Новите квазивоенни алианси на Балканите и регионалната геополитика на Загреб

Споменава се и, че споразумението е отворено за Северна Македония и Черна гора. Според министър Мачедонци, „ние сме заедно и очакваме и други страни да се присъединят“, а самото военно споразумение е послание „към всяка страна, която цели дестабилизация“. Стана ясно също, че негов инициатор е Загреб.

Малко по-късно, на 22 март, министерствата на отбраната на Хърватия, Албания и Косово публикуваха и текста на споразумението за военно сътрудничество, който включва четири точки и предвижда взаимодействие на страните във военната сфера, съвместна подготовка на кадри и осъществяване на общи военни учения, противодействие на външни заплахи, включително в киберпространството, и дезинформационни кампании, както и обмен на разузнавателна информация и „съгласуване на политиката и позициите на участниците с многостранните евроатлантически структури в областта на сигурността и отбраната“.

Както можеше да се очаква, Сърбия (която очевидно се визира от тримата участници като страната „целяща дестабилизация на региона“) моментално реагира остро на споразумението. Президентът Александър Вучич заяви, че с подписването му „Хърватия, Албания и Косово стартират нова оръжейна надпревара в региона“. Белградските власти поискаха незабавни разяснения от участниците в тази инициатива, предупреждавайки, че Сърбия „няма да допусне осъществяване на едностранни действия, които биха могли да застрашат териториалната цялост, сигурността и мира в региона“. Според Вучич, документът нарушава Споразумението за субрегионален контрол на въоръжаването, което бе подписано от Босна и Херцеговина, Хърватия, Черна гора и Сърбия през 1996, а сръбският министър на отгбраната Братислав Гашич заяви, че то е „провокационна стъпка, ерозираща усилията за укрепване на регионалната сигурност“.

В отговор от Прищина увериха, че споразумението не застрашава никого и следва да се възприема просто като „знак за готовността на трите страни да действат заедно срещу всякакви предизвикателства и заплахи“. Впрочем, косовското Външно министерство дори обвини Белград, че с острата си реакция нарушава подписаното през 2023 под егидата на ЕС Брюкселско споразумение, в което „Сърбия пое ясни ангажименти да не пречи на външнополитическата активност на Косово“. Още по-твърд бе отговорът на Хърватия, според която, „отдавна мина времето, когато Загреб искаше от Белград разрешение, какво да прави и с кого да си сътрудничи“. Според премиера на страната Андрей Пленкович: „нашите три държави не са длъжни да търсят одобрение от никого - нито от Сърбия, нито от НАТО“.

Всъщност, от думите на хърватския премиер следва, че очерталите се след идването на администрацията на Доналд Тръмп на власт в САЩ радикални промени в американския подход към взаимодействието с Европа в рамките на НАТО водят не само до по-голяма самостоятелност на страните от континента в отбранителната сфера, израз на което е и програмата на ЕС за ускорено превъоръжаване, но и стимулират създаването на своеобразни „военни клубове по интереси“. Новият балкански военен квазиалианс, двама от чиито членове са част от НАТО, а третият е кандидат за присъединяване към пакта, би могъл да се превърне в подобен клуб, особено ако в него се включат и други държави от региона. Сътрудничеството в сферата на отбраната в определена степен се стимулира от евентуалното ограничаване на обвързаността на САЩ с НАТО и при последвало в резултат от това отслабване на алианса отделни държави от региона могат да се изкушат да създадат неформални групи за взаимодействие. Неслучайно Белград реагира на появата на новия балкански военен квазиалианс със споразумение за военно сътрудничество с Унгария, на което ще се спра по-късно.

