22
Пон, Юли
25 Нови статии

Геополитическите аспекти на проекта за независима Гренландия.

брой 3 2024
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Както е известно, през юни 2023 беше публикуван проект за конституция на Гренландия, който се оценява от нейното население, както и от немалко анализатори, като ключова стъпка към постигане на пълната и независимост от Дания.

Допреди десетина години това едва би привлякло вниманието на световната общественост, но войната в Украйна и ескалиращата конфронтация между Русия и Запада рязко повишиха значението на този стратегически разположен остров. Но макар че тенденцията е очевидна, липсва каквато и да било сигурност, кога той ще успее да си извоюва пълен суверенитет, ако това въобще се случи, разбира се.

Ще припомня, че от началото на 1950-те години американските военновъздушни сили използват базата в Туле, на северозападното крайбрежие на Гренландия, Тя е разположена на 1200 километра северно от Полярния кръг и е най-северната военна база на САЩ. Изградено първоначално за бомбардировачите В-52 на американското стратегическо въздушно командване, с течение на годините летището се превърна в ключов елемент на системата за ранно предупреждение на противоракетна отбрана на САЩ. През 2020 базата в Туле беше интегрирана в състава на американските Космически сили. Като един от основателите на НАТО, Дания никога не е поставяла препятствия пред създаването на военни обекти на САЩ в Гренландия, като в някои случаи дори изселваше принудително местните жители оттам. На практика, единственото изискване на датчаните относно базите беше, наред с американското, там да се вее и знамето на Дания.

Ще припомня, че първият сигнал за възможния край на датския контрол над острова прозвуча през 2019, когато президентът на Съединените щати Доналд Тръмп предложи Америка просто да го купи, по същия начин, както през ХІХ век САЩ купуват Аляска от Руската империя (безспорно, изключително изгодна сделка). Предложението на Тръмп обаче получи твърд отказ, при това не само от правителството в Копенхаген. Тогавашния премиер на Гренландия Ким Килсен ясно даде да се разбере, че островът не се продава, добавяйки, че дори да се продаваше, предложението трябва да бъде направено на Гренландия, а не на Дания. Впрочем, датският премиер Мете Фредриксен заяви почти същото, отбелязвайки, че "Гренландия не е датска, а гренландска".

Без значение, дали инициативата на Тръмп е целяла постигане на реална сделка с цел поставяне на този стратегически актив под американски контрол, или просто е била поредния пиар ход на ексцентричния президент на САЩ, тя накара мнозина да погледнат по нов начин на отношенията между Дания и Гренландия.

 

Стратегическото значение на острова

 

Ако предположим, че някой ден гренландците все пак успеят да станат независими, те ще контролират една изключително ценна в стратегическо отношение територия. На пръв поглед, островът, 80% от който е покрит с лед, а населението му е под 60 хиляди души, едва ли е от сериозно икономическо значение. Стратегическото му положение обаче, радикално променя тази представа.

Една независима Гренландия например, със сигурност би привлякла вниманието на китайските инвеститори. Като начинаещ играч в Арктика, Пекин се стреми да сключва сделки в най-различни сфери - от възобновяемите енергийни източници, до наземните станции за спътникова връзка, да не товорим за достъпа до пристаниша и летища. При това членството в НАТО едва ли ще се окаже пречка пред китайските амбиции за интегрирането на тези инвестиции в общото военно планиране на Китай. И макар че подобен сценарий не се разглежда като реалистичен в краткосрочен план, той показва, че въпросът за независимостта излиза далеч отвъд рамките на чисто моралния проблем за правата на сравнително малобройната група жители на острова. Истината е, че той е от голямо значение и за правителството в Копенхаген. Заедно с Гренладия, Дания се превръща в една от най-големите по площ държави в света, освен това островът и гарантира място в преговорите по арктическата проблематика. Без него, тя ще се превърне в малка северноевропейска страна. И дори да продължи да контролира Фарьорския архипелаг, ролята и в Арктина ще намалее драстично.

 

Датските претенции

 

Сред ключовите въпроси, в тази връзка, е доколко Дания има законни основания да претендира за Гренландия. Ако потърсим тези основания в древните скандинавски саги например, може да се окаже, че там те напълно липсват. Както е известно, датските викинги оставят сериозна следа на териториите, подложени през Ранното Средновековие на техните жестоки набези. Сред тях е днешна Великобритания, а пък появата им в земите на съвременна Франция става причина местните монаси да създадат легендарната молитва "Боже, избави ни от гнева на норманите". Сред потомците на датския викингски вожд Роло (846-932) са както Уйлям Завоевателят, който завладява Англия през 1066 след битката при Хейстингс, така и норманските владетели на Южна Италия (1030-1196).

