След триумфалното завръщане на президента Доналд Тръмп в Белия дом в края на януари 2025 и почти глобалните сътресения от действията на неговата администрация, в европейските столици започва да се усеща все по-остро тревогата от неизвестността.
Ключовите европейски политици се надпреварват да раждат нови и нови идеи, всяка от които по-нереалистична от предишните. Председателят на Европейската комисия, Урсула фон дер Лайден, издига инициативата Европейския съюз да акумулира 800 милиарда евро за отбрана без да е ясно как ще стане това и за какво точно ще бъдат похарчени. Френският президент Емануел Макрон предлага да разпростре френския ядрен чадър над Европа, ако САЩ абдикират от тази си роля. Но Франция притежава 290 ядрени бойни глави срещу 1600 ядрени бойни глави и огромното географско предимство на Русия. Новоизбраният канцлер на Германия Фридрих Мерц пък твърдо настоява за увеличаване на военната помощ за Украйна и държи на членството ѝ в НАТО, макар и в неопределеното бъдеще, след като е ясно, че именно то е главният препъникамък пред всяка инициатива да се сключи примирие между Украйна и Русия. За момента Европа се опитва да играе едновременно срещу световните (и ядрени) суперсили Русия, САЩ и Китай в своеобразен геополитически покер без да разполага с особено силни карти.
Как да разбираме всички тези планове и действия? Дали Старият континент най-после е узрял за суровата истина, че, за да утвърди геополитическата си правосубектност, трябва сериозно да се заеме с укрепването на собствената си отбрана и сигурност? И, което е по-важно, в състояние ли е да направи това?
Случайно ли се провалиха досегашните опити за общоевропейска армия?
Преди да се опитаме да оценим шансовете на ЕС да организира обща система за защита срещу външна агресия е полезно да си припомним досегашните опити в това направление. Историята на европейската интеграция вече познава подводните камъни пред осъществяването на подобни инициативи, но дали това е гаранция, че е възможен друг маршрут?
Отговорът на този въпрос е пряко свързан с преодоляването на съперничеството и недоверието между основните двигатели на интеграционния процес в Европа - Германия и Франция. Това съперничество има дълга история, която може да се проследи още от Наполеоновите войни в началото на XIX век. Взаимната враждебност особено се изостря по време на двете световни войни през първата половина на XX век. В опита за осуетяване на бъдещите конфликти между държавите на стария континент в края на 40-те години на миналото столетие надеждите за мир се имплантират върху икономическото сътрудничество. Инициативата е на френската страна (Жан Моне, Робер Шуман и др.). То първоначално изглежда най-приемливо за доскорошните врагове, но още при първоначалните му етапи се намесва и военно-политическият фактор. Няма как да е другояче в условията на бързо ескалиращата Студена война.
Любопитното е, че в първия договор, официализирал изграждането на европейската икономическа общност (договорът за създаване на Европейската общност за въглищата и стоманата, ЕОВС), една от главните страни победителки от войната, Великобритания, е демонстративно поставена в периферията. В подписания на 19 април 1951 в Париж договор към Франция и Германия се присъединяват Италия, Белгия, Нидерландия и Люксембург. Макар Лондон да участва в преговорите, ултимативната френско позиция за стриктно изпълнение на сроковете за подписването му поставят Лондон в невъзможност да стане учредител на ЕОВС. Френският политически елит начело с генерал Шарл дьо Гол има своите лични причини да не се доверява напълно на английските си колеги.
Всъщност опитите за умиротворяване на Стария континент чрез икономическа интеграция не може да се разглежда изолирано от турболентната международна обстановка през този период. В момента на подписването на договора за ЕОВС вече бушува Корейската война, а около пет години преди това (през март 1946) в колежа „Уестминстър“ в град Фултън, щата Мисури, Уинстън Чърчил е произнесъл знаменитата си реч, в която е нарекъл разделението в Европа „желязна завеса“. В тази си реч Чърчил поставя начело на новия международен ред САЩ и очертава основния приоритет – установяване на специални отношения и на англоезичен съюз между САЩ и Британската империя. Затова съвсем не е изненада подозрението на европейските политици към мотивите на „Даунинг стрийт“ 10 за включване в европейската интеграция.
