(Западно)балканският вектор на турската геополитика и мястото на Сърбия

Разбира се, в колективната памет и историческата идентичност на 11-те балкански държави османските турци до голяма степен присъстват като "враждебните други", но през последните двайсет години благодарение на целенасочените усилия за укрепване на отношенията с тях, подплатени и от сериозни инвестиции, Турция съумя да сведе тази неизгодна за нея ситуация до едно по-приемливо ниво.
През този период, правителствата на управляващата в Анкара от 2002 насам Партия нва справедливостта и развитието (ПСР), като цяло, провеждаха активна външна политика на Балканите, ангажирайки се с редица регионални проблеми, повишавайки турската институционална мощ и потенциала на страната в региона. Благодарение на придобития с времето опит Турция постепенно възприе по-реалистична визия относно външната си политика, отказвайки се от конструктивистките и идеалистически подходи. В тази връзка, осъществените през октомври 2024 посещения на турския президент Реджеп Ердоган и водената от него многобройна делегация, в Албания и Сърбия потвърдиха прокламираната от Анкара нова външнополитическа визия, основаваща се на многостранния и ориентиран към постигане на реални решения подход, опирайки се на принципите на инклузивността и „пълната достъпност”.

През последните десетина години отношенията с Албания и Сърбия се очертават като двата основни елемента на турската стратегия на Балканите, която според Анкара се базира на стремежа към постигане на стабилност, просперитет и доверие. Тези две страни привличат вниманието на Турция като държави със стабилни правителства, силни лидери и растящи икономики. Следва да се отбележи също, че значителен принос за формирането на тази стратегическа визия имат приятелските отношения между турския президент Ердоган и неговите албански и сръбски колеги Еди Рама и Александър Вучич.

Балканите като интегрален елемент на турската геополитика

По принцип, отношенията на Турция с балканските държави членки на ЕС и НАТО, като Гърция, България, Румъния, Хърватия и Словения, се градят на основата на определена институционална структура и дневен ред, формиран от двустранното взаимодействие. От друга страна, отношенията, които Анкара развива с останалите балкански държави - Албания, Северна Македония, Черна Гора (които са членове на НАТО, но не и на ЕС), Сърбия, Босна и Херцеговина и Косово, където турският институционален потенциал, активност и мош са доста по-осезаеми (но в същото време в тях са налице и определени кризисни моменти), изисква по-комплексен анализ. Ще припомня, че въпросните шест държави от Западните Балкани са и обект на сериозна конкуренция между големите външни играчи. Както е известно, през 2000-те години ЕС ускори политиката си за разширяване в региона, което им вдъхна сериозни надежди. В същото време обаче фактът, че в рамките на този процес (временно прекъснат от кризата през 2008) нито една страна от Западните Балкани не съумя да получи статут на пълноправен член на Съюза след 2013 (когато към него се присъедини Хърватия), доведе до увеличаване на броя на кризисните зони в региона и, паралелно с това, повиши аспирациите на външните играчи за влияние в него.

Докато Русия и Китай следват активна политика , стремейки се да не допуснат той да попадне изцяло под контрола на ЕС, Турция се придържа към политика на разширяване на собствената си сфера на влияние в рамките на своите усилия за евроинтеграция (въпреки все по-призрачните и щансове за успех) и членството си в НАТО. Както знаем, бежанската криза през 2013-2015, Брекзит (2016), пандемията от Covid-19 (2020), началото на войната в Украйна (2022) и на тази в Газа (2023) очертаха наличието на много сериозна системна криза в глобалната политика. Що се отнася до Турция, докато през 2009-2013 тя действаще много активно на Балканите, през периода 2014-2022 се ориентира към по-предпазлива и реалистична политика, което се дължи на такива фактори като вътрешнополитическата ситуация, сирийската гражданска война, бежанската и икономическата криза. След назначаването на Хакан Фидан за външен министър на страната през 2023 обаче, се забелязва нова активизация на турската геополитика по (западно)балканското направление.

