между Изтока и Запада, като същевременно се запазва националната автономия, отразява именно тази промяна.
Това сближаване се основава на споделения интерес към икономическа стабилност и скептицизма относно продъжаването на конфронтацията с Русия. Правителствата на тези страни дават приоритет на договорените решения и вътрешните задачи, докато сегашните управляващи в Полша, напротив, се движат в обратната посока. Ангажиментът на Туск към конфронтационната линия на Брюксел, който е все по-оспорван от самите поляци, влиза е в противоречие с настроенията в региона. С нарастването на влиянието на Сърбия гласът на Полша във Вишеградската група става все по-тих.
Коментирайки тази промяна, унгарският премиер Виктор Орбан с основание отбеляза че: „Премиерът Туск се превърна в един от най-пламенните подстрекатели на война в Европа, но военната му политика се проваля. Партията му загуби президентските избори и полският народ е уморен от войната в Украйна. Той превърна Полша във васал на Брюксел. И сега панически преследва политическите си опоненти в страната и критикува Унгария заради миролюбивата ѝ позиция, за да отвлече вниманието на поляците от собствените си вътрешни проблеми. Това е толкова тъжно.“
Критиката на Орбан говори за по-дълбок стратегически разрив. Ангажиментът на Полша към механизма за налагане волята на „еврократите” от Брюксел, включително подкрепата ѝ за спиране на приблизително 20 милиарда евро евросубсидии за Унгария, подкопава традиционното регионално влияние на Варшава и изостря разрива и с нейния дългогодишен съюзник.
Въпросът сега е, дали Полша може да възстанови доверието към себе си в региона или зараждащата се ос Будапеща-Братислава-Прага-Белград ще промени лицето на Централна Европа без участието на Варшава.
Унгария обвинява правителството на Туск, че играе „опасна игра с живота и сигурността на милиони европейци“, като напълно подкрепя конфронтационната политика на ЕС, с което на практика позиционира страната си като „воюваща“ с Русия и доведе до пълната ѝ изолация във Вишеградската четворка. Докато Унгария и Словакия постоянно блокират военната помощ на ЕС за Украйна, а новото чешко правителство, водено от Андрей Бабиш, също обеща да прекрати военната помощ, Полша остава един от основните спонсори на Киев, освен това отделя близо 4% от своя БВП за военни нужди.
За разлика от Варшава, Сърбия укрепва позициите си в региона чрез последователна, основана на интереси дипломация. В Будапеща все повече възприемат Белград като най-подходящия съюзник в усилията за осигуряване на „коридор” до топлите гръцки пристанища.
Нарастващият престиж на Сърбия във Вишеградската четворка (V4+) се дължи на обмислена и прагматична икономическа стратегия. Планираното завършване през 2026 на скоростната железопътната линия Белград-Будапеща, водещ проект на стойност 1,5 милиарда евро в рамките на китайската инициатива „Един пояс, един път“, превръща Сърбия в търговски център и основен коридор за икономическото проникване на Пекин на Стария континент, а модернизацията на стоманодобивния завод в Смедерево от китайски компании създава хиляди нови работни места.
В същото време сегашната напрегната ситуация в Сърбия, където не стихват масовите антиправителствени протести, ясно показва, че Брюксел не толерира опитите за провеждане на неутрална въшна политика на фона на продължаващата война в Източна Европа. Белград може да получи приблизително 1,6 милиарда евро по Плана за развитие на Западните Балкани, но тези средства са обвързани с политическа подкрепа, включително налагането на санкции срещу Русия – условия, които Сърбия засега не е склонна да изпълни. Контрастът е поразителен: Унгария продължава с разширяването на атомната електроцентрала Пакш II, проект, ръководен от Росатом, който не спира въпреки натиска от ЕС, докато Сърбия продължава да привлича китайски инвестиции. От друга страна, Полша, която предпочита стриктно да следва директивите на Брюксел, рискувайки дори да се конфронтира с администрацията на Тръмп, пропуска тези стратегически възможности.
