Трудният път към суверенна Белгия

Академичното издателство на Великотърновския университет ,,Св. св. Кирил и Методий” пусна на книжния пазар монографичния труд ,,Белгия по пътя на независимостта (1815-1839)”. Неин автор е д-р Светла Глушкова – главен асистент във Великотърновския университет и доктор по ,,Нова и най-нова обща история”, на която са поверени лекционни курсове по ,,Нова обща история” и ,,История на балканските народи”. Всъщност, монографията е доработен вариант на докторската дисертация на авторката, впечатляващо защитена преди няколко години, по мнението на нейните официални рецензенти проф. д.ист.н. Андрей Пантев и д.ист.н. Радослав Мишев. Въпреки своята младост, д-р Глушкова е познат на специалистите автор от нейните публикации на страниците на най-авторитните български научни списания (,,Исторически преглед”, ,,Геополитика & геостратегия”, ,,Международни отношения”, ,,Епохи”, ,,История”), а също от статиите й, публикувани в Русия.

Белгийската специфика

Като потомствен историк, специалист по ,,Нова обща история” и франкофон, Светла Глушкова отдавна заяви и поддържа трайно през годините своя научен интерес към Белгия, превръщайки се в първия български учен, концентрирал творческите си търсения върху миналото на тази европейска страна. На пръв поглед, Белгия е малка по територия и население страна, няма сплотяващи и унифициращи фактори, като общ език и обща религия,  няма естествени и лесно защитими граници, разположена е между най-мощните европейски държави – Франция, Германия и Великобритания, никога до 1830 не е имала и собствена държава, и дори формирана нация, следователно, не би следвало след появата й да се задържи трайно на политическата карта и да заема важно място в живота на европейската цивилизация. Не са малко авторите, които разглеждат създаването на Белгия като ,,продукт на превратностите на историята” и прогнозират нейната ,,нежизнеспособност”. Действителността обаче е друга. Въпреки изтъкнатите обективни трудности, Белгия успява да осъществи национална революция, да създаде и легитимира независима държава. След извоюването на своя суверенитет през 30-те години на ХІХ век, Белгия удивително бързо преживява бурен възход и израства като една от най-важните страни в Европа: модерна демокрация, индустриална сила с развита търговия и високо качество на живота, тя се нарежда сред европейските колониални империи. А след Втората световна война бързо се превръща в седалище на регионалната организация Бенелюкс, на трансатлантическия военнополитически блок НАТО, на повечето институции на ЕО/ЕС, на Обществото за световни междубанкови финансови телекомуникации (Swift), на много други междуправителствени и неправителствени организации. Същевременно Брюксел израства като втори (след Вашингтон) магнит за хиляди лобистки компании от целия свят, а Белгия става неформален лидер на средните и малките държави на ЕС, който успешно координира парирането на стремежа на големите да налагат своята воля в европейския интеграционен процес. На какво се дължи това шеметно развитие на Белгия и непропорционалното й място в структурата на съвременните международни отношения? Отговорът на този резонен въпрос се съдържа в монографията на д-р Глушкова.   

Авторката е имала възможността да работи в Белгия и Франция, където на място проучва автентични архивни и публикувани документи за миналото на страната, а също огромен брой научна литература в тамошните библиотеки. Установила е и полезни научни контакти с авторитетни белгийски учени, оказали й ценна колегиална консултантска помощ. В крайна сметка тя полага в основата на монографичното си изследване впечатляваща съвкупност от непубликувани белгийски и френски архивни документи, публикувани документи на френски, руски и английски език, лична кореспонденция и мемоари на участници в събитията на френски език, коментари на френскоезични вестниици от онова време, всички най-важни изследвания, свързани с темата, на френски и руски, както и някои на английски език. Става дума не просто за посочени в библиографията източници и литература, а за тяхното реално и критично използване, коректно цитиране и коментиране в богатия научен апарат на книгата. Подчертавам това, защото именно то придава солидна документална обоснованост на авторовите анализи и обобщения.

Заявените в заглавието на монографията хронологични граници на изследването са от 1815, когато Виенският конгрес на Великите сили включва белгийските провинции в състава на Кралство Нидерландия, до 1839 - годината, когато Кралство Белгия успешно приключва процеса на своето международно признание.

Всъщност началната хронологична граница е свалена възможно най-долу по подобие на други чуждестранни изследвания, което авторката разглежда като необходимо условие за разбиране на своеобразието и уникалността на Белгийската революция. Бих добавил още едно основание – липсата на литература на български език прави това историческо встъпление много полезно и потребно за българските читатели, дори за добре ориентираните в международните отношения.

