Вершинин А.А., Неудавшийся союз: Военно-политическое сотрудничество СССР и Франции накануне Второй мировой войны (1930–1939), 796 с., Нестор-История, Санкт Петербург, 2024.
Можело ли е да бъде предотвратена Втората световна война? Обикновено отговорът на този въпрос е отрицателен, тъй като световните войни (както Първата, така и Втората) неизменно се тълкуват от повечето историци и геополитици като закономерен и безалтернативен механизъм за разрешаване на постоянно натрупващите се противоречия между великите държави, водещ до формиране на нов баланс на силите в рамките на международната система.
По-внимателният и по-малко идеологизиран анализ на европейската политика през 30-те години на миналия век обаче, дава известни основания да се усъмним в това твърдение. Съотношението между военните потенциали на основните играчи на европейската политическа сцена дълго време изобщо не е в полза на нацистка Германия. От сдържането на реваншизма на Берлин са обективно заинтересовани не само на Изток, но и на Запад, а както е известно идеологическите различия никога не са пречели за изграждането на взаимноизгодни геополитически съюзи. Всичко това предполага, че при друго, по-благоприятно съчетание на историческите обстоятелства, съвместните усилия на Съветския съюз и западните демокрации и, преди всичко, на Третата Френска република, биха могли да поставят надеждна преграда пред германския реваншизъм, създавайки солидна основа за стратегическа стабилност в Европа.
Доколко обосновани са подобни предположения? Интересен опит за интерпретация на историческия детерминизъм в междувоенната европейска политика е публикуваната наскоро фундаментална монография на известния руски историк и доцент в Московския държавен университет „Ломоносов“ Александър Вершинин „Проваленият съюз: военно-политическото сътрудничество между СССР и Франция в навечерието на Втората световна война (1930-1939)”. Книгата му запълва сериозна празнина в разбирането за различните движещи сили във външната политика на Съветския съюз и Третата република в периода между двете световни войни, позициите на привържениците и противниците на съветско-френското сближаване в двете страни, обективните и субективни препятствие пред двустранното военно-политическо сътрудничество, както и сложната динамика на взаимодействието между Москва и Париж през 30-те години на ХХ век и, съответно, за свързаните с него надежди и разочарования.
Какво пречи на формирането на пълноценно партньорство
И така, какво все пак не позволява на Москва и Париж да установят пълноценно и устойчиво стратегическо партньорство? Авторът обръща внимание на няколко взаимосвързани фактора. На първо място, не бива да забравяме сложния исторически фон, на който се осъществява сближаването между двете страни. Изключително чувствителни за Париж си остават проблемите с предвоенните руски дългове и национализираната от болшевиките френска собственост, както и все още пресните спомени за отказа им да спазят съюзническите си задължения, сключвайки сепаративния Брест-Литовски мирен договор с Германия, активната пропаганда на комунистическите идеи в самата Франция и т.н. Освен това в Париж дълго време не вярват, че Съветския съюз може да се превърне в сериозна военна сила и дори се съмняват в неговата жизнеспособност, т.е. смятат, че бъдещата система за сигурност на Европа може да бъде изградена без Москва, разчитайки най-вече на френските партньори в Централна Европа, както и на сътрудничеството на Франция с англосаксонския свят.
В Москва пък не са забравили френското участие в неотдавнашната гражданска война на страната на Бялото движение. Освен това, в своята европейска политика, съветските лидери дълго време разчитат най-вече на изострянето на „междуимпериалистическите противоречия“ между Лондон и Париж, които, макар че наистина съществуват, така и не се трансформират в открит конфликт. Освен това, както с основание отбелязва авторът, Кремъл очевидно надценява интереса на Германия да установи сътрудничество със СССР с цел преодоляване на негативните за Берлин последици от Първата световна война. В резултат на това, след няколко непродължителни периоди на тактическо сближаване до началото на 1930-те години, френско-съветските отношения се оказват в състояние на дълбока криза.
Голямата депресия (1929-1933), укрепването на позициите на левите сили в политическия живот на Франция, очевидната слабост и нерядко непредсказуемост на поведението на централноевропейските партньори на Париж и, най-важното, идването на власт на нацистите в Германия - всичко това обективно допринася за промяната във външнополитическите приоритети на Третата република. Постепенно се променят и представите на ръководството на СССР относно възможните сценарии за нов въоръжен конфликт в Европа и приоритетите на съветската сигурност. В тази връзка Вершинин обръща внимание и на важния факт, че в условията на многото нерешени остри икономически и финансови проблеми между двете страни именно военното сътрудничество се превръща в една от движещите сили на съветско-френското сближаване.