Всъщност, Вишеградската група не се разпада, а по-скоро се трансформира във формат V4+, в чиито рамки Сърбия се очертава като нов полюс. Настоящото дистанциране на Полша от останалите страни от V4, дължащо се на прекалено лоялното към Брюксел сегашно правителство на страната, едва ще продължи още дълго, от друга страна обаче, прозорецът на възможности за стратегическа еволюция бързо се затваря. Обединението на „мирното трио“ Унгария, Чехия и Словакия, съчетано с неутралисткия и суверенистки курс на Сърбия в разрез със западните санкции, създава нова парадигма на регионално влияние.
Действията на Сърбия представляват стратегически сигнал за целия регион. Умелото балансиране на президента Вучич в Белград показва, че страните от Централна и Източна Европа могат да просперират, като се ангажират както с Изтока, така и със Запада. От друга страна, тъй като глобалният икономически център на тежестта продължава да се измества, Полша е изправена пред решителен избор: да последва примера на унгарско-сръбската ос и да започне да гради собствен мост към бъдещия многополюсен свят или да остане в рамките на геополитическия проект, доминиран от Брюксел, който обаче преживява много сериозна криза. Със стратегическите основи, които полагат. Орбан, Фицо, Бабиш и Вучич се оформя една нова Централна Европа, при това с претенции за разширяване на юг – към Северна Македония и, евентуално, към Гърция, както и на запад – към Австрия (все страни, управлявани от консервативни и дори националистически партии, ползващи се с подкрепата на сегашната американска администрация). Въпросът е, дали Полша ще се присъедини към този процес или ще отстъпи историческата си роля на онези, които са се осмелили да поемат по различен път, продължавайки да следва безропотно обречената стратегия на Брюксел, която – на всичкото отгоре – може да я вкара във война с Русия (впрочем, пред същия избор са изправени и България и Румъния, макар че отношението към тях на сръбско-унгарската ос е почти откровено враждебно).
Завръщането на Прага към геополитическия реализъм укрепва ядрото на Вишеградската група – триъгълника Прага-Будапеща-Братислава – като фактор, блокиращ по-нататъшното разширяване на НАТО и ЕС на изток. Този подход е намерил институционален израз и в Европейския парламент чрез групата „Патриоти за Европа“, основана от Андрей Бабиш, Виктор Орбан и Херберт Кикъл (лидер на Австрийската партия на свободата, която получи най-много гласове на последните избори, макар че остана извън правителството). Тази трета по големина група в Европарламента предоставя координирана платформа за оспорване на федералистката програма в самото сърце на ЕС.
Това ядро на Вишеградската четворка се застъпва за прагматични мирни преговори вместо безкрайна конфронтация, следвайки националните интереси на съставляващите го страни, а не идеологически предписания.
В същото време Чехия се стреми към стратегическа икономическа диверсификация, с особен акцент върху разширяването на търговията с Китай. Значителният растеж на износа отразява съзнателното преминаване към надеждни пазари, несвързани с често конфронтационните търговски политики на ЕС.
Този прагматизъм касае и енергийната сигурност. След като преосмисли стриктната си обвързаност с Брюксел и проучи възможностите за диверсификация на доставките, включително потенциално ангажиране с руските енергийни пазари, Прага търси гъвкави, конкурентни договори, за да балансира своите индустриални нужди и да гарантира вътрешната стабилност в многополюсния енергиен пейзаж.
Според някои централноевропейски анализатори, очертаващата се преориентация на Чехия е повратна точка за целия континент. „Пражкият завой“ убедително потвърждава, че проектът за европейска интеграция в сегашната му централизирана форма преживява сериозна криза и изисква фундаментално преосмисляне и трансформирането му в истинска общност на суверенни държави.
