Геополитическите аспекти на „Третата конгоанска война”

В края на този месец, движението М23, възникнало през 2012 от остатъците на т.нар. Конгоанско обединение за демокрация RCD (което оглави бунта срещу централната власт през 1998, довел до Втората конгоанска война, продължила до 2003), започна мащабна настъпателна операция в провинция Северно Киву, като успя само за няколко дни да овладее няколко ключови точки в Гома и около него, включително летището и телевизионния предавател. Бунтовниците завладяха и съседните градове Саке и Минова, след което започнаха постепенно да се придвижват в Южно Киву към провинциалната столица Букаву и калаените рудници в Нябибве. В резултат от сблъсъците, беше подпален затворът Мунзензе, откъдето избягаха три хиляди затворници, което само задълбочи хаоса, възникнал не само в североизточната част на ДРК, но и в столицата Киншаса. Там недоволните от бездействието на международната общност граждани, атакуваха посолствата на редица западни държави, включително тези на САЩ и Франция. Както правителството в Киншаса, така и повечето западни анализатори, твърдят, че зад гърба на бунтовниците от М23 стои режимът на съседна Руанда. Вече повече от трийсет години той се ръководи от Пол Кагаме (сложил края на геноцида в тази страна през 1994), който беше преизбран за четвърти пореден път за президент през юли 2024 с 99,15% от гласовете, при това без никой на Запад да изрази съмнение относно честността на изборите.

Корените на конфликта

Истината е че ескалацията на напрежението в източната част на ДРК започна много преди появата на плашещите заглавия в медиите. Ще припомня, че М23 за първи път завзе Гома още през 2012, т.е. малко след създаването си. Година по-късно организацията претърпя сериозно военно поражение от конгоанската армия, но успя да се възроди през 2021, а през 2022 започна постепенно да разширява контролираните от нея зони. Впрочем, бихме могли да се върнем още по-назад, към периода на Втората конгоанска война (1998-2003) или дори към времената на т.нар. „Белгийско Конго“ (1908-1960), когато се формират етническите предпоставки за днешната ситуация.

През по-голямата част от историята си, регионът около езерото Киву в Източно Конго е полиетнически. Въз основа на езиковата им общност, част от населяващите го етноси могат да бъдат обединени в условната група на говорещите езика „киняруанда“ (десет милиона души, живеещи в Руанда, Уганда, ДРК и Танзания). Тези хора имат различна етническа идентичност – някои са „хуту”, други – „тутси”, или пък по-малко познатите „тва“. Тъй като другите етнически групи, населяващи Конго, на битово (а понякога и на политическо) ниво, не смятат „киняруанда“ за автохтоннно (т.е. коренно) население, това води до постоянни търкания и конфликти. Самите „киняруанда“, които живеят в ДРК, се стремят да демонстрират общността си именно с Конго, а не с Руанда, затова често се обозначават с различни топоними, като „банямуленге“ например, т.е. хора от планинското плато Муленге в конгоанската провинция Южно Киву.

Тук е мястото да отбележа, че въпросът за „автохтонността“ не е само теоретичен. На битово ниво, разбирането за това, кой е „коренен жител“ и кой не, често определя реалния достъп до ресурси в страната. А тъй като съотношението на силите между различните етнически групи по места се променя постоянно, също както и общата политическа ситуация в ДРК, основаващите се на автохтонността идентичности също търпят промени. Така например, живеещите в района на Гома „хуту“ се смятат за по-местни, отколкото „тутси“, а една от причините за това е, че двата етноса се появяват в източната част на ДРК по различно време. Първата вълна преселници се заселват в провинция Киву още преди идването на германските и белгийски колонизатори в Конго. Втората вълна пък е част от политиката на колониалните администрации, които се нуждаят от лоялни администратори на място (като „банямуленге” например), както и от работна ръка в плантациите, каквато недостига в Киву.

През 1959-1963 в съседна Руанда избухва своеобразна революция, в резултат от която контролираната от белгийците територия Руанда-Урунди, доминирана от етноса „тутси” се превръща в независима република, чието политическо ръководство обаче се оказва в ръцете на съперничешия етнос „хуту”. В резултат от това, на мнозина „тутси” се налага да бягат от Руанда и да търсят убежище в конгоанската провинция Киву.

Накрая, след геноцида в Руанда, осъществен през 1994, когато бойни групи на „хуту” започват масово изтребление на „тутси”, част от участниците в тези бойни групи емигрират в източната част на Конго за да избегнат наказание за извършените от тях кланета, което също допринася за дестабилизацията на региона.

