Мултилатерализмът в ерата на слабите институции

Ефективното управление - както вътре в отделните държави, така и в международните отношения, се нуждае от силни, предсказуеми и трайни институции, способни да приведат в ред изглеждащите на пръв поглед съвършенно хаотични икономически, социални, политически и други транзакции, осъществявани в сложни, променливи и труднопрогнозируеми условия, да формират рационални и прозрачни режими на работа и да постигат приемливи компромиси между играчи с различни интереси и приоритети.

В международната сфера съществува очевидна взаимна връзка между институциите и мултилатерализма. Повечето международни институции са многостранни, а не двустранни, а съвкупното им въздействие върху глобалната политика, икономиката и сигурността трудно може да се пренебрегне. Мултилатералните институции или организации – както глобални, така и регионални – предлагат на държавите структурирани по съответния начин платформи за формулиране на общи норми на поведение, прокарване на сложни проекти за сътрудничество, решаване на общи проблеми и постигане не споразумения за съвместни действия.

Само силните и устойчиви институции могат да наложат такива правила на поведение, които мнозинството участници в международните отношения са склонни да приемат като законни и справедливи [1]. В същото време, силните и  устойчиви институции оптимално подхождат за осигуряване на „дифузна зависимост”, която да улесни търсенето на асиметрични отстъпки, позволявайки постигането на компромис по важните политически противоречиви или чувствителни въпроси относно разпределянето на тежестта, във връзка с изпълнението на взетите решения [2]. Нещо повече, само силните институции са в състояние да осигурят контрол върху изпълнението на въпросните решения от страните, участващи в многостранните преговори, и да налагат сериозни санкции на недисциплинираните играчи и нарушители, при неспазване на поетите от тях ангажименти [3]. Няма да е преувеличено, ако кажем, че мултилатералните институции формират стабилния гръбнак на системата на международните отношения, предотвратявайки неконтролируемия и разпад.

Налице са достатъчно основания да предположим, че епохата на рязко противопоставяне между великите държави, в която светът навлезе в последно време, ще бъде и продължителен период на съществуване на сравнително слаби и дори безсилни международни институции, чиито авторитет и способността им да допринесат за изграждането на нов свтовен ред ще бъдат силно ерозирани [4]. Тази слабост на международните институции често се възприема като сериозна пречка пред прокарването на ефективен мултилатерализъм във все по-многообразния и зле управляван свят. Неразчитайки особено на евентуално по-нататъшно укрепване на институционалния мултилатерализъм, националните държави най-вероятно ще се опитват да реализират своите преки и непосредствени интереси като предприемат едностранни действия или осъществявайки двустранни транзакционни споразумения. Тази тенденция обаче ще доведе до редица негативни последици: икономически протекционизъм, търговски войни и едностранни санкции, ескалираща надпревара във въоръжаването, разпространение на оръжията за масово унищожение, нови регионални кризи и военни конфликти, ръст на международния тероризъм, изостряне на глобалните проблеми, включително последиците от климатичните промени, социалното неравенство, дефицита на ресурси и т.н.

В настоящата статия не се стремя да опровергая тази хипотеза, но се опитвам да предложа няколко важни, поне според мен, бележки към нея. На първо място, институционалният мултилатерализъм никога не е бил особено силен или ефективен нито в рамките на двуполюсната, нито на еднополюсната система. Повечето международни институции през ХХ век бяха по-скоро квазимултилатерални, отколкото наистина многостранни по своята същност. Техните възможностти и ефективността им бяха просто отражение на мощта и политическата воля на държавите-хегемони, които ги ръководеха пряко или косвено.

На второ място, очерталото се в последно време отслабване на международните институции не представлява универсален или повсеместен феномен: то касае най-вече определен тип организации – с широки правомощия, с разнообразен състав, с голям бюджет и със сложни процедури за вземане на решения. Институциите, които са фокусирани в по-голяма степен върху текущите проблеми, разполагат с по-хомогенен състав, скромни бюджети и гъвкави процедури, имат по-големи шансове не само да оцелеят, но и да оказват значително влияние върху системата на международните отношения в бъдеще. Очерталата се криза на институционалния мултилатерализъм се съпровожда с истински бум на създаване на нови институции, което показва, че той продължава да е необходим и в сегашната епоха на геополитическо напрежение.

Накрая, това, което на пръв поглед изглежда като слабост на институциите, може да се окаже потенциален източник за развитие на институционалния мултилатерализъм в смисъл, че разкрива многобройни възможности за експериментиране с нови и неортодоксални форми на многостранно сътрудничество, които не бяха достъпни или популярни в епохата на предимно застиналите йерархични институции на ХХ век. Което не означава, че сегашните институционални слабости не представляват сериозен проблем, но може би следва да ги приемем като интегрален и необходим елемент на тайнствената метаморфоза на световния ред, в резултат от която традиционалистката „гъсеница” на мултилатерализма ще се трансформира в постмодернистична пеперуда.

Ограниченията на традиционния институционален мултилатерализъм

По време на студената война задачата за създаването и поддържането на силни международни институции стоеше предимно пред основните хегемонистични играчи. Една много ограничена група велики държави формираше гръбнака на световния ред след Втората световна война в съответствие със собствените си желания и интереси. Многостранната система на Организацията на обединените нации до голяма степен беше далеч от идеалния компромис между Вашингтон, Лондон и Москва, с ограниченото участие на двамата други бъдещи постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН. Държавите победителки във Втората световна война си присвоиха правото на вето и успешно го наложиха на останалата международна общност.

На свой ред Съединените щати създадоха НАТО като формално мултилатерален обранителен алианс, но дълго време – поне до 1960-те години – нито един от европейските партньори на Вашингтон не бе в състояние да постави под съмнение или да оспори лидерскиту позиции на Америка в него [5]. Когато през 1963 генерал Дьо Гол се опитва да внесе някои елемента на реален мултилатерализъм в процеса на вземане на решенията относно използването на ядрените оръжия в рамките на НАТО, държавният секретар на САЩ Дийн Ръск оценява тези опити като очевидно намерение за ерозиране основите на алианса, което пък води до дългосрочното оттегляне на Париж от военната организация на НАТО. В най-добрия случай, пактът представлява своеобразна опитна площадка за прилагането на многостранния подход, постепенно разпространявайки сред страните членки общата стратегическа култура на „колективната отбрана” в нейната американска интерпретация [6]. Съветската хегемония в рамките на формално многостранната Организация на Варшавския договор е още по-очевидна и неоспорима [7]. Силата и дори дееспособността на формално мултилатералните институции от ерата на студената война изцяло зависят от политическата и военна мощ на техните създатели и лидери.