Всяка от държавите, поставили своя подпис под договора за ЕОВС, има своите явни, но и скрити причини за участието си в него. Особено важни са тези причини за Германия. Нейното по-активно включване в европейските интеграционни процеси е начин за преодоляване на негативите, произтичащи от статуса ѝ на победена държава, а също и за възстановяването на реномето ѝ на надежден партньор. За Белгия, Нидерландия и Люксембург изглежда политически и икономически неизбежно да са част от подобна общност. Това произтича, от една страна, от географското им положение (те са в непосредствено съседство с Франция и Германия), а, от друга страна, от историко-културните, икономическите и инфраструктурните връзки с двата им мощни съседа. Пред Франция стои ясна геополитическа цел – да утвърди лидерската си позиция на континента и да укрепи своята сигурност. Италия пък има интерес да преодолее политическата си маргинализация покрай ролята си в съюза с Берлин и Токио по време на войната и да се идентифицира като част от европейските демокрации при условията на ескалиращата конфронтация между западния блок и доминирания от СССР социалистически лагер.
Тъкмо динамиката на междудържавните и междублоковите конфликти през 50-те години на XX век поражда потребността от преразглеждане на договореното от страните победителки във Втората световна война демилитаризиране на Германия. Пред перспективата за прерастване на Студената война в горещ военен конфликт, както Вашингтон и Лондон, така и Москва са принудени да включат в оперативните си планове и Германия, независимо, че е загубила голяма част от своята самостоятелност, а територията ѝ е поделена между двата военно-политически блока. Ремилитаризирането на Западна Германия обаче няма как да не бъде посрещното с подозрение от Франция, която не е забравила разрушителните последствия от френско-германското военно противопоставяне през първата половина на века. И затова тя се опитва да действа превантивно с проекта за Европейска отбранителна общност.
Това стечение на обстоятелствата само няколко години след падането на Третия Райх предоставя уникален шанс на Германия да си възвърне контрола върху индустрията и националната сигурност. И той е напълно в посоката, което е поело сформираното през 1949 правителство на Конрад Аденауер. Обединяването с ГДР при тогавашните реалности обаче е непостижима цел. То би се изтълкувало като заплаха и би настроило мнозинството от европейските държави, за които раните от войната още не са зараснали, срещу германските опити за завръщане в европейското семейство. Именно Корейската война обезсилва донякъде опасенията от възродена и военно мощна Германия. Основна роля тук играе правителството на Дуайт Айзенхауер, подкрепящо плановете за въоръжаване на ФРГ. Очакванията на Вашингтон са, че ако корейският сценарий бъде повторен на стария континент, една лоялна към западния блок ФРГ може да има ключова роля.
Ремилитаризирането на Германия отново излиза на преден план, но това съвсем не е по вкуса на Париж. Жан Моне, чиито идеи за икономическо обединение на Западна Европа вече се реализират, основателно се бои, че включването на ФРГ в НАТО ще стимулира възстановяването на германския суверенитет и ще е демотивира Бон от активно участие в ЕОВС. Освен това засилването на германските въоръжени сили все още се възприема като заплаха за Франция. Затова Моне предлага нов план, този път в областта на отбраната, която той вижда като следващ етап от евроинтеграцията. Инициативата за Европейската отбранителна общност (ЕОО) е публично оповестена от тогавашния френски министър-председател Рене Плевен и остава в историята като „плана Плевен“.
Идеята на ЕОО е да осуети пълноценното възстановяване на военния и политическия потенциал на Германия, като постави немските военни структури под наднационално командване, което естествено не отговаря на интересите на Аденауер. Той обаче приема участието в ЕОО при условие, че останалите страни членки признаят германския суверенитет, дадат разрешение за членство в НАТО, германските военни подразделения да бъдат третирани като равнопоставени, да се сложи край на окупацията и да се сключи мирен договор.