От друга страна, военният конфликт в Украйна, който продължава вече три години, както и разочарованието и недоверието на западнобалканските държави към ЕС изведоха на преден план необходимостта от укрепване на сигурността в региона, което пък доведе до значително нарастване на военните разходи на страните в него. Макар че днес Балканите изглеждат много по-различно, отколкото през 1990- години (голяма част от страните от региона вече са част от НАТО и ЕС) дисбалансът в международната система подсили изключително много възприемането на реалните или мними рискове. В този контекст си струва да отбележа, че през последните три години Турция е увеличила износа си на въоръжение и боеприпаси за държавите от региона от 19,3 млн. до 462,1 млн. долара.

Тирана - естествен или проблемен съюзник на Анкара?

Според турските стратези, Албания е един от естествените балкански съюзници на Анкара. При управлението на премиера Еди Рама (т.е. от 2013 насам) Тирана, която се позиционира като покровител  на албанските етнически малцинства в региона (конкурирайки се в това отношение с "втората албанска държава" Косово), повиши нивото на отношенията си с Турция до стратегическо партньорство. През последните над десет години тези отношения значително се задълбочиха в много сфери, включително икономиката, образованието, транспорта и инфраструктурата. Еди Рама, който се опитва да осигури колкото се може по-големи външни инвестиции и подкрепа за страната си, разчитайки в това отношение на "триъгълника" Гърция-Италия-Турция, се надява по този начин да компенсира изоставането и, дължащо се на дългогодищната деструктивна комунистическа диктатура на Енвер Ходжа и прояденото от корупция управление на някогашния личен лекар на последния Сали Бериша (президент през 1991-1997 и премиер през 2005-2013).

През последните години отношенията между Турция и Албания несъмнено са във възход. Освен сериозните инвестиции в редица сфери на албанската икономика, като търговията и инфраструктурата, в страната осезаемо присъсват (съдействайки допълнително за задълбочаване на двустранните отношения) и такива ключови инструменти на турската "мека сила", като училищата на фондация "Маариф", Инстутутът "Юнус Емре", Турската агенция за сътрудничество и развитие ТІКА и Управлението за турците в чужбина и свързани с тях общности (YTB). В същото време обаче, съществуват и някои проблеми, които биха могли да застрашат тези стратегически отношения или дори да провокират криза между двете страни. Сред тях са вътрешнополитическото напрежение в Албания, както и влиянието в страната на мрежата на починалия наскоро в САЩ турски проповедник Фетхулах Гюлен, лидер на движението Хизмет (и нарочен от турските власти за вдъхновител на опита за преврат срещу Ердоган през 2016). Илюстрация за това беше дългогодишният спор, свързан с откриването на най-голямата джамия на Балканите "Намазгях" в Тирана, чието строителство започна още през 2015. Самото откриване нееднократно беще отлагано поради факта, че водачът на т.нар. Албанска мюсюлманска общност (KMSN) - главният мюфтия Буяр Спахиу, претендиращ да управлява джамията, е свързан с организацията на Гюлен (FETÖ). В крайна сметка, в резултат от преговорите между двете страни, беше постигнат компромис, като бе създаден специален фонд за управление на джамията, начело с мюфтията на Тирана. Между другото, решаването на този проблем беше и един от факторите за посещението на турския президент Ердоган в Албания през октомври 2024 и участието му в церемонията по официалното откриване на джамията.

