(Не)възможната Палестинска държава

Малко по-късно пък, полският външен министър Радослав Сикорско обяви, че Варшава също подкрепя идеята за две държави (израелска и палестинска). Дали обаче, това означава, че 76 години след първата израелско-арабска война палестинците действително са на път да се сдобият със собствена държава?

Ще припомня, че от началото на поредната ескалация на израелско-палестинския конфликт, последвал мащабната терористична атака на ХАМАС от 7 октомври 2023 изминаха почти осем месеца. След като палестинските бойци убиха около 1200 мирни израелци и взеха 253-ма заложници, Израел стартира т.нар. операция "Железен меч" в сектора Газа. Тя обаче се оказа по-сложна, скъпа и продължителна, отколкото мнозина прогнозираха. Крехките надежди, че всичко ще приключи преди началото на свещения за мюсюлманите месец Рамадан (т.е. до 11 март 2024) се сблъскаха със суровите реалности на бойното поле. Въпреки тежките загуби, частите на ХАМАС в Газа демонстрираха невероятна упоритост и умения да се приспособяват към променящата се ситуация, като постоянно се връщаха във вече прочистените от израелската армия (ЦАХАЛ) зони. Но макар че сраженията продължават, вече могат да бъдат направени някои изводи от тях.

Мащабите на кризата

Очевидно е, че икономическата, политическа и имиджова цена на кризата за еврейската държава е изключително висока. Само първите три месеца на операцията и струваха 217 млрд. шекела (59,2 млрд. долара), т.е. 11% от БВП на страната, което превръща "Железен меч" в най-скъпия конфликт за цялата израелска история. През следващите три месеци тази цифра се удвои, което означава, че преодоляването на последиците от 7 октомври ще отнеме на Израел поне няколко години.

Според данни на ООН от началото на май, броят на убитите в Газа палестинци е почти 35 хиляди дущи, като по-голямата част от тях са жени, деца и старци. 1,9 млн. от общо 2,2-та милиона жители на Сектора са останали без дом. При това, противопоставянето засегна не само Газа, но и (макар и в по-малка степен) Западния бряг, където от началото на ескалацията на загинали почти 600 души, което е повече, отколкото в която и да било година след края на т.нар. "Втора интифада" (2000-2005). А да не забравяме, че всички загинали палестинци, както и загиналите израелски военни (около 700 души) имат роднини и приятели, т.е. в момента се формира нова основа за дългосрочно взаимно отхвърляне и омраза.

Неочаквано за мнозина Израел тотално загуби информационната война с Палестина: за цялата история на съществуването на еврейската държава антиизраелските - и дори антисемитските - настроения в света не са били толкова сили, а симпатиите към палестинците - толкова внушителни. Редица държави от т.нар. Глобален Юг отзоваха посланиците си, а някои - като ЮАР например - скъсаха дипломатическите си отношения с Израел. От друга страна обаче, както прогнозираха мнозина експерти, в региона едва ли ще избухне голяма война. Сред доказателствата за това е сдържаността, демонстрирана не само от страна на съседните арабски страни, чиито отношения с еврейската държава и без това са сложни (Египет, Йордания, Сирия), но и на различните недържавни играчи, включително ливанската "Хизбула", както и радикалните сунитски групировки. Както е известно, "Хизбула" се ограничи със спорадични ракетно-артилерийски престрелки със силите на ЦАХАЛ и ангажирането на значителна част от израелската армия в Северна Галилея. Най-мащабни и породили сериозни международни последици се оказаха атаките на йеменските "хути" срещу търговски кораби в зоната на Червено море, но и те не можаха пряко да повлияят върху хода на операцията "Железен меч".

Последиците на Палестина и Израел

Ако някой е смятал, че ескалацията на конфликта с Израел ще доведе - по един, или друг начин - до консолидирането на палестинската общност, вероятно е бил разочарован. По много важни направления вътрешното разцепление в Палестина продължава да съществува: между ХАМАС и ФАТАХ, между радикалите и технократите, както и между Газа и Западния бряг, като се предава и на новото поколение палестински политици. Външните опити да се помогне на палестинците да постигнат вътрешно единство, предприети през последните месеци, се оказаха неуспешни и в момента перспективите за постигане на консолидация изглеждат още по-неясни, отколкото преди началото на кризата. На теория, под натиска на извънредните обстоятелства, основните палестински групировки би трябвало спешно да формират правителство на "националното спасение", само че вероятността за това е минимална.

В друга политическа ситуция за подобна консолидация би могло да помогне провеждането на избори под международен контрол. Да не забравяме, обаче, че единствени избори, провели се на палестинските територии през 2006, доведоха ХАМАС на власт в Газа и последвалото разцепление между Сектора и Западния бряг. Има достатъчно основания да смятаме, че провеждането на нови избори би имало същия резултат, особено ако се проведат в близко бъдеще. От друга страна, през 2025 президентът на Палестинска автономия Махмуд Абас ще навърши 90 години и политическата битка за наследството му вече започна.

Ситуацията в самия Израел изглежда по-ясна и предсказуема, но това едва ли ще помогне за разрешаването на израелско-палестинския проблем. Съдейки по социологическите анкети, израелското общество е готово да върви докрай в битката с ХАМАС, въпреки усилващия се външен натиск и нарастващата международна изолация. Сериозното икономическо и друго бреме, свързано с мобилизацията, засега не води до осезаем възход на антивоенните настроения в страната, макар че признаците за нарастващо противопоставяне на продължаването на войната в Газа вече са налице. В същото време, съдейки по анкетите, 75% от израелците смятат, че премиерът Нетаняху следва максимално бързо да напусне поста си. Той обаче, очевидно няма намерение да провежда предсрочни избори и възнамерява да остане на власт поне до април 2025. Впрочем, няма никакви гаранции, че ако след изборите Нетаняху бъде заменен от смятания за фаворит на Вашингтон Бени Ганц, това ще промени радикално политическия пейзаж в страната.