Книгата съдържа много интересни подробности за това, как съветското ръководство оценява политическата роля на военните в Третата република, включително очевидно идеологизираните му представи, че сред френските генерали преобладават бонапартистките настроения, както и естеството на връзката между армията и френската отбранителна индустрия. От друга страна, цитираните в изследването многобройни откъси от доклади на френски военни аташета и посланици в СССР (въпреки факта, че мнозина от тях несъмнено са били наблюдателни и дори прозорливи хора) показват колко схематични и едностранчиви са били общоприетите френски възгледи по отношение на опасенията, приоритетите и намеренията на съветското ръководство, както и на военно-техническите възможности на Съветския съюз.
Истината е, че препятствията пред създаването на съветско-френско стратегическо партньорство през 1930-те години са многобройни и разнообразни. Сред тях е вътрешната политическа нестабилност на Третата република: управляващите коалиции често се сменят, което води не само до постоянни кадрови промени и неизбежни паузи в диалога, но и до сериозни корекции във френските подходи. Впрочем, проблем с последователността и приемствеността е налице и от руска страна, особено по време на „Големия терор“ от 1937–1938, когато значителна част от съветското военно и дипломатическо ръководство става жертва на масовите репресии.
И в Париж, и в Москва са налице трудности в комуникацията и координацията между институциите, съществуват и сериозни различия в нагласите на военните, дипломатите и политическото ръководство. Така например, Народният комисариат на външните работи и Политбюро на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките оценяват по различен начин перспективите за създаване на система за колективна сигурност в Европа и въпреки че в крайна сметка позицията на Кремъл винаги е решаваща, не може да се смята, че ролята на Външното министерство винаги се е свеждала само до изпълнение на инструкциите на висшето партийно ръководство (поне така е в годините, когато начело на съветската дипломация е Максим Литвинов, т.е. през 1930-1939) .
Съществува и известна асиметрия между практическите интереси на двете страни, което препятства равноправното сътрудничество. Така например, ако особен интерес във Франция пораждат впечатляващите разработки на съветските авиационни конструктури, ръководството на СССР се интересува най-вече да получи достъп до френските военноморски технологии.
Несъмнено съветско-френското сближаване е възпрепятствано от нежеланието и на двете страни да създават допълнителни рискове за отношенията си с трети партньори. За Третата република запазването на вече установеното френско сътрудничество с Полша и Япония е особено чувствителен въпрос, а към края на десетилетието нарастващото влияние на Великобритания върху френската външна политика се превръща в допълнителна пречка. Ако в началото на ХХ век Франция допринася значително за руско-британското сближаване, три десетилетия по-късно Великобритания се оказва сериозна спирачка за френско-съветското сближаване. В същото време, за съветските лидери е трудно окончателно да се сбогуват с идеята за стратегическото съветско-германско партньорство. И въпреки че взаимодействието между ръководството на Червената армия и германския Райхсвер е прекратено през есента на 1933, Москва още дълго време се придържа към тезата за равно отстояние по отношение на Париж и Берлин.
Освен това, както подчертава Вершинин, политическата и психологическа травма, причинена от Първата световна война, задълго предопределя негативното отношение на Третата република към всякакви военни съюзи, като цяло, затова от средата на 20-те години на ХХ век нито едно международно споразумение, подписано от Франция, няма подробен военен компонент. Този подход е характерен и за съветската външна политика, тъй като „най-лошият сценарий за СССР би бил ситуация, в която Москва ще бъде въвлечена в нечии схеми, би загубила своята независимост и способност да избира и би изиграла ролята на гръмоотвод, абсорбирал енергията на междуимпериалистическите противоречия” (с. 459).
Основните проблеми на взаимодействието между Кремъл и Елисейския дворец обаче не са свързани с тези важни, но все пак частни въпроси. Материалите, съдържащи се в книгата на Вершинин, са ярка илюстрация за дълбоката пропаст, която съществува между елита на Третата република и сталинската номенклатура в разбирането и тълкуването на сложните политически процеси, протичащи в Европа и света през 30-те години на миналия век. От гледна точка на основните му ценности, мирогледа и стратегическите парадигми, Съветският съюз през 30-те години на миналия век е неизмеримо по-далеч от Западна Европа, като цяло, и от Франция, в частност, отколкото е била Руската империя половин век по-рано.
За френската политическа класа, дори в условията на максимално сближаване между Москва и Париж, СССР продължава да си остава своеобразна аберация на историята, екзистенциално предизвикателство за френския рационализъм и, не на последно място, очевидно чуждо тяло в европейската политика (не по-малко чуждо от нацистка Германия след 1933). Това отношение се запазва дори сред онези дипломати и военни от Третата република, които биха могли да се определят като русофили и последователни привърженици на френско-съветското сближаване.
За съветските лидери пък, Третата република изглежда не по-малко империалистически и, следователно, агресивен и исторически обречен капиталистически режим, отколкото е нацисткият режим в Германия. За тях френските партньори си остават представители на европейската буржоазия, т. е. непримирими класови врагове, които трябва да бъдат използвани, когато е възможно, но на които в никакъв случай не бива да се разчита.
