Европейските и глобалните амбиции на "малкия Наполеон"

При това, признавайки че по този въпрос в НАТО липсва консенсус, той подчерта, че "задачата за нанасяне на стратегическо поражение на Русия" продължава да е на дневен ред като не бива да се изключва нито един от вариантите за решаването и. Думите му с основание бяха оценени от повечето анализатори като опит за извеждането на конфликта в Украйна на качествено ново равнище, нещо което досега западните лидери се стремяха да избегнат.

Показателно е, че тази толкова твърда позиция беше изразена именно от Макрон, който по време на първия си президентски мандат (през 2019) определяше Русия като "европейска държава", декларираше стремежа си изгражда съвместно с нея т.нар. "Голяма Европа" и дори след началото на инвазията в Украйна предупреждаваше за опасността от "унижаването" на Москва. На какво се дължи тази промяна?

"Малкият Наполеон"

От една страна, сегашният френски президент свикна да се (само)позиционира в ролята на неформален лидер на целия Европейски съюз, т.е. координатор на действията на неговите членове по всички значими въпроси на международната политика. Очевидно съзнавайки, че останалите средства постепенно се изчерпват и въпросът за изпращане на европейски военни контингенти все едно би могъл да бъде поставен в бъдеше, Макрон е решил своевременно да си гарантира лаврите на инициатор на този процес. В същото време, самата Франция едва ли ще бъде склонна официално да изпрати свои военни в зоната на конфликта. В тази връзка ще припомня, че по време на реализацията на операцията "Бархан" в Сахел (2014-2022) френската армия загуби 59 свои военни, като смъртта на всеки от тях беше възприемана изключително болезнено от обществото, а на украинските фронт тези загуби вероятно ще бъдат далеч по-сериозни, да не говорим за все още прекалено бавното производство на снаряди и бойна техника от страна на френския военно-промишлен комплекс. Истината обаче е, че битката за по-висок политически статус в рамките на ЕС се подчинява на собствена логика. При положение, че ентусиазмът на европейците за оказване на мащабна помощ на Украйна постепенно започна да отслабва, а шансовете на Тръмп да спечели ноемврийските президентски избори в САЩ не са за подценяване, Париж очевидно усеща необходимост да придаде нов импулс на следваната от Запада геополитическа линия и при това да го направи максимално шумно и дори скандално.

От друга страна, наред с лидерските амбиции на Франция и нейния  президент, от ключово значение е изтъкваният от него императив на трансатлантическата солидарност. Както е известно, след началото на войната в Украйна, неведнъж ставахме свидетели на критики за това, че - в контраст с използваната от него реторика - Париж не демонстрира достатъчна ангажираност с колективните усилия за сдържането на Русия. Въпреки широко рекламираното предаване на въоръжения за украинската армия, включително самоходни артилерийски установки Caesar, ракети SCALP, леки танкове AMX-10 RC и т.н., до края на 2023 Франция е доставила на Украйна военна техника за едва 1,8 млрд. долара (по данни на Института за световна икономика в Кил). За сравнение, доставеното от Германия през същия период въоръжение е на стойност 22 млрд. евро. При това, в последния си засега програмен документ - Стратегическия национален обзор от 2022, Франция се позиционира като "образцов съюзник в рамките на НАТО", който активно работи за укрепване на вътрешното единство на алианса. Тоест, Макрон се нуждаеше от допълнителен аргумент за това, че страната му не само не изостава от съюзниците си, но по редица въпроси е готова да отиде много по-долеч от тях. Освен публично лансираната идея за изпращане на войски в Украйна, френският президент очерта (отново без да влиза в подробнвости) и друго важно направление, а именно европеизацията на "жизнените интереси" (т.е. на ядрената стратегия) на Франция, за което в частност беше споменато при посещението му в Стокхолм през февруари 2024.