Близкоизточният регион и светът

Междувременно, Близкоизточният регион си остава разделен. По един парадоксален начин се оказа, че защитниците на палестинската кауза в Париж, Лондон и Брюксел са по-активни и влиятелни, отколкото тези в Кайро, Рияд и Рабат. Бахрейн, Йордания и Турция отзоваха посланиците си от Израел, но в същото време повечето арабски участници в т.нар. "Авраамически споразумения" (ОАЕ, Мароко, Судан) не ревизираха ангажиментите си и запазиха нивото на дипломатическите си отношения с еврейската държава. Техните власти на практика игнорираха уличните протести против израелските действия.

Впрочем,  кризата не доведе и до замразяване на контактите между Израел и Саудитска Арабия - нещо повече, в последно време позицията на Рияд относно нормализацията на двустранните отношения изглежда по-гъвкава отпреди. На срещите на върха на Лигата на арабските държави и Организацията за ислямско сътрудничество през ноември 2023 идеята за налагане на петролно ембарго на Израел беше отхвърлена единодушно от ОАЕ, Саудитска Арабия, Мароко и Бахрейн. Не бива да забравяме и, че отношенията между богатите арабски монархии от Залива, както и на Египет и Йордания, с палестинците си остават сложни, ХАМАС не разполага с много привърженици в арабския свят, а запазващата се неяснота относно следвоенното бъдеще на Газа, затруднява вземането на каквито и да било практически решения относно отпускането на средства и ресурси за възстановяване на инфраструктурата на Сектора.

Впрочем, светът, като цяло, е още по-малко готов да се обедини за разрешаването на палестинския проблем. На първо място, защото големите играчи вече не са в състояние да разглеждат Близкия Изток извън рамките на глобалното си геополитическо противопоставяне. На второ място, събитията в региона се възприемат като "игра с нулева сума", в която всеки успех на Москва означава поражение на Запада, както и обратното. Създадената през 2002 т.нар. Близкоизточна четворка, включваща САЩ, Русия, ЕС и ООН, макар че формално все още съществува, реално не функционира вече повече от две години и не може да се използва като ефективна платформа за преодоляване на кризата.

Що се отнася до Съвета за сигурност на ООН, през последните месеци на 2023, той на четири пъти се опита да съгласува резолюция за прекратяване на огъня в Газа, но така и не постигна успех. Едва на 25 март 2024, след продължителен процес на съгласуване, Съветът за сигурност прие резолюция, изискваща прекратяване на огъня по време на Рамадана, само че, тя не оказа никакво практическо влияние върху хода на военните действия. Още по-малки надежди пораждат миротворческите резолюции на Генералната асамблея на ООН, които неизменно провокират яростната критика на Израел.

Необходимата промяна на парадигмата

Според Айнщайн, "да правиш непрекъснато едно и също нещо и да очакваш различен резултат, е лудост". Както е известно, от дълги десетилетия насам - още от времето на британската комисия на лорд Пийл през 1937, международната общност търси варианти за разрешаването на израелско-палестинския проблем в парадигмата на "двете държави". Същата парадигма бе лансирана, като единствено възможна, и след събитията от 7 октомври. Междувременно обаче, се смениха няколко етапи и поколения израелски и палестински лидери, но решаването на проблема си остана непостижимо, макар отвреме навреме да изглежда, че ще стане факт. Дали това не означава, че наложилата се парадигма за "двете държави" няма работещи алтернативи, или - напротив - че се нуждае от уточняване или дори от преосмисляне?

Разбира се, сега едва ли е най-подходящия момент да се разсъждава за дългосрочните перспективи за разрешаване на израелско-палестинския проблем. Далеч по-важно е максимално бързото прекратяване на войната. Но дори и този факт не отменя необходимостта да се търсят нови подходи за дългосрочно урегулиране. Решенията, предлагани през първата половина на миналия век не съответстват (поне, не изцяло) на съвременните реалности (тук е мястото да отбележа, че през 1930-те години британското правителство отхвърля предложенията на Комисията Пийл за разделяне на Палестина, заради трудностите, свързани с необходимостта от насилствено преселване на част от арабското палестинско население). Новите подходи към решаването на един от най-сложните и объркани конфликти в съвременната епоха могат обаче да се окажат необходими след началото на временно отложените, но все така неизбежни фундаментални трансформации, които все повече ще променят както палестинското, така и израелското общества.

Шансовете и препятствията пред хипотетичната бъдеща палестинска държава

Както вече отбелязах, новият взрив на насилието в Близкия Изток, също както и другите конфликти в днешния все по-разделен свят, породи коренно различни интерпретации на случващото се. Така, Израел и по-голямата част от Запада акцентираха върху действията на палестинската страна, провокирали ответна реакция, която по мащабите си надминава всички досегашни репресивни действия на израелската държава. На свой ред, палестинците, арабскитe страни и повечето държави от т.нар. "Глобален Юг", независимо от нюансите в техните подходи, виждат корените на проблема в отслабването на международното внимание към "палестинския въпрос", в политиката на САЩ, които според тях не са се справили с ролята на "честен посредник", в израелската окупация и апартейда спрямо палестинското население. Тоест, разривът в наративите е прекалено голям, което затруднява търсенето на решение, включително и от психологическа и чисто хуманна гледна точка.

Без значение, как точно ще бъде прекратена войната в Газа, остава открит въпросът, какво следва? Доколко е реална практическата реализация на окончателното решение на проблема по формулата "две държави за двата народа", при положение, че в момента формирането на новия световен ред преминава през етап на ескалиращо военно-стратегическо противопоставяне? И, доколко за постигането на подобно решение способства ситуацията в самия регион, която претърпя радикални промени? Какво ще бъде влиянието на случващото се върху ситуацията в палестинското движение, което от доста време насам е разделено от вътрешно съперничество, особено между ХАМАС, в Сектора Газа, и организацията ФАТАХ, на Западния бряг. Въпросите наистина са много и не се изчерпват с поставените по-горе. Във всеки случай, очевидно е, че палестинският проблем, който изначално представляваше ядрото на целия конфликт между евреи и араби, се върна в центъра на международното внимание, а продължаването на нормализацията на отношенията между Саудитска Арабия и Израел беше отложено за неопределен срок.

