Българската общност в Косово по пътя към официалното и признаване

Тази особеност най-ясно се проявява в епохата на Възраждането. След създаването на Българската екзархия през 1870, най-северната част на нейната Скопска епархия се намира в днешните територии на Косово, но процесите на север от Шар планина остават извън периферията на българския териториален интерес.

По същото време броят на българите в Косово е значителен. По време на преброяването в Османската империя през 1881/82-1883 общо българите на територията на днешно Косово са 367_805 души, а в южните му райони – казите Качаник, Прищина, Вълчитрън (Вучитрън), Митровица, Гниляне и Прешево са 100 577 души или 41,99% от тяхното население (таблица 1).

Таблица 1

Брой и дял на българите християни в казите Качаник, Прищина, Вълчитрън (Вучитрън), Митровица, Гниляне, Прешево и Призрен, чиито територии днес са в състава на Косово, според преброяването на населението в Османската империя през 1881/82-1883

Източник: Karpat, K. Ottoman Population 1830-1914. Demographic and Social Characteristics (1985).

*Данните за броя на българките в Призрен са изчислени от автора.

Според бившия секретар на Българската екзархия Димитър Мишев, към 1905 в Косово, в района на Прешево, има 25_584 българи, които са към Цариградската патриаршия, и 4_600 българи в процес на сърбизация. Единствено в Качаник е отразено, че живеят 488 българи екзархисти, но нямат свое българско училище.

През този период липсват по-задълбочени български статистически изследвания на Косово. Както отбелязва Йордан Иванов, „доскоро в науката и политиката, щом дойдеше въпрос за северозападната етнографска граница на българското племе, всички се спираха на Шар планина: на северозапад от тоя масив се поставяха албански и сръбски селища, на югоизток – български. Сега обаче, откакто шарските пазви станаха по-достъпни за наблюдение и за разузнаване, разкри се цяла задшарска българска покрайнина, зa която по-рано имахме само смътни, несигурни вести. Думата ми е за областта Гора... Цялата тая котловина се обитава от старо българско население горани“.

Сръбската пропаганда

Липсата на български интерес към Косово отваря пътя на сръбската пропаганда. През 1885 започват преговори между Сърбия и Цариградската патриаршия за назначаването на сръбски митрополит в Призрен. Подобна политика намира подкрепа и сред някои чужди учени, какъвто е случая с Иван Ястребов – историк, етнограф и дипломат, руски консул в Шкодра, Призрен и Солун. Той застъпва тезата, че Сърбия трябва „да даде по-голям отпор срещу българската политика в Македония“.

Независимо от сръбските успехи в Косово след териториалните промени на Балканите през 1913, продължава да има чужди учени и дипломати, които разглеждат южната част на областта като населена с българи. Бившият частен секретар на британския генерален консул в Шкодра Уодъм Пийкок пише, че в Косово „българско население, смесено с албанци, има на юг от Призрен в посока към Дебър“.

През Първата световна война по-голямата част от Косово попада в българската военно-административна зона и това води до засилване на българския научен интерес към района. Поради масовата сръбска пропаганда и свързаният с нея процес на денационализация на косовските българи, броят им през този период е трудно да се определи. Броят на жителите на отделните селища е известен, но поради силните асимилационни процеси се наблюдава трансформация на идентичността от българска на сръбска.

През 1916 Ст. Димитров, началник на отделение в Главната дирекция на статистиката на България, съобщава следното: „При едно посещение на окръжния управител в Гниляне пред него се явила депутация от местните сърби и един от тях заявил: „Ние не сме сърби, ние сме македонски българи; дойдоха сърбите от Стара Сърбия, те ни казваха, че сме сърби, те работеха тук, откриваха училища, поддържаха черквите и ние станахме сърби. Обаче ние искаме да си бъдем българи, каквито сме си били от старо време“. В същия доклад се констатира, че след завладяването на Косово от Сърбия, властта в Белград няма доверие на местните сърби, поради което те не са оземлявани, а земята е давана или на „влиятелни сръбски държавници, или пък е била заемана от колонисти сърби от Стара Сърбия“.