Подписването на договора за ЕОО става на 27 май 1952 в Париж. Но пакетирането му с инициативата на белгийския министър-председател Пол-Анри Спаак за създаване на Европейска политическа общност (ЕПО), която да подслони под своя покрив и ЕОО, и ЕОВС прави твърде голяма хапката, която трябва да преглътнат френските избиратели. Те не са склонни да подкрепят рискованите планове на прекалено често сменящите се френски правителства. След поражението в Индокитай предпазливостта взема връх и съвсем логично френският парламент отхвърля договора, когато през август 1954 новото правителство на Пиер Мандес-Франс го внася за ратификация.
Какви са изводите от този пръв неуспех за създаване на общоевропейски въоръжени сили?
Първият и може би най-важен извод е, че избраният път за европейска интеграция е достатъчно добър за постигането на икономическа конвергенция между включените в него страни и за постигане на определена степен на взаимно доверие, но има своите политико-военни предели. Независимо, че в редица измерения интересите на европейските държави са сходни, те не съвпадат дотолкова, че да бъдат загърбени базисните елементи на техния национален суверенитет, най-важният от които е вътрешната и външната им сигурност. Гарантирането на тази сигурност, ключов момент от която е отбраната, остават изключителен прерогатив на отделните държави. Трудно е те да се преотстъпят на наднационални структури, формирани по недемократичен начин, които при това са безконтролни и не отговарят пред никого.
На практика това е присъда и над неофункционалистката концепция за европейската интеграция[1]. Според създателите на тази концепция (Ернст Хаас, Леон Линдбърг, Джоузеф Най) преодоляването на недоверието и несигурността между държавите следва да започне чрез сътрудничество в по-малко спорните области и постепенно да се разширява чрез механизма на преливането („spill-over“) към други, по-чувствителни сфери. Това е продължителен процес и при него държавите, оценявайки положително своето сътрудничество и взаимна обвързаност, доброволно приемат, че е в техен интерес да разширят това сътрудничество и да прехвърлят чувствителни елементи от националния си суверенитет на наднационални неполитизирани структури. Така, според теоретичната схема на неофункционализма, международните отношения могат да еволюират и да се разширяват по мирен начин чрез доброволно прехвърляне от страна на отделните държави на ключови техни отговорности и функции върху недържавни институции (икономически и политически структури, съставено от технократи, които действат автономно от излъчилите ги държави).
Вторият извод е, че при формирането на съвместна отбрана, дори на относително малък брой държави със сходни икономически и политически системи, водещи са интересите и мотивите на всяка от тях, а не общите абстрактни принципи, ценности и теории. Дори когато те са достатъчно близки, това не гарантира успех на дълготрайните действия в избраната посока за постигане на общи военно-отбранителни структури, които да заменят напълно националните въоръжени сили.
Третият извод е, че военно-отбранителната интеграция е тясно преплетена с политическата и едната не може да се осъществи преди или независимо от другата. Неслучайно двете инициативи за ЕОО и за ЕПО се провалят едновременно.
И четвъртият извод е, че е необходима достатъчно голяма и непосредствена външна заплаха, която е в състояние да преодолее опасенията и резервираността на отделните държави към толкова високо ниво на взаимна интеграция. Това означава, че те трябва да оценяват всички останали форми на съвместна отбрана и сигурност като недостатъчно ефективни.
Всички тези изводи ни отвеждат към въпроса, дали може да се разчита на колективните отбранителните съюзи, включващи независими държави, които не са готови да станат елементи от обща федеративна или поне конфедеративна структура?
Колективната сигурност и отбрана – реална възможност или път за никъде?
