Кризата на европейското лидерство и мястото на Германия

Миграционната криза през 2015, провокирана от т.нар. „арабска пролет“, излизането на Великобритания от ЕС през 2016, както и проточилата се няколко години пандемия от Covid-19, изиграха ролята на катализатор на дезинтеграционните процеси. По един или друг начин, всяка от тези кризи оказа негативно влияние върху икономическата стабилност на ЕС, ерозира доверието на европейците към отделни институции на Съюза и постави под въпрос единството на страните членки, които съзнателно ограничиха суверенитета си в името на вземането на колективни решения, особено в сложни исторически периоди.

Причините за кризата на европейското лидерство

През 2021 се очерта още една криза, нанесла силен удар по вътрешната система на ЕС и превърнала се в катализатор на ръста на подкрепата за десните партии – кризата на европейското лидерство. Както е известно, в течение на доста години ключова роля за укрепването на европейското единство и вземането на решения в сложни политически ситуации, играеше Германия и нейният канцлер Ангела Меркел. Тя съумяваше да гради конструктивни отношения както с лидерите на страните от ЕС, така и с тези на държавите, които имаха сериозни разногласия със Съюза. Ярък пример бе взаимодействието между ЕС и САЩ по време на първия президентски мандат на Тръмп, чиято евроатлантическа политика се възприемаше от Брюксел като „одиозна“. Друг пример беше диалогът с руския президент Путин, с когото Меркел успяваше да поддържа контакти и да намира допирни точки по повечето въпроси. Което свидетелства за способността и да балансира между различните силови центрове, отстоявайки не само интересите на Германия, но и гарантирайки стабилността и единството на ЕС.

На практика, Меркел беше се нагърбила с функцията на ключов обединяващ елемент вътре в ЕС, както и с ролята на медиатор между Съюза и външните играчи в процеса на урегулиране на кризисните ситуации. В края на 2021 обаче, тя напусна канцлерския пост, а наследникът и Олаф Шолц се оказа по-открит и категоричен в своите съждения си, но по-малко последователен в практическите си действия. При това не му се налагаше да се сблъсква с твърдата позиция та Доналд Тръмп по европейските въпроси, тъй като през януари 2021 властта в САЩ премина в ръцете на демократа Джо Байдън, който разглеждаше Европа като младши партньор в реализацията на американските стратегически амбиции. Въпреки наличието на толкова благоприятни външнополитически условия, Шолц не съумя да поеме щафетата от Меркал и да запази статута на Германия като неофициален лидер на ЕС. Това постави началото на период на търсене на нов лидер, способен ефективно да гарантира единството и устойчивостта на европейската интеграция. В тази връзка възникват закономерните въпроси, кои фактори попречиха на европейските политици да заемат освободената от Меркел позиция и какви са тенденциите, определящи динамиката на развитие на европейската полигическа система.

Разединението

Европейската идея изначално се основаваше на тезата, че страните членки жертват част от националния си суверенитет за постигане на „общото благо“. С други думи, интеграцията се гради на принципа: „което е добрао за мнозинството е добро за всички“. Този принцип обаче престава да работи, ако мнозинството не се определя от количеството на страните членки, а от „силата на гласа“ на отделни държави, извоювали си приоритет при вземането на решенията. Ярък пример за това беше миграционната криза от 2015, която бе едно от първите сериозни изпитания за сплотеността меду най-силно и най-слабо развитите членове на ЕС. Поради географското си положение и сложната икономическа ситуация, държавите от Южна Европа, а също Унгария и Словакия, се оказаха най-уязвими пред мигрантския натиск. Търсейки решение за справедливо разпределение на мигрантите, те потърсиха помощ от Брюксел. Предложената от „еврократите“ квотна система се базираше на такива фактори като БВП, числеността на населението и броя на вече приетите мигранти. Тя обаче беше приета с квалифицирано мнозинство, т.е. без да се отчете мнението на несъгласните с нея държави. Източноевропейските страни, намиращи се далеч от епицентъра на кризата, се обявиха против нея, а Франция се въздържа от активна подкрепа за налагането и. Единствената страна, която активно участваше в дискусиите и демонстрираше сдържана подкрепа за южните съседи, беше Германия, в лицето на канцлера Меркел. Тоест, станахме свидетели, как решенията, взети без единодушната подкрепа на всички членове на ЕС, на практика ерозират европейското единство, провокирайки дезинтеграционни процеси в рамките на Съюза.

Когато през 2022 започна войната в Украйна, държавите от Централна и Източна Европа (ЦИЕ), на свой ред, се сблъскаха с масов приток на украински бежанци. В резултат, редица дотогава критично настроени към миграционната политика на Брюксел страни, като Полша, Чехия, Естония, Латвия и Литва, започнаха активно да настояват пред ЕС за преразпределяне на бежанците и отпускане на допълнителни финансови средства за онези, които останат на тяхна територия. Подобна двойнствена позиция свидетелства за приоритета на националните интереси над идеята за „общото благо“, както и за липсата на единен подход към взаимната помощ в рамките на ЕС.

Друг важен белег за очевидното разединение между страните членки на Съюза бе проблемът с емитирането на „еврооблигации“ (или „коронаоблигации“), т.е. общи дългови облигации, които, според слаборазвитите икономически европейски държави, трябваше да намалят натиска върху икономиката по време на пандемията от Covid-19. Редица държави, като Италия, Испания, Гърция Белгия, Люксембург и Словения, отправиха колективно предложение към тогавашния председател на Европейския съвет Шарл Мишел за емитиране на „коронаоблигации“. Австрия, Дания, Финландия, Германия, Нидерландия и Швеция обаче се обявиха против това. Характерен за всички тези страни е високият им кредитен рейтинг, както и консервативната финансова политика и строгият контрол върху собствената им икономическа политика в периоди на кризи. Избирайки между оказването на финансова подкрепа на другите държави и емитирането на взаимни финансови задължения, те предпочетоха първия вариант, очевидно разсъждавайки, че потокът от помощи може да бъде прекратен във всеки един момент, докато плащанията по задълженията на други страни е дълъг и слабо предсказуем процес.