Историческата еволюция на проблема

Ако проследим динамиката на развитие на близкизточния конфликт (най-продължителният в съвременната епоха), няма как да не отбележим, че след приемането на разолюцията на ООН за разделянето на Палестина през 1947, той бавно, но последователно се трансформира от противопоставяне между Израел и арабските държави, преминало през три пълномащабни войни (1947, 1967 и 1973), в проблем на израелско-палестинските отношения. Първоначално, историята на тези отношения, чак до 70-те и 80-те години на ХХ век, се характеризираше с опити на палестинците, с подкрепата на част от арабския свят, да решат със сила проблема с израелската окупация, а нерядко - и с осъществяването на терористични действия. Двете граждански войни в Ливан (1975-1990) също бяха следствие на нерешения палестински въпрос. След това, макар и много трудно и благодарение на личния авторитет на покойния Ясер Арафат, Организацията за освобождение на Палестина (ООП) призна правото на Израел да съществува и, от началото на 1990-те, стартира - с международно посредничество - преговори с еврейската държава, които продължиха доста дълго и често бяха прекъсвани, включително от поредните въоръжени сблъсъци.

Междувременно, през последните пет десетилетия ситуацията в региона се промени. В тази връзка могат да бъдат очертани няколко ключови етапа в процеса на преминаване на арабско-израелския конфликт в качествено нова фаза - палестинско-израелска. Проблясъците на надежда се смяняха с периоди на отчаяние и загуба на вярата в успеха на преговорите, което пораждаше фрустрация не само в арабския, но и в целия мюсюлмански свят. Паралелно с това се натрупваше и все по-силна умора от хроничната липса на решение на палестинския проблем.

Ключов момент в това отношение беше Октомврийската война от 1973, която беше първия пробив в "арабския фронт на съпротивата" срещу Израел. Вторият пробив се оказа Йордания, а почти четвърт век по-късно последваха т.нар. "Авраамически споразумения" между Израел, ОАЕ, Бахрейн, Мароко и Судан.

Ако през 1973 арабските държави демонстрираха консолидирана позиция в подкрепа на Египет и Сирия, израз на която бе и т.нар. "петролно ембарго", по-нататък степента на тази консолидация постепенно започна да спада. Подписването на мирния договор между Египет и Израел през 1979 първоначално беше прието сдържано от петролните монархии от Залива и само заради натиска на "фронта на съпротивата" (включващ Сирия, Алжир, Либия, Ирак и ООП) и арабските маси, те бяха принудени да подкрепят замразяването на египетското членство в Арабската лига и скъсването на дипломатическите отношения с Кайро. Междувременно, палестинската кауза пострада и в резултат от дългогодишната гражданска война в Ливан. Многобройните разпри и въоръжени сблъсъци в самото палестинско движение, където постепенно укрепваха позициите на ислямисткото движение ХАМАС, влошиха имиджа му в очите на арабския свят. Практикуваните от палестинските радикали терористични акции не срещаха еднозначно одобрение сред арабските държави, където започнаха да осъзнават, че проблемът не е свързан само с "ционисткия враг", но и с проблемите в самото палестинско движение.

Мадридското конференция през 1991 и последвалият я израелско-палестински мирен процес (т.нар. "Осло 1" и "Осло 2") и създаването на Палестинската автономия изглеждаха като светлина в тунела на безкрайните актове на насилие от двете страни. Палестинската администрация придоби очертанията на квазидържава и беше призната от Израел за партньор в преговорите за "окончателния статут" на Палестина.

Крахът на надеждите за постигане на "исторически компромис" настъпи през 2000-та, когато преговорите между тогавашния израелски премиер Ехуд Барак и Ясер Арафат, водени в Кемп Дейвид с последничеството на САЩ, приключиха с провал. Реакция на случилото се беше т.нар. "Втора палестинта интифада" (2000-2005), която обаче не породи вълна от солидарност в арабските държави, както беше през „романтичната епоха” на арабския национализъм. Мнозина араби се питаха, дали Арафат не е трябвало да демонстрира по-голяма гъвкавост в момент, когато Ехуд Барак очевидно беше склонен да направи сериозни отстъпки.

Показателно е, че именно в разгара на „Втората интифада” саудитският крал Абдула лансира формулата „територии срещу мир”, подкрепена на арабската среща на върха в Бейрут. Това беше сигнал за готовността на арабите да търсят компромисни решения на палестинския проблем. Тук е мястото да отбележа, че негативно въздействие върху израелско-палестинския мирен процес и възприемането му в арабския свят оказаха и резултатите от изборите за Законодателния съвет на Палестина през 2006. Както е известно, лидерът на ООП Махмуд Абас се съгласи с провеждането им, надявайки се това да придаде „демократичен ореол” на Палестинската администрация. Вместо, това ХАМАС, който спечели изборите в Газа, изтласка със сила ФАТАХ оттам и едностранно формира правителство в Сектора. В резултат Газа и Западният бряг, който остана под контрола на ФАТАХ, се оказаха откъснати един от друг не само географски, но и политически, което беше от полза най-вече за израелската крайна десница. И макар че преговорите по „пътната карта” за урегулирането спорадично биваха възобновявани, те вече не водеха до никакви реални резултати.

Системните сътресениа в региона след 2011 (т.нар. "арабска пролет") също способстваха за третия пробив в „арабския фронт” срещу Израел. Укрепването на позициите на Иран в т.нар. „шиитски полумесец” (Техеран- Багдад-Дамаск-Бейрут), Споразумението за иранската ядрена програма от 2015, както и войните в Сирия и Йемен, мотивираха арабските държави да търсят алтернативни решения, включително да се насочат към нормализация на отношенията с Израел. Постигнатите през 2020 „Авраамически споразумения” с четирите арабски държави не бяха резултат само от мошния американски натиск. Важна роля за тях изиграха и такива фактори, като интегрираността на въпросните държави в глобалната икономика и финансова система, запазващото се напрежение и конфликтите в региона след 2011, а също надеждата, че подобна „примиренческа” политика ще направи Израел по-отстъпчив. През продължителния период на пандемията и нарастващото напрежение в света палестинският проблем остана на заден план, което също послужи като морално оправдание за това трудно решение. Това се отнася най-вече за арабските държави от Персийския залив, някои от които поддържаха нормални връзки с Израел, включително икономически, далеч преди да установят дипломатически отношения с него.

