Светът в ерата на новите икономическите войни

По-високите ставки, тоест т.нар."реципрочни/огледални мита", обявени от него преди това, пък се отлагат с 90 дни, т.е. до края на юли. Той аргументира решението с факта, че "над 75 държави" са се свързали с американски представители, за да преговарят за проблемите с търговския дисбаланс. Това касае и обявените от него 20% „,реципрочни“ мита върху целия износ от ЕС, както и последното 25%-но мито върху вноса на автомобили. В същото време обаче, общите мита за китайския внос скочиха до 145%. В отговор, китайският Държавен съвет съобщи, че Китай вдига митата за стоките от САЩ от 84% на 125% от 12 април, а лидерът на страната Си Дзинпин призова ЕС да обединят усилията си срещу новите американски мита. Както заяви Си по време на срещата си с испанския премиер Педро Санчес:  "Китай винаги е смятал Съюза за важен полюс в многополярния свят. Ние сме голяма страна, която открито подкрепя единството, развитието и растежа на ЕС“. Китайското министерство на търговията пък съюбщи, че е подало жалба до Световната търговска организация (СТО) в отговор на "едностранната политика на САЩ за сплашване и принуда."

Както е известно, Тръмп вече изпробва този подход по време на първия си мандат и оценява последици от него като изключително успешни за американската икономика. Според експертите от Oxford Economics обаче, митата наложени от него през 2018-2019 са оказали по-скоро негативен ефект, водейки до загубата на 245 хиляди работни места, 0,5% от БВП и свиване на приходите на американските домакинства средно с 675 долара. Впрочем, смяната на администрацията в Белия дом доведе само до козметични промени в тарифната политика, без да промени радикално основния и вектор. Байдън успя да възстанови нормалните търговски отношение с ЕС, но не отмени повечето мита, наложени на Китай. Екипът му смяташе, че целта на налаганите ограничения е защитата на американските производители и принуждаването на Китай да купува повече американски стоки, което оправдава и средствата за постигането и, т.е. допълнителните разходи за вносителите и нарастването на инфлацията.

На свой ред, Тръмп от самото начало обвиняваше Байдън, че провежда прекалено мека политика спрямо основните търговски партньори на САЩ, настоявайки за по-активни действия. Затова не бе изненада, че веднага след като се върна в Белия дом продължи започнатото преди седем години без да губи време и с впечатляваща решителност.

Всъщност, търговската стратегия на неговата администрацията е един от ключовите елементи на големия план за преструктуриране на американската икономика, част от който се съдържаше още в публикувания през 2023 „Проект 2025“ – стратегическата програма на Тръмп и движението MAGA, изготвена от водещия консервативен „мозъчен център“ Heritage Foundation.Показателно е, че в частта му, касаеща търговските отношения, авторите на проекта изначално не споделяха единна позиция. Така например, икономистът и отдавнашен съратник на Тръмп – Питър Наваро, защитава откровено протекционистки позиции, докато друг от авторите на доклада – ръководителят на Института за конкурентно предприемачество (CEI) Кент Ласман смята, че свободната и лишена от пречки търговия е по-изгодна за САЩ. Фактът, че в крайна сметка, именно Наваро стана съветник на президента за търговията и индустрията, потвърждава решението на Тръмп да заложи на протекционисткия курс.

В центъра на икономическата философия на американския президент е виждането му за глобалната търговия като пространство на нечестни битки, в които всеки играч се стреми да максимизира собствената полза за сметка на останалите. Като продукт на неолибералната епоха, Тръмп изцяло подкрепя идеята за дерегулацията и ограничаване ролята на държавата в икономиката, обявявайки се обаче, против глобалния аспект на неолиберализма, а именно свободната търговия между нациите.Според него, потърпевши от либерализацията на търговията са обикновените американци, чиито работни места или биват прехвърляни в чужбина, или пък спадът на покупките на американска продукция в света води до съкращаване на производството в САЩ и, като последица от това, до ръст на безработицата. Икономически идеал на сегашната администрация, както и на значителна част от привържениците на MAGA, си остава индустриалната Америка от 1950-те и 1960-те години, когато заетостта (предимно сред белите мъже) достига 97%, а пазарът, на практика, е напълно самодостатъчен, освен това американският бизнес осъществява активна външна експанзия.

В момента обаче, динамиката на американската и глобалната икономика се определя от съвършено различни фактори. На първо място излиза развитието на иновационните технологии и роботизацията. Намаляването на заетостта във високотехнологичните сектори на икономиката и модернизацията на производството, изискващо по-малко работници, са общи световни тенденции. Истината е, че САЩ губят повече работни места заради внедряването на роботи, отколкото заради прехвърлянето на производството в чужбина. Като всяка друга развита икономика, страната зависи от глобалния пазар, а технологичните компании повече почелят, отколкото губят, от свободната търговия. Впрочем, технологичният сектор изначално не се разглеждаше от екипа на Тръмп като целева група на новата тарифна политика, а ставаше дума предимно за онези отрасли, които според него са по-уязвими за рисковете от дъмпинг и нечестна конкуренция. На първо място, това са стоманодобивната и алуминиевата индустрии, чиито компании активно подкрепят новите мита.

Далеч не всички представители на американската промишяеност обаче, мислят така. Мнозина производители (като тези на автомобили и битова техника), както и енергийните компании печелят от по-евтината вносна стомана и смятат че новите мита рискувят да повишат инфлацията, да доведат до бюджетен дефицит и, като последица от това, до възможни масови съкрашения. Именно поради тази причина компаниите и асоциациите от автомобилната индустрия, която осигурява 3% от БВП на САЩ, предприеха серия лобистки кампании за да убедят президента да не допусне налагането на 25%-ни мита за стоманата и алуминия, тъй като това би засегнали техните производствени и логистични вериги и, в крайна сметка, ще се окаже от полза за конкурентите им от Япония и Южна Корея.

Отвъд чисто икономическата конкуренция

Истината обаче е, че зад новата тарифна стратегия на Вашингтон има нещо повече, от желанието да бъдат защитени американските производители – мнозина американци, както и самият Тръмп, не са доволни от самата архитектура на глобалната търговия. Още през предишния си мандат, президентът очерта основните проблеми на световната икономика, които самият той усилено хипертрофира в последно време. Според него САЩ са станали прекалено зависими от споразуменията и институциите на свободната търговия, подписвайки прекалено много ненужни договори от типа на NAFTA (Северноамериканската зона за свободна търговия), а в същото време останалите държави не се притесняват да използват откровено протекционистки мерки за да защитят собствените си производители, опитвайки се паралелно с това да си извоюват привилегировани позиции на американския пазар.

Показателна в това отношение е реформата на NAFTA и трансформирането и през 2020 в т.нар. „Споразумение между САЩ, Мексико и Канада“ (USMCA), което според Тръмп отговаря в по-голяма степен на американските интереси. Днес обаче, президентът на практика заявява, че USMCA вече не е от полза за страната му. Споразумението следва да бъде преразгледено от страните участници до юли 2026 и, налагайки новите мита, Тръмп се стреми да укрепи преговорните позиции на САЩ. Вашингтон, в частност, приписва на Мексико вината за нарастващия търговски дефицит в двустранната търговия, но истината е, че причините за търговския дефицит – без значение, дали с Мексико, Китай или който и да било друг американски партньор – са по-сложни.