Регионалните амбици на Загреб

Както споменах по-горе, инициатор на новия „хоризонтален“ военен и геополитически алианс на Балканите, към който в „идеалния случай“ биха могли да се присъединят Черна Гора, Северна Македония и дори България, е Хърватия. Според мнозина, военно-политическото ръководство в Загреб има амбицията да се превърне в най-мощния играч в постюгославското пространство като за постигането на тази цел работи (включително по линия на стратегическото си партньорство със САЩ, което на практика разширава американското влияние в региона) за изграждането на силна национална армия по стандартите на НАТО, която, освен всичко друго, ще се използва като инструмент за сдържане и натиск върху Сърбия. Тук е мястото да отбележа, че измежду всички постюгославски републики, именно Хърватия е от най-голямо стратегическо и военно значение за САЩ. Би могло да се твърди дори, че за Вашингтон тя има същото значение в рамките на Западните Балкани, каквото и Полша за региона на Централно-Източна Европа. Хърватия и САЩ са близки военни съюзници и дори имат стабилен обш военно-индустриален комплекс. Неслучайно американците разположиха именно там регионалните разузнавателни филиали на ЦРУ и Агенцията за национална сигурност. Тоест, по примера на Полша в Източна Европа, Хърватия се стреми да се превърне в преден пост на Съединените щати в Западните Балкани. В същото време обаче, за разлика от основния си регионален геополитически съперник Сърбия, тя не разполата със стратегически военни предприятия, като изключим завода „Джуро Джакович“, където навремето се сглобяваха югославските танкове М-84. При това, за разлика от Полша, където САЩ създадоха съвместно военно производство, в Хърватия не се очертава нищо подобно. През последните няколко години Загреб постоянно увеличаваше военния си бюджет за да модернизира армията, като през 2025 покри изискванията на НАТО в това отношение (2% от БВП за нуждите на отбраната, срещу 1,89%, през 2024) с военен бюджет от 1,5 млрд. евро. Ще припомня, че по време на провелата се през 2023 в Пентагона среща между тогавашните министри на отбраната на САЩ - Лойд Остин, и на Хърватия – Марио Баножич, Остин подчерта, че „Хърватия се превърна в надежден партньор на Съединените щати и ценен съюзник в НАТО. Хърватски военни участват в бойните групи на Северноатлантическия алианс, разположени в Полша, Литва и Унгария. Затова очаквам с нетърпение обсъждането на модернизацията на хърватската отбрана и по-нататъшните ни инвестиции в нейните въоръжени сили“. На свой ред, Баножич изтъкна, че САЩ са стратегически съюзник на Хърватия, която „рамо до рамо с Америка защитава глобалната сигурност и сдържа агресорите“.

На въпросната среща двамата министри обсъдиха двустранното сътрудничество в сферата на сигурността, включително съвместни учения и подготовката за тях, участие в евентуални военни действия, инициативи за модернизация на отбраната и развитието на програмата за държавно партньорство на Хърватия с Националната гвардия на американския щат Минесота. Вашингтон и Загреб работят заедно в рамките на 11 военни програми, фондове и инициативи. Сред останалите формати на двустранното сътрудничество са програмите Foreign Military Sales (FMS), Global Peacekeeping Operation Initiative (GPOI), Program 1206 - Train and Equip, Program 1202 - Enhanced ACSA (Acquisition and Cross Servicing Agreements), Excess Defence Articles (EDA), Coalition Support Funds (CSF), International Military Education and Training - IMET и Cooperative Logistic Supply Support Arrangement (CLSSA). По официални данни, от 1995 насам Хърватия е получила от САЩ около 1 милиард долара по линия на различни военни програми.

Хърватските въоръжени сили редовно участват в ученията с американско участие Immediate Response, Adriatic Sword, Combined Endeavor, Jackal Stone и Logistics Exercise. Между двете страни има редица споразумения, позволяващи присъствие на части на САЩ на територията на страната, макар че там няма постоянни американски военни бази. Така, след военноморските учения „Удар на Нептун 2022“, ударна група на военноморските сили на САЩ, начело със самолетоносача „Хари Труман“ престоя няколко дни в Сплит, а на следващата година същото стори и най-големият самолетоносач в света „Джералд Форд“. Адриатическото крайбрежие е най-важния стратегически актив на Хърватия, но тъй като всички държави с излаз на него са членове на НАТО, само по себе си, то не играе чак толкова важна роля за САЩ, както Черно море например. Все пак, Сплит и неговата инфраструктура са подходящи за почивка и възстановяване на личния състав на американските кораби и морската пехота, затова за Пентагона е от значение развитието на инфраструктурата в хърватското пристанище, както и логистичното сътрудничество със Загреб.

Както отбеляза в тази връзка тогаващният заместник-помощник секретар по отбраната за Европа и НАТО Спенсър Бойер, по време на посещението си в Хърватия през май 2023: „През последните години Хърватия се превърна в ключов партньор на САЩ за гарантиране на регионалната стабилност в Югоизточна Европа и сегашните ни консултации с нашия близък съюзник бяха посветени на това, как да продължим да развиваме съвместните си възможности в подкрепа на колективната отбрана и укрепване на трансатлантическата координация“.

