Настоящата статия има за цел да разгледа промените в международния ред след 1945 и причините за тях. Тя идентифицира три вълни от промени, настъпили през 1945, 1989-1990 и настоящата вълна, започнала (условно) от 2008, която формира днешния международен ред.
В научната литература съществуват буквално десетки определения за международен ред, но тук той ще бъде разбиран в общоупотребимия смисъл, като набор от принципи и взаимодействия между държави, организации и други субекти, определящи доминиращото функциониране и норми на системата от международни отношения между водещите и мнозинството държави по света.
Международният ред преди и след 1945
С епохата на Великите географски открития, Ренесанса и Първата и Втората индустриална революция западните страни придобиват сериозно технологично, икономическо, военно, демографско и друго предимство пред останалата част от света. Започва период на глобално господство на европейските сили. Първата световна война (1914-1918) обаче води до значителна промяна в разпределението на силите между западните държави. В резултат на войната, в която загиват най-малко 20 милиона души, европейските страни понасят значителни икономически, финансови, демографски и други загуби и унищожен индустриален капацитет. С тази война за първи път ролята на САЩ в световните дела се увеличава. Географското им положение „отвъд океана“ им позволява да се намесят активно в конфликта едва към края му – през 1917, на страната на победителите.
С края на войната обаче, някои от структурните причини, довели до нея, не са разрешени. Това, както и суровите условия на мирните договори, наложени на победените страни, тласкат Германия към ревизионизъм, достигнал кулминацията си с установяването на нацистката диктатура и избухването на Втората световна война. Този глобален конфликт засяга още по-тежко Европа – загиват около 50 милиона души, цели страни са опустошени. Ерата на глобална доминация на европейските сили приключва. Някои автори наричат двете световни войни, които водят до загуба на огромни демографски и материални ресурси за Европа, „граждански войни на западната цивилизация“.[i] След така наречената Ялтско-Потсдамска система от споразумения международният ред бързо се превръща в двуполюсен с две суперсили – САЩ и СССР. Причините, поради които те се издигат до тази роля, са следните.
Съветският съюз излиза от Втората световна война със статута на страната с най-голям принос за победата над нацистка Германия. В периода 1941-1945 между 236 и 266 дивизии, или около 75-80% от германските военни ефективи, са ангажирани на Източния фронт: 70% от пехотата, 86% от танковете, 75% от артилерията. На второ място, СССР придобива сфера на влияние в цяла Източна Европа. На трето място, като водещи или поне много важни участници в антифашистката съпротива в Европа, комунистическите партии и движения, подкрепяни и поддържани от СССР, често увеличават популярността и влиянието си в редица европейски страни.
В случая със Съединените щати, докато европейските страни претърпяват значителни загуби (човешки, икономически, материални разрушения), САЩ излизат от войната като най-голямата икономика, най-големия кредитор и страната с най-големите златни резерви в света. Войната дава възможност на американската промишленост, която не е унищожена, да работи с пълен капацитет. След Втората световна война САЩ представляват половината от световната икономика. Това им позволява да имат положително търговско салдо с всички страни на планетата. Само Вашингтон е в състояние да осигури необходимите инвестиции за възстановяването на Западна Европа, което се случва под формата на т.нар. „План Маршал“ на стойност 13,3 млрд. долара (170 милиарда в днешни долари). Планът обаче е обвързан не само с политически (ограничаване ролята на комунистическите партии), но и с икономически условия, благоприятни за американската икономика.[ii] САЩ заемат водеща роля в Международния валутен фонд (МВФ) и Световната банка, създадени след войната, а доларът се превръща в международна резервна валута.
Междувременно, в политическо отношение, в съответствие с новите тенденции в международното право – Уставът на ООН, Всеобщата декларация за правата на човека – исканията на азиатските и африканските народи за самоопределение нарастват, а европейските държави започват бавно, но сигурно да губят колониалните си владения. Вашингтон „наследява“ мрежата от британски военни бази по целия свят и започва да изгражда система от съюзи – Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО, създадена през 1948), обхващаща страните от Западна Европа, Организацията на страните от централния договор (CENTO, през 1955) в Близкия и Средния Изток или Организацията на договора от Югоизточна Азия (SEATO, през 1955) – с цел да сдържа Съветския съюз и да осигури своето глобално господство.
През следващите години повечето страни в света се присъединяват към един от двата лагера – „западния“ и „социалистическия“. Движението на необвързаните страни, в което участват страни като Египет, Индия, Югославия и други, търсещи трети път между двете суперсили, е интересен опит, но няма нито амбицията, нито капацитета да превърне двуполюсната международна система в многополюсна.
В средата на 1980-те години Съветският съюз се сблъсква с икономическа и обществена стагнация. Реформите на генералния секретар на Комунистическата партия Михаил Горбачов водят до крах на системата, вместо до нейното обновяваване. Разпадането на СССР и на Източния блок през 1989-1991 означава изчезване на един от двата полюса на международния ред и системата на международните отношения претърпява дълбока трансформация.
