08
Сря, Фев
16 Нови статии

Отвъд мита за "добрата империя"

брой 6 2022
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Caroline Elkins, Legacy of Violence: A History of the British Empire, 896 p., Кnopf, 2022

В периода на разцвета на Британската империя, непосредствено след Първата световна война, островът, чиито размери са по-малки от тези на американския щат Канзас, контролира около 1/4 от световното население и огромни територии. За архитектите на тази най-голяма империя в човешката история всяко завоевание се е смятало и за морално постижение.

По правило, йерархията на финансираното от държавата насилие през ХХ век се оглавява от хитлеристка Германия, сталинска Русия и имперска Япония. На сурова критика се подлагат и действията на няколко европейски империи: Белгия - в Конго, Франция - в Алжир и Португалия - в Ангола и Мозамбик. Великобритания рядко бива поставяна редом с най-злостните и антихуманни режими, благодарение на репутацията си на "порядъчна и благожелателна" империя. Вече повече от двайсет години тази нейна репутация обаче, бива оспорвана от професора по история от Харвард Керълайн Елкинс. В своята последна книга "Наследството на насилието" тя представя собствената си критична версия на историята на Британската империя. Анализирайки архивите в дузина държави на четири различни континента, изучавайки стотици устни разкази и опирайки се на трудовете на редица видни политически идеолози и специалисти по обществена история, Елкинс проследява сюжетната линия на Империята през вековете и кризите. В качеството си на единствената империалистически държава, която остава либерална демокрация през целия ХХ век, Великобритания твърди, че се различава от останалите европейски колониални държави с привързаността си към гарантирането на върховенството на закона, свободните си от предразсъдъци и суеверия принципи и постигнатия в нейните колонии социален прогрес. В книгата си обаче, Елкинс твърди, че Великобритания използва систематично насилие не по-малко често от своите конкуренти, но просто умело прикрива този факт.

Отвъд либералното лицемерие

Повече от половин век след заключителния акорд на Британската империя, историците все още не са в състояние да дадат комплексна оценка на кървавото клане, обвито в проповедническо лицемерие, а след това и на огромния огън от документи, пламнал преди "последния изход". По правило, най-пълна представа за вредата, нанесена на колониите, дават регионалните центрове. Елкинс упорито търси връзката между тях, местейки се от Южна Африка в Индия, Ирландия, Палестина и по-нататък в Малайзия, Кения, Кипър и Аден, очертавайки една закономерност, която е очевидна само в дългосрочна перспектива. Британският военен и полицейски персонал разпространява надлъж и нащир из империята бруталните си методи за потискане на недоволството, а висококопоставените длъжностни лица рядко се опитват да му попречат. Вместо това, те легитимират насилието със силата на закона, стимулирайки по този начин проявите на все по-голяма жестокост.

Изглежда поразително, но съвсем доскоро водещите историци представяха образите на последните дни на империята точно както и кадрите на пропагандистките британски кинохроники: генерал-губернатори с тропически шлемове и безупречни бели костюми великодушно допускат до себе си, на трибуната, благодарните туземци. "Почти никакви военни действия" - така описва Империята кеймбриджкият историк Джон Галахър, един от представителите на "Старата гвардия", чиито трудове Елкинс често цитира. Според нея, дивашката практика на привързаните за разстрел към дулата на оръдията индийски сипаи, след въстанието от 1857, убийствата на суданските махдисти с картечници "Максим" през 90-те години на ХІХ век, използването на концлагери по време на англо-бурските войни, масовите убийства на мирни демонстранти в индийския град Амритсар, наказателните екзекуции и разграбването на цивилно имущество в Ирландия - всичко това "подгрява" Британската империя. Елкинс смята, че изстъпленията на британските военни са началната точка на формирането на още по-жестоката култура на управление, стремяща се да възстанови британския контрол над колониите след Втората световна война, когато Империята се нуждае от колосални ресурси за да възстанови изтощената си икономика и укрепи своя отслабващ геополитически статус.