Важен момент за съдбата на българите в Косово е, че съгласно договорките с Австро-Унгария, България трябва да отстъпи част от завзетите от българската войска територии в западните части на Косово, в т.ч. и в Гора. Няколко години по-късно българският езиковед и диалектолог Стефан Младенов посещава Гора и информира българското правителство, че „напускането на Гора от българските власти и присъединението на тая област към Албания (има се предвид преминаването под австро-унгарска администрация, б.а.) e най-крупното събитие за тукашните българи от 1912 насам“.

От документи на българската администрация се установява, че „населението на последната (Вранищенската околия, б.а.) е около 28_000 жители, всички българи помаци[1], известни под името горани, които, макар и да са съседи и едноверци с албанците, запазили са твърде чисти старобългарски нрави, обичаи и език и се намират в непрестанна вражда с последните. Между тях се срещат знаещи да четат и пишат български, имат природна интелигентност“.

През този период за първи път в български документ се прави разграничаване на района на Гора от други съседни, също заселени с българи мюсюлмани. „В северните склонове на Шар планина, по горното течение на река Бистрица, намира се група от села с население по език, нрави и обичаи досущ еднакво с онова в околията Гора, намираща се в австрийска територия и която непосредствено граничи с казаната група. Това са селата Монастирец, Горно село, Любине, Живени, Речани, Локвица, Ябланица, Ново село, Скор(о)бище и др. няколко. Населени са с българи помаци, достигащи на брой до 3_361 жители“. Тук става въпрос за районите Подгора и Жупа, чието население в наши дни се разглежда като подгрупи на гораните и в чиито диалектни говори има известни различия. Съществуват данни, които показват, че по време на българската военновременна администрация в Жупа една част от местните българи мюсюлмани добавят към фамилните си имена окончанието „ов“. Голяма част от мъжкото население е мобилизирано в българската армия.

По време на австро-унгарското военновременно администриране на централните и северните части от Албания и западните части на Косово през 1918 се провежда преброяване на населението и научни проучвания, осъществявани от етнографа от музея в Хамбург Артур Бихан. През 1922 австрийският учен Франц Зейнер публикува данните за извършеното преброяване. В частта за Гора Зейнер, освен наличието на петима българи християни, поставя в графата „други“ 6_754 души. За тях дава следното пояснение: „6_754 души са регистрирани (от преброителите, б.а.) като македонославяни, които са компактна маса в района на Гора... При по-обстойно изследване те с охота се обозначаваха и като българи, както също и по на юг, а именно в окръг Долни Дебър, където 206 души образуват малък езиков остров; в този окръг бяха преброени още 537 македонославяни“. Това уточнение на Зейнер е много важно, защото показва наличието на различни нива на идентичност, като лицата, регистрирани от австро-унгарските преброители като македонославяни, в разговор с анкетьорите сами се идентифицират и като българи.

Австро-унгарските данни за Гора показват, че в Призренска Гора в днешните граници на Косово живеят 4_410 българи. Тъй като по-голямата част от преброителните австро-унгарски карти са запазени, при тяхната повторната обработка през 2003 се установява, че в Гора делът на националните малцинства е най-голям за цялата австро-унгарска зона. Независимо че там са регистрирани 6_062 лица като „други“, според по-горните обяснения  те се идентифицират и като българи. Като албанци са записани едва 33 души в Призренска Гора (таблица 2)

Таблица 2

Брой на населението в селищата на Призренска Гора в Косово според австро-унгарското преброяване през 1918

Източник: Seiner, Fr. Ergebnisse der Volkszählungin Albanienin dem vondenösterr.-ungar. Trupp en 1916-1918 besetzten Gebiete (1922). Изчисления на автора.

*Става въпрос за лица, които от австро-унгарската администрация са регистрирани като „македонославяни“, но при по-задълбочени интервюта при попълването на преброителните формуляри се изявяват и като българи.

Друг важен факт, свързан с дейността на австро-унгарската военновременна администрация е, че въз основа на събрания етнографски материал Густав Вайrанд публикува през 1924 информация, че на север от Шар планина живеят българи, запазили старинния си език.

След окончателното определяне на границата между Албания и Югославия през 1925, в Косово се оформят три района, населени с българи:

Жупа – 21 села: Повско (Поуско), Ябланица, Речане, Долно Любине, Горно Любине, Локвица, Стружье, Манастирец, Небрегоще, Живиняне, Планяне, Стайковце, Милачики, Паличики, Рачици, Пейчици, Крайчи, Драйчици, Богошевци, Мушниково и Горно село. Към тези селища може да се добави и село Донье (Долно) Ретимлье, което не спада към района на Жупа, но към 1870 е населено с преселници от Горно Любине.

