Старата "Голяма игра" на новата "Глобална Британия"

Ако се съди по лансираната по времето на премиера Борис Джонсън (2019-2022) концепция "Глобална Британия в епохата на конкуренция: комплексен преглед на сигурността, отбраната, развитието и външната политика", британците се стремят да играят наистина самостоятелна роля в международните отношения, която в идеалния случай трябва да е автономна от покровителството на САЩ, т.е. да не и се налага да изпълнява указанията на Вашингтон. В концепцията се посочва, че до 2030 Великобритания ще се превърне в активен играч в Индо-Тихоокеанския регион (ИТР), "в качеството на негов европейски партньор с най-широко и интегрирано присъствие в подкрепа на взаимноизгоднта търговия".

Ще припомня, че северната периферия на ИТР включва, освен всичко друго, южните части Централна Азия и, в частност, на Казахстан. Тази постсъветска република е разположена в "зоната на слабините на Евразия" (ако перефразираме Уинстън Чърчил), привличайки вниманието на водещите глобални играчи заради изгодното си стратегическо положение и богатите запаси от природни ресурси, особено на петрол, газ и уран. За да могат да влияят върху политиката на Астана, последните използват различни инсрументи. Русия, например разчита на логистичните си предимства, свързани с дългата обща граница между двете страни, която обаче поражда и редица проблеми. На свой ред, Китай залага на инвестициите, оставяйки на Кремъл "привилегията" да гарантира стабилността на местния режим. САЩ пък използват за целта военноморското си присъствие в ИТР, като в в тази връзка ще спомена миналогодишното посешение в Астана на командващия 5-ти американски флот адмирал Чарлз Купър, който едва ли е обсъждал с домакините си само военното сътрудничество между двете страни в Каспийския регион.

По същия начин, ефективната политика на Лондон (поне в дългосрочна перспектива) по отношение на Централна Азия, включително на Казахстан, няма как да се реализира без наличието на съществено британско военноморско присъствие в ИТР.

Още американският геополитик адмирал Алфред Маън (1840-1914) посочва, че онзи, който контролира Индийския океан, ще доминира в Азия. Ще припомня, че по негово време в този океан доминират именно британците, опирайки се на мошните си военноморски сили. На свой ред, господството в региона позволява на Лондон да води прословутата си "Голяма игра" със Санкт Петербург за контрол над Централна Азия.

Великобритания и "Голямата игра 2.0"

Въпросът в момента е, дали и днешната Великобритания е в състояние да демонстрира подобна активност, включително в северната част на ИТР и, в частност, в Казахстан и Централна Азия, като цяло. Всъщност, тази зона представлява и южния край на т.нар. "Хартленд", очертан преди повече от сто години от бащата на британската геополитика Халфорд Макиндер. Тоест при всички случаи става дума за изключително важен от стратегическа гледна точка регион.

И така, повече от половин век след изтеглянето на войските си от Сингапур, през 1971, британците възнамеряват да се върнат в Индо-Тихоокеанския регион. В тази връзка, някои експерти в Лондон посочват, че именно в резултат от британското изтегляне зоната на Индийския океан се е превърнала в арена на съперничество между няколко външни играчи и големите крайбрежни държави , претендиращи за ролята на регионални силови центрове (Индия, Иран, Индонезия и други). Всъщност, в историята има много примери, когато отслабването на предишния хегемон е водело до регионални конфликти между новите претенденти за доминация.

При това, понякога бившия "силов център" съумява да върне загубените си позиции, макар че това се случва много рядко и невинаги в дългосрочна перспектива. Сред примерите за това е Полша, която почти е ликвидирана в резултат от шведското нашествие в средата на ХVІІ век, но в края на столетието успява да възроди влиянието си в Източна Европа и дори да разгроми османската армия край Виена през 1683. Този "ренесанс" обаче не трае дълго и само след още сто години Полша е поделена между тримата си големи съседи (Прусия, Русия и Австрия) и за известно време престава да съществува като държава.

Дали и опитът на Великобритания да възроди загубеното си глобално влияние няма да има същата съдба? Трудно е да се каже, показателно е обаче, че според британския анализатор Адриел Касонта от базирания в Лондон "мозъчен център" Bow Group, стратегията за "Глобалната Британия" представлява откровено "неовикторианска" (разбирай, "неоимперска") политика. Само че, както вече споменах, практическата и реализация е немислима без активно военноморско присъствие на британския флот в заобикалящите Азия океани и най-вече в Индийския, доколкото именно Индия е географската врата към прословутия "Хартленд".

Разбира се, в Лондон са наясно с това, но засега британските постижения в тази посока са доста скромни. Преди шест години британците създадоха своя военноморска база в Бахрейн и планират изграждането на такива бази в Сингапур и Бруней, както и в Южнокитайско море. Всъщност, малочислени поделения на кралските въоръжени сили и сега присъстват на постоянна основа и на двете места. Затова въпросът по-скоро е, дали могат да се превърнат в инструмент за самостоятелното влияние на Великобритания в региона. Просто защото стратегическото значение на базите следва да бъде подкрепено и от наличието на внушително военноморско присъствие, а както твърдят редица военни експерти, от 1960-те години насам британския флот разчита на подкрепата на американските ВМС и трудно би могъл да претендира за самостоятелна роля в ИТР, след като при евентуален мащабен морски конфликт операциите му и резултатите от тях ще се определят на първо място от приоритетите на ВМС на САЩ и силите, които американците ще могат (или ще поискат) да отделят в подкрепа на съюзника си.