Друг въпрос, който би могъл да се окаже проблем в отношенията между Тирана и Анкара, са стъпките на албанския премиер Еди Рама за създаването - по модела на Ватикана - на бекташитска минидържава в покрайнините на Тирана, които породиха ожесточени дискусии в обществото (бекташите са последователи на основания през ХІІІ век и действал предимно в Османска империя религиозен орден, който е официално закрит от турските власти  през 1826 - б.р.). Както знаем, за немалко балкански държави е трудно да намерят точния баланс в отношенията между религията и политиката, както и между религията и държавата, заради тясното им преплитане в резултат от специфичното историческо минало. Ще припомня, че макар мнозинството жители на Албания са мюсюлмани, бекташизмът се смята за отделна религия, а присъствието и на значително християнско малцинство допълнително поставя под въпрос способността на управляващите да решат този проблем. Албания, която навремето се позиционира като център на "умерения ислям" (най-вече по причини, свързани с външната политика) и в която FETÖ разполагаше с много сериозно влияние, сега се опитва да противопостави бекташизма на сунитския ислям, представяйки го като някакъв съвременен "европейски ислямски модел", различаващ се от "арабския и въобще от близкоизточния ислям". Макар че зад тази политика на управляващите в Тирана стоят интереси, свързани най-вече с развитието на търговията и повишаване на приходите от туризма, тя може да се окаже стратегическа грешка, тъй като не отчита последиците от негативната реакция на редица мюсюлмански държави и най-вече на Турция.

Примерът с гюленистите е показателен за това, че зад религиозните доктрини могат да стоят други цели, а т.нар. "мек ислям" (термин, който често се използва и по отношение на идеологията на движението Хизмет) може да не се окаже чак толкова безобиден.

Изглежда обаче, че в момента в Албания се създава друга структура на същия този "мек ислям". Сред особеностите на тази страна е, че в нея има силна бекташитска общност. Както споменах по-горе, бекташите са шиитска суфистка религиозна група, чиито корени могат да бъдат открити в Мала Азия през ХІІІ век, макар че основателят и е роден в иранската провинция Хорасан, но е принуден да избяга оттам заради нахлуването на монголците. Учението на бектащите е сходно с шиизма (бекташите също почитат т.нар. "12 имами", т.е. наследниците на братовчеда и зет на Мохамед - Али, който се смята и за първия "праведен имам" от шиитите), макар че се характеризира и с типичния за суфизма мистицизъм и присъствието на редица елементи на предислямските култове. Преди около сто години, по време на създаването на Република Турция от Ататюрк, част от бектащите напускат страната и се заселват в Албания.

В момента лидер на тази общност е 65-годишният Едмонд Брахимай, по-известен като Баба Монди (официалната му титла, с която го почита бекташитската област в останалите държави, е Негово Светейщество Хаджи Деде Баба), който е бивш офицер от армията на комунистическа Албания.

В края на септември 2024 албанското правителство взе решение да създаде в рамките на страната отделна суверенна минидържава, подобна на Ватикана. Според премиера Еди Рама, целта на новото квазидържавно образувание ще бъде прокарването на толерантната версия на исляма, с която Албания се гордее. В тази връзка той заяви: "трябва да пазим това съкровише, каквото е религиозната търпимост" и допълни, че в скоро време ще обяви по-подробен план за създаването на т.нар. "Суверенна държава на бекташитския орден". Предполага се, че тя ще бъде разположена в източната част на столицата Тирана. И тъй като нормите на поведение при бекташите се различават от тези на сунитската общност, там ще бъде разрешена употребата на алкохол, а жените няма да бъдат задължавани да носят хиджаб. Според турския професор Халим Чиви обаче, от гледната точка на Анкара, този проект би могъл да се разглежда като дългосрочна подготовка за създаването на ислямски халифат. Тъй като бекташите са малка част от албанското население, при евентуални бъдещи промени в сферата на идеологията или смяна на управляващите, тази квазидържава може да бъде предадена на религиозното ръководство на местната сунитска общност. Освен това, тъй като няколко държави от региона (Гърция, България, Унгария, Северна Македония, Косово, Черна гора и Румъния) също имат бекташитски, алевитски и сунитски общности, това може да провокира напрежение между тях. Възможно е също, подкрепяната от САЩ бекташитска квазидържава да дестабилизира Албания в демографско, религиозно и културно отношение. Ще припомня също, че в Европа и Турция има мюсюлмански общности, които смятат, че алевизмът и бекташизмът нямат общо с исляма и отхвърлят съществуването на халифа Али, т.е. религиозните разногласия вътре в общностите на алевитите и бектащите могат да се задълбочат. Възможно е също, при определени условия, бекташите в Албания да бъдат използани срещу бекташите в Турция, които изповядват по-различни религиозни идеи. Накрая, самият факт на създаването на квазидържава на бекташите извън границите на историческата им родина (Анадола) пораждат определени съмения в Анкара.