Според авторката, ние интерпретираме погрешно разпадането на империята, защото старата либерална имперска историография се концентрира предимно върху „високата политика”, т.е. към хитростите на „официалното мислене”, както я определят Галахър и мислещите като него. В книгата си Елкинс се опира на трудовете на Удай Синг Мехта, Каруна Мантена и други теоретици, твърдящи, че въпреки приказките за всеобщите свободи, британският империализъм е обслужвал единствено целите на империята и е рационализирал господството и над другите народи.  Според авторката, основната причина Британската империя да се задържи повече от две столетия е, че британският модел на държавно насилие е бил умело прикриван зад красивата опаковка на либералните реформи.

Ако добавим към тази дълговечност и безпрецедентното и глобално присъствие, пагубното наследство на Британската империя се оказва много по-дълбото и неясно, отколкото това на която и да било друга съвременна държава. Дали британският либерален империализъм - предвид мащабите на нанасяните от него в течение на дълги десетилетия вреди - е оказал по-пагубно влияние върху световната история, отколкото германския нацизъм например? Този въпрос изплува между редовете на новата книга на Елкинс. А читателите вече се научиха да не отхвърлят с лека ръка нейните нярядко прекалено остри изводи, благодарение на първия и бестселър "Разплатата на Империята" (2005), удостоен с наградата "Пулицър".

В тази книга се изследва един от най-мрачните периоди на британската колониална история: потушаването на въстанието на нелегалното кенийско националистическо движение "Мау-Мау" през 50-те години на ХХ век, чието име впоследствие се привръща в синоним на варварството. Елкинс, която в началото на кариерата си проучва британските и кенийски архиви, отбелязва наличието на сериозни пропуски в записките от онзи период, което я навежда на мисълта, че може би част от материалите са били иззети. Някои компрометиращи документи обаче, все пак са запазени и въз основа на тях тя започва да трупа доказателства, че британците са арестували много повече от 80 хиляди кенийци, както се е смятало дотогава, както и, че са подлагали активистите на "Мау-Мау" на жестоки изтезания. Именно така започва изследователската и "одисея" в провинциална Кения, където успява да събере ужасяващите свидетелства на около триста оцелили от организираната срещу "Мау-Мау" кампания.

В книгата си "Разплатата на Империята" Елкинс умело комбинира устните разкази и архивните данни за да опише британската стратегия на арести, истезания, глад, терор, принудителен каторжен труд, изнасилвания и кастрации, използвани за да бъде сломена съпротивата на кенийския етнос кикую, който е имал достатъчно причини да се съпротивлява, след като британците първоначално отнемат земите му, а след това - по време на Втората световна война - вербуват мъжете от племето в своята армия. През 1957 един от губернаторите на британските колонии съобщава на началниците си в Лондон, че единственият начин да бъде сломена съпротивата на "кикую" е нанасянето на "мощен удар" по тях, оправдавайки по този начи жестоката кампания, известна като "Операция Прогрес". В хода на операцията над милион мъже, жени и деца са затворени в оградени с бодлива тел селица и концлагери за превъзпитаване, условията в които са характеризирани от тогаващния генерален прокурор на колонията като "напомнящи тези в нацистктите концлагери и съветския ГУЛАГ".

Когато книгата на Елкинс получи наградата Пулицър, някои учени бяха искрено учудени, тъй като бяха убедени, че тя просто клевети британците. Други пък изразиха съмнение относно точността на изнесените от нея данни за броя на загиналите и безследно изчезнали представители на народностите кикую, меру и ембу: според Елкинс става дума за около 300 хиляди дущи, макар че доказателствата за това са много малко. Впрочем, аргументацията и получи частично потвърждение през 2011, т.е. шест години след публикуването на книгата, която помогна за насочването на историята в ново русло. Тогава лондонските адвокати, представляващи Кенийската комисия по човешките права и настояващи за компенсиране на възрастните кенийци, оцелели след изтезанията, призоваха Елкинс и британските историци Дейвид Андерсън и Хю Бенет като свидетели-експерти. В хода на процеса британското правителство беше принудено да обясни произхода на паметната записка, в която подробно се описва прехвърлянето на документите от Найроби. В крайна сметка Лондон призна, че е изтеглил огромен архив от Кения (по-късно стана ясно, че е британците са действали по същия начин и в 36 други бивши колонии). Документите са били събрани в секретното хранилище в Ханслоп парк, което Министерството на външните работи ползва съвместо с британските специални служби. Така изплуваха редица документи, потвърждаващи ключови аспекти както на версията на Елкинс, така и на разказите на оцелелите членове на "Мау-Мау". В резултат от шумния съдебен процес 5200 кенийци, подложени на изтезания по време на въстанието, получиха компенсации от 3800 паунда, а правителството официално призна за масовото използване на изтезания по времето на Британската империя.