От трета страна, нееднозначните, но широко тиражирани изказвания на Макрон са характерен елемент от неговия политически стил. Както изглежда, той смята, че за разрешаването на външнополитическите задачи пред страната му не е необходимо да бъде лансиран някакъв конкретен план, като вместо това се заложи на използването на откровено провокативна реторика. Тоест, по-важното е разрушаването на табутата в публичното пространство, като се наблюдава реакцията на най-близките френски сюзници, а след това да се действа според обстоятелствата, а - при липсата на подкрепа от тяхна страна - просто да се забрави за казаното. Именно по този начин прозвуча навремето критиката на Макрон по отношение на НАТО и твърдението му, че алиансът е в състояние на "мозъчна смърт" или пък декларираното от него нежелание страната му да се ангажира с конфликта около Тайван ("Франция е съюзник, а не васал на САЩ"). Още повече, че с подобни гръмки изказвания лесно може да бъде отвлечено вниманието от други стъпки на Париж, които са далеч по-значими за момента. В тази връзка ще припомня, че паралелно с тезата си за евентуално изпращане на военни сили в Украйна, Макрон подкрепи чешката инициатива за закупуване на боеприпаси извън рамките на ЕС (от Турция, Южна Корея и други страни), както и идеите да се помогне на Киев в контрола на границата с Беларус (с "невоенни средства") и да бъде укрепена отбраната на други "застрашени" държави (и най.вече тази на Молдова). Всичко това допълнително ще натовари икономиката на европейските държави, която и без това не е в добро състояние, но - на фона на най-екстремните идеи на Макрон - ще бъде приета от тях като по-приемлива алтернатива, която при това напълно се вписва в стратегията на ЕС в сферата на военната индустрия.

Въпреки това обаче, поне засега решението на Макрон да заложи на твърдата и дори провокативна реторика, не му носи очакваните дивиденти: в редица европейски столици побързаха да изключат развитието на събията по "френския сценарий". При това, както отбелязаха и френските медии, особено болезнена се оказва липсата на подкрепа от страна на Германия, защото това очертава още една линия на разцепление в оста Париж-Берлин, на която се крепи и ЕС, като цяло. Ще припомня и, че в самата Франция подкрепа за идеята на Макрон изрази единствено собственото му протеже - премиерът Габриел Атал, който заяви в Националната асамблея, че "ако Украйна претърпи поражение, фронтовата линия неизбежно ще се измести на запад" и, че Русия е "пряка е непосредствена заплаха за Франция от всяка гледна точка" (като, паралелно с това, за пореден път обвини опозиционния лидер Марин Льо Пен, че се подкрепя от Кремъл). За разлика от него обаче, френското общество е настроено крайно скептично към позицията на своя президент: сондажите сочат, че против нея се обявяват между 68% и 76% от французите, при това делът им сред привържениците на умерената десница, на които Макрон разчита за прокарване на вътрешната си политика, е по-голям, отколкото сред тези на левицата. Впрочем, дори Министерството на въоръжените сили се опита да смекчи впечатлението от думите на президента, посочвайки, че не е задължително европейските части да бъдат изпратени на украинско-руския фронт, а могат да поемат редица задачи в сферата на киберсигурността, обучението на украинските военни и управлението на отделни системи. Този вариант е напълно реалистичен и на практика ще означава легализацията на европейските военни специалисти и "доброволци", които вече се намират там. От друга страна, и при подобно развитие границата между военното и невоенното участие в конфликта ще си остане изключително размита, което е свързано със сериозни рискове.