Подобно на южноевропейските държави по време на миграционната криза или на икономически слабите страни по време на  пандемията, ЕС игнорира позиците на Унгария и Словакия по въпроса за енергийните санкции срещу Русия. Унгария, която изрази загриженост във връзка с прекратяването на вноса на руски енергоносители, не получи ясен отговор от Брюксел, как би могла да компенсира възможните си загуби. Тоест, можем да констатираме, че принципът за „общото благо“ в ЕС все по-често отстъпва пред националните интереси, което поставя под въпрос единстото и ефективността на европейската интеграция в условията на съвременните предизвикателства.

„Вътрешните врагове“ на ЕС

Ако „външният враг“ на ЕС, в лицето на Русия (а напоследък и на Китай), беше създаден изкуствено на вълната на украинската криза с цел сплотяването на европейските държави, „вътрешният враг“ на Съюза се формира съвсем естествено в резултат от процесите в самата европейска общност. Сред тези вътрешни предизвикателства са консервативните политически сили в ЕС, много от които се придържат към сходни възгледи по ключовите външнополитически въпроси. Така например, мнозинството десни формации са единни в критиката срещу миграционната политика на Съюза, обявяват се против безкрайното предоставяне на мащабна помощ за Украйна и т.н.

Въпреки сходните си позиции по редица важни въпроси обаче, консервативните сили не съумяват да се консолидират, формирайки единен блок в рамките на Европарламента. Основният източник на противоречията им са идеологическите разногласия. Десните партии се делят на две основни групи: „Европейски консерватори и реформисти“ и „Патриоти за Европа“, близка до които е и разполагащата с по-малко места група „Европа на суверенните нации“. Първата група не се обявява открито против политиката на ЕС и не призовава за връщане на част от загубения суверенитет на националните държави. Представителите и се стремят по-скоро да реформират Съюза, постигайки по-голяма съгласуваност между всички страни членки. Сред тях са например „Италиански братя“ или полската партия „Право и справедливост“.

По-радикално настроената втора група се обявява за възстановяване на националния суверенитет и укрепвана на християнското наследство и идентичност. В редовете и преобладават евроскептиците, които смятат много от институциите на ЕС за нежизнеспособни. Към тази група принадлежат френският „Национален сбор“ на Марин Льо Пен и, донякъде, немската „Алтернатива за Германия“ (последната е част от „Европа на суверенните нации”, заедно с българската  партия „Възраждане“) . Освен това, групата се обявява за рационална, а не емоционална външна политика, включително за възстановяване на прекъснатите връзки с Русия.

На пръв поглед изглежда, че наличието на подобни групи в ЕС би могло да способства за появата на лидер, способен да обедини поне десните сили. В момента обаче, това е малко вероятно. В тази връзка ще припомня, че партиите от групата „Европейски консерватори и реформисти“ гласуваха различно по въпроса за Новия пакт на ЕС за миграцията и предоставянето на убежище заради разминаващите се национални интереси на Италия и Полша. Що се отнася до отделните лидери, които биха могли да се изявят в ролята на медиатори, там ситуацията също е сложна. Така например, Виктор Орбан, който се обявява за възстановяване на връзките с Русия и поддържа диалог с Путин, е подложен на критики от страна на Джорджа Мелони, която осъжда подобни действия и атакува руската политика. Ако навремето контактите между Меркел и Путин се възприемаха като възможност за разрешаване на проблемите, сега в случая с Орбан, подобни действия пораждат само нападки, което задълбочава както междуличностните, така и междупартийните противоречия сред десните сили.

Освен това, не бива да се пренебрегват вътрешните проблеми в страните членки на ЕС. Виждаме че десните сили стават все по-популярни във Франция и Германия, които се ползват с най-голямо политическо и икономическо влияние в Съюза. Въпреки опитите да бъдат изкуствено отстранени от политиката, Марин Льо Пен и Алис Вайдел стават все по-влиятелни фигури, открито заявяващи за необходимостта от ревизия на либералната политика на своите страни.

Неефективното управление

От двете очертани по-горе тенденции, произтича и третата, която е и най-песимистична, а именно липсата на ефективно управление сред лидерите на държавите членки на ЕС. Ще припомня, че вече бившият немски канцлер Олаф Шолц (чиято политика, в края на управлението му се оценяваше негативно от 64% от германците) взе редица решения, които бяха в очевиден разрез с интересите на ЕС и на самата Германия. Става дума най-вече за санкционната политика по отношение на Русия, както и за опитите за пълно прекъсване на доставките на руски енергоносители в Европа. Впрочем, поне засега не изглежда, че новият канцлер на страната Фридрих Мерц ще предприеме някакви радикални промени в това отношение.