При всички случаи обаче, установяването на по-тесни отношения с Индия би укрепило позициита на Великобритания в региона на Индийския океан, макар и без каквато и да било перспектива за възстановяване на британската доминация в него.

Индийският вектор на британската (гео)политика

В последно време, с Индия се съобразяват и Вашингтон, и Париж, и Токио, стремейки се към укрепване на военно-техническото сътрудничество и стратегическото партньорство с Делхи. Лондон също се опитва да действа в тази посока, но резултатите от усилията му поне засега не са впечатляващи. Така, докато в края на миналия век Великобритания беше на второ място сред търговските партньори на Делхи, сега е едва на 17-то, което преди пет години дори накара външнополитическата комисия в долната камара на Парламента да заяви, че страната се е провалила в "глобалната конкуренция за Индия". Впрочем, самият характер на отношенията с бившата колония не позволява на Лондон да заложи на Делхи като проводник на британските интереси в района на Индийския океан. Ще припомня например, че в спора за контрола над архипелага Чагос между Великобритания и Мавриций, Индия застана на страната на последния (чиито претенции бяха подкрепени и от Международния съд на ООН), което показва, че тя запазва стратегическата си автономия от Лондон.

Не донесе очакваните от британците резултати и осъщественото преди две години посещение в Делхи на тогавашния премиер Борис Джонсън. Индия отказа да се присъедини към антируските санкции, както разчитаха в Лондон и Брюксел.

На теория, една от формите на "меката сила" на Великобритания в Индия би могъл да стане пазарът на въоръжения, където британците тотално доминираха допреди седемдесет години, т.е. преди да започне сближаването между Делхи и Москва. Сред основните последици от него беше диверсификацията на индийския оръжеен пазар. Между другото, в момента Русия също се сблъсква с този проблем, тъй като рискува да бъде изместена от Франция, при това в най-наукоемката и перспективна сфера на военната индустрия. Ше напомня, че вместо руските Миг-35, Индия реши да купи френски изтребители "Рафал", освен това се отказа от съвместния проект с руснаците за производство на самолет от пето поколение FGFA, а на всичкото отгоре реши да модернизира купените от Русия изтребители Су-30 МКИ и след това да ги обяви за "индийско производство". А според експертите, сътрудничеството в сферата на въоръженията, особено в наукоемката сфера на челните технологии, до голяма степен е тъждествено със стратегическото партньорство. В момента Индия осъществява такова партньорство с Русия (макар че то не е официално оформено) в сферата на военно-космическите изследвания.

Британците също се опитват да развиват военно партньорство с Индия - така, през януари 2024 министърът на отбраната на Обединеното кралство Грант Шапс обяви за предстоящи британско-индийски военноморски учения, както и за посещение на ударна група британски самолетоносачи в Индийския океан през 2025. Тази група обаче ще действа там съвместно с американците и японците.

Тоест, не би могло да се говори за наистина самостоятелна роля на Лондон в региона. А без наличието и, едва ли ще е възможно и ефективното британския влияние в Централна Азия и, в частност, в Казахстан (т.е. стартът на нова "Голяма игра" с руснаците). Което означава, че засега вратата на "Хартленда" остава затворена за Великобритания.

В сравнение с британските, френските позиции в региона изглеждат по-добри: Париж действа там доста по-самостоятелно от Лондон, освен това постигна пробив на индийския оръжеен пазар (продажбата на изтребителите "Рафал" е безспорен успех не само за френския военно-промишлен комплекс, но и за глобалната стратегия на Франция), както впрочем и на арменския. Плановете на Париж за сътрудинечство с Ереван в сферата на оръжейните доставки дават на Петата република шанс да се превърне в най-влиятелния европейски играч в Южен Кавказ и, евентуално, в Централна Азия.

Азиатската политика на Лондон и Париж - съперничество или сътрудничество?

Британците също следят внимателно нарастващата роля на Франция в зоната на Индийския океан и се опитват да търсят допирни точки с нея в региона. Сред възможностите за това би могло да стане предоставянето от страна на Лондон на достъп на френските ВМС до британската инфраструктура в Южнокитайско море, срещу разрешението на Париж британските кораби да използват пристанищата в Нова Каледония и Френска Полинезия.

Проблемът обаче е, че Обединеното кралство тепърва следва да изгради въпросната инфраструктура в Южнокитайско море, освен това не бива да пренебрегваме сложния характер на британско-френските отношения - например случаят със създаването на квазиалианса AUKUS (Австралия, Великобритания, САЩ) и свързаното с него решение на Австралия да прекрати договора за доставка на френски подводници.

