Мислител, теоретик и незаменим патриот

Още през 1992 Николай Хайтов запита иронично, дали Генчев е "сбъркана глава, месия или пророк", както е бил наричан в първите години на Прехода.

Павел Попов, в предговора си към сборника "Мисия без месианство", пък обрисува "Феномена Христо Генчев - архитекст, урбанист, политолог, лидер на Съюза на архитектите в България, човек-институция".

Две години по-късно професор Симеон Янев ни съобщи с прискърбие, че гласът на арх. Генчев в българското обществено пространство е "несъзвучен с политическия оркестър на България", а общуването с него е с "един напълно непрагматичен, нереалистичен и не по българските стандарти мислещ човек".

Месия или пророк - сигурно, непрагматичен и нереалистичен (по нашите провинциални стандарти) - може би. Но това е съдба заедно с определенията, които присъствието му поражда по една-единствена причина и тя е, че Христо Генчев се занимава главно, но не единствено, със своята Родина, която той обича и с която диша и живее - дали да прибавя като всички нас?

Архитекст Генчев изгря като звезда на българския небосклон, по-скоро премина като комета след пролетта на 1990. Господ ни е свидетел, макар че сигурно много от нас помнят, какви бяха времената тогава: падането на Тодор Живков (но не и на българския комунизъм!) и на чл.1 от Конституцията Му, преименуването на Партията, двете Луканови правителства, другото - коалиционното на Димитър Попов (За Бога, братя, не купувайте...), Великото народно събрание, новата Конституция, Желю-Президент, Филип Димитров (с малко, но завинаги..) и т.н. и т.н.

Генчев бе вече публикувал четири книги, две от които наградени, по въпросите на градоустройството и транспорта, свързани с неговата специалност, но получи широка известност още с появяването си след 1989 като сериозен и високо ерудиран изследовател на обществено-политическата проблематика.

Той потърси (и намери) мястото на България в сложната матрица на международните отношения, създадена в първите години след промяната от 1989 година с внезапното, неочаквано и пагубно за Родината ни разтуряне/изоставяне/спусната завеса върху стопанско-финансовите ни интереси след изчезването на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) и не по-малко опасното за нашата отбрана отпадане на Варшавския договор.

Оказахме се обградени от страни членки на НАТО, на обединена Европа с лидери САЩ и другите водещи западни сили, буквално довчера наричани смъртни врагове на социалистическия лагер и България и се озовахме самотни и изоставени от дотогавашните съюзници/приятели и дори кръвни братя (слънцето и въздухът...) на СССР. Покрай него (СССР) - разпадащ се и накрая изчезнал пред очите на цялото човечество - нашата страна се намери в състояние на свободно падане, което би трябвало да води неудържимо (?) към пропаст. Все пак не се случи.

Смутеното и до голяма степен неразбиращо случилото/случващото се българско общество намери достоверно и меродавно третиране на националните проблеми именно от архитекта-градоустроител Христо Генчев. Но и точно това общество не го прие като легитимен водач на нацията - на президентските избори през януари 1992 той се яви като кандидат за вицепрезидент заедно със съдията Димитър Попов, министър председател на първото некомунистическо правителство след 1989. България явно не бе готова за своята зрелост.

Появиха се обаче първите значителни творби на Христо Генчев: "Синдром на кукувицата" (1991), "Махалото е на път" (1994), "Стоманената прегръдка" (1995) и "Коридорното мислене" (1998). Макар и с неохота (не от негова страна) той се появи по радио и телевизионни предавания и негови статии понякога се публикуваха по вестници и списания. И това заглъхна с времето - та чак до 2009.

Междувременно той работеше сред българите в чужбина, участваше в международни форуми и политически семинари в Германия, Австрия, България и другаде, основа и ръководи престижния Академичен форум за национална политика и успя да организира финансирането, строителството и реставрацията на средновековната църква "Свети Йоан Предтеча" в Кърджали.

Талантът на Генчев е неоспорим, качествата му на политически анализатор с богата ерудиция са доказани и - едва ли не подчертани с буквалното му и понякога драстично отстраняване от обществения дебат. Което е грешка на съвременния елит и загуба за страната ни, която се нуждае от един независим тълкувател на събитията. Не фактически независим, а софиянец и европеец, който дължи себе си и своите въжделения само и изключително на България.

Като философ на историята, Христо Генчев влиза в Почетната зала на Мислещите Европейци, сред които са Шпенглер, Тойнби, Хосе Ортега-и-Гасет... Българският им еквивалент са малцина от предшествениците му. Той е там, заедно със Стефан Попов (Графа, 1906-1989, виж Der Willw zur Gestalt, 1970 и Българската идея, 1981), Петър Мутафчиев и Тачо Танев.

* Представяне на сборника със статии и интервюта на арх. Генчев "Насилници" (1997-1998),11 декември 2023