От своя страна президентът на Франция Еманюел Макрон се опитва да превърне страната си в локомотив на европейската интеграция (заменяйки в тази роля Германия), което е най-видно в сферата на бизнеса и високите технологии. Ще припомня, че под негов патронаж, през февруари 2025 в Париж се проведе Среща на върха за действия в областта на изкуствения интелект. В интервю, дадено непосредствено преди нея, Макрон даде да се разбере, че в сегашните условия Старият континент не може да претендира за лидерство в тази сфера. Очевидно, той е наясно, че европейците не са конкурентоспособни по въпросите, касаещи разработването и внедряването на изкуствения интелект (ИИ). Истината е, че водещите позиции в сектора на високите технологии принадлежат на други, по-възприемчими към тях държави, в лицето на Китай и САЩ. Отделно си струва да отбележа, че макар на въпросната среща френският президент се опита да рекламира лансираната от председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен нова европейска стратегия в сферата на ИИ – InvestAl, той отдели повече време на перспективите в това отношение пред френската компания Mistral. Показателно е също, че на въпросната среща не бяха поканени всички представители на страните членки на ЕС, които могат да са похвалят с постижения в IT-сферата.

Всичко това поражда закономерния въпрос, ако лидерите на държавите от ЕС не са готови да поемат пълната отговорност за управлението на евроинтеграционните процеси и не са в състояние да формулират стратегия за сплотяване на различните позиции на страните членки, кой в момента има най-големи основания да претендира за ролята на „главен инженер на европейската интеграция“? Мнозина експерти и анализатори смятат, че е налице очевиден стремеж тя да бъде поета от председателката на ЕК Урсула фон дер Лайен. Ясно е обаче, че това не устройва редица страни членки, както впрочем и част от брюкселските „еврократи“. Основната причина е, че Фон дер Лайен активно прокарва не само интересите на ЕС, но и трансатлантическия дневен ред, който е тясно свързан с интересите на САЩ. При това, ако по време на управлението на Байдън, това беше донякъде оправдано от възможността за тясно сътрудничество между Вашингтон и Брюксел, при управлението на Тръмп, този шанс изглежда минимален. Въпреки това и напук на здравия смисъл, председателката на ЕК продължава да призовава за отказ от руските енергйни ресурси, продължаване и дори ескалиране на военната подкрепа за Украйна, както и за подкрепа на израелската политиката в сектора Газа.

Причините за буксуването на германската икономика

През последните една две години редица анализатори определят Германия не като като „локомотива”, а като „болния човек на Европа” (по аналогия с Османската империя в заключителния период на нейния упадък).  Очевидно е, че ако тази страна иска да продължи да бъде лидер на ЕС, тя следва да разполага не само с най-силната икономика в рамките на Съюза, но и – предвид новите реалности– с достатъчно мощни въоръжени сили. Проблемът обаче е, че в момента тя се сблъсква с много сериозни проблеми и в двете сфери.

Както вече споменах, сред първостепенните задачи на новото германско правителство е възстановяването на устройчивия икономически растеж на страната, която в течение на дълги десетилетия играеше ролята на „локомотив“ на европейската икономика, но през последните пет години загуби положителната си динамика. Ключова стъпка в това отношение направи още предишният парламент на страната – на 18 март Бундестагът одобри отслабването на „дълговата спирачка“, въведена през 2009, която ограничава годищните държавни заеми до ниво не повече от 0,35% от БВП. Сега тези ограничения вече няма да важат за военните разходи от над 1% от БВП, освен това ще бъде създаден инфраструктурен фонд от 500 млрд. евро. Дали обаче, това ще прекрати буксуването на германската икономика, продължаващо от началото на пандемията насам?

Истината е, че икономиката на Германия се сблъсква с проблеми от доста време. През 2020 спадът на БВП достигна 4,1%, през 2021 БВП нарасна с 3,7%, през 2022 ръстът му беше с 0,4%, след което – през 2023 и 2024 – беше регистриран нов спад, съответно, с 0,3% и 0,2%. В същото време индустриалното производство, което формира основата на германската икономика, демонстрира тревожна динамика: ако вземем за основа януари 2021, четири години по-късно, т.е. през януари 2025, индексът на индустралното производство е бил 89,1 (спад с 10,9%). Най-лесното е да обясним това с влиянието на пандемията от коронавирус и прекратяването на доставките на руски енергоносители, но нещата всъщност са доста по-сложни (ще припомня, че индустриалното производство започна да намалява още от 2018), като проблемите пред немската икономика имат технологичен, структурен и фискален характер, усложнявайки се от социокултурните особености на страната и демографските фактори. По-долу ще се опитам да очертая десетте основни причини (поне според мен) за буксуването на германската икономика.

На първо място, следва да посоча наличието на големи спестявания и малко инвестиции – както германската държава, така и домакинствата се ориентират към ограничени инвестиции и ограничено потребление. А именно инвестициите и потреблението са сред най-важните съставляващи на БВП (БВП = потреблението + частните инвестиции + държавните разходи + „чистия“ износ, т.е. износа минус вноса).

На второ място е фактът, че постоянният дисбаланс между спестяванията и инвестициите в полза на първите означава относително свиване на местната икономическа активност за сметка на дивидентите идващи от чужбина (т.е. спестяванията се инвестират извън Германия), което вероятно е свързано и със застаряването на населението. Както знаем, възрастните хора не разчитат толкова на икономическата активност, колкото на приходите от спестявания. Пенсионната система на Германия отдавна се характеризира с огромен натрупващ се дял. Тоест, в страната се осъществява трансформация към „по-пенсионен“ начин на живот и функциониране на икономиката.

На трето място, делът на брутните държавни инвестиции в германския БВП през 2018-2022 се равняваше на 2,5%, което е най-ниския показател сред държавите с високо ниво на доходи, с изключение на Испания.