В тази връзка ще напомня, че в Албания се намира и ръководството на т.нар. Организация на моджахедините на иранския народ (Моджажедин-е Халк), която се смята за терористична от Иран и Ирак (а до 2012 и от САЩ). През 2016 властите в Тирана бяха убедени от американците да им предоставят убежище, в резултат от което днес те също са се превърнали в своеобразна държава в държавата (макар че албанската полиция отвреме, навреме влиза в лагерите им). Именно оттам "моджехидините" редовно осъществяват кибератаки срещу инфраструктурата на Иран, чиито ответни мерки доведоха да скъсване на дипломатическите отношения между Тирана и Техеран.

Впрочем, според някои анализатори е възможно именно САЩ да са заинтересовани в създаването на още един подобен център на албанска територия, който освен всичко друго би могъл да се използва за целите на нелегалния трафик на наркотици и хора, осъществяван от местната мафия. Накрая, да не забравяме, че пак в Албания бяха създадени и първите лагери за "изнесени имигранти" от Италия, които престояват там, докато италианските власти разглеждат молбите им за убежище.

Сърбия във фокуса на турската (гео)политика

В Анкара традиционно разглеждат Сърбия като една от ключовите държави на Балканите. Големият дипломатически опит и историята на тази страна през ХІХ и ХХ век, нейното геополитическо положение и статута и на "кръстопът" между Азия и Европа (за какъвто впрочем, претендира и България, но очевидно не е в състояние да го защити) превръщат Сърбия в ключов и незаменим играч в най-важните кризисни зони на региона, като Босна и Косово. Белград укрепва това свое предимство, позиционирайки се като единствената държава от региона, способна да преговаря и си сътрудничи едновременно с такива външни играчи като Китай, Русия, САЩ, ЕС и Турция, да привлича сериозни инестиции, както и да формулира и отстоява собствен политически дневен ред.

Докато Сърбия активно работи за затвърждаване на ролята си на "централна държава" на Балканите, Турция излиза на преден план като основния покровител на съседните страни, в отношенията с които Белград се сблъсква със сериозни проблеми (най-вече Косово и Босна). В същото време обаче и особено в рамките на диалога между президентите на двете страни Александър Вучич и Реджеп Ердоган, формирал се през 2010-те години, Турция съумя да разшири и задълбочи отношенията си със Сърбия издигайки ги до ниво на стратегическо партньорство без при това да го прави за сметка на естествените си регионални съюзници. Впрочем, макар че проблемите с Косово и Босно са слабо място на Сърбия, в Белград се опитват да ги превърнат в полезен инструмент на стратегията,         която сръбското ръководство следва по отношение на Турция и големите външни играчи.

Сърбия и Турция активно развиват отношенията си в икономическата, културната, военната и образователната сфери, в същото време обаче, през последните години военната подкрепа за Косово от страна на Анкара и продажбата на турско въоръжение в тази страна пораждат критики в Белград. Развитието на турския военно-индустриален комплекс позволи повишаване на обема на износа на неговата продукция в държавите от региона. Така, докато през 2020, обемът на турския износ на въоръжения за Косово беше 600 хил. долара, през последните три години обшият му обем е достигнал 50 млн. долара. Разбираемо е, че предадените на косовската армия турски дронове, каквито не бяха предложени на Сърбия, породиха тревога в Белград. Въпреки че президентът Вучич подчерта интереса на страната си да закупи такива дронове за сръбската армия и през 2020, и през 2022 (след като всички можаха да се убедят в ефективността на турските безпилотни системи по време на войните в Карабах и Украйна), Анкара продължава да демонстрира известна сдържаност в това отношение.

В същото време, задълбочавайки двустранните отношения, Сърбия и Турция не се колебаят да развиват и отношенията си с други играчи, които често са в разрез с интересите на Белград или на Анкара. Така, докато по отношение на проблемите, касаещи Косово и Босна, турската позиция несъмнено е в разрез с тази на сръбското правителство и обществеността, Сърбия дава приоритет на укрепването на дипломатическите си контакти с Армения, ОАЕ и (Южен)Кипър.