Вероятно, до края на 2026 обединеното и решително ядро на Вишеградската четворка вече ще разполага с достатъчна колективна мощ, за да блокира ефективно вредните инициативи на ЕС по отношение на климата и миграцията, като по този начин принуди Съюза да предприеме отдавна назрялата фундаментална реформа на принципите си за вземане на решения. В тази нова ера на многополюсност Прага, Будапеща и Братислава се позиционират като водещи архитекти на нов ред, в който националният суверенитет, рационалното икономическо сътрудничество с Изтока и отхвърлянето на агресивната милитаризация формират основата за траен мир и просперитет в Централна Европа. Чехия не обръща гръб на Европа, а напротив, смело посочва пътя към рационално бъдеще и той е Европа на суверенните държави.
Унгарският и сръбският народ „не живеят редом, а заедно". Това заяви унгарският премиер Виктор Орбан, след като получи наградата „Пастор Ищван" в граничния сръбски град Суботица, допълвайки, че не може да има стабилност на Балканския полуостров без сръбско-унгарско сътрудничество. „Това, което се нарича приятелство в ежедневието и добри отношения между народите ни, се нарича съюз в международната политика - заяви Орбан – тоест, можем да разчитаме едни на други. Ако има неприятности, можем да се обърнем едни към други за помощ. Значението на нашето сътрудничество отива отвъд отношенията между двата народа и цели стабилизирането на целия балкански свят, на целия регион. Без сръбско-унгарското сътрудничество не може да има стабилност в региона. Днес сме свидетели на такива промени по света, които правят унгарско-сръбските връзки още по-ценни".
В този контекст e показателно, че според началника на кабинета на унгарския премиер Орбан – Гергели Гуляш, унгарската петролно-газова компания MOL води преговори за придобиване на дял в сръбската Naftna Industrija Srbije (NIS). Гуляш, заяви, че е в интерес на NIS да се измъкне от руския контрол, като „един от вариантите е да се разшири ролята на MOL“. Ще припомня, че NIS е основният производствен актив на сръбската нефтопреработвателна индустрия. Контролният дял в компанията е собственост на руските: „Газпром нефт“ (44,85%) и „Газпром“ (11,3%), докато сръбската държава притежава 29,87%. Според сръбския портал NIN.rs, предмет на преговорите между Белград и Будапеща е именно 11,3%-товият дял, притежаван от „Газпром“. Впрочем, по време на посещението си в Белград през ноември 2025, унгарският външен министър Петер Сиярто съобщи, че MOL ще увеличи износа на петрол за Сърбия 2,5 пъти, като добави, че Будапеща ще използва всички налични средства, за да помогне на съседката си. Интересът към сделката нарасна след санкциите на САЩ, които през ноември спряха доставките на петрол за рафинерията NIS през хърватския тръбопровод JANAF. На свой ред, сръбският президент Вучич заяви в началото на януари 2026, че се надява сравнително скоро "руснаците и унгарците да си свършат работата" по продажбата на петролно-газовата компания Naftna Industrija Srbije (NIS). Действително, само две седмици по-късно стана ясно, че руският дял от 56,15% в NIS е продаден на унгарската компания MOL, като част от акциите ще бъдат придобити и от Обединените арабски емирства, а Сърбия също ще увеличи своя дял. Както заяви в тази връзка сръбският министър на минното дело и енергетиката Дубравка Джедович Ханданович: „Важно е също, че Сърбия успя да подобри позицията си в тези преговори в сравнение с 2008, когато останахме под 30% участие, а именно – да увеличим в бъдеще дела си в NIS с 5% за да разполагаме с такъв брой акции, който ще гарантира по-големи права при вземането на решения в Общото събрание на акционерите и най-вече да защитим интересите на нашите граждани“.
