Смяната на властта в Пакистан, вероятно би била възприета като поредната от периодично възникващите в тази страна политически кризи, ако не се бе случила на фона на ескалиращото напрежение в света.
Руско-украинската война окончателно срути и без това силно ерозирания европейски регионален ред, ускорявайки процесите на преформатиране на глобалната архитектура на сигурност и изостряйки съществуващите разногласия между Запада и Изтока.
Легенда:
Горе: Основните проекти в рамките на Китайско-пакистанския икономически коридор
Електроцентрали: ТЕЦ ВЕЦ Слънчеви Вятърни
Магистрали: Северна Източна Западна Централна
Специални икономически зони
Много държави, предпочели да заемат неутрална позиция в този конфликт, започнаха да осъзнават, че ще им се наложи да се борят за нея, тъй като външните играчи, които разглеждат войната в Украйна като елемент от глобалното съперничество между великите държави (и най-вече между САЩ и Китай) не се нуждаят от наистина неутрални държави и ще направят всичко възможно, на фона на кризата, да привлекат на своя страна колкото се може повече играчи от различните региони.
За Китай, войната в Украйна е възможност да усили антиамериканската си реторика, противопоставяйки своя модел на разватие и възприемане на света на западния, както беше и по време на пандемията. В същото време, макар и незначително, отслабването на Русия в хода на войната създава благоприятни условия за икономическата експанзия на Пекин и опитите му да превърне тази ключова държава в свой политически и ресурсен "актив". Накрая, едностранните санкции на Запада позволяват на Китай да анализира с какъв потенциален набор от наказателни мерки би мотъл да се сблъска в хода на ескалацията на съперничеството си със САЩ и, какво следва да направи за да ерозира американските позиции в глобалната финансова система, да ограничи монопола на Вашингтон и да създаде алтернативни защитни системи. За целта обаче, освен Русия, са му необходими и други съюзници и партньори.
Що се отнася до САЩ, за тях войната се оказа отличен шанс да "бетонират" своите позиции в Европа, да консолидират съюзниците си и да ускорят формирането на своеобразен глобален проамерикански алианс, включително на регионално равнище, който да прокарва интересите на Вашингтон, докато самите Съединени щати продължават обръщането си към Азия. Дългата прокси-война с Русия, позволява на САЩ да продължат натиска, да задържат партньорите си под своя временен "чадър на влияние", както и постенено да ескалират санкциите срещу Китай и укрепят азиатски си фланг под предлог "да бъде спряно глобалното настъпление на автокрациите". Разбира се, за всичко това също са необходими съюзници и партньори.
С други думи, войната в Украйна създаде изключително поляризирана ситуация в света, благоприятстваща за по-нататъшното му разцепление и изострянето на конкуренцията. В този контекст, неутралната позиция на едни или други играчи очевидно не е най-добрата комбинация от гледната точка на Китай и САЩ, стремящи се да увеличат влиянието си в света. Ето защо такива държави, като Пакистан, ОАЕ, Саудитска Арабия, Малайзия, Индия, Индонезия, Сингапур, Шри Ланка и други, опитващи се да избегнат необходимостта да направят ясен избор в тази глобална схватка, са обречени да бъдат подложени на усилващ се натиск от страна на двете световни суперсили.
Ситуацията в Пакистан
Случващото се в Пакистан също следва да се разглежда в този глобален геополитически контекст. Разбира се, това не означава, че "парламентарният преврат" от април срещу премиера на страната Имран Хан, е американска операция срещу Китай. По-вероятно е случилото се да е резултат от наслагващите се през последните четири години вътрешнополитически причини. При всички случаи обаче, външният фон, формиран от войната в Украйна, обяснява, защо през следващите години битката между Китай и САЩ в тази страна ще се изостри още повече.
Тук е мястото да напомня, че в най-новата история на Пакистан, т.е. през последните над 60 години, нито един премиер на страната не се е задържал във властта до края на мандата си. Най-вече заради периодичните намеси на местните военни, които от края на 50-те години на ХХ век насам играят ключова роля при определяне на националната политика както и в основните институции на държавната власт.