На четвърто място е нежеланието да се изразходват значителни средства както на ниво федерален бюджет, така и провинциално ниво, което се проявява в отношението към държавния дълг. По инициатива на богатите южни провинции, през 2009 в Конституцията беше вкарано изискването за „дългова спирачка“ (Schuldenbremse), според което годишното нарастване на държавния дълг не може да надхвърля 0,35% от БВП (богатите немски провинции бяха против това нарастването на държавния дълг на Германия да се осъществява предимно в интерес за бедните източни провинции от бившата ГДР). Разбира се, имаше и изключения – така например, действието на „дълговата спирачка“ беше отменено временно през 2020, заради пандемията от Covid, както и през 2022 – заради енергийните проблеми. Само че допълнително привлечените от държавата 195 млрд. евро само временно смекчиха проблема. Сега пък в Берлин се надяват на положителен ефект от обявения на 18 март инфраструктурен фонд с обем 500 млрд. евро.

На пето място, не бива да забравяме, че ако наличните ресурси – без значение, дали финансови или трудови – не се използват оптимално, липсата на инвестиции (включително чрез повишаване на държавния дълг) си е пропусната полза.

На шесто място ще посоча изтощаването на основния драйвър на икономическиа растеж – износа. Дълго време икономиката на страната се крепеше на износа. Германия беше най-големия индустриален износител в света. Промяната на глобалната технологична и икономическа парадигма обаче, постепенно нивелира възможностите на износа като драйвър за растежа на немската икономика. А и сегашната тарифна война на Тръмп също ще окаже негативно влнияие върху него.

Не седмо място са недостатъчните иновации в челните технологии. В САЩ например, повечето инвестиции за R&D, т.е. за изследвания и развитие, се насочват към високотехнологичните сектори, докато в Германия отиват в средния технологичен сегмент (предимно в автомобилната и класическата тежка индустрия и т.н.). Тоест, САЩ и някои други държави (Южна Корея, Тайван и други) създават принципно нови неща, докато Германия произвежда индустриални иновации но в рамките на стария технологичен модел. Което, само по себе си, не е зле, но оказва по-малък ефект, отколкото инвестициите в R&D във високотехнологичните сектори. Междувременно, конкуренцията нараства дори и в традиционния за Германия сегмент, особено от страна на динамично развиващите се азиатски икономики.

На осмо място, ще напомня, че последният успешен стартъп в Германия беше компанията за програмно осигуряване SAP, създадена през далечната 1972. Системата за финансиране на иновациите и стартъпите в страната (както и в Европа) е неефективна, защото се основава на банковото кредитиране, което – по дефиниция – изисква своевременно връщане на заемите, т.е. не допуска поемане на рискове, без което иновациите са невъзможни.

На девето място, германската индустрия и особено средният бизнес внедряват иновациите постепенно, т.е. прекалено бавно. Поради това се оказаха неподговени за такива технологични „сътресения”, като създаването на електромобилите наример. Между немския бизнес и банките са установени трайни връзки, което поражда известно успокоение, а то не способства за технологичните промени.

На десето място, следва да посоча изключително неоптималните решения в енергийната сфера – ликвидирането на ядрената и ускореното небалансирано развитие на „зелената” енергетика, като отново ще припомня, че спадът в немската индустрия продължава от 2018 насам, а прекъсването на руските газови доставки задълбочи проблемите и, но не беше тяхна първопричина.

Според мнозина, включително немски, експерти, Германия е достигнала естествените предели на икономическия си растеж. В страната е налице огромен дисбаланс между частните спестявания и инвестициите. При това „излишъкът” от частни спестявание е инвестиран предимно в чужбина. А инвестициите не достигат, защото от тях няма особен смисъл, т.е. не гарантират висока капиталова възвръщаемост. В същото време е налице застаряване на населението и спад на жизненото равнище.

Германия до голяма степен пропусна момента за трансформирането на своя експортно ориентиран модел на развитие, оставайки заложник на меркантилистката си стратегия, която не отчита предизвикателствата на ХХI век – свързани с технологичните промени и иновациите в най-перспективните отрасли, които се родиха буквално пред очите ни и демонстрират бурно развитие през последните 10-15 годии. Истината е, че светът навлиза в епоха на фрагментация и търговски войни и това ще се отрази особено негативно на зависещата от външната търговия Германия.

Въпросът, дали отмяната на „дълговата спирачка” ще осигури стабилен импулс за икономически растеж, няма ясен отговор – за целта е необходимо вземането на цяла поредица решения, които рано или късно ще наложат корекция на икономическото поведение на страната. Сравнително доскоро Германия буквално се къпеше в пари. И, ако имаше политическа воля, стратегическа визия и обществено търсене на високи технологии, средства за подобна корекция със сигурност щяха да се намерят. Само отмяната на дълговата спирачка обаче, няма да замени липсата на воля и визия.

Обективно погледнато, обръщането на една толкова инертна машина, каквато е германската икономика, е изключително трудно. Още по-трудно е да се направи пък, когато ключовите проблеми пред страната са свързани с немския манталитет – склонността към спестяване и ограничаване на потреблението. Всеки път и във всяка ситуация (като изключим периода на пандемията) Германия предпочиташе да „затегне коланите”. Менталният стремеж на германците да решавата проблемите чрез сурови икономии не дава поводи за оптимизъм в сегашната глобална икономическа ситуация. Ето защо, основната надежда на Берлин в момента е свързана с рязката ескалация на милитаризацията на германската индутрия, преориентацията и към производството на военна техника и боеприпаси и, особено, към мащабни разходи от обявения огромен инфраструктурен фонд. Пример за успешната реализация на този модел за развитие на икономиката на „инфраструктурна основа” е Китай през първите петнайсет години на ХХI век. Големият проблем обаче е, че Германия не е Китай.

