През последните години светът преживява сериозни геополитически сътресения, поставили началото на необратим процес на трансформация, съпроводена с промяна на границите и географските зони на влияние на основните участници в този процес.
И докато вниманието на световната общественост е насочено най-вече към случващото се в Украйна или в Газа и Сирия, експертите по проблемите на Балканите и Близкия Изток акцентират върху опасността от ескалиращите амбиции на Турция, намиращи израз в стремежа и да създаде „нова Османска империя“, при това далеч надхвърляща предишната по своята територия и мощ. Президентът на страната Реджеп Ердоган прокарва идеята за „неоосманизма“, като основа за трансформирането на Турция в един от ключовите центрове на новия многополюсен свят. Важна роля за реализацията на плановете му играе такъв инструмент на турската „мека сила“ като Организацията на тюркските държави (ОТД), в която участват Турция, Азербайджан, Казахстан, Киргизстан и Узбекистан, а Унгария, Туркменистан и непризнатата т.нар. Севернокипърска турска републики са със статут на наблюдатели. Мнозина аализатори с основание виждат в този на пръв поглед културно-икономически съюз заплаха, свързана с разпространението на ислямизма и неоосманизма и дори опит за възраждане на Османската империя в огромното пространство от Балканите до Централна Азия и Източен Сибир.
Както е известно, след разпадането на империята и идването на власт на Мустафа Кемал Ататюрк, в основна идеология на републиканска Турция се превръща „кемализмът“, поставящ си за цел изграждането на модерно светско общество и отказ от старите традиции и османската политика. От средата на ХХ век Турция си поставя за задача сближаването с различните европейски интеграционни обединения, като още от появата си ЕС е сред приоритетните цели на Анкара.
Според португалския външнополитически анализатор Рикардо Мартинс, „ако сегашните усилия на Европа във военната сфера се провалят, Турция може да се окаже единствения жизнеспособен партньор за гарантиране на сигурността и“. През последните месеци турския президент Реджеп Ердоган очевидно се стреми да извлече полза от нестабилността на континента, представяйки страната си като негов „стратегически спасител“. Използвайки факта, че администрацията на Тръмп продължава да притиска ЕС да гарантира сам отбраната си, Ердоган отново поставя въпроса за турското членство в Съюза, предлагайки му срещу това „военна защита“.
В качеството си на втората по военна мощ държава от НАТО, Турция се позиционира като ключов фактор за гарантиране на европейската сигурност, след оттеглянето на САЩ от ангажиментите им в тази сфера. Както е известно, по време на срещата си с украинския президент Зеленски в Анкара, през февруари 2025, Ердоган открито заяви, че пълноправното членство на Турция в ЕС е единствения начин на се гарантира бъдешето на Европа в икономическо, военно и дипломатическо отношение. Турският лидер очевидно се възползва от сегашната стратегическа неопределеност на Стария континент, претендирайки за посредническа роля в руско-украинския конфликт за да укрепи собствените си политически позиции. А предвид нарастващите съмнения, че САЩ ще продължат да се ангажират с европейската сигурност, амбициите на Ердоган не могат да бъдат пренебрегвани.
Турските амбиции и Европа
Както споменах по-горе, в края на февруари , Реджеп Ердоган определи Турция като икономическа и демографска „спасителна лодка“ за Европа. Според него, либералната демокрация, която беше доминиращата идеология през миналия век, в момента преживява дълбока криза, позволяваща на „крайнодесните демагози“ да се възползват от съществуващия вакуум в европейската политика.
Посланието на турския президент е ясно: Европа се намира на преломен етап в историята си, който се характеризира както с военната и слабост, така и със сериозен икономически спад. В същото време Турция, която разполага с втората най-голяма армия в НАТО, е готова да изиграе ролята на стабилизиращ фактор за континента. В тази връзка, Ердоган е склонен да предложи гаранции за военна сигурност на Европа, които да запълнят вакуума, възникнал след изтеглянето на Съединените щати; да окаже необходимата подкрепа на Украйна,включително продължавайки да и доставя турски дронове и помощ във военноморската сфера; както и да осигури икономическа и демографска подкрепа на ЕС във връзка със застаряващата му работна сила, опирайки се на младото население и промишления потенциал на Турция.
Срещу това той настоява за пълноправно членство на страната му в ЕС, твърдейки, че Турция, от която Брюксел дълго време се дистанцираше по един или друг начин, сега е необходима за оцеляването на Европа.
На теория, предложението на турския президент изглежда примамливо за брюкселските „еврократи“. Въоръжените сили на Турция безспорно са най-силните в Европа, освен това Анкара действително изигра ключова роля за доставките на дронове „Байрактар“ за Украйна и подпомогна сериозно Киев във военноморската сфера. Нещо повече,Турция се позиционира като посредник в дипломатическите преговори, включително организирайки срещи между руски и украински представители. От друга страна обаче, руснаците вече не разглеждат Анкара като наистина неутрален посредник.