За начална точка на техния възход се приема военният преврат от 1958. Оттогава насам, пакистанските генерали осъществяват непрекъснат "мониторинг" върху случващото се в страната, а гражданските власти постоянно усещат сянката им върху себе си. Всички ключови решения във вътрешната или външна политика негласно се съгласуват с военните, а след трите войни с Индия влиянието на генералите нарасна още повече, също както и позициите им в пакистанската икономика, посредством растящите като гъби след дъжд държавни полумонополни корпорации.
Естествено, наличието на два властови центъра - гражданското правителство и генералите в сянка - направи конфликта между тях практически неизбежен. В течение на 70 години Пакистан преживя 20 военни преврата. В периода 1958-2002 генералите цели пет пъти поемаха директно властта, премахвайки длъжността министър-председател. През последните десетилетия това не се промени - генералитетът стриктно следи развитието на ситуацията в страната, често се намесва в изборите и на практика участва директно в подбора на кандидатите, които не смята за опасни за себе си или с които е успял да постигне негласно споразумение за "партньорство". На последните избори през 2018 например, военните дори си позволиха да се заиграват с радикалните ислямисти и да създават "партии-двойници", с цел да прокарат онези кандидати, които смятаха за адекватни на "духа на времето" и настроенията на електората.
Днес в Пакистан има две традиционни водещи политически партии, чиито кандидати най-често заемат и премиерския пост в страната. Това са дясноконсервативната "Мюсюлманска лига" и лявоцентристката Пакистанска народна партия (ПНП). На практика, и двете представляват гигантски клиентелистки мрежи с огромни ресурси и дълбоки междуобщностни и междукастови връзки, пронизващи цялата страна, и оглавявани от изключително влиятелни политико-племенни родове. В случая става дума за мощните кланове Шариф и Бхуто, оглавяващи, съответно, Мюсюлманската лига и ПНП.
Конфликтите между гражданските правителства и военния елит продължават да са интегрална част от вътрешната борба за власт, тъй като премиерите или търпят провал в провежданата от тях политика, принуждавайки генералите да се намесят за да стабилизират страната, или пък рано или късно осъзнават, че ако искат да управляват комфортно и пълноценно следва да ограничат влиянието на военните.
В тази връзка ще припомня, че управлението на изключително популярната Беназир Али Бхуто през 90-те години на ХХ век, приключи първия път заради провала на вътрешната и политика и корупционните скандали, свързани със съпруга и, а втория път - заради опитите и да ограничи претенциите на военните и влиянието на консервативните мюсюлмански кръгове. Още по-динамични и остри се оказаха отношенията между военните и четирикратния премиер на страната Мохамед Наваз Шариф, който през 1993 беше принуден от тях да подаде оставка заради репресиите срещу опозицията, после се върна на власт през 1996, а след още три години беше свален при опита си да изпрати в пенсия главнокомандвашия на пакистанските Въоръжени сили. През 2013 Шариф отново пое властта, но през 2017 пак трябваше да подаде оставка на фона на поредните си конфликти с военните и "офшорните скандали" свързани с панамската правна кантора Mossack Fonseca (т.нар. "Панамски досиета").
След оставката на Наваз Шариф и в навечерието на изборите през 2018 пакистанските военни решиха да се подсигурят предварително. От една страна, те подкрепяха исканията на консервативните избиратели за увеличаване ролята на исляма в политиката, заставайки зад такива ислямистки политически проекти като "Обединения съвет за действия", начело с ислямския фундаменталист Фазлур Рахман. От друга обаче, не криеха и симпатиите си към Движенито за справедливост (Тегрик-е-Инсаф), ръководено от ексцентричния ляв популист Имран Хан, който впоследствие оглави правителството на страната.
На свой ред, опозицията, начело с ПНП (клана Бхуто) и Мюсюлманската лига (клана Шариф) обвиняваха военните, че са помогнали на Хан да стане премиер, само и само да не ги допуснат до властта. Което донякъде е вярно. Разочарованите от традиционните партии военни решиха да потърсят алтернатива, залагайки на "нови лица", т.е. на Имран Хан и неговото движение.