Солидаризация или милитаризация: военната политика на Берлин на кръстопът

Преди три години тогавашният германски канцлер Олаф Шолц обяви начало на реформирането на въоръжените сили на страната – т.нар. Zeitenwendе, т.e. „повратна точка“. Сред основните проблеми в тази сфера се посочваха лошото оборудване на бундесвера заради недостатъчните инвестиции и нежеланието на германците да служат в армията.

За  разрешаването на първия проблем, през 2022 на бундесвера бяха отпуснати „специални средства“ в размер на 100 млрд. евро, които трябва да променят качествено облика на въоръжените сили и да ги направят годни да водят пълноценни бойни действия. Въпросните средства формират фонд, създаден за постигане на изискването за военни разходи в размер на 2% от БВП, което важи за всички членове на НАТО.

Вторият проблем изисква по-комплексно решение. Както е известно, задължителната наборна военна служва в Германия беше отменена през 2011. Реформата на тогавашния министър на отбраната Томас де Мезиер засегна и армията, като цяло: броят на личния състав на бундесвера беше ограничен до 185 хил. души, при положение че през 2010 той бе 245 хиляди. Според авторите и, реформата се налага, тъй като в онзи момент Берлин оценяваше риска от чуждестранна военна инвазия като нисък, а като основни заплахи се посочваха международният тероризъм, проблемите с информационната сигурност и последиците от разпадането на отделни държави.

След началото на войната в Украйна обаче, сред много от европейските страни членки на НАТО рязко нараснаха опасенията за собствената им сигурност. През 2024 Германия за първи път отдели за отбраната си 2% от своя БВП, както се изисква от членовете на алианса. Въпреки това обаче, армията и засега не може да се похвали с кой знае какви нови постижения.

Освен старите им проблеми, пред европейските държави възникна и качествено ново предизвикателство в лицето на новата американска администрация на президента Доналд Тръмп. Последният неколокократно демонстрираше открито скептицизма си относно необходимостта от продължаване на военната подкрепа за Украйна без гаранции, че САЩ ще получат парите си обратно. Европейските държави обаче, все още не се отказват от досегашния си курс, макар че очевидно са объркани от  пертурбациите в отношенията между Тръмп и украинския лидер Зеленски. Особен интерес, в този контекст, представлява по-нататъшната отбранителна политика на Германия, която от 5 май т.г. се управлява от поредната голяма „черно-червена“ коалиция, начело с новия канцлер –християндемократът Фридрих Мерц.

Проблемите пред плана Zeitenwendе

Както споменах, отделените в рамките на т.нар. Zeitenwendе 100 млрд. евро трябваше сериозно да подобрят материалното обезпечаване на армията, да обновят арсенала и, както и да позволят закупуването на нова военна техника. Част от средствата бяха насочени за обновяване на самолетния парк на немските ВВС (Луфтвафе), което включваше покупката на 35 изтребители F-35, 60 военно-транспортни хеликоптера Chinook CH-47F, модификация на изтребителите Eurofighter, развитието на наземната ПВО и много други неша. Именно тази част от инвестициите изначално се оценяваще като най-скъпоструващата: за покриване нуждите на авиацията бяха предвидени 40,9 млрд. евро, т.е. почти половината от всички „специални средства“. Ще припомня, че през 2024 немските ВВС бяха на седмо място по численост сред членовете на НАТО, отстъпвайки дори на Гърция. В същото време, качеството и количеството на авиацията играе важна роля в съвременните войни, илюстрация за което бяха и операциите на алианса през последните десетилетия. Наистина, обемът на изразходваните за обновяване на авиационния парк средства не никак малък за Германия, но това не означава, че отговаря на официално обявените цели за изграждане на боеспособна армия.

Освен всичко друго, доста странно изглежда липсата на осезаем прогрес в развитието на парка от бойни дронове. Опитът от украинската война ясно показва, че те са сред ключовите средства за поразяване на противника на бойното поле. Затова наистина е учудващо, че в Германия все още не се отделя необходимото внимание на производството им. Вместо това, през 2023-2024 там се водеха ожесточени дебати относно хуманността на използването на подобни въоръжения, а бундесверът разполагаше само с разузнавателни дронове. Тук е мястото да напомня, че още през 2015 Берлин, Париж и Рим се споразумяха за реализацията на проекта Eurodrone, който трябва да намали зависимостта на ЕС от дроновете, доставяни от САЩ и Израел. Проектът обаче очевидно буксува, тъй като първото изпитание на прототип се планира едва за средата на 2027. Междувременно, Русия още през 2023 е произвела 140 хиляди дрона от различни типове и планира значително да увеличи производството си. Както споменах, дроновете придобиват все по-важно значение в съвременните конфликти, включително по отношение на разузнаването. Тоест, без значителни инвестиции в развитието на безпилотните летателни системи, бундесверът не може да претендира за статут за „високотехнологична армия“.

Въпреки изоставането си в тази сфера, Германия инвестира сериозни средства за цифровизацията на бундесвера и най-вече за развитието на комуникациите и управлението, като за целта бяха отпуснати 20,7 млрд. евро. През февруари 2025 стана ясно, че компанията Rheinmetall е определена за генерален доставчик на комуникационни средства за бундесвера и вече е получила поръчка на стойност 1,9 млрд. евро за снабдяването на 10 хиляди транспортни средства с цифрови радиостанции. Което е логично, предвид значението на качествените комуникации в условията на военен конфликт, макар че в мирно време ефективността на бъдещата система трудно може да бъде оценена.