В същото време сближаването между ЕС и Турция и приемането на „офертата“ на Ердоган от Брюксел се сблъсква с наличието на редица нерешени проблеми. Сред най-значимите измежду тях е геополитическият баланс, който се стреми да спазва Турция, отказвайки да се присъедини към западните санкции срещу Русия и развивайки икономически и стратегически връзки както с Москва, така и с Киев. От не по-малко значение е икономическата нестабилност в страната – както е известно, турската икономика продължава да страда от висока инфлация и обезценяване на националната валута, което също поражда въпроси, относно способността и да гарантира стабилността в Европа.
Впрочем, сред самите европейските лидери липсва единство по въпроса, как следва да се реагира на офертата на Ердоган. Някои от тях определят предложението му като „опортюнистко“ и опит да се възползва от моментната слабост на Европа. Както знаем, Брюксел от дълго време се съпротивлява на присъединяването на Турция към ЕС заради съществуващите политически, религиозни и културни различия, а все по-ислямистката и националистическа реторика на Ердоган несъмнено отблъсква европейските либерали.
Въпреки това, не бива да изключваме, че в крайна сметка в ЕС ще надделеят привържениците на т.нар. realpolitik. В тази връзка ще припомня, че в миналото Съюзът постигна миграционни споразумения с Ердоган, въпреки резервите си към методите му на управление. Освен това, ако сегашните планове за превъоръжаване и укрепване военната мощ на Съюза се провалят, което е доста вероятно, Турция действително може да се окаже единствения му жизнеспособен партньор в сферата на сигурността.
От друга страна, съпротивата срещу прекаленото сближаване с Анкара, демонстрирана от такива ключови държави членки на ЕС, като Франция и Германия, си остава силна, особено във връзка с опасенията, че режимът на Ердоган управлява „в разрез с демократичните принципи“. Да не говорим, че Гърция и Кипър, които са в историческа вражда с Анкара, се отнасят крайно скептично към идеята Турция да се превърне в „буфер на сигурност“ за Европа и да стане член на Съюза. Тук е мястото да припомня, че в началото на май Европарламентът одобри доклад, в който се твърди, че „процесът на присъединяване на Турция към Европейския съюз (ЕС) остава замразен поради отстъплението на демокрацията, въпреки стратегическото значение на средиземноморската страна и сътрудничеството в областта на миграцията“,
Все пак, редица влиятелни „еврократи“ признават, че геополитическата ситуация се променя и, след като САЩ изглеждат склонни да се оттеглят от Европа, континентът се нуждае от нови механизми за гарантиране на сигурността си. На свой ред, Ердоган разчита, че прагматизмът на европейците ще надделее над идеологическата им съпротива. Истината е, че що се отнася до гарантирането на собствената и сигурност, Европа не разполага с други средства, освен да се милитаризира за сметка на отграничаването и дори пълното ликвидиране на модела на „държавата на всеобщото благоденствие“, което обаче рискува да провокира социални вълнения и да доведе до победата на т.нар. „крайнодесни“ партии в повечето държави от континента и, в крайна сметка, ще реализира на практика визията на Тръмп за Европа: ликвидиране на досегашния и социален модел, прехвърляне на контрола към пазара и изместване на управлението на континента надясно (дори към крайнодясно).
Турците вместо американците?
В самата Турция са напълно наясно за задълбочаващите се проблеми на Европа и отчаяната и нужда от силни съюзници. Както посочва в тази връзка, анализаторът на турския официоз Sabah Мелих Алтинок: „Европа не е в състояние да се защити без помощта на Турция и това – като никога досега – открива широки възможности пред Анкара“. Според него, в новата ситуация, когато САЩ вече не разглеждат Европа като първостепенен приоритет, Турция с нейната втора по сила армия в НАТО, независима външна политика и стратегическо положение, „излиза на преден план“ и „получава исторически шанс да укрепи позицията си“. На сходно мнение е и професорът от Университета Йедитепе Дениз Танси, който смята, че Турция може да играе ключова роля в системата за сигурност на Европа, ако ЕС действително реши да акцентира върху отбраната, особено в контекста на продължаващата война в Украйна.
На свой, ред, след срещата си в Лондон с британския премиер Стармър, френския президент Макрон и германския канцлер Шолц в началото на март 2025, премиерът на Турция Хакан Фидан (сочен като най-вероятния наследник на Ердоган) изтъкна важната роля на страната, както „за потенциалното постигане на мирно споразумение в Украйна, така и за реконструкцията на европейската система за сигурност“. Става дума за това, че при евентуално пълно или частично изтегляне на американските войски от Европа, техните функции могат частично да бъдат поети от Турция. Тоест, по същия начин, както Германия разположи своя бригада в Литва, турците биха могли да сторят това в Румъния или Полша (а, може би, и в България). Разбира се, в по-широк смисъл, не става дума само за разполагане на военни части, но и за съвместни военни учения, сътрудничество в разработването на нови въоръжения и оръжейната търговия.
