Китайският фронт на НАТО

И тъй като именно мащабите на поставената задача определят спецификата на стандартизация на военно-промищлените комплекси на съюзниците от НАТО, пазарите на военна продукция и информационната политика на пакта, в основен приоритет за ръководството му и водещите държави в него се превръща обосноваването на необходимостта от по-нататъшно нарастване на колективния отбранителен потенциал.

Историческата легитимация на промените в политика на НАТО традиционно се осъщестяваше на базата на твърденията за наличие на обща заплаха за членовете на алианса. В началото на 2020-те гдини в изказванията на различни негови представители все по-често започна да се споменава Китай и опасността от укрепване на позициите му в рамките на световния ред, като още през 2022 Пекин официално се сдоби със статут на играч, представляващ системно предизвикателство за държавите от пакта. Което, на свой ред, провокира множество дискусии в медиите, както и сред експертната и академичната общности, които показаха, че опитите Китай да се позиционира като заплаха за Запада могат доста трудно да бъдат аргументирани по редица съвсем обективни причини.

На първо място, Пекин не представлява пряка заплаха за военната сигурност на мнозинството държави от алианса: ако американско-китайският сблъсък в региона на Тихия океан не може да се изключва, по отношение на европейските членове на НАТО подобно развитие е практически невъзможно. Китай е на второ място в света по разходи за отбрана, но китайският военен потенциал е несъпоставим с американския, да не товорим за обединения потенциал на държавите от НАТО. Освен това, промяната на силовия баланс, сама по себе си, не е задължително условие за възникването на заплаха – възможен е и сценарият с присобяването на ревизионистката държава към него. Показателно е, че в началото на 2020-те години китайското проникване в региони, представляващи интерес за НАТО, включително в Централна Азия, Близкия изток и Африка се разглеждаше от пакта като повод за сътрудничество с Китай, т.е. не се възприемаше като заплаха.

На второ място, европейските членове на НАТО запазват тесните си икономически връзки с Пекин. В официалните изказвания и документи от последните години, ЕС изпраща доста противоречиви послания, характеризирайки Китай като „партньор в диалога, икономически конкурент и системен съперник”, но взаимодействието с него по икономическите, научно-технологичните и свързаните с климата въпроси продължава, а обемите на взаимната търговия нарастват. ЕС не подкрепи изострянето на търговската война между САЩ и Китай в края на 2010-те години и ескалацията на отношенията с Пекин не отговаря на собствените му интереси. Съответно, и икономическата логика нямаше как да се превърне в ключов фактор за позиционирането на Китай като системно предизвикателство за алианса.

Накрая, конструирането на „китайската заплаха” очевидно не бе необходимо като повод за укрепване материалната база на НАТО, например чрез мобилизирането на военните бюджети на европейските страни членки и дългоочакваното повишаване на разходите им за отбрана. Този процес и без това беше активиран на фона на конфликта между Русия и Запада в Украйна: в средата на 2022 много държави от НАТО увеличиха вноските си в общия бюджет на пакта. На свой ред, трансформирането на военната машина на алианса с цел сдържането на Китай, изисква далеч по-сериозни разходи и, нещо повече, в условията на криза на архитектурата за сигурност в Европа, то не отговаря на тактическите интереси на НАТО. На фона на ескалацията на конфликта с Русия изчезна и необходимостта за поддържане на тезата за „китайската заплаха” с цел укрепване на вътрешното единство на страните членки, включително в сферите, които не са свързани пряко с бюджетите за отбрана.

Тоест, въпросът за причините за секюритизацията на Китай, в рамките на евроатлантическия дневен ред и при запазване на предишното съотношение на силите и начина на действие на Брюксел и Пекин през 2020-те години, остава открит. В същото време на практика липсват сериозни анализи по темата.

Редица експерти посочват като една от причините за "секюритизацията" на Китай в дискурса на НАТО стремежа на алианса да съхрани в променилите се условия удобния за него "ред, основан на правила". Друго популярно обяснение за новата реторика на пакта по отношение на Пекин е пълното подчиняване на стратегията на НАТО на стремежа на САЩ да прокарат интересите си в Азия. И в двата случая обаче, не се обръща внимание на връзката между вътрешната динамика на отношенията между съюзниците от НАТО и "китайската заплаха", както и на влиянието на последната върху евроатлантическото единство и солидарност.

