13
Чет, Юни
7 Нови статии

Краят на проекта на Фукуяма

брой 2 2023
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Наскоро участвах заедно с Френсис Фукуяма в една конференция, провела се в Университета на Мичиган. Спонсор на конференцията беше университетският научен център LeFrak Forum, а темата и - "Либерализмът и неговите недоволства", повтаря заглавието на последната книга на Фукуяма.

Във фокуса на дискусията беше резкият контраст между гледната точка, стремяща се да оправдае либерализма, и онази, която разчита да го погребе. Следва да отбележа, че участниците изпълниха отредените им роли, изразявайки принципно различаващи се мнения по въпроса.

 

Причините за кризата

 

В изказването си на конференцията започнах с това, че очертах дълбоката криза на съвременните либерални общества, посочвайки основните им "недоволства" - дълбокото и повсеместно икономическо неравенство - отляво, и културната деградация - отдясно, обвързвайки тези две "претенции" непосредствено с очакваните последици от основните тези на либерализма относно човешката природа и характера на политическия и социален ред. Както е известно, Фукуяма възхвалява либерализма като най-хуманния и порядъчен модел от всички съществували в човешката история. Според него, той няма алтернатива, която може да бъде възприета от хората, ценящи просперитета, достойнството, уважението към закона, както и личните права и свободата. В същото време, в хода на дискусията, той заяви, че приема така очертаните от мен "недоволства" от либералния модел, но не смята, че те са характерни само за либерализма. С други думи, разглеждайки един и същи проблем, стигнахме до съвършено различни изводи относно неговата същност.

В тази връзка Фукуяма лансира три основни тези, които според него не са взети от комплексните области на политическата теория (сред участниците в конференцията, доминираха последователите на покойния германско-американски политолог Лео Строс), а се основават на собствените му емпирични наблюдения върху развитието на света. Въпросните три тези са следните:

- Либерализмът възниква след Реформацията, като решение на проблемите след опустошителните религиозни войни, осигурявайки начин за постигането на мир и политическа стабилност, без да изисква метафизичното или теологично съгласие на гражданите.

- Това, което разглеждаме днес като недъзи на либерализма (икономически и социални), всъщност представляват патологии, чието възникване не е свързано задължително със "здравия" либерален ред. Те са по-скоро случайни и зависят от други фактори, затова могат да бъдат "излекувани, без това да убие пациента".

- Либерализмът следва да се обърне към многобройните си минали постижения за да гарантира бъдещите си резултати. Отказът на либерализма от усилията за постигане на "общото благо" обаче, е довел до възхода на индивидуалните блага, а негова кулминация е богатият, толерантен и мирен политически ред, чиято способност да гарантира мир и просперитет е доказана от историята.

Трите тези са взаимносвързани. Тъй като либерализмът се основава на отказа от концепцията за общото благо (първата теза), залагайки вместо това на modus vivendi на търпимостта и "ограниченото правителство", защитаващо правото на собственост, той дава възможност на целия свят да постигне просперитет и богатство (третата теза). А сегашните му проблеми могат да бъда преодолени, ограничавайки крайностите на икономическото либертарианство, "уокизма" и постлибералния консерватизъм (втората теза). Истинският либерализъм е заложен в нашето бъдеще, но може да бъде открит и в близкото ни минало, в което тези три елемента не са толкова забележими или пък липсват.

Но, макар че Фукуяма претендира за ролята на политолог-реалист и историк сред ефимерните мислители, базирайки твърденията си на реални доказателства за приемливостта на недъзите на либерализма на фона на неговите огромни предимства, опитите за емпирична обосновка на твърденията му говорят за точно обратното. И трите изброени по-горе тези илюстрират неистовите му усилия да приведе своето възприятие за реалността в съответствие с изискванията на собствената му теория. Без значение, дали става дума за удобно подбрани факти от историята, приемане на желаното за действителност или носталгична фантазия за това, как бъдещето ще подражава на конкретен момент от миналото, Фукуяма може да бъде наречен по всякакъв друг начин, но не и реалист. В крайна сметка, неговият "фантасмагоричен либерализъм" се опира на тенденциозен и доста избирателен преразказ на свидетелствата от миналото и настоящето, за да се екстраполира визията му за бъдешето, която е едновременно и неправдоподобна, и в същото време прикрива порочния характер на либералния модел.

 

Къде бърка Фукуяма

 

По-долу ще се опитам да коментирам, една по една, трите тези на Фукуяма.

