Анатомия на мигрантския проблем в Европа

По данни на Frontex, през 2023 броят на незаконните преминавания през външната граница на ЕС е достигнал около 380 хиляди, което се дължи най-вече на нарастването на броя на мигрантите от Средиземноморския регион. Това е най-високото ниво от 2016 насам и надхвърля със 17% показателите за 2022, което говори за устойчива тенденция към растеж през последните три години.

На първо място по брой на мигрантите е Централно-Средиземноморският маршрут, като през първите осем месеца на 2023 мигрантския поток по него е нараснал със 150%, в сравнение със същия период на 2022. На този маршрут се падат 41% от всички нелегални пресичания на границата на ЕС. Следват маршрутите през Западните Балкани (26%) и Източното Средиземноморие (16%).

Над сто хиляди нелегални пресичания на границата са извършени от сирийци, което е най-високия показател по нации. Следват ги гвинейците и афганистанците. Тези три националности формират на 33% от всички нелегални преминавания през границите на Съюза.

Ще припомня също, че в ЕС продължават да пребивават над 4 млн. украински бежанци. Но, ако по отношение на тях, вътре в Съюза още от 2022 е налице положителен консенсус, все още липсва единство относно потоците африканци и мюсюлмани от Близкия Изток. На този фон все по-често се говори за нова "миграционна криза", подобна на онази през 2015-2016. Както е известно, проблемът с нелегалната миграция беше сред ключовите теми и в последната предизборна кампания за Европейски парламент през пролетта на 2024, още повече, че някои от партиите, които обещаваха на избирателите си да решат този проблем, не успяха да го направят, макар че впоследствие поеха управлението в страните си.

В тази връзка си струва да си припомним, че сред основните причини за т.нар. Брекзит, беше стремежът на Великобритания да си върне контрола над собствените граници, но истината е, че днес миграцията в страната е достигнала невиждани размери: над 75 хиляди молби за бежански статут през 2023, срещу 40 хиляди, през кризисната 2015. В Италия борбата с миграцията беше основна тема на дясната коалиция още от 2014, но след като през есента на 2022 начело на правителството застана нейният лидер Джорджа Мелони от партията "Италиански братя", се наблюдава стремителен ръст на броя на пристигашите в страната мигранти. По данни на вътрешното министерство в Рим, през 2023 в страната са влезли 155 хиляди мигранти, което е с 50% повече, отколкото през 2022 (103 хил.) и два пъти повече отколкото през 2021 (67 хил.).

Както предупреди през юни 2023 италианският външен министър Антонио Таяни: "Европа върви със завързани очи към нова миграционна криза. ЕС следва бързо да коригира миграционната си политика, отделяйки специално внимание на Централното Средиземноморие, където нелегалните миграционни потоци продължават да нарастват, въпреки спада им по другите маршрути. За да постигнем успех, трябва да формулираме миграционна политика, която да демонстрира единството на всички страни членки и волята им за търсене на общи решения".

Има ли воля за общи решения

Всъщност, ЕС активно се опитва да постигне такива решения по две основни направления. Първото е да постигне солидарност между страните членки по въпросите за разпределяне на отговорността за пристигналите мигранти, а второто - да се постигне взаимодействие с държавите, генериращи миграция, и транзитните страни, така че тя да бъде пресичана и - в идеалния случай - въпросът за евентуалното предоставяне на бежански статут да се решава още на отсрещния бряг на Средиземно море. И по двете направления обаче, постигнатите резултати са повече от скромни.

Още през 2020 председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен призна, че миграционния проблем е твърде сложен, а старата система вече не работи. Последва предложението за изготвяне на нов Пакт на ЕС за миграцията и убежището. Ще припомня, че през цялата 2023 се водеха остри дебати по основните точки на Пакта, като някои държави отново демонстрираха нежеланието си да споделят отговорността за мигрантите. В частност, в хода на преговорите през юни, а след това и през октомври 2023, Полша и Унгария изразиха протест и наложиха вето на редица изисквания, касаещи разпределянето на мигрантите вътре в Съюза.