Ще припомня, че преди да бъдат прекратени в резултат на нападението от 7 октомври, преговорите за нормализацията на саудитско-израелските отношения бяха много напреднали, като се осъществяваха на три нива: между САЩ и Израел, между Саудитска Арабия и Израел и между САЩ и Саудитска Арабия. Вече се уточняваха пакетните рамки, включващи такива важни за Рияд политически и икономически решения, като гаранциите за сигурност и стратегическото сътрудничество, включително доставките на модерно въоръжение, изграждане на ядрен реактор, доставка на модерни технологии, както и поемането, от израелска страна, на определени ангажименти относно правата на палестинския народ. Разбира се, Саудитите не взеха изведнъж решението за подобен завой. То беше продиктуване от натрупаната умора от конфликта в Йемен, осъществяването на реформите за диверсификация на саудитската икономика, амбициозните планове за модернизация на страната и, не на последно място, запазващото се недоверие към Иран, въпреки затоплянето в двустранните отножшения, постигнато с посредничеството на Китай.

Втвърдяването на израелската позиция

В крайна сметка, след като „мирният процес” се провали и палестинско –израелските контакти (дори тези между службите за сигурност), на практика, бяха прекратени, опитите за разрешаване на проблема окончателно се оказаха в задънена улица. Преговорните позиции на всяка от страни – на Израел и на Палестинската автономия – еволюираха в противоположни посоки. Палестинците изчерпаха лимита си от отстъпки и спряха да разчитат, че международният натиск в тяхна полза ще доведе до нещо, а през последните двайсетина години в израелския политически спектър се усили подкрепата за пълзящата анексия на Западния бряг и игнорирането на палестинския проблем, като такъв. Веднъж, в момент на отчаяние, Махмуд Абас се сравни с човек, който се е качил на високо дърво, но внезапно е открил, че някой му е взел стълбата.

Стъпвайки на вълната на юдейския фанатизъм Нетаняху съумя да се удържи на премиерския пост в Израел по-дълго, от който и да било еврейски политик (цели 15 години с малко прекъсване), позиционирайки се като единствения лидер, способен да се противопостави на „натиска” на САЩ. Това му донесе прякора „Mr Security”, макар че всъщност върху Израел въобще не бе оказван сериозен политически натиск, и създаде на Нетаняху имиджа на единствения израелски лидер, позволил си да поучава американските президенти. Именно при неговото управление рязко нарасна броят на израелските селища на Западния бряг, финансирани от държавните фондове и разполагащи с военизирана охрана. Макар че до 7 октомври самият Нетаняху формално продължаваше да подкрепя идеята за „палестинска държавност”, действията на еврейските колонисти на практика разкъсаха на части това териториално пространство, ерозирайки самата основа на мирния процес. Според повечето експерти и мнозинството западни политици, формирайки коалиция с ортодоксалните крайни националисти за да остане на власт, на фона на ескалиращите обвинения в корупция, които разделиха израелското общество, Нетаняху постави личното си политическо оцеляване над интересите на еврейската държава и се лиши от възможността да маневрира.

Сред доказателствата за това е "мълчаливата война" против палестинското население на Западния бряг, съпътствана от все по-провокационните призиви на десните еврейски екстремисти. Ще припомня, че веднага след 7 октомври там стартира кампания на масови репресии: нощни нападения в големите градове, серия убийства и арести, както и принудителни изселвания. При това, в редица случаи израелските екстремисти се ползват с подкрепата на военните. По данни на ООН, само в периода от 7 октомври до 29 ноември 2023 на Западния бряг са били убити 238 палестинци. Според телевизия Al Jazeera пък, броят на арестуваните е достигнал 3365 души. Паралелно с това бяха предприети политически преследвания и ограничения на гражданските права на палестинците с израелско гражданство, включително депутати в Кнесета.

Възприетата след 7 октомври политика на "колективно наказание" на палестинците в Газа, както и режимът, установен от израелските власти на Западния брят, се определят от повечето западни анализатори, както и от редица политици, като "откровен апартейд". Както е известно, това понятие възникна в политическия дискурс преди много години, но именно в последно време започна да придобива международно-правен характер. В тази връзка ще припомня, че ЮАР подаде иск в Международният съд срещу Израел, обвинявайки го в геноцид срещу палестинците. Претория обвинява еврейската държава, че систематично притеснява палестинската нация и осъществява политика на апартейд спрямо нея от 1947 насам. В отговор, на 25 януари 2024 Международният съд на ООН в Хага излезе с постановление, задължаващо Израел да прекрати действията "нарушаващи конвенцията за геноцида" и обяви предупредителни мерки за защита на палестинското население. Впрочем, Съдът отиде и по далеч като през май неговият главен прокурор Карим Хан поиска издаване на заповеди за арест на израелския премиер Бенямин Нетаняху, министъра на отбраната Йоав Галант, както и на политическият лидер на ХАМАС Исмаил Хания и военния лидер на групировката Мохамед Дейф, по подозрение за военни престъпления и престъпления срещу човечеството (реално погледнато обаче, това искане само укрепи решителността на кабинета на Нетаняху да продължи операцията в Газа и повиши популярността му сред израелците).

Триъгълникът САЩ-Израел- Палестина

На практика, в своята близкоизточна политика, всички американски президенти отделят (повече или по-малко) внимание на палестинския проблем, претендирайки, че САЩ следва да играят централна роля в мирния процес. Особено активни в това отношение бяха Джими Картър (1977-1981), Бил Клинтън (1993-2001) и Барак Обама (2009-2017). В същото време обаче, събитията през последния четвърт век показват, че Съединените щати не са в състояние да действат като обективен посредник, способен да накара Израел да приеме компромисно решение, позволяващо създаването на пълноценна палестинска държава, при гарантиране на сигурността на самия Израел. През първата година от управлението на Обама, американската дипломация се опита да съживи палестинско-израелските преговори, но бързо беше принудена да се откаже заради твърдата позиция на Израел, нежелаещ да удовлетвори дори такова минимално искане на палестинската страна като прекратяването на изграждането на нови селиша на Западния бряг.