Да не забравяме и, че една част от сегашния френски политически елит все още споделя тезата на Шарл дьо Гол, че Великобритания е "троянския кон на САЩ в Европа" и е склонна да го проектира и в по-широк географски контекст. Впрочем, тук е мястото да напомня, че за първи път от над 200 години насам, френският военноморски флот изпревари британския в класацията на WDMMW за най-мощните ВМС през 2023.

Освен това, държавите от самата "Общност на нациите" (бившата Британска общност), включително Индия, виждат в стратегията на Обединеното кралство за "Глобална Британия" стремеж не толкова към партньорство, колкото към възраждане на неоколониалните отношения, както посочва например водещият индийски експерт в сферата на военноморската стратегия С.Р. Мохан, подчертавайки в същото време значението на по-тясното сближаване между Делхи и Париж. Причината е, че Франция разполага с достатъчен потенциал за военно-техническо сътрудничество с Индия, но в същото време е прекалено слаба за да претендира за доминация в района на Индийския океан, застрашавайки интересите на Делхи.

Ще напомня също, че макар да заема шесто място в света сред износителите на въоръжения, Великобритания страда от дефицит по отношение на критично важни за самата нея видове оръжия. Както посочва в тази връзка британския военен експерт Хауърд Уилдън пред Daily Mail: "Доставките на оръжие, военна техника и ракети Storm Shadow за Украйна оставиха страната ни без необходимия резерв от въоръжения, които ще са необходими на Лондон в случай, че станем свидетели на глобален конфликт между Запада и Русия. По-голямата част от британските оръжейни запаси следва да бъдат запазени за случай на конфликт с непосредствено наше участие. Печалният факт е, че след като даде на Киев ракетите си Storm Shadow, които при това вероятно са с изтекъл срок на годност, Великобритания вече няма с кой знае какво да помогне на украинците".

Тоест, "завръщането" на Обединеното кралство в района на Индийския океан вероятно ще има локален и едва ли самостоятелен характер. Военноморската му мощ изглежда безвъзвратно загубена, а без него едва ли би могла да се реализира една наистина глобална стратегия. В тази връзка си струва да си припомним сблъсъка между Франция и Англия в Индустан (който по онова време е представлявал конгломерат от враждуващи помежду си държави) през ХVІІІ век. Първоначалено изглежда, че в него ще надделеят французите, но активната външна политика на крал Людовик ХІV в Европа и особено участието на Франция във Войната за испанското наследство (1701-1714) го изправя пред избора, дали да инвестира във флота или в сухопътната армия. Кралят избира второто и в резултат от гова британците си гарантиран тосподството в Атлантическия и Индийския океан, което предопределя и победата им над французите на субконтинента, макар че първоначално последните разполагат с по-силни позиции там, а и френският флот чак до средата на ХVІІ век не отстъпва на английския.

След като завладяват Индия, през 1830-те години британците стартират прословутата "Голяма игра" в Централна Азия, именно благодарение на контрола си над субконтинента. Днес обаче, и дума не може да става за такъв контрол, освен това британците вече играят второстепенна роля в морските комуникации, като цяло.

Как британците планират да проникнат в Централна Азия

Това означава, че "индийската врата" към Централна Азия на практика е затворена за британците. Освен това, Лондон е принуден да се съобразява с "китайската фактор" и лидерската му роля в "постковидния свят". Въпреки това обаче, британците не се отказват от намеренията си, като в центъра на вниманието на усилията им в региона се намира Казахстан, което е разбираемо.

Засега постиженията им в тази посока са сравнително скромни. Така например, в момента Италия изнася три пъти повече стоки в Казахстан, отколкото Великобритания, а германският износ в тази страна е четири пъти по-голям. Освен това, както посочват редица експерти, британската външна политика, основана на развитието на търговските отношения с Централна Азия, не се оказва особено ефективна. Което, разбира се, не означава, че влиянието на Великобритания може да бъде пренебрегвано.

В Казахстан например, британските компании са с особени силни позиции в качеството си на инвеститори, като в това отношение се ползват с активната подкрепа на правителството в Лондон. Основният обект на техните инвестиции е казахстанският петролно-газов сектор. В момента в Казахстан работят над сто британски компании, осигуряващи 14% от всички преки чуждестранни инвестиции в страната. Това не е никак малко, още по-ефективно обаче е въздействието на британската "мека сила" върху местния политически елит. Тук е мястото да отбележа и, че през фавруари 2024 премиерът на Киргизстан Акилбек Жапаров се срещна с Ариел Ротшилд от базирания в Лондон холдинг «Rotschild and Co», като двамата са обсъждали евентуални британски инвестиции в находищего Кизил-Омпол, където вероятно ще се добива и уран.

Въпреки това, както песимистично отбелязва Нийл Уин от аналитичния център UK in changing Europe: "Великобритания, която вече е една средна държава, не разполога нито с икономически, нито с военно-политически ресурси за реализацията на плановете, изложени в концепцията за "Глобална Британия"".