Именно поради това, в рамките на реалната двуполюсна система, мултилатерализмът винаги е бил относителен, непълен и постоянно бива подлаган на критики. Може би е по-коректно да се говори за квазимултератерализъм, характеризиращ се със строга йерархия, прикрита зад формално многостранните механизми [8]. В рамките на подобна система мултилатералните институции могатда изглежда много силни, ефективни и представителни, но в крайна сметка, тяхната сила и ефективност зависят от ресурсите, националната мощ и добрата или злата воля на техните лидери. Така например, кризата и последващият разпад на създадения с усилията на Великобритания блок СЕНТО (“Багдадския пакт”) се развиват паралелно с отслабването на позициите на Лондон в Близкия и Среден Изток. Аналогичен процес се развива и в рамките на блока СЕАТО („Манилския пакт“), който прекратява съществуването си непосредствено след изтеглянето на САЩ от Индокитай. Когато Съветският съюз започна да се разпада Организацията на Варшавския договор светкавично прекрати съществуването си. Налице са достатъчно основания да смятаме и, че НАТО също не би просъществувала дълго, ако САЩ – по една или друга причина – решат в определен момент да се изтеглят от Европа, както популистите като Доналд Тръмп заплашват европейските съюзници на Вашингтон и днес. 

Съшите ограничения са характерни за мнозинството мултилатерални организации, доминиращи в международната система през първото десетилетие след края на студената война – глобалната хегемония на САЩ наложи дълбокия си отпечатък върху широк спектър такива организации, като започнем с ООН и Г-7/8 и свършим със СТО, МВФ и МБВР. Доста често през 1990-те години, институционалният мултилатерализъм се отъждествяваше с механизмите, позволяваши преобразуването на едностранните позиции на САЩ във формално колегиални и, следователно, по-легитимни и приемливи за международната общност решения. С други думи, би могло да се каже, че еднополюсния модел наследи от двуполюсния си предшественик модела на квазимногостранните международни организации, като ги развива и усилва [9].

Оценявайки разнообразния и леко противоречив опит на институционалия мултилатерализъм от втората половина на ХХ век, следва да имаме предвид и, че както през двуполюсния, така и през еднополюсния етап от развитието на международната система, съществуват обширни и потенциално доста взривоопасни региони на света, в които се наблюдава очевиден дефицит на такъв институционално оформен мултилатерализъм. В Североизточна или в Южна Азия, в Близкия Изток и в Северна Африка или в Африка на юг от Сахара, така и не възникват силни многостранни организации. Възможно е този дефицит наистина да е способствал за появата на многобройните проблеми в сферата на сигурността и развитието в тези региони, но не той е най-важния фактор, определящ техните исторически траектории. От гледна точка на регионалната сигурност, Европа, където действат множество мултилатерални организации, не се отличава особено от Североизточна Азия, където подобни организации въобще липсват [10]. Опитът от студената война показва, че институционалният мултилатерализъм може да бъде полезен, но не и задължителен механизъм за поддържане на регионалния мир и стабилност. Ролята на този механизъм рядко е решаваща, а вземаните в рамките му решения рядко се оказван непреодолими.

В тази връзка възниква въпросът, как може да се оцени реалното влияние на иституционалния мултилатерализъм и конкретния му принос за международната сигурност и развитие [11]. През втората половина на ХХ век силата и влиянието на многостранните организации или споразумения обикновено не зависят толкова от способността им да постигат компромиси между субектите с разминаващи се интереси или да решават сложните международни проблеми (реалните разногласия меду членовете, така или иначе, биват потискани с цел да се създаде представа за „нерушимо институционално единство”), а по-скоро от степента на собственото им институционално развитие, включително структурата на управление, финансовата стабилност, взаимодействието със заинтересованите страни, а спазването на процедурните изисквания и отчетността, се разглежда като самоцел. Съответно, системата на международните отношения дава предимство на развитите организационни структури с многопластова бюрокрация, сложни процедури за вземане на решения и системи от разнообразни връзки, позволяващи на участниците да балансират едностранните отстъпки в една сфера с получаване на компенсации – в друга. Този тип институционални механизми се разглеждат като оптимално решение за относително статичната система с бавни и предимно незначителни промени, влияещи върху глобалния и регионален силов баланс.

Друга важна особеност на многостранните институции през ХХ век е, че повечето от тях – по един или друг начин – се опират на единството на ценностите на държавите членки. Разбира се, налице са и важни изключения, предполагащи наличието на ценностен плурализъм (ООН, СССЕ, АСЕАН, Организацията за ислямско сътрудничество, Организацията на Арабските държави, Африканския съюз и други), но те не са много. По време на студената война, когато светът е разделен на два противостоящи си блока, основните многостранни отношения и механизми предполагат общност на фундаменталните ценности на страните членки. Обикновено, това става на принципа „ние срещу тях”: мултилатерализмът в рамките на блоковете (НАТО - Варшавския договор, Европейския съюз - СИВ) рядко се разпространява върху взаимодействието между блоковете, в чиито рамки отношенията имат биполярен характер. Тъй като двата блока са почти напълно изолирани един от друг, идеите за „световната общност” или за „глобалните обществени блага” имат доста ограничено значение в дълбоко разделения свят [12]. Няма нужда да напомням, че общите, основополагащи ценности в рамките на мултилатералните международни институции на Изтока и Запада, основани на стриктната блокова дисциплина, са важен фактор за постигането на компромиси по въпросите, пораждащи разногласия.

След края на студената война ценностният характер на ключовите многостранни оранизации стана още по-ясен и неоспорим. В света на 1990-те доминираше тезата, че всички играчи в глобалната политика, рано или късно, следва да възприемат западните либерални политически, социални и икономически модели, а единственият въпрос е, какви ще са конкретните траектории и темпове на този „предопределен от самата история”  преход. Все още съществуващите разногласия и конфликти между държавите се възприемат като исторически реликти, които ще бъдат преодолени автоматично в процеса на всеобхватна, многомерна глобална модернизация и повишаване на нивото на взаимна обвързаност и взаимозависимост между държавите и народите. В този контекст мултилатералните организации (като ОССЕ и Съвета на Европа) се възприемат като важни инструменти за предаването на „правилните” ценности от зрелите либерални демокрации на развиващите се или посткомунистическите държави. Макар че този ценностен трансфер не е оформен като дългосрочна стратегия на Запада, той неизменно се разглежда като необходимо предварително условие за успешното разпространене на „истинския” мултилатерализъм в еднополюсния либерален свят [13].