Естествено, Ердоган възнамерява сериозно да се „пазари“ за евентуалния си „принос“ в европейската сигурност. Като пазарлъкът може да включва например финализиране на сделката за доставките на изтребители Eurofighter от страна на Германия, Великобритания, Испания и Италия (също както Стокхолм беше принуден да премахне санкциите върху оръжейните доставки за Турция срещу съгласието и за шведското членство в НАТО). Във всеки случай, Хакан Фидан ясно дава да се разбере, че страната му е готова да работи за създаването на нова архитектура за сигурност на Европа.
Украинския проблем
В това отношение обаче, определен проблем за Турция представлява Украйна. От една страна, Анкара нерядко подкрепя Киев по-активно дори от Лондон или Париж и постоянно повтаря тезата за териториалната цялост на Украйна, даже след като Вашингтон призна необходимостта за „териториални отстъпки“ от нейна страна. В същото време, за разлика от повечето страни членки на ЕС, турците не снабдяват Украйна с оръжие толкова открито и в такива мащаби. Освен това поддържат диалог с Кремъл и претендират за посредничество между воюващите държави.
Проблемът е, как подобен подход би могъл да намери общи точки с британско-френско-германския курс за компенсиране на американската подкрепа за Киев и сдържане на руснаците? Радикалната позиция на тези три държави очевидно не устройва особено Анкара, тъй като вреди на миротворческите и амбиции. Неслучайно след посещението си в Лондон през март, Хакан Фидан изрази недоволство от липсата на единна позиция относно разрешаването на украинския въпрос и заяви, че въпреки това Турция иска то да стане по мирен път и продължава да е готова да съдейства за евентуални преговори между Киев и Москва. По този начин Анкара на практика се разграничава от Франция и Великобритания, които не се отказват да работят за поражението на Русия и настояват за продължаване на войната. Затова пък турската „миротворческа политика“ се вписва в дневния ред на двамата основни играчи – САЩ и Русия.
Един от най-деликатните въпроси, касаещи участието на Анкара в урегулирането на украинския конфликт, е евентуално изпращане на турски миротворци в Украйна. Преди известно време Bloomberg съобщи, че Турция уж е готова да изпрати свои миротворци в тази страна, след прекратяването на огъня там, но само ако участва във всички дискусии относно формирането на международния миротворчески контингент. Впрочем, темата е била обсъждана и по време на срещата между Зеленски и Ердоган, през февруари 2025. Според турския вестник Milliyet, който цитира неназован правителствен източник: „Анкара е готова да обсъди приноса си към евентуалното изпращане на миротворци в Украйна, ако това помогне за стабилността“.
Най-вероятно обаче, дори ако Турция вземе решение да изпрати свои „сини каски“ в Украйна, преди това ше го съгласува с Москва. Впрочем, според Bloomberg, тази тема е била обсъдена по време на срещата на Ердоган с руския външен министър Лавров в края на февруари т.г.
Според споменатия по-горе проф. Дениз Танси, Анкара наистина разглежда възможността за изпращане на миротворци в Украйна, но там смятат, че задължително условие за това е приемането на съответната резолюция от Съвета за сигурност на ООН, която да е подкрепена и от Русия. В противен случай, това би провокирало „сериозна криза“ в отношенията между двете страни, каквато Турция не желае, особено на фона на поразилите страната инфлация, срив на лирата и изтичане на капитали, без да споменавам възможността за предсрочни избори.
Истината е, че тежестта и значението на Турция в очите на Европа нарастват и тя вече може да разчита на сериозни „бонуси“ от Брюксел, което доскоро не изглеждаше възможно заради разногласията относно Сирия, Либия или Гърция или пък заради обвиненията към управляващия режим в „недемократичност“. В момента Анкара държи достатъчно „козове“, съумявайки да поддържа добри отношения едновременно и със САЩ, и с ЕС, и с Украйна, и Русия.
Турция, която разполага с най-силната армия в Европа, безспорно би могла да поеме по-голяма отговорност за сигурността на континента. Този въпрос обаче, също както и въпросът за евентуално изпращане на турски миротворци в Украйна, са свързани с много сериозен риск от влошаване на отношенията с Москва. Тоест, въпреки очевидното разширяване на турското участие в случващото се на световната сцена, Ердоган и екипът му ще трябва много внимателно да преценяват плюсовете и минусите на своите действия за да не загубят предимствата, които им носи сегашната политика на „балансиране и равноотдалеченост“. Още повече, че в това отношение вече имат горчив опит от миналото.
Ако Ердоган действително успее да превърне Турция в опора на европейската сигурност, това вероятно ще промени цялата геополитика на континента. По-тесният съюз между ЕС и Анкара ще конфронтира открито Турция с Русия, освен това ще промени баланса на силите в НАТО. От друга страна, липсата на споразумение с Брюксел, може да тласне Турция към алтернативни алианси, като БРИКС например, към който Анкара вече демонстрира сериозен интерес.