На свой ред, конгоанските власти реагират различно на последователните мигрантски вълни от Руанда, съобразявайки се с моментната политическа конюнктура. По правило, става дума за промяна на закона за гражданството така, че отделни групи да бъдат лишени или – напротив – да получат политически права, особено в навечерието на поредните избори. През 1981 например, е приет закон, в който като „граница на признаване на статут на коренно население” се приема 1885, което позволява мнозинството от принадлежащите към „банямуленге” да бъдат лишени от право да гласуват на изборите през 1982 и 1987.

Както можеше да се очаква, тази изкуствено наложена политическа и социална изолация създаде (и продължава да създава) благодатна почва за мобилизиране на масите за борба срещу управляващите, под един или друг предлог. Така например, през 1990-те години, мнозина конгоански „тутси“, които заради неясното си гражданство, не се чувстваха силно обвързани с Конго, се включиха в „Патриотичния фронт на Руанда“, ръководен от Пол Кагаме, установил контрол над Северна Руанда и по-късно сложил край на геноцида, влизайки в столицата Кигали. Няколко години по-късно пък, „банямуленге“ подкрепиха „Алианса на демократичните сили за освобождение на Конго“ на Лоран-Дезире Кабила, благодарение на което новите власти в Руанда успяха частично да решат проблема с избягалите в Конго „хуту“.

На свой ред, последните създадоха т.нар. „Демократични сили за освобождение на Руанда“ (FDLR). Появата на отделни формации на „хуту“ и „тутси“ в Източно Конго на практика изнесе противопоставянето помежду им, довело да геноцида през 1994, извън границата на Руанда към източната част на ДРК. Което позволи то да бъде използвано в интерес както на конгоанските, така и на руандийските власти.

Споменавам всичко това в контекста на сегашната ситуация само за да покажа, колко композитни, пъстри и разнопосочни са интересите на уж родствените етнически групи, живеещи в района на езерото Киву. Напрежението в региона се запазва вече дълги години и там действат множество въоръжени групировки. И макар че управляващите в Киншаса и Кигали ти смятат за свои „проксита“, истината е, че не са в състояние да ги контролират напълно, тъй като те се ръководят от собствена логика, основаваща се на „моментната полза“ и интересите на локалната, а не регионална политика.

От другата страна на конгоанската граница – в Руанда – въпросът за автохтонността има собствена специфика. Тамошните власти смятат, че отделянето на „баняруанда“ (т.е. хората, родени в Руанда) от „киняруанда“ (т.е. хората, говорещи руандийски език) е резултат от необмислената политика на бившите колонизатори и затова определят сегашните междудържавни граници в региона като изкуствени. Нещо повече, открито се твърди, че навремето тези земи просто са били отнети от Руанда, в резултат от което „от обширна страна, простираща се от Източно Конго, до Южна Уганда и Северозападна Танзания, Руанда е превърната в малък хълм в Централна Африка“ (както заяви през 1996 тоавашният  руандийски президент Пастьор Бизимунго). На практика обаче, източната част на Конго никога не е била под контрола на управляващите в Руанда – нито преди колониалния период, нито след него. При всички случаи, идеята за т.нар. „Голяма Руанда“ продължава да подклажда „реваншистки“ настроения сред руандийския елит.

Ето защо не е изненадващо, че в Конго подозират съседите си, че се стремят да създадат в Киву сепаратистка „вулканична република“ (République des Volcans), осигурявайки си по този начин достъп до критично важните ресурси, с които е богат регионът. Впрочем, самите бунтовници също способстват за налагането на този наратив, лансирайки тезата, че „ако не беше колонизацията, в Африка нямаше да има изкуствени териториални образувания, а вместо днешното Конго щеше да съществува Бвиша – трансвулканичната провинция на древна Руанда“ (думите са бившия бунтовнически лидер Лоран Нкунда). Тоест, от дълго време са налице достатъчно предпоставки за конфликта на между- и дори на вътрешноетническа почва, в зависимост от променящата се политико-териториална или лична лоялност на една или друга местна групировка.

Кои са днешните бунтовници

За да си отговорим на въпроса, кои всъщност са бунтовниците от М23, се налага на проследим еволюцията на бунтовническите групировки в източната част на ДРК. В резултат от Първата конгоанска война (1996-1997) бунтовниците-„тутси“, начело с Лоран Кабила, ползващи се с откритата подкрепа на Руанда и Уганда, успяха да свалят конгоанския диктатор Мобуту Сесе-Секо, управляващ страната от 1965 с помощта на Запада, чиито ценен съюзник бе по време на студената война. След нейния край обаче, той се оказа безполезен, което позволи на Кабила да оглави ДРК. Проблемът обаче бе, че в Конго го смятаха за протеже на съседна Руанда и когато той се опита да се освободи от този си имидж, това постави началото на Втората конгоанска война, за която споменах в началото.