На практика, международната и вътрешната реакция на която станахме свидетели непосредствено след като Макрон изложи екстравагантните си идеи, демонстрира, че в това отношение френският президент съзнателно се е поставил в ситуация, в каквато дипломацията на страната му винаги е гледала да не попада, поемайки ролята на "самотния конник" (cavalier seul), който поне засега остава недоразбран от собствените си съюзници. Ако приемем, че вариантът с изпращането на чуждестранни (особено европейски) военни в Украйна наистина се обсъжда (в рамките на ЕС или другаде), той би трябвало да е обект на коментари и от други европейски лидери, но засега такива не се забелязват (като изключим естонския премиер Кая Калас). Наред с последните провали на Франция в Африка, както и по някои други направления, това е поредната илюстрация, че в обкръжението на Макрон изглежда няма хора, достатъчно смели за да му обяснят, колко са опасни подобни идеи. При всички случаи обаче, с лансирането им, френският президент дава да се разбере, че Париж окончателно е скъсал с традиционната на линия на голистката дипломация, акцентираща върху преговорите и посредничеството, с която навремето Франция се открояваше сред останалите западни държави. Опитвайки да се позиционира като един от най-големите "ястреби" вътре в НАТО, Макрон и цялото сегашно ръководство на страната изглеждат готови да жертват стратегическото мислене в името на трансатлантическата солидарност, макар че това на практика означава и отказ от прословутата автономия на ЕС, която самите те толкова активно се опитват да прокарат.

Франция като лидер на Европа

Междувременно, в края на април 2024 френският президент произнесе в Сорбоната нова програмна реч относно приоритетите в развитието на Европейския съюз. Мястото не беше избрано случайно, тъй като именно тук преди почти седем години Макрон отправи аналогично послание, очертало основите на цялата му по-нататъшна европейска политика. Също както и предишната, новата реч включва множество предложения за реформирането на ЕС в редица ключови сфери и в името на основната цел - да се гарантира стратегическата автономия на Съюза, без която, поне според френския държавен глава, "Европа рискува да умре".

В тази връзка ще припомня, че в миналогодишната си реч в Елисейския дворец, при откриването на конференцията на френските посланици, Макрон подчерта, че: "Европа вече не може да поверява сигурността си само на САЩ. Трябва сами да гарантираме своята сигурност". А в обръщението си към френските военни, направено във военновъздушната база Мон дьо Марсан, той заяви, че Франция следва да има възможности да осъществява мащабни военни операции, съвместно с армиите на останалите членове на ЕС, в рамките на НАТО или самостоятелно". Освен това, Макрон предлага да бъде променен чл.42.7 на Лисабонския договор, касаещ взаимната отбрана така, че новият европейски отбранителен алианс да придобие актуална форма. В случая се има предвид принципът за съвместна отбрана, според който нападението срещу една държава членка на Съюза се разглежда като нападение срещу всички.

По този начин френският президент отново се изяви в любимата си роля на убеден "европеист", който при това смята, че именно собствената му страна има правото да определя вътрешната динамика на ЕС. И макар че в по-голямата си част речта му в Сорбоната включваше предложения за развитието и укрепването на вече стартирали инициативи, някои детайли в нея свидетелстват за стремежа му да излезе извън тези рамки. Това, в частност, се отнася за военно-политическата сфера, където Париж демонстрира готовност в бъдеще да поеме функциите на едва ли не основния гарант за сигурността на целия Европейски съюз.

Амбициите на Макрон

Речта на френския президент в Сорбоната съвсем не бе единствения случай през 2024, когато Макрон привлече към себе си широкото обществено внимание. На практика, неговото "дипломатическо настъпление" стартира още през януари с посещението му в Швеция, където той потвърди, че жизнените интереси на Франция, чието нарушаване може да я накара да използва ядрения си арсенал вече имат и "европейско измерение". След поредната среща на върха на страните членки на ЕС в края на февруари пък, станахме свидетели на вдигналите много шум разсъждения на френския президент за евентуално изпращане на западни или по-скоро европейски части в Украйна и прякото им участие във военните действия с руснаците. Сред по-малко значимите му стъпки, следва да отбележа посешението на Макрон в Индия, през януари, и в Бразилия, през март, като френският президент традиционно се опитва да води диалога с двете страни "от името" на целия Европейски съюз, особено в случая с Бразилия, предвид проточилите се преговори между ЕС и МЕРКОСУР. Междувременно, стана известно за подготовката на две други мащабни споразумения - за военно сътрудничество с Япония и за всеобхватно двустранно сътрудничество с Полша (по модела на Аахенския договор с Германия, Квириналския - с Италия и Барселонския - с Испания). Накрая, през май, Макрон си срещна с китайския лидер Си Дзинпин, а в края на месеца посети Германия, опитвайки се да преодолее очерталото се охлаждане на френско-немските отношения.