В рамките на глобалната икономика, САЩ са сред държавите, които повече харчат, отколкото спестяват, затова реалната доходност на капитала там е по-висока, отколкото в чужбина. Именно този фактор предопределя постоянния дефицит във външната търговия на САЩ. Проблемът е във фокуса на вниманието на американските икономисти от 1980-те години насам, но нито една реформа не успя да промени ситуацията. В същото време американската икономика продължава да е най-привлекателна за световните инвеститори, а САЩ продължават силно да зависят от притока на капитали. Въвеждането на мита за чуждестранните производители няма да промени радикално проблема с търговския дефицит, но може да доведе до отдръпване на чуждестранния капитал.

Впрочем, политиката на Тръмп е ориентирана по-скоро в краткосрочна перспектива, самият той предпочита да постига целите си „тук и сега“. И тъкмо поради това рязко ескалира натиска върху различни държави с цел те да имат по-малко време да обмислят ответна стратегия и конкретни действия. Американската администрация възнамерява например, да принуди Мексико да купува царевица от САЩ, която е на 90% генетично модифицирана. В Мексико обаче има забрана за ГМО-продуктите и сегашният президент Клаудия Шейнбаум активно я подкрепя. Тръмп, на практика, поставя страната и пред избор или да приеме повишаването на митата, или да ревизира позицията си за закупуването на царевица от северния съсед.

При това Вашингтон се стреми да осъществява нов тип търговски преговори, извеждайки ги извън рамките на чисто икономическите отношения и включвайки в тях елементи, свързани с националната сигурност. На първо място сред тях са въпросите, касаещи по-ефективния контрол на миграционните потоци и ограничаване влиянието на наркокартелите (в мексиканския случай), както и фентаниловия трафик от Мексико и Канада, който според Тръмп застрашава здравето и сигурността на нацията. Макар Белият дом да твърди, че не иска търговски войни, Канада и Мексико възприемат действията му именно по този начин. От една страна те са склонни да преговарят с Вашингтон, но- от друга, предпочитат донякъде да действат огледално, налагайки ответни мита на американската продукция.

Още по-сложна е ситуацията в трансатлантическите отношения. За разлика от Мексико и Канада, държавите от ЕС са много по-зависими от американската подкрепа в сферата на сигурността. А Тръмп на практика обвързва търговските отношения с Европа с готовността и да допринася по-активно за финансирането на собствената си отбрана и НАТО. В изказването си на последния форум в Давос той открито заяви, че ще изисква от европейските съюзници да увеличат военните си бюджети до 5% от БВП, а от европейските компании – да купуват по-активно американски енергоносители (и най-вече втечнен природен газ) и да инвестират в икономиката на САЩ, тъй като в противен случай ще си навлекат нови „наказателни“ мита.

Митата на Тръмп и бъдещето на световната търговия

Заявлението на Тръмп от началото на март за налагане на мита на практически всички вносни стоки ознаменува историческа промяна в динамиката на глобалната търговия. То е в разрез с дългогодишното многостранно сътрудничество в рамките на такива институции като СТО и заплашва да вкара световната икономика в нова епоха на икономически национализъм. В резултат фондовите борси се сринаха, повечето световни лидери осъдиха случващото се, а на финансовите пазари възникна сериозна неопределеност. А ключовият въпрос в момента е, как това ще повлияе върху глобалната геополитика, особено по отношение на Китай.

Всъщност, рискованият експеримент на Тръмп с налагането на универсални мита, обявен като „Деня на освобождението“, е част от по-широка националистическа икономическа програма, целяща съживяването на американското производство и намаляване на гърговския дефицит. Сегашната администрация твърди, че търговските партньори на САЩ използват нечестни методи на търговия, деиндустриализирайки Америка и вредейки на работната и сила. Истината е, че действията на Тръмп се основават на своеобразна смес от протекционистка носталгия и политическа стратегия, насочена към собствения му електорат. Той изглежда черпи вдъхновение от епохата преди Първата световна война, когато митата са основния източник на приходи за провителството на САЩ, чак до въвеждането на федералния подоходен данък през 1913. Повишавайки тарифите, президентът се стреми да постигне две ключови цели: да принуди американските компании да върнат производството си в САЩ и да използва приходите от по-високите мита за да компенсира намаляването на данъците за богатите американци, запазвайки привилегиите на елита и прехвърляйки разходите върху потребителите.

Както вече споменах, в преобладаващата си част, глобалната реакция на новите мита беше негативна. Фондовите пазари се сринаха веднага след обявяването им. Индeксът S&P 500 спадна с над 4%, а световният фондов пазар загуби почти 12 трилиона долара. В Азия пък, индексът Nikkei регистрира осеммесечен минимум, а финансовите пазари в целия свят се сблъскаха с нарастваща волатилност. Повечето европейски лидери, като председателят на ЕК Урсула фон дер Лайен например, остро разкритикуваха новите мита, определйки ги като „сериозен удар по световната икономика“. ЕС обяви, че ще ускори одобряването на търговското споразумение с южноамериканския блок Мercosur и други подобни договори, за да диверсифицира търговията и намали зависимостта си от САЩ, освен това подготви пакет от ответни мерки под формата на нови тарифи. Френският президент Макрон пък призова европейските компании да спрат да инвестират в Съединените щати до „изясняването на ситуацията с новите мита“ (както споменах, Тръмп обяви, че налагането им се отлага с 90 дни, т.е. до края на юли).

Бразилският президент Луис Инасиу Лула да Силва заяви, че проучва възможността страната му да подаде иск в СТО, обявявайки новите мита за „абсолютно неоправдани“, предвид факта, че през последните 15 години САЩ са регистрирали положително салдо (410 млрд. долара) в търговията с Бразилия. Очаква се, че ако митата все пак бъдат въведени, износът на страната, особено в селското стопанство и металургията, сериозно ще пострада. Президентът на Колумбия Густаво Петро пък обяви, че митата на Тръмп бележат „края на неолиберализма“ и са ясен знак за по-мащабна идеологическа промяна. В тази връзка той предложи провеждане на „разумна тарифна политика“, съчетаваща протекционизма с усилията за индустриализация.

Истината е, че тарифите на Тръмп пораждат сериозни рискове от инфлация и икономически спад. Най-вероятно, по-високите вносни разходи ще бъдат прехвърлени върху потребителите, което ще доведе до ръст на цените във всички отрасли – от автомобилното производство до потребителските стоки. В тази връзка, редица икономисти предупреждават, че това може да провокира рецесия, подобна на Голямата депресия през 1930-те години, когато протекционистката политика на САЩ задълбочава глобалната икономическа криза. Освен това, възраждането на американското производство, за което мечтае Тръмп, едва ли ще се случи. Съвременните вериги на доставки са дълбоко интегрирани в световната икономика и много американски компании разчитат на международните доставчици за постигане на по-голяма ефективност. Дори ако някои работни места се върнат в Америка, автоматизацията и високата стойност на работната сила там правят малко вероятно мащабното завръщане на производството в страната.

