Известният френски философ, геополитик и писател Ален дьо Беноа (Фабрис ла Рош) е роден през 1943 в Сен Симфориен. Завършва философия и социология в Сорбоната. През 1969, в отговор на лявата вълна, заляла тогавашна Франция, създава интелектуалното движение на т.нар. „европейска нова десница”, формирало се около ръководената от него Група за изследване на европейската цивилизация (GRECE). През същата година оглавява списанието „Нувел екол”, а през 1973 – официалния орган на GRECE – списание „Елеман”. От 1988, под негова редакция, излиза и тематичният алманах „Кризис”.
Дьо Беноа е член на Френската академия, автор на над 50 книги и 3000 статии, преведени на почти двайсет езика. През 1978 получава Голямата награда на Академията за книгата си „Поглед отдясно: Критична антология на съвременните идеи”.
Сред по-известните му творби са „Европейските традиции” (1982), „Проблеми на демокрациятBreizh-infoа” (1985), „Против расизма” (1992), „Комунизмът и нацизмът” (1998), „Бунтът на културите: Европейски манифест за ХХІ век” (1999) и др.
Интервюто с Ален дьо Беноа публикуваме с любезното съдействие на Breizh-info.
Как интерпретирате еволюцията на международните отношения след като Тръмп отново влезе в Белия дом в началото на тази година и последиците за отношенията между Европейския съюз и Съединените щати?
Преживял съм само едно важно историческо събитие в живота си: падането на Берлинската стена и имплозията на съветската система. Сега мисля, че съм свидетел на второ. „Наблюдателите“, както обикновено, не го предвидиха. Историята внезапно се ускорява. До степен, в която ежедневните новини се превръщат в дистопия.
Само по себе си, избирането на Тръмп вече представляваше голям исторически разрив. Възобновяването на контактите между Белия дом и Кремъл и срещата между Тръмп и Путин в Аляска беше още един. На свой ред, вицепрезидентът Дж. Д. Ванс обяви истинска идеологическа война на Европа, завладяна от имиграцията и жертва на колективна амнезия, като не скри, че в неговите очи тя представлява контрамодел на упадък и цивилизационно самоубийство. След това дойде съобщението, че Украйна никога няма да се присъедини отново към НАТО и, че никога няма да си върне териториите, които е загубила в Донбас или Крим. Да, макар все още да ни липсва перспектива, това е исторически момент.
Как виждате бъдещата съдба на Украйна?
Нека първо отбележа, че няма нищо необичайно в това съдбата на Украйна да бъде уредена между Русия и Съединените щати, тъй като Русия и НАТО бяха истинските воюващи страни. От самото си начало, войната в Украйна беше своеобразна прокси война. В същото време е ясно, че не само Украйна загуби. Еманюел Тод правилно прогнозира, че: „работата на Тръмп ще бъде да управлява американското поражение срещу руснаците“. Всъщност това е всичко. Това ни кара да погледнем на тази ужасна, братоубийствена война, която продължава вече почти четири години, в различна светлина. Война, която аз лично намирам за непоносима, защото имам украински приятели и руски приятели и не изпитвам нищо друго освен тъга, гледайки как се избиват взаимно.
Всички сериозни експерти знаят, че основната причина за войната е желанието на американците да разположат войски на НАТО до границите на Русия. Путин реагира както би реагирал всеки американски президент, ако бъде заплашен с руски ракети, разположени на границата на САЩ с Мексико или Канада. Следователно войната започна много преди 2022. Но тя можеше да бъде избегната. Например, вътрешните проблеми на Украйна биха могли да намерят почти идеално решение чрез установяване на федерална система, в която рускоезичната ѝ част би се радвала на известна автономия. Но се случи обратното. Монтескьо прави разлика между тези, които започват война, и онези, които я правят неизбежна. Те невинаги са едно и също нещо. Франсоа Фийон наскоро заяви: „винаги съм казвал, че тази война можеше да бъде избегната, ако западните лидери се бяха стремяли да разберат причините ѝ, вместо да се крият в лагера на доброто“, с други думи - ако бяха анализирали ситуацията от политическа, а не от морална гледна точка.
Всъщност, нищо не задължаваше европейците да подкрепят едната страна, независимо дали тази на Украйна или Русия, нито пък всички да реагират по един и същ начин (като „колективен Запад“). Най-малкото, което можеха да направят, беше да определят своята позиция въз основа на собствените си интереси. По чисто идеологически причини те предпочетоха да разглеждат този конфликт като „справедлива война“, в която врагът трябва да бъде криминализиран и подведен под отговорност. Заемайки подобна позиция от самото начало, те се поставиха в положение, когато вече не можеха да предлагат посредничество, отказвайки се по този начин от идеята да се позиционират като „балансираща сила“.