Тук е мястото да припомня и , че Будапеща развива сътрудничеството си не само с Белград, но и с друга част на т.нар. „сръбски свят“ – босненската Република Сръбска. Както е известно, въпреки натиска от Европейския съюз и опитите за сваляне на Милорад Додик, за нов нов президент на босненските сърби беше избран протежето на Додик Синиша Каран, който без съмнение ще продължи просръбската политика на образуванието, като основната му задача е да предотврати ликвидирането на Република Сръбска и създаването на унитарна Босна, за което Западът мечтае от разпадането на Югославия насам. Показателно е, че първият, който поздрави Каран за изборната му победа, беше унгарският премиер Виктор Орбан. Малко по-късно, в края на ноември 2025, Милорад Додик за пореден път посети Будапеща, този път не като президент, а като лидер на управляващия през последните 20 години в Република Сръбска Съюз на независимите социалдемократи. Интересно е, че поздравленията от официален Белград към новия босненски сръбски лидер този път закъсняха, вероятно заради нежеланието на президента Вучич да дразни допълнително Брюксел.
Показателно е и, че в началото на 2026 в Баня Лука беше открит център за борба с тероризма на унгарското вътрешно министерство.Това стана в рамките на меморандума за разбирателство за засилване на сътрудничеството между силите за сигурност на Република Сръбска и Унгария.
Заключение
Както вече споменах, споразумението за военно сътрудничество между Унгария и Сърбия бе подписано в отговор на формирания в началото на 2025 от Хърватска, Албания и Косово „хоризонтален” военен квазиалианс, чиито участници заявиха, че разчитат в него да се включат и Черна гора (през чиито пристанища преминава значителна част от товарния трафик от и към Сърбия) и България. Очевидната цел е да се попречи на „вертикалната ос” (Прага-Братислава) Будапеща-Белград да си осигури достъп до топлите гръцки пристанища през територията на Северна Македония (където основната управляваща партия ВМРО-ДПМНЕ е откровено просръбски настроена, освен това се ползва с подкрепата на унгарския премиер Орбан).
Фактът, че София и Подгорица поне засега нямат намерение да приемат хърватско-албанската оферта, не променя същността на случващото се. А то е, че на фона на тежките проблеми с които се сблъсква ЕС, а напоследък и НАТО (претенциите на САЩ към Гренландия и не само), в Югоизточна и Централна Европа започват да се формират нови оси, някои от които са настроени конфронтационно една към друга. Северна Македония се очертава като пресечна точка на две такива оси, при това, докато основната македонска партия ВМРО-ДПМНЕ е склонна да се пресъедини към „вертикалната”, албанските формации (две от които са част от управляващата коалиция) несъмнено биха подкрепили „хоризонталната”.
В тази ситуация България следва да действа много внимателно, за да не допусне да бъде ангажирана в очертаващия се сблъсък между двете „оси”, както и превръщането на съседната Северна Македония в зона на такъв сблъсък. За целта страната ни би трябвало да укрепва икономическите (и не само) връзки с Гърция и Румъния (и трите православни държави са членки на ЕС и НАТО, за разлика от участиниците в двете други „оси”), както и да акцентира върху приоритетната реализация на три изключително важни стратегически проекти: бързото завършване на Коридор 8 (свързващ Албания, Северна Македония и България), изграждането на скоростна автомобилна и железопътна магистрала между Видин и Кулата (т.е. по трасето на Коридор 4, като тук е мястото да припомня, че през ноември 2025 ЕК пpeдcтaви aмбициoзeн плaн зa знaчитeлнo cъĸpaщaвaнe нa вpeмeтo зa пътyвaнe c влaĸ мeждy гoлeмитe eвpoпeйcĸи гpaдoвe дo 2040, като сpeд пpиopитeтнитe пpoeĸти e виcoĸocĸopocтнaтa жплиния Coфия-Aтинa), както и реализацията на изключително важния транспортен коридор Александруполис-Бургас-Варна-Русе-Букуреш/Констанца. Горчивата истина е, че ако София продължава пасивно да наблюдава случащото се, разчитайки единствено на членството си в ЕС и НАТО, като гаранция за сигурност и икономически просперитет, някой прекрасен ден може да се окаже в сферата на влияние на Турция и дори да се превърне в неин сателит.
*Българско геополитическо дружество