Призренска Гора – 21 села: Драгаш, Бачка, Брод, Глобочица, Диканце, Мали Кръстец, Велики (Голем) Кръстец, Крушево, Кукаляне, Лещане, Любоща, Млике, Орчуша, Радеша, Рестелица, Доня (Долна) Рапча, Горна Рапча, Вранище, Зли поток, Урвич и Йеловяне. Последните две села след създаването в края на 1944 на някогашната НР Македония са прехвърлени към нейната територия.

Подгора – 6 села: Любижда, Скоробище, Дойница, Грънчаре, Ново село и Върбичане.

Характерно за този период е, че в Югославия по това време към фамилните имена на всички лица от български произход, в т.ч. и към българите мюсюлмани, се добавя окончанието „ич“. Броят на населението с български произход в отделните общини на Жупа, Призренска Гора и Подгора в Косово според преброяването от 1921 е 9_354 души (таблица 3).

Таблица 3

Брой на лицата от български и друг произход в общините в Жупа, Призренска Гора и Подгора според преброяването на населението през 1921 в Югославия

Източник: Општа државна статистика. Дефинитивни резултати пописа становништва од 31 jануара 1921 год. (1932).

*През този период всички лица от български произход, живеещи на територията на Кралството на сърби, хървати и словенци (по-късно Югославия), в т.ч. и българите в Западните покрайнини, биват обявявани за говорещи сръбски език.

Посоченият брой на българите не е пълен, защото данните са на ниво общини, като някои от селищата с компактно българско население административно принадлежат към общини с преобладаващо албанско или друго население.

Непълна информация за броя на лицата от български произход в Косово през 1931 може да се намери в югославската публикация, съдържаща данните от преброяването на населението през същата година. Характерно за него е, че населението не се регистрира по етническа принадлежност или майчин език, а единствено по изповядана религия. Общият брой на населението в отделните общини на Жупа, Призренска Гора и Подгора е 14_680 души, от които с безспорен български произход са 12_975 души.

Тази югославска политика в Косово по същество остава непроменена до 1941, когато Югославия престава да съществува. От 1941 до 1944 Косово е включено в италианския протекторат Албания, но в края на 1944 в него настъпват поредните мащабни обществено-политически промени. Албанската администрация е изтеглена и на нейно място се възстановява югославската власт. През 1945 Косово се оформя като област в рамките на Сърбия с автономен статут, който се запазва под различни форми до второто разпадане на Югославия през 1991. От 1946 до 1974 официалното наименование е Автономна област Косово и Метохия, а от 1974 до 1990 – Социалистическа автономна област Косово.

При преброяването през 1948 по-голямата част от населението в Жупа е регистрирано като сръбско: 3_001 или 53,7%, а в Призренска Гора превес е даден на „неопределените мюсюлмани“ – между 59,9% и 64,2% в различните селища. При преброяването през 1953 в Призренска Гора са регистрирани 9_319 албанци или 46,2%, 7_367 турци или 37,1%, 2_735 неопределени югославяни или 13,6% и 486 сърби и черногорци или 2,4%. Тогава за първи и последен път в района са регистрирани 144 македонци. За Жупа данните са следните: албанци 4_303 души или 40,8%, сърби 3_516 или 33,4%, турци 1_492 или 14,2%, неопределени югославяни 1_194 или 14,2% и други 34 души.

При преброяването от 1961 има нова промяна. Лицата от югославски произход с мюсюлманско вероизповедание се обявяват за отделен етнос – „мюсюлмани (по отношение на етническата принадлежност)“. В същото преброяване, за гражданите на Югославия, които не са национално определени, е вписван отговорът: „национално неопределен югославянин“.

При преброяването от 1971 мюсюлманите отново са регистрирани като „мюсюлмани в смисъл на народност“, а лицата, декларирали някаква регионална идентичност, са регистрирани като „декларирали се в смисъл на регионална принадлежност“, но това не важи за Босна и Херцеговина и Хърватия. За 1971 се знае, че броят на мюсюлманите като етническа принадлежност в Косово е 26_357 души. От тях в района на Жупа живеят 1_934 или 17,2%. Тази непоследователност в официалната югославска статистика в Призренска Гора, Подгора и Жупа, изразяваща се в налагането на различни идентичности като югославска, а след това мюсюлманска и т.н., цели да прикрие истинската национална принадлежност на местното население, което засилва кризата на идентичността.