Истината е, че през целия този период САЩ така и не съумяха да се освободят от бремето на две несъвместими противоречия - привързаността им към съюзническите отношения с Израел на основата на общите ценности, и осъзнаването на факта, че продължаването на палестинско-израелския конфликт вреди на американските интереси в ислямския свят. Според редица експерти, "монополизирането" на мирния процес от страна на САЩ бе сред причините довели до ужасните събития в Сектора Газа и новата ескалация на напрежението в сърцето на Близкия Изток.

Скоро след провала на посредническите опити на Клинтън през 2000-2001 и последвалите кръгове на палестинско-израелските преговори по времето на президентите Буш-младши и Обама, САЩ решиха да изместят акцента в усилията си от разрешаването на палестинския въпрос към премахването на арабската блокада на Израел.

В това отношение Доналд Тръмп, чиято политика се характеризираше с хаотичност, склонност към импровизации и откровен волунтаризъм, успя да се възползва от формиралата се по време на управлението му благоприятна за Израел ситуация в региона за да влезе в историята с прословутата си "сделка на века", която трябваше да очертае новите реалности в Близкия Изток. При неговото управление САЩ за първи път на практика легитимираха окупацията на палестинските територии, признавайки официално, че израелските селища на Западния бряг не са създадени в разрез с международното право, както и, че Йерусалим е столица на Държавата Израел. По този начин Вашингтон напълно се отказа от формулата "две държави за двата народа", която - в съответствие с резолюциите на Съвета за сигурност на ООН - беше залегнала в основата на международните усилия за разрешаване на палестинско-израелския конфликт. За САЩ, както въпросът за еврейските селища, така и този за статута на Йерусалим, на практика вече са "свършен факт", тъй като решението на президента Тръмп беше взето въз основа на Законодателния акт на Конгреса №104 от 1995, касаещ посолството на САЩ в Израел, чието изпълнение съзнателно беше отлагано от всички негови предшественици.

Въпреки приказките за евентуална ревизии или "презареждане", близкоизточната политика на сегашния американски президент Байдън не претърпя сериозни промени, а що се отнаса до палестинския проблем, последвателно продължи да следва курса на Тръмп. Основните усилия бяха насочени към Саудитска Арабия, отношенията с която сериозно се влошиха. Много показателен в това отношение беше маршрутът на посещението на Байдън в Близкия Изток през юли 2022 - от Тел Авив в Джеда, където освен двустранните американско-саудитски преговори, президентът на САЩ се срещна и с редица арабски лидери от страните членки на ССАДПЗ+3 (т.е. плюс Египет, Ирак и Йордания). Така той демонстрира, на кои държави и на какви въпроси възнамерява да заложи администрацията му - като на първо място, Вашингтон поставяше именно Саудитска Арабия и Израел. Рияд получи уверения, че регионът ще си остане сред американските приоритети, особено на фона на ключовите военно-стратегически и икономически интереси на Вашингтон в зоната на Персийския залив и Индийския океан, сред които са регионалната сигурност (в нейната американска интерпретация), по-нататъшната нормализация на арабско-израелските отношения, евентуалното връщане на САЩ в "ядрената сделка", в комбинация с предупредителните сигнали към Техеран, новото разбиране за характера на съюзническите отношения, разрешаването на регионалните конфликти и най-вече на този в Йемен, и (едва в края на списъка) продължаването на палестинско-израелските контакти. Мащабните планове за реформи в рамките на лансираната от саудитския престолонаследник Мохамед бин Салман програма "Визия 2030", впечатляващите оръжейни сделки и изключително изгодните инвестиционни проекти - всичко това разкрива нови възможности за сътрудничество с Израел и повишава интереса на Рияд към нормализация на отношенията с еврейската държава.

Що се отнася до посещението на Байдън в Палестинската автономия, то имаше по-скоро туристически характер, ако не броим подхвърлените между другото думи в подкрепа на палестинската държава, призивате за установавяне на диалог с палестинците и обещанията за хуманитарна помош. Истината обаче е, че това бяха формални жестове, целящи по-скоро да внушат, че Байдън изпълнява предизборните си обещания. Затова пък, текстът на приетата през 2022 в Тел Авив декларация не оставяше никакви съмнения, че САЩ ще продължат да следват принципната си политика за гарантиране на сигурността и военната доминация на Израел в региона, като "стратегически ангажимент, който е от жизненоважно значение за националната сигурност на самите САЩ". В тази връзка бяха обявени и допълнителни мерки за сътрудничество в сферата на противовъздушната отбрана и лазерните технологии. Друг важен момент в декларацията беше изпратеният към американските партньори в региона сигнал, че Вашингтон "никога няма да позволи на Иран да се сдобие с ядрено оръжие" и ще работи заедно с тях за противодействието на "иранската агресия и дестабилизиращата активност на Техеран". И, накрая, САЩ и Израел потвърдиха високата си оценка за "Авраамическите споразумения", като много сериозно допълнение към мирните договори на еврейската държава с Египет и Йордания, както и като "отправна точка в изграждането на нова регионална система за сигурност".

Израелската визия за поствоенното урегулиране на проблема с Палестина

И така, въпреки че военните действия в Газа се проточиха прекалено, ясен план за приключването им все още няма. Постигането на трите обявени от израелското правителство цели: ликвидирането на военните и административни възможности на ХАМАС, връщането на заложниците и премахването на свързаната със Сектора заплаха, си остават приоритетни, макар че пътят към постигането им също не е съвсем очевиден. Паралелно с това, изключително актуален остава и въпросът за бъдещето на Сектора Газа. Той активно се обсъжда както в Израел, така и на международно равнище, но представите на различните играчи за отговора му, съществено се различават. Един от ключовите проблеми е, че нито една от страните, включително израелският военно-политически елит, не са представили пълноценен план за разрешаване на конфликта. Различните предложени версии често се характеризират с липса на реалистична дългосрочна визия за палестинско-израелското урегулиране и не дават отговор на въпроса за бъдещето на палестинските територии, като цяло и поотделно.