Направеният в първите два параграфа на първата глава на книгата панорамен поглед върху миналото на съвременните белгийски земи до началото на работата на Виенския конгрес (1814) маркира заселването им още в праисторическо време и тяхната келтска колонизация, като се съсредоточава върху установяването през Античността на индоевропейските белгийски племена, когато в латинските извори се появява думата ,,Белгия”. Техните плодородни равнини, големи реки, излаз на море и благоприятен климат ги превръщат в обект за чужди нашествия. Нашествениците обаче не само са разграбвали, но и са оставяли трайни следи в живота на белгийците. По време на петвековното римско господство е създадена пътната мрежа на провинция Белгия и е осъществена мирна романизация, като келтският език отстъпва място на латинския. Последвалото им включване в състава на Франкската империя донася тяхната християнизация. Оказали се след подялбата на империята в Графство Фландрия, белгийците преживяват период на разцвет, свързан с демографски бум и необичайна урбанизация, и получават славата на ,,страна на градовете” (Гент има по-многобройно население от Париж, Брюж се превръща в голям европейски пазар, Лиеж започва да се нарича ,,северната Атина”, а в Льовен е създаден прочут университет). Това е и периода, в който се оформят двете сегашни общности на белгийците – валонци и фламандци. От времето на включването им в състава на Испанска Нидерландия Антверпен се превръща в най-големият пазар на стоки в света и получава славата на ,,град на диамантите”. След войните за испанското наследство, с предаването на белгийските земи на Австрия, тази ,,богата страна” получава международно признание като безспорна територия, необходима за европейското равновесие. Тя се радва на развита индустрия и успешна търговия, всички графства и херцогства имат свои щати (представителни събрания), а обществените длъжности се заемат чрез избори. По това време се създават Военно училище в Антверпен и Академия на науките в Брюксел. След анексирането от Франция (1801) белгийците осъществяват индустриална революция, френският става език на администрацията, армията, образованието, правосъдието, културата и целия обществен живот, централизацията измества традиционния провинциализъм и всички белгийци се оказват с обща съдебна система. Към времето на войната срещу Наполеон белгийците вече са изпреварили всички европейски континентални нации в модернизирането на индустрията и селското стопанство. Липсва обаче национално единство, което проличава най-ясно при битката на белгийска територия при Ватерло, в която белгийци се бият и в армията на Наполеон, и в тази на Уелингтън.

Белгийският въпрос

По-нататък, в глава първа, щателно е анализирано обсъждането на белгийския въпрос на Виенския конгрес, когато четирите страни победителки на Наполеон (Великобритания, Русия, Австрия и Прусия) предават по настояване на Лондон белгийските земи на новосформираното Кралство на обединена Нидерландия ,,за вечни времена” в името на ,,установяване на справедливо равновесие в Европа”. Още по-детайлно е разкрито положението на белгийските провинции в общата им държава с холандците. Направеният от авторката щателен и богато документиран анализ показва бързо изявилите се проблеми на съвместното съществуване. Поначало, въпреки своето съседство, белгийците и холандците са отчуждени поради различията в езика, религията, традициите, манталитета и характера на икономиката, и това отчуждение се задълбочава. С авторитарния си стил на управление и стремежа към създаване на ,,единна нация” на поданиците чрез налагане на холандския език и протестантската религия крал Вилхелм І бързо настройва белгийците срещу себе си. Последните получават все повече основания да се чувстват третирани като втора категория поданици, живеещи под ,,холандско иго”: задължени са да изплащат голяма част от натрупания от холандците дълг, плащат по-големи мита, ограничено е представителството им в администрацията, дипломацията и армията, а самите холандци гледат на белгийските провинции като на ,,най-добрата колония”. От своя страна белгийците имат всички основания за самочувствие в противопоставянето: те са по-многобройни от холандците (3,5 срещу 2,2 млн.), страната им е най-напреднала в стопанско отношение в континентална Европа, имат най-образованото на континента общество (открити са 3 университета, 7 колежа, 2 морски училища и доста католически колежи), Брюксел става първият град в континентална Европа с осветени улици, белгийци пускат първия на континента кораб с парен двигател. Така, вместо единна нация на холандци и белгийци, резултатът е начало на консолидиране на белгийската нация. Стихийното недоволство ражда организирана легална опозиция начело с католически свещеници и последвалото съюзяване на католици и либерали под лозунга ,,Съединението прави силата”. Първоначалното искане е административно разделяне на белгийците и холандците. Налице са и известни възможности за въздействие: Брюксел има статут на столица (като Хага), а долната палата на Генералните щати е съставена от равен брой белгийци и холандци.