Руанда и, отчасти, Уганда отново успяха да създадат движение, разчитащо на подкрепата им, в лицето на „Конгоанското обединение за демокрация“ (RCD), съставено от представители на „тутси“. Но след като конфликтът се оказа в задънена улица (отчасти заради интервенцията на регионалните сили на Общността за развитие на Южна Африка – SADC, и ЮАР), „обединението“ се разпадна, а поделението му в град Гома се трансформира в самостоятелна фракция. При това реалният контрол над Северно и Южно Киву се осъществяваше от руандийските военни. В крайна сметка, през 2002, в Сан-Сити бе подписано споразумение, позволяващо на сина на покойния Кабила – Жозеф, да запази властта в страната, а контролиращата Гома фракция на RCD и създаденото с подкрепата на Уганда „Движение за освобождение на Конго“ (MLC), което действа в Северно Конго, се сдобиха със статут на пълноправни политически субекти. След това военните части на Руанда и Уганда най-сетне напуснаха страната.

Победата на Жозеф Кабила на президентските избори през 2007 доведе до остри сблъсъци в столицата Киншаса с привържениците на MLC и ново въстание в Източно Конго, иницирано от „тутси“, в лицето на „Националния конгрес за народна защита“ (CNDP), наследило фракцията на RCD в Гома. Нито военните, нито разположените междувременно миротворчески сили не успяха да спрат настъплението на „Конгреса“, който постави под контрол ключовите находища и логистични маршрути в района, макар и да не успя да превземе Гома (заради недостатъчната подкрепа на местното население). След затихването на конфликта, в резултат от постигнатото през март 2009 споразумение между „Конгреса“ и властите в Кинщаса, CNDP получи официален статут на политическа партия, а пък Кабила запази президентския си пост.

На парламентарните избори през 2011 „Конгресът“ претърпя пълен провал, но Кабила остана президент, въпреки че загуби цялата си подкрепа в Източно Конго. Опитвайки се да предотврати възможно въстание, той реши да прехвърли бившите бунтовници от „Конгреса“ (които по това време вече бяха „интегрирани“ в конгоанската армия) от източната част на страната и, паралелно с това, да арестува водача им Боско Нтаганду за да го предаде на Международния наказателен съд в Хага. Именно това обаче доведе до подновяването на въоръжения конфликт. В резултат се появи и движението М23, наречено така, защото според участниците в него, правителството е нарушило условията на договора от 23 март 2009.

Макар че М23 разполагаше с по-малко бойци от „Конгреса“ (едва 300 човека, при създаването си през април 2012), то на практика повтори пътя му и дори успя да превземе за кратко Гома през ноември 2012. Това обаче се оказа прекалено за международната общност, положила всички усилия за да да нанесе година по-късно военно поражение на М23, което – както изглеждаше тогава – трябваше окончателно да прекрати съществуването му

Осем години по-късно обаче (през ноември 2021) движението внезапно „възкръсна от пепелта“. Преминавайки границата между Руанда и ДРК, бунтовниците отново се оказаха в Северно Киву, както и през 2012, стартирайки експанзията си с овладяването на град Рутшуру, на 30 километра от Руанда, където живеят както „тутси“, така и „хуту“ (мнозина от които се преселиха там след геноцида в Руанда). Контролът над Рутшуру гарантира сериозни финансови постъпления на онзи, който го осъществява, тъй като в местното находише Луеше се намират едни от най-големите в света запаси от ниобиев оксид (изключително необходим за нуждите на електрониката, авиационната и космическа техника, ракетостроенето и т.н.), както и няколко златни мини. Тук е мястото да напомня, че ниобият и танталът са петото най-значимо перо в износа на Руанда и девето по значение в света (Руанда осигурява 3,5% от този износ в световен мащаб, а Конго – под 2%).

Благодарение на силната вулканична активност, провинциите в зоната на езерото Киву са много богати на най-търсените на световните пазари минерали. В Северно Киву например се добиват тантал, каситерит, волфрам, злато, диаманти, турмалини и ниобий. Проблемът обаче е, че липсва каквато и да било прозрачност по отношение на добива, който се осъществява предимно ръчно, без необходимите мерки за екологичен, трудов, а много често и без всякакъв контрол.