Тогава Джорджа Мелони, чиято партия дълго време стоеше на суверенистки позиции, подобно на Виктор Орбан и Матеуш Моравецки (премиер на Полша до 13 декември 2023) заяви, че разбира решението им, породено от факта, че тези страни приеха голям брой украински бежанци и ги издържат, без да получават достатъчно финансиране от ЕС. Тоест, Мелони обясни отказа на Орбан и Моравецки да подкрепят документа, предвиждаш задължително разпределяне на новопристигналите мигранти вътре в Съюза, както и глоби за онези страни, които отказват да ги приемат, с обективните национална интереси на Унгария и Полша. При това добави, че най-важното в случая е да се работи съвместно с държавите, генериращи миграция, за да бъдат пресечени мигрантските потоци, а не да се акцентира върху вътрешните спорове в рамките на ЕС. Тоест, още през юни 2023 стана очевидно, че след като дори Италия е загубила надежда да убеди партньорите си да споделят миграционното бреме и е склонна да се концентрира върху взаимодействието с трети държави за разрешаването на миграционния проблем, единственото, което остава на ЕС, е да се опитва да изгради диалог с държавите, генериращи миграция и транзитните страни, т.е. да се опита да "аутсорсва" проблема.

Въпреки това, на 20 декември 2023, след тригодишни преговори, Съветът на ЕС и Европейският парламент все пак обявиха, че са постигнат политическо споразумение по ключовите въпроси, касаещи Пакта. Това обаче не означаваше край на преговорите, тъй като дискусиите по техническите проблеми продължиха и през 2024, докато Пактът не беше официално приет от Съвета на ЕС на 15 май. Новият Пакт включва пет ключови предложения:

На първо място е регламентът за скрининга, а именно създаване на единни правила за идентифициране на гражданите на държави извън ЕС след пристигането им в Съюза, което следва да повиши сигурността в шенгенската зона. На второ място, е регламентът Eurodac: създаване на обща база данни за получаване на по-точна и пълна информация за несанкционирано движение на мигрантите. На трето място е регулирането на процедурите за предоставяне на убежище, като целта е процедурите за даване на убежище и връщане на мигрантите, както и граничния контрол, да станат по-бързи и ефективни. На четвърто място е управлението на миграцията в сферата на убежището, а именно създаване на нов механизъм за солидарност между страните членки така че да бъде балансирана действащата система, в която няколко държави носят отговорността за основната част от молбите за предоставяне на убежище, както и създаване на ясни правила за отговорност относно процедурата за обработка на тези молби. На пето място е регулирането на кризите с форсмажорни обстоятелства: т.е. гарантиране на готовността на ЕС в бъдеще да противодейства ефективно на кризисни ситуации, включително проблема с т.нар. "инструментализация на миграцията".

Както е известно, Пактът провокира доста противоречиви оценки, както и остра критика от страна на правозащитните организации. На първо място, той отново стоварва основната отговорност за приемането на бежанците най-вече върху държавите членки, разположени по външните граници на ЕС, т.е. на онези, в които мигрантите за първи път са влезли в Съюза. А това е същият проблем, заради който беше инициарана и самата реформа на системата за предоставяне на убежище и който сега рискува да бъде задълбочен.

Всички процедури, свързани с дактилоскопията, скрининга, оценката за състоянието на уязвимост на мигрантите и разглеждането на молбите им за убежище се стоварват върху страните, където те за първи път са влези в ЕС. Периодът, през който, въпросните страни ще носят отговорност за мигрантите се увеличава до 20 месеца (за прибраните от морето срокът се намалява до една година). В същото време на тези държави се дава възможност да игнорират или заобикалят правилата всеки път, когато е налице "криза", което - като цяло - ерозира идеята за единен европейски отговор на миграционния проблем и води до спад на солидарността и до още по-голям хаос. Тоест, отново сме свидетели на опит за прехвърляне на отговорността от ЕС (брюкселските "еврократи") на национално ниво и по-конкретно - към държавите, където мигрантите за първи път са влезли в ЕС (каквато впрочем е и България).