В рамките на военно-техническото сътрудничество със Загреб, американския Държавен департамент одобри продажбата на осем мобилни артилерийски ракетни систем  M142 HIMARS, 24 блока M30A2 GMLRS-AW, 24 блока M31A2 GMLRS-U и друга военна техника и оборудване на обща стойност 390 млн. долара. Според Агенцията за сътрудничество в сферата на сигурността и отбраната на САЩ (DSCA), ракетните системи M142 HIMARS ще повишат способността на Хърватия да се справи с текущи и бъдещи заплахи за сигурността и. Благодарение обхвата на това въоръжения Загреб ще може да упражнява по-осезаем натиск върху съседна Сърбия, предвид сегашното геополитическо напрежение в Европа, като цяло, и на Балканите, в частност.

През последните няколко години Хърватия е получила от САЩ 16 леки многоцелеви хеликоптери Bell OH-58D Kiowa (каквито американците вече не използват), както и 214 колесни бронирани машини с усилена противоминна защита (включително 4 Cougar HE, 147 M-ATV, 37 International MaxxPro и 20 BAE Systems RG-33 HAGA). Към това следва да добавим 20 армейски многоцелеви всъдехода Humvee, две безпилотни миниподводници REMUS и виртуален полигон за обучение на пехотата SAAT. Междувременно, над хиляда хърватски войници и офицери са преминали военна подготовка в САЩ. По линия на програмата Foreign Military Sales Хърватия е закупила 12 военни хеликоптери UH-60M Black Hawk, а през 2022 - и 69 бойни машини за пехотата Bradley M2A2 за 196,4 млн долара (в рамките на американската програма за освобождаване от излишна отбранителна техника).

Както е известно, Хърватия, която се присъедини към НАТО през 2009, участва в редица операции на алианса, включително в Афганистан, Косово и Либия, както и в миротворческите мисии на ООН в Ливан, Кипър, Кашмир, Западна Сахара и Голанските възвишения.

Освен това страната играе важна роля за гарантиране на регионалната енергийна сигурност. От 1 януари 2021 насам функционира плаващият терминал за внос на втечнен природен газ (LNG) край остров Кърк , което позиционира Хърватия като регионален енергиен лидер и способства за диверсификация на доставките на енергоносители за Европа.

От друга страна обаче, въпреки гръмките политически заявления от страна на хърватските и американски официални представители, истината е, че военно-техническото сътрудничество между САЩ и Хърватия все още не е придобило наистина стратегически характер, а и това едва ли ще се случи в близко бъдеще. Новата администрация на Тръмп има други приоритети и нейното внимание е насочено най-вече към Югоизточна Азия и Близкия изток. Истината е, че Румъния, България и Гърция са по-важни в стратегическо отношение за Вашингтон, освен това американците са склонни да прехвърлят решаването на проблема за военното укрепване на другите балкански страни, които са членки на НАТО, на Германия и Франция, неслучайно в последно време и хърватското ръководство все повече се ориентира към тях.

Президентът Миланович: необходимият балансьор?

Както е известно, вторият кръг на президентските избори в Хърватия през януари 2025 беше спечелен от досегашния държавен тлава Зоран Миланович, който получи 75% от гласовете на избирателите, разгромявайки съперника си от управляващия Хърватски демократичен съюз Драган Приморац и осигурявайки си нов мандат до 2030. Миланович е известен с призивите си за диалог с Русия, прекратяване на военната помощ за Украйна и подобряване на отношенията със Сърбия. В това отношение той значително се разминава с позициите на правителството на Андрей Пленкович, което провежда съвършенно различна политика. При това, хърватите, като цяло, я подкрепят. Което поражда закономерния въпрос,защо тогава гласуваха за Миланович?

Според редица местни анализатори, причината е интересът на обществото от наличието на своеобразна система от „сдържания и противотежести“ в управлението на страната, т.е. от баланс на често прекалено радикалната управляваща десница. Както вече споменах, макар че се обяви твърдо против руската инвазия в Украйна, президентът Миланович е последователен противник на въоръжаването на Украйна и участието на хърватски доброволци на нейна страна. Освен това не крие съмненията си относно ползата от санкциите срещу Русия и настоява за преговори с нея. Което стана причина премиерът Андрей Пленкович, който е и негов основен опонент, да то нарече „пудела на Путин“.