В исторически план, протекционистката политика води по-скоро до икономически спад, отколкото към подем. Така например, Законът Смут-Хоули за митата от 1930-те години задълбочава Голямата депресия, провокирайки налагането на ответни мита по целия свят.

Ответните тарифи от страна на Китай, ЕС и Латинска Америка могат да нанесат още по-голяма вреда на американските износители, особено в сферата на селското стопанство и технологиите. Ако потребителското доверие се срине заради нарастването на цените, икономиката на САЩ може да влезе в период на стагфлация, т.е. на инфлационен ръст, съчетан с икономически застой.

Китайската реакция

Както можеше да се очаква, реакцията на Пекин на наложените от Вашингтон глобални „огледални“ мита беше светкавична. През първите 24 часа, Китай се ограничи с критични официални заявления. Китайското търговско министерство например, характеризира действията на САЩ кото „типична едностранна политика на принуждаване“, подчертавайки, че тя слага кръст на постигнатия в хода на многостранните търговски преговори през последните десетилетия баланс на интересите. На свой ред, говорителят на Външното министерство на Китай Го Цзякун заяви, че новите мита „грубо нарушават правилата на СТО“ и ще навредят сериозно на многостранната търговска система. Пекин предупреди и, че новите тарифи могат да ускорят формирането на нов световен ред, изключващ САЩ, и да задълбочат икономическото партньорство между Китай, Русия и държавите от Глобалния Юг.

Ще припомня, че в очакване на обявените от САЩ нови мерки, в края на март в Сеул се проведе първата от над пет години насам среща на минстрите на търговията на Китай, Япония и Южна Корея. Те потвърдиха общия стремеж на страните си за запазване устойчивостта на производствено-пласментни вериги и обсъдиха възможностите за задълбочаване на взаимодействието помежду си в условията на нарастваща външна неопределеност. Сред ключовите резултати от срещата бяха решенията за разширяване на диалога по въпросите на експортния контрол и техническото взаимодействие в сферата на полупроводниците, както и съгласието за ускоряване на преговорите за създаване на тристранна зоназа свободна търговия, на основата на Всестранното регионално икономическо партньорство (RCEP). Тя следва да допълни съществуващите в рамките на RCEP подобни зони, разширявайки достъпа до редица отрасли (селско стопанство, електроника, цифрова икономика) и постигайки споразумение за защита на инвестициите и електронната търговия. При това специално се акцентира върху взаимното допълване на потребностите на трите страни: така, Китай е заинтересован от доставката на чипове от Япония и Южна Корея, а те, на своя ред, се нуждаят от китайските суровини и материали.

Както е известно, от 10 април Китай въведе допълнителни мита върху всички вносни стоки от САЩ в размер на 34% над досегашните тарифни ставки. При това съществуващите режими на търговията с ценни книжа и данъчните привилегии се запазват, но последните няма да действат по отношение на допълнителните мита. Освен това китайското търговско министерство и Главното митническо управление обявиха шест допълнителни мерки: включване на 11 американски компании в списъка на „ненадеждните субекти“; включване на 16 компании от САЩ в списъка на субектите, подлежащи на експортен контрол; забрана за допускане на продукцията на шест американски компании на китайския пазар; антидъмпингово разследване на вноса на медицинско оборудване от САЩ; налагане на експортни ограничения на отделни позиции, свързани с тежките редкоземни елементи; изпращане на жалба срещу наложените от САЩ „огледални мита“ в СТО.

Истината е, че до април 2025 Пекин демонстрираше сдържаност, разчитайка на деескалация и начало на преговори за разрешаване на търговските спорове, като се задоволяваше с асиметрични и избирателни мерки, касаещи селскостопанската продукция, енергоносителите и стоките с висока зависимост от китайския внос в САЩ. Априлското решение на Тръмп обаче, бе ясен сигнал за Китай, че Вашингтон окончателно се е ориентирал към политика на тотален икономически натиск.

Това принуди Пекин за първи път да прибегне до твърд симетричен отговор, който почти огледално отразява структурата на американските мерки. При това в случая симетрията е важна не толкова в количествено, колкото в качествено отношениe: става дума за създаване на „ситуационна еквивалентност на вредите“. Тоест, Китай залага на инструменти, които могат да нанесат дългосрочен икономически ущърб на САЩ (особено в сферата на редките и редкоземни метали, стратегическия износ и натиска върху американските транснационални корпорации). Подобна реакция свидетелства за решимостта на Пекин да защити своята национална сигурност и технологичния си суверенитет.

В сегашните условия, когато тарифният натиск се разпространява едновременно върху повечето търговски партньори на САЩ, въздействието му върху Китай придобива структурен характер, за което ще окаже влияние и изкривяването на търговските потоци и нарастването на разходите за приспособяване на китайския експортен модел. Според главния икономист на GF Securities Го Лай, той вероятно ще доведе до спад на номиналния БВП с един процентен пункт, базирайки се на оценката за мащабите на спада на китайската експортна активност. Впрочем, ако ако износът в редица особено чувствителни стокови категории спадне с 50% през второто-четвъртото тримесечие на 2025, съвкупният годишен спад на китайския износ може да достигне 5,4 процентни пункта. На свой ред анализаторите от института Caixin също прогнозират забавяне на ръста на БВП с 1,1-1,3 процентни пункта и спад на износа с 8,2-9%.

Отрасловият анализ показва високата устойчивост на капиталоемките и високотехнологични китайски сегменти и най-вече автомобилната, машиностроителната и корабостроителната индустрия. Тяхната конкурентоспособност и географската диверсификация позволява частично хеджиране на тарифните рискове. Като възможен компенсаторен механизъм, в частност, се разглеждаше разполагането на китайски предприятия в Мексико. Налагането на 25%-ни мита за вноса от тази страна в САЩ обаче, ще означава 14% допълнително натоварване върху китайската експортна верига. Тоест, традиционните форми на адаптация - от географското преразпределяне на производствените мощности до използването на обходни логистични маршрути – бързо губят ефективност в условията на ескалиращ протекционизъм от страна на Вашингтон. Преди, всеки ръст на митата с 10 процентни пункта, повишаваше дела на „обходния износ“ с 2 процентни пункта. След налагането на „огледалните“ мита обаче, схемите за реекспорт ще се окажат по-малко жизнеспособни, заради синхронизирането на търговските ограничения по различните географски направления.