Американският еднополярен момент
Периодът след Студената война често се нарича „еднополярен момент“ - това е епоха на неоспоримото политическо, военно, икономическо-финансово и културно господство на САЩ. Още през януари 1991, в често цитирана реч, американският президент Джордж Х. У. Буш откровено заявява, че съществува „нов световен ред“.[iii] Ярък символ на началото на еднополюсния момент е войната срещу Ирак през 1991, когато Съединените щати организират глобална коалиция, за да накажат Ирак за анексирането на Кувейт година по-рано. Друга демонстрация на американското влияние са преговорите в Осло и конференцията в Мадрид, насочени към разрешаване на израелско-палестинския конфликт. Макар тогава преговорите да изглеждат като надежда за мир, ретроспективният поглед от 2025 позволява да се види, че двудържавното решение не е постигнато, тъй като обещаната палестинска държава така и не се създава. За апогей на еднополюсния момент се смятат бомбардировките на НАТО срещу Югославия през 1999. Войната започва въпреки руското противопоставяне и е в разрез с международното право.
Разширяването на НАТО на изток също започва през този период. През 1999 първите източноевропейски страни – Полша, Чехия и Унгария – са приети в Алианса, а през 2004 към него се присъединяват България, Естония, Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Словения. Албания и Хърватия се присъединяват към НАТО през 2009.
Структурните възможностите за създаване на еднополюсния момент включват няколко фактора. Руската Федерация, наследила СССР след неговия разпад, е по-слаба от него по всички показатели. В сравнение със съветските граници, тези на Русия се преместват с около 1500 км на изток и север. Населението на СССР е 220 млн., а на Русия – 150 млн. души. През 1990-те години Русия преживява дълбока икономическа, социална и демографска криза и рязко свиване на БВП.[iv]
От своя страна, Европейският съюз, създаден през 1993 с Договора от Маастрихт като продължение на Европейските общности, през 1990-те години все още е в процес на изграждане на своите институции. Той често бива определян като „икономически гигант, но военно джудже”. Следният въпрос, зададен от Хенри Кисинджър - на кого да се обади, ако иска да говори с Европа, остава значителен проблем. С други думи, липсата на обща политика и напрежението между наднационалните институции на Съюза и политиките на националните държави са пречка за ЕС.
На трето място, в този период никоя от азиатските страни все още не представлява предизвикателство за международния ред, доминиран от САЩ. Към онзи момент Китай и Индия все още са бедни страни, а азиатската икономическа криза от 1997-1998 има тежки икономически и социални последици за така наречените „азиатски тигри“ – Хонконг, Сингапур, Южна Корея и Тайван. Освен това, те са ориентирани политически и военно към САЩ.
Малко по-късно обаче еднополюсният момент се изправя пред редица предизвикателства. Първият сигнал за това е войната в Ирак през 2003. САЩ нападат Ирак въпреки противопоставянето на световното обществено мнение, липсата на резолюция на Съвета за сигурност на ООН и дипломатическата съпротива на Германия, Русия - която само допреди година е подкрепяла политически и логистично обявената от американския президент Джордж Буш-младши „глобална война срещу тероризма”, и Франция. Заради изтезанията, прилагани в лагера за задържани в Гуантанамо и затвора „Абу Гариб“ в Ирак, както и разкритията на WikiLeaks, имиджът на САЩ като демокрация, ангажирана с върховенството на закона и правата на човека, е накърнен в световен мащаб.
Отношенията между Вашингтон и Москва също започват да се променят, като в тях се появяват елементи на недоверие. Недоволството на руския президент Владимир Путин е ясно изразено по време на речта му на Мюнхенската конференция по сигурността през 2007 и още повече след срещата на върха на НАТО през 2008 в Букурещ, по време на която е отправен нов призив за разширяване на НАТО, потенциално обхващащо Грузия и Украйна. Руският президент, който присъства на срещата в румънската столица, предупреждава лидерите на НАТО, че Москва ще приеме това като заплаха за жизненоважните си интереси. Отношенията между западните страни и Русия са допълнително обтегнати след войната в Грузия през 2008.[v]
Сред структурните причини за началото на залеза на еднополюсния момент в средата на 2010-те години са стабилизирането и относителният възход на руската икономика по време на първите два мандата на Владимир Путин като президент; възходът на ЕС, който се разширява и има влияние благодарение на своята „нормативна сила“ като международен играч, насърчаващ върховенството на закона, демокрацията, правата на човека, защитата на правата на потребителите и икономическия просперитет. Освен това, в световен мащаб, от 2000-та насам, започва нов икономически цикъл и световната икономика расте, което засилва позицията на някои развиващи се страни, наричани нововъзникващи сили (emerging powers). Те се възползват от преместването на редица производствени мощности в резултат на неолибералната глобализация в света през 1980-те и 1990-те години от развитите западни страни към тях. Икономическото им развитие и индустриално производство допринасят за засилване на ролята им в международния ред.
