08
Сря, Фев
16 Нови статии

Ремилитаризацията на Германия: мисията невъзможна?

брой 6 2022
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Буквално пред очите ни Европа се подготвя за преминаването си на военни релси. Разбира се, това се осъществява в тясна координация със САЩ, но именно европейците (т.е. ЕС) в момента се оказват на предната линия в конфронтацията с Русия и (евентуално) Китай, която засега е само икономическа, но липсват каквито и да било гаранции, че няма да премине и във военна.

Ясно е, че на фона на продължаващата вече над половин година война в Украйна, Европейският съюз нямаше как да остане същия. Ремилитаризацията му вече е факт, а в авангарда и е Германия, която по разбираеми причини в течение на дълги десетилетия съзнателно се въздържаше от връщането си в традиционно привичната за нея траектория на могъща военна сила. Сега предишните ограничания в това отношение постепенно отпадат, проблемът обаче е, че именно те бяха в основата на европейската интеграция след Втората световна война. Което поставя закономерния въпрос, как ще се променя занапред интеграционният процес, в качеството му на един от най-важните компоненти на бъдещото развитие на Европа и света?

Проблемите пред модернизацията на германската армия

Още по времето на възхода на Пруската държава, армията играе специфична роля в живота на немското общество. Въоръжените сили се използват като ефективен външнополитически инструмент, дават възможност за кариерно израстване, освен това представляват своеобразна институция за социализация, както и самобитен културен феномен. Героичният ореол на германската армия не е развенчан дори след поражението на страната в Първата световна война, вината за което е стоварена не върху военните, а върху "предателите в тила". Ограниченият размер на въоръжените сили на Ваймарската република се възприема от обществото дори по-болезнено, отколкото наложените на страната гигантски репарации. Между другото, чак до 90-те години на миналия век, голяма част от обикновените германци не бяха склонни да вярват в престъпленията, извършени от Вермахта по време на Втората световна война, предпочитайки да ги свързват само с частите на СС. Що се отнася до Бундесвера, въпреки, че от самото си създаване беше част от структурите на НАТО, той с основание се смяташе за една от най-боеспособните армии на алианса и беше подготвян да посрещне първи хипотетичната съветска агресия.

След края на студената война обаче, нещата се промениха радикално. С изчезването на т.нар. Германска демократична република от картата и саморазпускането на Варшавския пакт, изчезнаха и източниците на военни заплахи в непосредствена близост да границите на новата обединена Германия. След разширяването на НАТО на изток, тя се превърне в тилова държава на алианса, заобиколена отвсякъде от съюзници или неутрални държави. Междувременно беше съкратено и американското военно присъствие в Германия, както и числеността на немската армия. През 2011 пък беше отменена наборната военна служба и армията започна да се гради на професионална основа. Германските въоръжени сили се отказаха от глобалните си задачи и до голяма степен загубиха високия си обществен статус.

Специфичното положение на Германия в еднополюсния свят след студената война предопределяше и двойнственото положение на Бундесвера. Създадената през годините материално техническа база на немската армия, статута на Германия като една от най-големите световни икономики и нарастващата външнополитическа активност на Берлин изискваха наличието на многобройни и боеспособни въоръжени сили. От друга страна обаче, специфичният исторически опит, силните пацифистки настроения в следвоенна Германия и липсата на преки източници на военна заплаха поставяха въпроса за приемливите граници на военната политика на Берлин.

Резултат от тази двойнственост станаха половинчатите и непоследователни стъпки в германската отбранителна политика. Така, Бундесверът участваше във военни операции в чужбина под егидата на НАТО, ООН или ЕС, но - по правило - избягваше да се ангажира с активни военни действия, специализирайки се в сферите на логистиката, тиловото обезпечаване и тренировъчните мисии. Германците виждаха в армията привлекателен работодател, но това не бе достатъчно за да реши проблема със систематичния кадрови дефицит. Модерната военна техника често беше в ремонт, или пък силно се нуждаеше от такъв.