Друг важен момент е, че президентът подкрепя подобряването на отношенията със съседна Сърбия. Когато беше премиер (2011-2016) той си сътрудничеше с малцината сръбски политици в Хърватия и се обявяваше за легализиране статута за кирилицата в онези райони на страната, където все още живеят сърби. Освен това категорично се обявяваше против опитите за героизация на управлението на Анте Павелич и т.нар. „усташи“ (1941-1945) и премълчаването на престъпленията им, като тези в концлагера в Ясеновац например. Което накара политическите му противници да го обявят за „сръбски агент“. Впрочем, Миланович е привърженик и на диалога със смятаната за „силно проруска” Република Сръбска в състава на Босна и Херцеговина,  което само затвърди имиджа му на „евроскептик“. Истината обаче е, че в този случай той по-скоро защитава интересите на хърватската общност в Босна, която според него би трябвало да разполага със собствена република (подобно на сърбите), вместо да продължава да е заедно с бошнаците-мюсюлмани в рамките на Федерация Босна и Херцетовина.

Все пак не бива да забравяме,че Хърватия е парламентарна република, а функциите на президента са предимно представителни. Тоест, за разлика от премиера Пленкович, Миланович няма кой знае какви възможности да влияе върху политиката на страната, включително и външната. Ще припомня също, че докато на последните президентски избори гласуваха 46% от хърватските избиратели, на провелите се през 2024 парламентарни избори делът на гласувалите бе 62%. А резултатът от тях беше съвършенно различен. Консервативната проевропейска и евроатлантическа коалиция на премиера Пленкович спечели над една трета от гласовете и сформира правителство, в което влезе и откровено националистическата и евроскептична партия „Отечествено движение“, чиито привърженици се определят от противниците им като „неоусташи“- Освен това кабинетът разчита и на подкрепата на цяла група либерални формации, представени в Парламента. Друга ултранационалистическа партия – „Мост“, пък е част от опозицията, както впрочем и ляволибералната  формация „Можем“. Всички тези партии твърдо подкрепят Украйна в конфликта и с Русия. Впрочем, дори бившите съпартийци на президента Миланович от лявоцентристката коалиция, които спечелиха около 25% от гласовете, също не са толкова „проруски настроени“ като него. Наистина проруските леви и десни формации получиха едва 2% от гласовете на избирателите, като към тях на теория биха могли да се добавят гласовете за представителите на сръбското малцинство (5% от населението), които имат собствена парламентарна квота.

Всичко това обяснява, защо някои анализатори определят Хърватия като своеобразна „балканска Полша“. В тази връзка ще припомня, че още преди началото на руско-украинската война през 2022, при едно от посещенията си в Киев, Пленкович препоръча на Украйна да реши въпроса с руските сепаратисти в Донбас по същия начин, по който Хърватия се справи през 1995 с т.нар. Сръбска Крайна (самопровъзгласилата се република на местното сръбско малцинство, съществувала през 1991-1995 – б.р.). Показателно е също, че общият обем на хърватската помощ за Киев се оценява на 300 млн. евро, което е огромна сума за една страна с население от едва 4 милиона души. Освен това, отношенията между Пленкович и сръбския президент Вучич са доста напрегнати, за разлика от подчертано топлите му връзки с управляващите в Косово. Между другото, негативното отношение на повечето хърватски партии, както и на мнозинството от населението към Москва се дължи най-вече на факта, че тя се разглежда от тях като „покровител на Сърбия“.

На фона на всичко казано по-горе, преизбирането на Зоран Миланович действително би могло да се обясни единствено с желанието на хърватите за постигане на известен баланс в управлението на страната. Тоест, те разглеждат президента като фактор, който въпреки ограничените си правомощия би могъл да коригира действията на управляващата коалиция и особено на националистите от „Отечественото движение“. Макар че на Балканите Хърватия минава за сравнително богата страна, тя има сериозни икономически проблеми и неслучайно почти 20% от трудоспособното и население са принудени да рабогят чужбина – най-вече в Германия, Австрия и Швеция. В тези условия, за много хървати е важно помощта за Украйна да не се отразява прекалено на собствения им джоб, а президентът има правото да налага вето на предлагания от правителството бюджет. Тоест, макар че, като цяло, подкрепят украинската кауза и нямат съмнения относно евроатлантическия курс на страната си, те искат да са сигурни, че няма да плащат прекалено скъпо за това, както и, че няма да им се наложи да се сражават далеч от родината си. В тази връзка ще напомня заявлението на президента Миланович от края на март, че „Хърватия няма да участва в евентуална миротворческа операция в Украйна. Нашите войници няма при никакви условия да бъдат изпратени там, за това не може и дума да става“.