В същото време обаче, Пактът въвежда и задължителен механизъм за стимулиране на солидарността: всяка година ще се формира т.нар. "пул на солидарност", чрез който страните членки следва да подкрепят онези, които са подложени на "миграционен натиск". Това става по два начина - или чрез преселването (преразпределянето) на мигрантите, или с финансов принос, пропорционален на числеността на населението и националния БВП. В частност, от държавите, които не са готови да приемат мигранти, се изисква да плащат по 20 хиляди евро за отказа да приемат всеки един от тях.

Все още не е съвсем ясно, кой ще се разпорежда с тези средства и с каква периодичност ще бъдат отпускани. В Пакта се посочва само, че те могат да бъдат използвани и за "финансиране на активността на ЕС в трети държави", т.е. за защита на външните граници чрез постигане на споразумения с неевропейски страни, каквито вече бяха постигнати с Либия и Турция например. Освен това, въпросните средства могат да бъдат използвани за подобряване на системата за осигуряване на убежище, приемане и миграция на съответните "трети държави", включително за реализация на програми за съдействие на доброволното връщане и реинтеграция на мигрантите. Тоест, основната идея на документа е ясна - поради невъзможността си да принуди някои страни от ЕС да приемат мигранти, на Брюксел му остава само да ги убеди да плащат на трети държави с цел максимално ефективното сдържане на миграцията и гарантиране на репатриацията на мигрантите с отказано убежище.

Опитите за аутсорсване на проблема

През първата половина на 2023 Италия, като ключова държава по външния периметър на ЕС, през която преминава и най-проблемния Централно-Средиземноморски мигрантски маршрут, активно се опитваше да съдейства за ускоряване на преговорите за новия Пакт за миграцията и убежището. Рим твърдо настояваше за необходимостта от промяна на Дъблинските регламенти, т.е. за премахване на основното бреме от държавите, където мигрантите за първи път са влезли в ЕС и по-справедливото им разпределяне в рамките на Съюза. След това правителството на Мелони се опита да ревизира понятието за т.нар. "трети безопасни държави", където могат да бъдат репатрирани мигрантите, както и понятието "безопасни пристанища", където да бъдат доставяни спасените по море, с цел да облекчи италианските портове, които много по-често от останалите се оказват "най-близките и безопасни" и където, съгласно международното хуманитарно право, корабите на неправителствените организации доставят спасените мигранти. При това, първоначално изглеждаше, че в Брюксел са склонни да се съобразят с исканията на Рим. Сред срещата на върха на Съюза през юни 2023 обаче, където стана ясно, че Унгария и Полща няма да подкрепят идеята за задължително преразпределяне на мигрантите, италианското правителство изглежда се примири с идеята за аутсорсинга и предприе активни действия в тази посока, предварително гарантирайки си подкрепата на брюкселските "еврократи", както и на редица страни членки.

И тъй като в онзи момент най-тревожна беше миграционната ситуация  в Тунис, откъдето през 2023 са отплували 60% от пристигналите в Италия нелегални мигранти, тази страна се оказа основния обект на съвместните усилия на Италия и ЕС. В подписания през юли с.г. протокол за сътрудничество, Съюзът обеща на Тунис пряка финансова подкрепа, както и мащабни инвестиции в различни сфери на икономиката му на обща стойност 1 млрд евро. Освен това, сделката включваше отпускане на пряка помощ от 127млн. евро за гранична охрана и разрешаване на миграционния проблем. След това обаче, на фона на острата критика срещу нея от страна на редица членове на ЕС (включително Германия), според които споразумението не отчита нарушаването на човешките права и дефицита на демокрация в Тунис, президентът Каис Саид отказа да приеме 60-те милиона евро, отпуснати от Брюксел, в рамките на сделката, и не допусна в страната членовете на Европейската комисия, които трябваше да обсъдят бъдещото сътрудничество във връзка с миграционния проблем, освен това неколкократно заяви, че няма да позволи намеса във вътрешните работи на страната. И макар че през март 2024 Брюксел отново потвърди намерението си да окаже на Тунис пряка финансова помощ от 150 млн. евро в рамките на споразумението, съдбата на сътрудничеството между ЕС и тази страна по проблема с миграцията все още не е съвсем ясна.