Може да се каже, че последното посещение на Ердоган в Сърбия, което беше съобразено със съществуващите баланси в рамките на регионалната и международната система, показа, че Анкара в общи линии подкрепя процеса на интеграция на региона в западните институции, демонстрира значението на укрепването на отношенията между двете страни и свързания с това стремеж на Турция да предотврати евентуалното им влошаване заради доставките на турско оръжие за Косово, и илюстрира визията на Анкара относно стабилността в региона.

Тоест, външната политика на Турция, която я превръща в централната държава на Балканите и формира баланс, съобразен с потенциалното и влияние в региона, включва преговори с всяка страна поотделно, демонстрира конструктиван подход и акцентира върху икономическото развитие, стабилността и доверието в развитието на двустранните отношения. Това означава, че Анкара се стреми да следва политика, максимално концентрирана върху позитивните въпроси, която да не е в разрез със собствените и национални интереси и тези на турските съюзници в региона, ограничавайки възможностите за конфронтация по един или друг "деликатен" проблем. Но, за да може Турция да задълбочи и разшири още повече активната си регионална политика, тя би следвало да предлага ясна проекция за бъдещето на (Западните)Балкани. Като тази проекция би трябвало да включва повишаване на икономическия, политическия, военния и индустриалния им потенциал, без при това да им се налага отвън възприемането на определена идеология.

При последното посощение на турския президент в Белград, лидерите на двете страни обсъдиха редица регионални проблеми, ситуацията на Балканите, като цяло, както и случващото се в Близкия изток и Украйна. Ердоган подчерта значението на укрепването на стабилността в Босна и Херцеговина и призова към конструктивен подход в отношенията между Сърбия и Косово, позиционирайки Турция като най-подходящия посредник в усилията за преодоляване на сегашното напрежение помежду им. По време на посещението бяха подписани 11 междудържавни споразумения, освен това се проведе чегвъртото заседание на Висшия съвета за сътрудничество между Сърбия и Турция, на което бяха обсъдени двустранните отношения особено в сферата на икономиката и търговията.

По време на заключителната пресконференция Ердоган заяви, че сръбско-турските отношения преживяват своя "златен век". Втора година подред стокооборотът между двете страни надхвърла 2 млрд. долара, като Анкара и Белград планират да го увеличат до 5 млрд., а през последните 12 години турските инвестиции в Сърбия са нараснали от 1 млн. до 405 млн. долара. Междувременно Турция продължава да укрепва икономическото си присъствие в Сърбия, където в момента работят около 3300 турски компании, 21 от които са ангажирани в производствената сфера.

Двамата президента отделиха специално внимание на ситуацията в Палестина, като Ердоган отново призова международната общност да признае палестинската държава в границите и от 1967.

Важен аспект на двустранните преговори беше сътрудничеството в отбранителната индустрия. Ердоган и Вучич изтъкнаха наличието на отлични перспективи пред двустранното взаимодействие в тази сфера. Според сръбския президент: "Турската военна промишленост е значително по-силна от нашата, но без излишна скромност мога да заявя, че нашите възможности също не са за пренебрегване и в тези рамки виждаме потенциал за много сериозно сътрудничество". Впрочем, според повечето местни експерти, преговорите за такова сътпрудничество отново са включвали и въпроса за доставките на турски дронове Bayraktar. Ще припомня, че през 2023 Белград се отказа от покупката им, след като Анкара заяви, че предоставя пет такива дрона на силите за сигурност на Косово. Впрочем, по време на последното си посещение в Албания, Ердоган обеща да предаде и на Тирана определено количество дронове Bayraktar, "така че никой да не се осмели да я нападне" (очевидно в случая се визираше Гърция).

Що се отнася до евентуалното съвместно производство на такива дронове със Сърбия, турският лидер подчерта, че "Сърбия има определени възможности, ние също имаме определени възможност и, като приятелски държави, бихме могли да развиваме съвместно тези възможности".