Отговорът на Белград – сръбско-унгарското военно споразумение

Междувременно, на 1 април, т.е. по-малко от две седмици след подписването на военното споразумение между Хърватия, Албания и Косово, Сърбия и Унгария също подписаха документ за стратегическо сътрудничество в сферата на отбраната. Това сториха министрите на отбраната на двете страни Братислав Гашич и Крищоф Салай-Бобровницки, в присъствието на сръбския президент Александър Вучич. Документът конкретизира стратегическото споразумение за сътрудничество в сферата на отбраната, което двете страни постигнаха през 2023 в граничния с Унгария сръбски град Палич. То беше предшествано от вдигналата доста шум реч на унгарския премиер Виктор Орбан пред парламента на страната, в която той предупреди съседните държави, че ако не започнат да работят съвместно за очертаване контурите на регионалната сигурност, могат да станат свидетели на крайно негативно развитие на събитията. Тогава единственият, който се отнесе сериозно към предупреждението на Орбан, беше сръбският президент Александър Вучич.

В новото споразумение се конкретизират такива ключови елементи на двустранното сътрудничество в сферата на отбраната, като провеждането на съвместни военни учения, техническо взаимодействие при закупуването на въоръжения, както и съвместни мероприятия в областта на военната индустрия, миротворческите операции, киберсигурността и военната медицина (общият им брой е 79, т.е. почти два пъти повече, отколкото през 2023). Както подчерта в тази връзка и президентът Вучич, именно Унгария е страната от региона с която Сърбия поддържа най-тясно сътрудничество в сферата на отбраната.

На пръв поглед, споразумението не съдържа елементи, позволяващи то да се интерпретира като военен алианс. От друга страна обаче, след подписването му сръбският президент Вучич изрази надежда, че то „ще се окаже стъпка към създаването на военен съюз между Сърбия и Унгария. Това ше бъде решено от унгарската страна, унгарския и сръбския парламенти и други институции. Ние поддържаме много добри отношения, особено на фона на случващото се в света“. Действително, Унгария и Сърбия в течение на много години развиват тясно сътрудничество в сферата на сигурността и отбраната, а Будапеща е един от ключовите партньори на Белград в контекста на покупките на военна техника и военната подготовка на сръбската армия. Сърбия, в частност, проявява интерес към бронетрансхпортьорите KF41 Lynx и танковете KF-51 Panther, които германския концерн Rheinmetall произвежда в завода си в Унгария.

На теория, сръбският отговор на военния квазиалианс между Загреб, Тирана и Прищина, би могъл да включва по-тясно политическо и военно сътрудничество с Унгария, Гърция и Словакия (т.е. формирне на своеобразен „вертикален” съюз, като Северна Македония се оказва пресечна точка между него и „хоризонталния” хърватско-албански алианс), но на практика съществуват редица причини, които биха го затруднили – например фактът, че сръбската конституция забранява на страната да участва във военни алианси. А тъй като Унгария, Гърция и Словакия са членове на НАТО, хипотетичният бъдещ военен съюз между тях би означавал и постепенното интегриране на Сърбия в Северноатлантическия алианс. Последното би изисквало прекратяване на военното сътрудничество с Русия и Китай, което Белград, поне в момента, не може да си позволи.

Следва да подчертая обаче, че – за разлика от Вучич – никой от средите на унгарското правителство не интерпретира подписаното със сърбите споразумение като стъпка към военен алианс. Нито пък се опитва да противопоставя сътрудничеството с Белград на унгарското членство в НАТО. Унгарското правителство многократно е потвърждавало, че страната си остава лоялен член на Северноатлантическия алианс и то разглежда като гарант за собствената си сигуррост. Друг въпрос е, че – за разлика от повечето останали членове на ЕС и НАТО – Унгария не се чувства застрашена от никого, включително от Русия. Тоест, от гледната точка на Будапеща, последното споразумение със Сърбия е просто конкретизация на рамковите договорености, постигнати през 2023. То няма стратегически характер и не ангажира участниците с никакви задължения в сферата на съвместната отбрана – там просто липсва подобна точка. Истината е, че такива стандартни споразумения са нещо обичайно и често се сключват между едни или други държави. Както посочва в тази връзка научният сътрудник в Белградския център за политика на сигурност Ивана Ранкович: „то в никакъв случай не би могло да се тълкува като начало на формиране на военен алианс между Сърбия и Унгария. Въпреки демонстрираното от сръбския президент желание за предприемане на по-натътъшни стъпки в тази посока, това, по ред причини, едва ли ще се случи“. Според нея, ангажиментите на Унгария като член на НАТО са с приоритет спрямо всяко друго двустранно сътрудничество. От своя страна, Сърбия не възнамерява да кандидатства за членство в алианса, а иска на запази неутралитета си в съответствие с приетата през 2019 Стратегия за национална сигурност. В същото време Белград участва в програмата „Партньорство за мир“, която е основата за практическото сътрудническо между НАТО и отделни държави извън алианса.