През април 2024, едноседмично посещение в държавите от централна Азия направи вече бившия британски външен министър Дейвид Камерън, който подписа в Астана споразумение за стратегическо партньорство с Казахстан, което според него е било подготвяно цели шест години. Според мнозина експерти, този документ „превръща Астана в основния преден пост на англосаксонското влияние в постсъветското пространство”, тъй като предвижда не само създаване на благоприятни условия за добива и износа на казахстански суровини, включително енергоресурси, но и укрепване на взаимоотношенията в други области. Тоест, на практика, става дума за реанимирането на редица елементи от прословутата „Голяма игра” през ХIХ век, целяща откъсването на региона от руската сфера на влияние, а след това и евентуалното му противопоставяне на Китай, както и преориентацията му към орбитата на САЩ, Великобритания и ЕС. Тук е мястото да припомня, че през април 2024, правителството в Астана обяви, че е необходимо да бъде обновена Концепцията за външната политика на Казахстан, "с цел да "съответства на геополитическите реалности и новата геополитическа ситуация".

Според Камерън: "Живеем в конкуриращ се свят и, ако искаме да защитаваме и прокарваме британските интереси, трябва да излезем извън пределите на Великобритания и да се конкурираме с останалите. Централна Азия е в епицентъра на накои от най-големите проблеми, пред които сме изправени и за Лондон и региона е жизненоважно да съдействаме за бъдещия му просперитет". Тоест, разчита се, че след като САЩ напуснаха Афганистан, Великобритания би могла да запълни оставения от тях "вакуум" в Централна Азия и така да се завърне на политическата сцена като световна сила.

Истината е, че войната в Украйна промени принципно геополитическата ситуация в региона: Централна Азия и, особено, Казахстан постепенно се превръща в транспортно-логистичен възел в рамките на глобалната система на транспортни връзки. Рязко се повиши значение на Транскаспийския транспортен маршрут между Китай и Европа, което превръща Азербайджан и Турция в ключови партньори за Астана. Както посочва в тази връзка помощник-държавният секретар на САЩ по въпросите на Южна и Централна Азия - Доналд Лу: "енергийните ресурси, идващи от Централна Азия, през Каспийско море, заобикаляйки Русия, се оказват изключително важни както за глобалната енергийна стабилност, така и за енергийната сигурност на Европа".

В този контекст, един от елементите на новата "Голяма игра" беше предложението на Казахстан преговорите за подписване на мирен договор между Армения и Азербайджан да бъдат пренесени в Алмати. Ситуацията се променя и във връзка с усиленото прокарване на т.нар. "Среден коридор", който - ако част от него стане и т.нар. Зангезурски коридор (свързващ Азербайджан с анклава му Нахичеван през територията на Армения) - ще обедини в единна комуникационна мрежа Казахстан, Азербайджан, Армения и Турция.

На този фон, същността на британския подход е Лондон да следи много внимателно и евентуално да се включи в реализацията на този проект, акцентирайки най-вече на отношенията си с Анкара и Астана. Тоест, също както през ХІХ век, британците са твърдо решение да попречат на Москва да постигне своите стратегически и транспортно-логистични цели в региона.

В резултат от това развитие на събитията се очертава геополитически триъгълник Баку-Ереван-Анкара, а Астана се сдобива със статут на ключов фактор в Европа, способен не само да генерира и предлага решения, но и да съдейства за практическата им реализация. В тази връзка, никак не са случайно и внушението на турския президент Реджеп Ердоган, че Армения "следва ефективно да използва момента и очерталия се прозорец на възможности".

Не бива да забравяме обаче, че Централна Азия е заобиколена от държави, срещу които се води санкционна война: Русия, Иран, Афганистан. Китай и САЩ пък са в състояние на все по-открита конфронтация. Тоест, регионът отново се оказва заложник на геополитическата ситуация. В същото време е добре изестно, как точно приключва предишната, инициирана от британците, "Голяма игра" за държавите от региона през ХІХ и началото на ХХ век. Впрочем, дали те въобще са в състояние да я повторят отново днес е под много голям въпрос.

Външнополитическите приоритети на новото лейбъристко правителство

Както посочва в публикувана наскоро статия в Responsible Statecraft американският професор Анатол Ливен от Института "Куинси", "в сферата на външната политика и сигурността новото лейбъристко правителство на Великобритания наследи от предшествениците си доста слаби карти и, ако иска да постигне успех с тях, ще трябва да прояви голямо умение. За съжаление обаче, съдейки по изявленията на новия кабинет, той очевидно не притежава подобно умение, нещо повече, изглежда дори не си представя каква игра ще му се наложи да играе".

Действително, не се очертава, че подходът на лейбъристите във външната политика ще се различава съществено от този на консерваторите, може би с изключение на отношенията с ЕС. Всъщност, той няма и как да се отличава, тъй като те изглеждат решени да действат в същите тесни рамки, наложени от британското Външно министерство и специалните служби. Освен това, безусловната лоялност на британските елити към Америка прави задачата за решително прокарване на британските национални интереси на международната сцена не просто трудна, а практически непосилна задача.