В крайна сметка, залогът на Ердоган несъмнено е смел, но и много рискован. Всъщност, той залага на това, че Европа ще бъде принудена да склони на компромис, отказвайки се от досегашната си позиция против присъединяването на Турция към ЕС. Остават обаче, въпросите, дали турският лидер ще успее да извлече сериозна полза за страната си от сегашния хаос в Европа, както и дали самата Европа ще види в Турция „спасител“ или заплаха?
Противоречията в турската (гео)политика на Балканите
Независимо от развитието на отношенията между Брюксел и Анкара обаче, то няма по никакъв начин да отклони вниманието на Турция от несъмнено приоритетния за нея европейски регион, какъвто са Балканите. В тази връзка ще припомня, че навремето зараждащата се неоосманистка идея беше силно повлияна от концепцията за т.нар. „малка славянска Турция“ в лицето на Босна и Херцеговина. Именно началото на гражданската война в тази бивща югорепублика стимулира Анкара да започне да действа по-решително за укрепване на своето влияние в Балканския регион. Паралелно с това, турската дипломация се активизира и в посттсъветските Южен Кавказ и Централна Азия.
Все пак, по времето, когато президент беше Сюлейман Демирел (1993-2000), Турция провеждаше сравнително балансирана политика както по отношение на Босна, така и на Балканите, като цяло. След идването на власт на Ердоган и неговата Партия на справедлиността и развитието (ПСР) през 2002 обаче, балканската политика на Анкара постепенно се радикализира. Сред наративите на новия турски лидер все по-често започна да се появява Османската империя, като положителен пример към който Турция следва да се ориентира в бъдещото си развитие. И, както можеще да се очаква, „европейският вектор“ на неоосманистката турска геополитика се оказа насочен именно към Балканите. Както посочва в прословутата си книга „Стратегическа дълбочина: международното положение на Турция“ друг виден архитект на неоосманизма - Ахмет Давутоглу (бивш външен министър и премиер на страната), бошнаците-мюсюлмани и албанците трябва да станат основа на турската политика в компактно населените от тях територии
Според турското Външно министерство, съвременната балканска (гео)политика на Анкара, която се основава на принципите за „регионалната отговорност“ и „инклузивността“, включва четири ключови направления: политически диалог на най-високо равнище, гарантиране на сигурност за всички, максимална икономическа интеграция и запазване на обществената структура, основаваща се на полиетнически, мултикултурен и мултиконфесионален принцип. В тази връзка, министерството изтъква, че в рамките на политиката си на Балканите Турция се стреми да развива съществуващото сътрудничество и да гарантира постигането на „всестранна регионална интеграция“ чрез формиране на общи сфери на интереси между държавите от Балканския полуостров. Освен това, Турция придава голямо значение на двустранните си връзки с балканските страни, стараейки се да поддържа добросъседскси отношения с всяка от тях.
По официални данни, през миналата 2024 обемът на стокооборота между Турция и държавите от Балканския полуостров е достигнал почти 40 млрд. долара, а общият обем на турските инвестиции в региона е надхвърлил три милиарда долара. Това бе потвърдено, в частност, и от председателя на Съюза на турските търговски палати и борси Рифат Хисарджиклиоглу по време на 32-та сесия на Балканско-турската асоциация на индустриалците и предприемачите (BALKANTÜRKSİAD), провела се през януари 2025 в Бурса. Според него, държавите от балканския регион са сред стратегическите търговски партньори на Турция.
По данни на Асамблеята на турските износители (TIM), през 2024 общият обем на турския износ в държавите от Балканския регион е достигнал 23,409 млрд. долара, което е със 17,2% повече, отколкото през 2023. Най-големия купувач на турски стоки и услуги през миналата година е била Румъния, на която се пада почти една трета (32,24%) от турския износ в региона (7 547,3 млн. долара), следвана от България (4 404 млн. долара).
Основно перо на турския износ на Балканите през 2024 са индустриалните стоки, предимно от сферата на химическата промишленост (4 237,9 млн. долара), следвани от продукцията на автомобилостроенето (4 051.6 млн. долара), стоманодобивната индустрия (3 273,3 млн. долара), черната и цветната металургия (1 800, 2 млн. долара) и електротехническата и електронна промишленост (1 547,6 млн. долара).
Нарастващото търговско-икономическо взаимодействие на Турция с балканските държави е съпътствано и от укрепване на техните хуманитерни връзки. Така, на сайта на турското Външно министерство се акцентира върху това, че в балканските държави живеят турски малцинство или родствени на турците общности, а в самата Турция има голям брой граждани с балкански произход. В тази връзка турските дипломати изтъкват, че кризисните процеси в една или друга балканска държава оказват пряко влияние и върху Турция, поради което запазването на мира и стабилността на Балканите е от жизненоважно значение за Анкара. Според тях, именно това обяснява, защо страната им толкова често и активно се ангажира с разрешаването на конфликтните ситуации в региона. Както е известно, Анкара инициира провеждането на редовни тристранни преговори във формат „Турция-Сърбия-Босна и Херцеговина“ (от 2009 насам бяха проведени четири срещи на ниво президенти и 14 – на ниво външни министри), както и във формат „Турция-Хърватия-Босна и Херцеговина“ (8 срещи на ниво външни министро, от 2010 насам).