На свой ред, анализирайки принципите за секюритизацията на Китай в дискурса на НАТО, някои западни изследователи акцентират върху външните обстоятелства и най-вече върху общото изостряне на международното съперничество, свързано с трансформацията на световния ред, която според тях стимулира конкуренцията между страните членки на алианса и набиращия мощ Китай. Те смятат този процес за обективен, посочвайки че той неизбежно тласка западните държави към предприемане на симетрични действия. Определен проблем пред възприемането на това обяснение обаче е липсата на очевиден фактор за формиране на прословутата "китайска заплаха", какъвто например би било внезапното нарастване на военния потенциал на Пекин, рязката деградация на икономическото му взаимодействие с всички страни членки на НАТО или неочакваната промяна на китайската външна политика. При това следва да се отбележи, че повечето експерти рядко са склонни да анализират в историческа ретроспектива политиката на алианса, което е сериозен пропуск. Що се отнася до вътрешните детерминанти на секюритизацията на Китай, някои предполагат, че тя цели да укрепи позициите на "евроатлантическата бюрокрация". Подобна хипотеза обаче, не звучи особено убедително, тъй като през 75-годишното му съществуване пактът формира редица общи практики, като граждански мисии или учения, които и без това съдействат (и то постоянно) за институционализацията и легитимацията на евроатлантическите структури. Друга "вътрешнополитическа" хипотеза пък твърди, че поддържането на конструктивни отношения с Китай влиза в противоречие с нормативно-ценностната идентичност на НАТО. Тя обаче не отчита обстоятелството, че по време на студената война ценностите на алианса и на комунистически Китай също се различаваха, но това не беше повод в документите на НАТО да се твърди за наличие на "китайска заплаха". В момента най-задълбоченото изследване за ролята на китайския фактор във вътрешната динамика на развитието на Северноатлантическия алианс е статията на старшия научен сътрудник от лондонския Кингс Колидж Джефри Майкълс, озаглавена "Едно много различно предизвикателство: приоритизирането на Китай от страна на НАТО в историческа перспектива" и публикувана през 2022 в списание International Politics. В нея, опирайки се на исторически примери, авторът доказва, че независимо, дали реториката на НАТО по отношение на Китай е била положителна или отрицателна, разногласията между страните членки винаги са възпирали алианса от предприемането на някакви проактивни действия срещу него. Според Майкълс, в момента налагането на тезата за "китайската опасност", като обща заплаха за алианса, както и промяната на активността му по китайското направление, биха били възможн само, ако бъдат преодолени тези вътрешни разногласия.

Идентичността на НАТО: от военно-политически алианс към общност за сигурност

След края на студената война, анализите на влиянието на колективните представи на страните членки относно външните действия на Северноатлантическия алианс се превърнаха в едно от основните направления в изследванията на политиката на НАТО. В научната литература съществуват няколко интерпретации на същността на пакта: като военно-политически алианс, като общност за сигурност; като инструмент за проектиране на мощта на отделни играчи и най-вече на САЩ. Разнообразието на интерпретациите до голяма степен е обусловено от факта , че те се базират на оценката за активността на алианса от позицията на различни теоретични подходи: неореализма и теорията за алиансите, конструктивизма и британската школа, неоинституционализма и т.н. Според мен обаче,  посочените по-горе интерпретации биха могли да се разглеждат и като взаимнодопълващи се и отразяващи различните етапи в развитието на пакта. Тоест, процесът на формиране на евроатлантическата идентичност може да се представи като приемственост, което пък позволява последователно да се проследи, каква роля играе "китайският фактор" в конструирането на колективните самопредстави на НАТО на един или друг етап от развитието на алианса.

Алиансът през епохата на студената война

Както е известно, Северноатлантическият алианс е създаден с ясната цел да бъде сдържан Съветския съюз и да се запази американското присъствие в Европа. През двуполюсния период представите на НАТО за собствената му роля в света са компактни в географско отношение: отбранителната структура на пакта има позиционен характер и той не се опитва да се меси в случващото се извън Европа. Общността на страните участнички укрепва и на основата на привързаността им към демократичните ценности и, както е очертано в чл.2 на Северноатлантическия договор, към капиталистическия, а не социалистическия модел на развитие. Тъй като колективната идентичност се гради около военно-политическия "стълб" и чак до разпадането на СССР успешно се възпроизвежда от наличието на "заплахата от Изток", нейните чисто политически компоненти имат вторичен характер: те не препятстват нито разширяването на алианса чрез присъединяването на авторитарните, но необходими за сдържането на Съветите, Гърция и Турция през 1952, нито на сближаването с очевидно недемократичния, но придържащ се към антисъветски позиции Китай. Нещо повече, през 1970-те години американско-китайското сътрудничество позволява взаимодействието с Пекин да се използва като елемент от укрепването на евроатлантическата сплотеност на основата на сдържането на СССР. Пекин получава достъп до програмите за подготовка на алианса, сключва договори за доставки на въоръжения с Италия (комплекси за противовъздушна отбрана), Западна Германия (противотанково въоръжение), Франция (радиолокационни станции) и Великобритания (двигатели и части за изтребители).

Съответно, през онзи период ролята на "опасния външен враг" на НАТО се играе единствено от Съветския съюз, но не и от Китай. Показателно е, че опитите на САЩ да наложат тезата за "китайската заплаха" сред съюзниците през 1960-те години, след като Китай се сдобива с ядрено оръжие и началото на американската намеса във Виетнамската война, се оказват неуспешни. Нормализацията на отношенията между Вашингтон и Пекин през втората половина на 1960-те и 1970-те години, напротив, способства за развитието на плодотворно сътрудничество, въпреки политическите и идеологически различия. Което дава основание да се предположи, че в онзи момент логиката на поведението на НАТО спрямо Китай не зависи от това, дали Пекин представлява заплаха за военния потенциал на алианса, неговата ценностна система или модела на икономическо развитие на участниците му, а от това, дали китайската политика влияе върху сплотеността на съюзниците, като такава.

Общност на сигурност през постбиполярния период

Краят на студената война провокира криза на идентичността на НАТО, тъй като заложената в основата и "съветска заплаха" изчезва. Затова през 1990-те години се анализират възможностите за ограничаване на представите за алианса като военно-политически съюз, чрез конструиране на образа на "новия противник" в Азия. Тогава обаче, тези идеи не получават развитие, включително заради географската отдалеченост на региона от традиционната зона на отговорност на НАТО, трудностите при трансформирането на военната машина на пакта, съобразно новите задачи, особено на фона на разширяването му, което и без това представлява достатъчно сериозно предизвикателство от гледна точка на оперативната съвместимост на военните комплекси, както и заради липсата на очевидни идеологически предпоставки за стартиране на механизма за секюритизация.