По отношение на населението на Жупа, Призренска Гора и Подгора, Сърбия не се отказва официално от разбирането си, че то е сръбско. Въпреки това във фамилните имена на това население остава окончанието „и“, поставено от итало-албанската администрация по време на Втората световна война. В същото време поради очевидните различия със сръбския език, когато се издават фолклорни сборници или грамофонни плочи с народни песни, все повече се лансира локалната „горанска“ идентичност като нещо самобитно.

През 1979 в Скопие е създадена Републиканската общност за културни и научни изяви на македонците мюсюлмани, която се опитва да развива активна дейност и сред населението на Жупа, Призренска Гора и Подгора. По този начин в Косово на базата на българската, а след няколко десетилетия на налагане и на сръбска идентичност, се появяват и новите горанска, мюсюлманска, македонска и вече практически изчезналата югославска идентичност. В същото време при миграции на горани към СР Македония, продължава практиката те да биват обявявани за „македонци мюсюлмани“. През 1986 северномакедонският академик Божидар Видоески разглежда населението на Призренска Гора в Косово като македонско. Той твърди, че „една голяма компактна група ислямизирано македонско население с македонски майчин език живее в района на Гора на сръбска и албанска територия“.

През периода от възстановяването на Югославия през 1944 до нейното повторно разпадане през 1991 нараства броят на лицата от български произход, живеещи в компактни селища в трите района в Косово (таблица 4).

Таблица 4

Брой по отделни селища на лицата от български произход, живеещи в Жупа, Призренска Гора и Подгора в Косово според преброяванията на населението от 1948 до 1991

Източници: Savezni zavod za statistiku. Konačni rezultati popisa stanovništva od 15 marta 1948 godine. Knjiga I — Stanovništvo po polu i domaćinstva, po naseljenim mestima (1951); Становништва Jугославиjе 1953 – Укупно становништво по народности; Popis stanovništva, domaćinstva i stanova u 1961 godini. Nacionalni sastav stanovništva FNR Jugoslavije. Podaci ро naseljima i opštinama. Knjiga III (1994); Popis stanovništva i stanova u 1971 godini. Stanovništvo. Etnička, prosvetna i ekonomska obeležja stanovništva i domaćinstva prema broju članova. Rezultati ро opštinama. Knjiga VI (1974); Popis stanovništva, domaćinstva i stanova u 1981 godini. Nacionalni sastav stanovništva FNR Jugoslavije. Podaci ро naseljima i opštinama. Knjiga I (1991); Становништва Jугославиjе 1991 – Становништво према националној припадности 1; Становништва Jугославиjе 1991 – Становништво према националној припадности 2.

От 1944 до 1991 демографските процеси в Призренска Гора и Жупа са сравнително устойчиви, като наблюдаваният отрицателен прираст в някои селища в края на периода се дължи най-вече на трайните емиграции. Все повече горани със семействата си мигрират към Скопие, Белград, Ниш, Пирот и други големи градове, където се установяват трайно. В същото време те поддържат имотите си в Косово и ги посещават редовно, поради което югославската статистика невинаги регистрира тези миграции. През този период се утвърждава моделът всяка година гораните да се завръщат в родните си места на Гергьовден, когато младите се запознават и се сключват бракове. Най-често гораните създават семейства в рамките на общността, много рядко явление е да се сключи брак с „друг“.

По същото време в развитието на Подгора започват да се наблюдават някои специфики. Поради близостта на селищата до Призрен, емиграциите са необратими и към края на периода напр. с. Дойница остава без жители. От друга страна близостта на големия град ускорява процесите на асимилация. Докато лицата, които се сърбизират, в една или друга степен съхраняват поне елементи от традиционния си говор, при албанизацията се наблюдава усвояване на албанския език и изоставяне на българския.

Косовската криза

През 1989 в Сърбия се провежда референдум, вследствие на който се приема нова конституция, рязко ограничаваща съществуващата до тогава автономия на Косово. През 1990 се създава Автономна област Косово и Метохия, в която някогашното самоуправление е заменено от директен контрол на правителството в Белград над местната полиция, съдебната система, държавните компании и икономиката като цяло, образованието и езиковата политика.

