09
Чет, Фев
16 Нови статии

Ескалиращите проблеми в "задния двор" на САЩ

брой 6 2022
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

През юни 2022, в Лос Анджелис се проведе Деветата Среща на върха на Америките -представителен форум на лидерите на държавите от Западното полукълбо, членуващи в Организацията на американските държави - ОАД.

Още по време на подготовката и (както е известно срещата беше отложена с една година заради пандемията) тя привлече изключителното внимание на латиноамериканските и световни медии. При това то не бе свързано само с начина, по който Вашингтон осъществи подготвителната кампания за форума, нито пък с очакваната реакция на латиноамериканските лидери. Прогнозите бяха, че на срещата американският президент Байдън ще лансира нови идеи, подходи и предложения, които да позволят да бъде съхранено и дори укрепено лидерството на САЩ в Западното полукълбо, особено на фона на ескалиращата конкуренция с Китай в зоната на традиционните американски интереси, която във Вашингтон неслучайно считат за свой "заден двор".

Очакваният "пробив" обаче не се получи - заключителната декларация на форума се оказа значително „по-постна” от първоначално предлаганата, а латиноамериканските участници за пореден път демонстрираха стремежа си да действат на световната сцена като самостоятелни субекти. Все пак, макар че срещата не можа да се превърне в дипломатически триумф на Байдън, не бива да се подценява способността на Вашингтон да води стратегически игри, постигайки целите си в дългосрочна перспектива като ползва различни "обходни" пътища. Още повече, че през последните десетилетия станахме свидетели на немалко подобни примери.

Бойкотът на срещата

Всъщност, основното събитие на форумва беше демонстративният отказ на петима държавни глави (на Мексико, Боливия, Хондурас, Гватемала и Салвадор) да участват лично на него. Общият брой на отсъстващите от срещата беше единадесет, което е абсолютен антирекорд. Авторитарният бразилски лидер Жаир Болсонаро пък, който е известен като почитател на Тръмп и очевидно не изпитва симпатии към Байдън, ограничи присъствието си на форума до по-малко от 24 часа. Факт е, че някои от поканените лидери  не се появиха по съвсем обективни причини, но истината е, че основната причина за отсъствието им беше провокиралото сериозен скандал решение на Белия дом да не покани на срещата лидерите на Куба, Никарагуа и Венецуела. Разбира се, страната домакин традиционно има правото сама да определя, кого ще кани, което бе причина за скандали и в миналото. Така, през 2018, перуанските власти не поканиха венецуелския президент Николас Мадуро, а преди това САЩ редовно се обявяваха против участието на Куба (досега тази страна е участвала само в две срещи на върха). Мнозина анализатори обаче, квалифицираха твърдата позиция на Байдън срещу трите латиноамерикански държави като "нелогична", имайки предвид паралелните усилия на Вашингтон да нормализира отношенията си с Хавана и Каракас, което дори доведе до известно смекчаване на санкциите срещу тях.

Следва да отбележа обаче, че идеологическият компонент традиционно доминира в отношенията между САЩ и латиноамериканския регион. Освен това Байдън не можеше да игнорира твърдата позиция на преобладаващата част от американските елити - евентуална покана към въпросните три държави би довела до крайно негативни вътрешнополитически последици за сегашната американска администрация. От друга страна, доста показателен бе и отказът на Белия дом да покани на срещата своето "протеже" във Венецуела - Хуан Гуайдо, с когото Джо Байдън проведе само телефонен разговор.

Що се отнася до отказа на редица латиноамерикански лидери да участват лично в поредната Среща на Америките, решението им действително изглежда като желание да декларират открито пред Вашингтон собствената си позиция. В същото време почти всички те изпратиха в Лос Анжелис големи делегации и следяха много внимателно, какво се случва там.