На фона на липсата на значими традиционни предизвикателства, способни да затвърдят "правилността" на модела на функциониране на НАТО, алиансът започна активно да си търси нови роли в международните процеси, акцентирайки върху своето политическо измерение. Обяснението за тази еволюция и обосноваването на формирането на нова идентичност бяха открити в рамките на концепцията за т.нар. "общности за сигурност", както се определят обединенията на суверенни държави, споделящи взаимните си очаквания за мирни промени, т.е. възприемащи се една друга като "свои" (за разлика от "чуждите"). При това, ако според анализаторите, като начално условие за формирането на подобна общност следва да се приеме наличието на общ списък от заплахи, по-късно еволюцията на колективната идентичност вече се осъществява чрез приспособяване към промените в околната среда, когато с натрупването на материални ресурси и институционализацията на общите практики на управление, зрялата общност на сигурността би могла да съществува и без наличието на непосредствена външна заплаха.

Развитието на идентичността на НАТО в посока към трансформирането му в общност за сигурност намери отражение в Стратегическите концепции от 1991 и 1999, в които се предлагат нови социални роли за алианса, като те не са свързани с отбраната и сдържането: съдействие за демократичния преход на новите членове на НАТО, поддържането на мира в Европа и разрешаването на възникващите кризи, особено в региона на Балканите, както и запазването на културната общност на страните членки. Според някои анализатори, в резултат от това разширяване на компетенциите в началото на ХХІ век алиансът се е трансформирал в своеобразна световна общност, способна да бъде транслирана на глобално равнище. Също толкова оптимистични са и самооценките на Брюксел: "Алиансът изигра основната роля за създаването на нови модели на сътрудничество и развитие на взаимното разбирателство в Евроатлантическия регион; НАТО се ангажира с осъществяването на принципно нови видове активност в интерес на по-широкото разбиране за стабилността в света" (цитатът е от Стратегическата концепция на пакта от 1999).

През 1990-те годии Китай вече не играеше за НАТО ролята на съюзник срещу СССР/Русия и не участваше пряко или косвено в обновяването на идентичността на алианса, тъй като всички видове съвместни действия в рамките на общността за сигурност не предполагаха включването на Пекин. Разширяването на Северноатлантическия пакт през този период не излизаше – нито от функционална, нито от географска гледна точка - от рамките на традиционната му „зона на отговорност”, която остана ограничена от Евроатлантическия регион. Съответно, нито осъществените операции на пакта за разрешаване на кризата в Западните Балкани, нито пропагандната кампания, свързана с процеса на разширяването му на изток, не предполагаха специален акцент върху позицията на Китай.

От своя страна, Пекин също не демонстрираше интерес към интензификацията на отношенията. Нещо повече, негативно влияние върху двустранното взаимодействие оказаха събитията на площад Тянанмън през 1989, а след това и кампанията на НАТО на Балканите, когато по време на бомбардировките на Белград през 1999 беше ударено и китайското посолство. Пекин реагира остро и то с пълно основание, като представителят на страната в ООН квалифицира случилото се като „варварска атака на НАТО”.

Въпреки това, то не доведе до ответна реакция в реториката на алианса по отношение на Китай: взаимодействието с държавите извън Евроатлантическия регион, като изключим Япония, продължи да не интересува особено НАТО чак до средата на 2000-те години. Тоест, конфликтът с Китай не беше от принципно важно значение за самопозиционирането на пакта, затова и ръководството му не акцентираше върху него.

Формирането на глобална идентичност на НАТО през 2010-те години

Китайският фактор придоби по-сериозно значение още в хода на процеса на формиране на новата глобална идентичност на НАТО, когато на фона на кампаниите на алианса в Афганистан и Ирак, през 2001 и 2003, нарасна интересът му към Близкия Изток и Азия. Той беше обусловен както от обективната потребност за координиране на действията с регионалните държави при осъществяване на операциите на пакта, така и от успешно осъществяваните съвместни действия извън рамките на Евро-Атлантическия регион и стремежа към по-нататъшно разширяване на зоната на отговорност на НАТО.

Стратегическата концепция от 2010 фиксира своеобразен връх на амбациите на алианса относно ролята му в международните отношения. За тяхната реализация и гарантиране запазването на влиянието на НАТО върху международните процеси, трябваше да бъде обновена нейната идентичност и да бъде затвърдена разширената и глобална интерпретация, която достатъчно убедително да обоснове пред всички страни членки необходимостта от използване на националните им ресурси за гарантиране на сигурността в отдалечени региони на света.

За да бъде стимулирано качественото преосмисляне на колективните самопредстави беше съществено ревизиран (в посока към разширяването му) списъкът с актуалните заплахи пред държавите от алианса, като в него бяха включени такива транснационални предизвикателства като международния тероризъм, организираната престъпност, разпространението на оръжия за масово унишожаване, както и традиционните държавни контрагенти, като т.нар. "държави парии" например. Успещният опит от преодоляването на разногласията между страните членки по време на операциите в Близкия Изток и перспективата за интегрирането на Украйна и Грузия в пакта вдъхна допълнителна увереност на ръководството на НАТО относно възможността и необходимостта за трансформирането му в "глобален доставчик на сигурност". Своеобразна проверка за готовността на НАТО да се самовъзприема като гарант за глобалната сигурност трябваше да стане операцията в Либия през 2010-2011, но проблемите, свързани с осъществяването и, напротив, разкриха неспособността на мнозинството членки на алианса да поемат глобална отговорност. Тези тенденции се проявиха и след началото на войната в Сирия през 2012, включително в контекста на провокираната от тези събития миграционна криза в Европа.