Тези, както и много други примери, следващи плътно един зад друг, показват, че Париж вероятно разглежда 2024 като може би последния времеви период, подходящ за осъществяването на важни дипломатически инициативи. От една страна, това е свързано с вътрешнополитическата ситуация в страната: най-спорните реформи (пенсионната и миграционната) вече са факт, засега не се очертават нови сериозни сътресения от типа на бунтовете на "жълтите жилетки" или на мигрантите от предградията през 2023 (пропалестинските акции на френските студенти не са толкова мащабни), а на премиерския пост беше назначен лоялният на Макрон и сравнително популярен Габриел Атал. Разбира се, както и в останалите страни от ЕС, във Франция също станахме свидетели на остра политическа кампания във връзка с изборите за Европейски парламент, в хода на която президентът изрично настоя да се включат всички членове на правителството, а и самият той с последните си изяви вероятно е разчитал на намали изоставането на собствената му партия от т.нар. "крайно десни" (16,5% срещу 31%, в началото на май) или поне да удържи второто място срещу догонващите я социалисти (13,5%).

От друга страна, отчитайки сегашния международен контекст, Макрон очевидно вижда свободна ниша за утвърждаване на "френското лидерство" в Европа (и не само). Т.нар. "колективен Запад" преминава през труден и пълен с неизвестности период, свързан с изборите в САЩ, където шансовете за победа на Тръмп остават сериозни, както и с преразпределянето на постовете в ръководството на ЕС и необходимостта да бъдат утвърдени приоритетите в развитието на Съюза до края на настоящото десетилетие. В същото време, войната в Украйна не се разви според очакванията на Париж, като след неуспеха на украинското контранастъпление през 2023, инициативата отново премина в ръцете на руснаците. Освен това мащабите на помощта за Киев не са безгранични, неслучайно последният пакет с американската военна помощ беше одобрен толкова трудно от Конгреса на САЩ, а - както признават самите европейски държави - средствата, изплащани на Украйна от ЕС, очевидно не са достатъчни. На всичкото отгоре, става все по-очевидно, че Западът е на път да се лиши от глобалната си доминация, за сметка на възходящите алтернативни модели на развитие и техните носители - Китай, Индия, Русия, упорито разширяващата суверенитета си Африка и т.н. В крайна сметка, също както и през 2017, в ЕС просто няма друга съпоставима с Макрон политическа фигура, която е в състояние толкова твърдо да отстоява идеята за стратегическа автономия на Европа. Позициите на германския канцлер Шолц очевидно са много по-слаби от онези на Меркел. Джорджа Мелони е склонна да следва този наратив, но трудно би могла да го оглави, а пък при управлението на Доналд Туск Полша едва започва да се освобождава от имиджа си на "нелиберална демокрация" в очите на Брюксел. Освен това, измежду всички лидери на големи европейски държави, Макрон е на власт от най-дълго време и защитава "европейската идея" много по-гръмко и настойчиво от тях.