Вторият опит за аутсорсване на миграционния проблем бе споразумението с Албания, постигнато през ноември 2023. То предвижда, че част от мигрантите, спасени от италианските власти в международни води, няма да бъдат докарвани в Италия, а в два приемни центъра на територията на Албания (с капацитет три хиляди души месечно), които ще се намират под италианска юрисдикция. Там молбите за предоставяне на убежище ще се разглеждат в сравнително кратки срокове, като онези, които го получат, ще бъдат изпращани в Италия, а останалите ща бъда репатрирани в родината си. Практическата реализация на споразумението обаче, продължава да поражда въпроси. Макар че през януари албанският Конституционен съд реши, че то не противоречи на основния закон на страната, срещу него е налице сериозна вътрешна опозиция както в Албания, така и в Италия, както и критики от страна на международните правозащитни организации. Ще припомня и, че в края на юли властите в Тирана заявиха, че отново отлагат отварянето на центровете за мигранти, които трябваше да започнат да функционират от 1 август 2024

Освен това, предвид финансовите разходи по изграждането на центровете, двойното транспортиране на мигрантите, мобилността на персонала и т.н. (общо 600 млн. евро), практическата полза от споразумението може да се окаже под очакваната.

Третият опит за аутсорсване на проблема беше направен по време на посещението на представителна делегация на ЕС в Кайро през март 2024. Освен председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен и италианския премиер Джорджа Мелони (поела функциите на "локомотив" на Съюза в опитите за разрешаване на миграционния проблем), в преговорите участваха и премиерите на Австрия, Белгия, Кипър и Гърция. Целта беше уговарянето на сделка, като постигнатата през миналата година с Тунис: осъществяване, в рамките на т.нар. "стратегическо и глобално партньорство" между ЕС и Египет, на инвестиции в различни сфери на местната икономика, помощ за преодоляване на икономическата криза и защитата на границите на обща стойност 7,4 млрд. евро, които ще бъдат отпуснати през 2024-2027. Две от приоритетните направления са особено важни за Съюза - енергийната сигурност и миграцията. Първото е свързано с факта, че египетският втечнен газ (LNG) става все по-необходим на Европа, след отказа и от руския газ. Освен това ЕС планира да разшири сътрудничеството с Кайро в сферата на производството на възобновяема енергия и "зелен водород". На второ място, Египет е заобиколен от държави, в които бушуват въоръжени конфликти: Либия, Судан, Газа, Сирия. В момента в страната вече има 9 млн. бежанци (4 млн. са от Судан, а 1,5 млн. от Сирия). Очевидно е, че много от тях биха искали да се прехвърлят в ЕС. Ето защо Брюксел възнамерява в краткосрочен план да отпусне на египетските власти 200 млн. евро за защита на границата, пресичане на нелегалната и усъвършенстване на каналите за легална миграция и устройване на бежанците на територията на Египет. Джорджа Мелони позиционира сделката с Египет като част от усилията в рамките на прокарвания от нея "План Матеи" за нов "равноправен и взаимноизгоден" формат на сътрудничество с южните съседи на Италия.

Очевидно Европейският съюз разчита все по-малко на солидарността на страните членки и, както изглежда, е взел окончателно решение да концентрира усилията си върху охраната на външните граници и постигането на споразумения със страните, генериращи мигранти, и транзитните държави. Реформите, предлагани в Пакта за миграцията и убежището не представляват някакъв цялостен план и не дават основания да се разчита на съществено облекчаване на бремето върху държавите, където мигрантите за първи път влизат в ЕС, като Италия и България например. От друга страна, първите стъпки към аутсорсване на проблема също не обещават бързото му решаване, тъй като съдбата на постигнатите споразумения с трети държави зависи от множество други фактори: политическите отношения между играчите, противоречието между правните норми и хуманитарните аспекти на проблема, вътрешната опозиция и икономическите разходи. На фона на динамичните (поне на пръв поглед) опити на ЕС да избегне нова миграционна криза, става ясно, че за недопускането на подобно развитие ще продължат да отговарят най-вече държавите по външния периметър на ЕС (каквато е и България) и непосредствените им съседи извън Съюза (каквато, в нашия случай, е Турция).