Така или иначе, стремежът на НАТО да се нагърби с решаването на задачи за поддържане на глобалната сигурност нямаше как да не постави въпроса за преосмислянето на отношенията между алианса и Китай. Нарастващата активност както на Брюксел, така и на Пекин през този период доведе до пресичане на интересите им в редица региони: в Афганистан, Централна Азия, Аденския залив и Средиземно море, което изискваше, като минимум, координиране на текущите операции, а като максимум - развитието на общи практики. Като отделно направление на потенциалното взаимодействие между двамата играчи се очерта борбата с последиците от природните катаклизми и оказването на хуманитарна помощ на развиващите се страни, което се вписваше в "антикризисния" аспект на глобалната идентичност на НАТО. В резултат от това, в началото на 2010-те години Китай все по-често се споменаваше в дискурса на пакта в качеството му на глобален партньор, взаимодействието с който ще подобри позициите на НАТО в Азия. По онова време анализаторите смятаха, че задълбочаването на сътрудничеството би могло да съдейства за превръшането на алианса в глобален "хъб на сигурност" и запазване на политическата му тежест в международните отношения.

Практическо потвърждение на нарасналия интерес на НАТО към Пекин беше и институционализацията на тяхното взаимодействие, започнала с размяната на официални посещения в края на 2009 и началото на 2010. След последната подобна визита, тогавашният генерален секретар на пакта Андерс Расмусен заяви, че Китай не представлява заплаха, нещо повече - НАТО и Китай имат много общи интереси и следва да продължат да укрепват сътрудничеството си. Китай се възприемаше като динамично развиваща се държава, способна да допринесе за глобалната сигурност, в качеството си на член на Съвета за сигурност на ООН и активен участник в миротворчески мисии, както и като страна, която е заинтересована от разрешаването на конфликта в Афганистан. Следвайки тази логика, през 2012, политическото сътрудничество между двамата играчи беше допълнено и от военно. Освен това бе постигната договореност за ежегодното провеждане на преговори между официалните институции на двете страни с перспектива да бъде стартирана програма за съвместна подготовка на кадри. Лансираха се и планове за редовен обмен на мнения в рамките на двустранен форум, подобен на Съвета НАТО-Русия.

При това, като особено перспективни се разглеждаха следните две направления в рамките на взаимодействието между пакта и Пекин. На първо място, вече споменатото по-горе разрешаване на проблема с Афганистан, включително чрез участието на китайски военни и граждански институции в дейността на Мрежата от мисии на НАТО в страната (Afghan Mission Network) и дори създаването на обща операционна карта (Common Operational Picture). Второто направление пък беше борбата срещу сомалийските пирати в Аденския залив и с пиратството въобще. От 2008 китайските военноморски сили започнаха да патрулират в тази зона, което позволяваше да се мисли за евентуално осъществяване на съвместни операции и учения в региона. През март 2011 военноморските сили на Китай и НАТО реализираха обща антипиратска мисия "Океански щит" (Ocean Shield).

В същото време, конструктивното взаимодействие се развиваше изключително в зоните, отдалечени от непосредствените граници на алианса и касаещи глобалния елемент на неговата идентичност. Всякакви други форми на сближаване пораждаха тревога в ръководството на НАТО. Така например, китайско-турските военновъздушни учения през 2011 бяха възприети като противоречива стъпка, заради възможността китайците да се сдобият с данни за тактическите и разузнавателни схеми на пакта. Аналогична реакция провокираха и съвместните китайско-полски учения на военно-медицински персонал и други кадри, включително за осъществяване на миротворчески мисии. През 2009 в рамките на НАТО стартира дискусия относно потенциалното съперничество с Китай в сферата на киберсигурността. Тези дискусии обаче все още бяха достатъчно сдържани и както твърдеше тогавашния генерален секретар на пакта Андерс Фог Расмусен: "Сигурността следва да е резултат от общите ни усилия... алиансът трябва да е осведомен за глобалните процеси, да поддържа връзки с целия свят и да е способен да оказва влияние върху тези процеси, а за целта е необходимо по-тясно сътрудничество с Русия, Китай и ЕС". Съответно, през онзи период, действията на Китай чиито възход вече беше неоспорим, не се "секюритизираха" макар че в дневния ред на алианса се формира стабилна корелация между глобалната идентичност на НАТО и "китайския фактор".

Глобален или регионален алианс

През втората половина на 2010-те и началото на 2020-те години Северноатлантическият алианс се сблъска със сериозна дилема. От една страна, както вече отбелязах по-горе, той не успяваше да постигна напълно интернализацията на глобалната си идентичност (прокламирана през 2010) сред отделните страни членки. Началото на конфликта между Русия и Украйна през 2014 засили съмненията на редица държави от НАТО от Централна и Източна Европа относно необходимостта от фокусирането на пакта върху глобалните, а не регионални задачи. Идването на власт в САЩ на администрацията на Тръмп, който бе скептично настроен към НАТО и приноса на европейските съюзници за нейната жизнеспособност, даде нов импулс на идеите за "европеизма" и способства за укрепването на отбранителните възможности в рамките на ЕС, насочени към гарантиране на сигурността в собствения регион и по неговите граници. В тези условия се налгааше ръководството на НАТО да положи допълнителни усилия както в подкрепа на центростремителните тендеции, по принцип, така и за убеждаване на съюзниците в необходимостта от разширяване на съвместната активност и поемане на отговорност за глобалната сигурност. От друга страна, на фона на усилващата се конкуренция между големите държави, транснационалните заплахи загубиха остротата си, а значението на традиционното измерение на сигурността нарасна.