Впрочем, що се отнася до Косово, опитите на Вучич да демонстрира сила по отношение на сръбските региони в страната не изглеждат особено убедителни. Дори и да оказват някакво влияние, критиките на ЕС във връзка с антисръбските действия на Прищина са изключително меки. Истината е, че с реално влияние върху Косово разполагат най-вече САЩ и в по-малка степен Турция. При това Вашингтон вероятно би склонил да притисне Прищина, но само срещу пълното откъсване на Белград от Китай и, особено, от Русия и възприемането на "евроатлантическия дневен ред". Всичко това поставя сръбския президент в изключително трудна позиция и обяснява, защо той постоянно лавира в отношенията с големите външни играчи, променяйки, съответно, и собствената си реторика.

В тази връзка ще припомня, че само месец след като сключи договор с френската компания Dassault Aviation за закупуване на 12 нови изтребителя "Рафал" за 2,7 милиарда евро, през май 2024 Сърбия подписа няколко мащабни споразумения с Китай (това стана по време на европейското турне на Си Дзинпин). През юли пък, германският канцлер Олаф Шолц подписа с Вучич Меморандум за партньорство в разработването на сръбското литиево находище в Лозница (чиито запаси, според най-оптимистичните оценки, биха могли да покрият 90% от потребностите на ЕС). Както е известно обаче, разработването на въпросното находище отдавна бе обещано от Белград на корпорацията Rio Tinto, която на практика е собственост на фамилията Ротшилд. Изпълнението на това обещание беше отлагано на два пъти заради протестите на местните еколози, зад чиито НПО (според редица анализатори) стоят влиятелни либерални кръгове в САЩ и ЕС. Тоест, след като си осигури много сериозен инвестиционен пакет от Китай, Белград "компенсира" тази сделка със споразумението със Берлин и семейство Ротшилд, което обаче му навлече атаките на "еколозите". А към това следва да добавим доставките на руски газ и търговията с Русия (обемът и е около 2,3 млр. долара годишно), както и развитието на икономическите отношения с Турция (които също включват газови доставки, а обемът на двустранната търговия е 2 млрд. долара годищно, с перспектива да нараснат до 5 млрд., да не говорим за турското влияние в Албания, Косово и Босна). Лавирането между толкова много разминаващи и дори конфронтиращи се интереси действително е изключително трудно. А да не забравяме и за проблемите, касаещи отношенията със сръбските съседи.

Един от тях е свързан с демонстративно проруската позиция на босненската Република Сръбска и нейния лидер Милорад Додик, а друг - с демонстративно проатлантическата позиция на управляващите в Черна гора (въпреки че те официално се обявяват за подобряване на отношенията с Белград). На трето място, следва да посоча стремежа на Чехия и Полша да привлекат Сърбия към споделяната от тях концепция за "общността на западните славяни", която също има антируска насоченост. Накрая, не бива да забравяме за интересите на сръбския военно-промишлен комплекс и свързаните с него износители на въоръжения, които на практика са част от формиралия се през последните десетилетия изключително влиятелен коногломерат от компании от самата Сърбия, но също и от България, Румъния и Чехия, върху който Вучич почти няма влияние. Това обяснява и признанието му, че Сърбия активно търгува с боеприпаси, които официално не продава на Украйна, но повечето от тях се оказват именно там. Според сръбския президент, "това е просто бизнес и ние следва да развиваме отбранителната си индустрия". Същото е и обяснението за подписания между Турция и Сърбия меморандум за евентуално съвместно производство на въоръжения и, в частност, на турски дронове "Байрактар", макар на Белград да е добре известно, че Анкара снабдява с такива дронове и Косово. Както изглежда, укрепвайки отношенията с Турция, сръбското ръководство се опитва да отслаби поне частично, оказвания върху него силен вънщен натиск както от Изток, но особено от Запад.