Но въпреки че за известно време генералите успяха да наложат във властта популярен сред масите и лоялен към тях, самите премиер, партньрството им с Имран Хан приключи точно както това с предишните лидери. Оказа се, че новият министър председател има сериозни собствени амбиции, които го тласнаха към директен конфликт с военните, принуждавайки последните да подкрепят опозицията и да го свалят от власт.
Пакистанската криза
Когато Имран Хан стана премиер през 2018, Пакистан преживяваше сериозни сътресения в резултат от поредица корупционни и офшорни скандали, довели до колапса на правителството на Наваз Шариф и неговата Мюсюлманска лига. В тази връзка, необходимостта от разрешаването на социалните проблеми, включително осъществяването на радикална борба с корупцията и непотизма, беще очевиден приоритет за огромната част от избирателите, особено по-младите.
Влошаването на социално-икономическите проблеми се оказа изключително сериозно предизвикателство за Пакистан. Пандемията от Covid-19 изостри едновременно няколко кризи, тормозещи страната още от средата на 2000-те: хроничното нарастване на държавния дълг, забавянето на икономическия растеж заради спада на дела на производствения сектор и намалелия износ, деградацията на държавния апарат, мощният демографски бум и свързаните с него ръст на потреблението и екологични проблеми.
Държавният дълг на Пакистан непрекъснато нараства от 2008, т.е. от глобалната финансова криза насам. Намалената събираемост на данъците доведе до това, че управляващите изпитват хроничен недостиг на ресурси за да поддържат предишното ниво на производството, което на свой ред, осигуряваше адекватен на вътрешните потребности икономически растеж. Съответно, увеличаването на темповете на икономически растеж с подкрепата за високата производителност на труда се превърна в основната задача на пакистанските власти през последните десет години. Поне засега обаче, те очевидно не се в състояние да я решат.
Когато Имран Хан пое управлението през 2018, Пакистан беше поразен от третата за последните десет години криза на платежния баланс, а бюджетният дефицит достигна рекордните 10 млрд. долара, т.е. с 45% повече отколкото през 2017. Тя беше породена от съчетанието между прекалено мащабния внос и спада на приходите в хазната (от износа, данъците и паричните преводи на пакистанските "гастарбайтери"). Друг фактор, задълбочил кризата, се оказа пакета от инфраструктурни програми в рамките на проекта за изграждане на "Китайско-Пакистанския икономически коридор", на обща стойност 60 млрд. долара, превърнали се в поредно бреме на бюджета. Макар че този фактор не би могъл да се квалифицира като "критичен", тъй като корените на проблема бяха свързани по-скоро с негативната международна конюнктура и неефективната система на държавно управление в Пакистан.
Задълбочаващото се социално-икономическо неравенство е традиционен проблем за страната, но течение на годините усилващият се разлом между властта и обществото придоби качествено нови измерения, на фона на регионалните сътресения, глобалните кризи, вътрешните дисбаланси и консолидацията на капитала в ръцете на малка група управляващи елити. От дълго време насам пакистанската средна класа постоянно се топи заради ръста на инфлацията и дефицита на работни места. В резултат от това в Пакистан нарастват антиелитарните настроения, увеличава се популярността на радикалните формации и партии, а доверието към държавните институции спада прогресивно. В известен смисъл, идването на власт на Имран Хан, който дълго време се смяташе за "маргинален популист", беше сред проявите на тази криза, също както навремето и идването на власт на Доналд Тръмп в САЩ или на Владимир Зеленски в Украйна.
В същото време Пакистан е сред страните с най-бързо нарастващо население в света. Числеността му е нараснала от 60 млн. дущи, през 1971, до 221 млн. през 2020. Средната възраст на жителите на страната е 23 години. Според прогнозите на ООН, до 2050 населението на Пакистан ще достигне 300 млн. души. Паралелно с нарастването му се увеличава и потреблението на ресурси, които обаче не стават повече, по-скоро намаляват. През последните 40 години например, делът на обработваемите земи в страната е намалял от 43% на 40%, а около 60% от населението имат проблеми с достъпа до продоволствени стоки.