За да може пактът да осмисли положението си в променилите се международно-политически условия, бе стартиран процесът "NATO 2030" за формулиране на нова стратегическа концепция на алианса с активното участие на дипломатическите, обществени и експертно-аналитични кръгове. В неговите рамки, секюритизацията на Китай започна да се осъществява именно следвайки логиката за укрепване на идентичността на НАТО, която обаче вече не се градеше върху взаимодействието с партньорите на пакта по целия свят, а върху възможността за противопоставяне на всеки глобален играч. Важен етап в този процес беше програмната реч на генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг през лятото на 2020, както и публикуването на изготвения от специална експертна група доклад "НАТО 2030: обединени за една нова ера" в края на 2020. Двата текста съдържаха концептуална обосновка на необходимостта НАТО да се ориентира към глобално възприемане на сигурността, да повиши вниманието си към случващото се в света и да си сътрудничи само със "споделящите сходни ценности" азиатски държави за да "съхрани възможността да установява правилата и стандартите в глобален план" и да не допусне ерозията на реда, основан на правила, както и да не загуби конкурентните си предимства пред възходящите държави и най-вече Китай.

Навлизането на конфликта между Русия и Запада в нова фаза през 2022 обаче, промени външните условия на функциониране на НАТО. Крахът на архитектурата за сигурност в Европа направи по-малко остър проблема за необходимостта от приспособяване на идентичността на пакта към формиращия се многополюсен световен ред. Вместо това, бързото укрепване на сплотеността на страните членки беше постигнато чрез възстановяването на традиционната форма на идентичност на НАТО като целящ сдържането на Москва регионален военно-политически алианс. Съответно, плановете за глобална експанзия загубиха първостепенното си значение, а търсенето на "големия противник" по азиатското направление загуби актуалността си. В резултат от толкова рязката промяна на международно-политическите условия, в момента дискурсът за идентичността на НАТО продължава да изглежда вътрешно противоречив: по инерция в него се запазват елементи от курса на пакта през 1991-2010 за разширяване на функционалната, географската  и смисловата сфера на отговорност, но като основа за самопозиционирането му се използва противодействието на Москва, в качеството и на обичайната конвенционална външна заплаха.

Ярка илюстрация за това изместване на фокуса е Стратегическата концепция на пакта от 2022: по-голямата част от този документ е посветена на военните средства за поддържане на сигурността и "свободата" на държавите от НАТО - т.е. на различните форми за повишаване отбранителната способност на алианса. Акцентът се поставя именно върху неговата защита, а не върху износа на собствения модел на сигурност. Ако в документите от 1999 и 2010 пред пакта се поставяха три основни задачи: предотвратяването на кризите, кооперативната сигурност и колективната отбрана, през 2022 последната се трансформира в "отбрана и сдържане" и бе поставена на първо място. Сред основните цели в най-новата концепция на НАТО се посочват преди всичко формулирането на механизми за реагиране на заплахите и привеждане на политиката, възможностите и структурата на алианса в съответствие с тях.

В същото време заплахите и предизвикателствата пред пакта вече са по-конкретни: така разпространението на оръжията за масово унищожаване, тероризмът и киберпрестъпността са прехвърлени в края на списъка, докато начело се поставят стратегическата конкуренция между държавите, усилването на авторитаризма и перманентната нестабилност. Показателно е, че в периода на формулиране на концепцията, като основна обосновка на необходимостта от повишаване на глобалната роля на НАТО се посочват все по-сложната външна среда и нарастването на неопределеността, но в окончателния и вариант те са поставени на последно място сред причините за понижаване на сигурността на алианса, за сметка на действията на Русия и Китай. Съответно, следва да отбележим по-малко проактивния характер на НАТО след 2022 и по-голямата функционална ограниченост на идентичността на пакта. Нещо повече, през 2023, в изказванията на вече бившия му генерален секретар все по-често започна да се налага тезата за регионалния мащаб на обединението. От гледна точка на противопоставянето по линията "ние-те", в ролята на последните се посочват най-вече Русия, а след това и Китай, в качеството им на възходящи силови центрове, отправящи предизвикателство към "реда, основан на правила".

Мястото на Китай в актуалния наратив на НАТО

Въпреки че НАТО започна да ревизира външнополитическата ситуация и ролята си в нея още в средата на 2010-те години, за утвърждаването на китайския фактор в официалния дискурс на пакта беше необходимо време, което може да се обясни именно с несъвсем очевидната обективност на заплахата от страна на Пекин за сигурността на неговите страни членки. Името на Китай за първи път се появи в заключителното комюнике на Срещата на върха на НАТО през 2019 по следния начин: "...възходът на Китай в международните процеси представлява предизвикателство и възможност за алианса и изисква колективна реакция". След това стартира процес на оценка на тези две категории и това, коя от тях надделява, с цел обосноваване на необходимостта за преход към дистанцирането на пакта от Китай.