Отсъствието на план на урегулиране се превърна в допълнителен източник на напрежение в отношениятя между Израел и САЩ, както и в пречка по пътя към нормализацията на отношенията му със Саудитска Арабия, макар че тази външнополитическа цел е сред най-приоритетните за еврейската държава в регионален план. В същото време, въпросът за потенциалния мирен процес си остава един от най-болезнените за израелската вътрешна политика, а събитията от 7 октомври допълнително го изостриха. Крайните позиции на редица членове на сегашната управляваща коалиция в Израел допълнително затрудняват конструктивния диалог. В тези условия намирането на компромисна формула се оказва още по-трудно.

Позицията на политическия и военен елит

По-голямата част от представителите на израелския политически спектър, споделят обща визия относно бъдещето на Газа без ХАМАС, необходимостта от дерадикализация на палестинското население, както и за участието на външни играчи в поствоенното урегулиране, включително умерените арабски държави. Що се отнася до ангажирането на Палестинската национална администрация (ПНА) в управлението на Газа, макар че има различни мнения, е налице консенсус относно това, че в сегашния и вид (т.е. без да бъде сериозно реформирана) , нейното участие е неприемливо.

Впрочем, има и по-радикални позиции. Така, някои членове на израелското правителство - както крайнодесни, така и по-умерени - предлагат като следвоенно разрешаване на проблема с Газа "доброволната миграция" на жителите на Сектора и разселването им в други държави. В дясната част на политическия спектър е много популярна идеята за необходимостта от възстановяване на израелските селища в Газа (макар че правителството официално я отхвърля), изтеглени оттам в рамките на плана за едностранна разграничаване през 2005. Мнозинството обаче не споделя тези възгледи.

Значителна част от представителите на израелския политически спектър се обявяват против едностранното признаване на палестинската държава, като съответната декларация беше приета от Кнесета през февруари 2024 с голямо мнозинство: за нея гласуваха 99 от 120-те депутати. Мнозина от тях тълкуват всяка подобна стъпка като "поощряване на тероризма" (точно такава бе и официалната израелска реакция на решението на Испания, Норвегия и Ирландия да признаят независима Палестина). Това обаче не означат пълен отказ от концепцията за двете държави, като такава, но предвижда потенциалната и реализация да стане само в рамките на двустранния палестинско-израелски преговорен процес.

Първият, след началото на войната в Газа, израелски политически план беше представен от опозиционния лидер и бивш премиер Яир Лапид. В него бъдещето на Газа е разделено на два периода: краткосрочен и дългосрочен. През първия се предвижда реализацията на трите официално заявени цели на войната, ликвидиране на финансовите въможности на ХАМАС и неговите лидери, създаване на зона на сигурност по границите на Газа, демилитаризация на Сектора, както и временно прехвърляне на гражданското управление в ръцете на международна група, начело със САЩ и с участието на арабските държави (но без Турция и Катар), както и на "местни елементи", които не са свързани с ХАМАС. Предлага се Агенцията на ООН за подпомагане на палестинските бежанци (UNRWA) да бъде заменени с нова структура.

През втората фаза се планира постигане на перманентно урегулиране. Според авторите на документа, то следва да бъде интегрирано в новата архитектура на регионалната сигурност, включваща, освен всичко друго, и съвместното противопоставяне на Иран. В рамките на втория етап се планира нормализиране на отношенията със Саудитска Арабия, както и организиране на регионална конференция с участието на реформираната Палестинска администрация, което да определи "механизма за осъществяване на постоянен граждански контрол над Газа".

Според плана, Израел е склонен да приеме участието на ПНА в управлението на Сектора едва след осъществяването там на "мащабна програма за дерадикализация", включваща образователна активност за противодействие на подстрекателството, прекратяване на финансирането на терористите и борба с корупцията.

Както се вижда, в плана не са очертани конкретните рамки на бъдещата палестинска държава, липсва и ясна характеристика на потенциалната гражданска администрация в Газа. Като цяло обаче, той отразява идеите, които се дискутират в израелските политически среди, а много от елементите му съвпадат с американската визия относно урегулирането.

През януари 2024 израелският министър на отбраната Йоав Галант също представи визия за следвоенното устройство на Газа. И неговият план включва няколко етапа. Освен по-нататъшните перспективи за водене на военните действия, той очертава и рамките на възможното гражданско управление на Сектора: то следва да се осъществява без участието на Израел (който обаче запазва военния си контрол над него), а чрез ангажирането на местни палестински играчи, които не са свързани с ХАМАС, както и на международна група, начело със САЩ. Последната следва да се заеме с инфраструктурното и икономическо възстановяване на територията, като в нея трябва да участват ЕС и регионалните играчи (включително Египет). ПНА обаче не фигурира сред участниците в програмата. Макар че планът предлага сравнително конкретно описание на практическите военни стъпки, политическата перспектива е очертана доста бегло и, както повечето подобни програми, не дефинира физическия статут на обсъжданите територии, дори и в дългосрочна перспектива.

В края на февруари 2024 пък беше представен планът на самия премиер Нетаняху, озаглавен "Денят след ХАМАС". Той до голяма степен повтаря вече обсъждани в средите на израелския елит идеи и включва много малко практически предложения. В краткосрочна перспектива се планира постигане на вече очертаните цели на войната: унищожаване на потенциала на ХАМАС и "Ислямски джихад", освобождаване на заложниците и премахване на заплахите, генерирани от Газа. В средносрочна перспектива се предвижда Израел да запази за неопределен срок "операционна свобода на действие" в Сектора Газа, както и да бъде създадена зона за сигурност по целия му периметър.  Според плана, израелският контрол в сферата на сигурността следва да бъде съхранен и на цялата територия западно от река Йордан. Предвижда се гражданското управление да се създава на основата на "местни елементи", които не са свързани с държавите или организациите, подкрепящи терора. Дерадикализацията е интегрален елемент от плана, като се предлага тя да се осъществи с помощта на арабските държави, които имат собствен опит в борбата с радикализма. UNRWA следва да бъде закрита и заменена от "отговорни международни хуманитарни агенции". В дългосрочна перспектива, планът на включва нищо, освен прекратяване на международния натиск за намиране на постоянно решение на палестинския въпрос, отказ от поставяне на предварителни условия за началото на преговорите, както и от каквото и да било едностранно признаване на палестинската държава. Що се отнася до палестинската администрация, тя въобше не се споменава. Освен това концепцията не съдържа никакви предложения за дългосрочно урегулиране на проблема.