Предвид ескалиращото съперничество за критични ресурси, вниманието на международната общност към Конго само влошава конфликтната ситуация в региона. Между 35 и 40% от приходите на ДРК зависят от износа на различни минерални суровини, а самият рудодобивен отрасъл е основния източник за икономически растеж и повишаване на БВП на страната. В същото време обаче, договорите с властите в Киншаса невинаги означават, че инвеститорите ще получат реален достъп до ресурсите, тъй като, дори и в рамките на една провинция, може да им се наложи да се „отчитат“ и пред местните политици, конгоанските военни, локалните въоръжени групировки и, накрая, пред бунтовниците – прокси на съседна Руанда.

През последните години сенческият износ на суровини от региона (без значение чрез кого се осъществява) нараства, а не намалява. Търсенето на критично значими минерали постоянно се увеличава. А в източната част на ДРК са разположени около 2500 различни мини, всяка от които е източник за съществуването на местните групировки и допълнителна причина, поради която ситуацията в региона почти не се е променила от дълги години насам.

Междувременно, след 2021 дискусията относно „критичните минерали“ в ЕС и САЩ придоби по-осезаеми очертания: беше формулирана ясна стратегия, активно започнаха да се формират партньорства с държави като Руанда и ДРК, предприемат се мерки за повишаване сигурността на веригите за доставка на критично важни суровини, както и стъпки за създаване на съвместни платформи за покупки. Ще напомня, че тъкмо по това време станахме свидетели и на „чудодейното“ възраждане на М23. И макар че няма как да сме напълно сигурни, можем да предположим, че поддържането на тесни връзки между западните държави и Руанда, като минимум, позволява на Кигали да действа достатъчно уверено и без сериозни притеснения за международния си имидж. Можем да предположим и, че Руанда осъществява косвен контрол над добива на ресурси в източната част на ДРК, използвайки за целта М23, чиито сериозни успехи съвсем пряко зависят от военната и логистична подкрепа на режима в Кигали. И, ако това е така, западните партньори вероятно разглеждат Руанда като по-предсказуем партньор, който е в състояние да гарантира ресурсните им интереси в региона – нещо, което в течение на дълги години, не можа да стори правителството в Киншаса, намиращо се прекалено далеч от епицентъра на събитията.

Нещата обаче не са чак толкова прости. Постепенното разширяване на зоната, контролирана от движението М23, увеличава и възможностите му да облага с данъци местното население: според данни от края на 2023, това осигурява почти 70 хиляди долара месечно. Този източник на приходи, наред с продукцията на локалното натурално стопанство, играе доста по-голяма роля за подсигурявана на съществуването на М23, отколкото контрола над минералните ресурси, чиято „монетизация“ не е толкова бърз и контролиран от бунтовниците процес. От което пък следва изводът, че добивът на минерални суровини наистина би могъл да е катализатор на конфликтите в Източно Конго, както и фактор за прекия интерес на регионалните и извънрегионални играчи, но едва ли е единствената причина за конфликта, тъй като М23 очевидно има и други възможности да печели от контрола си над източните части на ДРК.

Защо конфликтът ескалира именно сега

След като „възкръсна“, М23 постепенно концентрира усилията си за да си осигури максимално благоприятни условия за решаващ пробив. За целта, движението действаше активно, но без да преминава онази червена линия на ескалация, която би накарала международната общност да обърне същото внимание на случващото се в Източно Конго, както през 2012-2013, което доведе до военното поражение на М23.

През май 2022 бунтовниците за първи път изпробваха силите си, опитвайки се да превземат Гома, но получиха отпор от конгоанската армия и миротворческите сили на ООН. На следващия месец пък провокираха локална хуманитарна катастрофа край границата с Уганда, овладявайки град Бунагана, откъдето избягаха хиляди хора, включително войници от правителствените части. Това позволи на бунтовници да поставят под контрол търговските потоци межде ДРК и Уганда, което значително укрепи позициите им. В резултат, през февруари 2023 те успяха да превземат градовете Мшаки и Рубая, което пък им осигури контрол над находищата, където се добива почти половината от целия обем колумбит и танталит в Конго. Разширяването на територията им в Северно Киву позволява М23 постепенно да увеличава и числеността на бойците си.