Както е известно, общият подход на лейбъристкото правителство във външнополитическата сфера беше изложен от новия външен министър на страната Дейвид Лами в статията му, публикувана малко преди изборите в списание Foreign Relations. В нея той признава относителния (макар че според мнозина, става дума за абсолютен) упадък на Великобританвия. Според Лами, когато Лейбъристката партия за последен път е имала шанс да сформира правителство (през далечната 1997), икономиката на страната е била по-голяма от тези на Китай и Индия, взети заедно, но днес отстъпва на индийската и е пет пъти по-малка от китайската. В тази връзка той посочва, че правителството възнамерява да следва политика на "прогресивен реализъм": "Прогресивния реализъм се основава на използването на реалистични средства за постигането на прогресивни цели. Това изисква от британското правителство решителна откровеност относно ситуацията в Обединеното кралство, разположението на силите и състоянието на света, като цяло. Но, вместо да използва логиката на реализма само за да концентрира властта в ръцете си, прогресивният реализъм я използва за постигането на справедливи цели - например за борба с климатичните промени, защита на демокрацията и стимулиране на глобалното икономическо развитие. Тоест, това е стремеж към постижими идеали, лишен от всякакви илюзии".

Проблемът обаче е, че - ако се съди по по-нататъшните му твърдения - Лами не е наясно за основополагащия принцип на реализма, а именно, че успешната външна политика изисква вземането на трудни и непопулярни решение, като нерядко се налага да се избира не само между практически осъществимото и принципно невъзможното, но и между по-голямото и по-малкото зло. И колкото по-опасна е заобикалящата ни външнополитическа среда, толково по-труден и болезнен се оказва този избор.

Истината е, че в презентацията си на т.нар. "прогресивен реализъм" Лами демонстрира класически пример на лицемерие, опитвайки се да обедини наследството на "двама велики британски външни министри" - Ърнест Бевин (1945-1951), който има голяма заслуга за създаването на НАТО и сплотяването на Запада против съветската заплаха, и Робин Кук (1997-2001), напуснал правителството в знак на протест срещу решението на тогавашния премиер Тони Блеър да подкрепи американската инвазия в Ирак. Не бива да забравяме обаче, че през последните години новият британски премиер и лидер на Лейбъристката партия Киър Стармър тотално прочисти партията от всички, които навремето се обявяваха против война в Ирак, и напълни ръководството и с привърженици на Блеър, които - напротив - я подкрепяха.

Самият Лами признава "неуспехите" в Афганистан, Ирак и Либия и обещава, че сегашното лейбъристко правителство няма да повтори тези грешки. В същото време обаче, твърди, че: "Последното десетилетия ясно демонстрира, че бездействието си има последици. Така, фактът, че САЩ не спазиха собствената си "червена линия", касаеща използването на химическо оръжие в Сирия, не само укрепи чудовищния режим на сирийския президент Башар Асад, но и вдъхна кураж на руския президент Владимир Путин. Той стигна до извода, че Западът страда от липса на решителност за да защити световния ред, основан на правила и, присъединявайки Крим, осъществи на практика логиката на "епохата на безнаказаност", ако използваме израза а Дейвид Милибанд (друг бивш външен министър от Лейбъристката партия - б.р.)".

Според Лами излиза, че вместо да си направи правилните изводи от катастрофите в Афганистан, Ирак и Либия, САЩ - а заедно с тях и Великобритания - е трябвало да повторят същите грешки и в Сирия, при това вероятно в още по-голям мащаб.

В същото време, разсъждавайки за необходимостта Лондон да се отнася с уважение към възгледите на държавите от Глобалния Юг, Лами използва по отношение на тях характерния за някогашните британски колонизатори покровителствен тон, повтаряйки изтърканите формулировки за "реда, основан на правила", в които голямата част от незападния свят (и дори елитите, които са склонни да си партнират с Вашингтон) виждат само пропагандно прикритие на американската хегемония.

Нежеланието на Лами и лейбъристите да правят трудни избори, както го изисква истинският реализъм, достига апогея си в тезите на британския външен министър относно политиката спрямо Китай: "Обединеното кралство следва да възприеме по-последователна статегия, като едновременно отправя предизвикателство към Пекин и се конкурира и си сътрудничи с него, в зависимост от обстоятелствата".

Основният проблем на външната политиката на Обединеното кралство - при това не само на Лейбъристката партия, но и на британския елит, като цяло, става ясен от следните твърдения на новия му външен министър: "Преди всичко, Великобритания следва да продължи да подкрепя Украйна. Бъдещето на европейската сигурност зависи от изхода на конфликта и британското правителство е длъжно да разсее и най-малките съмнения на Кремъл, че ще подкрепя Киев толкова, колкото е необходимо за да постигне победа. А веднага след като Украйна победи, Великобритания ще трябва да изиграе водещата роля за присъединяването и към НАТО".