Косовските албанци бойкотират референдума и го обявяват за незаконен. Съществувалото дотогава регионално провинциално правителство в Прищина отказва да ратифицира новата конституция и да се разпусне. През февруари 1990 в Косово е обявено извънредно положение, а за справяне със ситуацията се прибягва до помощта на югославската армия и полиция. Така се стига до въоръжен конфликт, довел до независимостта на Косово.

Процесите сред лицата от български произход в Косово по време на войната за независимост не са еднозначни. Наблюдават се и определени териториални специфики. Докато населението в Кукъска Гора се отзовава на повиквателните за мобилизация в сръбската армия, мъжете в Жупа масово отказват да служат в сръбските части.

Неясният статут на Косово през този период и проблемите пред населението в Призренска Гора, Подгора и Жупа стават причина за трайна промяна в неговия основен миграционен модел. Преди косовската криза този модел е гурбетчийството, изразяващ се в трудова миграция на мъжкото население, докато останалата част от семействата остават в традиционните местообитания, поради което възпроизводството на общността не е затруднено. След избухването на косовската криза започват миграции на цели семейства и тяхното трайно установяване в Сърбия, Северна Македония, Босна и Херцеговина или Западна Европа. Независимо от тази промяна, продължава да се поддържа практиката всички родени в Призренска Гора, Подгора и Жупа да се завръщат по родните си места за Гергьовден, когато стават запознанствата на младите „нашенци“. По този начин по-голямата част от браковете продължават да се осъществяват в рамките на общността.

През този период известна подкрепа за лицата със съхранена българска идентичност се оказва по личната инициатива на някои български служители в ОССЕ и ЮНМИК. На 23 юни 2004 ЮНМИК регистрира неправителствената организация „Културно-просветно дружество на българите от Жупа „Български мохамедани“ със седалище в с. Долно Любиние и с председател Фикрет Карадолами. Като цел на организацията е посочена „да обедини българите от Косово с цел да поддържат, развиват и представят културата и традициите на българската общност в Косово“. Въпреки поисканото съдействие от България, такова не е предоставено.

В същото време в РС Македония има „лавина от най-различни реакции“ срещу регистрирането от ЮНМИК на българска национална общност в Косово. Медиите в Скопие публикуват редица коментари за идентичността на тази група и на обществеността се внушава, че се правят опити за нейното асимилиране. Обявено е, че те са македонци, които „водят решителна битка за своята идентичност“, твърди се, че „те са само македонски мюсюлмани, които по времето на Милошевич са наричани горани“. В някои от публикациите се критикува властта, че не вижда „отродяването на македонците“ в Косово, заявява се, че са „под ударите на българската пропаганда и искат помощ от Македония“.

Независимо от тази кампания срещу българите в Косово, през 2006 за първи път трима техни представители са кандидат-студенти в България по Постановление на МС № 103. През следващата 2007, поради политическата криза в Косово, кандидатстудентската кампания е провалена, но от 2008 до днес броят на студентите българи от Косово, обучаващи се в български висши учебни заведения, непрекъснато се увеличава.

На 17 февруари 2008 Косово обявява едностранно независимост, а на 20 март с.г. Министерският съвет на България взима решение за неговото признаване и за установяване на дипломатически отношения. Това дава надежда на българската общност, че пасивността в българската политика към косовските българи е преодоляна, поради което председателят на Младежкия съюз  Гора Авния Бахтиари в писмо до министъра на образованието Даниел Вълчев иска в Косово да се изпрати български учител, който да преподава книжовен български език. Поискано е и българската държава да отвори културно-информационен център в Косово, който да подпомага културните и стопанските контакти на населението в Гора с България. Това искане на косовските българи отново остава без отговор.

Тази пасивност в официалната политика на България става причина при обсъждането и приемането на конституцията на Косово през 2008 да бъде пропуснато споменаването на българската общност. Чл. 64, т. 2. от Конституцията фиксира на 20 броя на депутатите на отделните етнически общности: 10 за сръбската общност, 4 за ромите, ашкалиите и египтяните, 3 за бошняците, 2 за турците и 1 за гораните. Това създава огромни затруднения при опити за признаване на българската общност, тъй като конституцията е приета при временната администрация на ЮНМИК и международната общност е гарант за нейното изпълнение. Предвиден е сложен механизъм за бъдещи изменения на конституцията на Косово, който изисква едновременно квалифицирано мнозинство от 2/3 от депутатите в парламента и от 20-те представители на признатите етнически общности. При действия в тази насока възниква въпросът, от коя конституционно гарантирана квота да се вземат депутатски места, които да се предоставят на косовските българи?