Възможна ли е антиимигрантска революция в Европа: британският случай

Всъщност, проблемите с мигрантите в различните държави по света почти винаги са следствие от системни грешки. Типичен пример в това отношение е Великобритания. Както е известно, след жестокото убийства на три малки момичета от син на руандийски имигранти, в течение на няколко дни в тази страна бяха извършени мащабни погроми на мигрантски центрове, в които участваха не само десни радикали, но и обикновени британци, недоволни от миграционната политика на правителството. Най-трагичното в тези събития обаче е, че престъпниците, атакуващи коренните граждани на Обединеното кралство, все по-често се оказват мигранти от второ и трето поколение. Междувременно, стана ясно и, че дори излизането от по-либералния в миграционната сфера Европейски съюз, не е довело до намаляване на потока мигранти  - така, през 2023 в страната са влезли около 700 хиляди мигранти, макар че преди това броят им не нахвърляше 300 хиляди годишно. Тук е мястото да отбележа, че в периода 2004-2021 е регистрирано взривообразно нарастване на броя на имигрантите, който се увеличил от пет на десет милиона души. Което означава, че във Великобритания са налице фундаментални причини за постоянния приток на мигранти.

Причините за скокообразното нарастване на имиграцията

На първо място, политическият елит в страната, както впрочем и нейните граждани, вероятно не са склонни да се откажат от многобройните програми за сътрудничество в рамките на Общността на нациите (обединяваща Великобритания и повечето и бивши колонии). А именно по линия на тези програми в британските университети се обучават голям брой младежи от бившите колонии, при това до 2022 те имаха право да влизат в страната заедно със семействата си. Според някои оценки, това вероятно са до 40% от всички мигранти. Следва да имаме предвид, че онези, които са завършили във Великобритания могат да работят там и да претендират за британско гражданство. Илюстрация за влиянието на Общността е и, че най-много мигранти в страната идват от Индия и Нигерия (21% и 12%, съответно). От съществуването на Общността е заинтересован британският бизнес, да не говорим за кралското семейство. Докато британският монарх се смята за глава на Общността, на подкрепата му ще продължат да разчитат влиятелни бизнесмени, инфлуенсъри и т.н., а кралското семейство и приближените му, ще могат да се позиционират като гаранти за получаване на преференции и запазване на финансовото влияние на британския бизнес в едни или други страни членки. Освен това, британците вероятно се блазнят от идеята да играят по-сериозна роля в света, запазвайки присъствието си в различните му региони. Тоест, Лондон в никакъв случай няма да се откаже от Общността, тъй като това би означавало Обединеното кралство да се окаже в групата на "средните държави". При това, самото британско правителство (чрез тогавашния външен министър Дейвид Камерън) още през 2011 призна, че политиката на мултикултурализъм в страната се е провалила, но елитът просто не разполага с алтернатива.

На второ място, миграцията гарантира стабилен прираст на трудова сила, а трудовите мигранти, по правило, пристигат със семействата си, тъй като имат това право. Така на 21% трудови мигранти се падат поне още 27% членове на техните семейства. И макар че в момента сме свидетели на процеси на намаляване на работните места заради свиване на пазара на услугите и ескалиращите проблеми в социалната сфера (ограничаване на социалните услуги и плащания), потокът от този тип мигранти се запазва. През 2023 например, са били издадени над 600 хиляди работни визи (включително за членове на семействата на трудовите мигранти).

На трето място, Великобритания традиционно се позиционира като "образцова демокрация", която отстоява човешките права в целия свят и се бори с насилието. Затова британците дълго време приемаха бежанци от различни региона на планетата и най-вече от бившите си колонии. Днес в много африкански и азиатски държави продължава да има конфликти, водещи до бягство на част от населението им. Така например, потокът на претенденти за убежище във Великобритания през 1998-2002 включваше най-вече граждани на Сомалия, Афганистан и Ирак. През 2023 пък, най-често убежище са искали граждани на Афганистан, Иран, Пакистан, Индия, Бангладеш, Турция и Ирак (общият им брой е бил 81 хил. души, което е 7% от всички имигранти).

