25
Вт, Юни
7 Нови статии

Роберт СТЮКЕРС: Истинската цел на войната в Украйна е контролът над северните региони

брой 6 2023
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Белгийският геополитик Роберт Стюкерс е роден през 1956 в Юкел. През 1981 звършва немска и английска филология в Брюкселския свободен университет. От 1983 до 2003 ръководи преводаческо бюро в белгийската столица, а през 2003-2021 е преподавател в различни учебни заведения.

Смята се за един от най-известните представители на европейските т.нар. "нови десни", чиито идеолог е френският академик Ален Дьо Беноа. През 1983-1993 Стюкерс е част от ръководената от Дьо Беноа Група за изследване на европейската цивилизация (GRECE). През 80-те и 90-те години издава емблематичните за европейската "нова десница" списания Orientations  и Vouloir, а до 2002 и списанието Nouvelles de Synergies européennes. Самият Стюкерс се определя като "метаполитолог", а като геополитик се придържа към своеобразен вариант на евразийството, който обаче е различен от този на руските "неоевразийци" (друг виден негов представител е френският философ от румънски произход Жан Парвулеску - 1929-2010). Привърженик на формирането на "континентална ос Париж-Берлин-Москва". Стюкерс е автор на повече от десет книги, като сред най-популярните са "Европейската инициатива: геополитически есета", "Визия за Европа" и "От Европа към Евразия".

 

- Г-н Стюкерс, как войната в Украйна промени глобалния силов баланс?

- Геополитическите експерти определят Украйна като "транзитен регион" (gateway region) през който се осъществява обмен на материални и културни ценности между цивилизациите. Това е ключова зона по маршрута от Атлантика, Лисабон и Кадис към Волга и Каспийско море и оттам към Казахстан и Китай.

През древността Крим е част от гръцката цивилизация, чието ядро е в зоната на Егейско море. По-късно там се намират италианските пристанища, търгуващи с Евразия. Руската императрица Екатерина ІІ пък е искала да превърне Крим в средоточие на нова цивилизация, обединяваща елини, славяни и германци.

Русия разглежда Азовско море като "врата" към Средиземноморието (гръцкото и египетското) и достъп,  извън пределите на речните басейни на Дон и Волга, до Понтийския регион, който е отворен за по-екуменичните орбити на Юга и Запада.

Територията, включваща Украйна, Крим, Кубан и черноморското крайбрежие от Новоросийск до Сухуми, в Абхазия, би могла да се превърне в зона на плодотворно сътрудничество между съседните ареали на руската, дунавската (Румъния и България) и кавказката цивилизации, турско-анадолския свят, териториите населени с кюрди, каспийските държави и каспийското крайбрежие на Иран. Тези зона са разположени в периферията на т.нар. "Хартленд" (континенталната североизточна част от Евразия, чиито граници се определят по различен начин от геополитиците).

На един, провел се наскоро, семинар в Ардените, посочих, че целта на англосаксонските "таласокрации" е да не допуснат подобно сближаване в периферната зона на Хартленда (в конкретния случай, на Русия). Според британските и американските геополитици, тези периферни територии (които Никълъс Спайкман определя като "Римленд"), с техните топли морски крайбрежия, не трябва да поддържат тесни връзки със "средната земя" (т.е. с Хартленда), разполагаща с изключително ценни ресурси. По същия начин, навремето вътрешните райони извън пределите на древната Таврида (Крим) са осигурявали пшеница и дървен материал на гръцката цивилизация.

В дългосрочна перспектива, упоритият отказ да бъде призната естествената синергия между Хартленда и Римленда е интегрална част от геополитиката на периферните островни региони, като Британската империя през ХІХ век, или "острова на мира", т.е. САЩ - днес. Междувременно, таласокрациите си гарантират правото на свободно движение в морските простори. Естественият отговор на "сушата" (т.е. на континенталните сили) е стремежът за свободни комуникации посредством железопътни линии, канали и свободно речно корабоплаване.

Новата хибридна война, започнала още по време на т.нар. "майдан" в Киев през 2014 (с предшестващия го прецедент, през 2004) и достигнала кулминацията си с войната в Украйна, цели най-вече блокирането на сухопътните комуникации или поне забавянето на трафика по тях и създаване на прегради в най-важните стратегически точки на взаимодействие и най-вече в регионите, имащи излаз на море.