"Наследството на насилието", както и предишната книга на Елкинс, представлява смесица от ужасяващи детайли с исторически и тематични контексти. И тук авторката понякога се опира на съмнителна статистика, включително на остарялата теза, че почти 2/3 от жителите на Великобритания се гордеят с Британската империя (по последни данни, днес така смятат под 1/3 от тях). Въпреки това, някои от нещата, за които разказва, рушат много общоприети истини, включително историята за методите на политическата пропаганда в Палестина в периода между световните войни, които извеждат жестокостта на либералния империализъм на качествено ново равнище.

Както е известно, през 30-те години в Палестина избухва въстание, провокирано от възникналите в градовете и селата радикални популистки движения. Лишените от имотите си арабски селяни се стичат към градовете, а паралелно с това там бързо се разрастват и ционистките колонии, където се заселват еврейските бежанци от Европа. За да потуши въстанието, полицейският апарат е увеличен до 25 хиляди души, включвайки и две армейски дивизии. Базирайки се на излезлите наскоро трудове на Лале Халили, Джорджина Синклер и други историци, Елкинс показва как този репресивен апарат концентрира в себе си всички особености на британската имперска тактика.

Така, от опита, натрупан от британците в Ирландия, са заимствани военизираните методи и използването на бронирана техника, от Месопотамия - опита на въздушните бомбардировки и обстрелвания на селата; от Южна Африка - използването на обучени кучета за проследяване и задържане на заподозрените; от Индия - методите за разпити и затварянето на задържаните в единични килии, а от Северозападен Раджастан - използването на "живи щитове" от местни жители за обезвреждане на минираните зони. Някои методи обаче, са създадени от британците именно в Палестина: нощните нападения срещу "подозрителните общности", масовото разрушаване на къщите, където живеят семействата на бунтовниците или клетките под открито небе, където се държат заподозрените. Елкинс твърди, че усъвършенствайки тази тактика върху палестинците, британските офицери са придобили навиците и уменията, които по-късно демонстрират в Аден (днешен Южен Йемен), в Златния бряг (Гана), в Северна Родезия (Замбия и Зимбабве), Кения или Кипър. С други думи, Палестина се оказва своеобразен "опитен полигон" за силовите методи на Империята.

За да легитимират механизмите за контрол в Палестина, британците отново полагат огромни усилия и дори трансформират империята. Алгоритмите на извънредното положение предвиждат разрешаването на колективните репресии, задържания и унищожаване на имуществото на заподозрение, както и налагането на цензура и депортации. Британските военни власти настояват за въвеждането на военно положение в Палестина, но искането им е отклонено от генералния прокурор. Вместо това е предпочетено "по-елегантното решение" да бъдат разширени пълномощията на ръководителя на гражданската изпълнителна власт. Със специална заповед от 1937 му се дава правото да издава всякакви декрети, "които по негово собствено усмотрение му се струват необходими или целесъобразни за гарантиране на обшествената сигурност, защитата на Палестина, поддържане на реда и потушаване на бунтове, въстания и безредици, както и осигуряване на доставките на стоки и услуги, необходими за съществуването на общността". Както посочва Елкинс, по този начин британските войски и полицията могат да действат свободно, "практически без ограничения или опасения от съдебно преследване". Също както и арсеналът от изтезания и репресии, тези своеобразни наръчници за имперска безнаказаност, се превръщат в образец за бъдещите британски кампании в колониите.