Впрочем, що се отнася до Rheinmetall, следва да отбележа, че през последните три години тя демонстрира гигантски растеж. Освен споменатата по-горе сделка, компанията подписа договор на стойност 260 млн. евро за осигуряване на военната логистика на Германия, включващ съдействие за предислокация на частите на бундесвера както вътре в страната, така и в чужбина. Ще напомня, че концернът е свързан и със сделката за американските изтребители F-35, като още през 2023 обяви, че ше изгради завод за производство на фюзелажни секции за изтребителите F-35F Lightning II в района на Клеве, провинция Северен Рейн-Вестфалия.

Освен това ръководството на компанията възлага големи надежди на производството на боеприпаси. Според нейния главен изпълнителен директор Армин Папенгер, до края на 2025 тя ще може да произвежда до 700 хиляди снаряда годишно. Експертите обаче оценяват тези планове като прекалено амбициозни, посочвайке, че Rheinmetall, която до 2022 произвеждаше само 70 хиляди снаряда годишно, едва ли ще може за толкова кратък срок да увеличи десетократно обема на произвежданата от нея продукция.

Предвид новия статут на концерна в системата на бундесвера, може със сигурност да се твърди, че развитието на производствения му капацитет ще окаже сериозно влияние за повишаване огневата мощ на германские въоръжени сили, като цяло. На фона на опасението на европейските политици, че Тръмп би могъл да изтегли САЩ от НАТО (което едва ли ще случи), в рамките на най-лошия сценарий за Европа, тя ще трябва сама да се погрижи за отбраната си, което няма как да не повлияе и върху развитието на нейния военно-промишлен комплекс. В тази връзка, вече се обсъжда идеята за евентуалната „европеизация“ на НАТО, а като потвърждение на тази тендеция бих посочил срещата на висши военни от ЕС и НАТО, провела се в Париж на 11 март, на която не бяха поканени представители на САЩ. През февруари 2025 пък, беше съобщено че Rheinmetall ще промени профила на два свои завода, които вече ще произвеждат военна продукция, на фона на обявената от американската администрация позиция за разрешаване на конфликта в Украйна. Всичко това подчертава готовността на концерна да се ангажира активно с осъществяването на военната реформа, което ще му гарантира и значителна печалба.

Важна част от реформата е и развитието на сухопътните сили. Въпреки това, в тази сфера е налице известно изоставане от останалите покупки, осъществени в рамките на Zeitenwendе: така например, големите поръчки започнаха да се реализират, вместо през 2022, едва през втората половина на 2023, което значително забавя плановата модернизация на немските сухопътни сили. Не е тайна и, че Германия е основния европейски спонсор на украинската армия, което значително усложнява положението на бундесвера. Неслучайно в немските медии се появиха твърдения, че според редица висши военни в момента боеспособността на страната е по-слаба, отколкото преди началото на войната в Украйна.

Ще припомня, че до средата на февруари 2025 Украйна е получила от Германия 420 хиляди 150 мм артилерийски снаряди, 103 танка Leopard 1 A5, 18 танка Leopard 2, 140 БМП Marder и много друга техника. Факт е обаче, че основната част от въоръжението, предадено на украинците не е сред най-технологичните образци на германската армия. Така например, танковете Leopard 1, които Берлин доставя най-често, не се използват от бундесвера от 2003 насам, което разбира се не означава, че са неефективни, но илюстрира предпазливото отношение и дори нежеланието на германците да предоставят най-модерната си военна техника на Киев. При всички случаи обаче, масовото прехвърляне на техника, изисква и съответното увеличаване на производството. В тази връзка, германските експерти отбелязват, че засега темповете на новите покупки не са достатъчно високи, а рязкото увеличаване на поръчките на танкове Leopard 2 поставя под въпрос реализацията на други проекти, сред които са френско-германският проект за производство на основна наземна бойна система (MGCS),както и на танковете Panther KF51на Rheinmetall. Същото се отнася и за проблема с увеличаване производството на артилерийски снаряди.

Както е известно, новата управляваща коалиция между ХДС/ХСС и ГСДП, активно обсъжда въпроса за допълнителното финансиране в отбранителната сфера. Според експертите, обемът на новия фонд за отбрана ще е поне 400 млрд. евро, а този на инфраструктурния фонд – между 400 и 500 млрд. Тези внушителни цифри значително надвишават размера на отделените от предишното правителство „специални средства“ за отбраната. Предвид болезнения опит от предходните дискусии по този въпрос обаче, не бива да смятаме, че създаването на толкова големи фондове ще се случи лесно. Неслучайно новият канцлер Фридрих Мерц изключи бързото реформиране на „дълговата спирачка“, което би позволило на правителството да изтегли по-големи заеми за финансиране нуждите на въоръжените сили, отбелязвайки че парламентът едва ли ще допусне приемането на подобен закон.

Тоест, „специалните средства“ не успяха да подобрят радикално състоянието на германските въоръжени сили. Засега покупките на нова техника и оборудване са прекалено малко за да променят коренно създалата се ситуация. Макар че немската военна индустрия постепенно започва да произвежда все повече продукция, засега не може да покрие всички изисквания на военната реформа. Както се очертава, новата  управляваща коалиция ще следва курс към по-нататъщна милитаризация на страната, но цената и (особено ако правителството действително реши да увеличи сериозно числеността на армията) ще се окаже много по-висока, отколкото тази на реформата на „дълговата спирачка“ и невижданите досега обеми на инвестициите във военното производство.