Паралелно, през цялото това време, се водеха различни преговори и се предприемаха посреднически усилия. Така, през април 2022 правителството на ДРК склони да преговаря директно с различните бунтовнически групировки в Найроби, но разговорите се оказаха безрезултатни. През юли 2022, съседна Ангола се опита да посредничи за прекратяване на кръвопролитието, но постигнатото с нейна помощ споразумение за спиране на огъня многократно бе нарушавано и от двете страни. През март 2023 бе постигнато ново споразумение, но и то не продължи дъло. През декември с.г. пък се провалиха преговорите между ДРК и Руанда, което очаквано изостри и ситуацията в провинция Киву.

Междувременно в конгоанското общество нарастваше недоволството от „бездействието“ на миротворческите сили на ООН. Така, през август 2022, в Гома и околностите му, започнаха протести против Мисията на Световната организация за стабилизиране на ситуацията в ДРК (MONUSCO), създадена още през 1999 и оказала се най-скъпата в цялата история на ООН. През август 2022 тя бе подсилена с регионален военен контингент на Източноафриканската общност (ЕАС), но той бе разположен в Южно, а не в Северна Киву. При това действията на миротворците не водеха до изтласкването на бунтовниците, а по-скоро до „съвместно съществуване“ между тях и силите на М23 – както беше в Бунагана например. Освен това местното население смята миротворческите контингенти от Бурунди и Кения за почти същите „окупатори“, като свързаното с Руанда движение М23.

В крайна сметка, през декември 2023 правителството на ДРК поиска изтгелянето на частите на ЕАС. Пак тогава, след настойчивите призиви на конгоанският президент Феликс Чисекеди, Съветът за сигурност на ООН прие резолюция за изтегляне на мисията MONUSCO от Южно Киву и ограничаване на активността и в останалите провинциии, като тя бе напълно изтеглена оттам в края на 2024.

Очевидно, провалите на международните миротворчески мисии, проточването и безперспективността на преговорните процеси, без оглед на това, кой стоеше зад тях и кой се опитваше да оказва натиск върху Руанда и ДРК, се оказаха в полза на М23. Макар че в редиците на движението продължаваше да липсва единство, участниците в него осъзнаваха, че „моментът за пробив“ наближава. Дори присъствието в региона на миротворците от SADC, които замениха контингента на ЕАС, не се оказа непреодолима препятствие пред тях. Както знаем, ЮАР има множество собствени проблеми и противоречия и управляващите там не са склонни да се ангажират прекалено със събитията в ДРК. Местната общественост смята жертвите, дадени от южноафриканските части за неоправдани, а самите тях – за недостатъчно подготвени за толкова сложна операция.

Междувременно, през 2024, М23 съумя да осъществи необходимата подготовка, осигурила успеха на стремителното и настъпление към Гома през януари 2025. Ще припомня, че през февруари 2024, бунтовниците влязоха в град Шаша, през който Гома се свързва с останалия свят. Всъщност, те още тогава почти превзеха и Саще, който окончателно се оказа под техен контрол през 2025. Още през май 2024 половината от територията град Масиси в Северно Киву се контролираше от М23.

Както изглежда, М23 (а, вероятно, и Руанда) са успели да направят необходимите изводи, от поражението, което претърпяха през 2013. Както посочих по-горе, основният проблем тогава беше, че движението нямаше нито политически лидер, нито собствена програма, ако изключим общите призиви за революция на цялата територия на ДРК. Сега нещата изглеждат различни. В Гома се появи Корней Нангаа, който в течение на няколко години оглавяваше Националната избирателна комисия на ДРК и тъкмо той подвърди победата на президента Феликс Чисекеди на изборите през 2018, въпреки съмненията на мнозина относно резултата от тях. През 2023 обаче, разногласията му с Чисекеди го накараха открито да се обяви против действащия държавен глава и, на практика, да се присъедини към М23. Така той стана първата политическа фигура от национален мащаб в редиците на бунтовниците, която при това не е свързана с „тутси“. Освен нова Нангаа има собствена визия относно ситуацията в страната. Според него: „В Конго възникнаха множество въоръжени групировки, защото тук няма държава. А ние искаме да възстановим държавата“.

Това означава, че основната цел на сегашната фаза на конфликта може да стане борбата за място в централната власт в Киншаса. Което пък ни връща към траекторията на Първата конгоанска война. Както изглежда, докато повечето от многобройните и потенциални медиатори и посредици – отхвърлената Турция, провалилата се Ангола, или понеслата сериозни имиджови щети Южна Африка (което вече намери израз във влошаването на отношенията и с Руанда), както и дипломацията на извънредните срещи на ЕАС и SADC, или пък „совалковата дипломация“ на Франция – търсят различни решения и действат отделно един от друг, опитвайки се попътно да решат собствените си проблеми, М23 действа много по-уверено, като очевидно се стреми да си гарантира постоянен контрол над Източно Конго, както и да разполага – като миниум – с доверен съюзник в Киншаса.