Освен това, системата на многостранните международни институции през ХХ век е предимно междудържавна (или, по-точно, междуправителствена). Някои недържавни организации (например, големите транснационални корпорации, влиятелните организации на гражданското общество, религиозните движения, образователните и научно-изследователските общности) периодично се опитват да лишат националните държави от монопола им върху институзионалните мултилатерални споразумения, но тези опити имат само маргинален успех [14]. В онзи период държавите са ексклузивни участници в най-важните многостранни споразумения, режими и организации, докато другите играчи (частният сектор, НПО, университетите и т.н.) действат по-скоро като „подизпълнители” за реализацията на постигнатите споразумения, отколкото като пълноценни участници в самите преговори. Ограниченият брой играчи, притежаващи множество общи характеристики, помага за поддържането на относителен ред в системата и позволява на международните организации да изглеждат - поне външно - достатъчно силни и ефективни.

Този модел на институционален мултилатерализъм обаче се сблъсква със сериозни проблеми в резултат от бързите промени в общата международна ситуация. Промяната на силовия баланс в света, както и увеличаващото се многообразие на социални и политически траектории на националното развитие, очертават многобройните ограничения пред по-нататъшното функциониране на квази-мултилатералната система на международните отношения.

Предизвикателствата на ХХІ век

В началото на ХХІ век стана ясно, че фундаменталните основи на стария институционален мултилатерализъм не отговарят на новите международни реалности и, че системата, изградена върху тези основи, започва да се руши. Хегемонията на САЩ нееднократно демонстрира своята уязвимост и ненадеждност - краткият "еднополюсен момент" доведе до имперско свърхапрягане на силите и последващото геополитическо отстъпление на САЩ или, поне, до опити за стратегическо съкращаване на международните им ангажименти и свързаните с тях финансови разходи, особено при управлението на Барак Обама и Доналд Тръмп. Стана ясно също, че основните западни многостранни организации, почти са достигнали своите естествени географски и функционални граници [15]. И НАТО, и ЕС се сблъскват с многобройни предизвикателства, застрашаващи тяхната ефективност и дори целостта им. Така например, през 2003, САЩ не съумяха да си осигурят подкрепа за своята операция в Ирак не само от Съвета за сигурност на ООН, но и от някои ключови съюзници от НАТО. В резултат от това, на президента Буш-младши се наложи да сформира специална "коалиция на желаещите", която да подкрепи усилията на САЩ, затова не бе изненадващо, че легитимността на интервенцията, ръководена от Вашингтон, беше поставена под въпрос от широк спектър участници в световната политика.

Не толкова драматична, но може би дори по-важна промяна настъпи в световната икономика. След като не успяха да наложат националния си дневен ред на международната общност в рамките на СТО, Съединените щати и Европейският съюз изместиха акцента си от търсенето на всеобхватни глобални споразумения към подписването на ексклузивни двустранни търговски договори или ограничено многостранни сделки с избрани (т.е."удобни" за тях) партньори [16]. Това обаче провокира дълбока криза на легитимността на глобалните икономически и финансови институции - при това не само на СТО, но и на МВФ и МБВР, и подготви почвата за бъдещата регионализация на световната икономика.

Тъй като политическият либерализъм не успя да се превърне в универсална ценностна система, възприемана с готовност от всички играчи в глобалната политика, започна да става все по-очевидно, че мултилатералните организации, залагащи на "сближаването на ценностите" или по-скоро на очакването, че западните либерални ценности ще станат общопризнати, най-вероятно, ще се окажат в много трудна ситуация, а някои ще бъдат застрашени от разцепление. Общата монистична и детерминирана визия за "съвременността", асоциираща се със Запада и неговите социално-икономически и политически практики, започна да губи предишната си привлекателност, отваряйки място за алтернативни версии на "съвременността" [17]. Дори в западните държави, традиционните либерални ценности са обект на все по-остра критика от страна на нелибералните десни и леви популисти [18], което допълнително затруднява опитите за изграждане на институционален мултилатерализъм на основата на общите ценности.

В същото време, когато все повече въпроси биват прехвърляни от вътрешнополитическото пространство в международното измерение, националните държави демонстрират все по-малка способност да се справят успешно с глобалния дневен ред самостоятелно, т.е. без широкого ангажиране на недържавни играчи. Тази важна промяна се осъществява както в сферата на сигурността, така и в сферата на развитието. Днес например, трудно можем да си представим, как могат да бъдат успешно решени проблемите, касаещи химическото оръжие или климатичните промени, без привличането на частния сектор или институциите на гражданското общество. И двете групи нови играчи на международната сцена обаче, са все по-малко склонни да се позиционират като просто продължение на националните държави или послушен инструмент в ръцете на съответните национални правителства. Междувременно, градските и регионални власти, общините и местната власт също навлизат в сферата на международните отношения далеч по-уверено и напористо, откогато и да било преди [19]. Недържавните субекти започват да държат на независимата си роля в международните отношения, което допълнително ерозира легитимността на традиционните междуправителствени многостранни международни организации от миналото.

Тоест, налага се изводът, че в резултат от всички изброени по-горе процеси, човечеството наистина е навлязло в продължителен период на относително слаби мултилатерални международни институции в критично важните сфери на сигурността и развитието. Освен съществените промени в системата на международните отношения, има още няколко причини, позволяващи да заключим, че с някои очевидни изключения, съществуващите многостранни институции ще продължат и занапред да се сблъскват със сериозни проблеми, а ролята им в изграждането на новия световен ред ще бъде ограничена, макар че необходимостта от тяхното съществуване може да изглежда дори по-очевидна, откогато и да било преди.

