Ценен труд за теорията на външната политика и дипломацията през ХХI век

Наскоро издателството на Великотърновския университет публикува монографичното изследване на проф. д-р Ангелина Марковска ,,Съвременният външнополитически анализ. В търсене на универсалната доктрина”. Авторката е добре позната на специалистите по теория на международните отношения, външната политика и дипломацията, но за по-широката аудитория заслужава кратко представяне. Макар да има фундаментално магистърско образование по специалността ,,История” със специализация ,,Обща история”, още от докторантските си години тя  се квалифицира по научната специалност ,,Политология” и вече цели две десетилетия е преподавател и шест години ръководител на Катедра ,,Политически науки” към Философския факултет на Великотърновския университет. Важна роля в научното й израстване изиграват нейните специализации в Университета на Флорида, Университета ,,Николай Коперник” в Торун, Международния университет ,,Универсум Колидж” в Прищина и в Международния университет Брух в Сараево.

С монографичното си изследване ,,Външнополитическото решение. Американската външна политика в края на ХХ и началото на ХХІ век” (В. Търново, 2013) тя се утвърди като един от най-вещите познавачи, убедителни коментатори и аналитични интерпретатори на външнополитическите стратегии на САЩ след края на Студената война (1). 

Голям интерес предизвика колективната монография (в съавторство с проф. Филип Узунов) ,,Войните в бивша Югославия 1992-1999 и Хагският трибунал” (В. Търново, 2018). Авторската част на Марковска, подлагаща на задълбочен и цялостен анализ четвъртвековната дейност на Международния трибунал за престъпленията в бивша Югославия, е написана непосредствено след прекратяването на неговата работа в края на 2017 (2). Това е първото (не само у нас) сериозно изследване, основано не само и не толкова на наличната тогава литература, а на обективен, научен анализ на автентичната документация от архива на самия Трибунал. Вещият и безкомпромисен анализ на Марковска създаде една друга, качествено различна от налаганата от Запада в продължение на десетилетия, представа за дейността на Трибунала като заслужено възмездие спрямо всички отговорни за извършените военни престъпления на територията на бивша Югославия. Откроени са основания, поставящи под въпрос легитимността на Трибунала: Четвъртата женевска конвенция, интегрираща предишните три, третира военните престъпления само в контекста на междудържавни конфликти, но не и в граждански войни; Както е известно, Трибуналът е създаден с Резолюция на Съвета за сигурност на  ООН, а не с решение на Общото събрание, поради което редица държави не го признават. Доказано е, че Трибуналът работи мудно и неефективно – просрочва с цели пет години своя мандат, като използва финансови средства в пъти повече от гласуваните в ООН. И най-важното – убедително е показано използването на Трибунала от Запада като инструмент на ситуационна политика за саморазправа с неудобни политици: съзнателно са търсени свидетели, включително доказани престъпници, които срещу заплащане се изявяват като свидетели за оклеветяване на лидери, които не носят реална вина за военни престъпления.

Рецензираният тук неин самостоятелен монографичен труд ,,Съвременният външнополитически анализ. В търсене на универсалната доктрина” прави впечатление със самия изследователски подход, съчетаващ методологическите инструментариуми на политологията, международните отношения, външната политика, дипломацията, международното право, геополитиката, конфликтологията, науките за национална, регионална и глобална сигурност, както и световната история. Богатството на предложените анализи и новаторски идеи донякъде се дължи на множеството лични срещи на авторката с колеги от Колумбийския и Чикагския университети, отговорни сътрудници на Центъра ,,Никсън” и Фондацията ,,Роналд Рейгън”, експерти от Централното командване на НАТО в Тампа, представители на най-влиятелните лобистки организации в САЩ, а също с редица университетски преподаватели от Северна Америка и Европа. Това богатство обаче се основава преди всичко на щателно изследвания огромен масив от най-нова научна литература и анализи на западни, предимно англосаксонски и най-вече американски, учени и експерти, които са слабо познати у нас.