Глобалната финансова криза през 2008 като повратен момент
В литературата съществува консенсус, че световната финансова криза от 2008 е повратен момент за насърчавания от САЩ либерален световен ред и американския еднополюсен момент. След като финансовата криза удря САЩ, тя е последвана от криза в еврозоната. Така, за първи път от Голямата депресия насам, почти всички развити страни са едновременно засегнати от финансов срив. През следващата година след краха от 2008 световното производство и световната търговия спадат по-бързо, отколкото през първите дванадесет месеца на Голямата депресия.[vi] Реакцията на западните правителства на световната криза, при която те спасяват банки с многомилиардни публични финансови инжекции, докато обикновените американци губят домовете си поради непосилни ипотеки, води до краха на най-голямото обещание на съвременната капиталистическа система: „Работете усилено и ще успеете!“.[vii]
Въздействието на кризата от 2008 върху световния ред е значително. На първо място, ролята на развиващите се страни в световната икономика нараства за сметка на развитите страни. В резултат на това Г-20 (групата, обхващаща 20-те най-големи икономики в света) започва да измества Г-7 – групата на най-големите западни икономики, като форум за обсъждане и решаване на глобални икономически въпроси. На второ място, по инициатива на бразилския и руския външни министри Селсо Аморим и Сергей Лавров, Бразилия, Индия, Китай и Русия сформират група (БРИК), която провеждаше неформални срещи между 2006 и 2008. Не е случайно, че групата е формализирана веднага след кризата от 2008, на срещата през 2009, в руския град Екатеринбург. Южна Африка се присъединява към обединението през 2011 и групата е преименувана на БРИКС, като през последните години към организацията се присъединяват още страни. Въпреки че държавите-членки не споделят едни и същи идеологически, политически и геостратегически предпочитания, БРИКС се превръща във важен алтернативен на западната доминация в международните отношения форум.
На трето място, Китай, който прилага специфична форма на държавен капитализъм, не е засегнат от кризата през 2008. През същата година в Пекин се провеждат Летните олимпийски игри, демонстрирали китайското развитие. Възползвайки се от участието си в Световната търговска организация от 2001 насам, през 2009 Китай става най-големия износител в света.[viii] Неговият икономически модел се оказва конкурент на т.нар. „Вашингтонски консенсус“, който доскоро се смяташе за безалтернативен, постулиращ фискална дисциплина, намаляване на разходите/субсидиите за държавните предприятия, дерегулация и приватизация, свободни лихвени проценти и валутни курсове. Някои наблюдатели бързат да нарекат алтернативния модел „Пекински консенсус“ – комбинация от свободна пазарна икономика и авторитарно управление.[ix] Тази теза обаче има и своите критици. Както твърди изследователят Кайл Ласкуретс,[x] Китай не се интересува от насърчаване на „авторитарен“ международен ред – чието прилагане не би било възможно – а от насърчаване на „агностичен“[xi] международен ред, в който идеологическите принципи не оправдават чуждестранната намеса във вътрешните работи на други държави.
Значението на факта, че след глобалната финансова криза се появяват алтернативни на западните финансови институции, не може да се подценява. През октомври 2013 Китай подписва заедно с 20 други държави меморандум за разбирателство за създаване на Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции (АБИИ).[xii] През март 2015, на форума за Азия „Боао“, Китай потвърждава намерението си да ръководи банката, като в обръщението си към делегатите китайският президент Си Дзинпин изрично декларира политическата мотивация на Пекин да „изгради нов регионален ред“.[xiii] Финансовата институция започва да функционира през 2016, като сред членовете, които не са кредитополучатели, са дори държави от ЕС. Досега 110 държави са се присъединили към финансовата институция.[xiv] Въпреки че кредитните ѝ линии са сравнително скромни, АБИИ намалява глобалния авторитет на Световната банка, Азиатската банка за развитие и МВФ. Освен това банката има потенциала да се превърне в алтернативен източник на финансиране за стратегическите партньори на Китай, като Иран и Русия, които не са в добри отношения със западните финансови институции.[xv] Междувременно БРИКС основава Новата банка за развитие (НБР), с цел финансиране на проекти за развитие, обикновено пренебрегвани от МВФ и СБ. Нейните операции стартират през 2016. Редица държави, преживели предписаната от МВФ „шокова терапия“ в края на ХХ век, се интересуват от възможностите, предлагани от АБИИ и НБР.
На следващо място, партньорството между Китай и Русия се развива, главно под влияние на външни фактори. На първо място, администрацията на американския президент Барак Обама обявява стратегически завой към Азия, за да противодейства на китайската заплаха. В отговор новоизбраният китайски президент Си Дзинпин избира Москва за дестинация на първото си президентско пътуване през 2013. По време на посещението той казва, че двете страни говорят „общ език“ и отношенията са обозначени като „всеобхватно стратегическо партньорство за сътрудничество“.
На второ място, отношенията между Русия и Запада се влошават рязко през пролетта на 2014. След като украинското правителство оттегля решението си да подпише споразумение за икономическо асоцииране с ЕС в края на 2013, в Киев избухват протести, довели до смяна на правителството. Москва счита промяната за нелегитимна и, притеснена от курса на новите украински власти към сближаване с ЕС и НАТО, окупира през февруари 2014 стратегическия Кримски полуостров – важна база на руския Черноморски флот. В отговор западните страни налагат санкции на Русия. Междувременно в Източна Украйна започват сепаратистки движения, а Киев отговаря с военна операция, която предизвиква Русия да се намеси допълнително.