Впрочем, мнозина от онези президенти и премиери, които все пак се появиха на срещата, също изразиха, при това открито, несъгласието си с подходите на Вашингтон и разкритикуваха решението му да не покани споменатите три държави. Особено ясно го заявиха президентът на Аржентина Алберто Фернандес и министър председателят на Белиз Джони Брисеньо, които дипломатично, но директно изразиха претенциите си лично към Байдън още по време на първото основно заседание. И двамата се обявиха против санкционната политика срещу Куба и Венецуела и изключването им от списъка на поканените. В отговор, Байдън беше принуден да направи опит за помирение, изтъквайки необходимостта да се търси общ език, въпреки съществуващите различия. Мнозина коментатори оцениха латиноамериканския демарш като доказателство за отслабването на позициите на САЩ в региона и символ на новите геополитически реалности в Западното полукълбо. На практика обаче, САЩ от доста време насам са подложени на критики или демонстрации на несъгласие от страна на латиноамериканските си партньори. Сред примерите за това беше Четвъртата Среща на Америките, провела се през 2005 в Мар дел Плата, където президентите на Бразилия, Венецуела и Аржентина - Лула да Силва, Уго Чавес и Нестор Киршнер, официално "сложиха кръст" на проекта на Вашингтон за Общоамериканска зона за свободна търговия (ALCA), при това го сториха в присъствието на президента на САЩ Буш-младши. Критиките срещу санкциите, налагани на Куба, и изключването и от форумите, също се превърнаха в традиция. Вашингтон обаче, умело пренасочва усилията си от онези направления, по които среща консолидираната съпротива на латиноамериканските държави, към двустранния формат, в чиито рамки разполага с много повече възможности да прокарва своите позиции и интереси. Така, след провала на проекта ALCA, САЩ акцентираха върху двустранните споразумения за свободна търговия, като през следващите десетина години успяха да подпишат такива с повечето държави от региона

Посланието на Вашингтон

Основното послание на САЩ на последната Среща на Америките бе свързано със стремежа им да ограничат присъствието на външни играчи в зоната на своите традиционни интереси. В тази връзка, Китай, който по никакъв начин не бе ангажиран със Срещата, нито пък беше споменат в изказванията на представителите на САЩ, на практика присъстваше незримо на форума. Ще припомня, че в основната си реч при откриването му, след като представи новите си предложения, касаещи сътрудничеството между страните участници, Байдън изрично подчерта, че Западното полукълбо разполага с достатъчно собствени ресурси за да реши всичките си основни проблеми. Разбира се, САЩ се стремят да сдържат китайската експанзия в Латинска Америка, но поне засега не съумяват да се справят с тази задача. Лансираната от Вашингтон нова инициатива "Американско партньорство за икономически просперитет" представлява очевиден опит за алтернатива на китайските стратегически предложения за Латинска Америка, сред които е и суперпроектът "Един пояс, един път" (ЕПЕП). Всъщност, САЩ традиционно използват в отношенията си с държавите от региона лансирането на различни стратегически инициативи (да си припомним предложенията на Джон Кенеди или Джордж Буш-старши). Но след като при управлението на Тръмп Вашингтон изгуби инициативата в Латинска Америка, сега Байдън се опитва да реагира на основните предизвикателства на развитието - постковидното възстановяване, миграцията и сигурността, дигитализацията, възстановяване на инвестициите или "зеленият дневен ред". Много елементи от новата инициатива на САЩ обаче все още не са съвсем ясни. Вижда се, че Белият дом е подготвял предложенията си набързо, без да анализира задълбочено всички, свързани с тях моменти. В същото време е очевидно, че САЩ се стремят да запазят лидерството си в такива сфери като цифровизацията (предлагайки алтернатива на китайския проект за "Електронен път на коприната"), блокчейн технологиите, логистиката или "зелените технологии". Новите предложения на Байдън обаче, пораждат обясним скептицизъм сред голяма част от експертната общност. Включително заради незначителния обем на финансирането им от страна на Вашингтон (особено, в сравнение със средствата, отпускани на Украйна например). Акцентът върху екологичния дневен ред и спазването на демократичните норми пък се възприема от някои в региона като инструмент за бъдещи ограничения срещу онези, които според САЩ не се съобразяват с тях. Както е известно, напоследък северноамериканците включват подобни изисквания във всичките си търговски споразумения (например в Споразумението САЩ-Мексико-Канада, USMCA).

Досега всяка Среща на Америките приключваше с подписването на достатъчно всеобхватна заключителна декларация, засягаща всички актуални проблеми на социалното, икономическо и политическо развитие. Този път обаче, беше приета само т.нар. Лосанджелиска декларация за миграцията и сигурността, в чиято основа е стремежът на Вашингтон "да сподели отговорността" за разрешаването на ескалиращата мигрантска криза с всички държави от Латинска Америка - както генериращите миграция, така и "транзитните". Несъмнено, проблемът с латиноамериканските мигранти е сред най-тежките за САЩ, Мексико и централноамериканските държави. При това ситуацията може да се усложни заради очакваната продоволствена криза, породена, според Белия дом, от войната на Русия в Украйна. Декларацията от Лос Анджелис включва обширен списък от мерки за гарантиране сигурността на потоците преселници, борба с причините за емиграцията им и усилване на регионалната координация и сътрудничеството в тази сфера. Тя беше подписана от 20 държави (няколко се въздържаха), включително от всички централноамерикански, чиито лидери не присъстваха на срещата.