Впрочем, пазарния шок от налагането на „огледалните“ мита до голяма степен вече се отчита в цените на китайските активи. В тази връзка анализаторите на Minmetals Securities посочват че пазарът вече е бил готов за негативния информационен поток и по-нататъшната ескалация (ако има такава) вече няма да доведе до толкова рязка преоценка на активите. Нещо повече, те смятат, че с появата на признаци за стабилизация (и, в частност, на признаци, че САЩ са склонни да преговарят, или пък след като Китай предприеме нови мерки за вътрешно стимулиране) може да възникне пространство за „меко“ възстановяване на котировките и умерено подобряване на очакванията. Тук е мястото да припомня, че китайските власти още през април предприеха комплекс от компенсаторни мерки, включващи понижаване обема на задължителни резерви (RRR), усилване на фискалната подкрепа за съвкупното търсене (стимулиране на потребителската активност и стабилизиране на пазара на недвижими имоти), предприемане на секторни целеви мерки в подкрепа на най-уязвимите от влошаването на външната конюнктура отрасли (текстилната и мебелна промишленост, електрониката и предприятията с голям износ в САЩ). Тези възможности, в частност, бяха разгледани и на заседанията на Политбюро на ЦК на ККП в края на април, което според анализаторите е изиграло ключова роля за утвърждаването на плана за действия в условията на американския търговски натиск.

Стратегическите задачи на тарифната политика

Според водещия икономист на China Enterprise Capital Alliance, Бей Вънси, сегашната стратегия на САЩ спрямо Китай включва три взаимносвързани компонента: митата, технологичното сдържане и финансовите ограничения. Така например, повишаването на митата за китайските слънчеви панели и полисилиция (с до 50%) е пряко насочено срещу водещите позиции на Китай в сферата на „чистата енергия“. Паралелно с това продължава и усилването на контрола върху износа на чипове, както и провеждането на твърда парично-кредитна политика, което цели да принуди Пекин да склони на отстъпки.

Освен това, САЩ обвиняват китайската система за налагане на данък добавена стойност, че създава „нечестни предимства“, които на практика са в разрез с принципите на СТО. В тази връзка Бей Вънси посочва, че това е опит да се използват „правилата като оръжие“ за изключване на Китай от новия етап на глобализация и привличане на веригите за създаване на стойност към САЩ. Фактът, че наложените на китайците мита значително надхвърлят тези, които САЩ налагат на Индия или Виетнам, ясно показва истинската цел на този подход.

В същото време обаче, за разлика от първата търговска война между САЩ и Китай (при предишния президентски мандат на Тръмп), сега китайската индустрия е в състояние по-успешно да се противопоставя на външния натиск, залагайки на високата производителост и системната съгласуваност. Което се дължи най-вече на три фактора: нарастването на дела на износа в държавите, които са част от суперпроекта „Един пояс, един път", технологичните постижения на Китай и повишиванета на институционалната му откритост (разширяване на списъка на безмитните стоки на китайския пазар, както и все по-големият дял на трансграничните плащания в юани). В резултат, средногодишният ръст на пълната факторна производителност в китайския производствен сектор достига 2,1%, което и гарантира дългосрочна устойчивост на външните сътресения.

Новата „тарифна вълна“ значително надхвърли пазарните очаквания както по обхвата, така и по дълбочината си. За разлика от предишните мерки, засягащи отделни държави или сектори, сегашните „огледални“ мита касаят глобалната търговия. Нещо повече, процентът на допълнителните мита по отношение на Китай е сред най-високите измежду всички засегнати страни. В тази стъпка на САЩ ясно си проличава не само стремеж да „изравнят“ търговския си баланс, но и наличието на по-дълбока стратегия – стимулиране на връщането на производството на американска територия и ограничаване на възможностите на Китай да съхрани ключовите си позиции в глобалните търговски вериги.

От друга страна, през април 2025 Китай за първи път прибягна до напълно симетрична на американската тактика на тарифен натиск, представяйки я като справедлив и балансиран отговор на една велика сила. Тоест, беше премината преломната точка, когато стратегическата цена на търпението надхвърля тази на ескалацията – Китай просто бе длъжен да очертае границите на допустимото, тъй като САЩ очевидно пресякоха червената линия на умерения натиск. Ответните действия на Пекин демонстрираха наличието на важна промяна в китайската стратегия – Китай вече е готов за паритетно противопоставяне, т.е. може и ще действа като равен със САЩ. В същото време китайците си запазват пространство за „обратна деескалация“ в случай че Вашингтон се откаже от макисималисткия си курс.

Опитът от предишната американско-китайска търговска война, имала място при първия президентски мандат на Тръмп, показва, че предприетите мерки ще променят необратимо ситуацията в двустранната търговия, даже ако през следващите месеци САЩ и Китай започнат да преговарят и дори постигнат някакъв компромис. Както е известно, предишното подобно споразумение, постигнато през януари 2020, доведе до отмяната само на чат от дискриминационните тарифи, наложени от Вашингтон на Китай през 2018 и 2019, срещу ангажимента на Пекин да купи американска продукция за над 200 млрд. долара. Повечето наложени тогава от Тръмп повишени тарифи за китайската продукция се запазиха през цялото управление на наследника му Байдън. Тоест, САЩ и Китай вероятно навлизат в период на бърза деградация на двустранните търговски отношения и необратимо и твърдо „разкачване“ на техните икономики една от друга. Резултат от което може да се окаже изчезването на „икономическия стабилизатор“ на американско-китайските отношения и повишаване на риска от военен конфликт между двете глобални суперсили. Впрочем, възможен е и друг сценарий – неслучайно финансовият министър на САЩ Скот Бесент заяви на закрита срещта на водещи инвеститори през април, че тарифната война с Китай не може да продължи дълго и на двете страни вероятно ще се наложи да търсят начини за деескалация. Малко по-късно, в средата на май, Пекин и Вашингтон наистина се споразумяха за, макар и временно, сериозно реципрочно понижаване на вносните мита.

Митата в контекста на формиращия се многополюсен свят

И така, САЩ налагат нови мита по отношение на практически всички държави по света (отлагайки ги в крайна сметка с 90 дни). Интересното е, че най-сериозният удар се нанася върху развиващите се държави и... традиционните политически партньори на Вашингтон: ЕС, Япония, Южна Корея и дори Тайван. В този списък обаче липсва Руската Федерация (макар че и на нея ще бъдат наложени поне 10%-ните базови мита). На пръв поглед това не изглежда логично, освен ако не приемем, че случващото се не касае толкова проблемите на световната търговия, колкото логиката на многополюсния свят и формирането на собствени зони на влияние.

За начало, ще се опитам да очертая рамките, в които днес функционира американската външна политика.

Във Вашингтон очевидно възприемат Китай като основния си геополитически съперник. В същото време, поне засега, двете държави си остават взаимозависими – те са ключови търговски партньори, освен това в редица сфери американската икономика просто не може да мине без китайските доставки, а има и такива, където китайските производители няма как да продължат да се развиват без вноса от САЩ.

Без съмнение, тече процес на трансформиране на глобалната икономика като – от една страна, рязко нараства значението на притежаването на знания и нови технологии, а – от друга, е налице необходимост от изграждане на нова производствена база (на качествено ново технологично ниво). В рамките на този процес, държавите в света се разделят на три групи: ядро(страните, притежаващи технологии и производствена база), полупериферия (страните, способни да произвеждат на базата на чужди технологии) и периферия – всички останали. При това за последните не се очертават реални варианти за развитие – дори вариантът с продажбата на „евтина работна сила“ вече не представлява механизъм за икономическо развитие.