Косово, Босна и Северна Македония

Въпреки че през 2008 Турция подкрепи безусловно едностранно обявената независимост на Косово от Сърбия, Ердоган се придържа към конструктивен и балансиран подход по този въпрос, т.е. склонен е да се съобразява и с интересите на Белград в региона. Ще припомня обаче, че още през 2013, когато беше премиер, той си позволи да заяви, че "Косово е Турция, а Турция е Косово", което провокира остри критики в Сърбия. Въпреки това, днес Александър Вучич очевидно разглежда турския си колега като фактор, който може "да помогне за запазване на стабилността в Северно Косово", както и като "истински приятел" на Белград.

Факт е, че въпреки съвършено различните им визии относно статута на Косово, през последните десетина години отношенията между Белград и Анкара значително се подобриха, и продължават да се развиват по възходяща права. Ще припомня, че още по време на сращата си с Вучич през 2019 турският президент вече определяше Сърбия като "приятелска страна", а по време на посещението си в Белград през септември 2022 акцентира върху развитието на икономическото сътрудничество между двете държави.

Въпреки сложната икономическа ситуация в Турция и нестабилния курс на лирата, Анкара продължава да полага сериозни усилия за увеличаване на стокооборота си не само със Сърбия, но и с държавите от региона, като цяло. Тоест, връзките между Сърбия и Турция са доста динамични, а отношенията между техните президенти очевидно са приятелски.

Както е известно, Анкара традиционно се позиционира като съюзник на балканските мюсюлмани, включително на албанците. Което обаче не означава, че Турция ще подкрепя безусловно босненските мюсюлмани или албанците против сърбите, само заради "историческата си близост" с тях. Точно обратното, турската политика на Балканите е доста прагматична и балансирана и не се вписва единствено в концепците за "неоосманизма" или "Великия Туран", което беше потвърдено и от последното посещение на Ердоган в държавите от Западните Балкани. При всички случаи подписаните споразумения и нарастващият стокооборот със Сърбия показват, че редица аспекти на турската активност в региона, излизащи извън рамките на идеологическите клишета, са от не по-малко, ако не и от по-голямо значение.

Анкара се стреми да се наложи като един от най-влиятелните външни играчи на Балканите, затова и се налага да се съобразява с множество фактори. Тя вече играе важна роля в различни конфликти - от Сирия и Либия до Украйна и Южен Кавказ, при това често е склонна да налага едни или други изгодни за нея решения и със силови средства. И тъй като инициираният от Европейския съюз диалог между Белград и Прищина не успя да доведе до пълното уталожване на напрежението в Северно Косово, Ердоган вижда отлична възможност страната му да се позиционира като основен посредник в този конфликт.

Специално внимание в тази връзка заслужава поведението на Анкара по време на поредната криза в Косово през 2022-2023, където - поне на пръв поглед - изглеждаше, че Ердоган отново ще демонстрира категорична подкрепа за албанците и косовския премиер Албин Курти против етническото сръбско малцинство в Северно Косово. Истината обаче е, че Анкара реши да подаде ръка на Курти най-вече заради конфронтацията му със САЩ, а не поради противоречията му със сърбите.

Ще припомня че в хода на въпросната криза, Вашингтон се опитваше да откъсне Белград от Русия, склонявайки на редица отстъпки към сръбската страна и, паралелно с това, оказвайки натиск върху властите в Прищина. Тогава Ердоган се намеси в разрешаването на кризата, до голяма степен, по молба на косовските власти, но най вече за да покаже на американците, че те съвсем не са единствения влиятелен външен фактор в Западните Балкани, при това го стори по такъв начин, че и Сърбия да няма причини да е недоволна от турското посредничество. От самото начало на кризата турският президент преговаряше както с косовския премиер, така и с президента Вучич, призовавайки ги към диалог. А през лятото на 2023, след предварително съгласуване с властите в Прищина и Белград, в Северно Косово беше разположен турски военен контингент (около 500 войници и офицери от 65-та механизирана бригада на турската армия, т.е. основната част от подкреплението към силите на НАТО, разположени там).