Катастрофалното състояние на германската армия

Според новия германски канцлер Фридрих Мерц е дошло време Германия да инвестира във въоръжените си сили средства, съпоставими с онези от времената на студената война. Ще припомня, че според един от сценариите за мащабни инвестиции за повишаване на боеспособността на германската армия се предвижда, че ако Германия изразходва за отбрана 3,5% от своя БВП в рамките на десет години това ще и позволи да инвестира за целта над 600 млрд. евро.

В тази връзка, старшият научен сътрудник от Германската фондация Маршал Судха Дейвид-Вилп смята, че „Мерц и ръководената от него коалиция следва да ускорят този процес, тъй като в момента сме свидетели на ескалираща конкуренция между големите държави, а твърдата сила е основната валута в международната политика“. Ще припомня, че още през втората половина на студената война, военните разходи на Германия (в % от БВП) рязко намаляват. Достигайки върха си от 4,9%, през 1963, през 2005 те паднаха до своя исторически мининум от само 1,1%. Едва през миналата 2024 страната достигна минималния изискван от НАТО праг от 2% от БВП, което бе първия подобен случая за последните над 30 години (по официални сданни, по време на студената война Западна Германия е изразходвала между 3% и 4,9% от своя БВП за отбрана, поддържайки армия от 500 хиляди войници и офицери, плюс 800 хиляди запасняци).

В интервю за телевизия CNN, немският бригаден генерал Ралф Хамерщайн отбелязва, че „Германия е водеща държава в Европа и е длъжна да направи стъпка напред. През миналата 2024 за първи път успяхме да покрием критерия на НАТО за 2% от БВП, освен това ще изразходваме за отбраната си и 100-те милиарна евро, отделени през 2022. И този процес ще продължи, защото новият канцлер е абсолютно убеден в тази необходимост“. Дори да приемем обаче, че Мерц действително гори от желание да увеличи осезаемо военната мощ на бундесвера и да постави отбраната на Германия на по-надеждна финансова основа, нещата далеч не са толкова очевидни. Така например, публикуваният през март 2025 доклад на комисаря по въоръжените сили на Бундестага Ева Хьогел показва, че в това отношение предстои да се свърши огромна работа. В него, в частност, се посочва, че бундесверът не е успял да изпълни плана си за набор на нови военнослужещи, по-голямата част от военната му техника е остаряла и дори страда от недостиг на казарми и базова инфраструктура. Както споменах, през 2018 Германия пое ангажимент да увеличи числеността на редовната си армия до 203 хиляди души през 2025, като този срок по-късно беше удължен до 2031. Както се посочва в тази връзка в доклада на Хьогел, „бундесверът за пореден път не успя да постигне първоначалната си цел“. В момента числеността на германските въоръжени сили е 181 117 войници и офицери. В същото време е налице и значително изтичане на кадри от бундесвера. Така например, една четвърт от мъжете и жените, влезли в редовете на армията през 2023, са я напуснали само в рамките на шест месеца. Според Хьогел, „тази тенденция спешно следва да бъде спряна и обърната“.

Според директора за Европа на Фондация Бертелсман Кристиян Мьолинг, „за да постигне критериите на НАТО и да запълни празнините, които биха възникнали при евентуално изтегляне на американските войски от Европа, през следващите няколко години числеността на германската армия трябва да нарасне от сегашните 181 хиляди до 270 хиляди души. При това в тази цифра не влизат резервистите, чиито брой в момента е едва 60 хиляди души. В интервю за Financial Times Мьолинг подчертава, че „бундесверът следва да престане да се прави на модерна армия, а наистина да се превърне в такава“.

От друга страна обаче, мнозина млади германци са принципни противници на идеята за възстановяване на задължителната наборна служба. Ще припомня, че на последните парламентарни избори през февруари 2025 две партии, които се обявяват против въоръжаването на Украйна – консервативната „Алтернатива за Германия“ и „Левицата“ (Die Linke) получиха почти половината гласове на избирателите на възраст между 18 и 24 години. А макар че според една скорошна анкета на социологическата агенция YouGov, 58% от германците подкрепят връщането на задължителната военна служба, това мнение се споделя едва от 1/3 от хората на възраст между 18 и 29 години. В същото време, в доклада си Хьогел изтъква, че средната възраст на германските военнослужещи постоянно нараства, като само в периода 2019-2024 се увеличила от 32,4 на 34 години. Ще припомня също, че само за реализация на инфраструктурните си проекти германските въоръжени сили се нуждаят от 67 млрд. евро, при положение, че според Хьогел, казармите и другите обекти в баланса на бундесвера „продължават да са в катастрофално състояние“.

От друга страна, на фона на жалката ситуация по отношение боеспособността на германската армия, е налице осезаема промяна в националното съзнание към подкрепа за нейното усилване. Макар че германците традиционно се притесняват за имиджа на своите въоръжени сили, особено предвид историята на страната, последните проучвания сочат че днес мнозина от тях вече имат по-позитивно отношение към тях. Така, осъществена през март 2025 анкета на обществената радио-телевизионна медия ARD показва, че 66% от респондентите подкрепят увеличавнето на разходите за отбрана, а едва 31% смятат, че те трябва да си останат на сегашното ниво или дори да бъдат съкратени. 59% пък са съгласни, че Германия трябва значително да увеличи държавния си дълг „за да може да се справи с предстоящите задачи в сферата на отбраната и инфраструктурата“.