Изброените по-горе процеси водят да трансформирането на глобалната политическа система. Или по-точно, до нейната деконструкция. Тук съще се очертава няколко варианта на поведение. Така, геополитическите лидери (или за претендентите за лидерство) имат два възможни избора. Или да се опитат да акумулират ресурси и да оптимизират разходите си, без да обръщат внимание на ограниченията на старата система, или съзнателно да ги разрушават. Или пък, обратното, да използват максимално дълго възможностите на старата система за усилване на собствените си позиции, без при това да създават излишни точки на напрежение в отношенията с другите държави. Засега Китай следва втория модел на поведение. САЩ обаче, отдавна са избрали първия (да си припомним изтеглянето им от Афганистан, промените на механизмите на научно-техническо сътрудничество дори с най-близките техни съюзници и стимулиране създаването на регионални коалиции, вместо собствено присъствие „на място“). Просто при Тръмп този избор стана очевиден и публичен.

При това и двамата претенденти за глобално лидерство (т.е. бъдещите „световни полюси“) активно формират (или се опитват да го правят) собствена зона на влияние, без засега да влизат в директна конфронтация помежду си (поне, не и във военна). На  пръв поглед, това не изглегда логично, но нека се опитаме да оценим тарифните войни наТръм от гледна точка на очертаните по-горе рамки на американската външна политика.

Логиката на тарифните войни

Първото, което се набива на очи при анализа на тарифите, е наличието на две категории държави, по отношение на които новите мита не са толкова големи. Това са икономически слаби страни (част от „периферията“, на която Вашингтон отрежда ролята на суровинна база), както и страните от Южна Америка. Последното е важно, защото САЩ очевидно се опитват отново да възродят доктрината „Америка за американците“ (Доктрината Монро). Тоест, целта е усилване на собствените позиции „в двете Америки“, съчетано със своеобразен политически изолационизъм по отношение на останалия свят. Между другото, в тази логика се вписва и предшестващият натиск върху Мексико и Канада (които липсват с списъка). Първата е потенциален регионален идер, който би могъл да са конкурира със САЩ за разширяване на влианието в Латинска Америка. Втората пък е заплаха за изолационистката политика на Вашингтон и конкурент в напреварата за нови технологии. Очевидно Тръмп се нуждае от „послушни“ Америки.

Вторият важен момент са доста високите мита по отношение на държавите, които се смятат за партньори на САЩ, и на първо място тези от ЕС. Което е логично - за Вашингтон е изключително неизгодно превръщането на Съюза в още един геополитически полюс. Американците биха искали той да представлява своеобразен „монтажен цех“, технологично обвързан със САЩ, но не и конкурент в сферата на политиката и технологиите. Тоест, на Европа се отрежда роля на „полупериферия“. Новите мита целят да стимулират прехвърлянето на редица европейски производства (най-вече високотехнологични) в САЩ, като в същото време върху страните членки се стоварват разходите по поддръжката на регионалната стабилност. В същата група държави са и Япония, Южна Корея, Малайзия, Индонезия и Индия. Подходът е аналогичен – налице е опит за привличане на технологичните им производства срещу предоставяне на митичния „чадър на сигурност“. Що се отнася до митата по отношение на Тайван, те следва да се разглеждат по-скоро като стимул за „евакуирането“ на високотехнологичното му производство на територията на САЩ (както вече го прави корпорацията TSMC). Естествено, Вашингтон продължава да говори за защитата на острова. Имайки предвид обаче, че сред местното общество няма консенсус по въпроса за евентуалната му независимост, а някои влиятелни партии се обявяват за обединение с Китай, единственият механизъм за защита от китайците е американската окупация. Само че това е неприемливо за Вашингтон, затова той ще продължи да стимулира процеса на прехвърляне на тайванските технологии и производства на американска територия.

В третата група са държавите, които си остават ключови партньори на САЩ за гарантиране на присъствието им в най-важните региони. Това са Великобритания, Австралия, Нова Зеландия и Израел, както и някои други.

Митата по отношение на Китай са в „отделна графа“. От една страна, това е началото на търговска война между двете супердържави. А, от друга, анонс към Си Дзинпин за диалог при условията на Тръмп. Затова не бива да се учудваме, ако след предстоящата американско-китайска среща на върха, голяма част от тях бъде преразгледана.

Интересен въпрос е, на какво се дължи странната „щедрост“ на Тръмп към държавите от т.нар. „ос но злото“ (Русия, Иран, Северна Корея) и редица потенциални партньори на САЩ.

Да започнем с ниските мита за Турция, Египет, ОАЕ и редица други държави. На фона на „оптимизирането“ на американското присъствие в редица регионr, Вашингтон очевидно се нуждае от „противовеси“, т.е. от държави, способни да сдържат усилването на противниците му. В Близкия Изток тази роля се възлага на Египет и Турция. Впрочем, същата роля се възлага на Анкара и в Черноморския регион и Централна Азия (като „балансьор“ на Русия и Китай). На ОАЕ пък се отрежда сходна роля в Персийския залив, без да забравяме и, че САЩ се нуждаят от „територия за обмен на технологии“, каквато Емирствата вече представляват на практика.

По отношение на Русия и Иран, американците се ръководят от малко по-различна логика. Вашингтон не разглежда Москва като претендент за глобално лидерство, а и в Кремъл са наясно с това. Затова пък Русия е важна за САЩ, като партньор в контрола над Арктика, източник на ресурси и партньор за едновременното сдържане на Китай и ЕС. Иран би могъл да играе същата роля по отношение на Китай и Турция в Централна Азия, но само ако Вашингтон и Техеран успеят да постигнат нова „ядрена сделка“. Между другото, руснаците активно се позиционират като посредник в преговорите по този въпрос.

В условията на работеща система на международните отношения, тарифната война на Тръмп (или, по-точно, битката за икономически ресурси, към които се отнасят и технологиите, и производствата, и логистиката) вероятно щеше да приключи, още преди да е започнала истински. Но при положение, че световната система на практика вече е разрушена, всяка държава ще се стреми да открие собствени механизми за излизане от създалата се ситуация. Тоест, част от американските партньори ще настояват за „огледален отговор“, а друга чест ще се опитат да се споразумеят с Вашингтон, склонявайки на известни отстъпки. При всички случаи обаче, дори ако провокират сериозен хаос, САЩ ще съумеят да сформират някакво подобие на зона на пълна американска доминация, в която ще влязат двете Америки, както и редица европейски страни. Впрочем, това ще доведе и до паралелното укрепване на китайското влияние, тъй като Пекин ще използва създалата се ситуация за да се позиционира като адекватна и предсказуема алтернатива на потока от радикални идеи на сегашната американска администрация.