Предвид значението на взаимодействието в миграционната сфера е логично да предположим, че латиноамериканците са очаквали от САЩ повече и по-сериозни инициативи, вместо призива им за "споделяне на отговорността". Както вече споменах, домакините на последната Среща на Америките разчитаха да поставят далеч по-широк кръг от въпроси, а не само този за миграцията. Предварително бе обсъждано приемането на декларация във връзка с екологичните проблеми и опазването на околната среда, но заради отказа на Бразилия да я подпише (под предлог, че екологичното законодателство в страната и без това е достатъчно строго), тя си остана само проект.

Впрочем, още преди срещата, Вашингтон проведе поредица от двустранни срещи с ключовите латиноамерикански производители, настоявайки да увеличат добивите на петрол, както и износа на селскостопански стоки с цел да се смекчи енергийната и продоволствена криза.При това северноамериканците се опитаха да обвържат тези кризи с руската инвазия в Украйна, но и в това отношение не срещнаха подкрепа от страна на латиноамериканските си партньори.

"Розовата вълна" в Латинска Америка и китайският фактор

Според редица местни коментатори, в момента Латинска Америка е залята от своеобразна "розова вълна". Както е известно, през юни колумбийците избраха за президент на страната бившия партизанин от движението М-19 Густаво Петро. Поне засега, с най-големи шансове да спечели президентските избори в Бразилия през октомври 2022 е Лула да Силва и, ако това се случи, почти целият субконтинент ще се управлява от леви (и дори крайнолеви) политици. И макар че повечето от новите латиноамерикански политически лидери се представят за "умерени", истината е, че дълбоко в себе си продължават да не понасят северноамериканците и изпитват силно подозрение и недоверие към политиката на САЩ в региона. А това означава, че администрацията на Байдън рискува да изпусне контрола над своя "заден двор".

На този фон едва ли е учудващо, че Китай вижда в случващото се отлична геополитическа възможност.

Това обаче представлява голям проблем за Вашингтон по две основни причини. На първо място, то свидетелства за ерозия на доверието към глобалното лидерство на САЩ. Тази тенденция се появи особено ясно при управлението на Доналд Тръмп. Хаотичното изтегляне на Байдън от Афганистан, както и съмненията, дали САЩ ще съумеят да пречупят постепенното настъпление на руснаците в Украйна, допълнително усилиха недоверието във възможностите на Америка. В тази връзка, едва ли е случайно, че сред държавите изпитващи най-слабо доверие към лидерството на САЩ са техкините най-близки съседи - Канада и Мексико.

На второ място, "розовата вълна" - т.е. победата на левицата в Мексико, Аржентина и Боливия в периода 2018-2020, а също в Перу и Хондурас - през 2021, както и идването на власт в Чили на "социалист-либертарианец" (както сам се определя избраният за президент през пролетта на 2022 Габриел Борич) и победата на Густаво Петро в Колумбия, може да приключи с разочарование и постоянна нестабилност - или поне така смятат някои анализатори в САЩ. Ще припомня, че първата такава вълна започна с избирането на покойния Уго Чавес за президент на Венецуела през 1998 и доведе на власт в Бразилия, Еквадор, Боливия и Аржентина леви популисти. Предложеният от тях модел обаче беше твърде нестабилен и противоречив - разчиташе се на приходите от бума в цените на суровините и преразпределянето на богатствата с цел да се съкрати ужасяващата пропаст между богат и бедни, както и на подкрепата на армията и традиционно силните настроения срещу САЩ сред обикновените латиноамериканци. След като суровинният бум утихна обаче, стана ясно, че част от управляващите марксистки елити са силно корумпирани, че средствата за училища, болници и евтини жилища не достигат, че битката с бедността боксува, а престъпността е скочила до небето. По-късно към всичко това се добави и пандемията от Covid-19.

Какво можем да очакваме сега от новата "розова вълна"?