Тръмп е откровен реалист. След три години на постоянни медийни твърдения, че Русия ще се разпадне, той отбеляза, че Украйна е загубила тази война, въпреки военното оборудване и стотиците милиарди, които е получила и, че европейците никога не са били в състояние, през същите тези три години, да определят ясна цел на войната. Войната обаче никога не е нещо повече от средство за постигане на някаква цел. Клаузевиц каза: „Политическият замисъл е целта, войната е средството, а средство без цел е немислимо.“ Европейците вече дори не осъзнават какво представлява войната, а именно акт на насилие, чиято цел е мир. В този случай те никога не са имали политическа, дипломатическа или стратегическа цел, предпочитайки да тласнат Зеленски в капана, който той сам си беше поставил.
Противно на това, което се говори тук-там, Тръмп не е изолационист, нито е „защитник на мира“. Точно обратното, подобно на мнозина свои предшественици, той вярва, че защитата на американските интереси изисква постоянен интервенционизъм. Голямата разлика е, че не се опитва да маскира този интервенционизъм зад възвишени идеали като защитата на либералната демокрация и върховенството на закона („демокрация и свобода“) и, че вместо да се впуска във военни авантюри, иска да даде приоритет на търговията. Той е подстрекател на война, но търговски подстрекател на война. Спомнете си начина, по който говори за Гренландия, Канада или Панамския канал, заемайки по военен начин империалистическа поза, основана на стария американски мит за „границата“. Или пък, как изнуди ЕС да сключи крайно неизгодна за Европа сделка за митата. За него всичко е сделка, всичко може да се купи или продаде, всичко става с договаряне, всичко се основава на демонстрации на търговска и военна мощ, без каквто и да било колебания. Той знае много добре, че „сладката търговия“ не изключва нито агресията, нито изнудването, нито завоеванията. Неговият „пацифизъм“ е от същото естество: той се основава на простото наблюдение, че реалната война струва много повече, отколкото носи и, че САЩ са в по-добра позиция да печелят търговски войни, отколкото да надделяват на бойното поле. За да обслужва своите властови интереси, той възнамерява да се скрие зад изнудването с тарифите, като същевременно се застъпва за дерегулация и свободна търговия, когато това му е удобно.
Според либералните медии, Тръмп говори същия език като Владимир Путин. Прогнозира се дори нов американско-руски кондоминиум или дори троен съюз между Вашингтон, Москва и Пекин. Това изглежда ли ви вероятно?
Това е димна завеса. Преди всичко, двамата мъже са твърде различни: Путин е шахматист, докато Доналд Тръмп се ограничава до голфа и „Монополи”. И, преди всичко, техните геополитически интереси са противоположни. Вярно е обаче, че Тръмп искаше да започне на чисто в отношенията си с Москва, защото очевидно вярва, че нормализирането на отношенията с Русия на Путин ще бъде по-полезно за Америка, отколкото Атлантическия алианс. Вероятно се надявал и да разхлаби - не съюза (защото думата „съюз“ не съществува в китайския език), а връзките на „безгранично приятелство“ между Путин и Си Дзинпин, провъзгласени през февруари 2022. Той обаче няма да привлече Русия към „западната хегемония“. Не вярвам също и в хипотетичния американско-китайско-руски „нелиберален триумвират“, защото подобно партньорство много бързо ще бъде ерозирано от противоречията между тримата големи играчи. Тръмп очевидно е темпераментна личност с параноидни наклонности (което не е необичайно в политиката). Не го интересуват идеи, морал или международно право (не повече от Нетаняху обаче). Харесва победителите и предпочита харизмата пред легализма. Възхищава се само на силата и вярва, че всичко може да се спечели чрез мащабни заплахи. При него балансът на силите замества закона, което поне дава ясна представа, как точно стоят нещата.
Тръмп и Путин споделят общо разбиране за Европа като уморен, стар играч, политически неспособен да решава международни проблеми, неспособен да се утвърди, разделен, съсипан, обременен, забравил миналото и традициите си, биещ се в гърдите, докато практикува постоянна морална цензура и, като цяло, неспособен да се справя с изключителни ситуации. От тази гледна точка, останалата част от света е разделена между партньори, които никога не са били равни, а васали, защитени или доминирани, но никога съюзници. Това не означава, че САЩ са в силна позиция по отношение на Китай, многополярността или заплахите от дедоларизация. Нека не забравяме, че ако Тръмп иска да направи Америка „отново велика“, това е преди всичко защото тя вече не е такава.