На първо място, Фукуяма (както и мнозина други участници в конференцията), апелира към познатата история за произхода на либерализма, като "мирно решение", появило се в период на религиозно братоубийство и войни. Този отдавна изтъркан аргумент се използва от такива политолози като Джудит Шклар, Джон Роулз и Ричард Рорти, а в момента масово го повтаря и цялата либерална общност. Това е познатият мит за тържеството на либерализма, комбиниран с приказки за "тъмните времена", когато възниква "спасителният път", под формата на "Втория трактат за управлението" и "Писмо за толерантността" на британския философ Джон Лок (1632-1704).

Проблемът обаче е, че става дума за силно опростена история, която се повтаря толкова често, че вече се е превърнала в своеобразно кредо на либерализма. Щателните исторически изследвания на онзи период, когато за първи път се оформят очертанията на съвременната държава, напротив, показват, че "религиозните войни" най-често са били прикритие, използвано от политическата власт за да отхвърли както сдържащите рамки на Църквата ("отгоре"), така и ограничаващата я власт на различните форми на аристокрацията ("отдолу"). Много битки от т.нар. "религиозни войни" всъщност са били водени не заради вероизповеданието или, както са свикнали да ги разглеждат либералите, въпросите, касаещи личната и ирационална вяра, а по-скоро за разрешаването на конкретни проблеми на политическата власт.

Историята на съвременната политика, може да бъде интерпретирана по различни начини, но основните факти подчертават консолидирането на политическата власт в една съвършено нова форма: съвременната държава. За прокарването и налагането на съвременната форма на държавата се предприемат напрегнати усилия за отделяне на "светската" власт от "религиозната". Сред най-проникновените и убедителни трудове, които оспорват този либерален мит, ще посоча съдържателното есе на известния теолог проф. Уйлям Т. Кавана "Огънят, който може да унищожи дома ни: религиозните войни и възходът на съвременната държава".  То представлява демонстративен преразказ на обичайния либерален наратив. С множество подробности, много от които са заимствани от забележителните историци на ранното Ново време (като Ричард Дан и Антъни Гидънс), Кавана показва, как тази теория е създадена за да защити интересите на новото поколение либерални мислители, фалшифицирайки както отделни моменти, така и основните мотиви на историческите действащи лица.

С други думи, в стремежа да се  конструира съвременната либерална държава - най-могъшата в историята на човечеството политическа единица - се лансира историята за "ограниченото правителство", което изисква отделянето на "религията" от частната сфера. Така се осъществява своеобразно "ребрандиране", в резултат от което политическите битки се превръщат в "религиозни" войни. На този фон не е учудващо, че появата на партията на "вигите" (предшественици на британските либерали), като формация на съвременната буржоазия и обслужващата я политическа класа, налага и "вигска" (т.е. либерална) интерпретация на историята.

От друга гледна точка, сред най-добрите описания на консолидирането на политическата власт в онази епоха си остава класическият труд на Бертран дьо Жувенел "За властта" (1949). Въпреки твърденията на либералите, че либерализмът олицетворява световния исторически прогрес под формата на "ограниченото правителство", Жувенел доказва в книгата си, че съвременната държава усърдно ликвидира реално съществуващия "федерализъм" на предсъвременната епоха чрез размиването на отделните конкурентни "съсловия", без значение, дали става дума за духовенството или аристокрацията. Тази централизация на властта бива постигната до голяма степен чрез пряко апелиране към масите, т.е. към "народа", на който се обещава, че ще бъде освободен от господството на старата аристокрация. Проследявайки същия процес, но анализиран от икономическа гледна точка от Карл Полани в книгата му "Великата трансформация", Жувенел изследва причините, поради които освобождаването от децентрализираните политически форми води до консолидиране и усилване на централизираната власт на съвременната държава.

Въпреки това, присвоявайки и предефинирайки такива понятия като "свобода",  "ограничено правителство" и "федерализъм", съвременната държава превръща своята нарастваща и консолидирана власт в онова, което днес определяме като централизирана съвременна либерална държава. Основните идеи от анализа на Жувенел са доразвити по изключително убедителен начин от Робърт Низбет в класическия му труд от 1953 "В търсене на общност". Подобно на Жувенел, но отчитайки и опита на тоталитарните режими от ХХ век, Низбет стига до извода, че съвременната държава се основава на "разпускането" или фактическото предефиниране на различните членства и общности, които някога са функционирали като основни форми на общностната идентичност - семейството, църквата, синдикатите, общините, колежите и т.н. Самият Низбет приписва възхода на тоталитарните фашистки и комунистически режими на съвремените "търсения на обшност" и прогнозира, че същата динамика ще засегне и либералните демокрации. Съвременната държава, като политическа форма на модерната нация, представлява комбинация от либералния индивидуализъм и централизацията.

