Оцеляването на НАТО в епохата след Студената война: сравнителен анализ на теорията на неореализма и конструктивизма

Въпреки това, на 4 април 2023, НАТО отпразнува седемдесет и четвъртия си рожден ден. Това поставя под въпрос традиционната неореалистична гледна точка за запазването на НАТО, според която алиансът е създаден като средство за балансиране мощта на Съветския съюз и, следователно, след разпускането на последния, съществува възможност и за неговото разпадане. Самият Кенет Уолц заяви преди 30 години, че „дните на НАТО може и да не са преброени, но годините му са“ (Waltz 1993, 71). Неспособността на реализма на Уолц да обясни, защо НАТО все пак оцеля, създаде празнина в литературата за НАТО, която конструктивизмът се опита да запълни.  Според неговата гледна точка, оцеляването на НАТО се обяснява с факта, че той е нещо повече от военен съюз. НАТО оцелява поради „стремежа на либералните демокрации“ да си сътрудничат за мир (Thies 2009, 238). Колективните идентичности на държавите членки са критична променлива, тъй като ги насочват към действия, съответстващи на тези идентичности (Risse-Kappen 1996). Една добра теория обаче би трябвало да е ценностно-неутрална. Обяснението на конструктивизма за оцеляването на НАТО след 1989 произтича от определена концепция за това, какво е представлявал алиансът и, следователно, какъв трябва да бъде. За разлика от него, неореализмът не страда от подобна пристрастност. От съществено значение са и критиките към конструктивизма за това, че не отчита съществената роля на Съединените щати за поддържането на НАТО.

За да се изясни конкретният избор на тези две теории — неореализма и конструктивизма — за целите на настоящия анализ, трябва да се отбележи, че запазването на НАТО след края на Студената война е сложен въпрос, който по принцип може да се разглежда от различни теоретични перспективи. Изборът за използване именно на  неореализма и конструктивизма се дължи на това, че те дават коренно различни обяснения на причините, поради които НАТО продължава да съществува въпреки края на Студената война. Неореализмът разглежда НАТО като продукт на силовите отношения и баланса на силите, докато конструктивизмът се фокусира върху споделените ценности и колективните идентичности. Чрез съпоставянето на тези две перспективи, настоящият анализ се стреми да допринесе за по-нюансирано и цялостно разбиране на факторите,  позволили на НАТО да продължи съществуването си  и след края на Студената война.

Целта на настоящата статия е да покаже, че теоретичната рамка на офанзивния неореализъм е най-подходяща за разбирането на продължаването на НАТО след края на Студената война. Затова, първоначално ще бъде разгледана литературата, която е повлияна от конструктивизма по отношение на запазването на НАТО. След това ще бъде очертан основният контрааргумент на тезата и ще бъдат изтъкнати нейните ограничения, по-конкретно тясното тълкуване на историята на НАТО и пренебрегването на ролята на Съединените щати. В крайна сметка ще бъде развит офанзивният неореалистичен аргумент, за да се докаже, че именно това е теорията, която най-добре обяснява запазването на НАТО след 1991, тъй като разглежда жизненоважната роля на САЩ по начин, който е безпристрастен и ценностно-неутрален.

Анализ на структурния подход към оцеляването на НАТО и неговите допускания и ограничения

На пръв поглед може да изглежда, че конструктивизмът предлага по-обстойно обяснение за запазването на НАТО след края на Студената война, отколкото неореализма. Конструктивистите твърдят, че от самото си създаване НАТО е нещо повече от военен съюз, със специфичен замисъл като международна институция,  което определя качественото му различие от предишните военни съюзи (Risse-Kappen 1996).