Бързо променящият се баланс на силите между глобалните и регионалните играчи затруднява поддържането или правилното коригиране на крехкото равновесие в рамките на сложните многостранни механизми за вземане на решения, принципите на кадровата политика и определянето на приоритетите за финансиране. Държавите, чиято мощ намалява, обикновено отхвърлят представите за необратимостта на този процес и настояват за съхраняването на статуквото вътре в международните органи дотолкова, доколкото това е възможно. В същото време набиращите мощ и международно влияние държави се обявяват за бързи и радикални корекции в рамките на въпросните международни механизми. Институционалната инерция обикновено се оказва благоприятна за привържениците на статуквото и стимулира "ревизионистите" да обявят за нелегитимни онези организации, които не са склонни да се трансформират или дори да осъществят някакви по-значими реформи. Така например, ако Китай не може да разчита на бързи промени в системите за квоти и право на глас в МВФ или МБВР, той е стимулиран да действа в рамките на паралелни многостранни финансови организации и институции за развитие (като Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции или Новата банка за развитие), където гласът му ще се чува повече и, където ще разполага с по-голямо влияние [20].

Друг усложняващ ситуацията фактор е, че става все по-трудно да се оценяват промените в силовия баланс между националните държави. Виждаме, че глобалният и регионалният баланси на силите бързо се променят, но как точно става това? На теория има достатъчно количествени показатели, които би трябвало да позволят сравнително точната оценка на тези промени [21]. На практика обаче, специфичната тежест на едни или други количествени показатели се определя, повече или по-малко, субективно, освен това се наслагва върху множество чисто качествени индикатори, което съществено усложнява и дори изкривява общата картина [22], давайки повод за множество самонадеяни оценки и безкрайни спорове за това, какво все пак представлява реалната "мощ" в системата на международните отношения.

В исторически план, новите многостранни споразумение в Европа и света, като цяло, възникват след мащабни международни конфликти, позволяващи по максимално нагледен начин да бъде фиксиран новият баланс на силите. Така е след Трйсетгодишната война в средата на ХVІІ век (Вестфалската система), след Наполеоновите войни в началото на ХІХ век (Виенският концерт), след Първата световна война в началото на ХХ век (Версайската система) и след Втората световна война в средата на миналото столетие (Ялтенско-Потсдамската система). Днес обаче, всеки пряк въоръжен конфликт между основните глобални играчи практически неизбежно би прераснал в световна ядрена война, каквато не може да си позволи нито един от тях. Затова, за да проверят как се е променил силовият баланс, водещите играчи използват вместо традиционните големи (световни) конфликти, различни техни "заменители" (сурогати) - прокси войни, хибридни войни, икономически войни и т.н.

Предимствата на тези "заменители" е, че те позволяват да бъдат контролирани рисковете и ограничаване на разходите от конфронтация, но техен негатив е, че не позволяват еднозначно и безспорно да бъдат фиксирани промените в баланса на силите. Всички тези прокси- и хибридни войни могат да продължават много дълго, без да водят до решителна победа на една от страните, т.е. без да определят крйния победител [23]. А при липсата на такъв е трудно да се достигне до стабилно многостранно споразумение или да се постигне съгласието на страните за устойчив компромис.

Разбира се, някой би могъл да каже, че в наши дни конкретният многостранен баланс на силите не е от чак толкова голямо значение, защото светът отново се придвижва постепенно към икономическа, технологична и дори военна биполярност [24]. Ако наистина беше възможно да се възстанови старата двуполюсна система в нейната първоначална цялост, светът вероятно би се върнал към старите формати на квазимултилатерални институции от ерата на студената война, прикриващи новото биполярно ядро на системата на международните отношения [25]. В известна степен, подобен процес се осъществява на Запад: Съединените щати възстановяват предишното си положение на безспорен лидер в НАТО, в AUKUS, в Г-7, в тристранния алианс САЩ-Япония-Южна Корея и други формално многостранни структури. Някои от тези организации бележат ръст както по отношение на относителната си мош (например, по съвкупен обем на разходите за отбрана), така и по броя на членовете си. В същото време обаче, глобалният обрат към квазимултилатерализма, характерен за втората половина на миналия век, изглежда изключително малко вероятен, тъй като много средни държави от Глобални Юг разглеждат сегашните сътресения в системата на международните отношения не само като предизвикателство, но и като възможност да разширят пространството си за маневриране и да укрепят положението си в рамките на системата [26]. Именно поради това например, не биха могли да се правят паралели между разширяването на НАТО и разширяването на БРИКС: в първия случай става дума за „традиционен” добре структуриран и силно бюрократизиран квазимултилатерален военен алианс, а във втория – за „постмодернистки” свободен клуб на разнородни играчи, без някакви стриктни взаимни ангажименти, без стабилна институционална основа и без ясна клубна йерархия.

Високото ниво на икономическа взаимозависимост в съвременния свят, което е непознато за системата на международните отношения през ХХ век, е друг фактор, гарантиращ съхраняването на определени елементи от мултиполярността или полицентризма в обозримо бъдеще [27]. Обмисляйки действията си, мнозина от играчите не искат и няма да избират страна в американско-китайското противопоставяне по чисто икономически причини. В същото време обаче, устойчивостта на мултиполярността едва ли би трябвало да успокоява привържениците на мултилатерализма, защото тази мултиполярност не предопределя автоматично и наличието на пълноценен мултилатерализъм, освен ако не включваме в категорията на последния механизмите за консолидиране на отделните силови полюси, включващи повече от една държава.

Проблемите на институционалния мултилатерализъм се усложняват и от факта, че в света се запазва хроничната институционална умора и повечето участници в глобалната политика и икономика не са склонни да инвестират сериозни политически и финансови ресурси за създаването на нови или за реформирането на старите институции. Много хора по целия свят смятат, че принципът за мултилатерализма, особено във формата на институционализирания мултилатерализъм, не е оправдал надеждите им и затова следва да бъде оставен на заден план в очакване на по-добри времена или пък да бъде напълно премахнат [28]. Това е една от причините, поради която редица нови многостранни инициативи се сблъскват с трудности, опитвайки да се сдобият със стабилен институционален фундамент, като онзи, който предшествениците им наследиха от втората половина на ХХ век. Както изглежда, в обозримо бъдеще, много от тези инициатива са обречени да си останат в зародиш.