"Европейската сигурност ще бъде приоритет на външната политика на Лейбъристката партия. Британското правителство обаче не може да концентира усилията си само на континента. Реализмът предполага да признаем, че Индо-Тихоокеанския регион ще е от фундаментално значение за глобалния просперитет и сигурност в предстоящото десетилетие, затова Обединеното кралство следва да укрепи взаимодействието си и с този регион".

При това Лами не уточнявма, какво точно има предвид под "победата на Украйна", което не позволява да преценим, доколко тя наистина е възможна. Освен това, от горните цитати става ясно, че новият външен министър изглежда споделя илюзията за британската мощ, въпреки че публично я критикува, както и, че не желае страната му да направи наистина реалистичен избор.

Ако приемем, че бъдещето на европейската сигурност наистина зависи от резултата от войната в Украйна, а Лондон наистина смята победата на Киев за единствения приемлив резултат, е съвършенно очевидно, че за постигането на тази цел са необходими решителни мерки и тоталната преориентация на цялата британска военна индустрия, както и мащабно разполагане на британски военни части в Европа, като резерв в случай, че ситуацията ескалира в пряка война с Русия.

При това не бива да забравяме, че в момента британската индустрия и въоръжените сили са в наистина плачевно състояние. Военните кораби, един след друг, излизат от строя, да не говорим че са прекалено малко. Цялата британска армия разполага със само една боеспособна бригада. На този фон, поемането на нови ангажименти за гарантиране на сигурността в Азия не изглежда реалистична стратегия.

Следва да сме наясно обаче, че британската политика в сферата на сигурността не е чисто британска. На практика, тя се определя във Вашингтон с почти единодушното одобрение на британския елит. Това вече се е превърнало в своебразна "доктрина по подразбиране", която не отговаря на реалните национални интереси. Което пък, допълнително затруднява мобилизирането на обикновените британци в нейна подкрепа: те просто не виждат, защо трябва да рискуват живота и благополучието си в името на цели, определяни от Вашингтон, върху чиито решеиня Лондон няма никакво влияние.

Нещо повече, налице е сериозно опасност, че при следващата администрация американската политика може рязко да се промени, а идеологията и политическата култура на екипа на Тръмп да се размине тотално с идеологията и културата на лейбъристите. Възможно е впрочем, Лами и колегите му от правителството вече да са обмислили евентуалните бъдещи действия на Великобритания при подобно развитие и, в частност, дали Лондон ще може, съвместно с ЕС, да продължи да подкрепя ефективно Украйна без мащабната помощ на САЩ и без при това да ескалира ситуацията до директна конфронтация с Русия. Дори и да е така обаче, то не си личи по нищо, поне ако съдим по изявленията на британския външен министър и другите членове на правителството.

Завръщане към корените?

Както е известно, позициите на Великобритания в Близкия Изток осезаемо се влошиха, след прословутото "обръщане към Азия" през 2021, когато Лондон и Вашингтон решиха да заложат на съвместното развитие на отбранителните проекти в Индо-Тихоокеанския регион (и, на първо място, на квазиалианса AUKUS).

Промяната на глобалната ситуация след началото на войната в Украйна обаче, принуди Лондон да опита да се "завърне" в Близкия Изток. Само че опитите на премиера консерватор Риши Сунак да навакса пропуснатото и да привлече отново към Великобритания основните и арабски съюзници около идеята за разширяване на икономическото и военно сътрудничество не постигнаха особен успех и в крайна сметка само влошиха позициите на страната в региона.

В Близкия изток, опитите за "триумфално завръщане" на британците бяха възприети по-скоро като стремеж за разширяване на антируския "лагер", без оглед на реалните интереси на местните им партньори.

Затова не е изненадващо, че след победата си лейбъристите, чиято предизборна кампания акцентираше и върху провалите на близкоизкочната политика на Лондон, активизираха усилията си в региона.

Както можеше да се очаква, първото посещение на новия британски външен министър Дейвид Лами в Близкия изток беше посветено на разрешаването на кризата в сектора Газа, като в тази връзка Лами осъществи редица срещи с израелски и палестински политици, информирайки ги за позицията на новото правителство на Обединеното кралство.

Паралелно с външния си министър, премиерът Стармър също положи усилия за рестартирането на предишните връзки. За целта той осъществи редица телефонни разговори с лидерите на арабските монархии, акцентирайка върху важността на разрешаването на проблема с Газа. Както вече споменах, и Стармър, и Лами залагат на т.нар. "прогресивен реализъм", в чиито рамки се стремят да поддържат диалог не само с водещите, но и със "средните" държави, отделяйки по-голямо внимание на интересите на Глобалния Юг. Този подход се посреща с интерес в Близкия изток, но следва да бъде изпитан на практика, т.е. в условията на сегашната остра регионална криза.

Близкоизточните стратегии на Лондон и Вашингтон

Виждането на лейбъристите за разрешаването на палестинско-израелския конфликт до голяма степен съвпада с позицията на американските демократи. Екипът на Стармър също толкова последователно отстоява идеята за създаването на две държави (израелска и палестинска) и настоява за прекратяване на ескалацията и обмен на задържаните лица между Израел и ХАМАС.