Тя наистина е много сериозно предизвикателство на САЩ - при това далеч не само заради отчаяните тълпи от мигранти по границата им с Мексико. Един от проблемите е, че намиращите се в трудна ситуация латиноамерикански правителство все по-често предпочитат помощта на Пекин, а не на Вашингтон. Ще припомня, че по време на пика на пандемията Китай предостави на Латинска Америка 300 милиона ваксини, а в някои от страните в региона организира и производството им на място.

Както е известно, наследникът на Чавес във Венецуела - Николас Мадуро, изпитва много сериозни проблеми (през 2019 инфлацията в страната достигна два милиона процента!). Освен че предизвика вълнения в обществото, това засегна и армията. В тази ситуация Пекин не само помогна на Мадуро да заобиколи западните санкции, но и да укрепи националните въоръжени сили. В момента Венецуела е най-големия купувач на китайска военна техника в региона (включително самолети, системи за ПВО, радари и автоматично стрелково оръжие).

Междувременно, Боливия също купува китайско въоръжение, а в Аржентина Китай изгради собствен космически център в Патагонската пустиня, както и радиолокационни станции в редица други страни от региона. В тази връзка бившият шеф на Южното командване на САЩ адмирал Крейг Фалър предупреди наскоро, че: "Ние губим позиционното си предимство в нашето полукълбо и се налагат спешни мерки за да обърнем тази тенденция".

Между другото, доскоро мнозина в САЩ разчитаха, че Байдън ще успее да възстанови американското влияние в региона, тъй като, докато беше сенатор, а след това и вицепрезидент, демонстрираше повишено внимание към него. Тези надежди обаче могат да се окажат напразни и последната Среща на Америките в Лос Анджелис го доказва.

Самият Байдън изглежда смята, че би могъл да държи под контрол новите леви лидери в Латинска Америка, акцентирайки върху такива общи както за тях, така и за САЩ въпроси, като борбата с климатичните промени например. Може да се окаже обаче, че сметките му са погрешни.

На първо място, далеч не всички лидери от латиноамериканската "розова вълна" са представители на младото поколение, което действително е обсебено от екологичната тематика. Новият колумбийски президент Петро например е на 62 и е израснал с идеите на Фидел Кастро. На свой ред бившият бразилски президент Лула да Силва, който има най-голям шанс да спечели изборите през октомври, е на 77 и не се е отказъл от революционните лозунги от времето на съпротивата срещу военната диктатура през 60-те - 80-те години на миналия век. На второ място, дори и младото поколение на субконтинента е подвластно на митологията за борбата с военните хунти от миналото и техните северноамерикански покровители. 36-годишния нов президент на Чили Габриел Борич например, не крие, че негов идол е сваленият през 1973 с подкрепата на САЩ Салвадор Алиенде. На трето място, дори и най-доброжелателният подход на Белия дом към региона не е в състояние да преодолее огромното неравенство, което наследиха младите левичари, като Борич - ще припомня, че в Чили на 1% от населението се падат цели 27% от доходите на страната.

Тоест, за лидерите на "розовата вълна" САЩ очевидно не представляват убедителен модел за бъдещето, а са по-скоро неособено интересен и досаден съсед. В същото време те са впечатлени, че Китай - независимо от очевидните нарушения на човешките права и репресиите - е успял да се справи с бедността. И тъкмо в това е най-голямата опасност за САЩ от лявата вълна в Латинска Америка и други региони на Глобалния Юг, а именно, че за нейните лидери китайският модел изглежда като по-добрия път към прогреса, докато американските неолиберални рецепти се смятат от тях за тотално дискредитирани.

Тревожни вести от "задния двор" на Вашингтон

Според някои медии в САЩ, редица латиноамерикански лидери, включително президентите на Аржентина - Алберто Фернандес, и Мексико - Андрес Мануел Лопес Обрадор, са положили съгласувани усилия за да делегитимират последната Среща на Америките (организирана от Вашингтон) и в същото време да изтъкнат значението на СELAC (Общността на държавите от Латинска Америка и Карибския басейн), ползваща се с подкрепата на Китай.

В тази връзка ще припомня, че през май китайският външен министър Ван И проведе важни разговори с колегите си от Уругвай, Никарагуа и Еквадор, посветени на реализацията на суперпроекта "Един пояс, един път" в Латинска Америка. Както е известно, Уругвай се присъедини към Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции и Новата банка за развитие на БРИКС, което даде силен импулс на сътрудничеството му с Китай. Еквадор също е готов да подпише споразумение за сътрудничество с Пекин, в рамките на ЕПЕП. Впрочем, редица обекти, в рамките на този суперпроект, се реализират и в Аржентина (включително два язовира по река Санта Крус), въпреки някои проблеми с местните индианци "мапуче", населяващи Патагония. В Перу китайците също имат проблеми с коренното население във връзка с експлоатацията на медните рудници в Лас Бамбас.