Подаръците на Империята

Апологетите на империята, като британския историк Найл Фергюсън например, твърдят, че върховенството на закона е било най-големия подарък, който Британия дава на своите колонии, след като последните стават независими. Според Елкинс обаче, наистина жизненоважно наследство на Империята се оказват по-скоро механизмите, анулиращи върховенството на закона. Неуверените в себе си местни лидери, мнозина от които са назначени от Уайтхол, с всички сили се стремят да управляват поверените им политико-териториалните единици, в които колониалната политика неимоверно е изострила социалните противоречия. За да потиснат политическата опозиция, те с готовност използват наследеното от британците извънредно законодателство в колониите и различните юридически уловки. Впрочем, за това им помагат и "офицерите за връзка в службите за сигурност", т.е. внедрените в бившите колонии агенти на МІ5, които обучават новите национални кадри на своите методи за събиране на разузнавателни данни, осъществяване на разпити и вътрешна сигурност. През 1957, непосредствено след като Гана става независима, нейните лидери заимстват от британските закони за превантивно задържане правото за задържане на граждани без съд и следствие за срок до пет години. През 60-те години пък, малайзийските чиновници, опирайки се на британския модел, приемат закон, позволяващ задържане на заподозрени за неопределен срок. През 70-те години, индийските лидери използват заложените под британско влияние в конституцията на страната извънредни пълномощия за цензуриране на медиите, арести и затваряне на представители на политическата опозиция, "прочистване" на градските бидонвили и дори за стерилизирането на техните обитатели.

Най-устойчиво обаче се оказва наследството на имперското насилие в Палестина. Британците се стремят да укрепят властта си на тази територия, раздавайки разнопосочни обещания на различните групи там: така на арабските елити се предлага перспективата за създаване на независимо кралство или държава; на ционистите - перспективата за "национално огнище"; а на европейскикте съюзници - перспективата за разделяне на Палестина. И тъй като народностите, населяващи тази територия съзнателно биват насъсквани едни срещу други, в резултат от промените в британската политика, бъдещите цикли на насилие и репресии са заложени още тогава.

Скоро след като, през 1947, гласуването в ООН води до разделянето Подмандатната Палестина на еврейска и арабска държави, израелските сили за сигурност, възприемат британските методи - от убийството на мирни жители, до унищиожаването на цели села. През 1952, контролираният от Британия концерн, добиващ калиев карбонат и други минерали от Мъртво море, постепенно преминава под контрола на израелското правителство. През 1969, когато премиерът на Израел Голда Меир заявява, че понятието "палестинец" не съществува, тя в известен смисъл има предвид именно процеса на ликвидиране на признаването и правата, който Британската империя започва половин век по-рано.

Истината обаче е, че "Наследството на насилието" не се изчерпва с детайлизирането на пороците на Имприята. Книгата лансира далеч по-мащабна теза, касаеща необичайната устойчивост на либералния империализъм. A верността на тази теза може да бъде проверена със способността и да обясни не само това, как съществува Империята, но и, как тя стига до своя логичен край. И тъкмо тук, версията на Елкинс се сблъсква със сериозни проблеми.

Още от първите страници на книгата си тя изтъква, че историята на либералиния империализъм е "и история на исканията и борбата на потиснатите". Една от най-ярките глави в нея е посветена на Сирил Джеймс, Джордж Падмор и други чернокожи радикали от 30-те и 40-те години на ХХ век, яростно изобличаващи лицемерието на Империята. Впрочем, Елкинс отделя внимание и на кипърските активисти от 50-те години на миналото столетие, сътрудничещи си с с гръцките юристи и лондонското Движение за свобода на колониите, за да привлекат вниманието на международната общност към британската кампания на убийства и изтезания на острова. Авторката обаче смята, че в крайна сметка тези и други ненасилствени призиви от страна на колониалните субекти и техните съюзници по света "оказват слабо влияние върху обхваналото империята влияние на насилието".

Според нея, всички подобни усилия са били обречени на провал заради убедеността в способността на либералния империализъм да "поглъща" и неутрализира критиката - нещо, което не могат да постигнат такива по-нестабилни идеологии, като нацисткия Lebensraum например. Жителите на британските колонии протестират, в парламента се повдигат въпроси, осъществяват се разследвания, изготвят се доклади, но това не ограничава особено репресивния потенциал на империята. Както твърди Елкинс, либералният империализъм представлява самовъзстановяваща се и постоянно разширяваща се мрежа. Само че, когато собствената и теория се сблъсква със стената на реториката за окончателното разпадане на империята, формулирана най-вече от гледна точка на сметките на представителите на "висшата политика" относно това, кога следва да се откажеш от властта за да съхраниш влиянието си, оставаме с впечатлението, че на страниците на книгата и се завръщат призраците на имперската история, които тя иска да победи.