Предвид всичко това, френският президент очевидно е решил, че именно сега е най-подходящия момент да даде допълнителен импулс на интеграцията (или, както го определи Le Grand Continent, "да създаде нова парадигма) и да подкрепи политическото лидерство на Франция в този процес. Неслучайно, в речта си в Сорбоната, Макрон констатира, че през последните седем години от развитието на ЕС, Европа последователно е следвала пътя към постигане на вътрешно единство и стратегическа автономия по всички важни въпроси, без значение дали става дума за пандемията, възраждането на индустриалния потенциал, поставяне основите на т.нар. "зелен преход" или управлението на миграционните процеси. Според него, изправен пред лицето на руската инвазия, континентът най-сетне се е осъзнал като едно голямо семейство, част от който са и Украйна, и Молдова, както и Западните Балкани (той смята, че всички те ще станат част от ЕС "в подходящия за това момент"). Въпреки това обаче, Макрон оценява свърщеното като недостатъчно. Като причината е още по-ясно очерталата се ситуация с "обкръжаването" на Европа. Докато европейците продължават да изпитват носталгия към времето, когато можеха "да купуват евтини енергоносители от Русия, да произвеждат в Китай и да разчитат на сигурността си на САЩ", ЕС вече отвсякъде е обграден от зони на нестабилност и от по-динамични от него конкуренти, сред които са и Москва и Техеран. В същото време, според Макрон, Европа вече не може да разчита на Вашингтон, защото в дългосрочна перспектива САЩ ще имат само два основни приоритета - разрешаването на вътрешните им проблеми и "китайския въпрос". От което следва, че единствената възможност на Европа да избегне краха е да започне усилено да се превъоръжава (в прекия и преносния смисал), както и да действа единно навсякъде, където това е възможно. В тази връзка той посочва, че ако иска просто да седи на място, Европа ще трябва да се движи два пъти по-бързо, а за да претендира за водещи позиции в света - да бяга с всички сили.

Основните оси на евроинтеграцията

Стъпвайки на тази основа, Макрон очертава няколко основни "оси", около които, според него, следва да се развива процесът на евроинтеграция занапред.

На първо място, той поставя миграционната политика, тъй като Европа не може да бъде "самостоятелна сила", ако не е в състояние да контролира собствените си граници. В това отношение френският президент на практика, подкрепя доминиращата в момента в ЕС концепция, според която акцентът следва да бъде поставен върху сътрудничеството със страните, генериращи миграция, и с "транзитните" държави. В рамките на ЕС пък се предлага да бъде задълбочена координацията между институциите, да бъде интензифициран обменът на информация и, най-важното, да бъде създаден Съвет за вътрешна сигурност на ЕС, на основата на действащия Шенгенски съвет (макар, че не се пояснява, каква ще е принципната разлика между новата и старата структура).

На второ място, става дума да създаването на "нов" модел на икономически растеж: зелен (т.е. преход към низковъглеродни източници на енергия), гъвкав (ограничаване на бюрократичното регулиране) и разчитащ на собствени технологии (made in Europe). Поставя се задачата, до 2030, Европа да се превърне в глобален лидер в пет водещи отрасъла: изкуствения интелект, квантовите изчисления, космоса, биотехнологиите и енергетиката, като за целта се обещават огромни инвестиции в научно-изследователски и опитно-конструкторски работи (НИОКР) и протекционистка политика в подкрепа на европейските производители. Според Макрон, за постигането на тези приоритети бюджетните разходи на ЕС следва да нараснат най-малко със 700 млрд. евро годишно. Освен това, като реакция на разтърсилите Европа фермерски протести, се обещава укрепването (без да се уточнява, как точно) на общата селскостопанска политика на Съюза, както и възприемане на много по-предпазлив подход при подписването на споразумения за създаване на зони за свободна търговия с държави извън Европа.

На трето място, Макрон предупреждава за началото на "културна и цивилизационна битка", тъй като според него в сегашните условия се оказват застрашени не само демократичните режими, но и самите идеали на хуманизма, върху които се градеше обединена Европа. В това отношение френския президент очертава една доста елементарна "черно-бяла" картина на съвременния свят (което досега не бе типично за френската дипломация), повтаряйки на практика известната метафора на Жозеп Борел за "цъфтящата европейска градина, заобиколена от дива джунгла". За да бъдат защитени хуманистичните ценности в пространството "от Лисабон до Одеса", Макрон призовава за още по-тясно културно-образователно сътрудничество и университетски обмен; разширяване на участието на гражданите във вземането на решенията (включително провеждането на общоевропейски референдуми) и отказ от националните партийни листи, за сметка на "европейските"; по-строго регулиране на интернет-пространството и приемане на т.нар. "дигитално пълнолетие" за лицата на възраст над 15 години.