Балканският полуостров традиционно заема важно място в турската външна политика. Показателно в това отношение е заявлението на президента Ердоган при откриването на Ислямския културен център в хърватския град Шишак: „В сърцата си не правим разлика между Шишак и Амасия, Петриня и Бурса, Загреб и Анкара, Сараево и Истанбул или Мостар и Ризе“. Съдейки по всичко, тези послания се базират на концептуалните разработки на турските експерти, които в началото на 1990-те години, вдъхновени от ликвидирането на Варшавския пакт и разпадането на СССР, започнаха да лансират идеи за разпространяване влиянието на Турция „от Адриатическо море до Великата Китайска стена“. По време на управлението на Тургут Йозал и Сюлейман Демирел някои от тези идеи получиха официално оформление и дори започнаха частично да се реализират на практика. При това, в някои региони, като Централна Азия например, този процес получи частична подкрепа от Запада, разглеждащ го като възможност да бъде балансирано руското влияние в региона и да се ограничи възхода на ислямския фундаментализъм. На Балканите обаче, ситуацията беше различна.
Анкара разглежда Балканите в контекста на доктрината за „предната отбрана“, според която сигурността на турските граници започва далеч отвъд територията на страната. За Турция, балканските държави представляват своеобразни „врати към Европа“, откъдето преминават основните сухопътни артерии, свързващи я с европейските държави, с които поддържа най-тесни икономически и политически контакти. Балканският регион е удобен маршрут за международни въздушни превози, освен това има важно значение за водната транспортна система на Черноморско-Средиземноморския регион. Логистичната специфика на Балканския полуостров е важна на Анкара и в контекста на решаването на нейните стратегически задачи, включително извън пределите на региона. Както знаем, осезаемо влияние върху турската политика на Балканите оказва „гръцкият фактор“. Турската дипломация традиционно полага големи усилия за да ограничи активността на Атина в региона. Изброените по-горе фактори до голяма степен са определяши в контекста на формулирането на балканската политика на съвременно Турция.
Немаловажна роля за трансформацията на турската политика на Балканите изиграха процесите на регионална консолидация. Както е известно, първият проект за регионално сътрудничество между балканските държави след края на комунизма се реализира в рамките на т.нар. Централноевропейската инициатива (ЦЕИ), създадена през 1989 в Будапеща, въз основа на опита на Алпийско-Адриатическата работна група (основана във Венеция през 1978). Турция обаче не участва в ЦЕИ. По правило, тя е активна най-вече в рамките на регионалните проекти, стартирали след разпадането на СССР и блоковата система на международните отношения. От особено значение за Анкара в този контекст е Организацията за Черноморско икономическо сътрудничество (ОЧИС), в която членуват много балкански държави и чиито основи бяха поставени по инициатива на Турция през 1992. Сред важните за Анкара формати за регионално взаимодействия са и Процесът на сътрудничество в Югоизточна Европа (South-East Europe Cooperation Process, SEECP), стартирал през 1996 по инициатива на България с цел укрепване на сътрудничеството между държавите от региона в сферите на политиката, сигурността и икономиката.
От особено значение в контекста на балканската политика на Анкара беше срещата на държавите от SEECP, провела се през 2010 в Истанбул. На нея турските представители положиха много сериозни усилия да ангажират лидерите на балканските държави да си сътрудничат с Турция в борбата срещу тероризма. В тази връзка те отправиха критики към техните „некоординирани действия и неизпълнени ангажименти“, поети в рамките на международните договори и двустранните споразумения, касаещи съвместните усилия за борба с тероризма и организираната престъпност. Какво точно имаше предвид Анкара показва изявлението на форума на тогаващния турски премиер, а днес президент Ердоган, според който „Зоната на сигурност на Европа започва от Хакяри (град в населената предимно с кюрди Югоизточна Турция, на границата с Ирак и Иран – б.р.), защото докато не бъде гарантирана сигурността в този район, не може да се говори и за пълно гарантиране на сигурността на Балканите и в Европа“. В тази връзка Ердоган специално акцентиря върху необходимостта от съвместни мерки против активността на Кюрдската работническа партия (РКК), обръщайки се към участниците във форума на SEEСP с въпроса „колко от заловените досега кюрдски терористи ни бяха предадени от вас?!“. Критикувайки „бездействието” на управляващите в държавите от Балканския полуостров, той подчерта, че страните от региона следва да проявяват максимална солидарност по въпроса за борбата с тероризма. Според него, „принципът за независимостта на съдебната власт не бива да се използва като оправдание да не ни предавате терористите“. Освен това, Ердоган разкритикува балканските си съседи, че делят терористичните организации на „добри“ и „лоши“, което е в разрез с духа на регионалното сътрудничество и не способства за укрепването на стабилността и взаимното доверие в региона.