Новите посредници и шансовете за прекратяване на конфликта

Междувременно, след организираната през март 2025 от Катар среща между президентите на ДРК и Руанда в Доха, Феликс Чисекеди и Пол Кагаме призоваха за „незабавно и безусловно“ прекратяване на огъня в Източно Конго. Разбира се, заявлението на двамата не решава нито мащабните проблеми със сигурността в зоната на конфликта, нито самия проблем на източните региони на ДРК, но пък потвърди желанието на Катар отново да действа като посредник, включително и в тази част на света.

Всъщност, срещата в Доха изненада мнозина, въпреки че през последните месеци Катар поддържаше постоянни контакти с лидерите на Руанда и ДРК, особено предвид факта, че през март, под егидата на Ангола, която в момента председателства Африканския съюз, трябваше да се проведат и преговори между конгоанското правителство  и бунтовниците от доминирания от М23 „Алианс на река Конго“ (L’Alliance fleuve Congo, AFC). Това трябваше да стане в анголската столица Луанда, но в крайна сметка представителите на бунтовници обявиха, че няма да участват в тях, след като ЕС също наложи санкции на Руанда, а в отговор властите на тази страна скъсаха дипломатическите си отношения с Белгия, смятана от тях за инициатор на санкциите.

Именно поради това срещата в Доха между президентите на ДРК и Руанда, чиито домакин беше емирът на Катар бе оценена от някои наблюдатели като сензация, макар че това едва ли е така. Катарците поддържат тесни връзки с Руанда и запазват добри отношения с правителството в Киншаса, освен това в последно време активно се позиционират като международен посредник, прокарвайки при това собствените си интереси. В конкретния случай обаче, инициативата на Катар не цели да замени инициативите на африканските държави, включително тези на Ангола и Кения.

Що се отнася до текущите и бъдещите перспективи за разрешаване на конфликта в Източно Конго, въпросите продължават да са повече от отговорите. На първо място, за спазването на прекратяването на огъня се изисква съгласието на всички ангажирани в него играчи, включително и бунтовниците. А дори това да се случи, не е ясно, доколко и докога ще бъде спазвано примирието. В края на краищата, кризата в ДРК продължава вече прекалено дълго и досега не бяха намерени подходящи решения за урегулирането и. В момента бунтовниците надделяват над правителствените сили и контролират два големи града в източната част на ДРК – Гома и Букаву(шестия и седмия най-големи конгоански градове) и поне досега Киншаса не съумява да постигне съществена промяна на тази ситуация.

Нещо повече, вместо да търси реални стратегически решения, конгоанското правителство продължава да повтаря старите си грешки, разчитайки на помощта на западните държави (които няма как да гарантират мира в изтощената от постоянни войни страна) и наивно вярвайки, че ако им „продаде“ още по-значителна част от националния си суверенитет ще може да разчита на стабилност. На моменти дори възниква усещане, че властите в Киншаса мислят единствено за собствената си безопасност в столицата и нямат желание на решават проблемите на държавата, като цяло. При това положение едва ли трябва да се изненадваме от успехите на бунтовниците от М23, дори и ако те са постигнати с пряката подкрепа на управляващите в съседна Руанда.

В момента властите в Киншаса опитват да се хванат за всеки, дори  и съвсем незначителен успех. Така проправителствените кръгове и медиите се стремят да представят срещата в Доха като успех за ДРК, тъй като тя позволи установянето на пряк диалаг с основния спонсор на бунтовническите групировки в Източно Конго, в лицето на Руанда. Истината обаче е, ча засега не би могло да се говори за реален успех, поради липсата на яснота относно перспективите за постигане на траен мир и, в по-широк смисъл, за разрешаване на една толкова сложна и занемарена ситуация. Нещо повече, конгоанските управляващи открито признават, че не са в състояние самостоятелно да противостоят на съседна Руанда, въпреки че тя е няколко пъти по-малка по-площ и население от ДРК. Което за пореден път потвърждава стратегическата безпомощност на днешните управляващи в Киншаса.

В конкретния слуечай, позиционирайки се като посредник в конфликта, Катар продължава да развива и прокарва собствените си международни амбиции без да предлага реално и дългосрочно решение на многобройните проблеми на ДРК, особено в сферата на сигурността. Въпреки това обаче, действията му заслужават специално внимание.