Вероятно следва да добавя, че днес политическите лидери в много държави не разполагат със стабилна база на властта си, позволяваща им да правят дългосрочни и мащабни инвестиции в институционалния мултилатерализъм, имайки предвид, че вероятната полза от тези инвестиции няма да се усети скоро. Това, което наблюдаваме днес в много предимно западни държави, би могло да се характеризира като дълготраен упадък на традиционните механизма за вътрешна социална и политическа мобилизация, породен от постоянното и задълбочаващо се социално разслояване (прогресираща стратификация и дори атомизация на обществото) и разпространението на нови средства за социална комуникация. В много страни традиционните политически партии не могат да задържат властта, а легитимността на основните държавни институции и процедури все по-често бива поставяна под въпрос. Старите политически граници между десните и левите, между консерваторите и либералите и дори между мейнстрийма и маргиналите стават все по-неясни. Вследствие на тези тенденции националните държави все по-често се управляват от изключително крехки политически коалиции, които са много уязвими дори от незначителни кризи и сътресения, които държавите не са в състояние да контролират. Тези тревожни тенденции пораждат загриженост не само сред експертите, но и сред широката общественост [29].

Разбира се, трудно може да се очаква от подобни нестабилни политически коалиции да провеждат последователна и отговорна външна политика, включително да демонстрират дългосрочна привързаност към институционалния мултилатерализъм. Вътрешните ограничения и другите сдържащи фактори тласкат националните държави към транзакционни и ситуативни споразумения, които до голяма степен компрометират самата същност на истинския многостранен подход. Нивото на неопределеност в международните отношния продължава да нараства и е много вероятно, че тази тенденция ще се запази и в бъдеще.

Предстои ни дълъг и криволичещ път

Вероятните последици от постоянното и дори ускоряващо се през последните години отслабване на мултилатералните организации за глобално и регионално управление са многообразни и едва ли могат да бъдат точно прогнозирани в момента. Някои от тях обаче вече се очертават на хоризонта. Слабите институции със съмнителна легитимност и изключително ограничен потенциал за принуждаване пораждат изкушение за предприемане на едностранни действия от страна на отделните играчи, които вече не усещат сериозни ограничения и действат все по-свободно на международната сцена. Но, ако международните норми могат безнаказано да бъдат нарушавани, тези нарушения ще се случват все по-често [30]. На фона на ширещото се неверие относно способността да бъде запазено върховенството на международното право, неизбежно се усилва акцентът върху националния суверенитет и намалява заинтересоваността от запазване на взаимозависимостта. Националните държави започват да формират политиката си на основата на стриктно дефинираните краткосрочни националн интереси, често за сметка на по-отдалечените и изглеждащи абстрактни общи блага.

Апелирането към исконните суверенни права и интереси на националните държави се превръща в основа за тяхната еманципация от обременяващите ги ангажименти, свързани с международните споразумения и многостранни договорености. Показателно е, че в момента повечето възходящи държави от Глобалния Юг не демонстрират желание да се включват в каквито и да било правно ангажиращи ги многостранни политически или отбранителни съюзи – при това не само с потенциалните си партньори на Запад или на Изток, но и с най-близките си съседи [31]. Ако продължи да се разпространява, подобно отношение на националните лидери към международните права и задължения може да доведе до бърза и необратима ерозия на международния мултилатерализъм, какъвто сме свикнали да го виждаме.

При липсата на силни универсални международни организации, мултилатерализмът може са бъде сведен до ситуативна многостранност (ad hoc) или до многостранност по отношение на избора на страните (a la carte). Подобни форми на „опростени” многостранни споразумения без стабилна институционална основа набират популярност и признание, особено в регионите на Глобалния Юг, където традиционният институционален мултилатерализъм няма дълбоки корени [32] и където класическите многостранни институции се сблъскват със сериозни проблеми (като в случая с такива регионални обединения като СААРК, ЕКОВАС или ССАДПЗ). Подобен избирателен и, възможно, егоистичен подход към многостранните отношения може да има определени практически предимства, но и той е свързан с множество рискове и има съществени недостатъци [33]. Лишавайки се от стабилна институционална основа, мултилатералният подход може да се изроди в чисто транзакционни ситуативни споразумения без дългосрочни ангажименти или очаквания за „дифузна взаимност”.

Ситуативният или избирателен мултилатерализъм рядко дава адекватни решения на проблемите, свързани със спазването от страна на участниците на поетите от тях ангажименти, надеждната верификация, отчетността и т.н. По-голямо внимание се отделя на по-лесно разрешимите проблеми, но в същото време играчите избягват да обсъждат наистина сложните въпроси, по които са налице сериозни разногласия. Друг проблем на опростените формати на мултилатерализма е, че те не формират „кредитната история” на държавите, която е сред най-важните странични ефекти на ангажирането на институционалните мултилатерални формати. Може да се каже, че на ограничения мултилатерализъм би следвало да се гледа положително като стъпка към истински институционален мултилатерализъм, но той се оказва пречка, ако се възприема като дългосрочна замяна на последния.

Би могло да се твърди, че след края на студената война, така и не възникна алтернатива на институционалния мултилатерализъм. В същото време е изключително малко вероятно, че човечеството ще успее да постигне приемливо ниво на глобално или регионално управление, ако основните играчи – съзнателно или не – се ограничат с набор от едностранни и двустранни споразуменя. Статистическата вероятност, че хармоничният световен ред би могъл да възникне спонтанно в резултат от брауновото движение на обособените и изолирани международни субекти, едва ли е по-голяма, отколкото вероятността за спонтанно възникване на живота от неорганични молекули, която повечето учени определят като много малка.

Единствената правдоподобна алтернатива на зрелия институционален мултилатерализъм не е възстановяването на стария двуполюсен, еднополюсен и и многополюсен ред, а глобалният безпорядък без съгласувани норми, процедури и властова йерархия. Би трябвало много силно да напрегнем въображението си, за да си представим стабилна и устойчива система на международните отношения, основаваща се изключително на постоянно променящия се силов баланс, без оглед на това, как се установява и измерва този баланс [34].

В епохата на дефицит на ресурси, бързи климатични промени, безпрецедентни миграционни потоци и неконтрулируеми технологии, „безпорядъчният свят” не би могъл да просъществува дълго. Ако продължаващият упадък на многостранното взаимодействие продължи, човешката цивилизация е обречена на глобална криза [35]. Въпреки всички трудности и недостатъци, мултилатералният подход изглежда единственият начин да се движим напред, дори ако това движение е бавно и непоследователно.

В тези условия принципната задача пред водещите играчи е, да се опитат да съгласуват редица базови принципи в контекста на все по-мнообразния и все по-малко предсказуем постмодернистки свят. Никак не е сигурно, че моделът, основаващ се изключително на ценностите, статуса, процедурите, моментните интереси и дори на баланса на силите или на който и да било друг принцип, взет сам по себе си, би функционирал успешно в новите условия. При всички случаи обаче, мултилатерализмът на бъдещето ще има много лица и въплъщения, което с пълна сила се отнася и за неговите институционални инкарнации [36].