Тези две паралелни тенденции - обтягане на отношенията между САЩ и Китай и между Русия и западните страни - неизбежно тласкат Москва и Пекин към сближаване. През май 2014 е подписан 30-годишен договор за доставка на 38 млрд. куб. м. руски природен газ в Китай на стойност 400 млрд. долара по газопровода „Силата на Сибир“.[xvi] Преди това дълго време са водени безуспешни преговори, вероятно поради отстъпките, поискани от китайската страна. Наред с това е одобрена продажбата на Китай на усъвършенстваната руски противовъздушна система С-400 и изтребители Су-35, които Москва не е предоставяла на китайската страна дотогава. Постепенно китайско-руското партньорство се задълбочава, след като първата администрация на Доналд Тръмп (2017-2021) започва търговска война, а администрацията на Джо Байдън (2021-2025) налага серия от санкции срещу китайските технологични компании, доразвива Четиристранния диалог за сигурност (QUAD) между САЩ, Австралия, Индия и Япония и стартира Индо-тихоокеанската икономическа рамка и споразумението с Австралия и Обединеното кралство (AUKUS) за противодействие на влиянието на Китай. Ето защо Си Дзинпин прави специално пътуване до Москва през 2023, което съвпада с първата годишнина от руската инвазия в Украйна. Владимир Путин пък е почетен гост на третия форум „Един пояс и един път“, проведен в Пекин през октомври 2023. Това е първото задгранично пътуване на Путин, след като Международният наказателен съд издава заповед за ареста му.[xvii]
Системните фактори обясняват най-добре, как Китай и Русия могат да си позволят да оспорват настоящия световен ред. Дефицитът на американското правителство се е утроил през последното десетилетие. През същия период публичният дълг в САЩ е скочил със 17 трилиона долара, което е увеличение, еквивалентно на това през предходните 240 години.[xviii] Федералният дълг на САЩ достига 34 трлн. долара в края на 2023 и това е рекордно високо ниво от над 120% от БВП от 2020 насам (надминавайки предишните върхове от Втората световна война). Наблюдава се рязко покачване на дефицита на федералния бюджет, надхвърлил 10% от БВП през 2020-2021, и значително увеличение на държавните разходи за плащане на лихви по дълга, като брутните разходи за плащане на дълга приближават 1 трлн. долара до края на 2023. Кумулативният ефект от тези фактори е очакваното свиване на военните разходи на САЩ.[xix] Само няколко дни след като встъпва в длъжност като държавен секретар на САЩ в администрацията на Доналд Тръмп, Марко Рубио заявява в интервю, че американският „еднополюсен момент“ е приключил, добавяйки, че завръщането към многополюсността е естествена корекция на геополитическия ред.[xx]
В същото време, разширяването на китайската икономика – „най-зрелищният устойчив изблик на икономически растеж в регистрираната история“[xxi] – намалява разликата между Китай и САЩ по отношение на икономическата и технологичната мощ. Китай е наричан „световната фабрика“, тъй като е най-големият брутен индустриален производител (35%) и и източник на инвестиции (около 28%) в света.[xxii] (The Globalist, 2025). „Поднебесната империя“ се превръща в търговски партньор номер едно на повече от 120 държави по света към 2018 – шокиращ обрат спрямо ситуацията от 2000-та, когато над 80% от страните на планетата търгуват със САЩ повече, отколкото с Китай. До 2018 този брой рязко спада до едва 30%.[xxiii] От средата на миналото десетилетие оценките на МВФ показват, че китайската икономика надминава тази на САЩ, ако се измерва по паритет на покупателната способност (ППС), а не по размера на БВП.[xxiv]
Какъв е съвременният свят?
Изброените фактори водят до въпроса, коя е водещата страна в света и, как да бъде описан съвременният свят? Еднополюсен? Двуполюсен? Многополюсен?
Известният американски експерт Джоузеф Най описва съвременните международни отношения като „комплексна игра на шахмат с три нива“. Първото ниво е военната мощ, на което светът все още остава до голяма степен еднополюсен (доминиран от САЩ). Второто ниво е икономическото, в което важна роля играят всякакви недържавни актьори -транснационални корпорации, глобални социални движения, дори терористични организации, като на това ниво „мощта е хаотично разпръсната“.[xxv] В този смисъл може да се заключи, че светът притежава елементи на еднополюсност, двуполюсност, многополюсност и безполюсност едновременно, като същевременно визиите за многополюсността на страни като Китай, Русия, Индия, Южна Африка и Бразилия също значително се различават.[xxvi] Към класическите измерения на мощта на държавите (военна, икономическа, демографска, дипломатическа и пр.) все по-често се добавят и тяхната климатична и хуманитарна дипломация, а там редица от развиващите се страни уверено завоюват водещи позиции.
Поради тази сложност на света повечето автори предпочитат по-описателните определения. Някои описват света като „постамерикански“, т.е. САЩ вече не са хегемон, но все още са водеща сила; не са всемогъщи, но запазват значителна икономическа и военна мощ; в културно отношение вече не са вдъхновение, но все още са доминираща сила. В поредица статии Стивън Брукс и негови съавтори[xxvii] защитават тезата, че САЩ продължават да са и ще продължат да бъдат водеща сила в света, но дори и той допуска идеята, че световната система може да е „частично еднополюсна“.[xxviii] Други двама автори говорят за „небалансирана мултиполярност“.[xxix] Руският експерт Иван Тимофеев отбелязва, че в съвременния свят едни елементи от порядъка, който включва военната, икономическата, финансовата, технологичната сфера, ресурсите и човешкият потенциал, се формират по-бързо от други, поради което сме изправени пред асинхронна динамика и, следователно, „асинхронна многополярност“.[xxx]
Поради ограничения си обем, настоящият текст ще разгледа позициите само на две водещи държави – САЩ и Китай – и как те се отразяват на международния ред.