Вместо заключение: възможно ли е разрешаване на конфликта по формулата „мир срещу ресурси“

Както е известно, през 2025 Кения пое председателството на Източноафриканската общност (ЕАС) и, както изглежда, президентът на страната Уйлям Руто иска да използва този шанс за да затвърди лидерските си позиции в тази организация. Сред доказателствата за това е и намесата на Найроби в конфликта в източната част на ДРК.

Дали обаче Кения е способна да се превърне в регионален миротворец? И дали президентът Руто ще успее да прокара нейните икономически интереси, използвайки сегашните и позиции в ЕАС, в която, освен Кения и ДРК, участват и Бурунди, Руанда, Сомалия, Южен Судан, Танзания и Уганда?

Безспорен факт е, че Кения е един от стълбовете на ЕАС: тя е политически стабилна, разполага с добра инфраструктура и международни връзки и неведнъж е лансирала различни мирни инициативи на международно равнище. Тоест, Найроби има достатъчно основание да се позиционира като водещ играч в региона. В тази връзка, възниква въпросът, защо Кения иска да се забърква в проблемите на нестабилната ДРК? Както отбелязах по-горе, в момента в Източно Конго действат над сто въоръжени групировки, най-влиятелната от които е М23, борещи се за контрол над залежите на полезни изкопаеми на стойност трилиони долари, които са от ключово значение за глобалното технологично развитие. Междувременно, конфликтъ вече е излязъл извън рамките на вътрешното противопоставяне, тъй като – по данни на експерти от ООН – близо 4 хиляди военни от Руанда се сражават на страната на бунтовниците.

Макар че Кения, под една или друга форма, присъства в ДРК оше от 1960-те години, тя се ангажира по-активно със случващщото се там през януари 2019, след като на власт в Киншаса дойде президентът Феликс Чисекеди. Ще припомня, че през 2021 президентите Ухуру Кениата и Чисекеди подписаха двустранно споразумение, според което по-нататъшната интеграция на двете държави в рамките на ЕАС може да бъде постигната само, ако бъде стартирано урегулиране на ситуацията в ДРК и особено в източните и провинции.

Кения вече има опит от „омиротворяването” на регионалните конфликти в Южен Судан и Сомалия, което очевидно дава основание на конгоанския президент Чисекеди да разчита на способността на сегашния кенийски президент Уйлям Руто. Кения и преди се опитваше да съдейства за стабилизиране на ситуацията в ДРК, но въпреки относителния успех при поддържане на прекатяването на огъня и предоставянето на хуманитарна помощ за провинция Северно Киву, липсата на ясно разбиране относно мандата на миротворческите сили, попречи за постигането на положителен резултат.

Въпреки това, ДРК предпочита именно Кения като посредник за разрешаването на конфликта. Защо е така? Ще припомня, че само Кения и Танзания (две държави от региона) никога не са подкрепяли противниците на Киншаса в Източно Конго. Освен това тя няма обща граница нито с ДРК, нито с Руанда и донякъде би могла да се смята за неутрален арбитър. За Найроби пък, това е въпрос на престиж: ако постигне успех, Кения ще може да претендира за статута на най-важния регионален посредник, отнемайки инициативата от Танзания. Впрочем, стремежът на Кения да действа като посредник се дължи и на собствените и бизнес интереси в граничната зона между Конго и Руанда.

Така, когато ДРК се присъедини към ЕАС, Кения увеличи инвестициите си такива стратегически области, като финансовата система, авиацията, петролния и енерийния сектори. Кенийските финансови институции изиграха важна роля за отпускането на заеми и инвестиции на конгоанския бизнес, както и за разширяването на междурегионалната търговия и партньорство. По данни на Централната банка на Кения, през 2023 дъщерните компании на кенийските банки в ДРК са регистрирали печалба от 229 млн. долара, което е 45% от цялата им печалба, реализирана на пазара на ЕАС. Все повече кенийски компании инвестират в петролния сектор на Конго, включително откривайки там вериги бензиностанции.

Макар че тези инвестиции носят определени ползи, те оказват и негативно влияние върху ДРК, чието индустриално производство изпитва остра нужда от модернизация и развитие, тъй като икономиката на страната се крепи най-вече на износа, осигуряван от рудодобивния сектор.

Освен това, конгоанците се опасяват, че инвестициите на Кения в ДРК могат да доведат до установяване на икономическа хегемония с негативни последици за местните инвеститори, които не са в състояние да се конкурират ефективно с кенийските капитали. Кения доминира в петролния сектор в Източно Конго, особено по отношение на веригите за доставки и разпределение на горивото. Същото впрочем се отнася и за хранителната продукция, напитските и оборудването.