Истината обаче е, че в момента боеспособността на германската армия е още по-ниска, отколкото през 2022, когато започна руско-украинската война и бе лансирана прословутата идея за Zeitenwendе. Според редица авторитетни немски държавни служители и експерти, дори ако новото правителство на страната увеличи съществено разходите за отбрана, бундесверът още дълги години ще разполага с ограничени възможности „особено във връзка с недостига на системи за ПВО, артилерия и жива сила“. Както посочва в тази връзка пред Reuters ръководителят на Асоциацията на германските въоръжени сили полковник Андре Вюстнер, „преди конфликта в Украйна разполагахме с осем бригади, чието ниво на готовност беше около 65%“. Според него, изпращането на въоръжение, боеприпаси и военно оборудване на Киев, както и по-интензивното провеждане на учения на германските въоръжени сили са се отразили негативно на запасите им от ресурси. Констатацията му е, че „в резултат от всичко това готовността на сухопътните сили на Германия е намаляла до 50%“. Тоест, в новата „геополитическа ера на американския президент Тръмп“ положението, в което се намира Берлин никак не е за завиждане.

Както е известно, преди време НАТО възложи на Германия и Полша да осигурят основната част от сухопътните сили, които ще трябва да реагират „на всяко нападение по източния фланг на алианса“. Междувременно обаче вече е очевидно, че историческото обещание на бившия канцлер Шолц да постигне Zeitenwendе, т.е „повратен момент“ в подхода на страната към нейните въоръжени сили не можа да бъде изпълнено, поради (както посочват редица европейски военни експерти) прекаленото забавяне, неефективната система за закупуване на въоръжение и все по-трудната финансова ситуация.

Ще припомня, че през 2021 Германия обеща да предостави до 2030 на НАТО 10 бригади, т.е. съединения, всяко от които е с численост около 5000 войници и офицери. В момента тя разполага с осем такива бригади и формира девета на територията на Литва, която ще бъде готова през 2027. В същото време обаче, до началото на 2025 Берлин не съумя да снабди напълно с необходимата военна техника дори една дивизия, която да е от полза за целите на съвместната отбрана на страните членки на алианса. Налице е критичен дефицит най-вече в системата за противовъздушно прикритие на въпросните големи военни съединения, освен това на практика липсва каквато и да било сериозна подкрепа от ударни и разузнавателни дронове, немско производство. В тази връзка ще припомня, че през лятото на 2025 НАТО възнамерява да постави пред страните членки по-сериозни задачи с цел алиансът да се адаптира към влошаващата се ситуация в сферата на сигурността, като се очаква на Германия да бъде възложено да предостави, като минимум, още две бригади.

Междувременно обаче, германската дивизия на НАТО, която би трябвало да е напълно готова през тази година, продължава да не е напълно боеспособна, тъй като след предаването на голяма част от въоръжението на бундесвера на Украйна, тя изпитва критичен недостиг от 155 мм гаубици (основна система на въоръжение). Това наложи разглобяването на част от артилерийските оръдия за резервни части и то при положение, че 80-те усъвършенствани гаубици RCH 155, необходими за формирането на втората германска дивизиа за НАТО до 2027, все още дори не са поръчани. А да не забравяме, че за двете немски дивизии ще са необходими и около 200 броя системи за ПВО с малък обсег, от типа на самоходните зенитни установки Gepard, за да се гарантира поне минимална защита от атаките на противниковите дронове и самолети.

Вместо заключение: перспективите за европейско лидерство

ЕС очевидно се нуждае от ефективен „мениджър“, който е в състояние да регулира ситуативните процеси, възникващи вътре в Съюза. Идеята за „общото благо“ губи актуалност заради дълбокото разцепление между страните участници по много вътрешно и външнополитически въпроси. Истината е, че днес „общото благо“ все по-често са определя от интересите на отделните държави, които вземат решенията в ЕС не в името на всичките му членове, а най-вече в собствена полза.

Ако сегашните тенденции се запазят, ЕС може да се сблъска с икономическа криза, която да се окаже по-мащабна, от сегашната. Високите цени на енергоносителите, финансирането на външни проекти извън зоната на отговорност на Съюза, както и опитите за конкуриране със САЩ и Китай в сферата на новите технологии, водят до разходи, които ЕС не може да си позволи, особено в условията на сегашния американски натиск. Дезинтеграционните процеси също могат да се усилят, макар че поне засега не би могло да се говори за възможно разпадане на Съюза. Страните членки осъзнават, че тежестта им в глобалната политическа система зависи от тяхното единство. От друга страна обаче, с появата на нови форми на гаранции от страна на външните играчи, например на енергийни гаранции за Унгария и Словакия от страна на Русия, условията за съвместното съществуване в рамките на ЕС могат да бъдат ревизирани.

Проблемът е, че действията на Съюза не могат да се основават изключително на желанието или нежеланието на страните членки да провеждат определен политически или икономически курс. За десетилетията на съществуването си ЕС толкова плътно се обвърза чрез всевъзможни институционални и функционални връзки със САЩ, че в „ерата Тръмп 2.0“ това се превръща в реална заплаха за европейската интеграция и система за сигурност. При това, потенциалните лидери, като Урсула фон дер Лайен например, вместо да изместят фокуса си от трансатлантическия към европейския вектор, придължават да укрепват връзките със САЩ. В тази връзка ще напомня, че през 2021 стартира серия от срещи на Европейския съвет по търговия и технологии ЕС-САЩ, като през следващите четири години бяха проведени седем срещи на високо ниво. Макар че на теория създаването на подобна институция може да бъде обяснено с недалновидността на европейските политици, които не допускаха, че Тръмп ще се върне власт, истината е, че грешките при вземането на външнополитическите решения на ЕС до голяма степен са обусловени именно от липсата на силен европейски лидер, каквито доскоро бяха Германия и Меркел.

*Българско геополитическо дружество