Лансираните от Нетоняху идеи са повлияни от няколко фактора. От една страна, той следва да се съобразява с позициите на коалиционните си партньори от крайната десница, чието потенциално излизане от правителството е свързано със значителни политически рискове лично за него. От друга страна, премиерът не може да игнорира позицията на администрацията на САЩ, която се отнася критично към нежеланието на израелското ръководство да формулира концепция за дългосрочно мирно урегулиране.

В тази връзка, допълнителен фактор е и перспективата са установянане на официални дипломатически контакти със Саудитска Арабия, за която значението на създаването на палестинска държава (или поне обещанието, че това ще стане) значително нарасна след поредното изостряне на палестинско-израелския конфликт. Освен това следва да се отчита и израелското обществено мнение, което (включително под влияние на войната в Газа) все по-ясно клони надясно.

Обществените настроения

Повечето израелци не демонстрират готовност за постигане на пълномащабно мирно урегулиране, включващо създаването на палестинска държава. Тенденцията за спад на подкрепата за формулата "две държави за двата народа" съществуваше и преди войната и не може да се твърди, че военните действия са и повлияли значително. Над половината израелци (55%) не са склонни да приемат дори създаването на демилитаризирана палестинска държав, като сред еврейското население делът на несъгласните достига 63% (срещу едва 30% на подкрепящите го). Разбира се, арабското население стои на противоположни позици - 73% от израелските араби подкрепят създаването на палестинска държава. В същото време, 44% от всички израелски граждани, включително 37% от евреите и 71% от арабите подкрепят постигането на всеобхватно урегулиране, включващо освобождаване на заложниците, дългосрочно  и гарантирано от САЩ прекратяване на военните действия и подписването на мирен договор със Саудитска Арабия. Тоест, очевидно е, че не може да се говори за широк консенсус по този въпрос.

Сред факторите, влияещи за нежеланието на израелците да приемат създаването на палестинска държава, е опасението за възобновяване на терористичната активност на палестинците. Под 1% от израелските евреи смятат, че след създаването и атаките ще спрат. Затова пък над 40% са убедени, че тероризмът само ще се активизира. Това отразява както изключително високата степен на недоверие към противоположната страна в конфликта, като цяло (като това е по-характерно за евреите, отколкото за израелските араби), така и постоянната тревога във връзка със сигурността, съществуваща в обществото и породена от десетилетната антиизраелска терористична активност. С това е свързано и противоречивото отношение към Споразуменията от Осло: около 40% от гражданите на Израел смятат, че страната не е трябвало да се ангажира с този процес, докато малко над 33% са убедени, че това е било правилно.

Позициите на различните кръгове в израелското общество до голяма степен съвпадат с мненията, характерни за политическия елит на страната. По въпроса за следвоенното устройство на Сектора Газа, позициите на израелците се разминават, също както и тези на елита. Около 33% смятат, че контролът над сектора следва да бъде предаден на международни сили, докато 24% са убедени, че на територията му трябва да продължи да има ограничено израелско военно присъствие. Според 19% от израелците, в Сектора следва да бъдат възстановени еврейските селища, а едва 13% подкрепят идеята за предаване на контрола над Газа на Палестинската администрация.

Спецификата на мирното урегулиране

Засега многостранната дипломация в Близкия Изток концентрира усилията за съгласуване на условията за прекратяване на огъня, в пакет с освобождаването на израелските заложници и палестинските затворници и оказване на хуманитарна помощ на гражданското население в Газа. Паралелно се обсъждат сценариите за управлението на този палестински анклав в "ерата след ХАМАС". Израел и САЩ категорично изключват връщането към предвоенното статукво, но това поставя въпроса, кой би могъл да замени ХАМАС в Газа. Отговорът му поражда сериозни разногласия, включително във временния военен кабинет на Израел. САЩ, които от началото на конфликта безусловно подкрепят Израел (въпреки че не крият неприязънта си към Нетаняху), отчаяно се опитват да му помогнат да намери изход от тежката ситуация, но в същото време са изправени пред много сериозни вътрешни проблеми.

Начинът, по който международната общност възприема случващото се в Газа, товори за осъзнаване на факта, че този взрив на насилие стана възможен най-вече, защото ключовият проблем за израелската окупация и игнорирането на законните права на палестинското население твърде дълго време остава нерешен. Доверието към американското посредничество е силно ерозирано, макар че арабските държави (Катар, Египет, Саудитска Арабия, Йордания) продължават редовно да се срещат с представителите на САЩ, посещаващи региона. В арабския свят вече не са склонни да се задоволяват с формални заявления за признаване правата на палестинците да имат своя държава (за което внезапно си припомни и президентът Байдън след 7 октомври), а настояват за конкретни ангажименти в тази посока.

В момента въпросът, доколко е вероятно и практически възможно решаването на палестинския проблем по формулата "две държави за двата народа" е обект на широки дискусии в международната политологична общност. При това надделява мнението, че пакетът, свързан с прекратяване на огъня и определяне бъдещето на Газа, не бива да засенчва коренната причина за конфликта - израелската окупация. Въпросът обаче е, как да бъдат свързани тези две части на един и същи проблем с цел САЩ вече да не могат да манипулират и подменят понятието. В най-концентриран вид този подход беше очертан в изказването на бившия вънщен министър на Йордания Маруан ал Моашер пред Съвета за сигурност на ООН, в края на декември 2023, както и в серия негови статии.

Същността му е, че е дошъл моментът, когато следва да бъдат отчетени поуките от миналото. Прекратяването на войната в Газа е безусловен приоритет, но политиката, която се гради само на това, неминуемо ще доведе до нови катастрофи. Палестинският проблем не може да бъде решен с помощта на старите парадигми и сценарии, оказали се нереалистични. Това, което се случи в Газа, е последица от пълната липса на "политически хоризонт" за палестинците. Предприеманите досега мирни усилия нямаха ясно очертана цел, затова процесът се протакаще до безкрайност, докато Израел изграждаше все нови селища, ерозирайки самата основа на мирното урегулиране. И, ако това се повтори и сега, ситуацията ще се влоши още повече, включително за самия Израел.