Измежду периферните региони на Русия ще спомена само Арктика, както и икономическия транспортен коридор "Север-Юг". Арктика е част от ойкумена, включващ също Северно море, Балтика и Бяло море. На Запад обикновено възприемат това пространство като част от териториите, контролирани някога от т.нар. Ханзейски съюз (обширен политически и икономически алианс на свободните търговски градове в Северозападна Европа, възникнал в средата на ХІІ век).

Моряците от европейските държави традиционно се стремят да търгуват именно през арктическите пристанища - първо с Новгород, а след това с Московското царство. Тоест, Украйна е просто предлог за да може "дълбоката държава" на англосферата да постави тези региони под пълен контрол.

На практика, решението на Швеция и Финландия да влязат в НАТО превръща Балтика в своеобразно "Северно Средиземноморие", поставено под пълната опека на Вашингтон. В региона на Балтика вече няма неутрални държави. Освен Германия, Полша (най-голямата държава в региона) също се подчинява доброволно на САЩ и в момента вече е най-милитаризираната държава на континента.

Взривяването на германско-руските газопроводи "Северен поток", вкара Германия, която е най-развитата индустриална държава в Централна Европа, в икономическа криза. Показателно е, че почти веднага след това Байдън лансира прословутия закон за намаляване на инфлацията (IRA), позволяващ на големите евроепейски, и най-вече германски, компании да мигрират в САЩ, където цените на енергоносителите остават ниски.

Volkswagen например, вече стартира пребазирането си в САЩ. На фона на хаотичното управление на имиграцията в Германия от 2015 (при Меркел) насам, социалния спад и незначителните резултати от т.нар. реформи за държавно подпомагане Hartz І-IV, динамичният център на Европа е обречен да се разпадне. Което, между другото, винаги е било военна цел на англосферата.

Както е известно, по време на Втората световна война, САЩ доставят в Мурманск и Архангелск, по т.нар. Северноатлантически морски път, военно оборудване за сражаващия се с нацистка Германия Съветски съюз. Оттам техниката се насочва към фронта: по каналите от Бяло море до Онежкото и Ладожко езера, а след това навътре в страната, по река Волга. Оборудването от Британска Индия пък се прехвърля през Индийския океан, трансиранската жп линия, Каспийско море и Волга. Победата на Съветите при Сталинград гарантира сигурността на тези маршрути.

И днес транзитът през Арктика и Индийския океан продължава да е необходим за сигурността на света. Съществува проект за неговото възраждане и укрепване - т.нар. Международен транспортен коридор "Север-Юг". В тази връзка, потенциалните нови вълнения в зоната на Кавказ или пък опитите за дестабилизиране на Иран с помощта на т.нар. "цветни революции" са част от стратегията за саботиране на "мултиполярните" проекти за гарантиране свободното ползване на наличните ресурси.

Плътното интегриране на балтийските държави в НАТО, както и прекъсването на "Северен поток" са част от същия проект, предвиждащ блокиране на украинския транзитен потенциал, за който споменах в началото. Стремежът на Запада да измести базите на НАТО чак до Донбас цели да застраши зоната в устието на река Дон, която е свързана с Волга, чрез плавателния канал "Ленин", както и с Каспийско море и коридора "Север-Юг".

В тази връзка ще припомня, че през 2011 белгийското правителство и управата на пристанище Антверпен искаха да свържат този фламандски порт с Китай. В реализацията на проекта се включи швейцарската жп компания HUPAC Intermodal. За целта се проведоха преговори на високо равнише между Белгия и Китай, с участие на представители на Германия, Русия и Украйна. В рамките на този евразийски проект, Украйна можеше пълноценно да изиграе ролята си на транзитен регион (или "регион-шлюз"). Предимството за европейците пък беше, че новият маршрут съкращава времето за транспорт на стоките два пъти, в сравнение с този по море и, в същото време, осигурява връзка с два ключови региона: Западна Африка и Латинска Америка. Тоест, ние (имам предвид Белгия) можехме да се превърнем в хъб за търговията между евразийските държави, Пиренейския полуостров и Северна Африка. Лично аз съм убеден, че трябва да положим усилия за възраждането на тези проекти и да се противопоставим на опитите за прекъсване на всички връзки между Европа и Русия.