Най-важни обаче са тезите на френския президент, касаещи военно-политическите въпроси. В това отношение Макрон признава, че с думите си за евентуално изпращане на чуждестранни части в Украйна от края на февурари, съзнателно е провокирал възникване на ситуация на стратегически неопределеност, тъй като смята, че ясно очертаната липса на каквито и да било табута е най-добрия инструмент за сдържане на противника (т.е. на Русия). Според него, макар че военно-политическата интеграция на ЕС е напреднала сериозно от 2017 насам, предстои реализацията на редица ключови мерки: създаване на сили за бързо реагирание (5000 души, през 2025), създаване на общоевропейска военна академия и сили за киберсигурност и изграждане на наистина единен европейски военно-промишлен комплекс. Освен това, Макрон смята, че следва да стартира сериозна дискусия за създаването на обща система за противоракетна отбрана на ЕС и възможността Съюзът да разполага със собствен потенциал за нанасяне на удари в дълбочина по територията на противника. В тази връзка, той изтъква, че ядреното сдържане е "интегрален елемент от отбраната на европейския континент" и Франция, като държава разполагаща с такъв арсенал, "следва да изиграе своята роля за това" (макар че отново не уточнява, каква точно ще е тя). Впрочем, скоро след речта си в Сорбоната, френският президент посочи, че Париж е готов да участва в широка дискусия в рамките на ЕС, намеквайки че при определени условия, френските ядрени сили могат да разширят "чадъра си" и над други европейски държави (което би означавало фундаментална промяна на националната ядрена доктрина). Всичко това обаче се предлага само в рамките на прословутия европейски стълб на НАТО, т.е. без каквито да било съмнения относно необходимостта от съществуването на алианса.

Ядрените аспекти на новата френска външна политика

Както споменах, в края на април 2024 френския президент лансира тезата, че Европа би могла да разчита на френския "ядрен чадър" в случай, че САЩ, които в момента и осигуряват такъв "чадър" се окажат прекалено ангажирани в някоя друга част на света.

В тази връзка той напомни, че френската военна доктрина допуска използването на ядрено оръжие в случаите, когато възникне заплаха за жизненоважните интереси на страната. При това обаче подчерта, че оценката на тези интереси се прави от гледна точка на отбраната на цяла Европа. И в тази връзка предлага сериозна дискусия по въпроса за създаване на европейска противоракетна отбрана, както и на ракетни системи с голям обсег и европейско "ядрено сдържане" на базата на страните, които "разполагат ядрено оръжие или на тяхна територия са разположени американски ядрени въоръжения". При това Макрон за пореден път предупреди, че Европа рискува да загине, ако не започне бързо да укрепва отбранителната си мощ. Според него: "Франция ще запази спецификата на своята ядрена доктрина, но е готова да съдейства в по-голяма степен за европейската отбрана". Тук е мястото да припомня, че досега френските ядрени сили, които се смятат за напълно автономни, дори не бяха отчитани в процеса на ядрено планиране на НАТО.

Както можеше да се очаква, тези изказвания (особено касаещите "европейското ядрено сдържане) на френския президент предизвикаха силно негативната реакция на политическите му противници.Така например, Матилда Пано, която ръководи парламентарната група на крайнолявата партия "Непокорна Франция", коментира в интервю за RTL, че: "заявленията на Еманюел Макрон за използването на ядрено оръжие с цел защитата на ЕС, са проява на лудост и абсолютно безотговорна стъпка".

При всички случаи, тези заявления на Макрон очевидно се базират на френските възможности в сферата на ядреното противопоставяне с други ядрени сили и най-вече, с тези на Русия. С какво обаче разполага в момента Франция в сферата на ядреното сдържане?