На четвърто място, британските специални служби са известни с това, че често си позволяват да сътрудничат с терористични организации, съдействайки на техни членове да получат статут на бежанци, въпреки предоставяната им конкретна информация за тяхната терористична активност. Подобна политика обаче, позволява проникването на територията на страната на откровено престъпни елементи, които изграждат там собствени клетки и мрежи. Ще припомня, че терористичните нападения на територията на Великобритания през 2005, бяха организирани от ислямистки терористи-камикадзе (повечето от които бяха граждани от Обединеното кралство), демонстрирайки нарастването на броя на екстремистки настроените имигранти.

На пето място, съществуват и конкретни чисто политически причини. Великобритания, в частност, се придържа към специфична позиция относно населението на Хонконг, предоставяйки на гражданите на бившата си колония гражданство при привилегировани условия, третирайки ги като жертви на китайския комунистически режим. Тоест, използвайки визите и гражданството, британците се опитват да влияят върху политическите процеси в други държави.

На шесто място, освен легалната миграция, винаги има и нелегална. В последната, която представлява гигантски "сенчест проект", са ангажирани множество играчи - както криминални бизнес-структури, така и легални неправителствени организации. Държавата много трудно може да постигне успех в борбата с този сенчест бизнес, още повече, че в него биват интегрирани самите мигранти и техните деца, родени във Великобритания от второ и дори трето поколение. Ако семейството им е живяло в рамките на етнически анклави (което е масово разпространено в страната), тази деца често остават без образование, а нерядко и без работа. Затова младежите лесно биват привличани от криминалните групировки. Освен това, коренните британци се възприемат негативно от самите мигранти. Неслучайно, в отговор на последните погроми срещу центрове за мигранти в Лондон, станахме свидетели на ответни погроми от страна на радикални мигрантски групи. По данни на британското вътрешно министерство, от март 2023 насам, във Великобритания са проникнали нелегално над 40 хиляди души (очевидно цифрата е приблизителна).

На седмо място, миграционният въпрос се трансформира в политически. Което означава, че и подходът към него, по правило, е политически. В момента лейбъристите упрекват управлявалите преди тях консерватори в "некоректна миграционна политика" и нейното втвърдяване, както и в пренебрегване на расистките прояви. Истината обаче е, че и едните и другите просто действат в интерес на британския бизнес, нуждаещ се от евтина работна ръка. Неслучайно по време на дискусиите за мигрантския проблем, политиците най-често изтъкваха заплахите от страна на "крайната десница", обявяваща се за т.нар. "нулева миграция" (навремето тази идея беше прокарвана, в частност от Британската национална партия). Впрочем, един от водещите съвременни британски политици Найджъл Фараж (лидер на партията "Реформирай Обединеното кралство") открито поставя въпроса за прекратяване на имиграцията. За което, между другото, има достатъчно основания, тъй като по данни на неправителствената организация «Mama Tell» например, броят на престъпленията от омраза, извършени от имигранти срещу представители на коренното население, е нараснал пет пъти. Затова не бе изненада, че избухналите през август 2024 антиимигрантски протести и погромите срещу центрове за мигранти имаха място едновременно в няколко десетки британски градове.

Очевидно в британското общество липсва консенсус относно миграционния проблем. Така, през април 2023, 23% от британците са заявили, че имиграцията е нещо лошо или дори много лошо, а 51% смятат, че броят на имигрантите следва да бъде ограничен (малко или по-значително). Всеки пети британец пък разглежда имиграцията като един от основните проблеми на държавата. В началото на 2024, миграцията беше посочена на второ място ( наред със състоянието на здравеопазнавето) в списъка с проблемите пред Великобритания (41%), докато на първо място отново са икономическите трудности (54%).