За Европейския съюз, част от който е и България, това ще бъде сериозно предизвикателство. На ЕС ще се наложи спешно да решава едновременно няколко дълго отлагани задачи, включително:

• Извоюване на собствена позиция на световната сцена, т.е. реализация на подхода за автономизация на европейската политика.
• Това обаче няма как да се случи без трансформирането на системата за вземане на решения на ниво ЕС – групата държави, които формулират политиката на Съюза с консенсус, не е в състояние да реагира бързо на външните предизвикателства. Тоест, ЕС е изправен пред необходимостта, най-малкото, отново да разгледа лансираната преди девет години идея за „Европа на две скорости“.
• Да не се допусне формирането на „вътрешни коалиции“, които да действат като проводници на интересите на претендентите за глобално лидерство или поне влиянието на подобни алианси върху общата европейска политика да бъде сведено до минимум. Става дума както за проекта „Три морета“ (като проекция на американските интереси), така и за прокарваната от Китай ос Румъния-Унгария-Сърбия. А също за стремежа на Турция да създаде собствена зона за влияние в Черноморския регион (включваща и България). Последното изисква, като минимум, промяна на политиката на ЕС по отношение на Анкара.
• Ревизия на програмите за сътрудничество с ключовите европейски партньори, без САЩ. Става дума за близкоизточните държави, Турция, Египет, Япония, Южна Корея и Индия.
• Формулиране на собствени (т.е. необвързани с позицията на САЩ) политики за реагиране на възникването и укрепването на различни нови коалиции, като БРИКС например.

И тъй като всичко казано по-горе се случва на фона на продължаващата вече четвърта година руско-украинска война, ще отбележа, че по-нататъшният и ход ще бъде повлиян от следните фактори. На първо място, Украйна се оказва в точката, където се пресичат едновременно няколко зони на нестабилност, а именно: търсенето от американска страна на подходи към Русия с цел убеждаването и да се включи в сдържането на Китай; формирането на регионални европейски коалиции и зони на сътрудничество: зоната на турско влияние, осите, прокарвани от Китай, както и проектът „Три морета“; възникването на „сива зона“ между китайската и американската сфери на влияние. При това, поне засега, Украйна се разглежда от екипа на Тръмп като държава от „периферията“, т.е. източник на ресурси, който освен това би могъл да се използва частично като „противовес“ (или по-скоро буфер) на „руския натиск“. Тоест, съдбата и не изглежда завидна.

Тарифните войни: причини и последици

Истината е, че за „твърдата“ тари фна политика на Тръмп има редица, включително обективни, причини. Ще припомня, че в началото на април, представители на новата администрация съобщиха, че големия и устойчив търговски дефицит на САЩ, който през 2024 достигна рекорднните 1,2 трилиона долара, означава наличието на извънредна ситуация в страната, която ерозира производствените и възможности и нейната военно-промишлена база. Плачевните последици от дългогодишната политика на глобализация за американската производствена база вече се виждат с просто око. Не е необходимо да си икономически експерт за да си направиш извод от следните данни. Така, през 1950-те-1970-те години индустриалното производство формира 21-25% от БВП на САЩ, което илюстрира силната им промишлена икономика през следвоенния период. През 2017-2021 обаче, средният дял на индустрията в БВП се равнява на 12,61% (с върхова стойност от 16,09%, през 1997 и минимална – от 10,1%, през 2023). През 2023 пък делът на индустриалното производство бе едва 10,2% от БВП. Тоест, опитът на Тръмп да осъществи реиндустриализация на Америка, провеждайки твърда тарифна политика изглежда напълно оправдан. На практика обаче, е много вероятно той да претърпи провал. Защо смятам така?

Системните проблеми на американската икономика

Основният проблем е, че САЩ вече преминаха от индустриална към постиндустриална икономика. Въпреки наличието на собствено високотехнологично производство, връщането към предходната фаза от развитието им, изглежда безпрецедентен и нелогичен проект. В крайна сметка, ако страната се е изкачила с едно стъпало в еволюционната стълбица, е глупаво да се опитва да се върне отново в „златния век“ на индустриалната Америка. Поне досега, никой в света не е провеждал подобен ескперимент, може би с изключение на „червените кхмери“ в Камбоджа през 1970-те години, опитали се с цената на стотици хиляди жертва да върнат страната към патриархалната селскостопанска икономика.

Макар че разрушаването на постиндустриалната икономика на САЩ няма да доведе до такива жертви, вероятно ще се окаже също толкова драматична в социално отношение. Важно е да осъзнаваме, че всяка системна трансформация се съпровожда с криза – старата система се разрушава, а новата все още не може да функционира пълноценнно. В човешката история има много подобни примери: така индустриалната революция във Великобритания води до гибелта на почти една трета от населението на страната, да не говорим за милионите жертви на осъществената от Сталин индустриализация. Подобна трансформация се нуждае от изключително компетентно управление (съмнително е, дали екипът на Тръмп е в състояние да го осъществи) и значителни ресурси, инвестирани сега за постигането на резултат в бъдеще, при това без каквито и да било гаранции за успех. Би било разбираемо, ако подобни системни промени се осъществяват за преминаването на американската икономика на „по-горно стъпало“ в развитието и. Връщането на „по-долното“ обаче изглежда доста нерационално, защото означава страната де премине през криза за да се върне към един по-малко ефективен икономически модел, който вече е минало за САЩ. И, ако проектът на Тръмп се провали (което е доста вероятно), това ще доведе до загуба на ресурси и социална стабилност.

Друг системен проблем на американската икономика е структурното и изкривавяне, в резултат от което финансовите пазари се оказват все по-откъснати от реалната икономика. При това, инвестициите все по-често се насочват към финансовите и застрахователни компании или в тези за недвижими имоти. Самите компании пък все повече се грижат за интересите на големите си акционери, отколкото за обществените интереси. Така например, през последното десетилетие, обемът на обратното изкупуване на акциите в САЩ, в хода на което компаниите изкупуват собствените си акции за да изстрелят цените им нагоре, достигна над 4 трлн. долара (795 млрд. само през 2023). Фармацевтичните и производствени компании изразходват повече средства за обратно изкупуване на акциите си, отколкото за обучаване на служителите и модернизиране на инфраструктурата и технологиите, или пък за изследвания и разработки. И макар че защитните тарифи на Тръмп целят да усилят позициите на индустриалното производство, не са в състояние да премахнат това изкривяване.

Теоретичните основи на тарифната война

Тук е мястота да се запитаме, дали съществуват теоретични разработки, които можем да използваме за анализ на новата тарифна политика на Тръмп. Струва ми се, че за основа на подобен анализ може да послужи теорията за икономическия национализъм, наред с тази за „хегемонистката стабилност“.

Ще припомня, че фундаментален принцип на теорията за хегемонистката стабилност е ролята на доминиращата държава-хегемон за поддържане на стабилността в света. Тоест, хегемонът осигурява глобалните обществени блага (стабилна валута, отворени пазари, сигурност на търговските маршрути),от които печелят всички участници в системата. Затова той трябва да е готов да прави непропорционално големи усилия и разходи за поддържане на системата, дори ако това не му е изгодно в краткосрочна перспектива. Хегемонията изисква както превъзхождаща икономическа мощ, така и военна сила за поддържане на установения модел на международни отношения. Хегемоните създават международни институции с цел кодифициране на правилата за поведение на участниците в международната система.