След старта на т.нар. Берлински процес през 2014, в чиито рамки всяка година се провежда среща на високо ниво по проблемите на Западните Балкани, ЕС започна да реализира стратегия за „инфраструктурната интеграция на региона със страните членки на Съюза в енергийната и транспортна сфери“. Паралелно с това, през 2015-2016 започна реализацията на проектите за газопровода „Турски поток“ и Южния газов коридор, превърнали Турция в ключова държава за газовия транзит към Европа, включително и на Балканите. Освен това, Брюксел активно подкрепяше Южния газов коридор и неговото отклонение – Трансадриатическия газопровод (TAP), през Гърция и Албания, към Италия. Всичко това стимулира лидерите на държавите от Западните Балкани да търсят и изграждат по-тесни лични връзки с турския президент Ердоган. След 2020, когато бяха пуснати в експлоатация „Турски поток“ и ТАР, Анкара се позиционира като ключов посредник в доставките на газ за Централна и Югоизточна Европа.
Днес в турския официален дискурс все по-често присъства тезата за „новия прагматизъм“, залегнал в балканската политика на страната. Специално внимание в този контекст заслужават усилията на Анкара за укрепване на отношенията и със Сърбия. Ще припомня, че когато Ердоган посети западната ни съседка през 2017, водената от него делегация включваше осем министри и около 200 бизнесмени. Две години по-късно, при поредното си посещение в тази страна, турският лидер заяви, че Анкара е готова да подкрепи Белград за разрешаването на косовския въпрос и ще приеме всяко споразумение, които устройва и двете страни в преговорите. В резултат от тези посещения между Турция и Сърбия бяха подписани редица важни споразумения, включително в сферата на отбраната.
Във връзка с очерталото се турско-сръбско сближаване, някои експерти лансираха тезата, че то ще даде възможност на Москва да защитава по-ефективно интересите на сърбите, включително в Босна и Херцеговина, където върху местната Република Сръбска се упражнява постоянен натиск за скъсване на връзките с Русия за сметка на тези със Запада. Ще припомня, че президентите на Сърбия и Турция обсъждаха ситуацията в Босна и Херцеговина и с членовете на босненския Президиум, като сръбският президент Вучич предложи на Ердоган бъдещите дискусии по темата да се провеждат в разширен формат „Турция-Босна и Херцеговина-Сърбия-Русия“.
В тази връзка си струва да припомня, че през май 2018 Ердоган посети Сараево за да участва в шестото заседание на Генералната асамблия на Съюза на европейско-турските демократи (UETD). Впрочем, посещението му там бе и част от неговата предизборна кампания и стремежа да си осигури гласовете на турските граждани, живеещи в Европа. Още повече, че редица западноевропейски държави (Германия, Австрия, Нидерландия) му забраниха да води подобна кампания на тяхна територия.
Мнозина в Брюксел смятат, че през Балканите Анкара прокарва политическия ислям в страните членки на ЕС. В това отношение допълнително масло в огъня наля инцидентът от април 2018, когато турските специални служби заловиха шестима граждани на Турция на територията на Косово и ги екстрадираха без съд и следствие в родината им по подозрение, че са част от мрежата на проповедника Фетхулах Гюлен, нарочен от Ердоган за организатор на опита за преврат срещу него през 2016. Ше припомня, че по този повод тогавашният косовски премиер Рамуш Харадинаи уволни вътрешния си министър и шефа на разузнаването, тъй като не са го уведомили за турската операция. В отговор, Ердоган обвини Харадинай, че дава убежище на терористи и подкрепя действията на САЩ срещу Турция. Между другото, турските служби осъществиха подобни операции и в Албания, като в тази връзка ЕС излезе с официално изявление, определящо тези действия като „недемократични“ и пренебрегващи законовите норми, на които се основа Европейският съюз.
Както е известно, в онзи момент отношенията между Турция и Албания не бяха особено добри. Тирана, която обяви, че одобрила създаването на нова американска военна база на своя територия, се смяташе от Анкара за „51-ви щат на САЩ, пълен с привърженици на Гюлен“. Тоест, присъствието на т.нар. „гюленисти“ в Косово, Албания и Босна се оказа един от факторите, накарали Турция да търси активно сближаване със Сърбия.
В същото време Анкара е убедена, че международното присъствие на Балканите е необходимо както за укрепване на държавността в нововъзникналите след разпада на Югославия държави, така и от гледна точка на регионалната стабилност, и активно използва този аргумент за да обоснове участието си в действащите в региона международни механизми. Турските военни и представители на службите за сигурност продължават да участват в международните военни (KFOR, EUFOR) и граждански (UNMIK, EULEX) мисии. Паралелно с това Турция прокарва идеята, че самите балкански държави следва да определят бъдещето на региона и са в състояние да го сторят, затова всячески изтъква необходимостта от създаването на уникални инклузивни механизми за сътрудничество на Балканите.