До 2022 политизирането на китайския фактор се осъществяваше чрез изтъкването на ролята на Китай за развитието на редица нетрадиционни заплахи за сигурността. Така, в доклада на експертната група "НАТО 2030" се посочва, че "напористото поведение" на Китай и използваните от него практики на "принуждаване" влизат в противоречие с евроатлантическата визия за глобалното управление, а в такива сфери като киберпространството, критичната инфраструктура, космоса, телекомуникациите и т.н., двете страни се превръщат в съперници. Тази реторика целеше преодоляване на разминаването между позициите на САЩ и държавите от ЕС по отношение на Китай и съхраняване на идентичността на алианса, като цяло, както и повишаване на общата "стресоустойчивост". Освен това, тя съдействаше за обосноваване на по-нататъшното разширяване на зоната на отговорност на НАТО в Азиатско-Тихоокеанския регион, ако съюзниците бъдат убедени да се сплотят на антикитайска основа. В Стратегическата концепция от 2022 китайският фактор се интерпретира според логиката на традиционните заплахи пред сигурността на пакта: в нея се посочва, че разширяването на глобалното присъствие на Китай и непрозрачният характер на намеренията му, както и неговият стремеж към ерозия на съществуващия световен ред, включително в киберпростраството, в космоса и по море, пряко касаят сигурността на НАТО.

Оттогава насам Китай постоянно присъства в изказванията на официалните представители на НАТО като ключов противник. Тази теза се затвърждава с постоянно повтарящото се твърдение, че "Китай представлява предизвикателства към ценностите, интересите и сигурността на алианса". Аналогични по своя смисъл и цели са и твърденията, че Китай "не споделя ценностите и начина на живот на членовете на алианса", представлява "алтернативен модел на обществена организаця" и "отправя предизвикателство към самата природа на обществата на страните от НАТО", а от извество време насам - и към икономиката на пакта. По правило, тези заявления се съпровождат с уточнението, че Китай "не е враг на НАТО", но не във всички случаи е така. Така, анализът на над 80 изказвания на доскорошния генерален секретар на алианса Йенс Столтенберг и заместника му Мирча Джоана, направени в периода 2022-2024, позволява да очертаем няколко ключови наратива на секюритизацията на китайския фактор в евроатлантическия дневен ред.

Основният наратив, целящ затвърждаване на статута на Китай като държава, представляща обща заплаха за НАТО, от 2022 насам, се свързва със сътрудничеството между Москва и Пекин. Което е напълно обяснимо, тъй като позволява да се използва установения в рамките на алианса антируски консенсус като той бъде проектиран върху взаимодействието с "азиатския контрагент", демонстрирайки по този начин взаимната връзка между регионалната и глобална сигурност. Както твърдят в тази връзка официалните представители на НАТО: "Русия представлява най-непосредственото, но Китай е най-сериозното предизвикателства в дългосрочна перспектива".

Руският и китайският фактори се възприемат като взаимносвързани още в доклада на експертната група от 2020, където се предлага да бъде създаден специален отдел за анализ на взаимодействието между Москва и Пекин в рамките на Съвместното подразделение на НАТО за разузнаване и повишаване на устойчивостта на стрес, но руската инвазия в Украйна даде отлична възможност на ръководството на алианса да използва руско-китайското сътрудничество като аргумент за по-нататъшната секюритизация на Китай. Предупреждението за евентуално формиране на съюз между Пекин и Москва се използва и за обосноваване на необходимостта от задълбочаване на отношенията с партньорите от Азиатско-Тихоокеанския регион и вече се е превърнало в своеобразен рефрен на всички срещи на ръководството на алианса с представители на Австралия, Нова Зеландия, Южна Корея и Япония. Накрая, обвързването на Русия и Китай в дискурса на НАТО позволява и да бъде секюритизирано икономическото взаимодействите между страните членки на алианса: като пример в това отношение се посочва критичната зависимост на европейските държави от руските енергоносители, която в случай на конфликт би довела до шокови последици за тяхната икономика. Освен това официалните представители на алианса изтъкват, че Китай произвежда 70% от акумулаторите за електромобили и 80% от всички слънчелив панели в света, а това създава също толкова опасна зависимост, вече в сферата на възобновяемите енергийни източници, и изисква превантивни мерки за ограничаване на покупките на редкоземни метали от Китай и на китайския достъп до критичната инфраструктура на ЕС, както и за диверсификация на икономическите партньори на Съюза.

Вторият наратив, свързан със секюритизацията, който касае пряко действията на Китай, цели формирането на образа му като "враг" на НАТО и Запада, като цяло. В неговите рамки дискурсът за сигурността се конструира чрез прокарването на идеята за експанзията на Китай и "приближаването му към границите на НАТО", което съвсем доскоро се възприемаше като възможност за сътрудничество с Пекин. Като пример в тази връзка обикновено се дава реализацията на китайската инициатива "Един пояс, един път" (EПЕП) в региона на Западните Балкани и в Африка, ангажирането на Китай с миротворческите процеси в Близкия изток, интересът му към усвояването на Арктика и участието в морски патрулни мисии. Ръководството на НАТО свързва разширяването на обхвата на външнополитическата активност на Пекин с нарастването на китайския военен потенциал, включително ядрения, стремежа му да установи косвен контрол над нови територии и да използва "принудителни практики" спрямо трети държави с цел да укрепи глобалното си влияние. Показателно е, че по-очевидният (поне на пръв поглед), от гледна точка на критиките срещу използването на сила от Китай, регион на Южнокитайско и Източнокитайско морета се споменава по-рядко в изказванията на ръководителите на НАТО, отколкото по-близките до границите на алианса пространства. В тази връзка би могло да се предположи, че на сегашния етап, когато глобалната идентичност на НАТО все още не се е формирала напълно, акцентът върху физическото приближаване на потенциалния "противник" към собствените граници на пакта, се оказва по-ефективен при създаването на илюзията за опасност (поне според неговите ръководители), отколкото тезата за необходимостта той да постави под контрол отдалечени региони на света.