Според скандинавските саги обаче, викингите, които откриват и заселват Гренландия, не идват от Дания, а от Норвегия. През 982 норвежкият викинг Ерик Торвалдсен, известен и като Ерик Рижия, отплува от Исландия на запад, където открива острова, наричайки го "Зелена земя", с надеждата, че така ще може да привлече повече заселници. Именно неговият син Лейф Ериксон открива Америка петстотин години преди Колумб. В средата на ХV век обаче, норвежките заселници изчезват от Гренландия, като причините за това не са съвсем ясни (най-вероятно са били изтребени от настъпващите от запад ескимоси-инуити). Повторното "откриване" на острова се случва през ХVІІІ век, когато един мисионер от Норвегия (по онова време тя е част от Дания) отплува на запад, търсейки потомците на средновековните скандинавски заселници. В Гренландия обаче, той открива само ескимоси. Повторното му откритие привлича известен брой преселници от Дания, което дава повод за обявяването му за датска колония през 1715. Между другото, собствеността на Дания върху острова не се признава от САЩ чак до 1917, когато американците купуват т.нар. Датска Западна Индия (днешните Вирджински острови). Впрочем, признаването на датския контрол над Гренландия от останалите държави също не става бързо и окончателно става факт чак през 1930-те години. Междувременно датските заселници на острова се държат като типични колонизатори, отнасяйки се към местните ексимоси-инуити като към второ качество хора.

 

Политическата трансформация

 

След Втората световна война, в хода на процеса на деколонизация, официалният статут на Гренландия постепенно се трансформира. През 1953 островът се превръща от колония в окръг, а през 1979 получава ограничен суверенитет, включително правото да има собствен парламент. След референдума от 2009 пък, Дания му предостави ограничено самоуправление, с изключение на такива ключови сфери като външната политика и политиката за сигурност, парично-кредитната политика и съдебната система. Новият проект за конституция, който се разработва от шест години насам, засилва очакванията за постигане и на пълна независимост. В същото време обаче, е очевидно, че разводът с Дания няма да се случи много бързо.

Всъщност, борбата на Гренладия за независимост би могла да се разглежда и като едно от заключителните събития в рамките на процеса на демонтиране на европейските колониални империи. Подобно на други такива случаи, и тук на преден план започва да излиза наративът за "колониалното потисничество" в миналото. Истината е, че оплакванията на местните инуити от Дания много напомнят тези на съплеменниците им от Канада. Разликата е, че Гренландия е остров, при това доста отдалечен от метрополията, което прави независимостта по-постижима.

В течение на дълги години принудителното преселване на жители на острова заради военните бази на САЩ подхранваше и без това силните антиамерикански настроения в Гренландия. Така, в един от случаите, 130 инуити бяха изселени от района на поредната военновъздушна база на САЩ и преместени в специално изградено за целта селище, известно като Канаак или "НоваТуле". В тази връзка, през 2003, датският Върховен съд задължи правителството в Копенхаген да изплати компенсация както на племето "туле", като цяло, така и на отделни негови членове, принудени да напуснат родните си места.

Сред най-скандалните примери за "социалните експерименти" на Копенхаген е този от 1950-те години, когато 22 деца инуити са отнети от семействата им и прехвърлени в Дания, за да бъдат възпитавани като датчани. Целта е била да се формира нова интелигенция, "способна да изведе Гренландия от мизерията и изостаналостта". След половин година децата са върнати на острова и са настанени в сгради на Червения кръст, като биват лишени от възможността да говорят на родния си език. След като стават пълнолетни, някои от тях се връщат в Дания, като повечето имат психически проблеми и злоупотребяват с психоактивни вещества. През декември 2020 датското правителство официално се извини за случилото се, но отказа да изплати парични компенсации на пострадалите. Едва след като шестима от оцелелите заведоха дело срещу държавата, управляващите склониха през 2023 да платят на всеки от тях по 37 хиляди долара.

Сред аргументите в полза на независимостта на острова е и съставът на неговото население: 88% от гренландците са потомци на инуитите, или са от смесен произход. В момента те имат двама представители във Фолкетинга (датския парламент). Преди време, една от тях - Аки-Матилда Хег-Дам предизвика скандал, отказвайки да говори на датски по време на поредната парламентарна сесия и обвинявайки Копенхаген, че продължава да се отнася към гренландците като към второ качество граждани.

 

Отношенията с метрополията

 

През май 2021 в Дания беше отбелязана 300-годишнината от мисията на протестанският проповедник Ханс Едеге в Гренландия, осъществена с подкрепата на датския крал. За някои гренландци, тази дата ознаменува края на тяхната автономия и те я разглеждат не като повод за празнуване, а по-скоро като повод за провъзгласяване на пълната независимост на острова от Дания. Истината обаче е, че заради липсата на достатъчно политически и икономически предпоставки, освобождаванет на Гренландия от опеката на Копенхаген може да се окаже прекалено дълъг и труден процес.