Централно място в монографичното изследване заема анализът на Белгийската революция от 1830, на която е посветена втората глава на книгата. Напълно основателно изложението започва с Юлската революция във Франция от същата година, довела до смяна на монарха Шарл Х с Луи-Филип от по-младшия клон на Бурбоните, както и до редица договорки между четирите държави победителки на Наполеон, включително да действат координирано и решително против ,,насърчаването на други народи за борба против техните законни правителства”. Но революционният порив на масите така и не може да бъде овладян и по-малко от месец след френската Юлска революция се разразява и Белгийската революция. Тя обхваща почти всички градове, като в редица от тях се водят тежки битки. Налице е обаче разнобой в основното искане: някои настояват за автономия в Кралство Нидерландия, други пледират за присъединяване към Франция, а трети призовават за независимост. Естественият център на революцията е столицата на белгийците Брюксел, в който се водят улични сражения с изпратената от краля холандска армия, взели хиляди жертви от двете страни. Все пак холандците са принудени да напуснат Брюксел, а кралят – да направи отстъпка. Но когато приема административно разделяне на холандците и белгийците, последните вече са настроени за независимост. В Брюксел е сформирано Временно правителство, което обявява независимост на Белгия (4 октомври 1830) и провежда избори (3 ноември с.г.), излъчили Национален конгрес.

Налага се обаче актовете на учредителния Национален конгрес да бъдат защитени военно на своите земи и дипломатически - на международната арена. И д-р Глушкова въвежда читателя из лабиринтите на европейските взаимоотношения в динамичната обстановка на повсеместни надигания след Юлската революция във Франция, оказала каскаден ефект из цяла Европа. Още след изоставянето на Брюксел, крал Вилхелм І се обръща с молба до четирите държави архитекти на Виенската система на международните отношения за военна помощ с цел възстановяване на статуквото. Докато Русия и Прусия са готови да откликнат, Австрия се колебае, а ловката британска дипломация налага конференция за решаване на белгийския въпрос, при това с участието и на Франция, открита в Лондон на 4 ноември 1830.

Очакванията за бързо споразумение на Великите сили не се оправдават и конференцията продължава цели 15 месеца – време, в което ситуацията в Белгия и на континента търпи постоянни съществени промени, заставящи всяка една от тях да адаптира своята позиция. Русия се подготвя за военна интервенция в Нидерландия, но въстанието на поляците пренарежда нейния дневен ред. Склонността на Прусия и Австрия към намеса се изпарява от революционните вълнения в Полша и в Германия. Великобритания се изправя пред движението в Ирландия против унията с Англия. Франция пък вижда в Белгийската революция шанс за премахване на някои от наложените й от Виенския конгрес унизителни клаузи и показва растяща готовност за нейната защита. Вниманието на всички Велики сили е приковано и към националноосвободителното движение в Гърция и отделна дипломатическа конференция в Лондон трескаво търси решение на създаването на независима гръцка държава, за да върне ,,люлката на европейската цивилизация” обратно в Европа. В самата Белгия пък ври и кипи. Въстаналите белгийци установяват контрол над Великото херцогство Люксембург и Лимбург, като се изострят териториалните претенции за Фландрия, Маастрихт, Венло и анклавите по десния бряг на река Маас. Учредителният Национален конгрес кове актове, оформили визията на въстаналите белгийци за бъдещето на своята страна: потвърдено е решението на Временното правителство за независимост (18 ноември 1830), Белгия е обявена за представителна монархия (22 ноември с.г.), династията Орански-Насау е отстранена ,,за вечни времена” от белгийския трон (24 ноември с.г.). От своя страна, холандците също горят от желание да се разделят с непокорните белгийци.

В тази обстановка едва на 15 ноември 1831 са оформени решенията на Лондонската дипломатическа конференция на петте Велики сили по белгийския въпрос: за прекратяване на огъня, за признаване на независимостта на Белгия предвид ,,интересите на другите държави и запазването на европейското равновесие”, за статута й като ,,неутрална страна завинаги”, чиято териториална цялост се гарантира от Великите сили, за нейните граници, за превръщането на Антверпен в ,,изключително търговско пристанище” и за белгийската част от държавния дълг на Нидерландия. Обиграният Талейран, водещ преговорите от френска страна, съумява да направи голям пробив с решението от 23 януари 1832 за разрушаване на всичките 13 крепости в Белгия по границата с Франция, издигнати през 1815 със средства на победителките над Наполеон (43 млн. франка).