Историята на Британската империя през ХХ век е и история на "принудителното отричане". За съжаление, уменията на криминалист, които Елкинс демонстрира по отношение на покритите с кръв нокти на империята, са по-малко очевидни, когато става дума за националистическата тактика, която в течение на десетилетия помага за отслабването на имперската хватка. Ли Куан Ю (1923-2015), който има огромна заслуга за изтласкването на британците от Сингапур, с основание отбелязва, че една от възможностите на слабите да отправят предизвикателство към силните играчи, е да се превърнат в отровна скарида и да ги "ужилят". През 1930 Махатма Ганди започва знаменития си Солен поход с 25-дневен протестен марш против данъка, свързан с британския монопол върху търговията със сол - блестящ пример за контрапропаганда, за който обаче не се споменава в книгата Елкинс. В резултат от ненасилствената масова мобилизация, внимателно следена от международната преса, британците в Индия се оказват ограничени в контекста на използваното от тях насилие.

Според Елкинс обаче, подходът на Ганди е бил неефективен, тъй като единствения език, който империята наистина разбира, е този на насилието. В тази връзка, тя подробно описва терористичните действия на някои ционистки организации, като нелегалната "Иргун" на Менахем Бегин, прибягващи до нападения и убийства за да ускорят оттеглянето на британците от Палестина.

Истината обаче е, че с промяната на природата на колониалното управление във времето и пространството, се променя и самият либерализъм, чието "вероломство" е обект на не по-малко остри критики в книгата на Елкинс, отколкото самата Империя. Факт е, че разновидностите на либерализма обхващат или се приспособяват към патернализма, расизма и авторитаризма, осигурявайки интелектуално прикритие за често невъобразимата жестокост на колониалните власти. Впъреки това, либералните философии развиват и идеите за автономията, индивидуалността и колективното самоуправление, които - на свой ред - залагат принципите на законността, възприети от антиколониалните теоретици и активисти. В книгата на Елкинс обаче, приносът на тези интелектуалци определено е подценен.

В края на "Наследството на насилието" Елкинс се връща към акцията за възстановяване на справедливостта по отношение на жертвите при потушаването на въстанието "Мау-Мау" в лондонските съдилища, описвайки като кулминационен момент резултатите от изследванията, които самата тя провежда сред оцелетите в Кения, помогнали и да разкрие "обратната страна на либералния империализъм". За да изтъкне проблемите, с които е трябвало да се сблъска, тя за пореден път цитира думите на първия лидер на независима Кения Джомо Кениата: "Нека се споразумеем никога да не се обръщаме към миналото". В същото време обаче, Елкинс игнорира факта, че скоро след тези негови думи правителството и обикновените граждани на Кения предприемат продължили дълги години усилия за преодоляване на британските митове и реконструиране на истинската колониална история на страната.

Всъщност, ползата от методологическия принцип, използван от Елкинс, е, че тъй като официалните доклади не внушават доверие, подборът на историческите източници следва да бъде мащабен и дълбок. Затова лично аз бях учуден, че един толкова проницателен учен, като Елкинс, постоянно подценява влиянието на антиколониалните мислители и активисти. При всички случаи обаче, с последната си книга тя задълбочава нашето все още частично познание за садизма и лицемерието на Британската империя, присъединявайки се към онези писатели и драматурзи, които според собствените и думи, са напомнили на света, "че алтернативните наративи са погребани под развалините на имперската мощ". Прекаленото опростените теории обаче, сами по себе, често могат да погребат другите истории. А неудобната истина е, че либералната мисъл се оказва както източник на репресии, така и на съпротива срещу тях, затова и теориите за имперската власт, които демонстрират нетърпимост към тази двойнственост, могат да не издържат на критичния анализ, който заслужават.

 

* Авторът е професор по политология в Универитета "Ашока" в Делхи и анализатор на The New Yorker

 

Поръчай онлайн бр.1 2023

Поръчай онлайн бр.1 2023 на списание Геополитика