Стремителното нарастване на населението на фона на слабия икономически растеж и недостатъчното производство, в комбинация с урбанизацията, през следващите трийсет години може да доведе до катастрофални последици за големите градове. По данни на международните организации, през 2050 75% от населението на Пакистан ще живее в градовете, което означава, че към вече живеещите в тях 100 млн. пакистанци, ще се добавят още 185 млн. За да се справят с това предизвикателство, управляващите ще трябва да осъществят гигантски инвестиции в градската инфрастрактура, транспорта, модернизацията на жилищната и комунална системи, подобряване достъпността на комуналните услуги и тяхното гарантиране. В момента Пакистан просто не разполага с подобни ресурси, а дори и да се появят, това ще става много по-бавно, отколкото нарастването на населението и ускоряващата се миграция от селата към градовете.
Освен всичко друго, това е и сериозно предизвикателство пред трудовия пазар. На този пазар всяка години влизат два милиона млади пакистанци, при положение, че в сегашното си състояние националната икономика просто не може да им предложи работа.
Накрая, екологичните проблеми пред страната изглеждат по-актуални отвсякога. В глобалната класация Global Climate Change Index, за 2019, Пакистан беше осмата най-уязвима от екологични и климатични проблеми държава в света. През миналата 2021 тя се изкачи на пето място. По данни на Световната банка, сушите, наводненията и замърсяванията на водоемите вече "струват" на Пакистан по 12 млрд. долара годишно. Ако ситуацията се влоши, ще пострада гигантският агропромишлен сектор на страната, който консумира 90% от водните и ресурси и генерира до 1/3 от БВП. Пакистан постоянно е в челото и на световните рейтинги за замърсяване на въздуха.
С други думи, като една от най-динамично развиващи се и нарастващи държави в света, Пакистан се сблъсква с огромни проблеми, чиито мащаби касаят целия регион и с които засега никой не е в състояние да се справи напълно.
Популизмът, ислямизмът и военните
Истината е, че политиката на премиера Имран Хан беше крайно непоследователна - динамична, но не и системна. Бившият спортист и капитан на нациноалния отбор по крикет, станал световен шампион през 1992, който поддържа тесни връзки с британския политически елит, се превърна в един от най-харизматичните и популистки лидери в историята на Пакистан, което обяснява и влизането му във властта.
За това помогнаха и неговите предизборни обещания, които много точно отразяваха настроенията на електората и обикновените хора, на чиято поддръжка разчиташе Имран Хан. Той, в частност, се обяви за изкореняване на корупцията, критикувайки остро предшественика си Наваз Шариф, който се забърка в серия "офшорни скандали". Хан умело използваше "антиелитарната" реторика, противопоставяйки се на двата основни политически клана страната - Бхуто (ПНП) и Шариф (Мюсюлманската лига). При това той съзнателно акцентираше върху изграждането на справедливо и свободно от корупцията на досегашния елит общество, което според него ще прилича на "първата ислямска държава в Медина" (това очевидно целеше да привлече консервативните избиратели). Новият премиер твърдеше, че поставя на първо място нуждите на бедните и обикновените хора и, че ще сформира "правителство за хората", както и, че ще обедини Пакистан и в страната вече няма да има политически преследвания и унижения. Впрочем, той дори обеща да превърне личните резиденции не премиера в училища.
С други думи, възходът на Имран Хан е класическата история на политическия аутсайдер, който неочаквано се оказва на върха на власта, отчасти благодарение на подкрепата на "дълбоката държава", а отчасти заради кризата на традиционните елити и дискредитирането на старите лидери.
Впрочем, във вътрешната си политика Имран Хан наистина се ориентира към решаване на социално-икономическите проблечи, а не толкова към външната политика и отбраната. Което напълно устройваше пакистанските генерали, които имаха интерес от послушен и безпроблемен премиер, подкрепян от населението и ангажиран с най-насъщните проблеми на Пакистан, вместо да се опитва да ги контролира, както правеше предшественикът му Наваз Шариф.