Налице са обаче и някои съществени различия в детайлите. Лондон, например, не вижда проблем да бъде възобновено финансирането на Агенцията на ООН за подпомагане и строителство за палестинските бежанци в Близкия изток (UNRWA), но е склонен да преразгледа съгласието си за доставки на британско оръжие за Израел, както и се откаже от възражението на предишното консервативно правителство срещу евентуалното издаване на заповед за арест на израелския премиер Нетаняку и членове на кабинета му от Международния наказателен съд. Това е в разрез с позицията на Вашингтон, който - макар че ограничи оръжейните си доставки за Израел - твърдо пресича всички опити на международните структури да оказват натиск върху ръководството му.

Що се отнася до бъдещето на UNRWA, Белия дом спря целевото финансиране на агенцията още през януари 2024 и предпочита да не участва в нови дискусии по въпроса, а да изчака резултатите от международното разследване.

Впрочем, съществуват и някои малки различия относно отношенията с участниците в конфликта. Лейбъристите декларират желание да се ангажират по-активно в прякото разрешаване на кризата в Газа, включително като официален посредник. Подобен вариант обаче леко се разминава с интересите на Вашингтон, който се стреми да възложи посредническата роля на съюзните арабски държави и да не ангажира с нея западните си партньори.

Въпреки известното разминаване във визиите им обаче, Лондон и Вашингтон очевидно не са склонни да си създават взаимно сериозни пречки. Освен това, Великобритания подкрепи "мирния план" на САЩ за намаляване на напрежението в Близкия Изток, което успокои донякъде Вашингтон.

Какво можем да очакваме

Всъщност, посещението на Лами в Близкия Изток следва да се разглежда само като "опипване на почвата" и изпълнение на предизборното обещание на лейбъристите да се включат по-активно в разрешаването на кризата в региона. Което обяснява и доста сдържания тон на новия шеф на "Форийн офис". В Лондон са напълно наясно, че близкоизточният въпрос не се изчерпва само с разрешаването на палестинско-израелските противоречия, тъй като около тях се натрупват все повече "съпътстваши проблеми".

Открити остават въпросите, свързани с намаляване на напрежението по ливанско-израелската граница, постигането на баланс в отношенията с Иран; "презареждането" на отношенията с арабските монархии и на първо място с ОАЕ, които - според самите лейбъристи - са "достигнали стратегическо дъно". А да не забравяме и проблемите, свързани с активността на терористичните и престъпни групировки.

Ангажирането с всички тези проблеми ще изисква от Лондон не само значителна активност, но и предпазливост - тъй като "кредитът на доверие" към британските действия до голяма степен беше изчерпан от предишните консервативни правителства. В този контекст, посещението на Лами даде възможност на новите управляващи да спечелят малко време за да оценят промените в близкоизточния ландшафт в сферата на сигурността и тяхната динамика, както и да проследят реакцията на опитите на Великобритания да се завърне в региона. В тази връзка изглежда най-вероятно, че Лондон засега ще продължи да се ангажира с палестинската проблематика, базирайки се на лансирания от САЩ "мирен план". В същото време страната ще продължи да възстановява мостовете с предишните си регионални партньори, опитвайки да върне поне част от някогашното си влияние. Тоест, в бъдеще посещенията на Лами в Близкия Изток вероятно ще зачестят.

Икономическият аспект на новата близкоизточна политика на Лондон

Сред доказателствата за това е и акцентът който поставя британският министър на бизнеса и търговията Джонатан Рейнолдс върху подписването на нови търговско-икономически споразумения с държавите от Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ), разглеждайки ги като основа за по-нататъшно разширяване на британското влияние в другите части на Близкия Изток, както и извън него. Истината обаче е, че плановете за прокарване на британските икономически интереси в пространството между Персийския залив и Индия са свързани със сериозни рискове, тъй като Лондон ще трябва не просто да рестартира диалога с предишните си регионални партньори, но и да внимава да не се конфронтира открито с другите големи външни играчи, имащи интереси на близкоизтичния пазар.

От друга страна, реализацията на абициозния план за сближаване със страните от Залива не стъпва на празно място: държавите от ССАДПЗ вече са сред четиримата най-големи икономически партньори на Великобритания, като общият им стокооборот надхвърля 75 млрд. долара. Всъшност, въпросът за по-нататъшното разширяване на партньорството беше поставен от британското правителство още през 2021, а последните трима консервативни премиери – Лиз Трас, Борис Джонсън и Риши Сунак също имат принос в този процес.

Сега обаче, лейбъристкото правителство на Киър Стармър разчита да приключи през есента на 2024 съгласувателните процедури по проекта за създаване на зона за свободна търговия с арабските монархии и разширяването на взаимодействието с тях в редица сектори.