Ето защо, дори когато достига върховата си точка, съветско-френското сътрудничество не успява дори да се доближи до нивото на стратегическия френско-руски съюз от края на ХІХ и началото на ХХ век. (въпреки че и онзи френско-руски съюз, който последователно се изгражда в течение на повече от две десетилетия, не успява да предотврати катастрофата на Първата световна война). Той си остава тактически и ситуационен, в чиито рамки двамата играчи опитват да се използват взаимно, избягвайки да поемат каквито и да било по-сериозни и дългосрочни ангажименти.
Впрочем, в книгата си Вершинин обръща внимание и на различията в позицията на двете страни в системата на европейските международни отношения: Франция, която печели най-много от Първата световна война, след подписването на Версайския договор, неизменно защитава съществуващо статукво. На свой ред, Съветският съюз, който бива изключен от Версайската система, е принуден да действа като ревизионистка сила (стр. 689). Разбира се, тези системни ограничения на съветско-френското сътрудничество се отчитат в Берлин, където по онова време господства твърдото убеждение, че този път Германия ще съумее да избегне война на два фронта. Съветско-френският пакт за взаимопомощ, подписан на 2 май 1935, ясно демонстрира границите на политическото сближаване между Москва и Париж. Показателно е, че този много важен политически документ така и не е допълнен със споразумение (военна конвенция), определящо конкретните сфери на двустранното сътрудничество в областта на сигурността. Освен това, той не успява да се превърне в основа за създаването на многостранна система за колективна сигурност в Европа. Което, разбира се, не пречи на Хитлер да използва съветско-френското сближаване като формален претекст за ремилитаризацията на Рейнската област и по този начин окончателно да се откаже от условията на Версайския мирен договор.
Заключение
Анализирайки сложните и заплетени политически и дипломатически интриги, свързани с подготовката на военната конвенция през 1936-1937, Вершинин стига до логичния извод, че основният дял от отговорността за провала на опитите да се придаде на съветско-френския пакт и специфично военно съдържание, се пада на френската страна. Фатална роля за това изиграват нерешителността на министър-председателя Леон Блум и скептицизмът на тогавашния министър на отбраната Едуар Даладие.
Все пак, може да се предположи, че дори ако се бе случило чудо и през есента на 1937 двете страни бяха подписали и военна конвенция, тя едва ли щеше да има кой знае какво реално значение. По това време Париж вече окончателно се е отказал от идеите за колективна сигурност в Европа, разчитайки на укрепването на връзките си с Лондон и Варшава, при това ако Третата република все още се опитва да комуникира с Полша „отгоре надолу” (което невинаги и се отдава), изграждането на отношенията с Великобритания става във формат „отдолу нагоре” (т.е. Париж играе подчинена роля). На фона на нарастващите вътрешнополитически проблеми и възникващите трудности при изпълнението на амбициозната национална програма за превъоръжаване, външната политика на Франция постепенно губи своята субектност, което в крайна сметка води до капитулацията в Мюнхен в края на септември 1938.
Всъшност, би било възможно да се появи реален шанс за предотвратяване на Втората световна война, ако в началото на 1930-те години начело на Третата република стои държавник от калибъра на генерал Шарл дьо Гол, способен да се издигне над политическата ситуация, да преодолее инерцията на миналото, да увлече обществото с голям национален проект и да вземе важни стратегически решения. За съжаление, през предвоенното десетилетие на френската политическа сцена не се появява подобен лидер (по същия начин Уинстън Чърчил идва на власт във Великобритания едва след избухването на Втората световна война). Истната е, че по ред обективни причини звездата на Дьо Гол просто е нямало как да изгрее на френската политическа сцена преди военната катастрофа от май-юни 1940, сложила край на седемдесетгодишната история на Третата република във Франция.
Книгата на Александър Вершинин се чете като увлекателен исторически детективски роман - със заплетени дипломатически интриги, много запомнящи се герои и антигерои, неочаквани обрати в сюжета и внезапни развръзки. Със сигурост обаче този обемист научен труд ще представлява интерес за всички читатели (включително българските), чието внимание е насочено към съвременна Франция.
Днес, когато виждаме, как пищната фасада на Петата Френска република, създадена от генерал Дьо Гол, постепенно започва да се руши, зад нея все по-ясно се очертават добре познатите черти на късната Трета република, с всички характерни особености на стария „строителен материал” от междувоенната епоха. Разбира се, трудно биха могли да се правят преки аналогии между Франция през 30-те години на ХХ век и Франция през 20-те години на ХХI век, но изследването на историята на проваления френско-съветския съюз без съмнение ще бъде интересна тема за размисъл за всеки непредубеден читател, особено днес, когато нарастват опасенията от нова голяма европейска или дори световна война.
* Българско геополитическо дружество