Същността на неофункционализма е в запазването на междудържавните отношения, което предполага не ограничаване на суверенитета, а доброволно прехвърляне на някои суверенни правомощия върху функционални организации. Движеща сила са преди всичко недържавните участници – икономически и политически елити, представители на технократското управление, а не толкова самите национални държави.
За неофункционалистите интегративното сътрудничество, основано на успехи в сфери на т.нар. „нисша политика“, може да доведе до сътрудничество в други сектори на политиката, включително в сфери на т.нар. „висша политика“. Под „нисша политика“ те разбират политически дейности, които не провокират противоречия.
Ернст Хаас лансира понятието „процес на преливане“ (spillover effect). Смисълът, който се влага в него е, че положителният опит, натрупан при осъществяване на интегративното сътрудничество, може да доведе до още по-интензивно сътрудничество, формирайки по този начин позитивен цикъл на интеграцията. Преливането обаче е възможност и в никакъв случай не е автоматично. То зависи от волята и решенията на правителствата и другите заинтересовани участници в интеграционния процес.
Най-общо казано, европейската интеграция през погледа на представителите на школата на неофункционализма е процес, при който дадено действие, свързано с постигането на определена цел, създава ситуация, при която първоначалната цел може да бъде постигната само чрез предприемане на следващи действия, които от своя страна се нуждаят от други по-нататъшни. По този начин интеграцията се разпростира върху все повече нови сектори и области на сътрудничеството и така се постига ефектът на преливането
Колективната сигурност и отбрана – реална възможност или път за никъде?
В своето изследване, озаглавено „За химерата, наречена „колективна сигурност“[2], българският социолог Благовест Георгиев подлага на пространен анализ двете възможни доктрини за постигане на относителна външна (отбранителна) сигурност на държавите – основаната на ценностен (идеологически) фундаментализъм колективна сигурност и насочената към постигане на баланс на силите и базирана на следването на националния интерес „реална политика“ (realpolitik). Макар да се представят като алтернативни, тези два пътя имат някои допирни точки. Но в историческа перспектива не е възможно да се оценят като равнопоставени. Примерите и коментарите, направени от автора на изследването, са времево ограничени от събитията и дипломатическите усилия от първата половина на XX век, но те имат висока степен на адекватност и в по-широк геополитически контекст.
Принципът за приоритет на националния интерес и на тази основа за постигането на баланс на силите може да бъде проследен назад във времето до сключването на Вестфалския мирен договор през 1648. Отделни изводи в този смисъл обаче може да се намерят още в разсъжденията на Тукидид. Според летописеца на Пелопонеската война, най-сигурната връзка не само между държавите, но и между хората е близостта или съвпадението на техните интереси. Друг знаменит застъпник на този принцип е кардинал Ришельо, който, въпреки високия си църковен сан, в качеството си на пръв министър на Людовик XIII, поставя държавния интерес (Raison d`Etat) по-високо от всякакви други съображения. „Интересите на държавата и интересите на религията - твърди той - са две съвършено различни неща“.[3]
Вестфалският мирен договор обаче е основополагащ за съвременните разбирания на тази материя. В него са синтезирани както изводите от различните схващания за същността на отношенията между държавите, така и практическите поуки от нескончаемите войни и религиозните междуособици на Стария континент. Този договор, който е своеобразна квинтесенция на горчивия опит от Тридесетгодишната война в Eвропа и от Английската гражданска война (1642-1649), прокламира идеята, че националните държави притежават суверенен контрол не само върху своите вътрешни дела, най-важното от които по това време е религията, но имат право и на външна сигурност. Тези идеи залягат в основата на днешното разбиране за националната сигурност, като се акцентира върху мира и стабилността на установените международни отношения в качеството им на основни принципи в системата от междудържавни връзки. Разбира се, настоящите концепции за националната сигурност са много по-детайлно разработени. В тях са включени и съвременните схващания за националния суверенитет, за ролята на международното публично право, както и за международните организации и институции.