Всъщност, само една политическа формация на острова - популистката партия "Напред" (Siumut) на бившия премиер Ханс Еноксен, е убедена, че Гренландия вече е напълно готова да обяви независимостта си. Повечето гренландци, както и мнозинството политици (включително превържениците на независимостта на острова) предпочитат постепенния процес на отделяне от Дания. Това мнение се споделя и от бившия премиер Куупик Клайст от лявата сепаратистка партия "Народна общност" (Inuit Ataqatigiit), по време на чието управление Гренландия постигна самоуправление, през 2009 (тук е мястото да напомня, че в момента островът се управлява от същата партия, а премиер е неговият съпартиец Муте Егеде). Според Клайст, "Макар че в Закона за самоуправлението, датчаните ни дадоха право да поемем 32 суверенни ангажимента, за последните десет години ние на практика сме поели само един - контрола върху използването на гренландските ресурси. Което означава, че мнозина гренландци предпочитат само да говорят за необходимостта от пълна независимост, но не и да правят нещо реално в тази посока". В тази връзка, Клайст се опасява, че бъдещето поколение жители на острова рискуват да си останат в капана на "иждивенския манталитет", т.е. не са склонни да се откажат от датските субсидии.

На свой ред, Ким Килсен (премиер през 2014-2021), също смята, че независимостта е дългосрочна цел. Сред основните причина за сдържаността на местните политици по темата е  именно финансовата зависимост на острова от Дания. Ето защо Килсен смята укрепването на икономиката и последващото намаляване на зависимостта от Копенхаген за основна задача. Показателно е обаче, че през 2020 той отстъпи ръководството на своята партия "Напред" на доста по-радикално настроения Ерик Дженсен.

Истината е, че постигането на независима гренландска държава няма да е никак лесно. В тази връзка ще припомня, че в района на Арктика националните граници разделят транснационални райони, където живее едно и също или родствено коренно население. Така например, т.нар. Полярен съвет на инуитите представлява етнически групи, обитаващи, американския щат Аляска, Канада, Гренландия и дори руската област Чукотка. Вече споменах, че близо 90% от почти 60-хилядното население на Гренландия са инуити. Което означава, че самоуправляващият се остров е част от трансаницоналната инуитска общност. В същото време Гренландия се стреми да се превърне в държава, в традиционния смисъл на това понятие, т.е. да разполага с пълен суверенитет, включително в сферата на външната политика. Последното е от голямо значение за Нуук (гренландската столица), защото повишаването на международния статут дава възможност за привличане на чуждестранни инвестиции. В момента Копенхаген е принуден да се съобразява с тази двойнствена позиция, като в същото време се стреми да влияе върху процеса на отделяне на острова, забавяйки го максимално. Затова много неща ще зависят от това, дали двете страни ще съумеят да разрешат този своеобразен "конфликт на интереси" и как точно ще го направят.

 

Инфраструктурата и външната политика

 

През 2018 тогавашният датски премиер (а днес външен министър) Ларс Расмусен лично посети гренландската столица Нуук за да представи финансовия пакет за разширяване на летището в града, както и на това в Илулисат, и оказването на друга подкрепа за местната икономика. По този начин той разчиташе да реши едновременно два проблема -да предостави на Гренландия необходимото и финансиране за реализация на въпросните проекти и да успокои Вашингтон, опасяващ се, че евентуален ръст на китайските инвестиции в икономиката на острова може да го направи прекалено зависим от Пекин.

Тук е мястото да напомня, че в Гренландия няма железопътна мрежа, шосетата са малко и има само едно функциониращо летище, способно да приема големи самолети от Азия, Европа и Северна Америка - това в Кангерлусуак. Вместо да възстановят повредите по пистата му, породени от топенето на ледовете, гренландските власти решиха да разширят пистите на две регионални летища (едното в близост до Нуук, а другото - в туристическата зона Илулисат), които през 2023 започнаха да приемат и международни полети. Планира се и превръщането на хеликоптерната площадка в Какорток (Южна Гренландия) в пълноценно регионално летище.

В тази връзка, се очертава интересен парадокс. От една страна, изграждането на въпросните летища е важна стъпка за ускоряване икономическото развитие на острова, което пък е предварително условие той да стане независим. От друга - това е знак за очертаваща се зависимост от Китай, а от трета - символ на сътрудничеството със САЩ във военната сфера. Макар че Копенхаген иска Гренландия да си остане част от Дания, той е принуден да финансира проекти, които на практика я водят към независимост. Отказът да го стори, би лишил Дания от подкрепата на гренландците и, в крайна сметка, от геополическия и статут на арктическа държава.

Тези проблеми излизат далеч извън рамките на простото прокарване и развитие на отделните елементи на хипотетичната бъдеща гренландска държавност. Дания е изправена пред необходимостта да намери начин да реши сообствената си дилема на сигурността, която изглежда неразрешима: тя не може сама да запази суверенитета си над острова, но ако отстъпи ефективния контрол над него на САЩ, това би означавало автоматично да се откаже и от статута си на арктическа държава. Което изглежда абсолютно неприемливо за нея в момент, когато нараства съперничеството между големите играчи в региона, а ситуацията в сферата на сигурността се влошава.