ЕПЕП обаче, не е единствения проект, който Китай реализира в латиномериканския регион. Така, китайският лидер Си Дзинпин покани Аржентина да участва в три мероприятия на БРИКС, включително срещата на политически партии, обществени организации и аналитични центрове, форума на външните министри на Бразилия, Русия, Индия, Китай и ЮАР (в който като гост се включи и аржентинският им колега) и провелата се в края на юни среща на върха на БРИКС в Китай (където  участва и бразилският президент Болсонаро). Ще припомня също, че Китай подписа споразумение с една швейцарска банка за формиране на валутен резерв в юани, съвместно с Индонезия, Малайзия, Хонконг, Сингапур и Чили, което е насочено директно срещо сегашната глобална доминация на долара.

В края на юни пък, Аржентина официално изрази (заедно с Иран) желание да стане член на групата БРИКС.

Победата на Густаво Петро на президентските избори в Колумбия през юни затвърждава успехите, постигнати от латиноамериканската левица през последните години. Неслучайно сред онези, които го поздравиха, бяха някои от "най-авторитарните" според Вашингтон лидери в региона, включително венецуелският президент Николас Мадуро и един от ръководителите на управляващата Единна социалистическа партия Диосдадо Кабейо. В отговор, Петро обяви намерението си отново да отвори границата между Колумбия и Венецуела (които при управлението на предшественика му бяха стигнали до ръба на открит военен конфликт) и да възобнови отношенията с режима на Мадуро.

Вероятно новият президент на Колумбия няма да се присъедини веднага към регионалния клуб на "авторитарните държави", известен като ALBA (Боливариански алианс на нашата Америка, в който участват десет страни, включително Куба, Никарагуа и Венецуела, а сред наблюдателите са Иран и Сирия), но със сигурност споделя тяхната визия за света. Показателно е, че сред първите мерки, които възнамерява да реализира като държавен глава, е да постигне мирно споразумение с партизанската Армия за национално освобождение на Колумбия (изповядваща странна смес от "геваризъм" и т.нар. "теология на освобождението").

Междувременно, в средата на август във Венецуела се проведоха международни военни игри с участието на десет страни, включително Русия, Китай и Иран.

Тук е мястото да напомня, че по време на Срещата в Лос Анджелис, "отлъченият" от нея Мадуро осъществи двуседмична обиколка в шест държави от Близкия Изток, която започна на 7 юни в Истанбул. Освен, че укрепи икономическите връзки с Турция в петролногазовия, златодобивния, минния и туристическия сектори, венецуелският президент успя да разшири сътрудничеството на страната си и с Алжир, Кувейт, Катар и Азербайджан. Кулминацията на близкоизтозточната му визита обаче бе двайсетгодишното стратегически споразумение с Иран, което е сходно с подписаните през последните години споразумения на Ислямската репубрика с Китай и Русия.

В тази връзка ще припомня, че в началото на юни Уругвай отказа да допусне във въздушното си пространство венецуелски товарен самолет, тъй като с него са пътували високопоставени членове на елитното подразделение на иранската революционна гвардия "Ал Кудс", както и известният ирански търговец на оръжие Голамреза Гасеми. По-късно самолетът кацна в Аржентина. Впрочем, точно по същото време, Иран изпрати на Венецуела втория поръчан от нея петролен танкер тип "афрамакс" Yoraco (плува под панамски флаг), построен в корабостроителницата на Корпуса на стражите на ислямската революция SADRA.

Междувременно, в средата на юни в Перу беше приет нов закон, позволяващ създаването на въоръжени групи за самоотбрана, подобни на съществуващите във Венецуела и Куба. Малко преди това пък, бившият венецуелски министър, а днес депутат Айрис Варела се срещна с експрезидента на Боливия Ево Моралес, с когото обсъди координацията между лидерите на новата лява вълна на субконтинента. В Еквадор, макар че президентът Гилермо Ласо (един от малцината десни държавни лидери в региона) отмени извънредното положение, въведено в резултат от проточилите се няколко седмици бурни протести на Конфедерация на коренните народности на Еквадор (CONAIE) в 11 провинции на страната, той едва оцеля при опита за импийчмънт, иницииран от свързаното с бившия президент Рафаел Кореа ляво опозиционно движение UNES ("Съюз за надежда").