Третият наратив в рамките на антикитайския дискурс на НАТО е свързан с прокарването на идеята за вече съществуващото съперничество между Китай и западните държави в "общите пространства" и за генерираните от Пекин нови предизвикателства за сигурността. На първо място, вниманието на алианса продължава да е концентрирано върху нарастващата активност на китайците в киберпространството. Представителите на НАТО изтъкват, че възможностите на Китай в сферите на изкуствения интелект и другите "пробивни" технологии представляват заплаха не само като негово конкурентно предимство, но и като първия опит в историята да бъде оспорено технологичното превъзходство на Запада, налагайки алтернативни принципи на информационна политика, което означава, че противопоставянето на Китай е необходимо не само за реализацията на ситуативните интереси на западните държави, но и заради "света, в който ще живеят нашите деца и внуци". В резултат от това конкуренцията с китайците придобива аксиологичен характер. Анализът на официалните документи на НАТО и изказванията на високопоставени негови представители в периода 2022-2024 налага извода, че макар антикитайските наративи да са се превърнали в неразделна част от официалния дискурс на алианса, те не изглеждат достатъчно убедителни. Което се потвърждава от факта, че през въпросния период те на практика не са се променили: опитвайки се да обосноват необходимостта от втвърдяване на позицията на пакта по отношение на Китай, западните политици възпроизвеждат едни и същи смислови конструкции, свързани с ценностите и алтернативния модел на обществена организация на Запада, както и с "доближаването на Китай до границите на НАТО". Постоянното повтаряне на подобни формулировки вероятно цели да укрепи този дискурс, но на практика води до лишаването им от реален смисъл. Затова е логично, че при липсата на доказателства за наличието на реална заплаха от китайските действия, усилията на алианса се насочват към прокарването на допълнителния аргумент за развитието на китайско-руското сътрудничество като фактор, който ерозира сигурността на НАТО.

Под влияние на описаните по-горе наративи стратегическият диалог между Китай и НАТО, макар и да не бе прекратен напълно, не получи нов импулс за развитие. През февруари 2023, за първи път след началото на пандемията от Covid-19, се проведе седмият кръг на преговорите между алианса и китайското министерство на отбраната, като основна тема беше ситуацията в Украйна, проблемите на морската сигурност, новата Стратегическа концепция на НАТО и военната модернизация на Китай. През 2024 беше проведен поредния кръг на преговорите, но нито дневният им ред, нито формулировките в заключителното комюнике се промениха. Липсват каквито и да било белези за укрепване на взаимното разбирателство между страните. Дипломатическите контакти също са ограничени в рамките на руската проблематика и ситуацията около Тайван. На практика, взаимодействите е по-скоро епизодично и има чисто протоколен характер.

Антикитайските наративи като част от новата идентичност на НАТО

Идеята за необходимостта от създаването и налагането на антикитайски наративи с цел обновяването на евроатлантическата идентичност се потвърждава и от факта, че тяхна целева аудитория са най-вече европейските членки на НАТО. На срещите си с лидерите на държавите от ЕС и членовете на Европейската комисия, както и в изказванията на генералния секретар на НАТО и неговия заместник пред европейските партньори, китайската тема неизменно присъства, като акцентът се поставя именно върху необходимостта от съхраняване на "стратегическата солидарност" пред лицето на китайските "принудителни практики".

Показателно е обаче, че в рамките на взаимодействието си с онези членове на алианса, кояито са най-заинтересовани от сътрудничеството с Китай, и най-вече с Германия, позицията на НАТО е доста по-гъвкава. В рамките на това взаимодействие политиците акцентират на икономическата проблематика, изтъкват възможностите за поддържане на ограничено сътрудничество с Пекин или, например, на диалог по въпросите за опазване на околната среда. Това отличава тези срещи от преговорите между ръководството на НАТО и американските партньори, чиито дискурс е много по-твърд и се концентрира върху военните потенциали на пакта и Китай. Резултатите от тези усилия не са еднозначни. От една страна, в Съвместната декларация за сътрудничество на ЕС и НАТО от 2023 се посочва, че "нарастващата напористост" на Китай представлява предизвикателство за цялата западна общност, а НАТО си остава нейна опора в сферата на защитата и от целия спектър заплахи. От друга страна, конструирането на тезата за "китайската заплаха" на ниво обществено мнение се развива с променлив успех: според проучванията от 2023, само 54% от респондентите се отнасят негативно към Китай. Впрочем, на правителствено равнище, позицията на европейските държави също си остава двойнствена: след като войната в Украйна навлезе в позиционна фаза и възприемането на Москва и Пекин като общо предизвикателство вече не е толкова силно, в дискурса на НАТО отново се появи тезата, че търговията и взаимодействието с Китай ще продължат в съответствие с европейския подход за "намаляване на рисковете".