Идеите за колективната сигурност се появяват доста по-късно и са продукт на големите идеологически конструкции през XIX и XX век – комунизма, антикомунизма, национал-социализма, глобализма, неолиберализма и пр. В тази концепция прозира по-скоро месианското светоусещане за всеобщност на застъпваните ценности и претенциите за непогрешимост. За нея като че ли най-подходящият лайтмотив е Хегеловото „ако фактите не се съгласуват с теорията, толкова по-зле за фактите“.
Най-синтезирано същността на тази нагласи може да се види в предложения от 28-ия президент на САЩ Удроу Уилсън универсален модел на външна политика, изразена в знаменитите 14 точки, представени от него в речта му от 8 януари 1918, година след включването на САЩ в Първата световна война[4]. Според Уилсън САЩ като единствената идеалистическа нация, която не преследва никакви материални изгоди от войната, има пълното морално право да наложи принципите на новия световен ред (демокрация, колективна сигурност и самоопределение на народите), както и да учреди инструмента за опазването на тези принципи – Обществото на народите. Единствено в такава рамка може да става дума за колективна сигурност. Тази „система на колективна сигурност е преди всичко система на отношения, целящи да защитава не отделни държавни интереси, а принципи, абстрактни формулировки и норми на поведение, включително и самата себе си като такава норма. Тъй като принципът, нормата, издигнати до универсална ценност имат приоритет над конкретния държавен интерес, държавата, следваща тези принципи и норми, има задължението, легитимирано като право, да ги налага с пряка материална сила.“[5] Това логично води до необходимостта от световен жандарм, който да прилага тази материална сила. Веднага обаче възниква въпросът кой е в състояние да го упълномощи за тази му роля и не компрометира ли това самата философия за подобна колективна сигурност (и отбрана)? А какво ще последва, ако самият световен жандарм започне да нарушава международния ред?
Между тези два полюса се разполагат и други идеи и инициативи, но въпросът е, дали двете нагласи могат да се съвместят по конструктивен начин така, че да се подкрепят взаимно, а не единият да доминира над другия?
Както подсказва историческият опит, отговорът на този въпрос е по-скоро отрицателен. Държавата като основен институт на политически организираните общности, живеещи върху определена територия, притежава системни характеристики, които не се свеждат до качествата на формиращите я елементи – икономика, език, финансова система, религия, правораздаване, здравеопазване, образование, история, традиции и др. Ключови измежду тези характеристики са формата на управление и осигуряването на сигурността на гражданите. Тяхното „внасяне“ отвън, било чрез използване на твърда или на мека сила, рядко е успешно, ако останалите компоненти на държавността не могат да ги разпознаят като свои. Историческите примери са на практика неизброими. Това е едно от обяснението защо окупацията или колонизирането, дори когато продължават десетилетия или векове, рядко успяват да наложат чуждия модел на социална организация, освен в случаите на продължителен и безкомпромисен геноцид над местното население, както е при европейското завоюване на Северна и Южна Америка или на Австралия. Това обяснява и защо поставянето на абстрактни политически ценности, дори и не съвсем чужди на държавата, като еталон за нейните действия или като критерий за приобщаването ѝ към ценностно дефиниран световен ред, е слабо продуктивно.
Приложени към системата за създаване на колективна отбрана на ЕС, тези разсъждения водят до логичния отговор. Икономическата интеграция, ако е взаимно изгодна, може да е успешна за дълъг период от време без да представлява заплаха за самостоятелността и геополитическата правосубектност на националните държави. Тя може да е и адекватно средство срещу военни или други враждебни действия между икономическите партньори. Но поставянето на ценностния (идеологическия) фундаментализъм, който по условие надхвърля икономическото сътрудничество, за водещ принцип на интеграцията рано или късно ще влезе в колизия с държавния интерес. Това е критичната точка, в която двете визии за обединена Европа (Европа на нациите и федеративна Европа) тръгват в диаметрално противоположни посоки. Отвъд тази точка разговорите за обща европейска отбрана стават безпредметни, защото осигуряването на външна или вътрешна сигурност на гражданите е финална функция на държавата, а не обратното. Следователно, за обща европейска отбрана би било възможно се говори едва когато бъде решен положително въпросът за това, може ли Европейският съюз да се трансформира в единен политически субект, т. е. в държава, дори да е в някои от по-хлабавите ѝ форми на федерация или конфедерация.