В такъв случай, какво доведе четири години по-късно до драматичния крах на толкова популярния премиер? Три неща: кадровата му политика, непопулярните икономически решения и конфликта с военните.
Далеч не всички назначения на Имран Хан бяха популярни сред населението и се посрешаха с разбиране от медиите и експертите. Така например, назначаването за губернатор на най-голямата провинция Пенджаб на британския граждани и бивш депутат в британския парламент Чодхри Мохамед Сарвар породи силно недоумение. Освен двата му паспорта и неособено успешната политическа кариера в Лондон, Сарвар е известен в Пакистан и като "политически ренегат": през 2013 той подкрепи на изборите Мюсюлманската лига на Наваз Шариф, срещу което получи губернаторския пост в Пенджаб, след което през 2018 се прехвърли при Имран Хан. Впрочем, след свалянето на последния през 2022, Сарвар моментално премина на страната на противниците му, с което го закопа окончателно.
Подобно реакция породи и назначаваето на неопитния политически аутсайдър (но личен приятел на Имран Хан) Усман Буздар за министър по въпросите на Пенджаб. Според премиера, Буздар е "единственият човек от региона, където дори няма електричество, който познава проблемите на бедните". По-късно се оказа, че той е милионер и едър земевладелец. Освен това, в медиите се появиха твърдения, че е забъркан в убийства. През двегодишното си управление в Пенджаб Буздар успя да смени петима началници на регионалната полиция, което му навлече многобройни критики. Мнозина не можеха да разберат, защо въпреки постоянните му провали, Имран Хан упорито отказва да го уволни.
На фона на спорната кадрова политика, икономическата политика на новия премиер изглеждаше повече или по-малко адекватна, макар че по разбираеми причини не пораждаше особен възторг сред обикновените пакистанци. Опитвайки се да води борба с бюджетния дефицит и дълговата криза, правителството оряза държавните субсидии и стартира програма за икономия на средства. Паралелно с това започнаха преговори с МВФ за предоставяне на поредния заем от 6 млрд. долара. Естествено, това бе свързано с редица условия на Фонда - повишаване на таксите и въвеждане на нови данъци. Отказвайки да приеме подобни потенциално взривоопасни непопулярни мерки, вместо това властите рязко повишиха вносните мита за да увеличат данъчните приходи и девалвираха националната валута. И макар че това помогна да бъде намален бюджетния дефицит през 2020, политическият ефект от политиката на сурови икономии се оказа негативен, а държавният дълг продължи да е прекалено голям. През 2019-2020 на правителството се наложи да отдели 24 млрд. долара за обслужване на дълговете, натрупани от предишните управляващи. Все пак, през първите две години от управлението си правителството на Имран Хан постигна сериозни успехи в подобряването на бизнес климата, в резултат от което през 2021 Исламабад влезе в топ-10 на най-динамично развиващите се страни в тази сфера, изкачвайки се с цели 28 места в глобалната класация Doing Busines.
Основният негатив в икономическата политика на правителствоте бе, че суровите мерки за икономия и съкращаването на субсидиите, необходими за стартирането на дългосрочни реформи, удариха най-уязвимите групи от населението. Освен това, влошаването на ситуацията на глобалните пазари през 2021, когато повечето икономики в света започнаха да излиза от ковидната изолация, доведе до нарастване на цените на горивата, електроенергията и хранителните продукти в Пакистан, за което беше обвиняван именно премиерът Имран Хан. Реформата на данъчната система, която той обеша да осъществи, така и не беше реализирана и това допълнително стимулира общественото недоволство, давайки на опозицията нови аргументи за политическа контраофанзива.