През периода на пандемията от Covid 19 турските позиции в региона продължиха да укрепват. Паралелно със запазващата се роля на Анкара като „важен търговско-икономически партньор“ и „инвеститор в регионалните инфраструктурни проекти“, в общественото съзнание на западнобалканските държави се наложи убеждението, че по време на пандемиятя именно Турция бе един от ключовите доставчици на медицинска помощ и ваксини. Така, според данни от проведени тогава социологически анкети в Албания и Босна и Херцеговина, на въпроса, кой е оказал най-голяма медицинска и финансова подкрепа на страните от региона по време на пандемията, Турция бе поставена на трето място, непосредствено след ЕС и Китай.
Военните аспекти на „меката турска експанзия“ на Балканите
Истината е ,че Балканите са приоритет за Анкара не само заради съществуващите исторически и културни връзки. Регионът, който от географска гледна точка представлява свързващо звено между Турция и останалата Европа, е от ключово значение за реализацията на нейните геополитически интереси.
Както споменах, страната активно участва в международните операции на Балканите, както и в регионалните механизми за военно сътрудничество, при това често играе водеща роля, както бе в случая със самопровъзгласената независимост на Косово например. От 1990-те години насам Турция осъществява военно сътрудничество с балканските си съседи и подкрепя развитието на военния им потенциал чрез различни обучения, курсове и грантове. През последните години това военно-техническо сътрудничество укрепна и се разшири в резултат от подписването на нови договори. Сред тях са рамковите споразумения със Сърбия (7 октомври 2019), Румъния (6 октомври 2023), Косово (30 януари 2024) и Албания (21 февруари 2024), както и споразумението за военно-финансово сътрудничество с Прищина (4 април 2019), Черна гора (1октомври 2019), Босна и Херцеговина (3 март 2021) и Северна Македония (17 август 2021). През ноември 2017 пък беше подписано споразумение за сътрудничество в сферата на военната промишленост с Черна гора. Аналогичното споразумение с управляващите в Прищина от 2011 беше подновено на 16 декември 2019, а друго такова – за доставка на материали и суровини на отбранителната индустрия, бе подписано на 17 май 2022. Освен това, на 6 септември 2022 Турция подписа споразумение с Босна и Херцеговина за взаимна защита и обмен на секретна информация в сферата на военната индустрия.
През последните години тя продължава да следва курс към разширяване на своята военна и отбранителна активност в Балканския регион, независимо от международната ситуация и турското участие в различни операции в други части на света. За устойчивостта на тази тенденция на турската „балканска политика“ говорят такива фактори като активното развитие на сферата на военните технологии, желанието да заемат доминиращи позиции в региона и стремежът към повишаване интереса на балканските държави да си сътрудничат с Анкара.
Междувременно износът на турска военна продукция на Балканите продължава да нараства. През 2023 например, той достигна исторически максимум, осигурявайки на Турция 462 милиона долара от продажба на оръжие, боеприпаси и съпътстващи ги стоки. Сред основните експортни продукти на турската военна индустрия са безпилотните летателни апарати. В тази връзка ще припомня, че през 2022 с турски дронове Bayraktar TB2 се сдобиха Албания и Косово (доставките им за Косовските сили за сигурност бяха осъществени през май 2023, а тези за албанската армия – през март 2024). Междувременно, през 2023 Румъния също подписа договор на стойност 321 милиона долара за покупката на осемнайсет турски дрона Bayraktar TB2. На свой ред, година по-късно Хърватия подписа договор за доставка на шест дрона Bayraktar TB2 за 95 милиона долара. Твърди се, че българските власти, както и тези в Северна Македония, също проучват възможността да се сдобият с турски дронове.
На 12 декември 2024 правителството в Прищина подписа споразумение с турското държавно предприятие Mechanical and Chemical Industry Corporation (MKE) за изграждане на косовска територия на завод, който ще произвежда боеприпаси с различни калибри, отговарящи на стандартите на НАТО. Освен това Турция се съгласи за помогне на косоварите да изградят собствено предприятие за производство на боеприпаси както и на лаборатория за проектиране на безпилотни летателни апарати.