Друг ключов проблем беше военният бюджет. Недоволството на администрацията на Тръмп от фактическия отказ на Германия да изпълнява изискването на НАТО да отделя 2% от своя БВП за военни нужди, се оказа сред най-чувствителните въпроси на американско-немските противоречия през втората половина на 2010-те години. Германските политици се стремяха да представят в по-добра светлина приноса на страната за каузата на алианса, изтъквайки активната работа на Бундесвера в различни горещи точки - от Афганистан до Мали, което обаче не впечатляваше особено прагматичните стратези във Вашингтон.

"Новият" Бундесвер

Началото на войната в Украйна през февруари 2022 възстанови мястото на Бундесвера във военно-политическото планиране на германското ръководство, връщайки го към историческите норми от ерата на студената война. В знаковата си реч пред депутатите от Бундестага от 27 февруари 2022, канцлерът на страната Олаф Шолц само за няколко минути разсече двата "гордиеви възела" на германската отбранителна политика: анонсира скъпоструваща реформа на въоръжените сили и подкрепи оръжейните доставки за Украйна. Продължителните аплодисменти на немските депутати пък демонстрираха широката подкрепа за промените, които впрочем се обсъждаха отдавна сред елитите в Берлин.

Както е известно, в основен ресурс за трансформацията на германската армия се превръща специалният фонд от 100 млрд. евро. Начинът, по който ще се използват тези средства беше предмет на дълги дебати. Редица по-умерени политици, най-вече от редовете на "Зелените", призоваваха за увеличаване на разходната част за различни инициативи с хуманитарен характер. Срещу това се обявяваха "прагматиците-консерватори", според които основните разходи следва да отидат за модернизация на материално-техническата база на немските въоръжени сили.

В крайна сметка надделя именно прагматичният подход, чиито приоритет е военно-техническата модернизация на Бундесвера. Най-голяма част от фонда (40 млрд. евро) ще отиде за военновъздушните сили. Предстои мащабно обновяване на парка от бойни самолети и хеликоптери на Луфтвафе, чрез закупуване на изтребители F-15 Eurofighter, както и на транспортни хеликоптери. Почти 20 милиарда евро са предназначени за военноморския флот, който ще получи нови корвети, фрегати и щурмови подводници. Същата сума е отделена за цифровизация на системите за управление на подразделенията. 16,5 млрд. евро пък ще отидат за покупка на бронирани машини за пехотата и всъдеходи. Значителни средства са предвидени за модернизацията на системите на ПВО и ПРО, разработките в сферата на изкуствения интелект и производството на нов тип военни униформи и тактическа екипировка.

Резултат от реформирането на Бундесвера трябва да стане мащабната модернизация на германската армия, която ще усили нейната мобилност и технологичност. Приоритетното финансиране на флота и авиацията пък ще разшири възможностите на Берлин да участва във военни операции в чужбина в отдалечени от Германия региони - от Африка до Югоизточна Азия.

Показателно е, че амбициозната германска военна реформа почти не породи сериозни дискусии сред съседите на страната относно евентуалното "възраждане на германския милитаризъм", което беше характерно за периода на обединяването на Германия през 1989-1990. Това до голяма степен е свързано с нарастващите от 2000-те години насам очаквания на европейците за утвърждаване на германското лидерство на континента, което да излезе извън рамките на икономиката или "меката сила". Нарастването на напрежението в Източна Европа, нивелира историческите опасения на немските съседи, които вече са склонни да приемат превръщането на Германия във военен център на сила. На свой ред, Франция, в качеството и на единствената ядрена държава в ЕС, очевидно не изпитва опасения за уникалния си статут и оценява военното усилване на Германия като допълване и разширяване на собствените си възможности.