- Защо Брюксел продължава да подкрепя политиката на Байдън в Украйна, въпреки икономическите негативи и факта, че Европа се лишава от голяма част от въоръжението си, предоставяйки го на Киев?

- Истината е, че "еврокрацията" в Брюксел и Страсбурт е напълно подчинена на Вашингтон. От времето, когато Жак Ширак, Герхард Шрьодер и Владимир Путин направиха плах опит да формират стратегическа ос "Париж-Берлин-Москва, по време на англо-американската инвазия в Ирак през 2003, американските служби успешно съумяха да заменят традиционните европейски елити със забавни персонажи, като Никола Саркози например, прокарващи политиката и интересите на САЩ. Ще припомня, че веднага щом Ширак изчезна от френския политически хоризонт, Саркози побърза да върне страната си в лоното на НАТО.

Днешният френски президент Еманюел Макрон е типичния представител на младите глобални лидери, финансирани от международната консултантска агенция McKinsey. Той е в състояние да прокарва проамериканска политика както в Украйна, така и в други държави, тъй като успя да се освободи от всички остатъци от автономната френска дипломация, съхранили се от времето на Ширак.

В Германия Шрьодер беше изтласкан в периферията, а участието му в реализацията на „Северен поток” го направи жертва на заговор в собствената му социалистическа партия. Най-проамериканската партия в тази страна обаче, са „Зелените”. Навремето, „зеленият политик” Йошка Фишер призоваваше за намеса в гражданската война в Югославия, в качеството си на външен министър. На свой ред, днешният министър на външните работи Аналена Бербок, макар и да е член на партията на „зелените” и, следователно, поне на теория би трябвало да е част от левицата, целенасочено променя германската външна политика, стрикно следвайки руслото, зададено от американските ноконсерватори, в лицето на Нюланд, Кейган и Уолфовиц.

Американските служби разполагат с подобни „герои” във всички политически кръгове. Сред тях са идолът на т.нар. „нови философи” Бернар-Анри Леви във Франция, бившите крайно леви, като Даниел Кон-Бендит във Франция и Германия, смахнати неолиберали като Ги Верхофстад (написал цяла книга съвместно с Кон-Бендит), или пък работещите срещу френските интереси „макронисти”. Това са също социалдемократите от типа на Сана Марин във Финландия, която подобно на Макрон беше представяна като "млад глобален лидер", чиито способности обаче не са много ясни, или пък германските "зелени", които са напълно лишени от неутралистките и пацифистки особености на предшествениците си, или пък бивши неофашисти, като Джорджа Мелони, която се отказа от предизборните си обещания и след като пое властта в Италия провежда откровено неоконсервативна политика. От началото на войната в Украйна постоянно се появяват нови кандидати за водещи управленски позиции от този тип както в левите среди, така и в десницата.

Според мен, отслабването на европейските армии се прави съзнателно, защото за американската "дълбока държава" е изгодно да няма нито една ефективна съвременна армия, освен тази на САЩ. Изтичането на военна техника от европейските държави членки на НАТО към Украйна на Зеленски означава, че за да попълнят арсеналите си, те ще бъдат принудени да купуват американско въоръжение. Като това ще засегне най-вече страните, призвани да формират т.нар. "Междуморие", за което мечтаят поляците. Наскоро прочетох, че естонците са предали старото си военно оборудване на украинците, но са поискали Брюксел да им плати покупката на ново. Тоест, корупционерите печелят от създалата се ситуация!

Целта да бъдат отслабени европейските арсенали не е нова. Да си припомним "продажбата на века" през 1970-те години, когато американците доставиха прословутите F-16 в държавите от Бенелюкс и Скандинавия, поставяйки в трудна ситуация френското (Bloch-Dassault) и шведското (SAAB) самолетостроене. Впрочем, съвсем наскоро тази операция се повтори и със самолетите F-35.