Както всички големи инфраструктурни проекти, тези за новите летища се контролират от регионалното правителство, което контролира и повечето аспекти на политическия и икономически живот на острона, в съответствие със Закона за самоуправлението на Гренландия от 2009. Както вече споменах, Копенхаген запазва контрол само над външната политика и политиката за сигурност, затова се опитва да наложи тезата, че всички тези проекти са  пряко свързани със сигурността. В тази връзка, сериозна тревога в Дания породи появата, преди няколко години, на китайската строителна корпорация China Communications Construction Company Limited (СССС) в списъка на възможните изпълнители на проектите за новите летища. И тъй като СССС е активен учатник в реализацията на суперпроекта "Един пояс, един път" (ЕПЕП), с чиято помощ Пекин се стреми да разшири глобалното си влияние, в Копенхаген решиха, че евентуално китайско участие би застрашило сътрудничеството със САЩ в сферата на отбраната и направиха всичко възможно да го провалят (в крайна сметка, СССС се отказа от участие в проекта). Преди това пък, през 2016, след намесата на Вашингтн, датчаните блокираха и опита на китайската компания General Nice Group да придобие някогашната американска военноморска база в Грьонендал (Кангилингуите).

За разлика от датското правителство обаче, властите в Гренландия разглеждат летищата само като инфраструктурни обекти, а не като такива, касаещи сигурността. Както вече споменах, диверсификацията на икономиката и инвестициите са жизненоважни за да може островът да стане независим. И макар че според споразумението за автономия, Нуук има пълното право да се разпорежда с островната инфраструктура, засега не може да си позволи да го реализира на практика. Дания попълва почти половината от държавия бюджет, отпускайки на Гренландия годишна субсидия от 500 млн. евро, на което ще бъде сложен край, ако островът стане независим. При това липсват реални перспективи това да бъде компенсирано от приходите от риболова, който формира почти 95% от гренландския износ, или пък от туризма, който просто запълва дефицита в бюджета на острова. Това би могло да стане само благодарение на рязкото повишаване на добива на ресурси. Запасите на Гренландия от редкоземни елементи, които са от жизненоважно значение за редица високотехнологични отрасли, са достатъчни да покриванета на сегашното глобално търсене за период от 150 години. Освен това на острова има находища на метални руди и енергоносители.

Макар че външните инвестиции са жизненоважни за бъдещата независимост, Нуук се стреми да избегне прекалената зависимост от чуждестранните компании. В тази връзка, стратегията на Гренландия е насочена към подобряване на условията за рудодобните компании на острова, но при максимално повишаване на социално-икономическите ползи за населението.

Очаква се, че с нарастването на притока на туристи и инвеститори в резултат от реализацията на споменатите по-горе инфраструктурни проекти, генерираните от тях приходи и капитали, могат да помогнат за по-бързото постигане на пълна независимост. Истината обаче, че това ще изисква преодоляването на множество препятствия. Така например, макар че добивът на ресурси се контролира от правителството на Гренландия, този на уран например, има последици за цялото Кралство Дания. Урановият добив, както и китайските инвестиции, поставят фундаменталния въпрос, какво означава понятието "сигурност" в Дания и за Дания, т.е. пряко касае "остатъчните права" на Копенхаген. Датчаните се намират в доста сложна ситуация, тъй като им се налага да балансират в отношенията с тяхната бивша колония и да се опитат да ги стабилизират, макар че те вече са исторически обременени и се усложняват още повече във връзка с въпроса за независимостта, особено в контекста на ескалиращото съперничество между големите държави заради все по-противоречивите им интереси.

 

Гренландия в контекста на глобалното американско-китайско съперничество

 

Сравнително доскоро Нуук активно поощряваше китайското присъствие в Гренландия. Предищните двама премиери на страната . Алека Хамонд (2013-2014) и Ким Килсен (2014-2021) се опитваха да привлекат чуждестранни капитали в рудодобивната промишленост на острова, докато опозицията изразяваше известни съмнения относно ползата от тях, а що се отнася до добива на уран - открито се обявяваше против. През 2017 Ким Килсен дори осъществи официално посещение в Китай за да проучи възможностите за инвестиции. Истината обаче е, че Пекин се интересува от Гренландия не само по икономически, но и по стратегически причини. Китайците разглеждат острова като потенциален хъб в рамките на своя суперпроект ЕПЕП. Така, в публикуван преди няколко години доклад на китайски експерти относно значението на Арктика, се посочва възможността "малката и слаба гренландска нация да се превърне в най-важното звено от реализацията на Полярния път на коприната". Опитвайки се избегне този сценарий, тогавашният американски държавен секретар Майк Помпео, обвини Китай, че действията му в Индо-Тихоокеанския регион са довели до това редица държави, участващи в ЕПЕП, да се окажат в "капана на дълговете и корупцията". Истината обаче, че засега Китай не реализира подобна стратегия в Арктика.