Вниманието на авторката съзнателно е фокусирано върху динамичо развиващите се в западния културен кръг дебати за международните отношения, външната политика и дипломацията през ХХІ век, като основно място е отредено на редица неконвенционални виждания, концепции и теории. Изследователската рамка включва два взаимно свързани комплекса от проблеми: теорията на външнополитическия анализ и модерните концепции за дипломацията на ХХІ столетие.

Дискусиите в областта на теорията на външната политика

Въз основа на сравнителен анализ на десетки определения за външната политика Марковска търси и намира повтарящи се компоненти, от които извлича своя собствена дефиниция за нея, определяйки я като „съвкупност от принципи и решения, стратегии и обмислени планове за действие, възприети и приложени на практика от държави с цел поддържане на отношения както помежду им, така и между всички останали субекти на международната сцена за реализиране на националните интереси” (с. 31). Цитираното определение, препотвърждаващо алфата на теорията на външната политика, че тя е била, е и ще си остане царство на интересите, е особено ценно в обстановката, когато западни лидери последваха и се довериха на твърдението на Меркел, в качеството й на федерален канцлер, на Германия, че външната политика се основава на ценности.

Авторката представя накратко, но аналитично, оформените след Втората световна война традиционни школи в третирането на външната политика в контекста на международните отношения – реализма и либерализма.

Предпочитанията й обаче определено клонят към формиралия се малко по-късно бихейвиоризъм, поради което подробно и компетентно третира трите му главни направления (теорията на външнополитическото решение, сравнителната външна политика, психологическия и социологически подходи към външната политика), подчертавайки техния неконвенционален методологически инструментариум. Добре защитена е тезата на Марковска, че ако традиционалистите се опират на модерната история, историята на дипломацията и международното право, бихейвиористите заимстват и методи от естествените науки: систематично емпирично събиране на данни, концептуализиране, проверка на хипотези и изграждане на теории. В изместването на центъра на трактовката на бихейвиористите от държавите към психологическия свят на вземащия решение агент, от и в нейно име, авторката вижда ,,плодотворна алтернатива за анализ” (с. 44).

Особен интерес представлява втората глава на  монографията, която предлага нови знания за шестте водещи направления във външнополитическия анализ: традиционния, сравнителната външна политика, вземането на решения в условията на криза от бюрократични структури, когнитивните процеси, многостепенния анализ и конструктивисткия обрат.

Подробно е разгледан моделът на политическия психолог проф. Маргарет Херман, оценила дистанционно личностните особености на 54 политически лидери по скала от 7 индикатора и при определени правила за тяхното кодиране.

По-специално внимание е отредено на сравнителната външна политика на екипа на Джеймс Розенау поради амбицията му да предложи универсална теория на външната политика на държавите, валидна за всички, независимо от историческата епоха.

Приносни моменти съдържа задълбочено разкритата сложна архитектура на агентите на външнополитически решения в различните типове общества – англосаксонски, европейски, автократични и тоталитарни.

Много приятно впечатление прави фактът, че целият подход на авторката е удържан в руслото на творческия скептицизъм, за което свидетелства и основния й извод: има ,,основания да бъдем по-скептични към всеки аналитичен модел в областта на външната политика при кризисни ситуации, претендиращ за изчерпателност. По-скоро гъвкавият и динамичен подход - комбинация от различни теоретични рамки и нива на анализ, би могъл да бъде основание за високо ниво на аналитичност, релевантност и ефективност на познанието” (с. 98 – 99).

Ярко свидетелство за последователния авторов стремеж към обективност е констатацията, че всички съвременни американски специалисти са посветили живота си на Студената война и след преломната 1989 оставят САЩ без реално работещи и ефективни стратегии за външнополитическо действие (вж. с. 18).

Авторовата екстраполация върху векторите на съвременната външна политика очертава не само нейните константи, но и твърде съществената променлива: ,,драматичната промяна в структурата на международните отношения през последните години, свързана с прехода от либерална система на демократични ценности към многополюсна система, ориентирана към други норми на поведение и взаимоотношения” (с. 123).

В този контекст авторката припомня предупреждението на доц. Огнян Минчев от 2014 (което той очевидно вече е загърбил), че ако иска да не допусне нова национална катастрофа, България се нуждане от многовекторна външна политика, базирана на членството на страната във воденото от САЩ НАТО и предвождания от Запада Европа ЕС, но и отчитаща интересите на православна и славянска Русия и на регионалната балканска суперсила Турция.