Авторката е отделила доста страници на трудния и деликатен избор на владетел на Кралство Белгия в който се преплитат противоречивите интереси на Великите сили, решението им той да не принадлежи към управляващите династии в тях и да удовлетворява сигурността на съседните държави, както и предпочитанията на самите белгийци. Представяйки обсъжданите кандидатури - на  нидерландския принц Вилхелм Орански, френския дук Дьо Немур, франският херцог Дьо Лейхтенберг, австрийският принц ерцхерцог Карл, баварският принц Отон, белгийския граф Феликс Мерод и други, авторката умело разкрива уникалното преплитане на европейските монархически династии и шансовете на всеки един кандидат. Особен интерес за българските читатели представлява специалният параграф за един от основните кандидати на Великите сили и на самите белгийци – немският принц Леополд Сакс-Кобург-Гота, в който е показано възникването на рода на Кобургите и тяхното последващо вплитане в европейските династии до средата на ХІХ век (с. 199 и сл.). Именно този кандидат, поканен същевременно и за първи крал на Гърция, залага в крайна сметка на белгийците и полага клетва пред Националния конгрес като крал Леополд І (21 юли 1831, обявен за национален празник на Белгия).

Белгийската конституция

Третата глава на изследването на д-р Глушкова е посветена на най-щателен анализ на създаването на Конституцията на нововъзникналото Кралство Белгия – удивително за времето си правно творение. Основна роля в подготовката на проекта изиграват юристи от три поколения на тогавашна Белгия. Тези високо ерудирани държавни мъже черпят със замах от конституционни образци и основни закони на други държави, най-вече нидерландски и френски, но също британски и донякъде американски, като едва около 10% от текстовете на Конституцията са оригинални белгийски. Въпреки това приетата на 7 февруари 1831 Конституция е удачна амалгама, заимстваща най-напредничавите постижения на конституционализма в света, но пречупени през белгийското обичайно право и многовековната традиция на белгийското самоуправление. В духа на френското Просвещение, белгийската Конституция обявява, че ,,цялата власт принадлежи на нацията”, макар в белгийския случай процесът на нейното формиране едва да е започнал. В Конституцията липсват привилегии за съсловия, религия и език. В нея са закрепени най-модерните тогава граждански права и свободи: равенство пред законите, неприкосновеност на собствеността и дома, лична свобода, свобода на избор на езика, на събранията, сдруженията, мненията и философските идеи, свобода на печата и ненаказуемост на издателите, гарантирана е тайната на кореспонденцията, арестуването става възможно само с юридическо постановление, а съдебният процес е открит – всичко това е прието почти единодушно от Националния конгрес. На известни трудности се натъкват само разпоредбите за свободата на вероизповеданията, изравняваща правата на католици, протестанти и юдеи, за свободата в образованието, даваща право на частни лица да създават средни и висши училища, и за предимството на гражданския брак пред църковния. Църквата е отделена от държавата, която поема издръжката на духовенството. Заложена е опцията за конституционна наследствена монархия – разумен компромис, на който скланят дори част от републиканците, виждащи в нея начин за спасяване завоеванията на революцията в сложната международна обстановка. Строителите на съвременна Белгия се ориентират към унитарна държава с двукамарен парламент – Сенат и Камара на представителите, като надеждно средство за взаимен контрол и за ограничаване на властта на монарха. Изрична разпоредба лишава последния от правото да суспендира Конституцията или части от нея. Залага се на малка армия и повече на гражданска гвардия за гарантиране на вътрешния ред и общественото спокойствие. Особено впечатляващ е доброволният отказ на католическото духовенство от привилегии, макар то да е представено най-широко в Националния конгрес, както и обединяването на Католическата и Либералната партии в Националния конгрес в търсенето на компромисни, разумни и работещи конституционни решения. Така, в крайна сметка, ,,един странен съюз между монархически принципи и републикански идеи” (с. 224) създава модерна, твърде либерална и дори революционна за своето време Конституция на Кралство Белгия.