Какво мислите за трескавата активност, демонстрирана в последно време от европейците, водени от политици като Еманюел Макрон, с цел превъоръжаването на Европа?
Европейците са непоправими. Те не забелязаха популисткия подем в САЩ, заложиха на избора на Камала Харис, десетилетия наред разчитаха на „американския чадър“, вместо да поемат отговорността за собствената си сигурност. И сега виждат, че както обикновено, американците изоставят украинците, точно както навремето изоставиха южновиетнамците и афганистанците (ще припомня твърдението, че да си враг на американците е опасно, а да си техен приятел е фатално). Нито пък обърнаха внимание на тропизма, който кара Съединените щати да се дистанцират от Европа вече в продължение на години. Сега виждат, че американците, които се пазят за конфронтацията си с Китай, се оттеглят от европейската сигурност, което ги оставя напълно голи. Те не разбират какво се случва с тях. Изправени пред мащаба на пропастта, която се е отворила между двете страни на Атлантика, те не могат да повярват на случващото се. Парализирани като зайци, заслепени от автомобилните фарове, те страдат за фактическото разпадане на НАТО - организация, за която Макрон още през 2019 твърдеше, че е в „мозъчна смърт”.
Но нищо не им служи за урок. Можеха да използват тази промяна, за да се замислят, какво им е струвала войната в Украйна. Чистата загуба на европейците от нея е поне 150 милиарда евро, да не говорим, че загубиха достъп до руския газ и петрол, както и десетки милиарди инвестиции в Русия. Те мълчаливо приеха саботажа на тръбопровода „Северен поток“, но си въобразяват, че са в позиция да дадат гаранции за сигурност на Украйна и да осигурят продължаването на клането. С други думи, единствената им реакция, е „да пуснат още една монета в джубокса”.
След като ни повтаряха повече от половин век, че „Европа е мир“, сега искат да продължат войната, с риск да бъдат възприети от Москва за пълноправни воюващи страни. И тъй като никога не се учат от грешките си, са готови да се хвърлят на сляпо в нов ескалационен цикъл, чиито дълбини не знаем. Докарахме я дотам, „зелените”, които по презумпция би трябвало да са природозащитници, да проповядват откровен милитаризъм и да ни тласкат към пълномащабна война. Което показва, че европейците все още не са разбрали Новия световен ред, новия Номос на Земята, който се установява пред очите им. Веднъж вече се качиха се на кораб, управляван от пияници и наркомани, а сега искат да се качат на мъртва комета.
Същите хора, които през последните тридесет години унищожиха всички индустриални и военни производствени мощности на европейските нации, сега ни предлагат, под ръководството на агента за влияние Урсула фон дер Лайен (известна като „Хиената”), да се създаде европейска „военна икономика“ с цел „превъоръжаване“. Макрон, който е начело на една страна, която е все по-изолирана на международната сцена, политически парализирана и задлъжняла до степен, че плащанията на лихви по дълга (повече от 50 милиарда евро годишно) вече представляват втория по големина разход на държавата, очевидно мечтае да поеме ръководството на тази европейска „партия на войната” („ние сме във война, каквато и да е цената“ - позната мелодия, нали). Френската армия, чиито арсенали са почти празни, а бюджетът и е орязан до мозъка на костите, не е способна да участва във война с висока интензивност повече от осем дни, но въпреки това президентът ни уверява, че ще видим, каквото ще видим. Ах, колко красива е войната, когато никога не си я водил! Този, който препоръча на партньорите си през юни 2022 „да не унижават Русия“, сега призовава за точно обратното. Той не е способен да каже на алжирския президент какво мисли за него и режима му, нито дори да се изправи срещу президента на Коморските острови, но се перчи, като уверява, че ще се изправи срещу „руската заплаха“, която според него тегне над Франция и Западна Европа. Заплаха, която не е нищо повече от гротескна фантазия, чиято единствена цел е да всява страх. Заплаха, размахвана като плашило. Време е да си припомним една отлична поговорка: „овцата прекарва живота си в страх от вълка, но накрая я изяжда овчарят”!