Освен това, немската военна реформа ще се реализира упоредно с усилването на военния компонент на ЕС и нарастването на военното присъствие на НАТО по източните граници на алианса. Укрепването на Бундесвера съответства на германските представи за ценностите на "мултилатерализма" в международните отношения. В изказването си на последния Международен форум в Давос канцлерът Олаф Шолц окачестви модернизацията на германската армия като стъпка в духа на съюзническата солидарност и знак, че "на Германия може да се разчита".
В тази връзка следва да отбележа и, че според немските политици, модернизираният Бундесвер разглежда Руската Федерация като основен потенциален източник на заплахи, което също успокоява опасенията на германските съседи относно целите и задачите на "новата" армия на Германия. Както отбелязва в интервю за RND председателката на комисията по отбраната в Бундестага Мари-Агнес Щрак-Цимерман, Бундесверът се нуждае от "образ на врага", като в тази роля очевидно се визира Русия. Впрочем, оценките на германските политици се потвърждават и от експертната общност, според която системата за сигурност в Европа следва да се гради без руско участие. Те разглеждат пространството на Източна Европа като зона на противопоставяне с Русия, въпреки, че през 2021-2022 Москва инициира дискусии относно ограничаване присъствието на военна инфраструктура на НАТО по западните руски граници.

Проблемите пред модернизацията на армията

Въпреки амбициозните цели и наличието на достатъчно финансови ресурси, прокламираната от правителството реформа на Бундесвера е обречена да се сблъска с редица пречки. На първо място, те касаят въпроса за усвояването на бюджета от съответните военни институции. През последните години немското Министерство на отбраната се ползваше с репутация на една от "най-проблемните" и бюрократизирани държавни институции. И, ако не бъдат променени принципите на военното управление, съществува реален риск отделените милиарди евро да си останат за дълго само в счетоводните справки и доклади.

Истината е, че в сегашния и вид, програмата за модернизация на Бундесвера не решава въпроса за комплектуването на германската армия. Ще припомня, че предишните опити за увеличаване на заплатите и привлекателните социални придобивки не доведоха до масов приток на доброволци в професионалната армия. Бундесверът продължава да страда от липса на достатъчно кадри, която няма как да бъде преодоляна в рамките на сега действащата система.

Един от възможните начини за привличане на военни в модернизираната германска армия е връщането на наборната служба. С нарастването на кадровите проблеми в Бундесвера, този чувствителен за немското общество проблем периодично се обсъжда от местните политици, но никога не е заемал водещо място в дневния ред на страната. Сегашната ескалация на международното напрежение създава благоприяти условия за усилване на "мобилизационната реторика" в Германия, но поне засега политиците обсъждат само перспективата за въвеждане на 12-месечна задължителна военна служба.

Друт начин за кадрово комплектоване на Бундесвера може да стане привличането на мигранти и бежанци в армията. В сегашните условия това касае най-вече бежанците от Украйна, много от които са мъже на призивна възраст. Впрочем, възможността за привличане на бежанци на служба в армията се обсъждаше още при предишния военен министър Анегрет Крамп-Каренбауер и дори се разглеждаше като начин за интегрирането им в немското общество.

От друга страна, въпреки постепенната ерозия на "пацифистките настроения", немалко немски политици се отнасят крайно предпазливо към военната реформа. Това важи не само за представителите на такава традиционно "антивоенна" политическа сила, като опозиционната "Левица", но за някои от партията на "Зелените", която участва в управляващата коалиция. Те се опират на негативния опит за отказ за пацифисткия дневен ред по времето, когато Йошка Фишер оглавяваше Външното министерство в Берлин и се опасяват, че той може да се повтори. Впрочем, нарастването на социално-икономическите проблеми в Германия заради провежданата от нея санкционна политика може да добави към сегашното недоволство от работата на правителството на Шолц и определени антивоенни мотиви.

Отделен въпрос е, как ще се отрази увеличаването на военните възможности на Бундесвера върху готовността на Берлин да използва въоръжена сила при евентуален международен конфликт или за защита на германските национални интереси. Сам по себе си, фактът че Германия ще разполага с далеч по-мощен от досегашния силов инсрументариум не означава, че ще знае и как да го използва. Синхронизирането на немската военна реформа с аналогичните мерки, предприемани от ЕС и НАТО може да свидетелства и за усилване на зависимостта на Берлин от съюзническата солидарност, в рамките на чиито цели и задачи ще се използва и мощта на Бундесвера.