Основно нейно достойнство е, че дава надеждни гаранции против евентуални своеволия на монарха. Впоследствие, изследователите разкриват огромното разочарование на Леополд І от Конституцията: в личните си контакти и кореспонденцията си кралят я определя като ,,глупава” и ,,абсурдна”, ,,дело на банда безмозъчни демократи”, което прави живота му ,,непоносим”, но никога не посмява да я оспори, да я наруши и да превиши дадените му права. Както изтъква д-р Глушкова, белгийската Конституция получава и авторитетни международни признания с приемането й като модел в Италия, Португалия, Румъния и някои латиноамерикански държави (интересно е, че авторката не споменава България, въпреки твърденията на български историци и юристи, че Търновската конституция реципира от белгийската). Най-авторитното си признание обаче белгийската Конституция получава по време на Европейската революция от 1848 – ,,пролетта на народите” подминава Белгия, защото тя отдавна е въвела в своя основен закон онези права и свободи, към които устремяват революционната си енергия други европейски народи. Времето опровергава мнението за нежизнеспособността на Белгия, споделяно от Бисмарк, Талейран и дори от Леополд І – то доказва, че белгийската формула ,,различни, но равноправни” работи.

Оказва се обаче, че и след приемането на Конституцията белгийците трябва да отстояват с оръжие в ръка своята независимост. Крал Вилхелм І не само отказва да подпише приетия от Великите сили договор между Нидерландия и Белгия, но и предприема военна интервенция с 80-хилядна армия срещу непокорните белгийци. Командваната от крал Леополд І войска търпи две поредни поражения при Хасел и Льовен, взели почти хиляда белгийски жертви и поставили на карта всички завоевания на революцията. В този критичен момент идва поисканата помощ отвън – изпратената 50-хилядна френска Северна армия на маршал Жерар влиза в Брюксел, изпреварвайки холандците, а с последвалото превземане и на Антверпен от холандците Франция се изявява като спасител и покровител на Белгия. Но дори в тази ситуация нидерландският крал Вилхелм І отказва да подпише подготвения от Великите сили на дипломатическата им конференция в Лондон мирен договор, както и директни преговори с Белгия.

В края на изложението са проследени усилията за приключване на международното признание на новосъздаденото Кралство Белгия до подписването на подготвените от възобновилата своята работа дипломатическа конференция в Лондон  договори на Белгия (19 април 1839): с Нидерландия, с петте Велики сили и с Германския съюз, които окончателно фиксират международния й статут, намаления размер на белгийския дълг и границите (международното признание на независимостта е заплатено с ,,разкъсване на Отечеството” - загубата на Люксембург и Лимбург). По това време Белгия има вече свои дипломатически мисии в 17 държави, като повечето от дипломатите се издържат със собствени средства, има свръхпродукция и е построила първата в континентална Европа железопътна линия. 

Заключение

Направеният от д-р Глушкова анализ на Белгийската революция от 1830 стига до добре обосновани обобщения на по-високо равнище. Коментирайки предпоставките за нейния успех, тя обръща специално внимание на характерните особености на народопсихологията на белгийците, отличаващи се със своята работоспособност, предприемчивост, толерантност, пиетет към местното самоуправление, тенденция към федерализъм, склонност към компромиси, национална гордост и готовност за снишаване в името на своята независимост. Макар никога преди това да не е имала своя държава, към началото на 30-те години на ХІХ век Белгия има сериозни основания да претендира за независимост: богата страна с 4 074 712 души население, 4046 училища, 3 университета, 34 вестника, със социални сегменти, обединени от общата воля да станат господари на собствената си съдба. Авторката справедливо отбелязва, че основната тежест на революцията е поета от социалните низини, които проливат и най-много кръв. Но установеният имуществен и образователен ценз отнема избирателните права на тази маса, лишавайки я от парламентарно представителство. При това положение главна роля в подготовката, организирането, насочването на революционната енергия на масите  и успешното извоюване на националния суверенитет изиграва съюзената опозиция на либерално настроените аристократи и католическите духовници. В същото време авторката ясно откроява ролята на изключително благоприятната международна обстановка след Юлската революция във Франция, рефлектирала в цяла Европа. На свой ред, революционният подем на континента принуждава Великите сили да преосмислят подхода си към решаване на належащите проблеми с цената на корекции в установеното статукво – важен фактор, без който Белгийската революция не би успяла. Поставен е акцент и върху съществената роля на още един фактор, подминаван често в специализираната научна литература – тази на финансовата империя Ротшилд, която тъкмо през изследвания от авторката период израства като мощна ,,мека” сила за въздействие върху управляващите европейски династии. Хвърлили пипалата си в Лондон, Виена, Париж, Франкфурт и Неапол, петимата братя Ротшилд стават главни кредитори на владетели, правителства и общини. Към началото на 30-те години на ХІХ век финансовата къща ,,Ротшилд” контролира не само финансите на петте Велики сили (включително на Русия), но и тяхното използване, като се намесва пряко във външната им политика, демонстрирайки последователен пацифизъм, защото при тогавашната международна обстановка една европейска война би поставила под риск изплащанията по предоставените кредити. Нововъзникващата Белгия не е изключение - Ротшилд стъпват в банките в Брюксел и в Антверпен, а по време на революцията и борбата за независимост предоставят четири заема на Кралство Белгия и два на общината в Брюксел, като договорите за тяхното отпускане са съпроводени с клаузи, че се предоставят при определени условия (отказ от Люксембург и Лимбург, нормализиране на отношенията с Нидерландия) и, че ще бъдат анулирани в случай на война. Под този мощен натиск Националният конгрес е принуден да направи доста жертви в името на окончателната успешна защита на завоеванията на революцията. Казано накратко, д-р Глушкова е избягала от абсолютизирането на един или друг фактор за победата на Белгийската революция – капан, в който попадат немалко изследователи. Нейният анализ се стреми към всеобхватност и навява у интелигентния читател посланието за многофакторната обусловеност на появата на суверенна Белгия на политическата карта.