Настоящият хегемон САЩ
Във военно отношение САЩ запазват категорично превес във военните разходи – приблизително 40% от глобалните номинални военни разходи. Те имат най-мощния флот от самолетоносачи и система от поне 128 военни бази зад граница – в пъти повече от която и да е друга страна.[xxxi] Американският долар остава и световната резервна валута с дял от около 60%. САЩ компенсират драстичния си търговски дефицит с профицит в износа на някои услуги, основно в компютърните технологии. До момента САЩ и западноевропейските страни бяха и основен бенефициент от глобалната миграция, привличайки както висококвалифицирани специалисти, така и млади мигранти от трети страни, заемащи нежелани от местните хора позиции в промишления и обслужващия сектор. Както отбелязва изследователят Антонио Санчес, системата от съюзи е сред малкото елементи от мощта на Вашингтон, който не е намалял относително спрямо Китай през последните десетилетия. Повече от половината от 20-те най-големи икономики в света по номинален БВП, които представляват над 50% от световния БВП, принадлежат към тази рамка (независимо дали са съюзници от НАТО или основни съюзници извън НАТО).[xxxii] Разривите по отношение на членството на Украйна в НАТО и американската роля в европейската сигурност, проличали в речите на американския министър на отбраната Пийт Хегсет и вицепрезидента Джей Д. Ванс, съответно, по време на срещата на министрите на отбраната на НАТО в Брюксел и на конференцията по сигурност в Мюнхен (и двете през февруари 2025),[xxxiii] както и митническите и търговски войни между двата бряга на Атлантика, ще бъдат ключови фактори в запазването на съюзническите отношения под американска доминация или начало на процеса на бавно и относително еманципиране на ЕС от Вашингтон.
В допълнение към обтягането на отношенията с редица страни заради търговската ѝ политика, администрацията на Доналд Тръмп съкращава средствата, отпускани за провеждане на американската политика на „меката сила“ чрез Американската агенция за развитие (USAID) и финансирани от американското правителство медии. Белият дом не е заинтересован от заплащане на вноските и участие на САЩ в работата на редица ключови организации на ООН, например ЮНЕСКО. Американската нормативна и „мека сила“ обаче, вече страдат от по-сериозни проблеми. Бившият американски посланик и дипломат Час Фрийман пише, че САЩ са сериен нарушител на принципа „pacta sunt servanda“ („договорите трябва да се спазват“). Освен това, флагрантните двойни стандарти по отношение на войните в Газа и Украйна водят до пълна загуба на моралния авторитет на Запада, като „безсрамната подкрепа, оказвана от колективния Запад на израелския садистичен геноцид в Палестина“ е направила очевидно, че атлантическата общност не се чувства обвързана от международното право, допълва Фрийман. Мнозинството държави по света смятат западните политики за несправедливи и безразборното прилагане на санкции и принудителни мерки е довело до почти всеобщ спад на уважението към западното лидерство и на желанието за следването му.[xxxiv]
Водещият конкурент Китай
Освен на собственото си икономическо развитие, Китай разчита на многослойна и комплексна дипломация, които го превръщат във водещ глобален играч.
Първото ниво е участието на Пекин в изброените многостранни инициативи като БРИКС, АБИИ и НБР. Към тях се добавят и регионални формати като Шанхайската организация за сътрудничество, Всеобхватното регионално икономическо партньорство, Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество и други.
Освен това, Китай обявява и няколко свои собствени глобални инициативи. През 2013 китайският президент Си Дзинпин анонсира мащабната концепция „Един пояс, един път“ (понякога наричана „Новият път на коприната”), предвиждаща финансиране на инфраструктурни (сухопътни и морски пътища) и проекти за развитие по целия свят на стойност 1,25 трлн. щатски долара до 2025. Трябва обаче да се отбележи, че инициативата е непрозрачна по отношение на участващите проекти (както и дали те са финансирани изцяло или частично по нея) и общата инвестирана сума. Между 2013 и 2023, 150 държави подписват меморандуми за разбирателство или подобни документи с Китай, за да се присъединят към проекта. Съществуват две основни тълкувания на функцията на „Един пояс, един път“ за Китай. Едното се фокусира върху инициативата като водена предимно от вътрешни интереси, като например менажиране на излишния индустриален капацитет и стабилизиране на границите на страната чрез инвестиции в близки страни, както и гарантиране на печеливши инвестиции в чужбина, дори ако местната икономика е в застой. Другото тълкуване отразява желанието да се осигури достъп до ключови енергийни и природни ресурси в други страни за бедния на петрол и газ Китай и опасения относно структурната мощ, наподобяващи плана „Маршал“.[xxxv] Въпреки че много често проектите, спонсорирани от инициативата, нямат специфични методологии, срокове и модели за постигане на амбициозните си цели, броят на страните, присъединили се към „Един пояс, един път“, нараства – от 32, между 2013 и 2016, до 25 през 2017 и 63 през 2018.[xxxvi] По китайски данни, ако бъде реализирана, инициативата "Един пояс, един път" ще допринесе за нарастване на БВП на развиващите се страни с 3,6% чрез 3000 проекта и към 2030 ще извади 30 млн. души от бедността. Само в Африка инициативата ще допринесе за рехабилитацията или построяването на 10 000 км. железен път, 100 000 км. шосета, почти 1000 моста и 100 пристанища.[xxxvii]
Свидетелство за това, че инициативата е не просто инфраструктурен мегапроект, а алтернатива на неолибералния консенсус, модел на глобализация „с китайски характеристики“ и крайъгълен камък на външнополитическата стратегия на Китай е фактът, че през 2017 тя е включена в Устава на Китайската компартия (ККП).