- В същото време обаче, значителна чат от европейските държави изпитват сериозни икономически и финансови затруднения, следвайки тази проамериканска политика. Дали в Европа осъзнават, че причината за това са именно САЩ, а не руснаците?

- Икономическите затруднения на Европа са очевидни още от момента, в който санкциите удариха основния доставчик на енергоносители за държавите от ЕС, провокирайки рязък скок на цените им. Саботажът на балтийските газопроводи очевидно целеше затвърждаването на тази ситуация. Атлантическите сили целенасочено се стремят да ерозират Европа и да сдържат Русия, като паралелно с това откъснат част от нейните територии по стратегически важните граници.

В същото време, следва да сме наясно, че Европа, по своята дълбока динамика и в своята идеология (понякога традиционна, понякога социалистическа) не е идентична на Запада, който представлява смес от пуритански религиозни отклонения, идеологията на някогашните "виги" (предшествениците на британските либерали) и якобинска истерия във френски стил. Именно привържениците на тези религиозни и либерални заблуди обявиха война на държавите, които искат да видят формирането на многополюсен свят. Днес тези отклонения се олицетворяват от "уокизма" на американските демократи, скандалния неолиберализъм на Макрон, неоконсерватизма на Нюланд и Кейган и заблужденията на германските "зелени" (ще припомня, че според последното социологическо проучване 85% от населението на Берлин не ги подкрепя).

Подобна ситуация обаче не устройва никого в Стария свят, Евразия и Средиземноморието. Жизненото равнище на европейците, което бе ерозирано от ограничителните мерки във връзка с пандемията през 2020, продължава да пада: цените на хранителните продукти постоянно нарастват, наред с цените на енергията и горивото за транспорта. Много предприятия се закриват, тъй като не могат да покриват сметките си за газ и електричество.

На теория, западният либерализъм трябваше да създаде общество на изобилието, а не на дефицита. Само че днес в държавите от ЕС се случва точно обратното. Масовата пропаганда в държавните и големите частни медии обаче, прикрива случващото се. Западните медии постоянно коментират събития, които не са информационно значими. Широко се обсъжда например, интервюто на един от министрите на Макрон за списание "Плейбой", публикуват се обширни коментари за ползването на скутери в големите градове или пък се анализира необходимостта да се храним с преработени насекоми. Което заблуждава масите и само малка част от трезвомислещи европейци осъзнават, че с течение на времето ситуацията само ще се влошава. Истината е, че санкциите имат и ще продължат да имат катастрофални последици най-вече за Европа.

- Кой, според вас, е най-заинтересован от мирното разрешаване на украинския конфликт: Русия, Украйна, САЩ или ЕС? И, защо?

- Очевидно е, че това са онези държави, които имат интерес от развитието на сухопътните маршрути, като китайсия проект "Един пояс, един път" и транспортния коридор "Север-Юг", чието изграждане се планира от Индия, Иран, Азербайджан и Русия. Това са и онези страни, които биха спечелили от разширяване експлоатацията на Арктическия морски маршрут, както и всички европейски държави, печелещи доскоро от евтините руски газови доставки, а и не само те.

Несъмнено, цялото население на Украйна е заинтересовано от прекратяването на тази война и от това страната да придобие отново изначалната си роля на транзитна държава между Европа и Азия и между Скандинавия и Средиземноморието. Истинската Европа, освободена от тиранията на "еврократите", също би спечелила от стабилния мир в тази част на света. На свой ред, Африка, включително Египет, както и Турция ще могат да ползват в дългосрочна перспектива гарантирани доставки на украинска и руска царевица и пшеница.

- А каква е ролята на Великобритания в тази война?

- Стратегията за сдържане на Русия е традиционна за Обединеното кралство, всъщност тя е замислена още по времето, когато армиите на руската императрица Екатерина ІІ завоюват Крим, но придобива окончателната си форма по време на Кримската война през 1853-1856. През ХІХ век контролираният от Русия Крим се разглежда като сasus belli  от Британската империя, а днес е сasus belli за американката "дълбока дъреава", която възкреси всички тези таласократични стратегии, включвайки ги в днешните агресивни неоконсервативни концепции.