Как Лондон се опитва да реши проблема

На този фон ставаме свидетели на постепенно втвърдяване на миграционното законодателство, което ограничава спектъра от варианти за пребиваване на мигрантите в страната. Така например, правителството ограничава възможностите за получаване на бежански статут. В рамките на политиката му за по-нататъшно съкращаване на пресичането на границата по море, през 2023 беше приет Закон за нелегалната миграция, чиито чл.5 предвижда, че автоматично ще се отхвърлят молбите за предоставяне на убежище от хора, пристигнали нелегално в страната след 20 юли 2023, като те ше подлежат на депортация.

Ще припомня също, че британското правителство дълго време прокарваше различни образователни програми, които обаче целяха не толкова да научат имигрантите да спазват законите на страната, колкото да принудят коренното население да проявява по-голяма толерантност към тях. Освен това в страната се създаваха обществени организации, отстояващи правата на мигрантите и ползващи се с държавна подкрепа.

Показателно е, че в момента управлявашите прилагат изключително сурови мерки към участниците в антиимигрантските погроми, които бяха наречени "бандити" от премиера Киър Стармър. Бяха арестувани над 400 души, включително малолетни, освен това беше официално забранено носенето на скиорски маски (в същото време забраните за носене на хиджаб, така и не бяха реализирани на практика). Друг начин за успокояване на взривоопасната ситуация бе опитът на редица политически експерти и членове на правителството да обяснят на протестиращите чрез медиите, че мигрантите не са виновни за жилищната криза например.

В момента Великобритания представлява поредния пример за остро обществено разделение. В рамките на възприетата от Лондон миграционна политика, мигрантите се възприемат от британския политикум като инструмент за разрешаване на "кадровия въпрос" в страната и като символ на британското влияние в различни региони на света. Истината обаче е, че тази система гарантира големи печалба на ограничен брой хора, докато голямата част от британците се сблъскват с множество конкретни предизвикателства "на терен". На този фон миграционната политика на Лондон очевидно има по-скоро тактически, а не стратегически характер. От една страна, британското правителство дори призна нейния провал, но от друга - упорито не предлага нов подход за профилактика на ръста на насилието. Междувременно, броят на бежанците и мигрантите нараства с доста бързи темпове. На свой ред, правителството се готви да реагира все по-твърдо на всяка проява на недоволство както от страна на мигрантите, така и - особено - на коренното население, т.е. на властта ще се наложи да пресичат насилието с насилие, тъй като остротата на противопоставянето между "местните" и "пришълците" най-вероятно ще продължи да нараства.

Вместо заключение: алчността на западните елити, като генератор на миграция

В съвременния свят свързаните с миграцията въпроси се оказват все по-важни. По данни на различни международни организации, в момента общият брой на мигрантите на планетата е около 300 млн. дущи.

Най-голяма тревога пораждат двата основни мигрантски потока - от Мексико към САЩ, през река Рио Гранде, както и от Азия и Африка към Южна Европа, през Средиземно море. Без съмнение, и в двата случая новите мигранти ще наливат масло в огъня на вече бушуващите етнически конфликти

Всяка година стотици хиляди хора предприемат рисковано пътешествие, опитвайки да се доберат до Европа, често за да се спасят от конфликти, бедност или преследвания в родината си. За съжаление, много от тези пътувания се превръщат в трагедия, като в морето загиват все по-голяма брой мигранти.

Както е известно, ЕС инициира два грандиозни проекта за установяване на конструктивно сътрудничество между двата бряга на Средиземно море. През 1995, например, тържествено беше стартиран т.нар. Барселонски процес, чиято цел бе създаването, до 2010, на зона за свободна търговия в Средиземноморския регион. Истината обаче е, че развитите държави от Стария континент за пореден път заблудиха развиващите са държави от Юга, принуждавайки ги да отворят пазарите си за индустриалната продукция на Запада, без при това да им гарантират възможността да изнасят в Европа по-големи количества от собствената си селскостопанска продукция. А когато измамата стана очевидна, по френска инициатива беше лансиран нов проект - за т.нар. Средиземноморски съюз. Но макар, че и около него се вдигна голям шум, той също приключи с безславен провал.