След като на XVII конгрес на ККП през 2007 президентът Ху Дзинтао заявява, че Пекин трябва да засили използването на културата като част от китайската „мека сила“,,[xxxviii] Китай полага усилия и в тази посока. Те са потвърдени през 2014 в реч на неговия наследник – президента Си Дзинпин.[xxxix]
На второ място, макар че практическото прилагане и резултатите от тях в дългосрочен план предстои да се видят, Китай предлага Инициативата за глобално развитие през 2021, Инициативата за глобална сигурност през април 2022 и Инициативата за глобални цивилизации през март 2023. Инициативата за глобално развитие е създадена с цел да подпомогне постигането на 17-те Цели за устойчиво развитие до 2030, формулирани и приети от ООН през 2015. Тя е представена пред Общото събрание на ООН, където се формира група от нейни "страни-приятели", и е фокусирана в осем области - изкореняване на бедността, хранителна сигурност, справяне с Ковид-пандемията, финансиране на развитието, климатични промени, индустриализация, дигитална икономика и свързаност. Тези китайски инициативи са продължение и разширяване на стратегията на страната за глобално присъствие от 2002. (China’s Go Global strategy).
На дискурсивно и идеологическо ниво Китай насърчава многополярността като алтернатива на западния либерален интернационализъм, очертавайки я като по-справедлив и равноправен ред, основан на суверенитет, взаимно уважение и ненамеса във вътрешните работи на страните. Критиците посочват, че китайската визия оспорва западните норми, като същевременно предлага свой собствен идеологически план за световен ред и, че китайският наратив също е форма на идеология, стремяща се да легитимира възхода на Китай. Китайската страна реторично парира тези обвинения. В годината, в която е представена идеята за „Един пояс, един път“ (2013), в реч в Москва, китайският президент Си Дзипин за първи път споменава концепцията за "общност на споделеното бъдеще за човечеството", а през 2017 потвърждава китайския ангажимент никога да не се стреми към хегемония и, че развитието на Китай няма да бъде за сметка на други страни, но и че Пекин няма да позволи на когото и да е да му нарежда какво да прави.[xl]
Въпреки разминаващите се интереси в някои отношения, Китай може да се опре на партньорството си с Русия. След началото на войната в Украйна, реториката на Москва за изграждането на многополюсен свят значително се засилва и в приетата през март 2023 нова Концепция за външната политика на Руската Федерация изрично е записан стремежът и към многополярност.
Някои изводи
Съществуващият международен ред трудно може да бъде дефиниран, тъй като в него едновременно присъстват елементи на еднополюсност (американска доминация в някои сфери), двуполюсност (съревнование между САЩ и Китай), многополюсност (възникване на незападни институции) и липса на полюсност в определени сфери (няма водещи държави в определянето на правила в нововъзникващи сфери като регулиране на изкуствения интелект, климатичното финансиране и други, както и дифузия на определени аспекти на силата). На следващо място, аргумент в посока на това, че вече не живеем в еднополюсен свят, а по-скоро в многополюсен е, че не е необходимо дадена страна да бъде „велика сила“ във всички категории на мощта, за да се смята за „полюс“, което значително разширява броя на възможните „полюси“ в системата. Друга последица от настоящата ситуация е, че дифузията на мощта в системата означава, че днес полюсите имат по-малко влияние, отколкото в миналото. Освен това, в настоящата геополитическа конюнктура, която в Европа е доминирана от войната в Украйна, много страни по света отказват да се присъединят както към западния възглед за сблъсък между демокрацията и авторитаризма, така и към хлабавата антизападна коалиция, водена от Русия и Китай.[xli] Ролята на ключови средни сили и регионални държави, които са подозрителни както към хегемона САЩ, така и към основната изгряваща сила Китай, са тези, чиито възможности могат да променят баланса между двете.[xlii]
Световната система преживява трансформация, в която системните фактори и промени, разгледани по-горе, благоприятстват възхода на незападните играчи, вследствие на което редица от тези страни се ориентират към по-прагматична и настъпателна външна политика, а това, от своя страна, засилва и ускорява пораждането на многополюсност. В рамките на този променящ се ред обединения, като БРИКС, или амбициозни средни сили, като Турция, се очертават едновременно като продукт и двигател на системната промяна, въплъщавайки взаимодействието между структурните фактори и действията на определени играчи (agency).[xliii]