"Зелената" външна политика на Берлин става все по-войнствена

Както е известно, след изборите през есента на 2021, лидерът на германските "Зелени" Аналена Бербок не успя да стане канцлер на страната, но пък стана първата жена оглавила Външното министерство на Германия и вторият "зелен" политик (след- Йошка Фишер), който го ръководи. Истината е, че Бербок няма особен опит във външнополитическата сфера, тъй като в рамките на "Зелените" работеше предимно по "европейското направление", а такива държави като Русия, Китай, Индия или Иран бяха своеобразна terra incognita за нея. Впрочем, това донякъде се отнасяше и за САЩ. Неслучайно мнозина смятаха, че по-подходящ за поста е другият съпредседател на "Зелените" - Роберт Хабек, който има доста по-голям опит. Той обаче оглави "суперминистерството" на икономиката и климата.

Самите "Зелени" бяха готови да поемат ръководството на германската външна политика. Те активно участваха във външнополитическите дискусии още по време на предизборната кампания и се стремяха да акцентират върху международните аспекти на своята дейност, ангажирайки се с такива инициатива като Fridays for Future или Black lives matter, и демонстрирайки крайно отрицателно отношение към проекта за газопровода "Северен поток 2".

Веднага след като поеха Външното министерство, "Зелените" отправиха критики срещу традиционната формула, която следва германската дипломация, а именно, че външната политика на страната се определя от федералния канцлер, а Министерството на външните работи само я "транслира" към останалите, и дадоха да се разбере, че няма да допуснат пълен контрол върху действията си от страна на социалдемократите.

"Зелената" външна политика

И така, какво точно представлява "зелената" външна политика на Германия, според Бербок и колегите и? Партията традиционно се смяташе за една от опорите на немския пацифизъм. Въпреки "екологичната" им насоченост обаче, "Зелените" пробиха в голямата политика на фона на изострянето на студената война през първата половина на 80-те години на ХХ век. Протестите против разполагането на американски ракети на територията на Западна Германия се трансформираха в многолюдни антивоенни демонстрации, на чиято вълна младите политици (сравнявани от противниците им с "хипитата") влязоха в консервативния Бундестаг.

Отказът на "Зелените" от пацифизма, като външнополитически приоритет, настъпи едновременно с началото на участието им в коалиционното правителство на канцлера Герхард Шрьодер. Оглавилият Външното министерство Йошка Фишер одобри първото, от 1945 насам, изполване на германските въоръжени сили извън границите на страната. Решението провокира разцепление в партията, чиито последици дълго време оказваха негативно влияние върху изборните и резултати.

Впрочем, отделни елементи на пацифистката реторика присъстваха и в предизборната кампания на "Зелените" през 2021. Така, партията се обяви против доставките на оръжие в зоните на конфликти и се отнасяше скептично към тогавашната "хаотична" структура на военните доставки на немското правителство. "Зелените" не се отказаха и от искането за изтегляне на американското ядрено оръжие от територията на страната. От друга страна обаче, начинът по-който бе формулирано искането, показваше, че то е само формално и е по-скоро жест към политическата традиция на партията.

Във всеки случай, пацифистките идеи не бяха в центъра на външнополитическата програма на "Зелените". Акцентът в нея беше поставен върху принципите на "ценностната политика", т.е. специфичната правозащитна активност и , най-вече, върху т.нар. "зелен" външнополитически курс, включващ както екологични, така и икономически мерки. Тоест, идеалната "зелена дипломация" следва да съдейства за защита правата на жените, националните, сексуалните и другите малцинства и политическите затворници, а също да способства за прехода на Германия към възобновяеми енергийни източиници, и да организира съвместна борба за преодоляване последиците от глобалните климатични промени. Така, в първото си изказване като външен министър, Аналена Бербок специално изтъкна като приоритет провеждането на "феминистка" външна политика.