Въпреки това, връзката с Найроби е изгодна за Киншаса, защото и дава шанс да възстанови сигурността в източната част на страната, която поне от трийсет години насам е разтърсвана от продължителни въоръжени конфликти, включително продължаващата агресия от страна на Руанда и Уганда, част от която е и бунтовническата групировка М23.

Ето защо ДРК се опитва да използва позициите и авторитета на Кения като инструмент за оказване на влияние върху останалите членове на ЕАС, ангажирани в тези конфликти, за да стабилизира региона. Така Киншаса ще получи шанс за постигане на мир, а Найроби – да гарантира сигурността на собствените си инвестиции, освен това пред региона ще се разкрият нови икономически възможности.

От друга страна обаче, политиката на Кения спрямо ДРК не е чак толкова еднозначна. На първо място, търсенето на кредити и финансиране е изключително голямо, особено в рудодобивната индустрия, търговията и сектора на малките селскостопански ферми, а кенийските банки не могат да го удовлетворят напълно. На второ място, някои инвеститори, предприемачи и трейдъри не са склонни да използват достъпните банкови услуги заради високите лихви. На трето място, банките не са в състояние да покрият цялата страна, затова мнозина конгоанци нямат достъп до услугите им. Всички тези фактори и препятствия пораждат логични въпроси относно реалния потенциал и икономическите перспективи на Кения в ДРК.

Найроби има възможност да разшири влиянието си в конгоанската икономика, въпреки че в момента е на шесто място сред основните търговски партньори на ДРК след Китай, ЮАР, Великобритания, ОАЕ, Замбия и Танзания. Налице са обаче поне два негативни фактора: от една страна, кенийските инвестиции са концентирани предимно в няколко стратегически сфери, макар че Кения би могла да се ангажира и с такива сектори като обществената инфраструктура (пътища, болници, водоснабдителни системи и жилища) например. А тя е сред приоритетите на ДРК съгласно Програмата за държавни инвестици през 2023-2026 (PIP). Тоест, ако Найроби иска да направи икономическото си присъствие по-значимо за конгоанците, ще трябва да разшири инициативите си, съобразно нуждите на местното население.

От друга страна обаче, не може да се разчита на успешни дългосрочни инвестиции в една страна, където няма мир и стабилност. Кения е заинтересована от разрешаването на тези конфликти, затова през 2023 убеди Регионалните сили на Източноафриканската общност (EACRF), т.е. миротворческите сили на ЕАС, да спрат настъплението на бунтовниците от М23 в провинция Северно Киву. Тази инициатива обаче се провали заради редица фактори, включително липсата на планиране и координация между държавите, изпратили свои части в Конго, и най-вече заради неефективността и излишната самоувереност на правителството на ДРК по отношение на Руанда и подкрепяните от нея бунтовници. В резултат от това, Кения, в качеството си на водеща държава от ЕАС и основен съюзник на ДРК, понесе значителен имиджов ущърб, особено в очите на конгоанците. Което може да се отрази негативно на сегашните отношения, включително в сферата на икономиката, между двете страни.

Междувременно, през февруари 2025, Общността за развитие на Южна Африка (SADC) и Източноафриканската общност (EAC) определиха бившите президенти на Кения и Нигерия – Ухуру Кенията и Олусегун Обасанджо, както и бившия етиопски премиер  Хайлемариам Десален за посредници, които да съдействат за мирния процес в източната част на ДРК. Съдейки по всичко обаче, Киншаса вече е загубила вяра в способността на партньорите и от континента и само два дни преди въпросното решение на SADC реши да потърси помощ от САЩ. Така, според New York Times, президентът на ДРК Феликс Чисекеди е предложил на Вашингтотн, както впрочем и на държавите от ЕС, дял от минералните ресурси на страната си, разчитайки, че Западът ще притисне Руанда и така ще помогне за разрешаването на кофликта. Според американското издание, администрацията на Тръмп е изразила интерес към предложената и сделка за конгоанските ресурси, още повече, е вече има и основания за това след като през 2024 тогавашният президент на САЩ Байдън обяви Кения за „основен американски съюзник извън НАТО”. Тепърва предстои да видим, дали тази отчаяна стъпка на конгоанският президент ще сработи и, доколко неговият регионален съюзник Кения ще може да защити интересите си в новите условия, ако в играта се намесят пряко и големите западни играчи.

*Българско геополитическо дружество