Вече споменах, че Гренландия разполага с големи запаси от редкоземни елементи. Както е известно, в тази сфера Китай тотално доминира на световния пазар с дял от над 80%, освен това на практика контролира цялата верига на доставките им, което говори за огромната зависимост на Запада от китайското производство. В момента САЩ внасят по-голямата част от необходимите им редкоземни елементи именно от Китай. Глобалното търсене на тези метали непрекъснато нараства, тъй като те са необходими за такива челни технологии, като двигателите на електромобилите, високоенергийните магнити, както и за мрежовите приложения на "Индустрията 4.0" (т.нар. "умни заводи"). А, както е известно, всички тези технологи имат и военно приложение, което ги прави критично важни за функционирането на съвременните мрежови въоръжени сили.

Смята се, че основните запаси от редкоземни елементи се намират в зоната на Кринглерне и Кванефелд, в Южна Гренландия. Преди време австралийската компания Greenland Minerals and Energy (GME), дял в която има китайската Shenghe Resources, заяви намерение да добива там уран. Подписаното през 2019 споразумение между Shenghe Resources и Китайската национална ядрена корпорация (CNNC) обаче, провокира протестите на опозиционната (в онзи момент) гренландска партия "Народна общност" (Inuit Ataqatigiit), във връзка с последиците от това за околната среда и интересите на Китай. В крайна сметка, след като "Народна общност" пое властта през 2021, две години по-късно тя окончателно анулира споразумението, което накара австралийската компания да започне съдебно дело срещу Гренландия. Тук е мястото да спомена, че китайската General Nice Group държи правата за експлоатация на мините Исуа в Западна Гренландия, както и на цинковия рудник в Цитронен фиорд, в най-северната част на острова (където работи австралийската компания Ironbark, като за известно време неин партньор беше китайската China Nonferrous Metal, но след изострянето на отношенията между Пекин и Вашингтон, австралийците се преориентираха към сътрудничество със САЩ).

Именно богатите ресурси и стратегическото разположение на острова са причина САЩ неколкократно да предлагат официално на Дания да купят от нея Гренландия: през 1867, 1946-47 и пред 1960-те години (т.е. идеята на Тръмп не беше нещо съвсем ново). Освен толемите запаси от редкоземни метали, стратегическото значение на Гренландия нараства и в резултат от успехите на Русия в сферите на ракетните въоръжения и най-вече на свръхзвукови оръжия.

Гренландия и, в частност, военовъздушната база Туле наистина са изключително важни за Съединените щати. От геостратегическа гледна точка, островът е своеобразно продължение на Северна Америка. При това значението на разположението му в Северния Ледовит океан за Вашингтон допълнително нараства на фона на все по-открития стремеж на Гренландия към независимост и китайските опити за проникване в нейната икономика. Освен това, почти всички разузнавателни полети на руските ВВС над Северния Атлантически океан се осъществяват през Гренландия или в близост до нея, тъй като островът е разположен по най-късия маршрут за полети от руския Западен военен окръг до Източното крайбрежие на САЩ (същото врочем се отнася и за руските ракети). Сред военните обекти в базата Туле са най-големите и най-северно разположени американски системи за ранно предупреждаване за евентуална атаки с балистични ракети, част от глобалната спътникова система за управление, както и най-северното дълбоководно пристанише на САЩ. Освен това Гренландия е в западния край на т.нар. "коридор GIUK" - тесният проток между Гренландия, Исландия и най-северната част на Обединеното кралство, през който корабите и подводниците на руския Северен флот трябва да преминат за да влязат в Атлантическия океан. Най-важната гражданска и военна морска инфраструктура (подводните кабели) се намира южно от GIUK Gap и Лабрадорско море.

Ще припомня, че през 2017 тогавашният външен министър на Гренландия Витус Куяукитсок поиска да бъде ревизирано споразумението, предоставящо на Вашингтон пълен контрол над военновъздушната база Туле (Питуфик), тъй като според него, е крайно време Гренландия да си върне "автономията в сферата на сигурността" (макар че всъшност тя никога не е имала такава). В крайна сметка, в края на 2020, САЩ, Дания и Гренландия постигнаха споразумение, според което "сигурността и просперитета на трите страни ще продължи да зависи от стабилното трансатлантическо сътрудничество, в чиито рамки базата Туле е от ключово значение". Освен икономическите ползи (от началото на 2024 поддръжката на базата се осъществява от гренландски компании), споразумението е от важно значение за Нуук, тъй като в него Гренландия се разглежда като пълноправен външнополитически играч.

От 2020, след почти седемдесетгодишно прекъсване, САЩ отново имат дипломатическо представителство в Нуук, освен това предложиха финансов пакет на стойност 12,1 млн. долара за развитие на ресурсите на острова, туризма и образованието (макар че по-голямата част е предназначена за заплащане на консултантските услуги на американски фирми).