Според Стокхолмския институт за изследване проблемите на мира (SIPRI), страната е третата най-голяма ядрена сила в света и притежава 290 ядрени бойни заряда, 280 от които са готови да бъдат използвани, в съответствие с ядрената доктрина на страната. Основните положения в нея бяха изложени преди няколко години в обширен доклад на заместник директора на Френската фондация за ядрени изследвания Брюно Тертре (1). На свой ред, по време на изслушване в Националната асамблея, началникът на Генералния щаб на френските въоръжени сили генерал Тиери Буркхард обясни доктрината по следния начин: "Нашите средства за сдържане не са ограничени от наличието на някакъв "праг", защото това би позволило на противниците ни съзнателно да маневрират и да заобиколят нашето сдържане "отдолу нагоре". Затова допускаме и възможността за нанасяне на първи ядрен удар, т.е. ядрената ни доктрина не се опира на принципа да не нанасяме първи удар, нито пък на тезата, че можем да използваме ядреното си оръжие само при възникване на ядрена заплаха...".

Заключение

Както можеше да се очаква, тезите, изложени от Макрон в речта му в Сорбоната и след това, провокираха множество различни реакции. Немалко анализатори, както и редица медии, като Politico или The Economist, коментираха положително казаното от него, отбелязвайки, че президентът е демонстрирал "ясна визия за бъдещето", за разлика от много други европейски политици. В Германия например, редица издания, както и политици от управляващата трипартийна коалиция, призоваха канцлера Олаф Шолц да подкрепи програмата на френския си колега и да стартира т.нар. "европейска смяна на епохите" (Zeitenwende européenne). Други обаче, смятат, че Макрон е очертал прекалено амбициозен и поради това неприемлим за традиционно по-предпазливия от него канцлер курс по такива въпроси, като закупуването най-вече на европейска военна техника или притискането на Москва с намеци за намеса на ЕС във войната в Украйна. Ще припомня също, че докато в Елисейският дворец едва сега поставят въпроса за европейска противоракетна отбрана, Олаф Шолц още през 2022 лансира инициативата "Небесен щит" (при това без участието на Франция), която предвижда ускорени покупки на американски и израелски комплекси за ПВО. Освен това, очертаната от Макрон "европеизация" на ядреното сдържане поне засега изглежда доста неясна от практическа гледна точка - и най-вече, до каква степен и при какви условия френските ядрени сили биха получили достъп до други европейски държави (както и, дали този въпрос въобще ще бъде поставен). Мнозина посочват също, че по ред причини лансираните от Макрон идея няма да окажат влияние върху резултата от изборите за Европейски парламент през юни, нито пък ще вдъхновят повечето му партньори в ЕС. Както отбелязва по този повод и Марк Ленард от Eвропейския съвет за външна политика(ECFR), френският президент трябва да се откаже от навика си да се представя за "основния персонаж в европейската драма", по-рядко да прибягва до едностранни и несъгласувани инициативи и по-често да работи с останалите европейски лидери.

Разбира се, реализацията на очертаните по-горе идеи на Макрон, както и по-нататъшното развитие на ръководеното от него френско "дипломатическо настъпление", ще зависят не толкова от неговата воля и решимост, колкото от трансформациите в Брюксел след юнските избори за Европейски парламент. При всички случаи обаче, чрез своя президент Франция декларира твърдото си намерение да бъде един от основните участици в тези процеси, макар че окончателната конфигурация на властта в рамките на ЕС, както винаги, ще бъде резултат от многостранен компромис, а не от налагането на нечия собствена воля. Впрочем, проевропейският патос на Макрон може да се каже безсмислен на фона на впечатляващия успех на неговите политически противници в самата Франция, начело с Националния сбор на Марин Льо Пен, на юнските евроизбори.

Бележки:

1. https://www.frstrategie.org/sites/default/files/documents/publications/recherches-et-documents/2020/202004.pdf.

* Българско геополитическо дружество