Тоест, нищо не се е случило "просто така" (т.е. по един естествен начин) както се твърди в изкривената версия на Фукуяма за зараждането на съвременната държава. Претенциите му за емпиризъм се сблъскват с огромния брой непроверени предположения и тенденциозни твърдения, целящи да убедят читателите, че всяко остъпление от либерализма автоматично ще ни върне към тъмните векове на междуособни войни, нетърпимост и потисничество.

Между другото, в края на дискусията ни с Фукуяма по време на конференцията, му казах, че действително следва да се отнасяме предпазливо към твърденията, че либерализмът е довел до  епоха на безпрецедентна търпимост и мир. Във всеки случай, емпиричните свидетелства сочат, че основното политическо въплъшение на либерализма - Съединените щати - рядко (ако въобще някога са го правили) са проявявали търпимост към постоянно съществуващия, макар и променящ се, набор от "неприемливи" елементи, като започнем с коренното население на американския континент и свършим с нежеланите деца, от които родителите имат правото да се избавят, в името на "свободния избор" (т.е. правото на аборт). Не бива да се залъгваме също, че САЩ представляват образец за мир, в сравнение със сегашния (променлив но вездесъщ) враг на либерализма (олицетворяван в момента от Китай и Русия). За целия период на съществуването си като държава, Съединените щати почти непрекъснато са воюволи с някого (според някои оценки, през 92% от времето от 1776 насам). Въпреки това, ние - кой знае защо - сме длъжни да вярваме, че либерализмът ни е донесъл неоспоримите блага на "мира".

На второ място, Фукуяма твърди, че "недоволствата" от съвременния либерализъм - икономически и социални - макар и да са реални, въпреки това са "излечими". В тази връзка той разглежда Европа като своеобразна противоотрова от англо-американския "неолиберализъм", превърнал се в отличителна черта на десните политици - като започнем от епохата на Рейгън и Тачър, продължавайки през тази на Клинтън и Блеър, та чак до наши дни. Виждайки в това основната причина за икономическото "недоволство", Фукуяма смята, че вече е налице отстъпление на пазарния фундаментализъм, прокарван навремето от Хайек и Фридман, както и опит за възраждане на модела на икономическата социална демокрация, характерна за Западна Европа.

В същото време той признава социалния разпад, който възниква в самите корени на либерализма. Признава също сериозността на процеса на отслабване на социалните връзки, моралните структури и формиращите се институции, което е сред основните последици от "успеха" на либерализма. В тази връзка, Фукуяма цитира такива автори като Сохраб Ахмари и Адриан Вермьойл, акцентиращи върху тази тенденция. Въпреки това обаче, той упорито твърди, че вече няма връщане назад. Според него, също както и в икономическата сфера, либерализмът може в крайна сметка да смекчи тези крайности, позволявайки на човешката природа да се изяви. Или, както посочва в есето, представляващо своеобразен увод към последната му книга, "правилно разбраният либерализъм е напълно съвместим с комунитарните импулси и се превърна в основа за просперитета на разнообразните форми на гражданското общество".

Показателната фраза в това негово твърдение е "правилно разбраният", като крайна цел на един откровен фантазьор (какъвто всъщност е Фукуяма), подкрепена с противоречиви емпирични данни. Тоест, според Фукуяма, само либерализмът, лишен от съпътстващите го патологии, е "правилно разбраният" либерализъм. А либерализмът, който провокира нашето огромно и всеобхватно недоволство, просто се дължи на "неразбиране".

В тази връзка, по време на конференцията, предложих на Фукуяма да посочи поне едно либерално общество, което да не изпитва една или друга крайна форма на "недоволство" ( каквото, както той самият признава, наистина съществува). Помолих го да посочи либерална държава, която съществува реално, а не само на теория, и която не изпитва "недоволство", без значение, дали - според собствените му думи - то е временно или зависещо от други фактори.