Същевременно, различните им политически интереси и визии, както и недостатъчните ресурси, прави създаването на нов или алтернативен глобален ред от страна на нововъзникващите сили малко вероятно. Не е ясно, дали понякога те критикуват непоследователността в прилагането на действащите правила или се обявяват за създаване на нови правила.[xliv]
Всичко това води до разминаване в оценките какво следва оттук-нататък. Според условно „западната“ гледна точка, предложена от Пламен Тончев, „най-вероятният сценарий изглежда е за свят без солидна архитектура, универсални правила и ясен лидер. Това създава опасна празнота и повишена непредсказуемост. ...Би било безопасно да се предположи, че през следващите години вероятно ще видим високи нива на транзакционни отношения, непостоянни обвързаности и флуидност на световната арена.“[xlv] Един от водещите незападни теоретици на международния ред, Амитав Ачария, предлага далеч по-оптимистично виждане. Според него, страхът от хаос след края на американския ред се основава на две фундаментални грешки: „изминалите около седем десетилетия не бяха толкова добри за всички на планетата, колкото за Запада. И второ, самите принципи за ред не са западни изобретения.“ По думите му, древните велики сили на Близкия изток - Египет, хетите, митаните, Асирия и Вавилон - са развили система, траяла около два века – два пъти по-дълго от „Европейския концерт“ (1815-1914), основаваща се на принципите на равенство и реципрочност.[xlvi] В последната си книга Ачария разгръща и аргументира подробно тези идеи.[xlvii]
Независимо кой от двата възгледа е по-точен, България трябва внимателно да следи, накъде сочи компасът в световните процеси, за да може да намери верния път сред бурното море и дебнещите рифове.
Бележки:
[1] Статията представя резултати от работата по изследователски проект “Балканите и глобалните предизвикателства след 24 февруари 2022” (КП-06-Н90/5, 10.12.2024), финансиран от Фонд “Научни изследвания” към Министерството на образованието и науката. Тя e значително преработена и разширена версия на статията на същия автор: Marian Karagyozov, The International Order After 1945: Three Waves of Change, в 80 Years Since the End of World War II: Changes in International Relations 1945–2025, Dušan Proroković, Rich Mifsud, Rudy B. Baker, Zuokui Liu (eds.), Belgrade, 2025, p. 67–78, DOI: 10.18485/iipe_ww2end80y.2025.ch7.
Източници:
[i] Kishore Mahbubani, The Dangers of Decadence, Foreign Affairs, September/October 1993, https://www.foreignaffairs.com/articles/asia/1993-09-01/dangers-decadence
[ii] Timothy Mitchell, Carbon Democracy: Political Power in the Age of Oil, Verso, 2013, стр. 29-31
[iii] George H. W. Bush Library and Museum. (1991). Address Before a Joint Session of the Congress on the State of the Union. Retrieved from George H. W. Bush Library and Museum: https://bush41library.tamu.edu/archives/public-papers/2656
[iv] Tony Wood, Russia Without Putin: Money, Power and the Myths of the New Cold War, Verso, 2018.
[v] Mearsheimer, J. J. (2022). The Causes and Consequences of the Ukraine Crisis. Retrieved from The Natıonal Interest: https://nationalinterest.org/feature/causes-and-consequences-ukraine-crisis-203182
[vi] Anderson, P. (2025). Regime Change in the West? London Review of Books: https://www.lrb.co.uk/the-paper/v47/n06/perry-anderson/regime-change-in-the-west
[vii] Öner, Ö. (2025). Hegemonsuz dünyada Türkiye. Gazete Oksijen: https://gazeteoksijen.com/yazarlar/ozge-oner/hegemonsuz-dunyada-turkiye-237204
[viii] Kliment, A. L. (2025). Graphic Truth: The US trade deficit with China, from zero to now: https://www.gzeromedia.com/gzero-north/graphic-truth-us-china-trade-howd-we-get-here-anyway
[ix] Ramo, J. C. (2004). The Beijing Consensus. The Foreign Policy Center: https://fpc.org.uk/publications/the-beijing-consensus/
[x] Lascurettes, K. M. (2020). Orders of Exclusion. New York: OUP, p. 238-241
[xi] Mearsheimer, J. (2019). Bound to Fail: The Rise and Fall of the Liberal International Order. International Security, 7-50.
[xii] Vieira, V. G. (2025). From economic to structural power: agential capitalism,. Journal of Political Power, p. 179
[xiii] Sánchez, A. J. (2025). The rise of China and the US-Western Europe alliance: a crack. European Security, p. 28
[xiv] Asian Infrastructure Investment Bank, Who We Are: https://www.aiib.org/en/about-aiib/index.html
[xv] Sánchez, цит. съч., стр. 30
[xvi] Подписан газовый контракт с Китаем, 21.05.2014 г.,
https://www.gazeta.ru/business/news/2014/05/21/n_6168921.shtml
[xvii] Най-подробно за тези процеси вж. Zhao, S. (2025). Empowerment Versus Entrapment: Beijing’s International Anti-Hegemonic United Front Strategy Amid Russia’s Invasion of Ukraine. Journal of Contemporary China, 1–17. https://doi.org/10.1080/10670564.2025.2464423
[xviii] Anderson, цит. съч.