Руснаците губят Кримската война, защото прехвърлянето на войските им по суша става твърде бавно и трудно, в сравнение с транспортирането по море. Изграждането на Транссибирската жп линия (1891-1903) облекчава логистичните операции на руската армия. Неслучайно, непосредствено след пускането и в експлоатация британският географ Макиндер формулира прословутата си теория за "Хартленда", който според него е недостъпен за морска блокада, тъй като е разположен далеч от Атлантическото, Индийското и Тихоокеанското крабрежия.

Няколко години по-късно американският геополитолог и стратег Хоумър Ли, който е твърд привърженик на алианса между Британската империя и САЩ, разработва планове за сдържането на Русия. В книгата си "Денят на саксонците" той посочва, че зоната на руско влияние не бива да се простира извън линията Техеран-Кабул. Според Ли, републиканският Китай на Сун Ятсен следва да стане част от Римленда, контролиран от "англосаксонците", а Германия - да бъде държана по-далеч от крайбрежието на Северно море. Впрочем, тъкмо тази стратегия, по един парадоксален начин, тласка Берлин към формирането на алианс с Москва през 1887 (съществувал до 1907, когато Русия става част от т.нар. Антанта).

Именно теориите на Макиндър и Ли (в тяхната модернизирана версия, лансирана от Никълас Спайкмън) и досега са заложени в основата на стратегиите на НАТО. Те се използват срещу Русия, без оглед на политическия режим в страната. Тоест, налице е определена приемственост.

Що се отнася до това, дали обикновените британци осъзнават, какво е заложено на карта в сегашния конфликт в Украйна, не бих могъл да отговоря на този въпрос. Не съм бил в Лондон от 2008 насам. Ще напомня обаче, че в момента Великобритания преживява криза. Все още е налице риск от отделянето на Шотландия, Brexit не промени почти нищо, обществото е поразено от вируса на "уокизма" и "културата на отмяна", която атакува най-добрите произведения на английската култура и литература, а социалната структура е разрушена от "тачъризма" и неговите последователи. И, разбира се, вече не съществува "британски модел", който може да бъде експортиран.

Ще припомня обаче, че нещата не опират само до Великобритания. Преди време бившият германски канцлер Ангела Меркел публично призна, че никой от западните лидери не е имал намерение да спазва т.нар. Мински споразумение, предвиждащи федерализацията на Украйна и нейния неутрален статут, сравним с този на Финландия след Втората световна война.

Ако условията, предвидени в Минските споразумения, бяха осъществени на практика, това щеше да е от полза за всички: те щяха да запазят статута на Украйна като транзитен регион и биха позволили на хидрографския комплекс Азовско море - Дон - Волга да функционира по всички направления. Именно това обаче не искаха да се случи традиционните таласократични стратези, прословутата "дълбока държава", както и радикалните неоконсерватори.

В случая Ангела Меркел и Франсоа Оланд изиграха роля на безсилни статисти в сценария, написан от тези негативни сили. Всяка възможност за възраждане на неформалната ос Париж-Берлин-Москва беше сведена до нула. А в рамките на подобна ос, лидерите на Франция и Германия щяха да имат право на глас в решаването на европейските проблеми и да работят в интерес на собствените си нации.

Вече е невъзможно да продължаваме да разсъждаваме в стила на пагубния контекст на Втората световна война, където днешна Русия се представя като някогашния агресивен СССР, готов да се нахвърли срещу Европа, която пък е обречена да се защитава. Втората световна война доказа геостратегическото единство на цялата територия между португалския Алгарве и Магнитогорския четириъгълник, южно от Урал. Впрочем, тя доказа и необходимостта от стратегическа артерия между Арктика и Иран.

Всички позитивни сили в Европа и Русия следва да се обединят, за да накарат да заработят комуникационните коридори Рейн-Алпи; Рейн-Дунав; Балтика-Адриатика/Егея и Арктика-Каспийско море, които сегашната война блокира непоправимо. А евентуалното възобновяване на конфликтите в Южен Кавказ ще ги блокира още повече. Освен това, тези позитивни сили трябва да обединят усилията и постиженията си с проектите в рамките на китайската инициатива "Един пояс, един път".

 

Поръчай онлайн бр.3 2024