Може да се констатира, че първите две глави на монографията на проф. Марковска са едно от върховите постижения на българската политическа мисъл в областта на теорията на външната политика след направеното от наскоро преселелия се в Отвъдното 95-годишен доайен проф. Георги Стефанов.

Предизвикателствата пред дипломацията на ХХІ век

Значими научни приноси съдържа и третата глава на монографията на Марковска, анализираща задълбочено, многоаспектно и вещо новите предизвикателства пред традиционната дипломация след Студената война с настъпилите политически и социални промени, напредването на процеса на глобализация, навлизането на новите комуникационни технологии и на нови субекти в международната система.

Убедително е показано как от началото на ХХІ век ,,клубният модел” се трансформира в ,,мрежов модел”, имащ хоризонтална, а не йерархична структура, обхващащ всички сфери на обществения и политическия живот, включващ много повече участници, отдаващ приоритет на устното общуване и притежаващ по-висока степен на прозрачност.

Авторовият анализ на ,,мрежовата дипломация” на ХХІ век акцентира върху новите и нестандартни форми на съвременното дипломатическо общуване: дипломатическите совалки, медиацията като ,,мек инструмент” за разрешаване на кризи и конфликти, ,,гражданската дипломация”, дигиталната дипломация с нейните разновидности, превърнала се в задължителна част от професионалните ангажименти на съвременния дипломат за комуникация не само с официални държавни субекти, но и с недържавни играчи на приемащата страна.

Показана е огромната полза от сегментирането на поколенческите кохорти съгласно принципите на Филип Котлър за дигитален Маркетинг 5.0, тъй като всяка от тях има своя специфична ,,пътна карта на света” и свои инструментални ценности.

Внимание привлича и анализът на културната дипломация, съпроводен с основателни притеснения от наблюдаващата се напоследък нейна ерозия поради различна идеологическа принадлежност, както и с прогнозата, че ,,в бъдеще изучаването на дипломатическата култура ще се стреми да постигне признаване на нейното изначално многообразие” (с. 212).

Тази трета глава на монографията на проф. Марковска е сред най-добрите постижения в българската научна литература след сътвореното от Йордан Кожухаров в полето на теорията и практиката на съвременната дипломация.

Заслужава специално да се отбележи, че повествованието на Марковска се води логично, интелигентно, на висок научен стил, с точна и модерна терминология, на жив и образен език, както и с присъщото й лингвистично богатство – качества, които не са толкова често срещани в съвременната българска наука.

Породени от книгата размисли

При внимателно запознаване с монографията на проф. Марковска възниква въпросът, дали скептицизмът й относно възможността за създаване на ,,универсална доктрина” за външнополитически анализ не трябва да прерастне в песимизъм. Навремето проф. Арнолд Тойнби – научен ръководител на британския Кралски институт за международни отношения, ни завеща заблудата относно възможността за сливане на оцелелите цивилизации в една ,,универсална”, въз основа на западните ценности (3). Когато американски държавници, политици и експерти съзряха в края на Студената война възникване на необходимите условия за реализиране на тази идея, харвардският проф. Самюъл Хънтингтън своевременно предупреди в знаменитата си книга за сблъсъка на цивилизациите: ,,западната убеденост в универсалността на западната култура страда от три недостатъка: тя е погрешна; тя е безнравствена; тя е опасна” (4). Опитът на Запада, особено на САЩ, да наложи своите ценности като универсални ,,все повече го въвличат в конфликт с други цивилизации”, които се обединяват на антизападна основа и, ако не се откаже от претенциите си за универсализъм, Западът ще бъде изправен пред проблема за своето оцеляване” (5), конкретизира предупреждението си Хънтингтън. Дали това, което наблюдаваме днес на международната арена, не представя Хънтингтън като политически пророк?