[xix] Додонов, В. [. (2024). Расходы на обслуживание государственного долга и военная активность США: оценка взаимосвязи. Проблемы национальной стратегии, 182-203.
[xx] Secretary Marco Rubio with Megyn Kelly of The Megyn Kelly Show. (2025). U.S. Department of State: https://www.state.gov/secretary-marco-rubio-with-megyn-kelly-of-the-megyn-kelly-show/
[xxi] Anderson, цит. съч.
[xxii] The Globalist. (2025). How China Loses Economic Steam and Global Appeal. https://www.theglobalist.com/china-trade-exports-economy-gdp-investment-just-the-facts/
[xxiii] Ghosh, I. (2020). How China Overtook the U.S. as the World’s Major Trading Partner. https://www.visualcapitalist.com/china-u-s-worlds-trading-partner/
[xxiv] Westcott, L. (2014). China's Economy Overtakes the U.S. as World's Largest. https://www.newsweek.com/chinas-economy-overtakes-us-worlds-largest-276104
[xxv] Joseph S. Nye, “The Future of American Power: Dominance and Decline in Perspective, Foreign Affairs, 89/6 (November/December 2010), pp. 2–12; Joseph S. Nye, “Is America an Empire?,” Project Syndicate (2004). https://www.project-syndicate.org/commentary/is-america-an-empire
[xxvi] Munich Security Report. (2025, February). Multipolarization. Munich Security Conference: https://securityconference.org/publikationen/munich-security-report-2025/, стр. 9-10
[xxvii] Вж. например Stephen G. Brooks and Ben A. Vagle, The Real China Trump Card The Hawk’s Case Against Decoupling, Foreıgn Affairs, March/April 2025, в която авторите твърдят, че САЩ запазват значително икономическо и технологично превъзходство над Китай в 21 набелязани от тях ключови сфери.
[xxviii] Brooks, Stephen G., and William C. Wohlforth. “The Myth of Multipolarity: AmericanPower’s Staying Power.” Foreign Affairs 102/3 (May/June 2023): 76-78.
[xxix] Ashford, Emma и Evan Cooper. “Yes, the World Is Multipolar.” Foreign Policy, 05.10.2023. https://foreignpolicy.com/2023/10/05/usa-china-multipolar-bipolar-unipolar/.
[xxx] Тимофеев, И. (2023), Асинхронная многополярность: управляющие параметры и векторы развития, https://russiancouncil.ru/analytics-and-comments/analytics/asinkhronnaya-mnogopolyarnost-upravlyayushchie-parametry-i-vektory-razvitiya/
[xxxi] Munich Security Report, стр. 14
[xxxii] Sánchez, цит. съч., стр. 27
[xxxiii] Natasha Bertrand, Clare Sebastian and Haley Britzky, Hegseth rules out NATO membership for Ukraine and says Europe must be responsible for country’s security, CNN, 12.02.2025, https://edition.cnn.com/2025/02/12/politics/hegseth-ukraine-rules-out-nato-membership/index.html
[xxxiv] Chas Freeman, The End of Peace in Europe and the Western-dominated World Order?, 22.02.2025, https://chasfreeman.net/the-end-of-peace-in-europe-and-the-western-dominated-world-order/
[xxxv] По Vieira, цит. съч., стр. 179 и цитираната там литература
[xxxvi] Пак там, стр. 180
[xxxvii] Foreign Ministry Spokesperson Wang Wenbin’s Regular Press Conference on August 31, 2023, MFA of PRC, https://www.mfa.gov.cn/eng/xw/fyrbt/lxjzh/202405/t20240530_11347588.html
[xxxviii] Hu Jintao, “Full Text of Hu Jintao”s Report at 17th Party Congress,” China Daily, 24.10.2007, https://www.chinadaily.com.cn/china/2007-10/24/content_6204564.htm.
[xxxix] Xinhua News, “Xi: China to Promote Cultural Soft Power,” China.org, 01.01.2014. http://www.china.org.cn/china/2014-01/01/content_31059390.htm.
[xl] “China Will Not “Export” Chinese Model: Xi,” Xinhuanet, 01.12.2017. http://www.xinhuanet.com/english/2017-12/01/c136793833.htm.
[xli] Munich Security Report, стр. 17-18, 22
[xlii] Vieira, цит. съч., стр. 185
[xliii] Junuguru Srinivas, Future of the BRICS and the Role of Russia and China, London: Palgrave Macmillian, 2022
[xliv] Munich Security Report, стр. 29
[xlv] Tonchev, P. (2025). Fluidity – A Key Feature of the Emerging Global Order. https://www.tovima.com/opinions/fluidity-a-key-feature-of-the-emerging-global-order/
[xlvi] Acharya, A. Reasons to Be Optimistic About a Post-American Order, New York Times, 08.04.2025, https://www.nytimes.com/2025/04/08/opinion/west-american-order-free-trade.html
[xlvii] Acharya, A. (2025), “The Once and Future World Order: Why Global Civilization Will Survive the Decline of the West.” Basic Books, New York
*Авторът е юрист и специалист по близкоизточни изследвания, работи като изследовател в Института за балканистика – БАН.