Но, ако тази интерпретация на въпроса очевидно се ползва с популярност, особено в арабския свят, реализацията на правата на палестинците в "реалната политика" поражда сериозни съмнения. Основните пречки по този път са разположени в четири различни плоскости.

Първата е решителният отказ на Израел, на фона на липсата на ефективни инструменти за натиск върху неговото ръководство, без оглед на евентуалните промени в него. Нетаняху разглежда палестинската държава като "екзистенциална заплаха" за Израел и се обявява за запазване на "пълен контрол по въпросите на сигурността на територията, западно от река Йордан". Впрочем, неговите политически противници, макар и да не се изказват толкова рязко, също не подкрепят създаването на палестинска държава.

Втората е нежеланието и неспособността на администрацията на Байдън да промени каквото и да било в политиката си по палестинския въпрос, особено в навечерието на президентските избори. Тоест, може да става дума само за някакви тактически стъпки, целящи демонстрация на "активност" по темата пред американските избиратели и успокояване на арабските партньори на Вашингтон.

Третата е, че Израел и Палестинската автономия навлизат в период на политически преход. Краят на войната в Газа само ще ускори този процес, но - така или иначе - въпросът, кой ще представлява израелската и палестинската страна в бъдещите преговори остава открит. Рейтингът на Нетаняху не е висок, а политическото му оцеляване все повече зависи от крайнонационалистическите партии, които заплашват, че ще напуснат управляваща коалиция, ако сраженията в Газа бъдат прекратени преди постигането на предварително обявените цели. Което означава (колкото и цинично да звучи), че правителството ще оцелее докато военните действия продължават (в тази връзка ще припомня за прецедента с отстраняването на израелския премиер Голда Меир по решение на комисията за разследване, сформирана след войната от 1973). Що се отнася до Палестинската автономия, контролирана от организацията ФАТАХ, след края на мандата на Махмуд Абас там възникна криза на легитимността на властта. Както е известно, поредните президентски избори в Палестина трябваше да се проведат през 2014, но това не се случва вече десет години заради противоречията с ХАМАС и "Ислямски джихад", както и заради неяснотата, дали и жителите на Източен Йерусалим ще могат да гласуват. При тези условия съперничещите си политически групировки или не искат провеждане на избори, или настояват те да се проведат при поставените от тях условия. Междувременно, според проучванията на Палестинския изследователски център, проведени в Газа и на Западния брят, след атаката от 7 октомври подкрепата за ХАМАС е нараснала трикратно. 60% от палестинците се обявяват за промени в ръководството на Палестинската автономия. В същото време движението ХАМАС, което не признава правото на съществуване на Израел и се смята от повечето западни държави за терористична организация, не представлява международен правен субект. От своя страна, Палестинското ръководство на Западния бряг, не е склонно да поеме отговорността за управлението на Сектора Газа, опасявайки се, че това ще бъде възприето от местното население като "наложено от Израел". 

Четвъртата плоскост е недостъчната, според редица арабски и западни експерти, подкрепа за палестинската кауза сред водещите арабски държави, които се солидаризират с палестинците, но действат предпазливо, тъй като не искат да влошат отношенията си със САЩ.

Ще припомна, че в заклочителната си декларация лидерите на Арабската лига и Организацията за ислямско сътрудничество, участвали през ноември 2023 в организираната от Саудитска Аралия конференция в Джеда, решително осъдиха Израел, обвинявайки го, че извършва военни престъпления в Сектора Газа и на Западния бряг. За пореден път беше заявено, че предварително условие за постигане на мир и установяване на нормални отношения с Израел е прекратяване на окупацията на всички палестински и арабски територии, като се отбелязва и необходимостта от създаването на независима палестинска държава.  В същото време обаче, предложенията на Алжир, Сирия, Иран и редица други участници в срещата (включително за бойкот и подпомагане на въоръжената борба срещу Израел) не срещнаха подкрепа сред арабските държави от Персийския залив. В крайна сметка беше прието предложението на Саудитска Арабия за създаване на седемчленна "работна група", която посети столиците на петте водещи държави в света за да обсъди с тях възможностите за международно сътрудничество с цел прекратяване на войната в Газа и разрешаване на палестинско-израелския конфликт.

Както е известно, позицията на Саудитска Арабия традиционно е от ключово значение за дипломатическите усилия в Близкия Изток, тъй като Рияд, съвместно с останалите държави от Персийския залив, разполага с възможности за оказване на натиск върху САЩ и Израел. В тази връзка е доста показателно, че в интензивните си контакти с американски официални представители, саудитското ръководство твърди, че не се е отказало от нормализирането на отношенията с Израел, но поставя редица условия, които в общи линии са в руслото на общоарабските искания: "на първо място САЩ следва да наложат прекратяване на войната, да гарантират постъпването на хуманитарна помощ и да се ангажират със справедливото урегулиране на конфликта и създаването на палестинска държава". При това Рияд не уточнява, какви точно трябва да бъдат тези ангажименти, оставяйки пространство за бъдещи конструктивни преговори с Вашингтон.

Заключение

Сред ключовите проблеми на сегашното изостряне на палестинско-израелския конфликт е, че израелският военно-политически елит не само не разполага със стратегия за излизане от ситуацията, но и с реалистична визия относно перспективите за самостоятелно функциониране на тази територия. Израел смята за нужно да съхрани военния си контрол над Газа, но не е заинтересован от проблема за гражданското управление в Сектора. И, ако все пак се чуват предложения, касаещи непосредственото следвоенно управление на Газа, концепции за дългосрочното урегулиране на проблема се предлагат единствено от представителите на експертната общност, които обаче не са отговорни за вземането на политическите решения. Освен това израелското общество не е готово да обсъжда сериозно тези въпроси, тъй като е загрижено най-вече за проблемите на сигурността (което е резултат от продължителната тенденция към ориентация на израелския електорат все по-надясно, допълнително задълбочена в резултат от събитията от 7 октомври 2023). В резултат изострянето на конфликта засега просто илюстрира задънената улица, в която се оказаха опитите за разрешаването на палестинския въпрос и необходимостта да се търсят нови и приемливи за всички ангажирани с проблема играчи пътища за неговото разрешаване.

* Българско геополитическо дружество