Базирайки се на концепцията на Карл Дойч за „общността за сигурност“[2] , Томас Рис-Капен твърди, че демократичният характер на вътрешната политика на страните членки е бил екстернализиран в НАТО, посредничи при асиметрията на властта в рамките на алианса и създава самоподсилваща се демократична идентичност (Ibid., 380). Така например „нормата за консултации“ на НАТО, която Великобритания и Франция не спазват по време на Суецката криза през 1956, предизвиква разрив в трансатлантическите отношения, тъй като подобни действия не зачитат колективно споделяните принципи на алианса (Ibid., 385). В този конкретен случай САЩ са много по-разстроени от факта, че основните партньори от НАТО са действали едностранно, без съгласието на алианса, отколкото от самата употреба на сила от тяхна страна (Ibid., 386). Следователно, още от самото си създаване НАТО е замислена като нещо повече от военен съюз, тъй като страните членки са предимно демокрации.

Начинът, по който НАТО се справя с кризите през годините, се различава от този на конвенционалните съюзи. Всъщност, историята на НАТО се описва като история на непрекъснати кризи, при която  всяка следваща се определя винаги като най-голямата заплаха до момента (Hoffman 1981).

Именно демократичната идентичност на държавите членки отличава в най-голяма степен НАТО от предишните военни съюзи. Според Уолъс Тийс, в демократичните държави смяната на правителствата е редовно явление, което предоставя възможности за преразглеждане на старите политики и разработване на нови. Обикновено съюзите се разпадат при първа поява на несъгласие, но споделените ценности на НАТО правят връзката „по-силна от брака по сметка“ (Thies 2009). Благодарение на това разбирателство между демократичните държави членки алиансът се запазва и продължава  своето съществуване.

До 1989 той  вече притежава изградена демократична колективна идентичност. Наличието й е белег за това, че обединението в  НАТО се обуславя не само от необходимостта от защита от Съветския съюз, но и от постигнатото общо разбирателство между държавите членки. Краят на Студената война не е краят на НАТО и алиансът оцелява, тъй като в хода на съществуването си до 1991 продължава да развива колективната демократична идентичност, осигуряваща му съгласуваност. В социалната структура на международните отношения той се утвърждава като идея за това, какво могат да постигнат демокрациите, когато работят заедно.

Това обяснение на продължаващото съществуване на НАТО обаче е възпрепятствано от няколко съществени недостатъка. На първо място, фокусирайки се върху вътрешните идентичности на държавите членки, този аргумент пренебрегва решаващата роля на Съединените щати за поддържането на алианса. Това изкривява ролята на структурата на международните отношения за запазването на НАТО. На второ място, конструктивизмът предлага партикуларистичен прочит на историята на НАТО, което означава, че теорията вече не е ценностно неутрална. Тези критики ще бъдат разгледани по-подробно по-долу.

Недостатъците на конструктивизма в обяснението за оцеляването на НАТО: критика на селективния прочит на историята и липсата на неутралност

Теорията на конструктивизма е погрешна поради пристрастното тълкуване на историята на НАТО преди 1989. Тя не признава решаващата роля на Съединените щати за поддържането на алианса. Макар да е е вярно, че демокрациите се отнасят една към друга по различен начин, когато целите на сигурността и тези на демокрацията се сблъскат, целите на сигурността имат превес. Например твърдението на Рис-Капен, че САЩ са по-загрижени за неуспеха да се консултират с Великобритания и Франция по време на Суецката криза, отколкото от потенциалната ескалация на Студената война в Близкия Изток, неглижира  тежката действителност на двуполюсната борба.

Освен това е трудно да се пренебрегне липсата на последователност по отношение на демокрацията в рамките на НАТО. Например, когато Португалия се присъединява към НАТО, тя първоначално не е демократична страна, а Гърция и Турция преживяват значителни отстъпления от демокрацията през 60-те години на ХХ-ти век (Best 2014, 150). Тяхното геополитическо значение за западния ред на сигурност обаче се оказва по-значимо, отколкото вътрешните им политически системи и, съответно, включването им в НАТО е въз основа на стратегически съображения, а не на демократични ценности. Допълнително, необходимостта на САЩ да формират ядро от съюзници срещу Съветския съюз по време на двуполюсната борба за господство превръща максимизирането на западната сигурност в основна цел на НАТО. Ето защо именно хегемонистичното лидерство на САЩ, а не демократичната идентичност на държавите членки, поддържа алианса.