Периодичните предложения на Вашингтон за покупката на Гренландия не срещат сериозна подкрепа и дори се разглеждат като опит за ерозиране на датско-гренландските отношения, а не като искрено желание да се помогне на жителите на острова. В краййна сметка обаче, последното предложение на Тръмп в тази посока поне накара датския парламент да се замисли, как би могъл да гарантира по-добро бъдеще за Гренландия в рамките на Кралство Дания.

 

Последиците от климатичните проблеми за Гренландия

 

Както е известно, топенето на ледовете в полярните морета, само по себе си, води до множество глобални последици. Особено драматични обаче ще са последиците от разтапянето на ледената покривка, покриваща около 80% от повърхността на Гренландия. Дебелината и в отделни места достига три километра и представлява един от най-големите резервоари на питейна вода. През периода 2002-2016 островът губеше средно по 280 млрд. тона лед годишно, а оттогава насам скоростта на процеса е нараснала четирикратно. В момента топенето на ледената покривка на Гренландия е от най-голямо значение за глобалното повишаване на морското ниво. Междувременно, през 2020 бяха изнесени данни, че то се ускорява.

Според проучване, проведено през 2019, 92% от жителите на острова смятат, промяната на климата за реален проббем, а 76% твърдят, че усещат последиците от нея в ежедневието си. Три четвърти от гренландските семейства посочват, че се препитават с лов, като над половината се опасяват, че климатичните промени ще поставят под въпрос препитанието им, впрочем също толкова са убедени, че риболовът също ще пострада. Част от инуитите не крият страха, който изпитват, сблъсквайки се почти ежедневно със загубата на естествената си среда на обитаване. В този смисъл, увреждането на околната среда в резултат от промените в климата води до своеобразна културна катастрофа, тъй като запазването и дългосрочната защита на живите ресурси, от които винаги е зависел животът в Арктика, са заложени в основата на културата на инуитите.

В същото време, изглежда парадоксално, че докато някои се опасяват, други дори приветстват последиците от глобалното затопляне. Бившият министър на промишлеността Дженс Ерик Киркегаард например твърди, че "колкото по-бързо се топят ледниците, толкова по-голямо внимание светът отделя на страната ни". Според него, островът има полза от екологичните промени, тъй като те улесняват привличането на външни инвестиции. Рибата (особено камбалата и треската) съзрява по-бързо в топлите води, а вегетационният период в южната част на острова вече трае по-дълго, което намалява нуждата от внос на фураж за овцете. Тоест, глобалното затопляне вече води до осезаеми промени, макар че вероятно ще са необходими десетилетия преди Гренландия наистина да стане "зелената земя", за която са мечтали открилите я преди повече от хиляда години викинги.

На този фон ориентацията на острова към стратегията на "зеления растеж" би могла да способства за развитието на екологично устойчиви сектори на местната икономика. Така, преди няколко години, тогавашният министър на труда и околната среда Джес Свейн лансира идеята водата от топящите си гренландски ледници да се изнася в чужбина. Освен това тя може да се използва за производството на чиста електроенергия за енергоемките изчислителни центрове. Както посочи още през 2015 Европейската комисия, арктическият климат прави Крайния Север, като цяло, идеалното място за развитие на иновационните технологии и услуги: "Суровите климатични условия и крехката околна среда изискват специални технологии и ноу-хау, отговарящи на високите екологични стандарти. Възможностите на "зелената икономика", като устойчивите системи, разчитащи на няколко източника на енергия, екотуризма и производството на хранителни продукти с ниски нива на вредни емисии, могат да бъдат разширени". В тази връзка ЕК подкрепя търсенето на устойчиви икономически алтернативи, акцентирайки върху такива сектори на "синята икономика", като аквакултурата, риболова, морските възобновяеми енергийни източници, морският туризъм и морските биотехнологии. Енергетиката би могла да се превърна във важен фактор за растежа в Гренландия (както, впрочем, и в Исландия), което се потвърждава от успешното развитие на геотермалната и водна енергетика в глобален план. Очаква се, че посещенията на круизни кораби също ще способства за растежа на местната икономика, но както посочват от Асоциацията на арктическите експедиционни круизни оператори (AECO), "те следва максимално да се съобразяват с крехката природна среда, местната култура и опазването на културните паметници".

Що се отнася до правителството на Гренландия, стремежът му е инвестициите и туризмът да способстват за развитието на острова, без значение откъде идват средствата - от Китай, САЩ или Канада, важното е те да гарантират повече работни места. Според управляващите, една бъдеща независима Гренландия ще си остане член на НАТО, т.е. няма да последва примера на държави като Джибути например, на чиято територия са разположени цели 11 чуждестранни военни обекти, включително бази на конкуриращи се държави, като Китай, САЩ, Франция, Италия и Япония.