Проблемът се усложнява и от това, че една част от лицата с български произход се идентифицират като представители на бошняшката и горанската общност. Международните организации в Косово, без да познават в дълбочина проблема, приемат термина „бошняк“ в национален смисъл и за местните мюсюлмани в Жупа, Призренска Гора и Подгора. Безспорното наличие в Косово на бошняци и политиката от югославския период за създаване на мюсюлманска народност съдейства след 1991 да започне трансформирането на местната идентичност в бошняшка, което допълнително задълбочава кризата на идентичността на това население.

През 2018 ОССЕ публикува данни за етническия състав на населението на община Драгаш, която освен Призренска Гора обхваща и населеното с албанци Ополе. Лицата с локална горанска идентичност са 8_957, а с бошняшка 4_100. За предходни години данните са приблизително същите, което показва, че в Призренска Гора лицата с горанска идентичност са два пъти повече, отколкото тези с бошняшка. Именно поради наличието на тези различия, политиката на „побошнячване“ не се възприема от лицата, които имат горанска или съхранена българска идентичност. Те наричат новопоявилите се бошняци в района „фантомни“ или „новокомпонирани“.

Липсата на официална българска позиция до голяма степен възпрепятства процеса на национално осъзнаване на българите в Косово. Едва на 18 февруари 2008 в България са направени първите официални изявления в тяхна подкрепа. След 2013 обаче политиката на България към българите в Косово рязко се променя, като от тях се изисква да доказват българския си произход. Тъй като такива документи липсват, молбите на българите от Косово за получаване на българско гражданство остават неразгледани с мотив, че „липсват доказателства за безспорен български произход“. През следващите няколко години на държавно ниво не се предприемат действия в подкрепа на българите в Косово.

По този повод на 10 октомври 2018 в Народното събрание се провежда заседание на Комисията по политиките за българите в чужбина. Първата точка от заседанието е представяне на актуална информация от Държавна агенция за българите в чужбина относно състоянието на българското малцинство и българските неправителствени организации в Косово. При обобщаването на отношението на управляващите фактори в България към това население е посочено, че „тъй като са мюсюлмани, българската държава не изработва и не провежда политика за приобщаване на тези българи“. На заседанието се изнасят данни, че от 2004 до 2012 в Косово са регистрирани 4 български организации, но дейността на 3 от тях е преустановена. Подчертано е, че „преустановяването на дейността на посочените организации до голяма степен е резултат от непоследователната политика на българската държава, особено след 2013, когато бе блокиран процесът за разглеждане на документи за получаване на българско гражданство на кандидатите от Косово“.

Едва през 2020 в България се създават реални механизми за финансово подпомагане на организациите на българите в Косово на основата на проектни начала. За целта в МВнР е приета програмата ,,Подкрепа на организации на български общности с българско самосъзнание“. Като бенефициенти са посочени две организации на българи в Косово.

Независимо от тези действия, през следващите няколко години проблемите около удостоверяването на българския произход на гражданите на Косово не се решават, което води до разочарование на българската общност. На 20 октомври 2022 председателят на „Културно-просветно дружество на българите в Жупа, Подгора и региона“ Сейфия Османи казва: „Изгубихме морал, за да правим нещо по-нататък. Мен вече ме е срам да работя пред нашите хора. 21 години сме регистрирани като българи в Косово, а в България не можем да докажем, че има българи в Косово. Така вече нямаме снага (т.е. сила“ - б.а.) още да доказваме, че съществуваме“. Тази демотивация сред лидерите на българската общност, породена от отказа на българските държавни институции да решат въпросите около удостоверяването на българския произход, нанася трайни щети върху българските национални интереси в регионален мащаб.

Тъй като е пропусната възможността българите да бъдат включени при приемането на косовската конституция, постепенно в София се възприема идеята при признаването на българската общност в Косово да се следва примера на черногорското и хърватското малцинство. Те също не са включени в конституцията от 2008, но през 2011 успяват да постигнат официално признаване посредством изменение на Закона за защита и подкрепа на общностите.