Освен това, през 2021 започнаха да буксуват преговорите с МВФ. Поради нежелането на правителството да изпълнява всичките му изисквания, които бяха крайно непопулярни сред населението, програмата на МВФ беше замразена, веднага след като Пакистан получи поредния транш от 500 млн. долара. Искането на Фонда за повишаване на данъците и таксите за комунални услуги за населението дадоха повод на опозицията оново да критикува правителството, дошло на власт с лозунги за защита на обикновените хора и борба с бедността и социалната несправедливост.
Впрочем, Имран Хан постигна най-големите си успехи именно в социалната сфера. През март 2019 правителството му стартира национална програма за борба с бедността, която бе призната от Световната банка за изключително ефективна и "пример за подражание" за останалите. В основата и е предоставянето на базова финансова помощ на най-уязвимите слоеве от населението - крайно бедните семейства, вдовиците, бездомните, инвалидите, семействата с ниски доходи и възрастните хора.
Друг успех на правителството беше стартирането на образователната реформа. Управляващата партия "Тегрик-е-Инсаф" отдавна прокарваше идеята за създаването на общонационална и задължителна са всички програма за обучение в училищата и през 2019 започна постепенно да я реализира. Година по-късно тя беще обхванала учениците от 1 до 5 класа във всички училеща. Втората и третата фаза на програмата (6-8 клас) беше реализирана през 2021, а третата (9-12 клас) трябваше да приключи през 2023.
Всички тези социални програми изискваха огромни инвестиции, което стопираше действията на управляващите. Освен това, те имат дългосрочен ефект, т.е. Имран Хан не можеше да разчита на незабавни "политически бонуси" от социалната си политика. Отделни групи от населението и особено богатите пакистанци, градският бизнес и част от консервативните мюсюлмани въобще не подкрепяха тези инициативи на новия премиер.
Много по-сложна обаче беше ситуацията с външната политика. Имран Хан се стремеше да продължи да балансира между Китай и САЩ, но очевидно изпитваше по-големи симпатии към Пекин, освен това се придържаше към прекалено твърди позиции спрямо Индия. Огромно влияние за обръщането на Пакистан към Китай оказа администрацията на Доналд Тръмп, която на практика разруши ситуативния съюз между Исламабад и Вашингтон, формирал се след 11 септември в рамките на обявената от САЩ "глобална война срещу терора". Тръмп рязко съкрати военната помощ за Пакистан, лишавайки го от достъп до средствата на Спомагателния коалиционен фонд на САЩ, откъдето пакистанските военни получаваха 1,2 млрд. долара годишно. Освен това, американската политика започна да се преориентира към Индия, стимулирайки Пакистан да се насочи към Китай. Републиканците постоянно критикуваха Исламабад заради подкрепата му за талибаните в Афганистан, обявявайки се против отпускането на нови заеми за страната от МВФ. И колкото повече укрепваха връзките между Вашингтон и Делхи, толкова повече се втвърдяваха реториката и действията на Пакистан, включително по отношение на съседен Афганистан.
Ограничаването на ангажираността на САЩ в регионалните процеси, началото на постепенното изтегляне на американските части от Афганистан, влошаването на двустранните отношения и укрепването на американско-индийския алианс - всичко това тласна пакистанския премиер към провеждането на по-малко системна, но по-диверсифицирана външна политика, която залагаше на такива държави като Русия, ОАЕ, Саудитска Арабия, Турция, Иран и традиционния съюзник Китай, за сметка на намаляващия дял на западните държави и най-вече на САЩ.
Крахът на режима и последвалите събития
От изложеното по-горе следва, че политиката на Имран Хан трудно може да се характеризира като некадърна или катастрофална. Социално-икономическите преобразувания, стартирани от неговото правителство, бяха изключително необходими. Не по-малко необходими и логични бяха и болезнените икономически реформи. Затова не е коректно да се твърди, че крахът на премиера се дължи на провалената му вътрешна политика. От друга страна обаче, именно тя даде тласък на последвалите събития. Комбинация от три ключови фактора създаде условията, довели до дестабилизацията на управлението на Имран Хан: недоволството от икономическите мерки, конфликтът с военните и излишната грубост и ексцентричност на самия премиер.