В отговор, Фукуяма даде като пример опитите на Европа за ограничаване на икономическия неолиберализъм, но забрави да спомене, че всяка страна, стремяща се - по един или друг начин - към това, също се сблъсква с остри форми на социален разпад, без значение, дали става дума за разрушаване на семейната институция, криза на раждаемостта, ерозия на религиозното съзнание или тотална уязвимост на институциите на "гражданското общество". Ако следваме фактите, няма как да не стигнем до извода, че нашите "недоволства" съвсем не са случайни, а са иманентно присъщи на либерализма. И подкрепата за този кратък политически експеримент, основаващ се на "мита" за индивидуализма и самоизграждането, означава само да провокираме нови проблеми. Тоест, онова, което Фукуяма обявява за патология, всъщност представлява генетично заболяване на либерализма.

На трето място, дори ако приемем, че е имало моменти, когато либерализмът се е развивал без тези патологии, нима това доказва, че той ни гарантира само предимства и няма негативни последици?

Разбира се, предходното твърдение може да бъде оспорено, опирайки се на господството на либерализма в миналото, когато той не демонстрира нито крайно икономическо неравенство, нито социален разпад. Подобно на мнозина американски либерали, Фукуяма се стреми към онзи либерализъм, който процъфтява за кратко през първите десетилетия след Втората световна война. В есетото си, той пише следното: "Периодът от 1950 до 1970 беше период на разцвет на на либералната демокрация в западния свят", акцентирайки върху върховенството на закона, прогреса в сферата на гражданските права, относителното икономическо равенство, съчетано със стабилен икономически растеж и разширяване на системата на икономическия просперитет на средната класа”.

В отговор на такива критици на либерализма, като мен, Ахмари и Вермьойл, които, според него се опитват да възродят под някаква форма средновековния християнски свят, Фукуяма твърди, че ние, самите със сигурност не вярваме, че можем "да обърнем хода на времето". В същото време обаче, акцентирайки върху двете десетилетия, през които либерализмът преживява своя "разцвет", Фукуяма лансира тезата (като емпирично твърдение), че либерализмът би могъл да процъфтява без появата на каквото и да било очевидно съпътстващо го "недоволство", ако ... бъде обърнат ходът на времето! През въпросните две десетилетия нито радикалното икономическо неравенство, нито социалният разпад са били толкова очевидни в САЩ, преди либерализмът очевидно (макар и случайно) да започне да запада.

 

Някои изводи

 

Фукуяма е достатъчно умен за да признае, че апелирането към тези две десетилетия всъщност е неправомерно. Това е просто носталгия (при това оправдана) по "златния век" на Америка, но ретроспективният поглед показва именно неповторимостта и временния характер на този период. През 1945 Америка побеждава в глобалния конфликт, а нейният икономически и социален модел се оказва почти незасегнат в онзи момент, когато по-голямата част от останалия развит свят е превърнат в руини. За един кратък период, тя се наслаждаваше на уникалните трофеи от своята победа, освобождавайки се от каквато и да било икономическа конкуренция и произвеждайки стоки и ресурси, от които останалият свят отчаяно се нуждае. САЩ създадоха международна икономическа система, която във висша степен обслужваше собствените им икономически и политически интереси, но която днес се оказва все по-крехка. През онези години Америка беше неоспорим икономически и политически хегемон, управляващ ефективно поне половината от земното кълбо.

Очертаният от самия Фукуяма момент на края на този "разцвет" - 70-те години на ХХ век - ознаменува и началото на края на американската хегемония, когато станаха ясни ограничените рамки на нейното военно господство. Предишното уникално икономическо и политическо положение на САЩ вече е компрометирано от дългогодишната им опора на близкоизточния петрол (и, като следствие, от кризата през следващите десетилетия), а краткотрайната им политическа хегемония беше нарушена от социалния разпад, породен от материалния успех, демонтирането на наследените институции и собственото им високомерие. Днес всички признават, че сме свидетели на залеза на краткия имперски момент, който бе наистина уникален в световната история. Но ето че Фукуяма предлага именно този някогашен модел като панацея за либерализма, разчитайки, че връщането към него ще реши всичките му проблеми.

Истината обаче е, че този подозрителен политически модел можеше да работи само в онези уникални, идеални и временни исторически условия. Ако приемем, че светът и дори Америка не са били либерални преди 1950, а проблемите са започнали едва двайсет години по-късно, какъв извод бихме могли и следва да направим от този исторически момент? Във всеки случай, изводът, който Фукуяма ни призовава да направим, а именно, че либерализмът разполага с вътрешни ресурси и способност да преодолява "недоволствата", които поражда, е в пълен разрез с това, което виждаме със собствените си очи. Реалните данни, които нямат нищо общо с опитите желаното да се приема за действителност и призрачната носталгия, показват, че Фукуяма е в много по-голяма степен отвлечен "теоретик", отколкото трезвомислещ учен-емпирик, за какъвто опитва да се представи.