 

Последиците от евентуалната независимост в сферата на сигурността

 

Днес Гренландия, както и Фарьорските острови (където се очертават сходни тенденции), все още са част от Дания. И двете обаче вече се ползват с широка автономия и сами са избрали да останат извън пределите на ЕС. Макар че не могат да провеждат абсолютно самостоятелна външна политика и политика за сигурност, те имат право да поддържат собствени международни контакти при условие, че не противоречат на официалния курс на Копенхаген. Истината е, че всяко ново правителство на Гренландия се стреми да разшири автономията на острова и действа по-енергично от предшествениците си в тази посока - например, като си извоюва повече пълномощияа от Дания, включително по отношение на ветеринарния контрил, имиграцията, корабоплаването и, най-вече, по-голяма самостоятелност във външнополитическата сфера.

Дори ако някой ден стане суверенна държава, Гренландия със сигурност ще продължи да си сътрудчи тясно с Копенхаген по въпросите на отбраната, външната и финансовата политика. Самата Дания е силно заинтересована от това, защото островът е "ключът" за достъпа и до Арктика с нейните огромни ресурси: полезни изкопаеми, рибни пасажи, петрол и газ, без да споменавам международното признание и външнополитическия статус. Само че, за да си гарантират всичко това, на датчаните ще се наложи да инвестират повече в отбраната и защитата на своите права, включително и най-вече по отношение на Гренландия.

С топенето но полярните ледове в Арктика, корабоплаването в региона демонстрира постоянен ръст. От 2006 насам нараства и броят на корабите, които навлизат в контролираните от Дания води, без да спазват обичайните изисквания. През август 2017 например, без каквото и да било предупреждение, край гренландската столица Нуук се появи китайският ледоразбивач "Сюе Лон". Което поставя въпроса за гарантиране на сигурността на фона на повишената морска активност в региона.

Кралските военноморски сили на Дания, които разполагат с три ледоразбивача, осигуряват бреговата охрана на Гренландия. В момента за целта се използват един самолет, четири хеликоптера и четири кораба (както и прословутите патрули с кучешки впрягове "Сириус", които официално се водят като елитно датско военноморско подразделение), охраняващи брегова линия с дължина 44 хил. км. Впрочем, с тези ресурси и персонал, те следва също да защитават суверенитета на Кралство Дания, да контролират риболова, да осигуряват морски услуги, да превозват пациенти и да осъществяват различни социални услуги, без да забравяме издирвателно-спасителните мисии (SAR), които са изключително необходими в Арктика.

От 2019 (когато отпусна за целта 1,5 млрд. крони, т.е. над 200 млн. евро) насам Дания постоянно увеличава военните си разходи в Гренландия. И тъй като няма собствени спътници, страната ползва услугите на Европейската агенция за морска безопасност (EMSA). Но макар че данните на EMSA позволяват, например, да бъдат откривани петролни разливи, те не дават възможност да се определи местонахождението на кораби или подводници, ако последните са решили да прикрият присъствието си.

В същото време, нарастването на руската военна активност в региона, даде повод на няколко западни държави да разширят демонстративно присъствието си с цел да подкрепят северните страни членки на НАТО. Така, през 2020 американският военен кораб "Томас Хаднър" стана първия разрушител от клас "Арли Бърк", който влезе в дълбокия фиорд край гренландската столица Нуук, докато по същото време датски и френски военни кораби осъществиха съвместни учения край западното крабржение на Гренландия. По-късно Дания проведе съвместни маневри в Баренцово море със САЩ, Великобритания и Норвегия. През октомври 2020 пък влезе в сила споразумението за оперативна координация между Обединеното командване на военноморския флот на НАТО (MARCOM) и Датското обединено арктическо командване (JACО) в района на Гренландия, което предвижда размяна на оперативни данни и разширяване на сътрудничеството. Както е извество JACO беше създадено през 2012 и представлява свързващото звено между датските въоръжени сили и властите в Гренландия, а щабът му се намира в Нуук.

В момента на Дания се налага да поддържа деликатния баланс между собствените си оскъдни военни ресурси (които на практика са почти изчерпани в резултат от мащабната военна подкрепа на Копенхаген за Украйна, включително решението да и предостави цялата датска артилерия) и всеобхватната подкрепа, предлагана от съюзниците и. Очевидно е, че една независима Гренландия няма да е в състояние да гарантира сама сигурността си. В това отношение Копенхаген разчита на подкрепата на Вашингтон, но в същото време се стреми да избегне впечатлението, че датската политика се определя от позицията на САЩ. Проблемът допълнително се задълбочи след предложението на Тръмп, тъй като - както посочва датският експерт Мартин Бреум, идеята му представляваше "абсолютно радикален разрив" със статуквото, установено след 1945. Според Бреум: "за малките държави не е никак лесно да осъзнаят, че глобалната свръхдържава може драстично да променя вече формиралите се и утвърдени отношения".