Световната система преминава през цикли на подем и упадък на хегемоните, което пък води до периодична дестабилизация на международния икономически ред. Относителното отслабване на икономическата мощ на хегемона поражда нежеланието му да продължи да поема бремето по поддържането на системата, което води до ръст на протекционизма, икономическия национализъм и системната нестабилност.

Казаното по-горе доста добре описва всички етапи на американската хегемония от периода след края на Втората световна война до днес. През десетилетията на глобализация САЩ прахосаха икономическата си мощ и в момента хегемонът се опитва да премине към режим на „икономии“ и освобождаване от всички излишни разходи, включително свързаните с НАТО и съюзническите ангажименти с други държави.

На преден план излиза политиката на икономически национализъм със съответната теоретична база. Държавата отново се разглежда като основния играч в международните отношения, действайки като единно цяло за защита на националните си интереси. Икономическите ресурси и политиката пък се възприемат най-вече като средство за гарантиране на националната сигурност, стремежа към икономическа независимост в критично важните сектори и усилване на собственото геополитическо влияние. Тоест, акцентира се върху относителните, а не върху абсолютните икономически ползи. Важно е не просто да се подобри собственото положение, а да се гарантира и предимството, а конкурентните и защитните мита се оказват отличен инструмент за това. Защитата на вътрешните пазари и производители се осъществява и чрез всевъзможни субсидии, нетарифни бариери и други мерки на държавна намеса. При това стремежът към самодостатъчност в ключовите икономически сектори може да бъде постигнат за сметка на краткосрочната икономическа ефективност. Икономическият национализъм отчита влиянието на вътрешната политика върху външноикономическите решения, което обяснява и популярността на протекционистките мерки. Според мен, именно тези основни постулати обясняват най-добре тарифната политика на Тръмп, макар че той самия едва ли се интересува от нейната теоретична основа.

Геополитическите последици и възможната тарифна война

Резюмирайки казаното по-горе, може да се твърди, че новата тарифна политика на Тръмп е напълно обоснована теоретично и дори е в състояние да постигне известен успех. Проблемът обаче е, че проектът му е ориентиран към миналото и е досто вероятно да доведе до ерозия на социалната система в самите САЩ, както и до глобални сътресения в целия свят.

Какви ще са последиците на Съединените щати? В чисто икономически план, макар че защитата на някои индустриални отрасли може да доведе до краткосрочно нарастване на работните места в определени сектори, повишените цени на вносните стоки и суровините най-вероятно ще доведат до ръст на инфлацията и разходите на потребителите и производителите. Що се отнася до стратегическата автономия, усилването на икономическата независимост в ключовите сектори (полупроводници, редкоземни метали, медицинско оборудване) би могло да укрепи националната сигурност, но за сметка на икономическата ефективност. В сферата на дипломацията пък, сериозното влошаване на отношенията с традиционните американски съюзници и търговски партньори рискува да постави под въпрос координираните им усилия за реакция на глобалните предизвикателства.

Какви ще са основните последици за Европа? В икономически план, в качеството си на голям вносител на американския пазар, ЕС (и особено Германия) ще се сблъска със сериозни икономически предизвикателства, което потенциално би могло да задълбочи икономическите му трудности. Освен това Съюзът е застрашен от усилване на търговската експанзия на китайската продукция на европейския пазар, което ще му създаде допълнителни проблеми. По отношение на т.нар. „стратегическа преориентация“, ЕС ще трябва да диверсифицира икономическите си връзки и евентуално да задълбочи и разшири отношенията си с Китай, Индия и други пазари. Накрая, на фона на и без това съществуващите вътрешни разногласия в Съюза, тарифната политика на САЩ може да усили разделението вътре в ЕС между държавите, предпочитащи сближаването със САЩ, и онези, които се обявяват за по-независима евпопейска политика.

Що се отнася до Китай, тази страна ще продължи да бъде обект на ескалиращ американски политически натиск. Тя ще си остане основната мишена на новите тарифи, което ще създаде допълнителни пречки пред китайската икономика в периода на нейната структурна трансформация. А, ако и ЕС наложи подобни защитни тарифи по отношение на китайските стоки, това допълнително ще задълбочи негативния ефект върху китайската икономика. Което може да накара Пекин да ускори програмата си за „двойна циркулация“, т.е. усилване на фокуса върху вътрешното потребление и технологичната самодостатъчност. В стратегически план обаче, тарифната война на САЩ с останалите държави, дава на Китай възможност за се позиционира като защитник на мултилатералната търговска система и да разшири икономическите си връзки със страните, пострадали от американските тарифи.

Какви ще са последиците за световния ред? На първо място, вероятно ще станем свидетели на фрагментацията на глобалната икономика и ускорено формиране на регионални икономически блокове и вериги за доставки, ориентирани към постигане на геополитическа сигурност, а не толкова на икономическа ефективност. Международните институции ще бъдат отслабени: ше продължи ерозията на авторитета на СТО и другите мултилатерални търговски механизми. Впрочем, Тръмп вече обяви, че САЩ могат да излязат от СТО през 2026. Следва да очакваме и ескалация на икономическия национализъм, т.е. разширяване на протекционистките мерки в оттовор на американските действия, което усилва глобалната нестабилност. Вероятно ще станем свидетели на трансформация на глобалните алианси, т.е. формиране на нови икономически партньорства, които биха могли да доведат до съществена ревизия на геополитическите алианси, създадени след Втората световна война. В тази връзка ще припомна, че Китай, Япония и Южна Корея осъществиха съвместно икономическа среща на която обсъждаха възможностите за противодействие на мерките на Тръмп (първата подобна среща между тези страни през следвоенната епоха).

В дългосрочна перспектива, ако сегашната американска администрация наистина се ангажира с продължителна тарифна война (т.е. заканите на Тръмп не се окажат блъф), това ще ускори мултиполярната реконфигурация на международната система, в чиито рамки икономическите отношения все повече ще се определят от геополитическите съображения, а не от чисто пазарната логика.

На практика, обявените от Тръмп нови мита не просто нарушават системата на световната търговия, а променят глобалната геополитика. Те могат да ускорят възхода на Китай като доминираща световна сила, принуждавайки другите държави да задълбочат търговските си връзки с Пекин. Китай вече се позиционира като лидер в сферата на инфраструктурните инвестиции, осигурявайки си влияние в Азия, Африка и Латинска Америка чрез своята инициатива „Един пояс, един път“.

Ако САЩ се самоизолират в резултат от политиката на икономически национализъм, много държави, които доскоро бяха съюзници на Вашингтон, могат да се обърнат към Пекин, който демонстрира готовност да запълни лидерския вакуум в международната търговия. Това обаче би могло да доведе до фрагментиране на глобалното икономическо управление, като СТО ще бъде изместена на заден план от новите регионални икономически блокове.