Социално-икономическите реформи, провеждани от правителството от 2018 насам, не бяха особено популярни сред различните групи от населението. Почти никой н можеше да предвиди средно- и дългосрочния ефект от много негови решения, а и управляващите не осъществяваха нормална комуникация с хората за да обяснят случващото се. Опозицията, в лицето на Мюсюлманската лига и ПНП, която успя да се обедини (което се случва крайно рядко), стартира изключително мощна медийна кампания против Имран Хан, която той прекалено самоуверено се опитваше да игнорира.
Всъщност, основният фактор, предрешил съдбата на премиера (както впрочем и на всички негови предшественици), беше конфликтът му с военните. Докато генералитетът подкрепяше Имран Хан, той не бе застрашен от нищо и дори опозицията не се решаваше да го атакува открито. Но веднага след като тази подкрепа изчезна и генералите дадоха да се разбере, че ще спазват "неутралитет", ако политическите му противници решат да го атакуват, правителството на Хан рухна много бързо.
За оставката му се заговори сериозно още през есента на 2021, когато избухна първият конфликт между премиера и военния истъблишмънт. В продължение на месец, Хан блокираше назначаването на предложения от генералите нов началник на пакистанските специални служби - командващия на армейския корпус в Карачи Надим Анджум, ползващ се с личната протекция на началника на Генералния щаб Камар Джавед Баджва.
Правителството на Имран Хан искаше само да реши, кого да постави начело на изключително влиятелното Междуведомствено разузнаване (ISI), докато армията категорично не желаеше да позволи ISI да се контролира от цивилните. В цялата история на Пакистан има само един случай, когато премиерът на страната успява да прокара свой човек на този пост - през 1989 Беназир Бхуто назначи за шеф на ISI генерала от резерва Шамсур Рахман Кала. Само годино по-късно обаче, военните го смениха, веднага след като успяха да свалят и самата Бхуто. Друг фактор, оказал отрицателно влияние върху отношенията между Имран Хан и военните, беше посешението на шефа на ISI Фаиз Хамид в Кабул, през август 2021, непосредствено след оттеглянето оттам на американските войски. Пакистанското армейско командване обаче не искаше да прибърва с изпращането на свои емисари в Афганистан.
Самият генерал Баджва се отнася изключително предпазливо към афганистанските талибани, както и към радикалните ислямистки движения, като цяло, тъй като вижда в тях потенциална заплаха за стабилността на държавата и позиците на военната прослойка. Затова и посещението на шефа на разузнаването в Кабул и преговорите му с Движението "Талибан", което вероятно е станало именно по настояване на Имран Хан (самият той е етнически пущун, каквито са и талибаните), не породиха особен възторг сред генералите.
Възможно е, именно това да е повлияло и на решението им да заменят Фаиз Хамид с Надим Анджум, чиято кандидатура премиерът толкова дълго не искаше да одобри. В същото време, близките отношения между Хамид и Имран Хан, вероятно са накарали генералите да се замислят, дали това не може да се превърне в проблем за самите тях в бъдеще. Веднага след като алиансът между военните и премиера се пропука, генералите възстановиха контактите си с клана на Наваз Шариф, който живее в Лондон и който те сами свалиха преди четири години, давайки да се разбере че биха подкрепили опозицията, ако тя реши да свали неуправляемия премиер, още повече че конкретните поводи за това бяха повече от достатъчно.
Апогеят на кризата настъпи на 7 април, когато опозиционните партии подкупиха част от депутатите на премиера, след което внесоха вот на недоверие в Парламента. Тук именно сработи третият фактор - импулсивният характер на самия Имран Хан. Уверен, че "зад него стоят милиони пакистанци", той самоуверено отхвърли самата възможност, че опозицията би могла да го свали от власт. А когато стана ясно, че точно това ще се случи, той се обърна директно към избирателите, обвинявайки противниците си в заговор и определяйки ситуацията като "проамерикански преврат" и в тази връзка директно призова за намеса на армията. Вместо това обаче, Върховният съд, с мълчаливата подкрепа на военните, обяви действията на премиера за противоконституционни и на 11 април той официално беше отстранен от длъжност, а за премиер беше избран лидерът на Мюсюлманската лига Шехбаз Шариф - брат на бившия министър председател Наваз Шариф, който междувременно се завърна от Лондон в Исламабад.