Новият модел на институционален мултилатерализъм следва да е ефективен, гъвкав, адаптивен, евтин, прозрачен, демократичен, подотчетен и представителен - само че всички тези критерии трудно могат да се вместят в строги институционални рамки, още повече пък, в един и същ момент от човешката история. Затова е по-вероятно да станем свидетели на нарастващо разнообразие от пресичащи траекториите си институции и слаби институционални режими с променящи се участници, които често ще се дублират взаимно, ще се конкурират за ресурси и признание, но и ще си сътрудничат един с друг в рамките на широки ситуативни коалиции.

Много от тях няма да демонстрират очакваната устойчивост или жизнеспособност, а някои могат дълго време да си остават в "спящо състояние", пробуждайки се само, когато се появи ясно изразено политическо или обществено търсене на услугите им. Ако перефразираме известната теза на Чарлз Дарвин, можем да кажем, че ще оцелеят и ще се развиват не най-силните, нито най-представителните и най-добре структурираните в правно отношение мултилатерални организации и дори не онези, които разполагат с най-големи финансови ресурси. Най-жизнени ще се окажат организациите, които реагират по-адекватно от останалите на осъществяващите се в света промени.

Лидерите на държавите по целия свят следва да са готови да прокарват институционалния мултилатерализъм без да разчитат на някакъв "благосклонен хегемон", който да подкрепя и "застрахова" усилията им. Не може напълно да се изключва, че в някакъв бъдещ момент САЩ ще се превърнат в активен привърженик на иституционалните многостранни подходи, или пък, че Китай ще се прояви като лидер в търсенето на нови институционални решения, но подобно благоприятно развитие на събитията не бива да се смята за неизбежно. Постоянната борба между низходящите и възходящите свръхдържави, както и упоритият стремеж на регионалните лидери да постигнат стратегическа автономия, вероятно ще създадат стимули за преразглеждане на старите квази-мултилатерални институционални модели (като НАТО например) и ще ограничат политическите и материални инвестиции на САЩ и Китай в развитието на силни и представителни многостранни институции - особено, ако последните ще изискват от Вашингтон или Пекин да им отстъпят част от националния си суверенитет [37]. И на двете страни ще се наложи да преминат през фундаментални вътрешнополитически трансформации, преди общото им отношение към истинския институционален мултилатерализъм стане достатъчно зряло за постигането на консенсус с другите играчи в рамките на системата.

Нещо повече, и другите големи държави, като Индия, Русия или Бразилия, едва ли биха могли да поведат света към нов модел на институционален мултилатерализъм. Както показва историята, те прекалено са свикнали с традиционните и отдавна практикувани модели на асиметрична взаимозависимост и са склонни да използват очевидните си сравнителни предимства най-вече в рамките на двустранните отношения с по-малките по размер и по-слаби съседи, както и с по-отдалечените партньори. Подобно на САЩ и Китай, тези държави, най-вероятно ще се опират предимно на собствения си опит от работата в старите многостранни формати, основаващи се на явните или неявни "сфери на влияние", съществували през миналия век (както САЩ например, активно се опитват да възродят глобалната система от асиметрични военно-политически алианси, а Китай прокарва многостранния си асиметричен проект "Един пояс, един път"), или пък ще работят в рамките на многобройните формати на "клубния мултилатерализъм", които не изискват от тях да поемат конкретни ангажименти, свързани с ограничаването на националния им суверенитет (БРИКС, QUAD, QUAD-2, Г-20, Г-77, ШОС и др.).

Членовете на действащите и наистина многостранни механизми, като ЕС или АСЕАН, които вече са натрупали голям опит в различните формати на реалния институционален мултилатерализъм, могат да се окажат в по-добро положение, позволяващо им да станат пионери в създаването на нови модели напреднали многостранни организации [38]. Именно поради това участието им в текущия дискурс за мултилатерализма е изключително важно. Това се отнася най-вече за АСЕАН, тъй като - за разлика от ЕС - Асоциацията представлява пример за сравнително успешна работа на многостранните механизми в условията на слабата им институционализация.

Дипломатите и експертите ще трябва да проявят голямо въображение и изобретателност за да приложат успешно мултилатералните модели в условията на сравнително слаби международни институции и размиващи се йерархии в рамките на международната система. Споменатата по-горе институционална умора в съвременния свят едва ли ще изчезне скоро. За се справи успешно с нея, институционалният мултилатерализъм ще трябва да демострира способност за по-голяма гъвкавост, децентрализация, икономическа ефективност и прозрачност [39]. В ключова задача за многостранните институции ще се превърне установяването на контакти с новите групи заинтересовани страни (включително амбициозните недържавни играчи със собствени специфични интереси и приоритети) и сътрудничеството с традиционно скептично настроената общественост, чиито предпочитания често се променят.

В много важни сфери институционалният мултилатерализъм не бива да се основава дори на някаква общност на базовите ценности, като предварително условие. Той, по скоро, следва да отразява конвергенцията на конкретните интереси на различните участници (както наблюдаваме например, в работата на АСЕАН или Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество - АТИС). Старата мантра, че ефективността на международния мултилатерализъм е в пряка зависимост от универсалния характер на политическия либерализъм, като доминираща идеология на основните световни играчи, следва да бъде отхвърлена като остаряла и непрактична: мултилатерализмът на ХХІ век ще бъде универсален само в случай,че може да обслужва интересите на един плуралистичен в ценностно отношение свят.

В същото време международната общност би могла да използва институционалния мултилатерализъм като инструмент за преодоляване и ограничаване на многобройните случаи на разминаване в ценностите, които съществуват в съвременния свят. С други думи, общността на ценностите не трябва да се възприема като отправна точка по пътя към мултилатерализма, нито като задължително условие за него, а по-скоро - като възможна крайна точка по този дълъг и труден път. Отчитането на това неизбежно влияние на многостранното сътрудничество върху ценностите на участващите страни, може да направи прагматичните многостранни компромиси по-приемливи за действащите лица, които са склонни да поставят базовите си ценности над конюнктурните интереси [40]. В днешното време на бързи проекти, проектно-ориентираният мултилатерализъм може да има относително предимство пред мултилатерализма, ориентиран към изпълнение на определена мисия. Съсредоточаването върху конкретните въпроси и постепенното им решаване може да е от по-голямо значение, отколкото приоритета на дългосрочните стремежи и запазването на максимално широки възможности и сфери на действие.