При това, независимо от наличието на известна приемственост в отношенията с държавите от Залива, подходът на лейбъристите се отличава и със собствени уникални особености. Така например, регионът се разглежда от тях като основното, но и не единственото направление на близкоизточната политика на Лондон. Паралелно с това лейбъристкото правителство се стреми да разшири икономическите връзки с Израел и Турция. Неслучайно вече се говори за британско участие в реализация на турско-иракския проект за "Магистралата на развитието" (т.е. коридора Басра-Мерсин). Засега обаче, Анкара не демонстрира, че е склонна да работи с британците по него.

Интересно е и, че лейбъристите изглежда не се стремят на всяка цена да превърнат Индия в "партньор №1" на Обединеното кралство, както правеха консерваторите (и, особено, предишният премиер Риши Сунак, който е етнически индиец). Ако се съди по последните изявления на министър Рейнолдс, Делхи ще продължи да е важен партньор за Лондон, но ще остане на заден план, отстъпвайки мястото си на държавите от ССАДПЗ. Разбира се, Великобритания няма никакво намерение да ограничава контактите си с Индия, а - напротив - смята че диалогът с нея може да бъде съживен чрез включването на арабските монархии в него. В този смисъл, сближаването с държавите от Залива би могло да улесни проникването на британците в други региони, които са от интерес за тях.

Засега, очертаващато се "обръщане" на Великобритания към Близкия Изток се приема сравнително добре от мнозинството арабски монархии, особено на фона на доскорошното им отношение към британците. Интерес към сътрудничество демонстрира както държавният, така и частният сектор, т.е. пред Лондон се открива сериозна ниша на възможности, чието усвояване несъмнено ще разкрие нови икономически хоризонти пред т.нар. "Глобална Британия".

Британско-арабското икономическо сътрудничество обаче, няма как да не се влияе от глобалните (гео)политически процеси и ескалиращото напрежение в международните отношения. В тази връзка ще припомня, че един от най-големите транспортно-логистични проекти в региона е китайският "Един пояс, един път" (ЕПЕП). И макар че отношенията между Пекин и Лондон, като цяло, не са лоши (за разлика от тези между Китай и САЩ), китайският бизнес едва ли е във възторг от глобалните амбиции на британците. Проблемът се усложнява от факта, че компаниите от Обединеното кралство претендират за лидерски позиции точно в онези сфери от пазара на държавите от Залива, където в момента доминира Пекин: цифровите технологии, фармацевтиката и енергетиката, включително възобновяемите енергийни източници.

А да не забравяме и косвеното влияние на американския фактор. Пекин се подготвя за евентуална ескалация на напрежението в отношенията със САЩ, ако Тръмп се върне в Белия дом, и разглежда Великобритания като потенциален американски съюзник в "търговската война", т.е. като заплаха за собствения му суперпроект ЕПЕП. Впрочем, в Лондон също са наясно за риска от евентуално охлаждане на отношения затова се стремят да убедят Китай, че нямат "скрити планове". Неслучайно на провелата се през август в Лаос среща на Дейвид Лами с китайския външен министър Ван И, британският му колега отдели най-голямо внимание на "партньорския дух между двете страни".

По сходен начин се развива и ситуацията във връзка с индийското участие в Международния транспортен коридор "Север Юг" (Мумбай-Санкт Петербург). Лондон е заинтересован от комплексното развитие на отношенията с Делхи, включително възобновяване на разговорите за създаване на съвместна зона за свободна търговия, но е разтревожен от продължаващото сближаване между Индия и Русия. Предвид факта, че руснаците са активен участник, както в ЕПЕП, така и в МТК "Север-Юг", а освен това поддържат активни комуникации с арабските монархии (включително по линия на БРИКС), британците просто няма как да изключат напълно Москва от регионалната система на икономически отношения, рискувайки да влошат отношенията си с държавите от Залива. Впрочем, дори ако се откаже от диалога с арабските монархии в рамките на споменатите по-горе китайски и индийски мегапроекти, пред Великобритания има и други възможности. Лондон може например, да се присъедини към западните инициативи, гарантирайки си ефективно прокарване на собствените икономически интереси в региона. Перспективен в това отношение изглежда проектът за сухопътен коридор между пристанищата в Персийския залив и израелският порт Хайфа, който се реализира под егидата на САЩ и Израел.

От друга страна обаче, присъединяването на британците към този проект още преди да бъде разрешена кризата в Газа, вероятно ще бъде посрещнато крайно негативно от Иран и лоялните му групировки, което ще застраши британските икономически интереси в други части на Близкия Изток.

Впрочем, засега лейбъристкото правителство не бърза да интегрира страната в подобни мащабни проекти, предпочитайки тактиката на "малките стъпки". В момента Лондон концентрира усилията си за възстановяване на изгубените позиции в диалога с ОАЕ и Катар, както и в търсене на допирни точки със Саудитска Арабия.

При всички случаи, за правителството на Стармър е от принципно значение да преодолее всички разногласия (включително онези, които остават скрити) с партньорите от Залива, преди планираната за есента на 2024 британска дипломатическа офанзива в региона. В противен случай амбициозното разширяване на обхвата на геополитиката на новата "Глобална Британия" (от "Залива до Индия") рискува да приключи още преди да започне.

* Българско геополитическо дружество