В крайна сметка, външнополитическият раздел на Коалиционния договор беше формулиран до голяма степен под влияние на "зелените" идеи, макар че по най-сложните въпроси, все пак е съобразен с визията на оглавилите правителството социалдемократи. Още първите седмици от дейността на трипартийната коалиция в Берлин показаха, че Социалдемократическата партия държи под контрол външнополитическата сфера, въпреки че гледа да не се меси пряко в работата на Външното министерство. Това касаеше най-вече германско-руските отношения. Въпреки съпротивата на "Зелените", Берлин потвърди готовността да завърши проекта "Северен поток 2". Посещението на Аналена Бербок в Москва през януари 2022 пък, изглеждаше лишено от емоции, но мина без очакваните от руснаците неприятни изненади, включително при обсъждането на деликатните въпроси на двустранните отношения.

Тук е мястото да отбележа, че през последните години почти всички големи политически сили в Германия акцентират в програмите си върху екологията, климатичните промени и "ценностните" аспекти. "Олевяването" на обществено-политическия живот в страната, което до голяма степен бе породено от компромисната политика на Ангела Меркел, която разми консервативния профил на Християндемократическия съюз, не само радикализира лявото крило на германската политика, но и го лиши от идеологическия му монопол. На този фон, поставянето на Външното министерство под контрола на "Зелените", само по себе си, не можеше да доведе до принципни промени в германската външна политика, които да нарушат приемствеността в тази сфера.

"Зелените милитаристи"

Началото на войната в Украйна постави "Зелените" пред идеологичеса дилема. От една страна, партията се смяташе за основната антируска сила в голямата германска политика. Вълната от антируски настроения надигнала се през февруари 2022 на Запад, постави "еколозите" в авангарда на борбата на "свободния свят" с"руската агресия". От друга страна обаче, бе ерозиран принципът за ограничаване на износа на въоръжения, който замени някогашния пацифизъм на "Зелените". Тоест, възникна риск от повторение на ситуацията от края на 90-те и началото на 2000-те, довела формацията до болезнен разкол и продължително възстановяване от него.

Сред кратка дискусия, партията се ориентира към модернизация на идеологическата си основа в съответствие с противоречивия дух на времето. Така, "зелената" парламентарна група в Бундестага беше сред най-бурно аплодиралите речта на канцлера Шолц, в която той обяви началото на доставки на оръжие в Украйна. "Зелените" одобриха и създаването на специалния фонд за отбрана в размер на 100 млрд. евро за реформиране на Бундесвера, ограничавайки се само с някои забележки относно структурата на разходите.

При това, във връзка с войната в Украйна, "зеленото" Външно министерство в Берлин зае най-твърдата антируска позиция, в сравнение с институцията на федерални канцлер и другите министерства. За разлика от Олаф Шолц, който си позволи да разговаря няколко пъти по телефона с Владимир Путин след началото на войната, Аналена Бербок не се и опита да търси диалог с руския си колега Лавров. Тя не използва за целта дори и срещата на върха на външните министри от Г-20 на остров Бали, въпреки че проведените по онова време социологически анкети, показваха че повечето германци подкрепят осъществяването на подобни контакти. Що се отнася до въпросите за оръжейните доставки за Украйна, докато контролираното от социалдемократите Министерство на отбраната, както и екипът на федералния канцлер, се стремяха да "смекчат" конфронтацията, постоянно обяснявайки, защо невинаги мога да предоставят исканите от Киев въоръжения, Външното министерство твърдо подкрепя количественото и качествено нарастване на оръжейните доставки.

При това, решението на "Зелените" да заложат на милитаризацията на външнополитическите действия на Германия не навреди особено на имиджа им, тъй като в условията на масирана информационна кампания в медиите малцината апологети на класическия пацифизъм в партията бяха успешно маргинализирани. За разлика от канцлера Шолц, външният министър Бербок увеличи популярността си сред избирателите, като пред нея е само съпартиецът и Роберт Хербок. На свой ред, редица видни теоретици на "зелените" започнаха методично да внушават на избирателите, че партията всъщност никога не е била наистина "пацифистка".