От това може да се заключи, че обяснението на конструктивизма за дълголетието на НАТО не отчита ролята на материалната структура на международните отношения. НАТО е продукт на Студената война. Обстоятелствата, свързани със създаването му, дават приоритет на сигурността пред споделената демократична идентичност. Тази тенденция продължава и през 1991, дори след края на Студената война, тъй като държавите все още дават приоритет на оцеляването пред други цели. Да се съсредоточим само върху екстернализацията на вътрешните идентичности на държавите членки означава да пренебрегнем факта, че НАТО е преди всичко военен съюз.

Перспективата на Студената война се запази и след нейния край. Светът остана несигурен, а Европа – нестабилен регион. Конструктивизмът приема, че сигурността в Европа може да бъде формирана от фактори извън материалните съображения. В действителност, когато става въпрос за сигурност, ценностите и идентичностите имат ограничена обяснителна сила.

На второ място, конструктивизмът не дава неутрално обяснение за оцеляването на НАТО. Една солидна теория би трябвало да идентифицира зависима променлива, независима променлива и механизъм, който ги свързва. За конструктивистите поведението на държавата се дължи на споделени идеи относно това, как трябва да действат демократичните държави. От решаващо значение е, че това конструктивистко обяснение страда от несъответствия по отношение на демократичните идентичности на държавите членки. Конкретният прочит на историята на НАТО през призмата на теорията за демократичния мир[3] му придава специфична перспектива за това, какъв е бил НАТО по време на Студената война и, съответно, какъв трябва да бъде след нейния край. Това обяснение пренебрегва несъответствията в демократичните идентичности на държавите членки, за да обоснове конкретен възглед за НАТО. Следователно, конструктивисткото обяснение не е независимо от техните виждания за НАТО. Една добра теория трябва да се основава на това, какъв е  светът в действителност, а не какъв трябва да бъде.

След като показах, че конструктивизмът е погрешен в две направления, сега ще демонстрирам, че настъпателният реализъм дава по-точно обяснение за оцеляването на НАТО след 1989, като отчита правилно решаващата роля на САЩ и го прави по обективен начин.

Разбиране на устойчивостта на НАТО: неореалистична перспектива

Според Кенет Уолц, неореализмът се основава на три ключови концепции (Waltz 2010). Първата е, че международната система се характеризира с анархия, което означава, че няма висш орган, който да управлява отношенията между държавите. Втората е, че поради тази анархия държавите са постоянно загрижени за потенциалната заплаха от страна на други държави и трябва да се съсредоточат върху собственото си самосъхраняване. Създава се дилема на сигурността (Waltz 2000) като се има предвид, че сигурността е игра с нулев резултат[4], при която усилията за повишаване на сигурността на една държава намаляват сигурността на другите. Третата концепция е, че разпределението на способностите между държавите определя тяхното поведение. Например, по време на Студената война двуполюсното разпределение на силите кара държавите да се присъединят към един от двамата хегемони — САЩ и СССР — или да се опитат да балансират срещу тях.

Ако приложим неореалистиичната теория за да разберем създаването на НАТО, става ясно, че посредством пакта западноевропейските държави целят осигуряване на собственото си оцеляване. По време на Студената война НАТО играе централна роля в ръководената от САЩ стратегия за сигурност в Западна Европа. До 1989 основната причина за съществуването на НАТО е да възпре потенциална съветска инвазия от изток. Към 1991 тази причина става по-малко очевидна. От гледна точка на неореализма, НАТО би трябвало да се разпусне, тъй като нуждата да балансира срещу заплаха вече е отпаднала..

НАТО обаче е създадена не само за защита на Западна Европа от СССР, но и като инструмент на американската външна политика. Преминаването от двуполюсен към еднополюсен свят, в който САЩ са единствената доминираща сила, не променя логиката на НАТО. Пактът остава средство за гарантиране сигурността на ръководения от САЩ западен ред. Ето защо запазването на НАТО след края на Студената война и последващото му използване отразяват стратегията на „настъпателно господство“, чрез която САЩ се стремят да запазят статуквото в Европа в своя полза (Hyde-Price 2014). НАТО продължи да съществува, защото това бе в интерес на новия световен хегемон.