Външният контур и войната в Украйна
Смяната на властта в Пакистан породи огромен брой слухове и хипотези относно случилото се. Десетките хиляди привърженици на Имран Хан, излезли на прощадите за да подкрепят своя лидер, са твърдо убедени, че наистина става дума за "проамерикански заговор”. Противниците на бившия премиер пък го обвиняват, че е докарал страната до катастрофа и глад.
Поне според мен обаче, реалните причини за случилото се, не са пряко свързани с външно въздействие. Както посочих по-горе, в Пакистан едновременно сработиха редица фактори, най-важният измежду които бе конфликтът на Имран Хан с военните, на фона на социално-икономическата криза, който управляващите не съумяха да преодолеят.
При всички случаи обаче, събитията имат и своя външен контекст. Връщането на власт на клана Шариф е изгодно за САЩ и Великобритания, които биха искали да виждат в лицето на пакистанския премиер познати и предсказуеми лидери, с които вече са установили тесни взаимоотношения. Освен това, те смятаха Имран Хан за "прокитайски" (и дори "проруски") политик и прекалено опасен и непредсказуем популист, успешно заиграващ се с ислямистките кръгове.
На свой ред, китайците също разглеждат смяната на властта в Исламабад през призмата на противопоставянето си със САЩ, които - според тях - ще се опитат да възстановят предишния формат на сътрудничество с Пакистан.
Впрочем, страната е близък партньор и с Русия, като при управлението на Имран Хан сътрудничеството помежду им се разшири още повече. Връщането на власт на клана Шариф дава на Запада известна възможност за реванш, като привлече поне част от пакистанския елит на своя страна. В случая, позицията на Исламабад относно войната в Украйна може да се окаже важен маркер. Ще припомня, че именно коментарите на официални пакистански представители относно руската инвазия в Украйна бяха сред причините за охлаждането на отношенията между Имран Хан и военните. Последните твърдяха, че нахлуването следва да бъде осъдено, за да не се създава впечатление, че Исламабад подкрепя Русия. Премиерът обаче, предпочиташе да се придържа към неутрална позиция и да продължи да развива отношенията с Москва в рамките на провежданата от него политика на диверсификация на външнополитически връзки.
Тези разногласия ескалираха след като, в началото на април, началникът на Генералния щаб генерал Камар Баджва открито заяви, че Пакистан има „дълга история на отлични отношения със САЩ, които си остават основния пазар за нашия износ, а партньорството с Великобритания и ЕС е наш национален интерес и руската операция в Украйна е огромна трагедия”.
Разбира се, поне засега колапсът на правителството на Имран Хан, не означава, че той окончателно излиза от политиката. Хан просто ще премине в опозиция, с което е свикнал. Освен това, експремиерът продължава да се ползва с подкрепата на огромна част от населението, особено в провинцията и сред бедните, на които той започна да оказва реална помощ. Настроенията срещу елита си остават много силни и ако социално-икономическата ситуация продължи да се влошава, това ше повиши шансовете на Имран Хан и другите несистемни политици, включително най-радикалните.
Освен това, схватката между външните играчи за влияние върху Исламабад ще продължи с пълна сила и през следващите години, тъй като оставката на Имран Хан „размразява” ситуацията и нарушава ситуативния баланс, създаден от военните през 2018. Очевидно е, че ситуацията през 2022 рязко се различава от тогавашната и изисква най-малкото още един рунд от битката за определяне на окончателната позиция на Пакистан в новата геополитическа реалност, която започна да се формира през последните десет години и особено след изтеглянето на САЩ от Афганистан, преориентацията на Вашингтон към Индийския океан и руската инвазия в Украйна.
* Авторът е научен сътрудник в Украинския институт на бъдещето в Киев