Успешният институционален мултилатерализъм следва да бъде инклузивен. Той вече не може да се свежда само или дори най-вече до отношенията между държавите, а да обхваща и бизнеса, гражданското общество и другите частни и държавни и недържавни играчи. Разбира се, няма идеални решения за транснационалните частно-държавни партньорства, функциониращи в различни сфери на сигурността и развитието, тъй като във всяко от тях се реализират конкретни модели на взаимодействие [41]. Въпреки това, в бъдеще, общата роля на инклузивността, най-вероятно ще нараства, а умението за формиране на широки и разнообразни коалиции ще се превърне в едно от основните сравнителни предимства на успешните лидери на бъдещето. Организациите, допускащи многообразие на участниците, включително недържавни субекти, ще разполагат с осезаеми предимства пред организациите със стриктно фиксирано членство. А една от най-сложните задачи, ще бъде размиването на червената линия между членството и партньорството, както и регулирането на взаимодействието с външните играчи (тъкмо поради това наблюдаваме появата на такива формати като БРИКС+ [42] и QUAD+ [43]) [44].

В рамките на този размит и аморфен модел на мултилатерализма лесно могат да бъдат открити множество очевидни недостатъци и проблемни места - той е обречен да бъде много подвижен, ситуативен, непоследователен и крехък. В рамките му неизбежно ще присъства труднопостижимият компромис между представителността и ефективността, между процедурната чистота и оперативната реакция на променящата се външна среда. Очевидно това не е решение за вечни времена и в перспектива международната общност ще намери по-продуктивни решения на проблема за глобалното управление. Възможно е обаче, то да се окаже най-добрият вариант за човечеството, на който да можем да разчитаме в най-близкото бъдеще.

Бележки:

1. Mogami Toshiki. Legality, Legitimacy, and Multilateralism // From No. 2, Vol. XLVIII, “Pursuing Peace: Commemorating Dag Hammarskjöld”, 2011. United Nations, UN Chronicle URL: https://www.un.org/en/chronicle/article/legality-legitimacy-and-multilateralism

2. Larry Kramer. Collaboration and “Diffuse Reciprocity” // Stanford Social Innovation Review URL: https://ssir.org/articles/entry/collaboration_and_diffuse_reciprocity#

3. Barkin, J. Samuel. “Time Horizons and Multilateral Enforcement in International Cooperation.” International Studies Quarterly, vol. 48, no. 2, 2004, pp. 363–82. JSTOR, http://www.jstor.org/stable/3693578

4. Jean-Jacques Hallaert. The Tragedy of International Organizations in a World Order in Turmoil // European Centre for International Political Economy (ECIPE), July 2020 URL: https://ecipe.org/publications/tragedy-of-international-organizations/

5. Transforming NATO in the Cold War Challenges beyond deterrence in the 1960s. Andreas Wenger, Christian Nuenlist, Anna Locher (eds.) // CSS Studies in Security and International Relations. Routledge, Oxon-New York, 2007 URL: https://phpisn.ethz.ch/www.php.isn.ethz.ch/publications/newlit/documents/transforming-nato.pdf

6. Steve Weber. Shaping the postwar balance of power: multilateralism in NATO // International Organization Vol. 46, No. 3 (Summer, 1992), pp. 633-680. URL: https://www.jstor.org/stable/2706991

7. Robin Remington. The Warsaw Pact: Institutional Dynamics Within the Socialist Commonwealth // The American Journal of International Law. Vol. 67, No. 5 (November 1973), pp. 61-64. URL: https://www.jstor.org/stable/25660479

8. В наши дни понятието "псевдо-мултилатерализъм" обикновено се използа в Китай по отношение на такива нови мултилатерални организации, ръководени от САЩ, като Г-7, Г-4, "Пет очи" и т.н. Виж Джоу Джибо, «Да отхвърлим псевдо-мултилатерализма» // China Daily/. 21.06.2021. URL: https://www.chinadaily.com.cn/a/202106/21/WS60cfd522a31024ad0baca3c3.html

9. Връзките между униполярността и мултилатерализма на еднополюсния момент (както и между мултиполярността и мултилатерализма съвсем не са линейни: униполярността не изключва многостранните споразумения, докато мултиполярността не може напълно да изключи едностранния подход). Виж: John Van Oudenaren. Unipolar versus Unilateral // Hoover Institution or Stanford University /. 1.04.2004. URL: https://www.hoover.org/research/unipolar-versus-unilateral. И все пак, има сериозни основания да смятаме, че в еднополюсния свят не може да съществува истински мултилатерализъм.

10. Ki-Joon Hong. Institutional Multilateralism in Northeast Asia: A Path Emergence Theory Perspective // North Korean Review, Vol. 11, No. 1 (Spring 2015), pp. 24-41 /. URL: https://www.jstor.org/stable/43908954

11. Sommerer, T., Squatrito, T., Tallberg, J. et al. Decision-making in international organizations: institutional design and performance // Review of International Organizations, volume 17, 815–845 (2022). URL: https://doi.org/10.1007/s11558-021-09445-x

12. Surabhi Ranganathan. Global Commons. European Journal of International Law, Volume 27, Issue 3, August 2016, Pages 693–717 / URL: https://doi.org/10.1093/ejil/chw037

13. Falk, R. Liberalism at the Global Level: Solidarity vs. Cooperation. // In: Hovden, E., Keene, E. (eds) The Globalization of Liberalism. Millennium. Palgrave Macmillan, London, 2002 / URL: https://doi.org/10.1057/9780230519381_5

14. Halliday, F. The Romance of Non-state Actors. // In: Josselin, D., Wallace, W. (eds) Non-state Actors in World Politics. Palgrave Macmillan, London. 2001 / URL: https://doi.org/10.1057/9781403900906_2

15. Michael O’Hanlon. NATO’s Limits: A New Security Architecture for Eastern Europe // Survival. Volume 59, 2017 - Issue 5, p. 7 – 24. URL: https://www.tandfonline.com/doi/full/10.1080/00396338.2017.1375215

16. Walden Bello. The Rise and Fall of Multilateralism // Dissent Magazine. Spring 221. URL: https://www.dissentmagazine.org/article/the-rise-and-fall-of-multilateralism/

17. Seth, S. Is Thinking with ‘Modernity’ Eurocentric? Cultural Sociology, 10(3),2016, p. 385-398. URL: https://doi.org/10.1177/1749975516637203

18. Sylvie Kauffmann. The West’s Schism Over Liberal Values // The New York Times. URL: https://www.nytimes.com/2017/09/22/opinion/west-liberal-values.html

19. Wijninga, Peter, Willem Theo Oosterveld, Jan Hendrik Galdiga, Philipp Marten, Eline Chivot, Maarten Gehem, Emily Knowles, et al. // State and Non-State Actors: Beyond the Dichotomy. Edited by Joris van Esch, Frank Bekkers, Stephan De Spiegeleire, and Tim Sweijs. Strategic Moitor 2014: Four Strategic Challenges. Hague Centre for Strategic Studies, 2014. http://www.jstor.org/stable/resrep12608.8.