Възможните сценарии

Без съмнение, продължаването на движението на острова към постигане на пълна независимост е най-вероятният сценарий за бъдещето и, макар че остава неясно, колко далеч ще стигне Гренландия по този път и колко бързо ше стане това. Въпреки очевидноте нежелание на Копенхаген да се раздели с Гренландия, ескалиращите очаквания на местното население правят практически невъзможно запазването на статуквото, затова сегашният конституционен процес неизбежно ще доведе до сериозна промяна в модела на управление на острова.

Не е ясно обаче, дали тове ще означава пълната му независимост. Истината е, че за Гренландия ще бъде много трудно да поеме пълната отговорност за онези сфери на политиката, които досега са прерогатив на правителството в Копенхаген, както и да се откаже от годишната субсидия от над 500 милиона долара.

Ето защо можем да очакваме, че преговорите по въпроса ще се проточат, пораждайки нарастващо недоволство сред гренландците и нарастваща тревоге сред външните играчи. Западните държави, в частност, се безпокоят от възможността обявяването на независимост да позволи на държави като Китай и Русия да се включат в експлоатацията на минералните богатства на острова. САЩ пък са загрижени във връзка с опасността съществуващите антиамерикански настроения сред населението да поставят под въпрос ключовата роля на Гренландия в НАТО.

Показателно в това отношение е, че през април 2023 американската военновъздушна база Туле беше преименувана на Питуфик (както се е наричало селището, което местните жители е трябвало да напуснат за да освободят място за американската база), което навява неприятни спомени на гренландците. И макар че руската инвазия в Украйна до известна степен смекчи антиамериканските настроения на острова, спомените за репресиите в миналото не са изчезнали и могат отново да провокират протести.

От друга страна, евентуалното усилване на контрола на гренландците върху съдебната система и икономическата политика, може да разкрие възможности за преки китайски инвестиции и дори за покана към Гренландия да се присъедини към инициативата на Пекин "Един пояс, един път" (каквато получи Исландия през 2018). Което би могло да превърне острова в поредната зона на сблъсък между Китай и САЩ. И макар че вероятността от подобно развитие не е голяма, евентуалното присъединяване на Гренландия към ЕПЕП би имало знаков характер.

 

Заключение

 

Изглежда че в обозримо бъдеще Гренландия ще си остане - под една или друга форма - в съюз с Дания. Тук е мястото да припомня, че една от причините Копенхаген да подкрепи предоставянето на статут на наблюдатели в Арктическия съвет на азиатските държави Китай, Япония и Южна Корея, беше да се осигурят инвеститори за Гренландя и Фарьорските острови. На свой ред, това подобрява отношенията му с двете автономни територии и отслабва центробежните сили в тях. Тези действия обаче са от второстепенно значение по отношение на основната цел на датската външна политика: по никакъв начин да не се допусне влошаване на отношенията със САЩ и с брюкселските бюрократи, както и да не бъде ерозирана привилегированата позиция на Дания в Арктика. Последното тристранно споразумение относно американската база в Туле (която от 2020 премина към Космическите войски на САЩ) отговаря на тези интереси.

Наред с амбициите на Китай, който се обяви за "почти арктическа държава" и доминиращата в Арктика Русия, проблемите пред Дания са свързани с възраждането на интереса на САЩ към Гренландия. В тази връзка Копенхатен е изправен пред предизвикателството да балансира конфликтните вътрешни интереси и - без оглед на разбираемия за датчаните стремеж на автономните им територии към пълна независимост - да защити интересите си в сферите на външната политика и сигурността.

Нарастващият американски интерес (включително инициативата на Тръмп) към Гренландия повишава цената за продължаването на сътрудничеството между САЩ и Дания в сферата на сигурността. В същото време обаче, успешно постигнатото споразумение за базата Туле показва, че една бъдеща независима Гренландия би могла да продължи и дори да задълбочи военното сътрудничество със САЩ без това да означава, че американците (или Канада) задължително ще изместят Дания като основен гарант за сигурността на острова. Тоест, ситуацията в момента изглежда доста добра за плановете на гренландските власти, тъй като интерес към острова демонстрират най-различни влиятелни външни играчи. Сегашният премиер Муте Егеде, който пое поста през 2022, също се стреми да приближи постигането на независимостта, залагайки именно на тези интереси. На свой ред, Дания би искала да ограничи центробежните сили и затова е склонна на нови отстъпки към правителството в Нуук, което пък ще позволи на Гренландия да разшири още повече автономията си, макар че вероятно ще остане още известно време в състава на датското кралство. На свой ред, в Копенхаген са наясно, че мястото на Дания в Арктика зависи именно от Гренландия и свързаните с това интереси на големите външни играчи. Тоест, по-нататъшното движение на острова към постигане на пълна независимост ще има сериозни последици за външната политика и политиката за сигурност на Дания. В крайна сметко обаче, решението за това ше бъде взето не в Копенхаген, а в Нуук.

 

* Българско геополитическо дружество

 

Поръчай онлайн бр.3 2024