Всички тези разсъждения не отнемат правото на съществуване на отбранителните съюзи. Колективната сигурност (и отбрана) има обаче един съществен недостатък – „практическата невъзможност тя винаги да зачита националните интереси на всички участващи държави, особено на по-малките.“[6] Ако за даден период от време националните държави имат близки интереси или цели, няма никаква пречка за сключването на временни съюзи срещу актовете на агресия, нито пък срещу поемането на споделени рискове, водени от убеждението, че агресията е зло. Това е пример за наличието на допирни точки между двете, споменати по-горе доктрини за постигане на външна сигурност (отбрана) на различни (а понякога дори твърде различни) национални държави. Антантата, Съюзниците, Тристранният пакт (Рим, Берлин и Токио), НАТО, Варшавският договор, както и много сходни съюзи в по-отдалечени исторически епохи, доказват това. Но при всички тях водещ си остава националният интерес. И когато се поставят на везните съюзническите ангажименти и реалните рискове, които държавите поемат, става ясно, че подобни договори за съвместна отбрана невинаги имат положителен баланс. Най-болезнените поуки за България са националните катастрофи през миналия век и особено присъединяването ѝ към Тристранния пакт. Тъй наречената „символична война“, обявена на САЩ и Великобритания на 13 декември 1941, не само влиза в колизия с българския държавен интерес, но и води до реални разрушения в София, Перник, Пловдив, Карлово, Стара Загора, Русе, Кюстендил и др., както и до хиляди убити, ранени и безследно изчезнали български граждани.
Заключение
Поради по-високата степен на обвързаност на държавите и наличието на оръжия за масово поражение, днешните реалности са далеч по-сложни и правят много по-трудно вземането на решение, дали и как да се оценят силните и слабите страни на колективната сигурност. От една страна, ЕС се нуждае от собствена система за колективна сигурност и отбрана, за да засили международната си тежест и авторитет. От друга страна, членството на мнозинството от неговите страни членки в НАТО играе демотивираща роля. Но основната причина е в неизяснения характер на самия Европейски съюз – той не е нито типична международна организация, нито общ политически клуб, нито квазифедерална държава.
Тази му неопределеност поражда сериозни трудности при задаване на посоката за усъвършенстване на неговото устройство и функциониране, както и при по-нататъшното разработване на механизмите за гарантиране на външната сигурност на държавите членки – тяхната отбрана.
Бележки:
[1] Виж по-подробно и Аврейски, Никола, 2007, Различните визии за Европа, сп. „Геополитика“, бр. 3/2009, с. 95-106
[2] Виж Георгиев, Благовест, 2017, За химерата, наречена „колективна сигурност“, София, изд. Парадигма.
[3] Wilson, Peter H., 2009, Europe`s Tragedy. A History of the Thirty Years War, Penguin Books, p.396.
[4] Виж по въпроса и Димитров, Борис, 2018, 14-те точки на Удроу Уилсън и раждането на „Американския век”, сп. Геополитика, бр. 3/2018, https://geopolitica.eu/2018/169-broy-3-2018/2853-14-te-tochki-na-udrou-uilsan-i-razhdaneto-na-amerikanskiya-vek
[5] Георгиев, Благовест, 2017, За химерата, наречена „колективна сигурност“, София, изд. Парадигма, с.35.
[6] Аврейски, Никола, 2024, Концепции за Европейската сигурност. Опитът на Европа в разрешаването на проблема за своята сигурност, София, изд. Авангард Прима, с. 132.
*Институт по философия и социология на БАН