В един анархичен свят държавите правят компромис между сигурност (дефанзивен неореализъм) и власт (офанзивен неореализъм) в зависимост от обстоятелствата. Докато до края на Студената война НАТО може да се разбира като средство за противодействие на Съветския съюз, след края на Студената война той се превръща в средство за доминиране на европейската архитектура за сигурност. В зависимост от материалното си положение държавите решават, дали шансовете им за оцеляване се увеличават чрез сигурност или сила. Важно е да се отбележи, че това обяснение е насочено към запазване на статуквото в дефанзивния неореализъм. Неореализмът на Уолц предполага, че държавите се нуждаят от достатъчно мощ, за да се чувстват сигурни срещу съперниците си, така че след края на Студената война поддържането на НАТО не е необходимо.

Според офанзивния неореализъм, хегемонията е най-добрата стратегия за запазване на сигурността. Когато имат възможност, държавите ще дадат приоритет на властта пред сигурността, като начин да осигурят оцеляването си (Mearsheimer 2012). От тази гледна точка международните институции като НАТО са второстепенни – те съществуват само за да подкрепят властта на доминиращата държава (Mearsheimer 1995).

Теорията на конструктивизма е погрешна в разбирането си за международни институции като НАТО, тъй като твърди, че те могат да отразяват нещо различно от интересите на държавите, като например идентичност. Офанзивният неореализъм обаче твърди, че държавите винаги ще дават приоритет на властта пред сигурността и, че международните институции като НАТО са просто инструменти на доминиращата държава за постигане на собствените ѝ интереси. Това е видно от продължаващата доминираща роля на Съединените щати в европейската архитектура за сигурност, чрез НАТО, дори след края на Студената война, както се вижда от приемането на Стратегическата концепция на НАТО от 1991[5] , в която се подчертава запазването на стратегическия баланс в Европа. В тази концепция се предлага необходимостта от „запазване на стратегическия баланс в Европа“ като основна задача на НАТО (Stent 2014, 6).

Още по-важно е, че през 1991, въпреки че Студената война е приключила, все още има усещане за несигурност по отношение на бъдещето и това, което то ще донесе. Значението на НАТО не се губи с края на Студената война. Тя бе важна за американската голяма стратегия, тъй като затвърди международното превъзходство на САЩ.  Намалената мощ на  Съветският съюз, а впоследствие и на Русия, не се оказват повод за успокоение и НАТО продължава да се вълнува от потенциала на възраждаща се Русия (Murginski and Tonkov 2022, 32). Както казва Маргарет Тачър по онова време: „Вие не отменяте застраховката на дома си, само защото през последните 12 месеца е имало по-малко кражби с взлом“ (Martin and Martonffy, 2019). Това е отразено от Анджела Стент, която предполага, че „американско-руският дневен ред през 1992 бива ограничен. Президентът Джордж Буш и неговите ключови съветници, генерал Брент Скоукрофт и министър Джеймс Бейкър, в качеството си на реалисти,  разглеждат външната политика, като цяло, през призмата на интересите на САЩ“ (Stent 2014, 10). Това усещане за несигурност относно края на Студената война показва, че дилемата за сигурността не е решена и потенциалът за конфликт остава.

Според конструктивизма, съюзът на демократичните държави в рамките на НАТО е променил баланса на силите и е довел до колективен процес на вземане на решения. Това обаче е малко вероятно, както бързо се вижда от Фигура 1.

Данните за военните разходи между 1953 и 1991 ясно показват, че нито един от основните съюзници - Обединеното кралство, Германия, Франция и Италия - не се доближава до размера на военните разходи на Съединените щати. Материалната структура на алианса оказва значително влияние върху процеса за вземане на решения, включително върху края на Студената война и бъдещето на НАТО, като САЩ са по-скоро доминираща сила в алианса, отколкото равноправен член.