На практика, сегашните миграционни потоци са следствие най-вече от безотговорната и безразсъдна намеса на западните държгави във вътрешните работи на суверенните държави от Глобалния Юг, с цел тяхната (неоколониална)експлоатация. Именно заради това, с всички възможни средства се разпалваха съществуващите в много от тях конфликтни ситуации и се правеха опити за възраждане на тлеещите вражди между отделни държави.

Призивите да се отдели приоритетно внимание на отстраняването на фундаменталните причини продължават да остават без внимание, а това само задълбочава рисковете, които Европа се стреми да избегне: нарастване на нестабилността, изостряне на социалното напрежение и увеличаване броя на престъпните мрежи, ангажирани с трафик на хора.

На практика, европейските държави и ЕС, като цяло, доказаха пълната си неспособност да решат проблема с миграцията. Многократно обещаваните помощи на практика се изразходват за издръжка на структурите, призвани да усилят пограничния контрол. Така например, за периода 2021-2027, ЕС отпуска на агенцията за контрол на външните граници на Съюза Frontex 6,4 млрд. евро. В крайна сметка, алчността, демонстрирана от Брюксел, води до приемането на половинчати мерки, способни единствено да замъглят острата необходимост от разрешаване на коренните проблеми. Прекаленият акцент върху сигурността и граничния контрол се реализира за сметка на факта, че не се премахват основните причини за нелегалната миграция, каквито са конфликтите, бедността и липсата на възможности за растеж в държавите на произход.

На практика ЕС само задълбочава рисковете, които се старае да избегне, залагайки своеобразна бомба със закъснител под целия "европейски проект". Това ясно се вижда от антиимигрантските бунтове във Великобритания през август 2024 или масовите безредици във Франция през лятото на 2023, след като полицаи убиха 17-годишен криминално проявен младеж от алжирски произход в парижкото предградие Нантер.

Залелите тези две страни безредици за пореден път показаха, колко неуместни са нравоучителните заявления на правителствата в Париж и Лондон по адрес на неугодните им, по една или друга причина, държави от Глобалния Юг и касаещи спазването на човешките права в тях, при положение, че и Франция, и Великобритания очевидно не са в състояние да защитят собствените си граждани от полицейския и съдебен произвол, както и от нападенията на погромаджиите - без значение, дали последните са от мигрантските среди или от т.нар. радикални крайнодесни елементи.

В това отношение лицемерието на Запада се проявява особено силно: Европа си затваря очите за хилядите загинали пред прага и и дори пречи на хуманитарните групи да провеждат спасителни операции. Показателен в това отношение отново е примерът на Франция и Великобритания, които не са в състояние да се справят нито с легалните си мигранти, нито пък да предложат ефективна политика за разрешаване на проблемите с бежанците.

Доста симптоматично в това отношение е, че консервативните политици в цяла Европа, използват миналогодишните безредици във Франция и тазгодишните във Великобритания за да поискат от ЕС да втвърди миграционната си политика. В тази връзка ще припомня, че след като през юни 2023, ЕС утвърди задължителната система от мигрантски квоти, тя беше отхвърлена от премиерите на Полша и Унгария. Подобни настроения впрочем, са силни и в Италия, Испания, Швеция и Белгия.

Тоест, става все по-очевидно, че късогледата линия на Брюксел по отношение на миграцията неминуемо ще се стовари, подобно на бумеранг, върху главите на коренните европейци. Междувременно, активността на онези европейски структури, които се обявяват за силови методи за разрешаване на миграционните проблеми, не намалява.

Като цяло, политиката на западните държави по отношение на миграцията е, меко казано, лицемерна. Тя е насочена единствено към моментното потискане на нововъзникващите конфликтни ситуации, оставяйки без внимание основните причини за нарастването на потоците от мигранти. Няма съмнение, че в краткосрочна перспектива светът ще стане свидетел на нови проблеми с мигрантите, които със сигурност ще продължат да се насочват към Европа, чиито власти, на свой ред, ще продължат да леят "крокодилски сълзи" заради гибелта на част от тях във вълните на Средиземно море, но няма да си мръднат пръста за да помогнат за радикалната промяна на ситуацията в държавите, генериращи миграцията, което е и единствения реален начин за (поне частничното) решаване на проблема.

*Национален консервативен форум