Латинска Америка, Югоизточна Азия и Африка могат да спечелят от нарастването на китайското влияние. Бразилия и Аржентина например, могат да извлекат сериозна полза от нарастващото китайско търсене на селскостопанска продукция, особено в условията на ескалиращо търговско напрежение между САЩ и Китай. Междувременно, ЕС би могъл да преразгледа алианса си с Вашингтон, особено ако икономическите връзки с Пекин се окажат по привлекателни.

При всички случаи, обявените от Тръмп мита (без значение, дали в крайна сметка ще бъдат наложени изцяло или частично) представляват преломен момент в икономическата история, бележещ края на ерата на свободната търговия и завръщането на икономическия национализъм. Възможно е обаче, стратегията на американския президент да доведе до обратни на очакваните резултати, тласкайки света към една по-раздробена търговска система, доминирана от Китай. Загубата на доверие към икономическото лидерство на САЩ може да ускори и дедоларизацията, като все повече страни ще търсят алтернативни търговски механизми извън рамките на доминираната от Америка финансова система.

Макар че митата на Тръмп могат временно да удовлетворят неговите привърженици и политически съюзници, те са свързани със сериозни дългосрочни рискове – от икономическа нестабилност до глобална рецесия. Геополитическите последици пък вероятно ще са още по-сериозни, потенциално ускорявайки превръщането на Китай във водещата световна икономическа свръхдържава.

Най-лошият сценарий: Тръмп изолира САЩ в навечерието на глобален конфликт?

Както вече споменах в началото, на практика, тарифите представляват централен елемент на двупартийната американска търговска и икономическа политика, която бе реализирана за първи път от предишната администрация на Тръмп, продължи и дори бе разширена от наследилата я администрация на Байдън, а след това беше взривообразно усилена от сегашния екип на Тръмп. Въпросът е, защо САЩ се готвят да подложат собственото си население, както и това на своите реални или хипотетични „съюзници“, на толкова сериозни дългосрочни икономически, социални и политически трудности?

Според някои западни анализатори, тук не става дума за случайна идея, възникнала в главата на самия президент Доналд Тръмп или на някой от членовете на екипа му. Те смятат, че драконовите тарифи са ключов елемент на официално обявената политика на „неизбираемите корпорации и финансисти“, която е подробно изложена в документите на редица финансирани от частни източници аналитични центрове, включително в глава 26 „Търговска политика“ на прословутия документ „Проект 2025“, изготвен от Фондация Херитидж“ и смятан за „истинската програма за управлението на Тръмп“.

Тази политика е далеч от разумния план за реиндустриализация на Америка или за реално съкращаване на търговския дефицит, а вместо това цели най-вече да запази статута на САЩ като „главната световна свръхдържава“. Всъшност, ако САЩ наистина се готвят да разрушат сегашната глобална икономическа система или пък за мащабна война с един от своите официално обявени противници, „разкачването“ им от световната икономика, осъществено при техните собствени условия би било необходимо предварително условие, особено предвид зависимостта на Америка от Китай във веригите за доставка, включително във военната индустрия.

В този контекст, изграждането на завод в Аризона от тайванския производител на полупроводници TSMC очевидно е начин САЩ да се застраховат от възможността обектите на компанията в Тайван да бъдат унищожени в резултат от евентуална война с Китай. Впрочем, самите американски политици публично заявиха, че ако китайците не унищожат тези обекти, самите САЩ биха го сторили съвсем съзнателно за да лишат Китай от достъп до тях.

Тарифите и свързаната с тях политика, насочена конкретно срещу Китай, не само помагат за минимизирането на последиците за Съединените щати от военен конфликт с китайците, но и – както вероятно разчитат в Вашингтон -. биха могли предварително да отслабят Китай.

Колкото и краен да изглежда подобен сценарий, нека припомня, че САЩ и в момента са ангажирани с мащабното увеличаване на военната си мощ в Азиатско-Тихоокеанския реион, насочена против Китай. Освен това, американците вече години наред водят необявена прокси война с китайците, използвайки локални терористични и бунтовнически групировки за атаки срещу инфраструктурата, изграждана в рамките на китайската инициатива „Един пояс, един път, включително срещу строящите я китайски инженери и рабтотници и местните служби за сигурност, които ги охраняват. Междувременно САЩ разработват и разполагат различни нови въоръжения, създадени специално за евентуален конфликт с Китай в близко бъдеще.

Ще напомня също, че – в допълнение към нарастващото американско военно присъствие в Азиатско-Тихоокеанския регион, сегашната администрация на Тръмп предприе решителни мерки за ограничаване на морското корабоплаване в целия свят, увеличавайки военните си сили в Близкия Изток и концентрирайки вниманието си върху Червено море и Ормузкия залив, както и върху потенциалната анексия на Гренландия (използвайки като повод активизацията на руските и китайски кораби в тези райони), както и за възстановяване на контрола над Панамския канал, изключително с цел „сдържането“ на Китай.

Заключение

Основният проблем пред Европа, както и пред останалите търговски партньори на САЩ е слабата предсказуемост на решенията и стъпките на Тръмп. Той предпочита първо да действа, а след това да преговаря с обърканите си, а понякога и шокирани контрагенти, оставяйки им малко пространство за маневриране. В покера това е известно като „стратегията на маняка“, когато играчът действа максимално агресивно, почти никога не пасува и, без оглед на това с какви карти разполага, повишава залозите и притиска съперниците си. Само времето ще покаже, до каква степен подобна стратегия би могла да се окаже успешна за изграждането на нова и (теоретично) по-изгодна за САЩ архитектура на международната търговия. Не бива да забравяме, че другите държави също познават слабите места на Америка и ответните им действия могат да навредят както на нейната икономика, така и на електоралната база на самия Тръмп и републиканците. Така например, ответните мита, въвеждани от Китай, Канада и ЕС, вече оказаха негативен ефект върху 7,7 млн. работни места в САЩ, 4,5 милиона от които са в районите, подкрепили президента на последните избори. Разбира се, това не означава автоматичното уволнение на 7,7 млн. американци, но техните предприятия са изправени пред нарастващ риск от свиване на износа и печалбата, което пък повишава шансовете за принудителна „оптимизация“ на персонала им. Имайки предвид, че Тръмп обеща на избирателите си борба с инфлацията и защита на американските работни места, Вашингтон няма кой знае колко време да потърси и открие по-оптимална формула за реформиране на международната търговия.

Решението на Тръмп да наложи универсални мита е рискован експеримент в сферата на икономическия национализъм. Последва го моментална глобална реакция – финансовите пазари бяха дестабилизирани, а световните лидери вече анализират възможните алтернативни търговски алианси. Макар самият Тръмп да вярва, че възражда икономическата мощ на Америка, политиката му рискува да ерозира глобалното лидерство на САЩ и да тласне света към нова ера на протекционизъм и неопределеност. И, докато Китай и другите възходящи държави, постепенно запълват възникналия вакуум, формиралият се след Втората световна война икономически ред може да се промени необратимо.

*Българско геополитическо дружество