Впрочем, списъкът на турския износ за Балканския регион включва и бронирана техника, апаратни и програмни технологии и артилерийски системи. Освен това турските военни компании помагат на редица балкански страни за модернизацията на техните въоръжени сили и повишаване на военния им потенциал в съответствие със стандартите на НАТО. Нарастването на износа на турска военна продукция на Балканите се вписва в общата тенденция за увеличяване на износа на въоръжение от страна на Турция. Фактът че тази продукция се произвежда в държава от НАТО в сответствие със стандартите на алианса осигурява на Анкара сериозно конкурентно предимство в очите на балканските и съседи. Всичко това несъмнено укрепва статута на Турция като ключов регионален играч, носейки и сериозна политическа изгода. ции
Турция като регионален „дипломатически хъб“
След началото на войната в Украйна, турската активност на Балканите се издигна на ново ниво. Анкара все по-активно започна да се позиционира като своеобразен „дипломатически хъб“ за разрешаване на регионалните политически проблеми. Съдейки по всичко, от голяма полза в това отношение се оказва посредническият опит, който Турция придоби в резултат от активността си в контекста на украинския конфликт. Тук е мястото да изтъкна причините, които помогнаха на Анкара да формулира специфична собствена политика по отношение на украинската криза.На първо място, Турция не е заинтересована от прекаленото удължаване на конфликта, тъй като – за разлика от западните държави – е разположена в непосредствена близост до зоната на военни действия. На второ място, Анкара още от самото начало на конфликта се обявява против усилията за дипломатическа изолация на Русия. На трето място, Турция отказа да се присъедини към антируските санкции, заявявайки, че не иска да се превръща в страна в конфликта и не е склонна да „изгаря всички мостове“ в отношенията си с Москва. На четвърто място, тя доста критично се отнася към опитите за консолидиране на обществото на основата на противопоставянето с когото и да било. Ще припомня, че турците имат негативен опит от сблъсъка си с исламофобията и туркофобията в някои западноевропейски държави. На пето място, Анкара е крайно незаинтересована от милитаризацията на Източна Европа и началото на нова спирала на регионалната надпревава във въоръжаването. Сегашната ситуация в Черноморско-Средиземноморския регион я устройва напълно. В момента тя вече си е извоювала място на регионална суперсила, с чиито интереси се съобразяват и глобалните играчи. Радикалната милитаризация на региона обаче, може драстично да промени нещата при това – най-вероятно – не в нейна полза. Затова Турция всячески се стреми да избегне подобно развитие както с помощта на наличните международно-правни документи, така и като укрепва търговско-икономическите си връзки с държавите от региона, а също чрез изграждането на нови регионални транспорно-енергийни възли и комуникации.
Турция активно прокарва идеите си за „дипломатическия хъб“ и на различни регионални форуми, възникнали в рамките на интеграционни инициативи, целящи създаването на общ регионален пазар. В същото време обаче, нарастващото икономическо, политическо и хуманитарно влияние на Турция на Балканите поражда нарастваща тревога в Брюксел. Френският президент Еманюел Макрон например, открито заяви преди време, че е противник на силното турско влияние в региона. Истината е, че регионалните интереси на Анкара все повече влизат в противоречие с целите на Брюксел на Балканите. В същото време опитите на ЕС да ограничи турското влияние в региона не са особено успешни. Което, до голяма степен, е свързано, на първо място, с ограничените възможности на Брюксел да интегрира (западно)балканските държави, а на второ – с прагматичния курс на Турция, успешно комбиниращ политическите цели и икономическите интереси.
Според някои, включително и западни, анализатори, „завръщането” на Турция на Балканите е закономерен процес. Както е известно, в региона в течение на дълги векове пресъстват трима големи играчи – Русия, Турция и Германия. В момента Турция се стреми да се позиционира едновременно като стратегически партньор и на Русия, и на ЕС (т.е. на Германия), а в същото време епохата на негативните и отношения със Сърбия, да не говорим за България или Румъния, вече е в миналото (всъщност Гърция в момента е единствената балканска държава, която демонстрира негативно отношение към Анкара). Това обстоятелство позволява да предположем, че турската активност на Балканите би могла да се разглежда и като елемент, балансиращ западното, а и руското, влияние в региона. В същото време отношенията между Турция и ЕС и между Турция и Русия в рамките на Балканския полуостров се характеризират с определена „стабилност“, което означава, че евентуални опити отношенията с Анкара да се използват като противовес на тези с Брюксел нямат особен шанс, предвид тясната взаимообворзаност между тях по цял ред въпроси.
Заключение
Въз основа на казаното дотук би могло да се заключи, че в момента балканската политика на Турция представлява сложна комбинация между политически диалог и откровен натиск, компромиси и непримиримост, сътрудничество и конкуренция, равноотдалеченост и сближаване по етнически/или конфесионален признак, прагматизъм и изтъкване на тезата за историко-културната общност, подкрепа за евроинтеграцията на всички държави от региона, както и на алтернативните и вътрешнорегионалните интеграционни процеси и т.н. Турция реализира политиката си на Балканите както под формата на развитие на двустранните връзки, така и като подкрепа за общорегионалните инициативи и различните многостранни формати. При това тя последователно разширява и укрепва структурата на своите двустранни и многостранни връзки с държавите от региона. Което свидетелства за определена последователност на турските подходи по отношение на Балканите в постбиполярния период, независимо противоречивия им на пръв поглед характер.
*Българско геополитическо дружество