Погледнато формално, монографията на д-р Глушкова е посветена на дългия и мъчителен път на раждането и утвърждаването на белгийската държава. В действителност обаче това е изследване върху историята на дипломацията и международните отношения, особено през епохата на Модерното време. Защото, за да постигне преследваната цел и поставените изследователски задачи, авторката просто не  е могла да избяга от широкия европейски и дори глобален контекст. Тъкмо в него европейските владетели търсят мястото на белгийците с техните земи както във Вестфалската система на международни отношения (1648), така и във Виенската (1815), заедно със съответните им адаптации от Утрехт (1713) и Лондон (от 30-те години на ХІХ век).

Изследването на д-р Глушкова представлява интерес и от гледна точка на теорията на международните отношения. Нейният задълбочен анализ обръща внимание на еволюцията на принципите, заложени в международната система. Още Вестфалската система установява принципа на баланса на силите в Европа. Виенският конгрес и неговият страж – Свещенният съюз, въвеждат принципите на легитимност и на въоръжена намеса, дори без покана от местното правителство, в случай на опити за посегателства върху установеното статукво – вътрешни (в случай на опити за сваляне на управляваща династия) или външни (при нарушаване на утвърдените граници и владения). Изправени пред предизвикателствата на революционния подем в Европа и възникването на белгийската държава в началото на 30-те години на ХІХ век, Великите сили заместват принципа на намеса с принципа на ненамеса, за да спасят онова, което става неизбежно, тъй като пренебрегването му може да хвърли Европа в кръвопролитна война. Забележително е (на това обръща внимание и авторката), че в основата на този радикален обрат стои един и същи дипломат – Шарл-Морис Талейран, външен министър на Франция при Директората, Консулството, Империята и началото на Реставрацията и неин посланик във Великобритания по време на работата на Дипломатическата конференция в Лондон по белгийския въпрос. Този изключително опитен и влиятелен, но същевременно ловък, хитър и безкруполен дипломат, натрупал огромно състояние от подкупи и шпионаж, проявява истинска изобретателност в обосновката на диаметрално противоположни постановки в зависимост от политическия момент и постигането на набелязаната цел. Тук всъщност се корени онзи двоен стандарт в западната дипломатическа и политическа култура, който шества и в наши дни.

Погледната в своята цялост, монографията на д-р Светла Глушкова се нарежда сред най-стойностните научни трудове в областта на международните отношения, появили се на книжния ни пазар през последните десетилетия. Тя се отличава със своята богата документална основа, добросъвестна научна интерпретация на съществуващите в литературата различни тези и безкомпромисния си научен анализ без да плаща данък на съвременни идеологически внушения за редактиране на знанията за миналото с оглед днешни геополитически амбиции. От гледна точка на реализираните научни приноси, трудът представлява интерес за историци, дипломати, специалисти по международни отношения и геополитици. Същевременно книгата има и научноприложно значение, тъй като би била много полезна при обучението на бакалаври, магистри, докторанти и млади учени по съответните професионални направления и научни специалности, както и за непосредствено заетите в набелязването и осъществяването на външната политика на Република България.

* Преподавател в УниБИТ