Втора по значение, след Китай, референтна група за НАТО са съюзниците и партньорите на алианса в Азия. Основната тема на срещите между неговото ръководство и представителите на Япония, Южна Корея, Австралия и Нова Зеландия е, че пактът се отнася еднакво сериозно към проблемите на сигурността в Евро-Атлантическия и в Азиатско-Тихоокеанския региони, както и към потенциалната роля на Китай за неговата дестабилизация. В същото време комуникацията с азиатските партньори е свързана по-скоро със средносрочната и дългосрочна переспектива за развитие на НАТО. Поне засега представителите на алианса подчертават, че сферата му на отговорност е ограничена в рамките на Евроатлантическия регион и въпросът за разширяването му чрез привличане на нови членове от Азия или друга форма на институционализация на сътрудничеството с тях не е актуален. Партньорството с тези страни се осъществява на основата на индивидуално разработени програми. Подобна позиция позволява на НАТО да отчита липсата на готовност за участие в гарантиране на сигурността в Азия сред членовете на алианса, чиито интереси в сферата на сигурността имат чисто локални измерения и касаят най-вече балканските държави или тези от Централна и Източна Европа, но в същото време създава основата за връщане към идеята за глобализацията на сферата на отговорност на пакта в бъдеще, ако международните политически условия са благоприятни за това.

Тоест, в сегашния му вид, дискурсът на НАТО за Китай и прилагането му по отношение на различните реципиенти не свидетелства, че идентичността на пакта се трансформира в глобална, нито пък че Северноатлантическият алианс е готов за радикална трансформация на представата за себе си и промяната на общите си практики в посока към нарастване на активността му в Азиатско-Тихоокеанския регион. Напротив, този дискурс показва, че именно акцентът върху регионалния характер на НАТО си остава основният, ако не и единственият, фактор, стимулиращ центростремителните тенденции в него.

Заключение

Формирането на образа на Китай като "противник" или "сериозно предизвикателство" за НАТО стартира през втората половина на 2010-те години, с цел укрепване и мащабиране на разширената идентичност на Северноатлантическия алианс като гарант за глобална сигурност.

Преходът от сътрудничество с Китай в рамките на кризисното управление в конкретни региони, представляващи общ интерес, като Афганистан, Африканския Рог или Централна Азия, към политизиране, а след това и към секюритизиране на действията на Пекин в тези пространства, както и в глобален план, бе резултат от промяната на международно-политическите условия и логиката на развитие на взаимодействието между ключовите играчи. Ескалацията на конкуренцията между големите държави доведе до това, че поддържането на глобалната роля на НАТО изискваше неговите страни членки да бъдат убедени в необходимостта пактът не само да участва активно в операции за разрешаване на конфликти в други региони на света и противодействие на новите предизвикателства в тях, но и да може пълноценно да участва в съперничеството с другите възходящи силови центрове. "Китайската заплаха" трябваше да стане основен елемент в укрепването и възпроизводството на тази нова идентичност на НАТО.

В същото време, навлизането на конфликта между Русия и Запада в нова фаза през 2022 доведе до това, че най-ефективна за консолидирането на страните членки на алианса се оказа именно "конвенционалната заплаха" от страна на Москва, която способства (най-малкото, временно) за възстановяването на високата степен на сплотеност в рамките на НАТО на основата на идентичността и като регионално военно-политическо обединение. Тоест, "китайската заплаха" поне засега не е необходима за запазването на това единство. Неслучайно, след като в Стратегическата си концепция от 2022 алиансът определи Китай като "предизвикателство", антикитайският дискурс на практика не получи по-нататъшно съдържателно развитие, а негов основен елемент е наративът за опасността от укрепване на партньорството между Москва и Пекин. Друг значим наратив е "заплахата" държавите от ЕС да се изпаднат в икономическа и технологична зависимост от Китай, аналогична на доскорошната им зависимост от руските енергийни доставки. Подобна реторика цели преодоляването на частично запазващите се тенденции за сътрудничество в рамките на европейско-китайските отношения и, в перспектива, унификация на реакцията на всички страни членки на НАТО по отношение на китайския възход.

Ето защо, в момента фокусът върху сдържането на Русия и реалното участие на алианса във въоръжения конфликт в Украйна се оказва пречка за трансформацията на колективната идентичност на НАТО и нейната глобализация и концентрирането на вниманието върху противопоставянето с Китай. Смекчаването на вътрешните разногласия на фона на общата заплаха, в лицето на Москва, укрепи вътрешната сплотеност на членовете на пакта, но в същото време на регионално (т.е. на европейско) равнише, смисълът на прокарваната от САЩ секюритизация на Китай засега остава неясен.

Въпреки че стратегическото ръководство на НАТО все още проучва почвата за идеологическото оформяне на съперничеството с Китай, в тактическо отношение и в краткосрочна перспектива алиансът ще се концентрира именно върху регионалния си дневен ред както по обективни причини, свързани с войната в Европа, така и на фона на запазващите се различия в степента на политизиране на "китайската заплаха" между САЩ и европейските членове на НАТО. Накрая, определена роля играе и самият факт на недостатъчно доброто формулиране на антикитайския дискурс и вътрешната му противоречивост. Ето защо окончателната секюритизация на Китай в рамките на евроатлантическия дневен ред няма да се случи преди прекратяването на украинския конфликт и до голяма степен ще зависи от неговия изход. Ако Украйна (а заедно с нея и НАТО) претърпи поражение в него, за страните от алианса ще стане още по-трудно да претендират за глобална идентичност и да обосноват тези свои претенции.

В същото време по-точната прогноза относно перспективите за възстановяване и укрепване на глобалната идентичност на Северноатлантическия алианс чрез преекспонирането на "китайската заплаха" в бъдеще ще изисква допълнителен анализ на влиянието на националните интереси на страните членки върху официалния дискурс на НАТО. При това, в рамките на конструктивистката идея, че основата на колективната идентичност, по правило, се формира от дискурса на най-силния член на общността, специално внимание заслужава сравнението между начина, по който САЩ и европейските им съюзници от алианса разглеждат Китай.

*Българско геополитическо дружество