За европейците войната не противопоставя враговете един срещу друг в традиционния смисъл на думата, а по-скоро „агресора“ и „нападнатия“. Според тях, в един конфликт „агресорът“ никога не може да се смята за невинен, въпреки че този „агресор“ може би е действал в самозащита. Тази промяна в речника потвърждава голямото завръщане на идеята за „справедливата война“. Свеждането на войната до сблъсък между „агресор“ и „жертва“ (както при въоръжените криминални нападения или сексуалните посегателства) е морализиращо начинание. Това ни връща към разцвета на Обществото на народите, чиято история е добре позната, и още повече към пакта Бриян-Келог от 1928, когато иронията на ситуацията е свързаната с вярата, че войната може да бъде обявена за „незаконна”. Днес именно подстрекателството към война задава тона на развитие на събитията. Но да се говори за това се смята за „политически некоректно”. Със сигурност не е лошо за отделните европейски държави да разполагат с мощна отбранителна индустрия, но само при условие, че тя е независима, тоест при условие, че САЩ бъдат забравени. Това обаче със сигурност не е средството, което ще спаси Зеленски: ако Украйна вече не може да се възползва от американска помощ, оскъдните средства, с които разполага Европейският съюз, няма да му помогнат да спечели. Нещо повече, има твърде много различия между държавите-членки, за да е възможно да се определят общи интереси или цели, а следователно и общи оперативни политики сред тях. Не може да има европейска армия, докато Европа не е политически обединена, което означава, че в момента тя е химера. Що се отнася до „европейски чадър“, който би възникнал от решението на Франция да разшири обхвата на своето ядрено възпиране към съседите си, той би бил дори по-малко надежден, отколкото някога беше „американският чадър“. Както посочи Жак Сапир, кой би могъл да си помисли, че Франция би се съгласила да „рискува да види Париж в руини, за да спаси Букурещ, Прага или Варшава“? Казано накратко, в непосредствено бъдеще ще умножим дискусиите за военните и финансови ресурси, с каквито не разполагаме, и ще продължим да говорим глупости.
Как възприемате дълбокото (според някои непоправимо) разделение между „антиуокистката” консервативна Америка и прогресивната или лява Америка? Не е ли това същия път, по който са поели и европейските държави и народи?
Не е невъзможно Съединените щати да са на ръба на гражданска война или на нов опит за сецесионизъм. Не мисля обаче, че този сценарий е валиден за европейците. Това, което най-много заплашва Европа, не е гражданска война, а нещо дори по-лошо: това е хаосът.
Европейският съюз (или по-скоро неговите лидери) изглежда обсебен от идеологически битки, докато останалият свят отново става прагматичен и брутален. Трябва ли да разглеждаме това като знак за упадък или като отчаян опит за поддържане на моралното превъзходство на европейците?
Нито едното, нито другото – особено след като моралното превъзходство не е несъвместимо с упадъка! Всъщност, Европейският съюз не е обсебен толкова от „идеологически битки“; а изповядва една много специфична идеология, чиито три основни стълба са индивидуализмът, либералният капитализъм и правата на човека. А либералната демокрация, върховенството на закона и господството единствено на пазарните ценности са последствията от това.
А каква е ролята на Европа в новия световен ред, който се оформя пред очите ни? Какви стратегии трябва да възприеме, за да запази влиянието си?
Безсмислено е да се говори за стратегии, когато няма хора, които да ги формулират или прилагат. Днес европейците са болните хора на планетата. Те нямат и най-малка представа, каква може да е съдбата на Европа, защото думата „съдба“ няма значение за тях. Управлявана от сомнамбули, на които никога не се е налагало да участват в истински сражения, но сега са готови да вкарат народите си в ядрена война, Европа е в състояние на цивилизационно изтощение, в съответствие с прогнозите на Шпенглер. В тази връзка ми идват на ум следните ужасни думи на Емил Чоран: „Западът напразно търси форма на агония, достойна за миналото му.“
Често сте предупреждавали за опасността от стандартизацията на света. Виждате ли в сегашната глобална промяна възможност за народите на Европа да си възвърнат културния и цивилизационен суверенитет?
Последната битка вече е в ход: или планета, управлявана от една-единствена сила-хегемон (или от една-единствена универсалистка идеология), или свят, разпределен между няколко полюса на силата и цивилизацията, т.е. „големи пространства“, съответстващи на основните региони на света, всяко от които е управлявано от държавата, най-способна да упражнява влиянието си в своята цивилизационна сфера. Нищо обаче няма да е възможно, докато упорито вярваме, че светът е населен само от отделни индивиди, след като истината е, че той е (преди всичко) споделен между различни народи, езици, нации и цивилизационни сфери, всяка със свои собствени амбиции и принципи. Новият Номос на Земята изисква тези основни цивилизационни сфери да дадат приоритет на своята идентичност, тоест на своята история, и да се въздържат от намеса в други такива сфери за да налагат там псевдоуниверсални ценности, които в действителност са специфични само за тях. Тоест, перспективата е „цивилизационни държави“ или хаос!
Според вас, дали огромното ускорение на историята, на което сме свидетели днес, е източник е безпокойство... или на оптимизъм?
Не съм нито оптимист, нито пък особено притеснен. Просто се опитвам да разбера, какво ще се случи..