Затрудненията пред признаването на българската общност в Косово стават причина при разглеждането на доклада за Косово за 2021 Европейският парламент да приеме изменение 172 на параграф 21, който добива следния вид: „Повтаря своя призив за по-голямо включване на лица, принадлежащи към малцинства, включително общности на роми, ашкали и египтяни, както и хора с увреждания и разселени лица, като им осигури достъп до адекватно здравеопазване и социална защита; в тази връзка препоръчва правата на лицата от български етнос в районите Гора и Жупа да бъдат закрепени в закона и осигурени на практика“.

В края на 2022 и началото на 2023 сдружението „Обединени българи в Косово“ за втори пореден път събира 500 подписа с искане за признаване на българската общност. На 17 и 18 февруари 2023 вицепрезидентът Илияна Йотова посещава Косово, където се среща с представители на сдружението „Обединени българи в Косово“ в Кръстец, както и с членове на „Културно-просветно дружество на българите в Жупа“. На тази среща тя заявява, че след разговорите с косовските представители и президента Вьоса Османи, „вижда в нейно лице гарант, че подписите този път няма да бъдат загубени, както се е случило през 2018 и ще минат през парламента“. На най-високо ниво е обсъждан въпросът българската общност „да намери своето място в Закона за защита и насърчаване на общностите в Косово, да намери своето място в Консултативния съвет на общностите към президента. Имам пълните уверения и на г-жа Османи, и на г-н Курти, че това ще се случи в най-скоро време“.

Нерешените проблеми на българската общност намират отражение и в доклада на Европейския парламент за Косово за 2022. Чл. 43 гласи: „петицията, подписана от близо 500 души, самоопределящи се исторически като българи, която е регистрирана в парламента на Косово през май 2023, все още не е разгледана и препоръчва тези права да бъдат заложени в законодателството и да бъдат гарантирани на практика; призовава Косово да полага повече усилия за осигуряване на равни възможности за малцинствените групи, както и подходящо представителство в политическия и културния живот, обществените медии, администрацията и съдебната система“.

Между 5 април и 24 май 2024 в Косово се провежда преброяване на населението. Българските организации настояват в графата за етническа принадлежност да бъде посочена и българската, но това не е сторено поради съпротивата на бошняшките организации и факта, че българската общност все още не е официално призната. Българите за пореден път попадат в групата на „другите“.

В края на 2024 в Косово са обявени първите официални резултати от преброяването на населението. Данните се отнасят за броя на жителите на отделните общини. Тъй като Призренска Гора се намира в смесената с албанско население община Драгаш, а Подгора и Жупа са част от голямата община Призрен, е невъзможно да се направят изводи за броя на лицата в трите района на Косово, които са съхранили българската си идентичност. Общият брой на жителите на община Драгаш е 28 896, а на община Призрен е 147 246 души. Тяхното разпределение по декларирана етническа принадлежност е отразено в таблица 5.

Таблица 5

Разпределение по декларирана етническа принадлежност според преброяването на населението през 2024 на жителите на общините Драгаш и Призрен

Източник: Agjencia e statistikave të Kosovës. Regjistrimi I popullsisë, ekonomive familjare dhe banesave në Kosovë 2024. Të dhënat e para finale (2024).

*Другите признати общности са роми, ашкалии и египтяни.

В община Призрен е трудно да се разграничи, каква част от деклариралите се като бошнаци са действителни преселници от Босна и Херцеговина или техни потомци и каква част са местно население с български произход, трансформирало своята идентичност в бошняшка. По-достоверни изводи могат да бъдат направени за населението на община Драгаш, тъй като там няма регистрирани случаи на значими преселвания от Босна. Поради тази причина може да се приеме, че 2_900 души са „нашенци“, които са придобили бошняшка идентичност, 354 са с турска идентичност, а 7_828 души притежават локална горанска идентичност. Лицата със съхранена българска идентичност трябва да бъдат търсени в групата на другите непризнати общности, съставена от 212 души.

Броят на лицата в групата на другите непризнати общности в община Призрен е 235 души, а общо за Косово техният брой достига до 2_051. Тъй като за населението на Призренска Гора, Подгора и Жупа са характерни съвременните трудови миграции, сред представителите на тази група в другите общини на Косово също е възможно да има лица, декларирали своята българска идентичност. По предварителни оценки броят на лицата, декларирали българска идентичност, е около 400 души, като най-вероятно те до голяма степен се припокриват с 500-те души, подписали искането за признаване на българската общност, внесено в парламента в Прищина през 2023.