Тоест, в момента "милитаризацията" на външнополитическите постулати на "зелените" води по-скоро до сплотяване на партийните редици, отколкото до ръст на вътрешните противоречия. Развитиета на "ценностния" подход и агресивният екологизъм във външната политика на Германия нямаше как да не доведат и до радикализацията на нейния външнополитически инструментариум. В сегашния и вид, "зелената" дипломация на Берлин има откровено агресивен, т.е. настъпателен характер. И очевидно не може да бъде реализирана само с т.нар. "мека сила", т.е. чрез позитивно убеждаване и щедро финансиране на определени перспективни инициативи. Танковете, самолетите и подводниците са логично продължение на ценностно ориентираната "зелена" външна политика на Германия там, където тя е достигнала рамките на безкритичното и възприемане от обществото.

Ускоряващата се трансформация на германската дипломация

Външната политика на Германия винаги е била силно зависима от историческия контекст, използвайки за основа такива концепции, като подкрепата за европейската интеграция, развитието на съюзническите отношения със САЩ, мултилатерализма и ценностната ориентация. Сблъсквайки се с нестабилната ситуация в сегашната епоха на изостряща се конфронтация и все по-амбициозните игри на великите държави, германската дипломация започна да се променя още в заключителния период от управлението на Ангела Меркел. Ескалацията на конфликта между Русия и Украйна даде мощен тласък на тези промени, довели до началото на дълбока трансформация. В момента в Европа активно се прокарва политика на сплотяване на континента срещу Русия (и, в по-малка степен, срещу Китай). Една след друга се провеждат срещи на върха на ЕС, Г-7 и НАТО. На този фон, въпросът, дали Германия ще съумее да усили своята роля в Европа и света по дипломатически път, несъмнено заслужава специално внимание.

Ако анализираме последната група контрамерки, приети от Берлин във връзка с руско-украинския конфликт, няма как да не забележим един очевиден факт: Германия реагира сравнително мудно в дипломатическата сфера. Това до голяма степен е свързано с традиционното възприемане на Русия от немското общество. В течение на дълго време водещата теза относно германско-руските отношения (споделяна от федералното и провинциалните правителства, политическите партии и икономическите среди) беше, че Москва не може да бъде изключена от системата на европейската сигурност, а влиянието на политическата ситуация върху икономическите и търговски връзки между двете страни следва да бъде ограничено.

Ескалацията на руско-украинския конфликт обаче промени начина, по който европейците възприемат Русия и следвоенната структура на сигурност, оказвайки силно влияние и върху германската дипломация. Както отбеляза канцлерът Шолц в декларацията пред Бундестага от 27 февруари, във връзка с началото на войната в Украйна, този конфликт се оказа "исторически повратен момент". Очевидно това твърдение касае не само сферите на сигурността, отбраната и енергийната политика, но означава и, че германската дипломация осъществи рязък завой, а геополитическите фактори още повече усилиха влиянието си. Дори левите партии - социалдемократите и "зелените", нарушиха отдавнашната си пацифистка традиция. В резултат позицията на Берлин във външната политика и политиката за сигурност постепенно се промени от умерена на твърда и дори конфронтационна.

След експлозията на руско-украинския конфликт, немската дипломация претърпя сериозни сътресения по две основни направления: на първо място, се промениха ръководните и принципи, а на второ - беше коригирана самата дипломатическа структура на страната.

Както е известно, от 70-години на миналия век насам, крайъгълен камък на германската дипломация беше т.нар. "Нова източна политика". Тя изигра важна роля за подобряване на отношенията на Германия с Китай, Съветския съюз и социалистическите държави от Източна Европа, включително България. Заради руско-украинския конфликт обаче, този принцип беше нарушен и в страната започна "прочистване" на проруските политици. Бившия канцлер Герхард Шрьодер, заемащ висок пост в "Роснефт", беше лишен от редица привилегии, полагащи му се като бивш лидер на страната, и принуден да напусне руската компания. Премиерът на федералната провинция Мекленбург-Предна Померания Мануела Швезиг, която беше сред лобистите на проекта "Северен поток 2", в момента  е разследвана, а опозицията поиска да подаде оставка. В резултат от вътрешния и външен натиск, редица политици от основните партии, като Християндемократическия съюз или Социалдемократическата партия, заявиха че водещата теза за "подпомагане на трансформацията на Русия и Китай чрез икономиката и търговията" се е провалила. В тази връзка новият лидер на социалдемократите Ларс Клингбайл предложи максимално бързо да бъде коригирана външната политика и политиката за сигурност, но най-вече да бъде ревизирана и подложена на критика "Новата източна политика" на Германия, инициирана навремето от собствената му партия и прокарвана в течение на почти половин век.