20. David Dollar. Reluctant player: China’s approach to international economic institutions // The Brookings Institution Commentary.URL: https://www.brookings.edu/articles/reluctant-player-chinas-approach-to-international-economic-institutions/

21. William B. Moul. Measuring the 'Balances of Power': A Look at Some Numbers // Review of International Studies, vol. 15, no. 2, 1989, pp. 101–21 JSTOR, URL: http://www.jstor.org/stable/20097174.

22. Christopher McCallion. Grand Strategy: the Balance of Power // Defense Priorities. URL: https://www.defensepriorities.org/explainers/grand-strategy/the-balance-of-power

23. Cian O'Driscoll. Can wars no longer be won? // The Conversation. URL: https://theconversation.com/can-wars-no-longer-be-won-126068

24. Cliff Kupchan. Bipolarity is Back: Why It Matters // Eurasia Group. URL; https://www.eurasiagroup.net/live-post/bipolarity-is-back-why-it-matters

25. Emil Avdaliani. Ukraine War Ushers in a New Bipolar World Led by the US and China // Henry L. Stimson Center. URL: https://www.stimson.org/2023/ukraine-war-ushers-in-a-new-bipolar-world-led-by-the-us-and-china/

26. Strategic interdependence: Europe’s new approach in a world of middle powers // European Council on Foreign Relations Brief. URL: https://ecfr.eu/publication/strategic-interdependence-europes-new-approach-in-a-world-of-middle-powers/

27. Kupchan, C. Bipolarity is Back: Why It Matters. The Washington Quarterly, 2021, 44(4), 123–139. URL: https://doi.org/10.1080/0163660X.2021.2020457

28. Amrita Narlikar. The malaise of multilateralism and how to manage it // Observer Research Foundation. 23.1.2020. URL: https://www.orfonline.org/expert-speak/the-malaise-of-multilateralism-and-how-to-manage-it

29. Brooke Auxier. 64% of Americans say social media have a mostly negative effect on the way things are going in the U.S. today // Pew Research Center.15.10.2020. URL: https://www.pewresearch.org/short-read/2020/10/15/64-of-americans-say-social-media-have-a-mostly-negative-effect-on-the-way-things-are-going-in-the-u-s-today/

30. Scott N. Romaniuk, Francis Grice. Norms, Norm Violations, and IR Theory // E-International Relations. 15.11.2019. URL: https://www.e-ir.info/2018/11/15/norms-norm-violations-and-ir-theory/

31. Comfort Ero. The Trouble With “the Global South” // Foreign Affairs. 1.04.2024. URL: https://www.foreignaffairs.com/world/trouble-global-south

32. Nickolay E. Mladenov. Minilateralism: A concept that is changing the world order.

33. Aarshi Tirkey. Minilateralism: Weighing the Prospects for Cooperation and Governance // Observer Research Foundation. 1.09.2021. URL: https://www.orfonline.org/research/minilateralism-weighing-prospects-cooperation-governance

34. Ngaire Woods. Multilateralism in the Twenty-First Century // Global Perspectives (2023) 4 (1). University of California Press. URL: https://online.ucpress.edu/gp/article/4/1/68310/195239/Multilateralism-in-the-Twenty-First-Century

35. Jason Young. Small states show the world how to survive multipolarity // East Asia Forum /. 13.05.2020. URL: https://eastasiaforum.org/2020/05/13/small-states-show-the-world-how-to-survive-multipolarity/

36. Prato S, Adams B. Reimagining Multilateralism: A Long but Urgently Necessary Journey // Development (Rome). 2021; 64 (1-2):1-3. URL: https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC8527287/

37. Anke Schwarzkopf. Values versus interests? The EU’s approach to multilateral negotiations at the United Nations // ARENA Centre for European Studies. University of Oslo. March, 2024. URL: https://www.sv.uio.no/arena/english/research/publications/arena-reports/2024/arena-report-2-24.html

38. Ngaire Woods. Multilateralism in the Twenty-First Century // Global Perspectives (2023) 4 (1). University of California Press. URL: https://online.ucpress.edu/gp/article/4/1/68310/195239/Multilateralism-in-the-Twenty-First-Century

39. Jason Young. Small states show the world how to survive multipolarity // East Asia Forum. 13.05.2020. URL: https://eastasiaforum.org/2020/05/13/small-states-show-the-world-how-to-survive-multipolarity/

40. Prato S, Adams B. Reimagining Multilateralism: A Long but Urgently Necessary Journey // Development (Rome). 2021; 64(1-2): 1-3. URL: https://www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC8527287/

41. Anke Schwarzkopf. Values versus interests? The EU’s approach to multilateral negotiations at the United Nations // ARENA Centre for European Studies. University of Oslo. March 2024. URL: https://www.sv.uio.no/arena/english/research/publications/arena-reports/2024/arena-report-2-24.html

42. Schäferhoff Marco, Campe Sabine, Kaan Christopher. Transnational Public-Private Partnerships in International Relations. Making Sense of Concepts, Research Frameworks and Results // SFB-Governance Working Paper Series, No. 6, DFG Research Center (SFB, Berlin, August 2007) URL: https://www.files.ethz.ch/isn/95431/WP6e.pdf

43. Expansion of BRICS: A quest for greater global influence? // European Parliament Think Tank Briefing. 03.2024. URL: https://www.europarl.europa.eu/thinktank/en/document/EPRS_BRI%282024%29760368

44. Jagannath Panda. Making ‘Quad Plus’ a Reality // The Diplomat,01.2022. URL: https://thediplomat.com/2022/01/making-quad-plus-a-reality/

* Научен ръководител на Руския съвет за международни отношения