Офанзивният неореализъм обяснява продължаването на НАТО по ценностно неутрален начин, без да се опитва да теоретизира, какъв трябва или може да бъде той. Вместо това се позовава на историческия контекст и обективните реалности на Студената война и нейния край. За разлика от конструктивизма, офанзивният неореализъм обяснява поведението на държавите въз основа на материалната структура на международната система. Американското покровителство е от решаващо значение за развитието на НАТО (Best 2014, 30) още от самото му начало и това гарантира сигурността на Западна Европа през втората половина на ХХ век. Дори и след края на Студената война сигурността на тези държави продължава да зависи от САЩ.

Заключение

В настоящата статия разгледах причините за съществуването на НАТО в периода след Студената война от гледна точка на конструктивизма и неореализма. Резултатите ми показват, че макар конструктивизмът да дава ценни прозрения за ролята на споделените ценности и колективните идентичности, той не успява да обясни напълно реалността на международните отношения. От друга страна, офанзивният неореализъм, който прилага ценностно неутрален подход и разглежда отношенията между силите, предлага по-изчерпателно обяснение за запазването на НАТО след 1991.

Важно е да се признае, че различни теоретични рамки могат да обяснят продължаването на съществуването на НАТО. Моето сравнение на конструктивизма и неореализма е мотивирано от желанието да се изследват различни гледни точки за оцеляването на НАТО и да се оцени тяхната обяснителна сила. В тази връзка избрах офанзивния неореализъм като най-подходящата призма, през която да се разгледат и разберат причините за продължаващото съществуване на НАТО, като се има предвид акцентът му върху взаимотношенията, обусловени от нуждата от власт и способността му да обясни решаващата роля на САЩ за поддържането на алианса.

В заключение, в настоящата статия се изказва предположението, че оцеляването на НАТО след края на Студената война може да се обясни най-добре през призмата на офанзивния неореализъм, който подчертава ролята на властовите отношения и хегемонистичното лидерство на Съединените щати. Макар че конструктивизмът може да предложи ценни прозрения за ролята на споделените ценности и колективните идентичности за поддържането на алианса, той не може да даде пълно обяснение на причините и факторите, обуславящи запазването на НАТО в епохата след края на Студената война. Настоящият анализ има за цел да предложи по-всеобхватно и нюансирано разбиране на сложните сили, които са оформили институционалния ред в Европа и би могъл да предостави ценни идеи на политици и учени, проявяващи интерес към продължаващата еволюция на уважавания трансатлантически съюз.

The Survival of NATO in the Post-Cold War Era: A Comparative Analysis of Neorealist and Constructivist Theories

Petar MURGINSKI, PhD candidate, Department of National and International Security, Military Academy G. S. Rakovski.

Abstract: This  scholarly  article  examines  the  continued  existence  of  NATO  after  the  end  of  the  Cold  War.  Despite  the  disappearance  of  its  primary  adversary,  the  Soviet  Union,  NATO  has continued to exist. The conventional neorealist explanation for the alliance’s longevity, which states that NATO was established as a counterbalance to the Soviet Union and thus should have been dissolved upon its collapse, is challenged by the constructivist perspective. Constructivism argues that NATO persists as a result of the desire of liberal democracies to cooperate for the sake of peace and the influence of member states’ collective identities. However,  this  constructivist  explanation  is  criticized  for  being  predicated  on  a  specific  understanding of NATO and for neglecting the crucial role of the United States in sustaining the  alliance.  This  study  contends  that  offensive  neorealism,  which  takes  into  account  the  role of the United States in a value-neutral way, offers the most comprehensive explanation for NATO’s persistence after 1991.

Key words: NATO, Cold War, neorealism, constructivism, international relations, Soviet Union, United States.

Библиография:

Adler, Emanuel and Michael Barnett (eds). 1998. Security Communities. Cambridge: Cambridge University Press.

Best, Anthony. 2014. International History of the 20th Century. London: Routledge.

Flockhart, Trine. 2014. Understanding NATO Through Constructivist Theorising. In Theorisng NATO: New Perspectives on The Alliance, by Mark Webber and Adrian Hyde-Price. London: Routledge.