Общата трактовка на проф. Марковска за бихейвиоризма, пренасящ центъра на анализа от държавата върху вътрешния психологически свят на вземащия външнополитически решения агент, от и в нейно име, може би се нуждае от по-балансирана оценка, отчитаща страничните ефекти на тази теоретична школа. Възникнал като методология за научно обяснение на взети в миналото ключови външнополитически решения в условията на кризи и конфликти, бихейвиоризмът с неговото основно послание бе взет на въоръжение от Белия дом, Конгреса, Държавния департамент и Пентагона като ,,мек” инструмент на текущата американска външна политика за ,,пленяване” на държави. В резултат от това натискът върху институциите на опозиционни и неприятелски държави и организираните кървави държавни преврати за смяна на неудобни национални лидери отстъпиха място на инвестиране в опозиционни лидери, агенти на американско влияние, готови да следват стриктно стратегията на Вашинтон. Така станахме свидетели на инсталиране на държавни глави чрез режисирани от американските тайни служби ,,цветни революции” в редица страни, на пълзящо прокарване на ,,надеждни” държавни ръководители в някои „своенравни” съюзници на САЩ (Меркел в Германия, Макрон във Франция, Джонсън в Обединеното кралство), а и в страни от ранга на България. В същото русло е и искането на държавния секретар Хилари Клинтън до посланиците на САЩ да подготвят възможно най-подробна личностна характеристика на всички политически лидери – от крайнолевите, през центристките, до крайнодесните – в страните, в които пребивават: с техните психологически особености, слаби места, биометрични данни, банкови сметки и прочее. В същия дух е издържано изграждането от Вашингтон на своеобразна ,,Империя на шпионажа” (изразът е на „Вашингтон пост”), включваща следене на ръководители на най-авторитетните международни организации (включително генералните секретари на ООН и на НАТО), на 35 национални лидери (не само на конкурентни държави, но и на съюзнически страни и дори на папата), на икономическия конкурент ЕС, на голям брой компании, които са конкуренти на американските, както и на милиарди граждани по всички краища на света, а дори и на хиляди американски граждани, и то в очевидно противоречие с нормите на международното право и на Конституцията на самите Съединени щати. При това, няма съмнение, че онова, което изкараха наяве Асандж и Сноудън, е само върха на айсберга.    

Заключение

Взета в своята цялост, монографията на проф. д-р Ангелина Марковска представлява оригинален принос в развитието на българската политическа мисъл, особено в полето на теорията на външната политика и дипломацията. Авторката демонстрира богата литературна осведоменост, умения за прилагане на модерни изследователски подходи и за свободно ползване на подходящите методологични похвати. Ползваните източници и научни публикации са обработени прецизно, анализирани са критично, коректно са откроени забелязващите се в тях спорни трактовки на редица въпроси и е обоснована собствената гледна точка по тях, което е придало нова доказателствена сила на нейните изследователски тези. Няма съмнение, че тя е навлязла в етапа на своята творческа зрялост.

Наред с безспорните научни приноси, монографичният труд на професор Марковска може да намери ценни научно-приложни приложения. Не само в университетската преподавателска работа, но и в практическата дейност на българските държавни институции и специализираните структури на гражданското ни общество по целеполагането, планирането, осъществяването и оценяването на външната политика на страната. Тя заслужава да стане настолна книга на всеки днешен български държавник, дипломат и експерт по проблемите на националната, регионалната и глобалната сигурност.

Бележки:

[1] Марковска, А. Външнополитическото решение. Американската външна политика в края на ХХ и началото на ХХІ век. В. Търново, 2013.

2 Марковска, А., Ф. Узунов. Войните в бивша Югославия 1992 – 1999 г. и Хагският трибунал. В. Търново, 2018, с. 117 – 237.

3 Вж. Toynbee, A. A study of history. V. 1 - 12. London, 1934 - 1961. На български език е преведено съкратеното двутомно издание, подготвено от неговия сътрудник Д. Съмървел и издадено през 1946 и 1957 г. в Лондон: Тойнби, А. Изследване на историята. Т. 1 - 2. София, 2001.

4 Хънтингтън, С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. София, 2000, с 450.

5 Пак там, с. 18, 21.

* Преподавател в Университета по библиотекознание и информационни технологии - София