Войната в Украйна допълнително ускори тенденцията от последните години към трансформиране на германската дипломация. Става дума за завой към развитие на многостранното партньорство и понижаване на едностранната външна зависимост, при това не само от Русия, но и от Китай и САЩ. Наред с традиционните сфери, като икономическата дипломация и помощта за развитие, външната политика на Берлин интензивно разширява и укрепва глобалната партньорска мрежа и в други области, като "климатичната" и "енергийната” дипломация. От една страна, Берлин работи за ограничаване на климатичните промени и реформиране на екологичната и енергийна политика, както и за промяна на традиционните вериги на доставки, а от друга се стреми към създаването на мултилатерален дипломатически модел.

През последните години Индо-Тихоокеанския регион (ИТР) все по-често се оказва във фокуса на германската външна политика. Берлин иска да участва по-активно в случващото се там, нарушавайки традицията да акцентира върху диалога с Китай в азиатската си политика, както и да укрепва политическите, икономически и търговски връзки с останалите страни от региона, лансирайки различни двустранни механизми за стратегически диалог. В тази връзка Германия разглежда Индия като опорна държава в Азия и укрепва политическия диалог с Делхи, по линия на консултациите на високо равнище. От юни насам, редица високопоставени германски чиновници, включително президентът, нееднократно посетиха Южна Корея, Сингапур, Малайзия, Индонезия и други държави, подчертавайки по тази начин значението, което придават на ИТР.

Междувременно, в края на юни, последователно станахме свидетели на срещите на върха на ЕС, Г-7 и НАТО. Германия, която е ключовата държава в ЕС, през тази година е председател на Г-7, а от 1 юли заема същия пост и в Съвета на държавите от Балтийско море. Очаква се, че след сегашната съществена ревизия на отбранителната му политика, позициите на Берлин в НАТО ще укрепнат. Дали обаче, Германия е в състояние да повиши своята роля и статут в Европа и света в резултат от трансформацията на външната си политика? За целта тя ще трябва да отдели по-сериозно внимание на бъдещите реални резултати от формирането на независима европейска система за отбрана, съгласуването на действията между Берлин и Париж и координацията на политиката на ЕС с тази на САЩ.

Дали Германия ще успее да засили ролята си, превръщайки се в "геополитически субект"? Това също ще зависи до голяма степен от прогреса във формирането на "твърда" военна сила в страната. Въпросът е, дали Берлин ще съумее да трансформира наскоро създаденият специален фонд на стойност 100 млрд. евро и двата процента от своя БВП, които отделя за отбрана, в "твърда" военна сила, насочена към постигане на реално лидерство в сферата на отбраната както в Европа, така и в НАТО. Поне засега страната е доста далеч от постигането на тази цел.

Следва да отбележа, че германското обществено мнение постоянно повдига темата за Китай, в контекста на ответните мерки във връзка с войната в Украйна, и въпроса за намаляване на зависимостта от руската енергетика. Чуват се дори гласове за "пълна ревизия" на китайско-германските отношения. Тоест, можем да очакваме, че занапред тези отношения ще стават все по-проблемни. Германия постепенно върви към "окончателен избор" в своята ценностна политика и геополитическа стратегия и вече частично намали зависимостта си от Китай. В бъдеще обаче, все пак ще и се наложи да се придържа към тясно сътрудничество с Пекин в такива сфери като климата и глобалното управление.

 

*Българско геополитическо дружество

 

Поръчай онлайн бр.1 2023

Поръчай онлайн бр.1 2023 на списание Геополитика