Hoffman, Stanley. 1981. Nuclear Weapons in the 1980s: NATO and Nuclear Weapons: Reasons and Unreason. Foreign Affairs 60 (2): 327-346.

Hyde-Price, Adrian. 2014. NATO and The European Security System: A Neorealist Analysis. In Theorising NATO: New Perspectives on The Alliance, by Mark Webber and Adrian Hyde-Price. London: Routledge.

Martin, Garet, and Balazs Martonffy. 2019. NATO Turns 70 This Week. Here’s How The Alliance Stays Relevant — Despite Trump. The Washington Post.

Mearsheimer, John. 1995. The False Promise of International Institutions. International Security 19 (3): 5-49.

Mearsheimer, John. 2012. The Tragedy of Great Power Politics. New York: W. W. Norton.

Murginski, Petar and Preslav Tonkov. 2022. An Attempt to Explore the Potential for Change in Russia’s Domestic System and Its Foreign Policy: Lessons on the Cold War End. Bucharest: Bulletin of Carol I National Defence University 11 (3): 30-37.

Risse-Kappen, Thomas. 1996. Collective Identity in a Democratic Community. In The Culture of National Security: Norms and Identity in World Politics, by Peter Katzenstein: 50-83. Ithaca: Cornell University Press.

Stent, Angela. 2014. The Limits of Partnership. New Jersey: Princeton University Press.

Stockholm International Peace Research Institute. Sirpi Military Expenditure Database. Accessed on January 26, 2023. URL: https://www.sipri.org/databases/milex

Thies, Wallace. 2009. Why NATO Endures? Cambridge: Cambridge University Press.

Waltz, Kenneth. 1993. The Emerging Structure of International Politics. International Security 18 (2): 75-76.

Waltz, Kenneth. 2000. Structural Realism after the Cold War. International Security 25 (1): 5-41.

Waltz, Kenneth. 2010. Theory of International Politics. New York: Waveland Press.

Бележки:

[1] Фраза, която означава „най-важната причина за съществуване‘.

[2] Карл Дойч определя „общността за сигурност“ като група от държави, които са се интегрирали до степен, в която съществува „реална увереност, че членовете на тази общност няма да воюват, а ще решат споровете си по друг начин“ (Adler and Barnett 1998, 6).

[3] Уолъс Тийс изрично се позовава на теорията за демократичния мир в своето обяснение за оцеляването на НАТО (Thies 2009, 33). Теорията за демократичния мир е идеята, че демократичните държави са по-малко склонни да воюват помежду си и имат по-мирни отношения в сравнение с недемократичните държави.

[4] Игра с нулев резултат е понятие от теория на игрите и икономическата теория, с което се дава математически израз на ситуация („игра“), в която печалбата или загубата на стойност за всеки участник („играч“) се уравновесява със загубите или печалбите, съответно, на другите участници. Ако общите печалби на участниците се сумират и от тях се извадят общите загуби, сумата им ще бъде нула, т.е. свойството на този вид ситуация е, че, ако един спечели, друг задължително ще загуби. Игрите с нулев резултат най-често се свързват с използване на равновесието на Наш – концепция за решението на ситуация, при която всеки от участниците знае равновесните стратегии на другите участници и никой от участниците не може да спечели преднина, ако промени едностранно само собствената си стратегия.

[5] През ноември 1991, само няколко дни преди разпадането на Съветския съюз, държавните и правителствените ръководители на страните от НАТО приеха Новата стратегическа концепция, която да направлява прехода на Алианса от ерата на Студената война към света след нея. Тази Концепция потвърди отбранителния характер на алианса и решимостта на неговите членове да защитават своята сигурност, като подчерта продължаващото значение на колективната отбрана и възпирането, но същевременно призна необходимостта от съвместни мерки за сигурност и насърчаване на демократичните ценности. Освен това в нея се призовава за принос към предотвратяването на конфликти и управлението на кризи в райони с потенциална нестабилност.