Следва да имаме предвид и, че Унгария е заинтересована да си взаимодейства със Сърбия в такива сфери като доставката на енергоносители, развитието на транспортната инфраструктура и противодействието на нелегалната миграция. През Сърбия, унгарците получават руски газ по тръбопровода „Турски/Балкански поток“ и изграждат към тази страна петролопровод за доставка на руски петрол, който постъпва в Унгария по южното разклонение на тръбопровода „Дружба“, освен това продължава изграждането на високоскоростната железопътна линия между Будапеща и Белград. В същото време Унгария активно подкрепя присъединяването на Сърбия към ЕС и е уверена, че това рано или късно ще стане факт, което ще и осигури още един ключов съмишленик в рамките на Съюза.

Въпреки твърденията на някои наблюдатели, истината е, че отбранителното споразумение между двете страни не влиза в противоречие с устава на НАТО и не е пречка Унгария да изпълнява ангажиментите си в рамките на алианса. Показателно в това отношение е, че ръководството на НАТО реагира съвсем спокойно на подписването му. То е необходимо на Унгария както за укрепване на общите и отношения със Сърбия, така и за развитието на двустранното военно-техническо сътрудничество, включително за евентуално бъдещо съвместно производство и продажби на въоръжение. Освен това Будапеща и Белград планират да развиват връзките си в областта на военното образование и медицина. Тук е мястото да припомня, че през януари 2024 Унгария продаде на Сърбия 26 бронетранспортьори БТР-80А, които получи през 1990-те години от руснаците като част от дълга на Руската Федерация към нея. Според унгарския министър на отбраната Крищоф Салай-Бобровницки, продажбата е била осъществена в рамките на военното споразумение между двете страни от 2023, в резултат от което двете страни създадоха Работна група за военната индустрия покупките на въоръжение. На свой ред старшият съветник в белградския Център по международни въпроси и въпроси на сигурността (ISAC Fund) Марко Савкович напомня, че Сърбия е закупила от Унгария и резервни части за изтребигелите си МиГ-29, “което бе изключигелно важно за нас в контекста на наложените на Русия санкции, тъй като страната ни не разполага с подобно оборудване“.

Заключение

Факт е, че споразуменията на двама членове на НАТО, каквито са Хърватия и Унгария с потенциални противници, каквито са Сърбия и Косово, не се вписват в концепцията на Северноатлантическия алианс. Друг въпрос е, че външната политика на Унгария не се вписва и в т.нар. „общоевропейски консенсус“, както и, че Будапеща отдавна играе ролята на основния лобист за интеграцията на Сърбия в ЕС. Според мнозина анализатори, този тип споразумения илюстрират началото на фрагментацията и „регионализацията“ на политиката на отделни европейски държави в сферата на сигурността и формирането на своеобразни „групи по интереси“. Разбира се, това не означава поява на разцепление вътре в НАТО, но създава предпоставки за междудържавни споразумение извън рамките на алианса между отделни негови членове и страни, които не са част от пакта.

В същото време ситуацията в Западните Балкани и, особено, в Босна и Херцеговина продължава да е неспокойна. Държавите от региона увеличават покупките на въоръжение, което кара някои анализатори да предупреждават за евентуално възобновяване на военното противопоставяне в постюгославското пространство. Въпреки това повечето експерти смятат, че местните политически елити не са заинтересовани от подобно развитие, а и нямат достатъчно възможности (включително и военни) за да го предизвикат. Много показателен в това отношенеи е фактът, че ръководството на НАТО реши да не включва въпроса за ситуацията в региона в дневния ред на срещата на външните министри на страните членки, провела се в Брюксел в началото на април, т.е. само няколко дни след подписването на военните споразумения между Хърватия, Албания и Косово и между Сърбия и Унгария.

*Българско геополитическо дружество