Като капак на всичко, с указ на президента на Никарагуа Даниел Ортега, от 1 юли 2022, на територията на тази централноамериканска държава бе разрешено разполагането на въоръжени части на Руската Федерация. Официалния предлог за това е осъществяването на военен инструктаж и подготовка на националната армия. Решението действително е безпрецедентно, тъй като позволява появата на руски бойни кораби, самолети, танкове и друга техника (включително крилати ракети, способни да носят и ядрени зараяди) в непосредствена близост до територията на САЩ.

Ситуацията силно напомня за събитията отпреди шейсет години, свързани с Куба - т.нар. Карибска криза. Факт е, че по-голямата част от населението на Никарагуа, която подобно на Куба, е била окупирана от САЩ в периода 1913-1933, не изпитва добри чувства към северноамериканците. Същото се отнася и за президента Даниел Ортега - бивш партизанин и лидер на Сандинисткия фронт за национално освобождение, макар че той гледа да не влиза в открита конфронтация с Вашингтон.

Въоръжението на 14-хилядната никарагуанска армия е почти изцяло съветско производство, т.е. вече е доста остаряло. На този фон поканата към модернизираната руска армия изглежда логично, още повече, че в случая Ортега действаше доста предпазливо, изтъквайки в указа си, че чуждото военно присъствие ще бъде "изцяло с хуманитарни цели" и отправайки сходна покана за изпращане на военни специалисти и към Куба и други страни от Латинска Америка, и дори към САЩ (!). Така, за първи път от Карибската криза насам, руското военно присъствие може да се окаже толкова близо до Съединените щати.

Никарагуа, която е най-голямата по територия държава в Централна Америка, не е особено гъсто населена (в нея живеят 6,8 млн. души). Тя обаче има стратегическо местоположение и разполага с 320-километров излаз на Тихия океан, както и с 480-километров на Атлантическия (Карибско море). Тук е мястото да припомня и за лансирания преди време от китайците проект за прокарване на плавателен канал между двата океана през територията на страната, дублиращ Панамския. Тоест, трудно можем да си представем по-удобна база за руснаците - неслучайно поканата на Ортега провокира крайно негативната реакция на политиците и медиите както в Северна Америка, така и в Западна Европа.

Заключение

Както вече споменах, редица експерти еднозначно интерпретират проблемите с отсъствието на редица държавни глави и ограничения характер на решенията и декларациите, приети от участиците в последната Среща на Америките, като дипломатическо поражение на Байдън и поредно доказателство за отслабването на позициите на САЩ в Латинска Америка. Истината обаче е, че срещата в Лос Анджелис е само "върха на айсберга" в изключително сложните и многопластови отношения между Вашингтон и държавите от региона. САЩ си остават най-важния търговско-икономически партньор на Латинска Америка и основния им източник на технологии и инвестиции. Наистина, през 2000-те, се наблюдаваше сериозен спад в търговията с региона, но през последните години Вашингтон съумя до голяма степен да възстанови позициите си, въпреки активната експанзия на Китай. САЩ продължават да са ключов фактор за сигурността в Латинска Америка и основния реципиент на мигрантския поток от региона, освен това влиянието им върху правителствата на повечето латиноамерикански държави не бива да се подценява, въпреки нарастващите стремежи на последните към по-голяма самостоятелност. Тоест, след като си направи съответните изводи от неуспеха на Деветата Среща на Америките, Белият дом, който запазва всичките си ресурси за влияние, несъмнено ще продължи да прокарва своя дневен ред в региона, само че в двустранен формат. За това говори и изказването на държавния секретар Антъни Блинкен, направено на заключителната пресконференция на срещата. Коментирайки отказа на отделни латиноамерикански държави да подпишат Лосанджелиската декларация за миграцията, той изрази увереност, че рано или късно тя ще бъде подкрепена от всички, но за целта САЩ ще трябва да поработят с всяка от тях поотделно, още повече че Вашингтон винаги се е отличавал със "стратегическо търпение".

 

* Българско геополитическо друужество

 

Поръчай онлайн бр.1 2023

Поръчай онлайн бр.1 2023 на списание Геополитика