Както изглежда, той най-сетне е осъзнал ограничеността на собствените си претенции за неоспоримото превъзходство на либерализма, затова се опитва да апелира към призрака на нелибералните и антилиберални алтернативи, като основна причина да направим всичко за да спасим либералния модел. В есето си, Фукуяма определя такива държави, като Китай, Индия, Унгария и Русия, като примери за антилиберални алтернативи, които, въпреки несъвършенството на Америка, следва да ни убедят да положим всички усилия за да избегнем нелибералната съдба. Според него, подобни страни използват държавната власт "за да разрушат либералните институции и да наложат възгледите си на обществото, като цяло" (тук е мястото да отбележа, че и в този случай реалните факти говорят за това, че либералният модел също не е застрахован от подобни форми на политическо и социално налагане, макар че не това е основният извод, който следва да направим от неговите разсъждения).

Както на конференцията в Мичиганския университет, така и на други форуми, Фукуяма многократно квалифицираше Русия и конфликта в Украйна най-вече като "призрак", преследващ либералите със слаби нерви. Според него, ако либерализмът наистина иска да преодолее тормозещите го проблеми, това следва да се основава на общата ни привързаност към борбата със заплахата, свързана с нелибералния ни глобален съперник Русия - в краткосрочна перспектива, и с Китай - в дългосрочна.

Тук отново се налага да си припомним апела на Фукуяма към "разцвета" на либерализма в периода между 50-те и 70-те години на ХХ век. Тези десетилетия се характеризираха не само с уникалното положение на САЩ, но и с консолидирането на Америка като една от двете световни свръхдържани, претендиращи за глобална идеологически хегемония. Америка бе в състояние да сдържа вътрешното политическо недоволство (както и това на съюзниците и), до голяма степен, не само благодарение на своето богатство, но и на наличието на екзистенциална външна заплаха в лицето на комунистическия блок. Тоест, оказва се, че либерализмът процъфтява тогава, когато е изправен пред могъщ противник. Това наистина е ирония на съдбата: Фукуяма си спечели име и имидж на смел мислител, твърдящ, че падането на Берлинската стена през 1989 е ознаменувало "края на историята". Според него, историята е приключила, защото е била решена най-древната политическа загадка и събитията от 1989 са дали еднозначен отговор на фундаменталния въпрос, "кой модел е по-добър", доказвайки че това е "либералната демокрация". Изглеждаше, че либерализмът вече няма съперници. Съперниците му през ХХ век, в лицето на фашизма и комунизма, претърпяха поражение и единственият съхранил се модел, удовлетворяващ основните политически потребности на индивида, се оказа либералната демокрация. Макар самият Фукуяма да признаваше, че отделни противници на този неоспорим извод ще продължат да съществуват, той твърдеше, че нито един от тях не представлява реална заплаха за победата на либерализма.

Трийсет и четири години по-късно обаче, Фукуяма свързва надеждите си за оцеляване на либерализма с наличието на нов общопризнат враг. Тоест, идеята за края на историята се оказа илюзорна, при това изюзията не трая дълго. Обръщайки се назад, можем да кажем, че 1989 беше не окончателната победа на либерализма, а само илюзия за подобна победа. Сегашното ни разочарование от либералния модел започна да се проявява още, когато икономическата глобализация и нарастващата роля на финансовия сектор в икономиката ескалираха и задълбочиха глобалното икономическо неравенство и станахме свидетели на рязък срив на всички показатели за социалното благополучие в развитите западни държави.

Истината е, че 1989 не беше краят на историята, а началото на края на либерализма. А прогнозите на Фукуяма за бъдещето от онова време не струват повече от тези, които се опитва да лансира днес. Сега обаче, той вече е наясно, че западащият либерален модел следва да бъде подкрепян с всички достъпни средства, включително изкривявайки реалните факти, и очевидно смята че може да се справи с тази задача. Проблемът обаче е, че не сме през 1989, още по-малко пък през 1950. Случващото се през 2000-те несъмнено ни показва, че историята не е свършила. Всъщност, единственото което наистина приключи е проектът на самия Фукуяма за "края на историята".

 

* Авторът е известен американски политолог, професор в Университета Нотр Дам, щат Индиана, анализатор на Postliberal Order

 

Поръчай онлайн бр.3 2024