Тоест, от една страна разполагането на турските части в Косово трябваше да затвърди статута на Анкара като посредник, а от друга беше начин за военното завръщане на Турция на Балканите, както и отлична илюстрация за това, как Анкара използва НАТО като инструмент за реализация на собствената си игра в региона.

Без съмнение, усилването на турското военно присъствие в Косово ще помогне на Анкара да укрепи позициите си на Балканите, особено в момент, когато Западът продължава да е ангажиран с войните в Украйна и Близкия Изток. В същото време то ще улесни Ердоган в усилията му да се позиционира като безпристрастен партньор както на Белград, гака и на Прищина.

Босненският проблем

Що се отнася до официалната позиция на Турция по задълбочаващият се през последните години "босненски проблем", тя се свежда до необходимостта да се гарантира мирното съжителство на босненските мюсюлмани (бошнаците) с Република Сръбска. В тази връзка турският президент се стреми да не допусне ескалация на напрежението или евентуалното отделяна на републиката от Босна и Херцеговина.

Както е известно, през септември 2022 Ердоган посети страната за да преговаря тримата членове на нейния Президентски съвет на фона на нарастващото напрежение между бощнаци и сърби. Това се случи непосредствено след изказването на лидера на Република Сръбска Милорад Додик, обявил се против закона, забраняващ отричането на геноцида над бощнаците по време на юговойните. По този начин турския президент се опита да затвърди имиджа си на миротворец в Босна и Херцеговина. Показателно е впрочем, че година по-рано самият Додик посети Истанбул за да разговаря с Ердоган.

Макар че се смята за съюзник (частично) на мюсюлманските държави от Западните Балкани (Босна и Херцеговина, Албания и Косово), Анкара поддържа тясно партньорство и с Черна Гора и Северна Македония, като демонстрира готовността си да стане гарант за тяхната териториална цялост, недопускайки евентуално ново надигане на албанския сепаратизъм.

В тази връзка следва да отбележа, че макар официално да е член на НАТО и работи активно за присъединяването си към ЕС, Черна Гора исторически е обърната към Изтока и не е склонна изцяло да обвързва съдбата си със Запада. В тази ситуация Анкара, с нейната мултивекторна политика и специфичната си визия за международните отношения, се оказва желан партньор за Подгорица. Така, по време на посещението си в Истанбул през юни 2023 тогаващният черногорски премиер Дритан Абазович (който е етнически албанец) заяви, че днес Турция се е превърнала в "ключова държава"за Западните Балкани и регионът остро се нуждае от посредничеството на такива лидери като Ердоган, които са в състояние да допринесат за толкова необходимата му стабилност.

Македонският фронт на Анкара срещу Атина?

Впрочем, тук е мястото да припомня и, че през август 2021, т.е. скоро след присъединяването си към НАТО, Северна Македония подписа отделно споразумение за военно сътрудничество с Турция, предвиждащо активното участие на турските военни в модернизацията и повишаването на отбранителната способност на македонската армия.

Разбира се, укрепвайки позициите си на Балканите, (и, в частност, в Северна Македония и Албания) Анкара отправя и открито предизвикателство към Атина, с която Турция има множество неразрешени проблеми. И тъкмо това е и една от причините за превръщането на Анкара в един от най-близките стратегически партньори на Северна Македония, оказвайки ключова подкрепа за присъединяването на Скопие към НАТО, въпреки първоначално откритата, а след това - прикрита, съпротива на Гърция.

Ето защо прекаленото сближаване и развитието на сътрудничеството на Турция със Северна Македония и Албания вероятно се възприема с тревога в Атина. През последните години, в контекста на изострянето на турско-гръцките противоречия в Източно Средиземномориe, Гърция разчиташе на военната и дипломатическа подкрепа на Франция. Както е известно обаче, провелите се през юли и ноември 2024 срещи между Ердоган и френския президент Макрон показват, че отношенията между двете страни са на път да се нормализират. В тази връзка не бива да се подценява възможността от възникнване на дискретно подклаждано от Анкара напрежение на север и запад от сухопътните траници на Гърция (т.е. с Албания и Макесония).

* Българско геополитическо дружество