Интерес представлява и фактът, че в община Драгаш 1 676 души декларират своя майчин език като сръбски, а 3 674 души като босненски. В същото време 5 980 души заявяват, че техният майчин език е друг. Това означава, че въпреки дългогодишното обучение само на сръбски език и свързаната с това пропаганда за прекъсване на всякакви връзки с България, мнозинството от населението на Призренска Гора не идентифицира майчиния си език със сръбския. Преобладаването към 2024 на локалната горанска идентичност в Призренска Гора, Подгора и Жупа не трябва да бъде разглеждано като противопоставяне на българската идентичност, а като преходен процес.

Заключение

Независимо че към момента броят на лицата с декларирана българска идентичност е в пъти по-малък от действителния брой на лицата с български произход, властите в Прищина са принудени да се съобразяват с факта на наличие на българи на тяхна територия. Представител на българската общност вече е включен в Консултативния съвет на общностите към президента на Косово. Бъдещето на косовските българи ще зависи от резултатите от действията за признаването на българска общност в Косово, както и от политиката на България и други съседни държави към тази общност.

Бележки:

Използвана литература:

Видоески, Б. Горанскиот говор. Прилози. Одделение за лингвистика и литературна наука, МАНУ, 1986, XI, 2, с. 45 – 76.

Европейски парламент. Доклад относно Косово за 2022 г. Резолюция на Европейския парламент от 10 май 2023 г. относно доклада на Комисията относно Косово за 2022 г. (2022/2201(INI), 24 с.

Медиумско огледало (Мониторинг на медиумите во Република Македонија). Број 5. Скопје, јануари 2006, 18 с.

Општа државна статистика. Дефинитивни резултати пописа становништва од 31 jануара 1921 год. Сараjево, 1932, 467 с.

Петров, П. Научна експедиция в Македония и Поморавието 1916. София, 1993, 327 с.

Симов, Й. Българите в Косово в документи от времето на Първата световна война. Македонски преглед, кн. 3. София, 2017, с. 121 – 132.

Agjencia e statistikave të Kosovës. Regjistrimi I popullsisë, ekonomive familjare dhe banesave në Kosovë 2024. Të dhënat e para finale. Prishtinë, 2024. 100.

Brancoff, M. D.  La Macédoine et sa Population Chrétienne. Paris, 1905, 270 p.

Karpat, K. Ottoman Population 1830 – 1914. Demographic and Social Characteristics. The University of Wisconsin Press, 1985. 242 p.

Opšta državna statistika. Deflnitivni rezutati popisa stanovništva od 31 marta 1931 godine. Knjiga II. Prisutno stanovništvo po veroispovesti. Beograd, 1938, 140 s.

OSCE. Kosovo. Municipal Profiles 2018. 112 p.

Peacock, W. Albania. The Foundling State of Europe.  New York, 1914. 256 p.

Savezni zavod za statistiku.  Popis stanovništva, domaćinstva i stanova u 1981 godini. Nacionalni sastav stanovništva FNR Jugoslavije. Podaci ро naseljima i opštinama. Knjiga I. Beograd, 1991. 441 s.

Seiner, Fr. Ergebnisse der Volkszählung in Albanien in dem von den österr.-ungar. Truppen 1916 – 1918 besetzten Gebiete. Schriften der Balkankommission, Linguistische Abteilung, vol. XIII. Wien, Leipzig, 1922, 116 p.

Weigand, G. Ethnographie von Makedonien. Geschichtlich-nationaler, sprachlich-statistischer Teil. Leipzig, Friedrich Brandstetter, 1924, 104 р.

* Институт за изследване на населението и човека –БАН, преподавател в Югозападен университет „Неофит Рилски“

[1] В този документ с названието „помаци“ се представя утвърденото в България възприятие на българите мюсюлмани от страна на техните сънародници християни. В български административни документи от този или по-късен период това наименование се използва понякога за всички българи мюсюлмани в Албания и Косово. Освен от някои изследователи, названието „помаци“ не е известно и не се използва от българите мюсюлмани и християни в Албания и Косово.